Текст книги "Шестият"
Автор книги: Дейвид Балдачи
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 10 (всего у книги 28 страниц)
25
Къщата беше едноетажна, дървена, боядисана в бяло. Покривът й се нуждаеше от ремонт. Широка и удобна веранда, с два люлеещи се плетени стола, които леко се поклащаха от утринния ветрец. Изгряващото слънце се падаше отляво, но вековният дъб пред къщата пречеше на лъчите му да стигнат до нея.
Алеята отпред беше покрита с повече пръст, отколкото чакъл. Моравата беше окосена, навсякъде се виждаха саксии с цветя. Един петел безстрашно се изправи пред приближаващата се тойота, изви глава и любопитно огледа хората, които слязоха от нея. После издаде късо гъргорене и се накокошини. Може би това беше поздравът му.
Единият край на кокошарника стърчеше зад задната стена на къщата. На трийсетина метра по-нататък се виждаше дъсчен хамбар, боядисан в червено. Беше малко по-високо и под ъгъл спрямо къщата. В дясната част на двора имаше въже с пране, което лениво се поклащаше на вятъра.
– Залагам десетачка, че ще бъдем посрещнати от яко женище с престилка или памучна рокля, с ботуши на краката, които вонят на тор – заяви Мишел. – А в ръцете си ще държи заредена пушка, готова да ни разпилее червата по този двор.
– Приемам – отвърна Шон. – Пет долара срещу твоята десетачка.
Тя му хвърли кос поглед, после насочи вниманието си към верандата. На нея се беше появила фигурата на жена. Безшумно, сякаш от нищото. Въпреки отличното зрение и слух, с които се гордееше Мишел.
– Очаквах ви, вие трябва да сте Шон Кинг – каза непознатата с дълбок, но въпреки това женствен глас. Спокоен и уверен.
Когато Мишел стъпи на най-горното стъпало, тя направи нещо, което почти никога не й се беше случвало с друга жена. Да погледне нагоре. Домакинята беше висока най-малко метър и осемдесет, и то боса. Беше слаба и стройна, без грам излишни мазнини. Личеше, че не е в първа младост, но въпреки това беше запазила фигурата и грациозните движения на атлет.
Роднинската връзка веднага си пролича. Същите очи, същият нос, същият висок ръст. Цветът на косата и очите й беше единственото нещо, което я различаваше от Едгар Рой. Косата беше светлокестенява, а очите – зелени вместо познатите им вече черни точки. Зеленото изглеждаше по-малко заплашително.
Освен това тя можеше да говори.
– Извинете, че ви безпокоим толкова рано, мис Пол – протегна й ръка Шон.
Дългите й пръсти стиснаха дланта му.
– Не е рано, поне за хората тук – отвърна тя. – Видях джипа ви още в пет сутринта. Щях да ви поканя на закуска, но вие спяхте, а дамата си вършеше работата в нивата.
Мишел изненадано вдигна глава. В погледа й се четеше възхищение и дори леко смайване.
– Казвам се Мишел Максуел – представи се тя и остана впечатлена от здравото ръкостискане на Кели Пол.
– Предлагам ви закуска – каза Пол. – Имам бекон с яйца, овесени ядки, бисквити и горещо кафе.
Мишел и Шон се спогледаха.
– От израженията ви личи, че няма да откажете – усмихна се жената.
Вътрешността на къщата не издаваше особен домашен уют. Мебелировката беше оскъдна, но навсякъде беше чисто. Това потвърждаваше първоначалното впечатление, придобито от външната фасада. Прекосиха дълъг коридор и се озоваха в просторна кухня, очевидно запазила оригиналния си вид. На една от стените имаше огромно огнище, изглеждащо точно толкова старо, колкото и къщата. В гостната, покрай която минаха, имаше още едно.
– Отдавна ли живеете тук? – попита Шон.
– По местните стандарти – не. Това е типичната малка ферма, която търсех.
– А откъде дойдохте, за да се заселите тук?
Тя протегна ръка да включи кафеварката, а после извади от бюфета тиган и малка каничка.
Шон изчака малко, усети, че тя не желае да отговаря, и подхвърли:
– Казахте, че сте ни очаквали. Защо?
– Снощи ми се обадихте. Веднага ви познах по гласа.
