Текст книги "Шестият"
Автор книги: Дейвид Балдачи
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 5 (всего у книги 28 страниц)
9
Шон излезе да се поразходи по каменистия бряг. Мобилният му телефон изжужа малко след два следобед. Гласът, който прозвуча в слушалката, беше на млада, неопитна и стъписана жена. Надеждите му се стопиха. Меган Райли едва ли щеше да се справи със сложната ситуация.
– Не мога да повярвам, че мистър Бърджин е мъртъв! – промълви тя, а той си представи как сълзите набъбват в очите й. При тези обстоятелства това беше съвсем нормална реакция, но сега на него му трябваше нещо необикновено.
– Да, голям шок за всички нас – отвърна той, наблюдавайки Мишел, която прекоси някакъв паянтов кей с привързана към него не по-малко паянтова рибарска лодка и се насочи към него.
Няколко секунди по-късно тя спря и седна на близкия ръбест камък, който беше част от изкуствената дига.
– Кой би извършил подобно нещо? – попита в слушалката Меган.
– В момента работим по този въпрос – отвърна Шон. – Хилари спомена, че вие сте помагали на Тед по защитата на Рой.
– Беше едно малко проучване, което той ме помоли да направя – подсмръкна младата жена.
– А споделял ли е с вас нещо за това дело? Каква защита планира, какви стъпки е предприел, за какво е разговарял с Едгар Рой?
Май се очертава еднопосочен разговор, помисли си той.
– Той споделяше с мен част от намеренията си, но ме използваше по-скоро като слушател – отвърна Меган. – Вчера говорих с него.
– В колко часа?
– Около шест.
– Какво искаше?
– Да провери как вървят делата, които съм поела.
– Спомена ли за Едгар Рой?
– Каза, че му предстои среща с него. Останах с чувството, че вече пътува натам. С автомобил.
– И нищо друго, така ли?
– Към осем и половина му се обадих отново.
– Защо?
– Исках указанията му за съдебното изслушване, което предстоеше на следващия ден.
– Сега ме слушайте внимателно, Меган. Той спомена ли, че снощи се е видял с Едгар Рой?
– Не. Изобщо не говорихме за това.
– А каза ли накъде е пътувал снощи? Като изключим срещата с мен и Мишел, разбира се.
– Не каза нищо – трепна гласът на младата жена. – Включително и за предстоящата си среща с вас. Останах с впечатлението, че изобщо няма намерение да излиза.
– Сигурна ли сте? – настоя Шон. – Съвсем нищо ли не спомена?
– Абсолютно нищо, Шон. Говорихме единствено за предстоящата ми поява в съда. Не спомена за Едгар Рой и аз не го попитах.
– Защо?
– Ако мистър Бърджин имаше желание да обсъдим случая, той щеше да го каже. Аз съм при него само от два месеца. Не ми е удобно да проявявам интерес към случай, по който не работя. Той много държеше на конфиденциалността между адвокат и клиент.
– Добре, ясно – рече Шон. – Нека преминем на подробностите. Имате ли идея дали фигурирате сред официално регистрираните защитници по това дело?
– Да, името ми е там. Мистър Бърджин каза, че регистрацията на втори адвокат никога не е излишна. Просто за всеки случай.
– За съжаление се е оказал добър пророк – въздъхна Шон. – Вижте, ние с вас трябва да си поговорим за хипотезите и стратегиите на Тед по това дело. И да се опитаме да научим всичко, свързано с Рой.
– А вие говорихте ли с Рой?
– Видяхме го. Но разговорите се оказаха проблем за него. Бихте ли се присъединили към нас?
– Не съм сигурна. Имам текущи дела и…
– Въпросът е важен, Меган.
Той долови как жената насреща рязко си поема дъх.
– Знам, че е важен – отвърна тя. – Аз… Аз бих могла да поискам отлагане. Бих могла да взема и част от спешните материали. Местната юридическа общност познава и уважава мистър Бърджин. Сигурна съм, че ще получа разбиране.
– Аз също. Нали ще вземете и всички материали на Тед по делото „Рой“?
