Текст книги "Шестият"
Автор книги: Дейвид Балдачи
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 20 (всего у книги 28 страниц)
59
Спирачките изскърцаха и джипът закова на Пето Авеню. От него изскочиха двама яки мъжаги, които сграбчиха Питър Бънтинг и го хвърлиха в колата. Това се случи толкова бързо, че той дори не успя да извика. Миг по-късно тежката машина набра скорост, а той се оказа притиснат между похитителите си. Опита се да попита какво става, но те гледаха право пред себе си и сякаш изобщо не го чуваха.
Откараха го в някакво силно охранявано подземие. Едно от онези места, над които нюйоркчани минават милион пъти през живота си, без дори да подозират за съществуването му. Помещението беше полутъмно. Бънтинг боязливо вдигна глава към мъжа пред себе си.
Въпреки че беше облечен в познатия черен костюм, под който личеше добре развитата му мускулатура, Джеймс Харкс изглеждаше различно. От поведението му ясно личеше, че Питър Бънтинг вече не беше шефът.
Ако изобщо съм бил някога.
Сега шефът беше Харкс. Или по-скоро онези, които го бяха наели. Бънтинг беше сигурен, че знае кои са.
– Да прегледаме още веднъж показанията ти, Бънтинг.
Край на почтителното „мистър“, машинално отчете той.
– Повтарям ги вече три пъти. Казах ти всичко.
– Ще ги повтаряме, докато остана доволен.
Бънтинг въздъхна и започна.
– Защо се срещна с Шон Кинг? – попита Харкс, след като Бънтинг млъкна.
– Ти какво, може би контролираш и календара ми?
Харкс не отговори, зает да пише някакво съобщение на своето блекбъри. След няколко минути приключи и вдигна глава.
– Последните ти действия предизвикват недоволството на хора, които добре познаваш – обяви той.
– Това вече ми е известно – отвърна Бънтинг. – Ако сме приключили, бих искал да се прибера у дома.
Харкс пристъпи към стената и щракна някакъв ключ. Стената изведнъж стана прозрачна. С цената на известни усилия Бънтинг стигна до заключението, че става въпрос за еднопосочно огледало. В съседното ярко осветено помещение се намираше Ейвъри, полуизлегнат на болнично легло с колелца. Към всяка от ръцете му беше прикрепена система. Лицето на младия мъж беше сгърчено от страх. Очите му бяха извърнати на една страна и сякаш гледаха право в Бънтинг. Разбира се, той не можеше да го види. Специалното стъкло и яркото осветление със сигурност му позволяваха да вижда само собствената си сгърчена от страх физиономия. Мониторът на масичката до леглото беше свързан с шията му.
– Какво е това, по дяволите? – изкрещя Бънтинг.
– Ейвъри издъни цялата работа. Кинг го е проследил, за да стигне до теб. Ти си знаел това, но не си направи труда да ми го кажеш.
– Не съм длъжен да ти докладвам.
Харкс направи мълниеносно движение и го удари над лявото око. Юмрукът му беше тежък като бетонен блок. Бънтинг се люшна напред, от разцепената му вежда рукна кръв. Стомахът му се сви, стана му лошо.
– Слушай какво ще ти кажа, мръсно копеле! – започна той, успял да си поеме дъх. – Фостър и Куонтрел не са единствените, които…
Юмрукът на Харкс го улучи в десния бъбрек и го просна на пода. Този път Бънтинг наистина повърна. Миг след това усети как здравенякът го вдига и го захвърля обратно на стола. Толкова силно, че тялото му се преобърна през облегалката.
– Какво искаш от мен, по дяволите? – попита на пресекулки той.
Харкс му подаде някакво дистанционно управление.
– Натисни червения бутон! – заповяда той.
Бънтинг с недоумение погледна апаратчето в ръката си и попита:
– Защо?
– Защото аз ти казвам.
– Какво ще стане, ако го натисна?
Харкс се извърна към стената и спря поглед върху Ейвъри.
– Ти си умен човек. Какво ще стане според теб?
– Какви са тези неща, свързани с тялото му?
– Две интравенозни системи и един сърдечен монитор.
– Защо?
– Когато натиснеш червения бутон, ще се включат няколко системи. През двата маркуча ще потече солен разтвор.
– Солен разтвор?
