Текст книги "Шестият"
Автор книги: Дейвид Балдачи
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 17 (всего у книги 28 страниц)
48
Посоченото от Мърдок място на срещата се оказа пощенска станция, разположена на три километра от главния път между Истпорт и Макиас. Беше едноетажна тухлена сграда с остъклена фасада и асфалтиран паркинг отпред. На десетметровия пилон от неръждаема стомана се вееше американското знаме.
На паркинга имаше само една кола, спряла непосредствено до улея за пускане на писмата.
Дори отдалече се виждаше, че зад волана се очертава фигурата на мъж. Фаровете осветиха задния номер, който се оказа държавен. Мишел спря до него, изгаси двигателя и слезе. Мъжът зад волана се размърда.
Тя внимателно огледа околността. Сградата беше разположена в центъра на парцел от четири декара, обрасъл с трева. Сред нея се очертаваха бетонирани алеи с малки тротоари от двете страни, които ограждаха и отлично поддържания паркинг. Наоколо цареше абсолютна пустош.
Къде ли е Добкин, запита се тя. Имаше много възможности за избор. На негово място тя би избрала мястото вляво от сградата, съвсем близо до малката горичка, която предлагаше достатъчно прикритие и отлична възможност за наблюдение.
– Благодаря, че дойде – слезе от колата си Мърдок.
– Каза, че е важно.
– Наистина е така.
Тя се облегна на джипа, кръстоса ръце пред гърдите си и обяви:
– Имам един предварителен въпрос.
– Какъв въпрос? – намръщи се Мърдок.
– Веднага след като се появихме тук, ние с Шон станахме обект на мръсните ти номера. Въпросът ми е искаш ли да работим заедно оттук нататък?
Мърдок лапна парче дъвка и кимна.
– Вярно е, че прекалих, но нещата излязоха от контрол.
– На всички се е случвало.
– Това разследване ще ми докара язва.
– Няма да си първият.
– Все нещо се случва, когато съм сигурен, че до успеха остава само една крачка.
– Нещо ми подсказва, че никой от нас дори не се е доближил до него.
– Май си права – унило призна Мърдок.
– И решаваш да промениш тактиката, а? Сам каза, че вече не се доверяваш на колегите си.
– Да речем, че ме обзема параноя от празните им приказки. На мое място и вие щяхте да се почувствате така. Шефът ми крещи през пет минути. Ако продължавам да си губя времето с теб и Кинг, положително ще завърша погребан в някоя остъклена канцелария на майната си, питайки се защо, по дяволите, се провали цялата ми кариера.
– Шон беше прав в твърдението си, че работиш за националната сигурност, нали?
– Не ми се ще да бия тъпана по този въпрос, но наистина е така. Отделът за борба с тероризма.
– Значи от едната страна е националната сигурност, а от другата – Едгар Рой. Каква е връзката?
– Мога да ти заявя само едно: когато Рой беше арестуван и изпратен тук, ФБР получи заповед от много високо място да го държи под око. Беше ни обяснено, че той представлява интерес за правителството. Ето, казах ти го. А какво ще ми кажеш ти?
– Разполагаме с някои хипотези, но нищо окончателно.
– Ще ги споделиш ли с мен?
– Не. Ти ме потърси. Ти обясни, че искаш да говориш с мен. Е, слушам те. Ако търсеше обмен на информация, аз нямаше да съм тук.
– Добре, добре – въздъхна Мърдок и изплю дъвката. – Днес посетих Едгар Рой.
– Защо?
– Да поговоря с него.
– А той каза ли ти нещо?
– Не много.
– Не много?
– Добре де, нищо. Нула. Не издаде дори звук.
– Е, и?
– Не съм очаквал друго. Той е гений. Толкова е умен, че се е превърнал в безценен капитал за федералното правителство.
– Наистина ли?
– Защо иначе ще ти изнасям тази проповед? – наклони глава агентът.
– Защото това, което казваш, е страшно интересно.
Той направи крачка напред.
– Добре, а сега дай да прекратим надбягването. Аз се зарових здравата в тая работа. Звъннах на някои хора, които са ми задължени, и в крайна сметка напипах жилата. Тоест научих с какво се занимава Едгар Рой и какви са заслугите му пред Чичо Сам. Същевременно разбрах, че някои хора във Вашингтон му желаят злото.