– Разбира се.
Шон погледна часовника си.
– В седем има полет от „Дълес“ за Портланд. Ще успеете ли да го хванете?
– Мисля, че да. Ще си организирам нещата тук и веднага потеглям за летището.
– Аз ще ви направя резервация и ще ви я изпратя по електронната поща – рече Шон. – Ще ви чакаме на летището в Портланд.
– Мистър Кинг?
– Наричайте ме Шон.
– Добре, Шон. Аз… Трябва ли да се страхувам?
Преди да отговори, Шон хвърли кос поглед към Мишел.
– Ще се залепим за вас като дъвка – обеща той.
– Това означава „да“, така ли?
– Човек винаги трябва да се страхува, Меган.
– Добре, ще се видим в Портланд – рече с нестабилен глас тя.
Шон изключи телефона и запозна партньорката си с подробностите от разговора.
– Значи вчера са се чули два пъти, но Тед изобщо не е споменал за Рой – обобщи замислено Мишел. – Явно е имал желание да запази нещата за себе си. Може би е усещал опасността и не е пожелал да замесва Райли.
– Типично за Тед, който винаги е бил джентълмен – кимна Шон.
– Какво ти е мнението за Райли? – попита тя.
– Ще бъде истинско чудо, ако хване самолета.
– Но би било показателно и ако не беше демонстрирала страх, нали?
– Права си. Мисля, че тя е умно момиче и добър адвокат. В противен случай Тед не би я взел на работа. Но в тази ситуация е адски трудно да хвърлиш в огъня неопитен юрист като нея.
– Мисля, че това няма да е необходимо. Ние се нуждаем от информацията, с която евентуално разполага тази жена. Най-вече във връзка с Едгар Рой. Но едва ли някой очаква, че тя успешно ще замести опитен юрист като Тед Бърджин.
– Работата е там, че ако се появи друг регистриран адвокат, ние ще бъдем отстранени.
– Не и ако веднага се заловим за работа и станем безценни за въпросния адвокат – тръсна глава Мишел. – Между другото, кой плаща хонорарите на Тед? След като Едгар Рой не може дори да говори, очевидно някой друг е наел Бърджин.
– Добър въпрос. Това име би трябвало да фигурира в материалите по делото.
– Дали Рой разполага с пари?
– Имал е фермата си, освен това е бил на държавна служба.
– Но едва ли е кътал пари в брой.
– Едва ли.
Станаха и поеха обратно към мотела.
Мишел пъхна ръце в джобовете на якето си, за да се предпази от ледения вятър, който духаше откъм морето.
– Какво ще правим, докато тръгнем за Портланд? – попита тя.
– Какво ще кажеш да отскочим до „Грейс Лодж“?
– Имаш предвид стаята на Бърджин? Нима си въобразяваш, че Мърдок е забравил да я запечата?
– Но може да се срещнем с нашия приятел Ерик Добкин от щатската полиция на Мейн.
– Наистина ли вярваш, че може да го превърнем в свой човек при това разследване?
– Не вреди да опитаме. А доколкото познавам хората, агент Мърдок е омръзнал на правоохранителните органи на целия щат.
– Все още не знаем дали вчера Бърджин е посетил Едгар Рой.
– И накъде е пътувал снощи – добави Шон.
– Няма да е лошо, ако се доберем до списък с телефонните му разговори и имейли.
– Ама никак – кимна Шон.
– За съжаление всичко това е в ръцете на Мърдок.
– Може би.
– Какво искаш да кажеш?
– Просто трябва да опитаме.
– Да се бъркаме в работата на ФБР? – изгледа го тя. – Това не е много умно с оглед на кариерата ни.
– Не и ако пипаме с финес.
– Финесът не е сред силните ми страни.
– Точно по тази причина мисля да свърша работата сам.
– Привличане на противоположностите, а?
– Май да – усмихна се той и я потупа по ръката.
10
„Грейс Лодж“ беше обграден от плътна стена полицаи и федерални агенти. Гостите били разпитани, а стаите им – претърсени. След това ги помолили да отседнат другаде, но да не напускат района. С малко късмет и благодарение на правилни догадки Шон и Мишел успяха да открият собствениците на мотела – съпрузи над шейсетте, видимо разстроени от случващото се.