– Но аз дори не отворих уста, когато казахте, че би трябвало да съм Шон Кинг.
Пол се обърна и насочи дългата дървена лъжица в гърдите на Мишел.
– Вие обаче говорихте с партньора си, преди да ви посрещна. А аз имам отличен слух.
– А как разбрахте, че ще ви дойдем на гости? И че изобщо знаем къде живеете?
– След минута кафето ще бъде готово. Мишел, бихте ли извадили чаши и чинии от онзи шкаф? – Домакинята посочи вляво от себе си и добави: – Сложете ги на масата. Аз вече съм закусвала, но ще изпия едно кафе с вас.
Докато Мишел подреждаше масата, Пол забърка яйцата и бекона в нагорещения тиган. Овесените ядки къкреха в затворена тенджерка, а Шон усети приятната миризма на бисквитите, които се печаха във фурната.
– В хладилника имам и малко шунка. Мога да ви я запържа, ако желаете. Няма нищо по-вкусно от осолена шунка „Смитфийлд“.
– Не, благодаря, беконът ще ни стигне – отвърна Шон.
Не след дълго всичко беше готово.
После тя седна насреща им с чаша в ръце и ги загледа как се хранят с нескрито удоволствие.
Шон я поглеждаше през няколко секунди. Кели Пол беше облечена с панталон цвят каки, избеляла памучна риза, светлосиньо джинсово яке и бежови домашни обувки, които изглеждаха малки на дългите й крака. Косата й стигаше до раменете, но в момента беше прибрана на конска опашка. Лицето й беше хубаво, със сравнително малко бръчки. Трябва да е малко над четирийсет, а може би и по-млада, помисли си той.
Опразниха чиниите и домакинята им поднесе големи чаши с кафе.
– Надявам се, че напълнихте стомасите си и вече можем да поговорим – каза тя. – Още в момента, в който ви затворих телефона, бях наясно, че ще дойдете. Нямах никакво съмнение, че ще разберете къде живея, защото знам, че сте бивши агенти на Сикрет Сървис. Предполагам, че Теди Бърджин ви е наел точно поради тази причина.
– Теди?
– Така му казвах на галено.
– Значи сте го познавали отпреди?
– Той ми беше кръстник. – Пол изчака реакцията на тази неочаквана новина, след което добави: – Искам да откриете мръсника, който го е убил. Искам го страшно много!
– А откъде научихте, че е убит? – попита Мишел.
– Има ли значение? – попита Пол и дългият й показалец забарабани по масата.
– Бихме искали да знаем – меко отвърна Шон.
– Хилари ми се обади.
– А на нас тя каза, че няма никаква представа кой е клиентът на Тед! – ядосано процеди Шон.
– Аз я накарах да ми обещае това.
– Защо?
– Имах си причини. Същите, поради които Теди държеше в тайна всичко, свързано с делото.
– Каква е връзката ви с Едгар Рой? Сестра ли сте му? Имате неговите черти и неговия ръст.
– Наполовина. Имаме една и съща майка, но различни бащи. Майка ни беше висока над метър и осемдесет. Странното е, че и двамата ни бащи бяха по-ниски от нея. Предполагам, че ние сме наследили нейните гени.
– Пол е фамилията на съпруга ви?
– Не е, защото никога не съм била омъжена. Пол беше фамилното име на баща ми.
– Но явно сте познавали Едгар Рой?
– Да, въпреки че съм с единайсет години по-възрастна от него.
– Значи сте на четирийсет и шест? – изненадано я погледна Шон.
– Да.
– Изглеждате много по-млада – обади се Мишел.
– Мога да ви уверя, че това не се дължи на благочестив живот – усмихна се тя.
– Мнозина от нас биха казали същото за себе си – отвърна на усмивката й Шон. – За съжаление аз самият изглеждам точно на годините си, а може би и малко отгоре.
– Бях на девет, когато майка ни се разведе с баща ми – продължи Пол. – Малко по-късно се омъжи за бащата на Едгар, а самият той се роди две години по-късно.
– Колко време живяхте в едно семейство?
– Докато заминах да уча в колеж.
– А майка ви и вторият ви баща вече са покойници, така ли?
– Вторият ми баща почина горе-долу по времето, когато заминах да уча. Мама умря преди седем години. От рак.
– А какво се случи с втория ви баща?
– Умря при инцидент.