– Кои са те?
Мърдок отново пристъпи напред. Деляха ги само няколко сантиметра.
– Чувала ли си някога за Е-про…
Мишел изпита чувството, че е получила силен плесник през лицето. Усети вкуса на някаква течност върху лицето и инстинктивно я изплю. Лека болка прониза ръката й. Две секунди по-късно Мърдок политна към нея и тя моментално разбра какво се случваше. Хвана го за раменете и рязко го дръпна зад джипа. Следващият куршум одраска асфалта на седем-осем метра от мястото, на което беше стояла само миг по-рано. Разлетяха се ситни парченца, едно, от които се заби в пощенската кутия, оставяйки дълбока следа върху боядисания в синьо метал. Ако не се беше преместила, в кутията щеше да се блъсне не късчето асфалт, а собственият й мозък.
После екнаха няколко изстрела, различни от първите, които несъмнено бяха произведени с дългобойна пушка.
Добкин.
Мърдок лежеше с цялата си тежест върху нея.
– Мърдок! Агент Мърдок!
Отмести го от себе си и хвана китката му, но пулс нямаше. Лицето му беше замръзнало в изненадана гримаса, очите му бяха изцъклени и безжизнени. Кръв се процеждаше между леко разтворените му устни. На ризата му имаше голяма кървава дупка. Мишел го обърна. Входната рана зееше в средата на гърба. Смъртоносен изстрел. Сведе очи към собствените си дрехи, оплискани с кръв. Неговата кръв.
После погледна ръката си.
Собствената й кръв.
Куршумът беше излетял от гърдите му, за да я улучи в ръката.
Съблече якето и нави ръкава си. Беше само драскотина. Нещо изскърца под краката й. Наведе се и го вдигна. Беше обезформен куршум от пушка голям калибър. Пусна го в джоба на якето си и измъкна пистолета.
Набра 911 на мобилния си телефон и докладва за инцидента.
Стрелбата продължаваше. Беше почти сигурна, че трясъкът идва отдясно и е дело на тежкия „Хеклер и Кох“ на Добкин. После всичко утихна.
Набра още един номер. След четири позвънявания започна да мисли, че нещо не е наред. Може би той също беше мъртъв. Най-накрая гласът му прозвуча в мембраната.
– Добре ли си? – напрегнато попита Добкин.
– Аз да. Но Мърдок е мъртъв.
– Видях попадението.
– А успя ли да видиш стрелеца?
– Не. Стрелях на сляпо, по траекторията. Осем патрона един след друг. После повиках подкрепление.
– Аз също.
– Но наоколо не виждам никого.
– Пак е избягал в гората. Това започва да ми писва.
– Сигурна ли си, че Мърдок е мъртъв?
– Да – отвърна тя и погледна проснатото в краката й тяло. – Нямаше никакъв шанс. Стрелецът знаеше какво прави.
– А ти как си?
– Една лепенка и ще бъда като нова. На твое място бих внимавала много. Не се показвай преди идването на подкрепленията. Тук наистина бяхме на открито, но и изстрелът си го биваше. Тоя тип като нищо може да те улучи и от голямо разстояние. Затова не напускай прикритието си.
– Добре. Той каза ли ти нещо?
– За съжаление нищо ново. – Мишел се поколеба за миг, търсейки подходящите думи. – Според мен искаше да постъпи правилно.
Изключи телефона и приклекна до мъртвия агент. Противно на логиката, колкото по-отдалече е изстрелян един дългобоен патрон, толкова по-тежки стават уврежданията от попадението му. Тя извади куршума от джоба си и го разгледа, а после измести поглед към раната на гърба на Мърдок. Двайсет и пет сантиметра. Зае се с обратните изчисления, за да определи приблизителното разстояние.
Повече от петстотин метра.
Не й пукаше особено за Мърдок, но той беше федерален агент. Също като нея, макар и преди време. Връзката си оставаше. Смъртта на един федерален агент винаги се отразява на останалите. И увеличава решимостта им. Никой не може безнаказано да убива агент на ФБР. Последиците за такъв човек винаги са тежки, много тежки!
