Текст книги "Шестият"
Автор книги: Дейвид Балдачи
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 12 (всего у книги 28 страниц)
30
Два часа по-късно Шон се сдоби със заключението на патолога и резултатите от криминологичните изследвания.
– Дано от всичко това да изскочи нещо – отбеляза Мишел.
– Не вярвам да е кой знае какво – поклати глава Шон. – Ако тук някъде е имало димящ пистолет, полицията отдавна да го е надушила. Според мен делото е наникъде не само защото Едгар Рой е заключен във федералната лудница.
– Със сигурност са повлияли и други фактори – кимна Мишел. – Нещастникът е бил обект на височайше внимание твърде дълго време.
– Което говори за силите, които са действали задкулисно.
– Да, плашещи сили.
– Дай да си вземем нещо за ядене и да видим какво има в това заключение.
Купиха си сандвичи и кафе. Шон разгърна папката и зачете, коментирайки детайлите с партньорката си.
– Никакви изненади. Труповете са били в различна фаза на разложение. Според патолога най-разложеният от тях е бил мъртъв почти от година. А най-пресният – от около два месеца.
– Това означава, че е убил шест души за по-малко от година.
– Имало е случаи и на по-активни серийни убийци. Освен това времето на заравяне горе-долу съвпада. Би могло да бъде и по-дълго. Ако телата са останали незаровени, по тях би трябвало да има ларви. Но дори да са били заровени, по тях пак могат да бъдат открити полезни неща, например червеи.
– Каква приятна тема по време на хранене – намръщи се Мишел и остави сандвича с риба тон в чинията си.
Шон прибра папката в куфарчето и огледа малкото заведение.
– Вдясно от теб някакъв тип с пуловер и джинсово яке прави отчаяни усилия да прилича на студент. Той е…
– Знам. Засякох го още преди десетина минути. Под якето си крие пистолет, а в ухото му има миниатюрна слушалка.
– ФБР?
– Вероятно. Какво ще правим?
– Ще действаме според наръчника. Преди всичко не трябва да усети, че сме го разкрили.
Мишел отново посегна към сандвича си.
– Веднага ми се върна апетитът – каза тя.
– Но едно друго нещо може да го прогони…
Сандвичът спря на сантиметър от устата й.
– Има нещо в заключението на патолога, което ме озадачава – подхвърли Шон.
– Изгарям от нетърпение да го чуя.
– Каква беше почвата в хамбара на Рой?
– Червеникава глина, разбира се. Това е Вирджиния. Защо питаш?
– В доклада е отбелязано, че по всички тела са открити следи от пръст, която е различна от тази в хамбара.
Сандвичът на Мишел отново се върна в чинията.
– Но това е възможно само ако…
– Извинете – обади се един глас до тях.
Двамата едновременно вдигнаха глави. Човекът с джинсовото яке стоеше на крачка от масата им.
– Какво има? – попита Шон, ядосан от факта, че не беше забелязал приближаването му.
– Бихте ли ме последвали навън?
– А защо да го правим? – попита Мишел, докато дясната й ръка се плъзгаше към пистолета на колана, а лявата се свиваше в юмрук.
– Да го направим цивилизовано – предупредително рече непознатият.
– Аз пък казвам изобщо да не го правим! – сопна се Мишел.
Мъжът бръкна под якето си и това беше първата му грешка.
Мишел рязко се завъртя и левият й крак се заби в слабините му. Той отлетя назад и блъсна съседната маса в стената.
Втората му грешка беше, че не се отказа. Преди да направи дори крачка, сабленият удар с левия крак го улучи в брадичката, вдигна го във въздуха и го стовари по гръб върху пожълтелия линолеум. Шон скочи на крака и смаяно се наведе над него.
Онемели от изненада, малцината останали клиенти – предимно възрастни хора, наблюдаваха развоя на събитията, без да помръднат от местата си.