– Какъв?
– Ами от онези, при които спира дишането.
– А истинският ви баща?
– Той се разведе с мама, когато бях малка. И от тогава не съм чувала за него. Може би това е било причината за развода. Явно не е бил от най-грижовните мъже на света.
– А как получихте разрешение да наемете адвокат на брат си? – попита Шон.
– Еди притежава брилянтен ум. Той не само помни всичко, което е видял, чул или прочел, а може да го възпроизведе с абсолютна точност, до последния детайл, включително датата, часа и минутата. Решаваше всякакви ребуси в рамките на секунди. Просто умът му работи различно, в други измерения. – Жената замълча за момент, после попита: – Знаете ли какво е ейдетична памет?
– Нещо като фотографската памет? – попита Шон.
– Да. Моцарт е имал такава, Тесла – също. Човек с ейдетична памет може да изрецитира повече от сто хиляди знака след десетичната запетая на числото „пи“. По памет. Това е дарба по рождение, дължаща се на някаква генетична особеност, комбинирана със странности в характера. Нещо като уникална мозъчна нагласа, която се среща изключително рядко. Човек не може да се научи на това. Или го имаш, или го нямаш.
– А брат ви притежава ейдетична памет, така ли?
– Дори нещо повече. Никога нищо не забравя, освен това – както вече казах, разгадава мигновено всякакви пъзели. Нещо като „този факт се отразява на следващия факт“ и така нататък. Няма никакво значение колко далечна е връзката помежду им. Все едно че поглежда някаква анаграма за секунда и веднага разгадава всичко, което се крие зад нея. Обикновените хора използват около 1 единайсет процента от капацитета на мозъка си, но коефициентът на полезно действие на Еди е някъде между деветдесет и деветдесет и пет.
– Това звучи внушително – промълви Мишел.
– Той можеше да стане велик в много области.
– Усещам едно „но“ – подхвърли Шон.
– За съжаление не притежава дори капчица здрав разум – кимна Пол. – Никога не е искал. Ако реши, че нещо не го интересува, той просто го пренебрегва, независимо от последиците. Още преди няколко години го накарах да ми направи генерално пълномощно, защото беше забравил да си плаща сметките, да поднови срока на шофьорската си книжка и дори не си беше платил данъците. Не успях да свърша всичко вместо него, но направих каквото можах.
– Но как останахте в сенчестата част на живота му, след като сте се занимавали с всичко това? След ареста му в пресата не се е появила никаква информация нито за сестра, нито за някакви други роднини.
– Нямаше ме дълго време. Не бях се прибирала у дома с години. Освен това нося друга фамилия. Огромната част от помощта ми беше от разстояние.
– И все пак…
– Аз съм затворен човек.
– Това ли е причината да се преместите тук? – попита Мишел.
– Отчасти – кимна Пол и отпи глътка кафе.
– А знаете ли, че убиха и Хилари? – внезапно попита Шон.
26
Кели Пол за пръв път изгуби самообладание. Остави чашата на масата, вдигна ръка към лицето си, после я отпусна обратно.
– Кога? – тихо попита тя.
В тона й се долавяше любопитство, примесено с гняв. И може би мъничко съжаление, помисли си Шон.
– Снощи, в дома на Бърджин.
– Как?
Мишел хвърли кос поглед към Шон, който спокойно отговори:
– Подмамили са я там и са я застреляли. – Приведе се над масата и настойчиво попита: – Имате ли представа какво става, мис Пол?
Жената тръсна глава да прогони мислите си, прокашля се и каза:
– Преди всичко трябва да сте наясно, че брат ми не е убил онези хора. Набедили са го, поставили са му капан.
– Защо? От кого?
– Ако знаех, нямаше да имам нужда от вас. Бих добавила обаче, че това е работа на влиятелни хора.
– А защо те са набелязали точно вашия брат?
– Е, не мислите ли, че това е въпросът за шейсет и четири хиляди долара?
– А вие отговаряте, че нямате ни най-малка представа, така ли?
– Не казвам нищо. Вие сте детективите.
– Значи знаете, че Бърджин ни е наел?
– Аз самата му го предложих. Той ми беше разказвал за вас, Шон. Прочетох и някои неща за работата, която сте вършили. След което му казах, че имаме нужда от двойка като вас, защото работата няма да е лека.