– Целта му е прочисти маркучите, за да осигури безпрепятствено проникване на химикалите. Същото се отнася и за иглите. Ако се окажат задръстени, лекарствата няма да могат да стигнат до кръвоносната му система.
– Какви лекарства? Може би някакъв серум на истината?
Обикновено мрачните черти на Харкс се разтеглиха в нещо като усмивка.
– Първото се нарича натриев тиопентал. Ще нокаутира слабак като Ейвъри в рамките на три секунди. Следващото е панкуроний, който причинява парализа на костната система и дихателните мускули. Последното е калиев хлорид.
– Калиев хлорид? – пребледня Бънтинг. – Но той спира сърцето! Ще го убие!
– Това е целта. За какво мислиш, че си говорим ние с теб, Бънтинг? За пошляпване по бузата?
– Няма да натисна това копче!
– На твое място бих размислил.
– Нямам никакво намерение да убивам Ейвъри!
Харкс измъкна тежкия магнум от кобура под мишницата си и притисна дулото му в слепоочието на Бънтинг.
– Едва ли ще успея да ти опиша на какво ще прилича главата ти, ако натисна този спусък! – процеди той.
Бънтинг затвори очи, дишането му стана учестено.
– Не искам да убивам Ейвъри! – изхленчи той.
– Вече имаме напредък – ухили се Харкс. – От „нямам намерение да убивам Ейвъри“ стигнахме до „не искам да го убивам“. – Затворът на магнума отскочи назад с остро изщракване. – Едно леко натискане и впечатляващата ти сива материя ще се разплиска по онази стена зад гърба ти! – извика той и притисна дулото в бузата му. – Това ли искаш? Помисли малко. Ти си богат човек. Притежаваш скъпи къщи, имаш частен самолет. Палавичката ти съпруга ще те помисли за пълен лайнар, а ти няма да видиш как растат трите ти прекрасни деца, с които се гордееш. Имаш за какво да живееш, повярвай ми. Докато Ейвъри е червей, когото лесно можеш да замениш. Абсолютен неудачник, пълна нула.
– Ако натисна този бутон, ти ще убиеш и мен!
– Правилно разсъждение – кимна Харкс, прибра пистолета и бръкна във външния джоб на сакото си. – Нека сменим тактиката. – Той подреди четири снимки на масата. – Ти ще кажеш от кого да започна.
Бънтинг сведе глава към масата и сърцето му пропусна един удар.
Съпругата и трите му деца бяха подредени в една линия.
– Давам ти възможност за избор – избоботи Харкс. – Ако убием нея, децата остават живи.
Бънтинг грабна снимките и ги притисна към гърдите си, сякаш за да ги предпази.
– Няма да нараниш семейството ми! – извика той.
– Или жена ти, или децата! – отсече Харкс. – Ако премахнем хлапетата, ти и госпожата винаги ще можете да си осиновите други!
– Мръсно копеле! Гадно, безсърдечно копеле!
– Ако до пет секунди не получа отговор, те ще умрат в рамките на пет минути. Всичките. Имаме информация, че тази вечер децата ще спят у леля си в Ню Джърси. Вече сме разположили там хора, които са готови за екзекуция. Изобщо не се надявай, че няма да го направим.
Бънтинг грабна дистанционното и натисна червения бутон. После извърна глава. Не можеше и не искаше да гледа агонията на Ейвъри.
Три минути изтекоха в пълно мълчание.
– Вече можеш да погледнеш – обади се Харкс.
– Не!
– Казах да погледнеш!
Оглушителният плесник принуди Бънтинг да се ококори. Железните пръсти с лекота извъртяха врата му към прозрачната стена. Остана зашеметен от онова, което видя.
Ейвъри все още беше там, жив и здрав. В стаята се появиха неколцина мъже, които му свалиха системите и разкопчаха коланите, пристягащи го към болничното легло. Той се надигна до седнало положение, разтри китките си и се огледа. На лицето му беше изписано видимо облекчение.
Бънтинг се приведе напред и направи опит да извие глава към Харкс.
Едрият мъж разхлаби хватката си.
– Защо правиш това?
– Махай се – отвърна Харкс и издърпа снимките от ръцете му. – Но не забравяй, че мога да ги убия когато пожелая. Хубавичко си помисли, ако случайно ти хрумне пак да се срещнеш с Кинг или пък да се обърнеш към ФБР. Аз на твое място бих го направил.