– Малко недоразумение, нищо повече – успокоително им подхвърли Мишел. – Ей сега ще дойдат да го изнесат. А вие се хранете спокойно и не забравяйте да си поръчате десерт. – Тя посочи мъжа на пода. – Той плаща! – Замълча за миг, после се обърна към Шон и тихо подхвърли: – Давай да изчезваме от тук, преди да се е появил ударният отряд. Няма да можем да си допием кафето.
Той кимна, хвърли няколко банкноти на масата и каза:
– Здравата сме загазили, ако тоя е федерално ченге.
– Не се легитимира, освен това посегна към оръжието си. – Върхът на обувката й отметна якето и на колана му проблесна пистолет.
– Въпреки това – поклати глава Шон.
– Ще прекосим този мост, когато стигнем до него. В личен план започва да ми писва от начина, по който ни подмятат кавалерите на значката и палката. Освен това търпението не е сред моите добродетели.
– Как тогава си издържала психотеста при назначението си в Сикрет Сървис?
– Лесно. Няколко диетични коли, плюс кило шоколад.
Напуснаха заведението през задната врата, заобиколиха отпред и веднага засякоха някаква кола без отличителни знаци с човек зад волана. Мишел се промъкна от дясната страна на ленд крузъра, следвана от Шон. Седна зад волана, запали двигателя и направи ловка маневра за излизане от паркинга. Мъжът в безличния седан изобщо не успя да реагира.
– Не знае какво да прави – обяви Шон, заковал поглед в огледалото за обратно виждане. – Колебае се дали да тръгне след нас, или да отиде да провери какво се е случило с приятелчето му.
Мишел излезе на пътя и натисна педала до дупка. Другата кола не ги последва.
– След две минути ще ни обявят за издирване за нападение над федерален агент – мрачно прогнозира Шон.
– Ако е федерален агент – възрази тя.
– Е, стига де. Пишеше го на челото му.
– Трябва да зарежем тая кола и да наемем друга.
– Ще ни засекат в рамките на пет минути. Чрез кредитните карти и шофьорските книжки, които няма начин да не вкараме в системата.
– Тогава се обади на Мърдок и му кажи какво се е случило.
– А бе ти да не си откачила… – започна Шон, после изведнъж се плесна по челото. – Всъщност идеята ти е великолепна!
– Благодаря. Кажи му, че сме били нападнати от някакъв въоръжен тип, но без да навлизаш в подробности. Искаш да го предупредиш, че нещо става. Ако попита защо сме нападнали федерален агент, ще държим на версията, че изобщо не се е представил като такъв.
Шон вече набираше номера. Започна да говори в момента, в който насреща вдигнаха и спря чак след две минути, без да дава шанс на агента дори да отвори уста. После монологът приключи, а лицето му потъмня. Явно Мърдок беше бесен.
– Да, ще ти дам описание – кимна той. – Имам и номера на колата.
Направи го, отговори на още един-два въпроса и прекъсна връзката.
– Мърдок не е в течение, освен ако не е най-добрият лъжец на света – констатира той.
– Значи онзи тип не е от ФБР?
– Вероятно е от друга трибуквена агенция.
– Каза ли нещо за евентуална заповед за издирване?
– ЦРУ не прибягва до тези неща. По простата причина, че се регистрират в цялата система и ще им се наложи да обясняват неща, които не искат да обясняват.
Телефонът му изписука и той погледна дисплея. На лицето му се появи широка усмивка.
– Искаш ли и малко добри новини?
– Ще ме накараш да се ококоря.
– Есемес от моя добър приятел, районния прокурор. Куршумът, който е убил Хилари Кънингам, не е изстрелян от твоето оръжие.
– Значи все пак не съм аз! – възкликна Мишел с огромно облекчение.
– Не си. Което означава, че е бил някой друг. Или там, или някъде другаде, след което е пренесъл тялото пред къщата на Тед, за да те накисне.
– Като Едгар Рой?
– Може би.