– Кога за последен път се видяхте или разговаряхте с брат си? – попита Шон.
– Искате да кажете, преди да спре да говори?
– Откъде знаете, че брат ви е спрял да говори?
– От Теди. За последен път се чух с брат ми по телефона около една седмица преди да го арестуват.
– Какво ви каза?
– Нищо важно. Със сигурност не подозираше, че в семейната ферма са погребани шест трупа.
– Откога фермата е собственост на семейството?
– Майка ми и вторият ми баща са я купили веднага след като са се оженили. Наследихме я от нея. Но аз живеех в чужбина и я оставих на Еди.
– А той е живял с майка си и след като е получил държавна служба?
– Да. Работеше в данъчната служба на Шарлотсвил, но често ходеше и до Вашингтон. Едгар никога не е имал амбиции за собствено жилище. Въпреки че се намира на отдалечено място, фермата му харесваше. Може би заради тишината и спокойствието.
– И е останал да живее там след смъртта на майка ви?
– Не е имал друг избор. А аз бях в чужбина.
– Къде по-точно? – попита Шон. – И с какво се занимавахте?
Очите на Пол се отместиха от стената над главата на Шон и се заковаха в лицето му.
– Не знаех, че съм обект на вашето разследване. Но въпросите ви се въртят все около скромната ми личност.
– Обичам да изяснявам нещата.
– Това наистина е предимство. Но не е зле да насочите усилията си към брат ми и ужасните неща, в които го обвиняват.
Шон прие жлъчната забележка, без да мигне, въпреки че ясно усети промяната в тона.
– Запознахме се с полицейския доклад за телата, открити във фермата – каза с равен глас той.
– Шест трупа, всичките на бели мъже на възраст под четирийсет. Все още никой от тях не е идентифициран.
– Доколкото знам, няма пръстови отпечатъци, нито ДНК.
– Много необичайно – усмихна се Пол и отпи голяма глътка кафе. – Полицията показва всичко по телевизията, а достъпът до базата данни е въпрос на секунди.
– Бих приел, че двама, дори трима от тях нямат полицейски досиета – поклати глава Шон. – Но не и всичките шестима.
– Според мен вие с Мишел трябва да разровите тая работа.
– Това означава ли, че ни наемате официално?
– Мисля, че вече съм го направила.
– Смъртта на Бърджин усложнява нещата. Името на сътрудничката му Меган Райли го има във вестниците. Тя е амбициозна, но й липсва опит. Не съм сигурен, че съдът ще я допусне като единствен защитник.
– Вие също сте адвокат – погледна го Пол.
– Проверили сте ме?
– Разбира се. Обратното би било глупаво. Спокойно можете да поемете защитата заедно с Райли.
– Отдавна не практикувам – поклати глава Шон.
– Според мен трябва да си помислите. Няма да ви е чак толкова трудно. Две дини под една мишница.
– Добре, ще си помисля – кимна Шон. – В момента Меган Райли се намира в някоя от килиите на ФБР в Мейн, където й промиват мозъка.
– А вие се надявате, че вашата зелена адвокатка ще издържи на натиска на Бюрото? – внимателно го погледна Пол.
– Не знам – призна Шон.
– Брандън Мърдок? – подхвърли тя.
– Откъде знаете това име?
– Теди ми каза, че Мърдок се е опитвал да разбере по всякакъв начин кой на практика го е наел. Каза още, че засега е успял да пресече опитите на Мърдок.
– Обикновено ФБР постига всичко, което иска.
– Не споря. Но нека ги накараме да се поизпотят. Не съм юрист, но мисля, че разкриването на убийците на шестимата мъже, а после на Теди и Хилари е доста по-важна задача от това да се разбере кой плаща за защитата на Еди.
– Според вас всичките убийства са свързани помежду си, така ли? – изгледа я с любопитство Мишел. – Шестимата във фермата, Бърджин и секретарката му са станали жертва на едни и същи хора?
– Теди Бърджин нямаше врагове. А защо им е да убиват Хилари, освен заради нещо, което е знаела? Това е достатъчно доказателство, че Еди е невинен. Няма как да е напуснал „Кътърс Рок“, за да ги убие.
– Имате право – замислено промълви Шон. – Ако наистина има връзка.
– Доказателствата са очевидни. Просто трябва да ги откриете.