– Шантава работа! – изсумтя съпругът, широкоплещест здравеняк с мека бяла коса и загоряло лице, приведен над чаша кафе в бензиностанцията, от която се виждаше мотелът. Беше облечен с нови джинси и яркочервена фланелена риза.
– Ченгетата се появиха и просто ви наредиха да се опразни сградата? – попита Мишел.
Съпругата кимна. Беше слаба и жилава и изглеждаше така, сякаш може да просне на земята значително по-едрата си половинка.
– Първо ги претърсиха и преровиха дори чекмеджетата с бельото. Някои от нашите гости ни посещават от десетилетия и със сигурност нямат нищо общо със смъртта на онзи човек.
– Но след този инцидент едва ли ще се върнат повече – добави с нещастен вид съпругът.
– А онзи човек, Бърджин, нае стая едва вчера, така ли? – попита Шон.
– Точно така – кимна съдържателят.
– Но сме го виждали и преди, разбира се – обади се жена му.
– Отсядал е при вас?
– Два пъти – отвърна съпругът.
– Имате ли представа защо? – попита Мишел.
– Не е било нито за лов, нито за риболов – уточни съпругата.
– Той беше адвокат – допълни мъжът.
– Случайно да знаете с какво се е занимавал? – попита Шон.
Съпругът внимателно го огледа.
– Вие не сте тукашни, нали?
– Не. Пристигнахме вчера и отседнахме в „Мартас Ин“. Мисис Бърк е много приятна дама.
Мишел успя да потисне едно презрително сумтене.
– Наистина е приятна – кимна човекът.
Съпругата му машинално стисна устни.
– Никога не съм попадала на мястото на убийство – обяви Мишел. – Доста е зловещо. Но иначе си падам по кримките, особено ако са правдоподобни.
– Аз пък се питам защо някой е тръгнал да убива адвокат – добави Шон. – Човекът може би е дошъл тук на почивка.
Жената понечи да каже нещо, но в последния момент се спря и въпросително погледна мъжа си.
– Не беше на почивка – поклати глава той. – Беше адвокат на Едгар Рой.
– Едгар Рой? – невинно го погледна Шон.
– Сериен убиец, затворен в „Кътърс Рок“ в очакване на процеса. Когато пристигна тук, местният вестник помести голям материал за него. Казват, че е луд, но аз мисля, че просто се преструва, за да не го върнат обратно във Вирджиния и да го изпържат на стола.
– Господи! – смаяно промълви Мишел. – Какво е направил?
– Убил е много хора и ги е заровил във фермата си – отвърна съпругата и неволно потръпна. – Това не е човек, а див звяр!
– А Бърджин е бил негов адвокат? – вдигна вежди Шон. – Значи е трябвало да ходи в „Кътърс Рок“, за да разговаря с него?
– Е, как иначе? – отвърна мъжът. – Нали го е представлявал? Между другото, срещу тоя тип все още няма обвинение.
– Но всички знаят, че е виновен! – сопна се съпругата му.
– Е, шарен свят, всякакви хора – примирително рече съдържателят. – Но не бих допуснал, че човек като Бърджин ще защитава такъв престъпник.
– Значи го познавате? – възкликна Мишел и хвърли изразителен поглед към Шон, сякаш да покаже колко е развълнувана. – Не е ли малко страшничко? Имам чувството, че ни гледат по телевизията!
– Ами страшничко е – кимна съпругът, очевидно поласкан от вниманието. – Хотелчето ни по принцип е малко. Гостите не са много дори когато е пълно. Бърджин редовно слизаше на закуска. С него сме почти връстници. Беше нормално да разкаже това-онова. Интересен човек.
– И сподели с вас какво прави тук просто ей така? – попита Шон. – Доколкото знам, адвокатите са много дискретни хора.
– Е, не го направи веднага и не навлезе в подробности. Веднъж помоли да му обясня как да стигне до „Кътърс Рок“, а пък аз го попитах какво ще прави там. Тогава ми каза с какво се занимава.