Мишел откъсна част от ръкава на блузата си и го пристегна около раната. Кръвотечението почти спря. Наистина беше драскотина, особено предвид това, което се беше случило на Мърдок.
Отвори вратата на колата, измъкна бутилка вода и изми лицето си от кръвта.
Неговата кръв.
Отпи една глътка, направи си гаргара и я изплю, опитвайки да не мисли за онова, което неволно беше погълнала.
После отново погледна към трупа на Мърдок. Знаеше, че не бива да пипа нищо, но въпреки това се наведе и измъкна портфейла му.
Три деца. Три малки момченца и една жена, която изглеждаше уморена като всяка съпруга на федерален агент, който почти никога не е у дома.
Върна портфейла на мястото му и се облегна на колата си. Стисна клепачи в опит да се овладее, но въпреки това по лицето й се затъркаляха сълзи.
49
– Какво друго можем да направим тук? – попита Шон.
– Не е ясно – отвърна Кели Пол.
– Бънтинг няма интерес от отстраняването на брат ти.
– Така е. Но нещата около Бърджин и Дюкс стоят другояче. Убийството на Бърджин забави процеса, а по всичко личи, че това на Дюкс е изнервило погрешните хора.
– Добре, мотивите са ясни. Но, вземайки предвид факта, че брат ти е негоден да се изправи пред съда, убийството на адвоката му не е било абсолютно наложително.
– Биха го извършили дори да е било наложително само наполовина. Може би са се страхували, че Бърджин ще открие нещо.
– Той беше мой приятел – промълви Шон.
– И мой. Ужасно съжалявам, че го забърках във всичко това.
Телефонът на Шон иззвъня.
– Мишел! Какво, какво? По-спокойно, моля те. Мърдок? – Той мълча в продължение на около минута, после тръсна глава. – Добре, тръгвам веднага. Ще дойда по най-бързия начин.
Изключи апарата и погледна Пол.
– Мърдок е мъртъв, нали? – прошепна тя.
– Откъде знаеш?
– Спомних си за оживения разговор на Бънтинг преди малко.
– Мислиш, че е заповядал убийството на Мърдок – ей така, пред очите на жена си и децата си?
– Не казвам това. Но Бънтинг е винаги в час, Шон. Значи тръгваш обратно за Мейн?
– Налага се. Мишел ми каза и още нещо.
– Какво?
– Наблюдавала е „Кътърс Рок“.
– И?
– Кълне се, че и още някой е правил същото.
Ноздрите на Пол леко потрепнаха. Сякаш търсеха миризмата, която да последват.
– Ще дойда с теб – отсече тя. – Дай ми няколко минути да си приготвя багажа.
Четири минути по-късно беше готова за път.
Отидоха с такси до най-близката агенция за коли под наем, откъдето излязоха с един обикновен шевролет седан. Напуснаха Манхатън и поеха на север. В този час на нощта трафикът беше слаб дори и за град, който никога не спи. Пристигнаха в Бостън на разсъмване. Регистрираха се в някакъв мотел в предградията, защото им беше трудно да държат очите си отворени. Станаха в осем, след четири часа дълбок сън. Когато влязоха в Макиас, минаваше пет следобед.
Мишел ги чакаше пред мотела, предупредена по телефона.
– Ама и теб ли те гръмнаха? – зяпна Шон, забелязал превръзката на ръката й.
– Не съвсем.
– Как се отърва?
– Бях засегната от куршума, който уби Мърдок. Драскотина, нищо повече.
Шон я прегърна, а тя усети, че ръцете му треперят.
– Добре съм – прошепна. – Нищо ми няма.
Но въпреки това се притисна с цялото си тяло в него.
– Край! Няма да се разделяме повече! Направим ли го, веднага се случва нещо лошо!
Мишел погледна към Кели Пол, която стоеше встрани и чакаше.
– Не очаквах да се видим – подхвърли тя.
– И аз не очаквах да се озова тук.
Влязоха вътре. Мисис Бърк се засуети около Мишел, без да обръща много внимание на новодошлите. Освободи ги от присъствието си едва след като провери превръзката на младата жена и й донесе пълна чаша с кафе. Меган седеше на верандата с чаша чай в скута си.
– Продължават да умират хора – промълви отнесено тя.