– Ще изготвя договор за адвокатски услуги, който трябва да подпишете.
– С удоволствие.
– Нещо друго, което трябва да знаем?
– Мисля, че вече имате предостатъчно материал, който се нуждае от анализ.
Двамата станаха да си вървят, а Пол тръгна да ги изпрати.
– Мисля, че не е разумно да оставите прекалено дълго горката Меган в ръцете на ФБР – подхвърли тя. – Може би трябва да вдигнете малко шум за незаконно задържане или нещо подобно. Просто за да им вдигнете кръвното. Кажете, че ще се обърнете към някоя телевизия или към вестниците и ще им дадете пресконференция направо там, пред централата им. Няма как да не си размърдат задниците.
– Май имате доста опит при контактите с ФБР, а? – озадачено подхвърли Шон.
– Повече, отколкото можете да си представите, мистър Кинг.
27
Питър Бънтинг седеше в кабинета си в Манхатън. Обичаше Ню Йорк. Имаше офис в центъра на Вашингтон, седалището на компанията му беше в Северна Вирджиния, но Ню Йорк беше уникален. Кипящ от енергия. Това беше неговият град. Убеждаваше се в това всяка сутрин, докато отиваше на работа, изминавайки пеша разстоянието от солидната си къща на Пето Авеню.
Протегна врат и разгледа досието на бюрото си. То, както всичко останало в кабинета, беше в електронен вариант, качено на тънък таблет. Никъде в офиса не се използваха хартиени носители. Важната информация се съхраняваше в непробиваеми сървъри, далече оттук. Секретната електронизация бе на почит в света на Питър Бънтинг.
Той остана впечатлен от кариерите на Шон Кинг и Мишел Максуел, които беше проучил подробно с безкрайно внимание. И двамата бяха усърдни, умни и практични в своята работа. В същото време успехите им се дължаха до известна степен и на невидимата ръка на късмета, намесила се в решаващите моменти. Но човек не можеше да разчита на късмета постоянно. Разбира се, той все още нямаше представа как би могъл да се възползва от това.
Натисна един бутон и на екрана се появи друг обект.
Едгар Рой.
Основният му проблем.
Все още не знаеше какво да прави с него. Уникалната Е-шестица, която поглъщаше огромна част от времето му, защото предлагаше безброй варианти и зашеметяващи перспективи. Разбира се, беше взел известни превантивни мерки, но изоставането беше значително. Министър Фостър беше напълно права в твърдението си, че качеството на анализите падаше. Статуквото се влошаваше. Имаше реална опасност да изгуби всичко, което беше постигнал досега.
Хората като Елън Фостър не прощаваха. Щяха да го отстранят, без да се замислят. Имаше неприятното чувство, че вече работят в тази посока. Всъщност беше сигурен. При тях нямаше „може би“, нямаше колебания. А диригент на операцията несъмнено беше Мейсън Куонтрел. В областта на националната сигурност отдавна нямаше разлика между частния и обществения сектор. Представителите на двете страни непрекъснато си разменяха местата. Вече никой не можеше да каже къде свършва ролята на правителството и къде започва тази на машините за печатане на пари.
Когато взе решение да остави своя следа в областта на разузнаването и сигурността, положението беше отчайващо. Твърде много агенции с огромен брой участници в играта, бълващи твърде много доклади – обикновено на една и съща тема, които никой нямаше време да анализира. Твърде много очи, насочени в погрешна посока. Най-лошото беше, че никой не проявяваше желание да споделя информация, защото това означаваше загуба на бюджетни средства или трудно завоювани позиции. МВС не контактуваше с ЦРУ. Военното разузнаване нямаше връзка с ФБР. АНС бе отделна държава. Останалите институции с подобни абревиатури работеха за себе си. Всяка от тях разполагаше с част от истината, но никоя не виждаше общата картина. А когато общата картина оставаше скрита, идваха грешките. Сериозни, дори фатални грешки, вследствие на които умираха много хора.
Такава беше обстановката в момента, в който Бънтинг се зае с реализацията на амбициозния си план. Обединявайки основните принципи на предприемача с мотивацията на патриота, желаещ да защитава родината си, той беше осъзнал, че националната сигурност има нужда от него. Тествана и одобрена, Е-програмата започна да се развива и допълва с всяка изминала година. Но тя не беше научен експеримент. В огромната планина от информация, трупана всекидневно от Америка и нейните съюзници, несъмнено присъстваха дребни наглед и безкрайно раздалечени в пространството разузнавателни данни, които биха могли да предотвратят нов 11 септември.