– Пресвети Боже! – стресна се Мишел. – Може би е отивал в „Кътърс Рок“, когато са го убили!
– Не мисля така – поклати глава съпругът.
– Защото вече беше ходил там – добави жената.
– Откъде знаете? – изгледа я Шон.
– Той сам ми каза, веднага след като се настани – отвърна мъжът. – Бързаше, защото самолетът му беше закъснял и искаше да хване приемните часове в „Кътърс Рок“. Наистина много бързаше.
– Може би не е успял.
– Напротив. Върна се тук, поръча си кафе. Аз го попитах как е минала визитата. Той каза добре, но по вида му личеше, че не е било добре.
– В колко часа беше това? – попита Шон.
– Какво значение има часът? – подозрително го изгледа мъжът.
– Вие двамата задавате прекалено много въпроси – добави жената.
Мишел проговори още преди Шон да успее да реагира.
– Трябваше да ви кажем по-рано… – Направи драматична пауза, а после се огледа, понижи глас като развълнувана ученичка и добави: – Ние двамата открихме тялото му!
Мъжът и жената се втренчиха в нея, после очите им се преместиха на Шон.
– Наистина е така – кимна той.
Думите потекоха като пълноводен поток от устата на Мишел:
– Беше ужасно, но едновременно с това и страшно възбуждащо! Никога не бяхме преживявали подобно нещо. Самата аз за пръв път виждах труп на убит човек! – Тялото й потръпна, лицето й се сбърчи в гримаса. – Мразя оръжията! – Замълча за миг, физиономията й бавно се промени, очите й светнаха. – Но беше страшно интересно! Направо страхотно!
– Предпочитам да не изпитвам подобни вълнения – насмешливо подхвърли мъжът.
– Открихме тялото към полунощ – добави Шон. – Но той би трябвало да се е върнал доста по-рано от посещението си в затвора.
– О, да. Върна се някъде около осем. Отказа да вечеря, защото не бил гладен.
– Разговаряхте ли, преди да излезе отново?
– Не. Дори не забелязах кога е излязъл. Но не е било преди девет, защото в стаята му светеше. – Обърна се към жена си и попита: – Ти също не си го видяла да излиза, нали?
– Не. Казах го и на полицията. Бях заета в кухнята.
– Значи е излязъл след девет. Каза ли ви, че има подобни намерения, когато говорихте с него?
– Не.
– Да са го търсили по телефона през деня, да е получавал пакети? – попита Шон.
– Не са го търсили по телефона на рецепцията. Но в днешно време всички имат джиесеми. Не са му оставяли нито бележки, нито пакети.
След още няколко въпроса Шон и Мишел благодариха на възрастната двойка и си тръгнаха.
Агент Мърдок ги чакаше пред бензиностанцията.
– На детективи ли си играете? – намръщено попита той, кимайки към барчето.
– Просто пихме кафе. Днес е доста студено.
– Да бе, кафе! И по една случайност го изпихте в компанията на съдържателите на мотела, в който се е регистрирал вашият човек!
– Обикновено съвпадение – отвърна Мишел.
– Дано да ви е последното – заплашително процеди Мърдок.
– Мога ли да си получа пистолета? – невинно попита Мишел. – Без него се чувствам, все едно съм гола.
– Балистичната експертиза все още не е приключила. Знаете как е. Пишат се заключения, попълват се формуляри. – Агентът закова тежък поглед в лицето на Шон. – Не ми се ще да ви виждам отново. И двамата. Защо не се върнете във Вирджиния? Вече нищо не ви задържа тук.
– Нали каза, че сме важни свидетели, и ни забрани да напускаме района?
– Промених мнението си. Можете да си тръгвате.
– Живеем в свободна страна – възрази Шон.
– Която всеки момент може да се превърне в несвободна! – отсече Мърдок.
Мишел го изчака да се отдалечи и пристъпи към един от служителите на бензиностанцията, който се мотаеше наблизо.
– Къде е най-близкият оръжеен магазин? – попита го тя.