Останалите мълчаливо я гледаха.
– Няма пак да ми извадите нож, нали? – подхвърли младата жена, обръщайки се към Пол.
– Няма, стига да не ме предизвикате.
Меган потръпна и замълча.
– Разкажи ни всичко, което си спомняш от снощи, Мишел – каза Шон.
Тя заговори. Пол и Шон я прекъсваха с кратки въпроси.
– Значи Мърдок е разбрал за Е-програмата, така ли? – подхвърли Шон.
– Според мен, да, въпреки че изстрелът го прекъсна. Спомена и за някои хора във Вашингтон, които не мислят доброто на Едгар Рой.
– Като го обвинят?
– Ами, да, отчитайки факта, че може да получи смъртно наказание.
Шон се извърна към Меган и попита:
– Докъде стигна делото?
– Подготвих няколко искания към съда, но трябва да ги погледнеш.
– Добре. Разбра ли кой е прокурорът? Получи ли някакво съобщение от съда?
– За съжаление в кантората на мистър Бърджин не остана никой – поклати глава Меган. – Проверявам електронната поща и гласовите съобщения. Фактически делото е блокирано поради умственото състояние на Рой. Съдът е разпоредил периодични прегледи от психолог, който трябва да установи дали Рой е годен за съдебен процес. Поредният преглед предстои съвсем скоро.
– Искаш ли да видиш брат си? – попита Шон, обръщайки се към Кели Пол.
– Кога? – леко се стресна тя.
– Още сега, ако нямаш нищо против.
50
Лишен от избор, Бънтинг беше принуден да измине още веднъж разстоянието от оживената и богата част на Манхатън до онази другата – също така оживена, но значително по-бедна. Вдигна глава и погледът му се спря на табелата, върху която пишеше „Пица на парче – цена 1 долар“.
За съжаление в момента изобщо не можеше да мисли за пеперони и сирене. Беше толкова ядосан, че едва се сдържаше. Идеше му да удари нещо с юмрук. Или някого.
Изкачи шестте етажа пеша. Беше в добра форма, която поддържаше редовно във фитнеса. Но когато стигна до последния етаж, беше задъхан и изпотен, без да има причини затова.
Почука на вратата и тя се отвори.
На прага се изправи Джеймс Харкс, облечен в абсолютно същите дрехи, както предишния път. Докато влизаше във вътрешните помещения, Бънтинг се запита дали гардеробът на този човек съдържа само черни костюми, бели ризи и черни вратовръзки.
Седнаха на същата малка масичка. Въздухът се раздвижваше от малкия вентилатор на поставката в ъгъла. Бънтинг усети горещината от пицарията на приземния етаж, която очевидно стигаше чак до тук.
– Мърдок! – тежко изрече той.
– Какво за него?
– Мъртъв е, но ти със сигурност вече го знаеш!
Харкс не каза нищо. Седеше спокойно, с ръце на плоския си корем.
– Мъртъв е, Харкс! – натъртено повтори Бънтинг.
– Чух ви, мистър Бънтинг.
– При снощния ни разговор изобщо не споменах, че Мърдок трябва да бъде убит в мига, в който открие нещо за Е-програмата.
– Приписвате ми някои действия, които не съм извършил – леко се приведе напред Харкс.
– Ти ли го уби?
– Аз имам задачата да се грижа за вашата сигурност, мистър Бънтинг.
– Но той е агент на ФБР, а ти си го убил!
– Това са ваши думи, а не мои.
– Господи, на семантика ли ще си играем?
– Трябва да отделя внимание и на други неща, сър. Какво още мога да направя за вас?
– На първо време да престанеш да убиваш хора! Току-що направи една трудна ситуация направо невъзможна!
– Не бих я нарекъл такава.
– Но аз бих!
– Максуел вече знае. Кинг също.
– Какво знаят? Че Едгар Рой е Анализаторът?
– Да.
– Откъде са разбрали?
– От външен източник.
– Кой?
– Кели Пол.
Бънтинг се втренчи в него.
– Кели Пол – повтори Харкс. – Знам, че я познавате.
– По какъв начин е замесена?
– Тя е природена сестра на Едгар Рой. – Харкс внимателно се вгледа в лицето му. – Но вие сте наясно с това.