– Значи това беше предупреждение, така ли? – попита плахо Бънтинг.
– Нещо повече от предупреждение. Неизбежно е.
Десет минути по-късно Бънтинг седеше в кола, която пътуваше към къщата му. Лицето го болеше, сърцето му беше свито на топка, сълзите мокреха яката на ризата му. Набра последователно шест телефонни номера, принадлежащи на високопоставени държавни служители. Те бяха уникални, предназначени единствено за него. Насреща веднага разбираха кой ги търси, още повече че бяха контролирани непрекъснато. Бънтинг рядко ги използваше, но когато го правеше, хората отсреща вдигаха моментално.
Не и този път. И шестте номера даваха свободно.
60
Шон и Мишел най-накрая се добраха до Портсмът, където хапнаха набързо в някаква закусвалня. Платиха в брой и дремнаха в колата. Час по-късно се събудиха от алармата на джиесема на Мишел и замаяно се спогледаха.
Шон погледна часовника си.
– Още шест часа път – изохка той. – По обед сме там.
– Ох, веднъж да стигнем – простена тя. – Обещавам никога повече в живота си да не шофирам до Мейн!
– Аз пък мисля, че изобщо няма да се возя в кола.
– Не можем да се върнем в мотела.
– Знам. Затова възнамерявам да звънна на Кели Пол.
– Ами ако проследят обаждането?
– Смених си СИМ картата с друга, която купих в Ню Йорк. Вече изпратих съобщение на Кели с новия номер.
– Какво стана с Бънтинг?
– Каза, че ще си помисли. И на него му изпратих новия си номер.
– Дали изобщо ще се обади?
– Бог знае.
– Ами онези типове в парка? Сигурна съм, че бяха получили заповед да ни ликвидират. Дали Бънтинг има нещо общо с тях?
– Видях очите му, Мишел. Изплашен е до смърт. Не само за себе си, но и за семейството си. Инстинктът ми подсказва, че няма нищо общо с нападението срещу нас.
– Мислиш ли, че е мъртъв?
– Какво имаш предвид?
– Явно са знаели за срещата ви. Вероятно са изтръгнали тази информация със сила.
– Ох, не знам. Но ако е мъртъв, скоро ще се разчуе – отбеляза Мишел.
В един и половина стигнаха Макиас. След обаждането на Шон Кели Пол беше пренесла багажа им на новото място, което беше намерила, а после звънна да им обясни как да стигнат до там.
Оказа се, че става въпрос за малка вила с каменни основи близо до безлюден плаж на осем километра от „Мартас Ин“. Самата Кели Пол беше там и излезе да ги посрещне.
– Благодаря за помощта, която ни оказа – рече Мишел и приклекна два-три пъти, за да се раздвижи след дългото пътуване.
– Никога не изпращам хора на мисия, без да им осигуря подкрепление. Това е задължително условие в уравнението.
– Да ни беше предупредила – укори я Шон. – За малко не застрелях един от твоите хора.
– Може би си прав – кимна Кели. – Но така съм свикнала.
– Все пак спаси живота ни.
– След като го изложих на риск, като те изпратих на среща с Бънтинг.
– Е, без риск няма награда – философски заключи Мишел.
– Къде е Меган? – попита Шон.
– Все още е в мотела.
– Сама?
– Не. Уредих й полицейски надзор.
– Как успя?
– Обадих се на някои хора, а те пък се обадиха на други. За момента това е най-доброто, на което можем да разчитаме. Вие двамата вече сте белязани. Как мина срещата с Бънтинг?
– Притиснат от всички страни. Беше започнал да се отчайва. Каза, че няма нищо общо с убийствата, и аз му повярвах. Страхувам се обаче, че вече е мъртъв.
– А ти през цялото време си знаела, че Бънтинг няма нищо общо, нали? – подхвърли Мишел.
– Не бях сигурна. Но картинката се очертава все по-ясно с всяка изминала минута. Срещата ви с Бънтинг постигна една много важна цел.
– Каква? – погледна я с любопитство Шон.
– Джеймс Харкс е получил пълна свобода за действие.
– Значи наистина допускаш, че Питър Бънтинг е мъртъв?
– Не, поне засега. Докато са преследвали вас, най-вероятно са му отправили сурово предупреждение. Нещо от сорта „жестоко ще пострадаш, ако пак си отвориш устата“. Положително са заплашили семейството му.