– На около три километра на север, направо на пътя – отговори човекът. – Казва се „Форт Мейн Гънс“.
– Надявам се, че предлагат достатъчно модели пистолети.
– О, да. Вие стреляте, така ли?
– Само когато се налага.
11
Мишел напъха 9-милиметровия зиг-зауер в кобура на колана си и въздъхна с облекчение.
Шон развеселено я наблюдаваше.
– Не можеш без него, а? – подхвърли той.
– Защо ли имам чувството, че да имаш пистолет тук е добра идея? – невинно го погледна тя.
– Защото наистина е така.
– Успях да свикна с онзи хеклер, но трябва да призная, че винаги съм предпочитала зиг.
– Доколкото си спомням, по едно време носеше и глок.
– Знаеш как е – някои момичета си падат по обувки, а други по пищови.
– За пръв път го чувам.
Тя пъхна в чантата си две кутийки с патрони.
– Хайде да тръгваме. Време е да приберем бебето адвокат от летището в Портланд.
Изминаха трийсетина километра в мълчание, после Мишел се обади:
– Май си имаме компания.
– Къде? – попита, без да се обръща Шон.
– Тъмен седан на двеста метра след нас. Изостава по завоите, после бързо наваксва.
– Може би просто пътува в нашата посока.
– Е, ще видим.
Стигнаха отклонението към междущатската магистрала, а колата след тях продължи направо.
– Май ще излезеш прав – обади се Мишел.
– Добре е да сме нащрек – рече Шон. – Продължавам да си мисля за разговора ни с онези хора в „Грейс Лодж“. В девет вечерта Бърджин все още е бил в стаята си. Това означава, че му се губят близо три часа, ако приемем, че е бил убит в полунощ.
– Със сигурност не се е върнал в „Кътърс“. Там заключват още на свечеряване.
Куршумът проби дясното странично стъкло, свирна на сантиметри пред двамата пътници и пръсна стъклото откъм страната на шофьора.
Шон светкавично се снижи, а Мишел рязко завъртя волана наляво и колата стъпи на банкета.
Шон се обърна и предпазливо надникна над облегалката.
– Виждаш ли друга кола?
– Не. Изстрелът е от далекобойно оръжие.
– Отбий там! – рязко й нареди той и посочи дърветата встрани от пътя. – Остани на мястото си!
Фордът стъпи на меката трева и плавно спря под дърветата. Двамата се измъкнаха навън и запълзяха по корем, оставяйки колата между себе си и посоката, от която беше долетял куршумът. Стиснала новия зиг в ръка, Мишел внимателно оглеждаше местността. Шон надникна над покрива и бързо се смъкна обратно.
– Не забелязвам отблясъците на оптика – констатира той.
Мишел замислено огледа пръснатите странични стъкла.
– Страхотен изстрел предвид високата скорост на движение – промълви тя.
– Според мен беше предупредителен.
– И аз мисля така – кимна тя. – Човек, който умее да стреля по този начин, лесно би могъл да ни улучи. Още имам чувството, че видях как куршумът минава пред носа ми, въпреки че това е невъзможно. Съвременните автомобилни стъкла нямат нищо общо с някогашните. Нужна е голяма начална скорост на изстрелване, за да пробиеш цели две от тях, без куршумът да остане в купето.
Шон продължаваше да оглежда местността.
– Слаб вятър, много дървета – констатира той. – Стрелецът е заел позиция на някой хълм със слънцето в гърба. Всички условия за добър прицел. Резултатът е наистина впечатляващ. Страхотен изстрел предвид факта, че се движим перпендикулярно със сто километра в час.
– Сто и петнайсет – поправи го Мишел. – Което изисква невероятни изчисления от страна на стрелеца. Наистина съм впечатлена.
Шон бавно кимна.
– Може би снайперист с военна подготовка? – подхвърли той.
– Напълно възможно. Въпросът е на кого служи. Ако е от нашите, картинката става доста мрачна. А ако се запитаме защо, отговорът е очевиден.
– Едгар Рой – промърмори Шон, опря гръб на калника и се отпусна на земята. – Счетоводител на държавна служба?