– При нея ли са били Кинг и Максуел, когато изгубихме следите им?
– Вероятно.
– Слушай ме много внимателно! – изсъска Бънтинг и насочи показалец в лицето му. – Забранявам ти да се доближаваш до Кели Пол, Мишел Максуел или Шон Кинг! Ясно ли е?
– Страхувам се, че не оценявате сериозността на ситуацията.
– А ти какво предлагаш, по дяволите? Да избиеш всички?
– Всички планове подлежат на промяна, сър – отвърна с влудяващо спокойствие Харкс.
– Но защо Пол ще работи срещу брат си? Това е пълен абсурд!
– Вие предполагате, че Пол все още работи за нас. Но от това време изтече доста вода. Спокойно би могла да приеме поръчка от враговете ни.
– Не го вярвам. Кели Пол е жена патриот, каквато рядко се среща.
– Това е опасно предположение за човек с вашето положение.
– Какво предположение? – рязко попита Бънтинг.
– Че някои хора не могат да бъдат корумпирани.
– Аз не мога! Никога не бих направил нещо срещу родината си!
– Хубава реч. Но ако съблазънта е достатъчно силна, дори вие можете да смените позициите си.
– Никога!
– Измествате темата.
– Ако още някой умре, с теб е свършено, Харкс! Имаш думата ми!
– Желая ви хубав ден, мистър Бънтинг.
След тези думи Харкс стана и отвори вратата пред посетителя.
51
Два часа по-късно Бънтинг седеше в едно от удобните кожени кресла на корпоративния Гълфстрийм, който рулираше към пистата за излитане. Ултрамодерният реактивен самолет беше в състояние да прелети без зареждане от Лондон до Сингапур. В него имаше кабинет, спалня, телевизия с безжичен интернет, добре зареден бар и салон, който побираше четиринайсет пътници. Екипажът се състоеше от двама пилоти и две стюардеси, а съвършената авионика му позволяваше да лети на височина от близо 15 000 метра със скорост 950 километра в час. Струваше над 50 милиона долара на компанията, плюс още няколко милиона годишно за поддръжка и оперативни разходи.
Полетът от Ню Йорк до летище „Дълес“ щеше да продължи по-малко от половин час. Машината бързо набра височина, направи плавен завой на юг и пое курс към Вашингтон. Бънтинг се настани удобно в креслото и погледна през илюминатора към оживеното небе над Манхатън. Още преди да се настрои на работна вълна, пилотът обяви, че започват снижаване към летище „Дълес“. Двайсет минути по-късно вече бяха на земята и рулираха към зоната за частни самолети. Вратата се отвори и автоматичната стълбичка докосна бетона. Бънтинг слезе и се насочи към чакащата на пистата лимузина, която потегли в мига, в който той се отпусна на седалката.
Това наистина беше единственият удобен начин за пътуване въпреки цената от петдесет милиона и нещо. В момента обаче той не мислеше за предимствата на изключителната бързина и гъвкавост, с която се придвижваше по света. Имаше голяма опасност да изгуби всичко, което беше постигнал. Беше много разтревожен от срещата с Харкс. Имаше чувството, че нещата излизат извън контрол.
Малко след като напуснаха летището, той се оказа в положението на простосмъртните, затънали в ужасния трафик на околовръстния път. Преодоляването на десетте километра до града му отне повече време от онези над триста, които беше прелетял. В крайна сметка пристигна.
Зданието, в което влезе, не впечатляваше с нищо. Едва ли някой от минувачите би му обърнал внимание. Не беше офис сградата, която Шон откри, проследявайки Ейвъри. Тя се намираше няколко километра по-нататък. Но това тук беше най-важният обект в империята на Бънтинг, защото в него се помещаваше Стената. Той прекоси фоайето, преодоля няколко контролни пункта и влезе в асансьора, който го свали под земята. Излезе от кабината и пое по дълъг коридор.