– А защо това е добро за нас? – попита Мишел.
– Защото Бънтинг вече е убеден, че няма друг избор, освен да работи с нас.
– Току-що каза, че са го заплашили със смърт – възрази Шон.
– Най-важното, което трябва да знаем за Бънтинг, е, че той е изключително умен и находчив. В момента несъмнено е притиснат здраво. Може би дори са го пребили. Но рано или късно ще се замисли. Той мрази да губи и работи всеотдайно за интересите на страната. Истински патриот е. Баща му е проливал кръвта си за Америка, а той самият е готов да я защитава до последно.
– По всичко личи, че знаеш много неща за Бънтинг – отбеляза Мишел.
– Бях съвсем близо до мисълта да работя за него – кимна Пол. – А в подобни случаи искам да знам всичко за евентуалните си работодатели.
– А как ще се свържем с него? – попита Шон.
– Мисля, че по-скоро той ще се свърже с нас – отвърна Пол.
61
Съпругата на Бънтинг спеше дълбоко, облечена в новото си секси бельо. Минаваше три след полунощ и той реши да не я буди. Още преди няколко часа й беше изпратил есемес, че ще закъснее – разбира се, с разрешението на Харкс. За да не се тревожи и да не се обажда в полицията. Прекоси спалнята и влезе в банята да си измие лицето. От огледалото го гледаше човек, който беше летял към бездната със смразяваща бързина.
Взе няколко бучки лед от мини бара и ги притисна към грозния оток на лицето си. После влезе в гардеробната стая и затвори вратата след себе си, без да се съблича. Телефонът му звънна три пъти поред, но той не вдигна, защото на дисплея се изписваше името на Ейвъри.
Какво можеше да му каже?
Извинявай, Ейвъри, но се уплаших и те пожертвах. Останал си жив благодарение на Бога и необяснимата тактика на мръсниците, с които съм се забъркал.
После стана и тръгна да обикаля къщата. Спираше на прага на всяка от спалните, предназначени за децата му – прекалено просторни и луксозни дори за деца на богати родители. Изпитваше огромно облекчение, че в момента те са в Кънектикът, макар да беше наясно, че това с нищо не допринася за сигурността им. Харкс можеше да ги намери навсякъде.
Върна се в гардеробната, седна на твърдия стол и потъна в размисъл. В момента Фостър и Куонтрел го бяха притиснали до стената. Но краят на играта наближаваше. Какъв ли щеше да бъде той? Едгар Рой продължаваше да лежи в затвора, а Е-програмата все още функционираше, макар и на доста по-бавни обороти. Евентуалната оправдателна присъда на Едгар автоматично връщаше Бънтинг в играта, което със сигурност не беше по вкуса на Фостър и Куонтрел. Тяхната цел беше на всяка цена да унищожат Е-програмата, а той започваше да проумява, че има само един начин да го направят.
Разхлаби вратовръзката и съблече сакото, а после се наведе и свали чорапите си. Влезе в спалнята и спря пред огромното легло. То беше внос от Франция, изработено от старо дърво и рядък вид кожа. Отдавна беше забравил наименованията им. Беше толкова голямо, че едва ли не му трябваше джипиес устройство, за да открие съпругата си в него. Погледът му спря на гърдите й, които спокойно се повдигаха и отпускаха. Тя не беше трофейна съпруга. Неговите деца бяха и нейни. Свързваха ги много щастливи моменти. Страхотни моменти.
На практика обаче нямам нищо, което да не може да ми бъде отнето. Аз самият мога да бъда премахнат. Което означава, че тя няма нищо. Децата ми – също.
В съзнанието му изплува заплашителната фигура на Джеймс Харкс. Той застана на прага с пистолет в едната ръка и с нож в другата. А съпругата и децата му бяха напълно беззащитни.
Още цял час той броди из просторния си нюйоркски дом. Мина покрай стаята на прислужницата и помещенията, които обитаваше готвачът. Шофьорът му не живееше тук, но в замяна на това имаше още една прислужница, както и детегледачка. Тя също спеше като всички нормални хора в този час.
Но Бънтинг беше буден, защото не беше нормален. Харкс беше буден, защото беше ненормален. Също като Елън Фостър и Мейсън Куонтрел, които вероятно и в момента крояха коварните си планове в служебния й кабинет.