– Така пише в досието.
– Списък с лица под наблюдение, изготвен от ФБР. Убийство на адвокат. Изключително гостоприемство в „Кътърс Рок“. Дългобоен предупредителен изстрел, имащ за цел да ни сплаши.
– Нещо не ти се връзва, а?
– Ама никак.
– Мислиш ли, че е безопасно да продължим?
– Мисля, че трябва да рискуваме. В този смисъл имаш официалното ми разрешение да шофираш така, сякаш се бориш за участие в НАСКАР.
Полетяха по магистралата. Повече предупредителни изстрели нямаше.
Изминаха в обратна посока пътя, по който бяха дошли предишната вечер, и стигнаха до летището на Портланд десет минути преди кацането на самолета от Вашингтон. Почистването на седалките от ситните стъкълца им отне две–три от тях просто защото обезопасените стъкла бяха изпълнили предназначението си – да останат цели въпреки многобройните пукнатини около дупките, маркиращи преминаването на куршума.
Шон остана да чака в залата за пристигащи пътници, а Мишел отиде да наеме друга кола.
От самолета слязоха трийсет и девет пътници. Меган Райли беше последна.
„Май не е изгаряла от желание да слезе“, помисли си Шон.
Тя очаквателно го погледна.
– Меган? – попита той.
Младата жена кимна и тръгна към него. В същия момент се появи и Мишел.
– Прилича на кандидат-гимназистка – прошепна тя.
Райли беше дребна, с луничаво лице и червена коса, падаща свободно на раменете. Бореше се с количка за багаж, натоварена с тежко на вид адвокатско куфарче, което несъмнено съдържаше работните материали на Тед Бърджин, събрани в старомодни хартиени папки. Шон го свали от количката, стисна ръката на Райли и й представи Мишел.
Тръгнаха към форда. На крачка от него Райли забеляза пробитите стъкла и сепнато се закова на място.
– Господи! Какво се е случило?
– Можеше да е и по-зле – отговори Шон, хвърляйки кос поглед към Мишел. – Проблемът е там, че на летището няма свободни коли под наем. Надявам се, че имате дебело яке, Меган.
– Инцидент ли беше? – объркано го погледна момичето.
– Не съвсем – отвърна Шон и й отвори задната врата.
12
– Запазихме ви стая в „Мартас Ин“, Меган – каза Шон, докато Мишел пое по обратния път. – Двама от гостите току-що я освободиха.
Очите на Меган не се отделяха от дупките в стъклата, а ръцете й инстинктивно придърпаха тънкото яке, с което беше облечена.
– Докладвахте ли за това? – попита тя.
– Още не, но ще го направим – обърна се да я погледне Шон. – За съжаление полицията е заета с други задачи. Според мен неуспешната стрелба по частни лица съвсем не е в техните приоритети.
– А аз познавам един агент на ФБР, който със сигурност съжалява за неточността на стрелеца – добави Мишел.
– Техният приоритет е убийството на мистър Бърджин, така ли? – попита Меган.
– Наричайте го Тед.
– Не мога. За мен той винаги ще бъде мистър Бърджин.
– Нещо полезно в документите, които носите? – попита Мишел.
– Не мога да кажа. Вчера цял ден бях в съда. Отговорих на обаждането ви в момента, в който се прибрах в офиса. Взех всичко, което ми се стори уместно.
– За което ви благодарим – обади се Шон.
– За ФБР ли работите? – попита момичето.
Шон хвърли кос поглед към Мишел и кимна.
– Нещо такова.
– А знаете ли дали ФБР е претърсило къщата на Бърджин в Шарлотсвил? – попита партньорката му.
– Не. Имали значение?
– Ако стигнем първи там, вероятно ще има голямо значение.
– Но това няма ли да бъде вмешателство в официално разследване?
Мишел вдигна вежди, но запази мълчание.
Шон отново се обърна назад.
– Случайно да разполагате с домашния номер на Хилари?
Меган му го продиктува от списъка в джиесема си. Той го набра и зачака.
– Хилари? Обажда се Шон Кинг. Имам един бърз въпрос.