След години упорита работа, милиони долари и много инфарктни ситуации той най-сетне беше успял да убеди разузнавателната общност на САЩ да влезе в двайсет и първи век и да възприеме възгледите му за събиране и анализ на поверителна информация. А когато това най-после се случи, шлюзовете се вдигнаха и към компанията му потече пълноводният поток на държавните средства. Това беше мигът на най-големия триумф в живота му. Не толкова заради парите, колкото поради факта, че Е-програмата наистина работеше. Благодарение на нея бяха предотвратени стотици терористични актове както на територията на САЩ, така и срещу американските интереси в чужбина. Тя позволи на ЦРУ, МВС, АВР, Геоспешъл и още много по-малко известни разузнавателни агенции да жънат успех след успех. Въоръжено с уликите, предоставени от Е-програмата, ФБР беше провело стотици успешни акции срещу престъпници и терористи, а получената безценна информация използваше за разкриване и предотвратяване на бъдещи ужасни престъпления.
Всичко това дължаха на Стената – гениалното творение на Бънтинг. Втренчени в отделните дървета, без дори да подозират за съществуването на гората, стотиците екипи от традиционни анализатори нямаха никакъв шанс да идентифицират истинската заплаха. Това обаче успя да постигне един-единствен човек, който ги отведе до Обетованата земя, приемайки предизвикателствата на Стената. Един много специален човек, притежаващ уникалното качество да прониква в нейните добре пазени тайни. Благодарение на него наградата беше колкото щедра, толкова и бърза.
Програмата работеше добре години наред. После изведнъж се появи препятствието. Информацията изискваше анализите на най-съвършените умове, които Бънтинг беше в състояние да привлече. В бронята на Е-програмата се появи опасна пукнатина, над която моментално започнаха да кръжат лешояди от сорта на Елън Фостър от МВС и Мейсън Куонтрел от частния сектор.
После Бънтинг откри Едгар Рой. Изключителния ум, надскочил дори най-високите стандарти на Е-програмата. С невероятна лекота той откриваше и анализираше факти, които оставаха неразгадаеми за супер компютрите, обслужвани от стотици хиляди опитни анализатори. Бънтинг беше убеден, че ако Едгар Рой беше получил възможност да се изправи срещу Стената преди 11 септември 2001 година, този ден щеше да си остане незабележим като всички други преди и след него.
Той влезе в едно от помещенията, скрити дълбоко под земята. Кимна на хората вътре, които отвърнаха на поздрава му малко сковано, моментално усетили нервността му. Беше решил да направи още един опит за спасяването на програмата въпреки категоричното мнение на Фостър, че е изпуснал последния си шанс.
Стигна до контролния център и кимна на Ейвъри, който както винаги седеше пред дългата редица монитори на мощните компютри, обработващи не само данните от Стената, но и заключенията на Анализатора. Днес управлението им беше поверено на трима души – две жени и един мъж, всичките дългогодишни анализатори в БИК.
Бънтинг седна на свободното кресло и отвори таблета си. Двама от служителите му бяха доказани Е-петици, а третият – Е-четворка с максимално висок ранг. И тримата бяха неговите топ анализатори – разбира се, до появата на Едгар Рой, чиито възможности се оказаха наистина безгранични.
Но сега нещата бяха други. Както Ейвъри правилно беше отбелязал, информационният поток нарастваше със зашеметяваща бързина и надскачаше способностите на умовете, които само допреди година се справяха задоволително с него. Единственото изключение беше Едгар Рой, но него вече го нямаше.
Бънтинг вдигна глава и погледна през дебелото стъкло. Тримата анализатори даваха всичко от себе си, но ефективността на обработените данни беше закована на шейсет процента. При тези темпове заключенията им щяха да станат невалидни още преди да са запомнили наизуст съответните данни и да ги изпратят нагоре по веригата. Нещата просто не можеха да продължават така.
Бънтинг изчака още пет минути, после хвърли унил поглед към Ейвъри и прекара показалец през гърлото си.
Помощникът му кимна и включи микрофона пред себе си.
– Благодаря на всички. Затваряме Стената. Пет, четири, три, две, едно…
Натисна някакъв клавиш пред себе си и екраните потъмняха.
Бънтинг рухна на близкия стол и закова очи в пода. Фостър беше права. Всичко бе свършено. Той беше свършен. Вероятно щяха да го ликвидират заедно с Рой.
Вратата на контролния център се отвори.
– Мистър Бънтинг?
Той вдигна глава.
– Министър Фостър желае да ви види веднага.
О, господи!