Телефонът му отново иззвъня. Пак беше Ейвъри. Но този път Бънтинг го включи, изпревари репликата на сътрудника си и каза:
– Радвам се, че си добре.
– Моля?! Откъде знаете?
– Не ти ли казаха?
– Какво да ми кажат?
– Сложно е, Ейвъри. Много е сложно.
– Мислех, че ще ме убият, мистър Бънтинг.
– Няма какво да мислиш, защото наистина щяха да го направят.
– Но защо?
– Заради Едгар Рой. Заради Карла Дюкс. Допуснахме много грешки, Ейвъри. Страшно много.
– Защо тогава не го направиха? Защо не ме убиха?
Бънтинг се облегна на стената.
– За да внушат страх.
– У кого? У мен ли?
– Ако трябва да бъдем откровени, ти не означаваш нищо за тях, Ейвъри. Имаха предвид мен.
– Вас?! Нима бяхте там?
– Да, в съседната стая.
– Господи! Бяхте ли в състояние да видите какво ми правеха?
Бънтинг се поколеба дали да му каже истината.
– Не, не бях. Разказаха ми по-късно.
Толкова съм слаб, че не посмях да му кажа какво съм направил!
– Нещата наистина излизат извън контрол!
– Отдавна са излезли извън контрол, Ейвъри.
– Какво ще правим? Няма ли да се обадите на някого?
– Опитах се. Но явно не ме чуват.
– Но вие сте Питър Бънтинг, за бога!
– Съжалявам да го кажа, но за тези хора това не означава нищо.
– Ако отново ме хванат, едва ли ще имам късмета, който извадих днес.
– Нито пък аз.
– Не, сър. Вас няма да посмеят да ви докоснат.
Бънтинг се засмя. Изпита чувството, че се плъзга по позлатения парапет в безумно скъпата си къща, и страшно много му се иска да закрещи.
– Мислиш ли? – тихо подхвърли той.
– Толкова ли е зле?
– Страхувам се, че да.
– Не мога да повярвам, че няма към кого да се обърнем – въздъхна помощникът му.
Тези думи докоснаха нещо забравено.
– Сър, чувате ли ме?
– Ще ти звънна по-късно – рече Бънтинг. – Опитай се да поспиш и не си подавай носа навън.
Прекъсна връзката и погледна джиесема в ръката си. Наистина ли нямаше към кого да се обърне?
Или не смееше?
Всъщност нима имаше друг избор?
Върна се в спалнята, легна до съпругата си и прехвърли ръка през раменете й. После решението беше взето. Щеше да действа.
Няма да се предам без бой!
62
– Какво търсите тук?
Ерик Добкин беше по джинси и памучен пуловер, с дебели чорапи на краката.
– Трябва да поговорим – рече Шон.
Застанал на вратата, Добкин не помръдна.
– Ще ни поканиш ли да влезем, или ще ни оставиш да зъзнем? – попита Мишел.
– Не е чак толкова студено.
– Аз съм израснала в Тенеси, Ерик. А тук имам чувството, че съм в Антарктика.
Той им махна да влязат. Преди да затвори вратата след тях, внимателно огледа улицата в двете посоки.
– Направихме нужното, за да не бъдем проследени – успокои го Мишел.
– Но това изобщо не ви пречи да ме поставяте в неудобно положение – навъсено отвърна Добкин.
– Всички сме в неудобно положение – мрачно уточни Шон.
– А аз си помислих, че искаш да играеш на наша страна – добави Мишел.
– Донякъде.
– Няма как да стане – поклати глава Шон.
– Или си с нас, или си против нас – погледна го в очите Мишел.
– Какво искате?
Шон и Мишел се настаниха на канапето в хола, а Добкин остана прав.
– Къде са жената ти и децата? – отвърна с въпрос Мишел.
– Навън. Днес ми е почивен ден и останах у дома да свърша някои неща.
– И ние трябва да свършим някои неща.
– Например?
– Потвърждаваш ли твърдението си, че Бърджин и Дюкс са били убити с едно и също оръжие?
Добкин седна срещу тях и кимна.
– Берета, трийсет и втори калибър.
– Нещо ново по случая?
– Щатската полиция се оттегля. Шоуто остава изцяло в ръцете на ФБР. А Меган Райли получи полицейска охрана.
– Това го знаем – кимна Мишел.
– Може би е крайно време да поставим охрана и на вас двамата. Убиецът на Мърдок стреля и по теб, Мишел.