Попита за къщата на Бърджин и притисна телефона към ухото си.
– Да, разбрах. На какво разстояние сте от там? – Нова пауза, после: – Ще отскочите ли с колата да проверите за някакво оживление около нея? Благодаря много. Ще чакаме да се обадите. О, и още нещо: да сте имали посещение от ФБР? Имам предвид в кантората. Никой? Добре, благодаря.
Изключи телефона и погледна към Мишел, чиито очи шареха от двете страни на пътя като лъчи на маяк.
– Нещо подозрително?
– Едва ли ще засечем червената точка на оптиката преди попадението – сви рамене тя.
Вероятно дочула репликите, Меган бързо се смъкна надолу на седалката.
– Дълго ли ще имате нужда от мен тук? – попита тя.
– Може би.
– Но в даден момент все пак ще се наложи да се върна обратно – промълви тя, гледайки с нарастващо притеснение сгъстяващата се тъмнина около колата.
– Всички се надяваме по някое време да се приберем у дома. За съжаление това вече не важи за Тед.
Усетила промяната в тона му, Меган побърза да каже:
– Не си мислете, че искам да избягам, но…
Шон отново се обърна да я погледне.
– Изобщо не ми приличате на страхливка, Меган. Не се поколебахте да вземете самолета до тук. Видяхте пораженията на колата ни, но не подвихте опашка. Все неща, за които се иска кураж.
– Честно казано, бях на ръба – призна Меган. – Но искам да помогна с каквото мога.
– Поведението ви заслужава похвала – кимна Шон, после изведнъж се сети за нещо: – Хилари напускала ли е офиса през деня?
– Да. Когато се върнах от съда, тя беше навън. Нещо във връзка с погребението на мистър Бърджин. Но докато бях там, никой не се появи.
– Ясно – каза Шон и зае нормално положение на седалката си. – Но аз изобщо не съм сигурен кога ще освободят тялото.
– Господи! – изхлипа Меган. – Още не мога да повярвам, че е мъртъв!
По лицето й потекоха сълзи. Шон се пресегна и взе ръката й.
– Всичко ще бъде наред, Меган – опита се да я успокои той.
– Но не можете да обещаете, нали?
– Така е. Мога да обещая, че ще направим всичко възможно да стане така.
Меган тръсна глава и избърса сълзите си.
– Край! – обяви тя. – Вече съм спокойна. Никакъв плач.
– Срещу скръбта няма закони – поклати глава Мишел.
– Според мен обстоятелствата тук са такива, че едва ли имаме време да скърбим.
Шон и Мишел си размениха погледи, в които се четеше уважение.
– И така, какъв е дневният ред? – попита с укрепнал глас Меган.
– Прибираме се в „Мартас Ин“, вечеряме, а после варим голяма кана кафе и започваме преглед на материалите – отвърна Шон.
Телефонът на Мишел звънна около час по-късно. Беше Ерик Добкин от щатската полиция на Мейн. Мишел мълчаливо го изслуша и прекъсна линията.
– Иска да се срещнем – късо поясни тя. – Имал някаква информация за нас. Предлагам да ви оставя в мотела и да отскоча да се видя с него. Това ще ни спести време.
– След случилото се преди няколко часа мисля, че не бива да се разделяме – възрази Шон.
– Аз мога да се грижа за себе си.
– Знам. Имах предвид себе си и Меган.
– Аз владея таекуондо – обади се Меган. – Имам зелен пояс.
– Прекрасно – кимна Шон, опитвайки да скрие усмивката си. – Но ако използват досегашните си методи, положително ще останат далеч от желязната ви хватка.
– Ооо!
Очите му се прехвърлиха на Мишел.
– Добре, иди да се срещнеш с Добкин – реши най-сетне той. – И бездруго не ни трябваш при обсъждането на юридическите въпроси. Къде ще се видите?
– В дома му. Той ми даде адреса.
– Добре. Но бъди готова за игра на високо ниво. През цялото време. Ясно?
– Аз владея само тази игра, Шон. Мислех, че това отдавна ти е известно.