Успехът на Е-програмата беше бърз и категоричен. Някои хора биха могли да твърдят, и то с пълно основание, че светът се бе превърнал в гадно място. Но Бънтинг беше сред малцината, които имаха ясна представа колко по-гадно можеше да стане. Той си даваше сметка, че Съединените щати и техните съюзници са изправени на ръба на пропастта. Знаеше колко пъти се бяха разминавали на косъм от събития с много по-тежки последици от онези, предизвикани от двата пътнически самолета, забили се в кулите близнаци. В рамките на някакви си шест месеца анализите на Едгар Рой бяха предотвратили поне пет добре организирани нападения срещу граждански и военни обекти в различни точки на света. Плюс още много по-незначителни, но убийствени инциденти. Всичко това се дължеше на уникалните му способности да прониква в Стената и да разгадава нейните тайни като никой друг анализатор в историята. Резултатите от неговите стратегически заключения се усещаха в целия свят по хиляди различни начини.
В крайна сметка обаче всичко се свеждаше до намирането на подходящия индивид. Това беше най-голямото предизвикателство. Средната продължителност на кариерата на Анализатора беше три години. Това беше крайният срок на годност, дори за най-невероятния ум на света. После идваше ред на щедрата пенсия и заслужената почивка – за съжаление без възможност за точно репродуциране, както това става при расовите жребци.
Телефонът иззвъня. Бънтинг облиза устни и се опита да запази спокойствие. Очакваше това обаждане. То беше причината за присъствието му в офиса. Вдигна слушалката.
– Да? Разбира се, ще почакам…
Миг по-късно в ухото му прозвуча познатият глас. Пое си дъх и каза:
– Благодаря, че ми отделихте от времето си, господин президент.
Разговорът беше кратък. Съгласно предварителната договорка щеше да продължи не повече от пет минути. Сегашният обитател на сградата на Пенсилвания Авеню 1600 не би му отделил дори толкова, ако Питър Бънтинг не беше толкова важен играч в разузнавателната общност.
– За мен е чест и удоволствие да служа на родината, сър – рече Бънтинг. – Давам ви своята дума, че всички набелязани цели ще бъдат реализирани навреме. Да, сър. Благодаря, сър.
След което преминаха към детайлите.
Таймерът на телефона изщрака. Петте минути бяха изтекли. Бънтинг каза „дочуване“, върна слушалката на мястото й и погледна асистентката си.
– Още когато се обади президентът, вие бяхте наясно, че целта е постигната, нали? – подхвърли тя.
– Мислиш ли?
– Защо, не е ли така?
– На практика удължихме падането си, нищо повече.
Изчака я да напусне кабинета, качи крака на бюрото и преплете пръсти на тила си. Познаваше лично стотици анализатори на разузнавателни сведения – умни хора, завършили най-добрите школи за специалисти. Хора, чиято трудова дейност можеше да започне и да свърши с наблюдението на определен квадрант над въздушното пространство над някоя близкоизточна държава, със следенето с неотклонно внимание на комплект от почти идентични спътникови снимки, докато косата им побеляваше и кожата им се набръчкваше от годините. Отлични специалисти и добри хора, които прилежно изследваха своята частица от огромната картина. Но само толкова. Нямаше как да обхванат цялата пъстроцветна дъга на разузнавателната дейност.
За разлика от тях Едгар Рой беше специалист във всички области. Задачата му беше да знае всичко и той се справяше. Бънтинг не се надяваше да открие друг като него.
Такъв генетично програмиран индивид просто не съществуваше. С перфектна памет и смайваща способност да подрежда късчета от мозайката. Ех, ако Рой можеше да живее вечно!
Телефонът изжужа.
– Какво? – ядосано попита той. Поколеба се за миг, после добави: – Добре, нека влезе.
Беше Ейвъри. Най-после прилично подстриган, но отново с лош вкус по отношение на облеклото. Приличаше на махмурлия след ергенско парти, който беше спал с дрехите. Но иначе беше умен. Не до нивото на Е-класата, но много полезен.