– Не съм забравила, повярвай ми. Но не ми е в стила да използвам полицейска защита.
– На кого му пука за стила ти, ако си мъртва?
– Ерик, ако ни помогнеш да разрешим този случай, аз ще направя много неща за кариерата ти – рече Мишел.
– Но ако се забъркам там, където не трябва, това ще бъде краят на кариерата ми – мрачно отвърна Добкин.
– Мислех, че в Мейн живеят по-решителни мъже.
– Но някои от тях имат и ум в главата.
– Тогава защо не го използваш? – остро попита тя.
– Виж какво – надигна се той. – Не съм длъжен да слушам глупостите ти! Покрих те, когато гръмнаха Мърдок – изпразних цял пълнител по посока на изстрелите. Освен това ти дадох информация, която не съм длъжен да споделям с теб. Мисля, че е достатъчно!
– Добре, добре, имаш право – приведе се напред Шон, а после млъкна, оставяйки възможност на Добкин да се успокои и да се върне на мястото си. – Искаш ли ние да те информираме докъде сме стигнали? Ей така – за смяна на темпото…
– Не знам – колебливо отвърна Добкин. – Много ли е зле?
– Значи все пак мислиш за разследването – отбеляза Шон.
– Ако не мисля, значи не ставам за ченге.
– Преди да ти разкажем какво знаем, какво според теб се случва? – намеси се Мишел.
– Мога само да предполагам – потърка брадичката си Добкин. – По всичко личи, че Рой има връзка с държавата и по друг начин, освен чрез данъчната служба. Не виждам друга причина за появата на ФБР.
– Нито отричам това, нито го потвърждавам – отвърна Шон. – Но искам да ти кажа, че нещата са свързани пряко с националната сигурност. Веднага ще добавя, че Рой е на страната на Америка, но онези шест трупа се появиха в крайно удобен за някого момент.
– Искаш да кажеш, че са го натопили?
– Да.
– Можеш ли да го докажеш?
– Работя по въпроса. Но в играта са замесени много опасни хора. Много опасни. В Ню Йорк се сблъскахме с тях и едва отървахме кожата, за да се върнем в Мейн.
– Какво се случи? – повдигна вежди Добкин.
– Да речем, че се срещнахме очи в очи с врага и се убедихме, че той никак не се шегува.
– Разполагат с документи, които им осигуряват достъп до всички охраняеми обекти на територията на страната – добави Мишел.
– Чакай малко – погледна я недоверчиво Добкин. – Нима твърдиш, че лошите момчета са от нашите?
– Имам си една философия – поклати глава Мишел. – След като говорим за лошите, значи те не могат да бъдат от нашите.
Добкин се облегна назад и потърка бедрата си с длани.
– Вижте какво, аз съм само един обикновен щатски полицай. Нямам представа за тези неща, нито пък знам как работят федералните власти.
– Или как не работят – поправи го Шон.
– И така, какво искате от мен? – рязко попита Добкин.
– Искаме да знаем дали ще помогнеш, ако се нуждаем от още едно дуло.
– Както постъпи в нощта, в която убиха Мърдок – бързо добави Мишел.
– Готов съм да помогна на всеки, но работата е там, че все пак съм ченге. Не мога да вилнея на воля, защото веднага ще ме уволнят.
– Не искаме от теб подобно нещо – рече Шон. – Просто те моля да се присъединиш към нас, в случай че в града се появят врагове на Америка.
– Но нали каза, че тези врагове са от нашите? И то без да ми предложиш никакви доказателства.
– Вече споменах, че работим по въпроса. Но ресурсите ни са ограничени, докато противникът няма подобни проблеми. Тук сме да поискаме помощта ти – разбира се, ако имаме нужда от нея. Обещавам, че ще те безпокоим само в краен случай. От това, на което попаднахме досега, сме наясно, че работата е дяволски опасна.
Добкин заби очи в пода. Остана така известно време, после вдигна глава.
– Без бой няма да позволя на никой да заплашва родината ми! – отсече той.
– Това исках да чуя – с облекчение въздъхна Шон.
– Благодаря ти, Ерик – усмихна се Мишел. – Това означава много.
– Ама вие наистина ли вярвате, че ще се справите с такива врагове?
– Да – кимна Шон. – С помощта на добри приятели и мъничко късмет.