– Виждам, че си се върнал от Мейн.
– Едва тази сутрин. Преди две вечери проследих Карла Дюкс до дома й. Трябваше да изясним някои неща.
– Е? Изяснихте ли ги?
– Не, защото забелязах, че имам опашка.
– Какво? – изправи гръб Бънтинг. – Кой беше?
– Беше тъмно и не успях да го огледам добре. За малко не го прегазих, докато се опитвах да избягам. – Замълча за момент, после добави: – Мисля, че беше онзи частен детектив, Шон Кинг.
– Кинг? Какво е търсил там?
– Вероятно е следил Дюкс, мен, а може би и двамата.
– Той видя ли те?
– Може би. Но съм сигурен, че нямаше възможност да различи чертите ми.
– Дали е записал номера на колата ти?
– Вероятно. Но аз веднага го смених с фалшив. Няма да стигне доникъде.
– Впечатлен съм, Ейвъри.
– Благодаря, сър. Исках да бъдете информиран.
– Това ли е всичко?
– Всъщност не – нервно преглътна Ейвъри. – Работата със Стената е на ръба на катастрофата.
– Това вече го знам. Мобилизирах двама бивши Е-петици, а след срещата с Фостър успях да си уредя телефонен разговор с президента. Току-що го проведох. Надявам се, че успях да го обнадеждя. Това ще ни даде малко допълнително време. А ако Фостър направи опит да ме отстрани, неминуемо ще изпадне в глупаво положение.
– Това няма да е за дълго – поклати глава Ейвъри.
– Естествено.
– Но ако Едгар Рой бъде оправдан, проблемите ни ще бъдат решени. Веднага ще го върнем на работа.
Бънтинг стана и се приближи до прозореца с ръце в джобовете.
– Може и да не стане – процеди той.
– Защо?
– Нима си въобразяваш, че правителството на САЩ ще допусне процес срещу Рой? – рязко се обърна Бънтинг.
Ейвъри смутено преглътна.
– А има ли алтернатива? – попита той.
Бънтинг отново се обърна към прозореца и проследи с поглед ято птици, потеглило на юг.
Ех, ако можех да летя, помисли си той. Веднага бих се махнал някъде надалеч, без да поглеждам назад.
– Какво мислиш, Ейвъри? – подхвърли през рамо той.
– Ще го убият ли? – отвърна с въпрос помощникът му.
Бънтинг се върна зад бюрото и смени темата.
– Значи Кинг те е проследил преди две вечери в Мейн, така ли? Ами Максуел?
– Не беше с него.
– А какво правиха след това?
Ейвъри отстъпи малка крачка назад.
– Наблюдението беше прекъснато за известно време, но вече е възстановено – отвърна той.
– За колко време е било прекъснато? – отново се надигна от стола Бънтинг.
– Няколко часа.
– По-точно, Ейвъри! – щракна с пръсти Бънтинг.
– За осем часа и четири минути. В момента пътуват, най-вероятно към фермата на Рой.
– А не мислиш ли, че през тези осем часа те са отскочили до място, което със сигурност би улеснило задачата ни?
– Възможно е, сър. Но моята работа беше друга.
– Добре. От този момент нататък твоята работа е да осигуриш непрекъснато наблюдение. – Бънтинг замълча за миг, после попита: – А шестте трупа във фермата?
– Да?
– Не е ли странно, че нито един от тях не е идентифициран? – Изражението му говореше, че това не е странно, а абсолютно невъзможно.
– Да, така е – кимна Ейвъри. – Личните им данни би трябвало да се съхраняват някъде.
– Но има и още нещо.
– Сър?
– Бройката.
– Бройката ли?
– На труповете. Хайде, върви да си вършиш работата.
Ейвъри се оттегли с озадачено изражение на лицето.
Бънтинг се върна на мястото си, завъртя се заедно със стола и отново погледна навън.
Шест трупа. Не четири, не пет, а точно шест.
По принцип беше човек, който обича играта с числа. Изпитваше силно влечение към статистиката, анализите и заключенията, опиращи се на солидни данни. Но числото шест започваше да го плаши. Никак не го харесваше.
Шест трупа. Програмата Е-шест.
Твърде подозрително, за да бъде съвпадение. И твърде близо до истината.
Май някой си играеше с него.