– Но няма как да не са знаели, че полицията ще извърши балистична експертиза.
– Не съм казал, че са искали да бъдеш обвинена официално. Целта им е била да те елиминират временно, а може би и да те объркат.
– Признавам, че успяха – унило въздъхна Мишел. – Какви са резултатите от балистиката? Може би още един куршум четирийсет и пети калибър – като онзи, който почти ме уби?
– Не. Деветмилиметров парабел с кух връх.
– Търсиш ли мир, готви се за война – промърмори Мишел. Срещна заинтригувания поглед на партньора си и поясни: – Думата парабелум произлиза от латинска сентенция, която гласи: „Ако искаш мир, бъди готов за война“. Тя се превръща в мото на германския производител на оръжия, който изработва патроните парабел по дизайн на Георг Лугер. Наричат ги още деветмилиметрови лугери, за да се различават от патроните на Браунинг.
– По отношение на оръжията нямаш равна на себе си – кимна с уважение Шон.
– Деветмилиметровият лугер е най-използваният патрон по света, главно за военни цели. Въведен в официална употреба във всички полицейски подразделения на територията на Съединените щати. Кой е производителят на този, какъв заряд има?
Шон отново сведе очи към дисплея.
– „Дабъл Тап“. Заряд „Голд Дот“ Джей Ейч Пи, едрина на барута сто и петнайсет.
– Ясно – кимна Мишел. – Възпираща сила над деветдесет процента, дълбочина на проникване около трийсет сантиметра. Не е от класата на четирийсет и четвърти калибър или на триста петдесет и седем магнум, но притежава предостатъчно мощ. С лекота причинява хидростатични шокови рани.
– В смисъл?
– В смисъл, че попадение в гърдите може да причини кръвоизлив в мозъка.
– В такъв случай това със сигурност не е куршумът, убил Бърджин.
– Не е – кимна Мишел. – При изстрел от упор тази муниция ще пробие черепа. Няма как да остане вътре.
– Става интересно. Убиецът на Бърджин не е онзи, който е ликвидирал Хилари Кънингам.
– Така е. А сега какво ще правим?
– Предлагам да се връщаме в Мейн.
– Със самолет?
– Не – поклати глава Шон. – Спри някъде и си поръчай голяма чаша кафе, защото те чака дълго шофиране.
– А дали ще мога да си прибера оръжието от тукашните ченгета, преди да тръгнем?
– Само с моята благословия.
Мишел кимна и настъпи газта.
31
Дванайсет часа по-късно пристигнаха в Бостън и прекараха нощта в местен хотел. Не изминаха наведнъж целия път до Макиас, щата Мейн, по простата причина, че след седем часа шофиране дори огромното количество кофеин във вените на Мишел започна да чезне и тя беше принудена да дремне на задната седалка. А и очите на Шон започнаха да се затварят прекалено често след пет часа зад волана. След няколко часа непробуден сън и ранен старт на следващата сутрин тежкият автомобил изгълта останалата част от разстоянието и спря на паркинга пред „Мартас Ин“.
Меган Райли ги посрещна на входната врата.
– Трябва да ви съобщя, че агент Мърдок е абсолютен мръсник! – навъсено отсече тя.
– И така може да се каже – кимна Шон.
– Момичето е право – веднага добави Мишел.
– Какво искаха да научат федералните? – попита той.
– Всичко. Ама удариха на камък. Аз съм официалният защитник на Рой и просто отхвърлих всякакви опити да ме будалкат.
– Браво на теб – похвали я Мишел.
– Обадих се на Мърдок и го запознах с някои параграфи на закона – добави Шон.
– Знам. Никак не беше щастлив, но беше принуден да ме освободи. Гадно копеле!
– А пък ние открихме клиента – каза Мишел.
– Кой е той?
– Кели Пол, доведена сестра на Рой – рече Шон. – Много интересна личност. Тепърва предстои да я опознаем, но имам чувството, че ще трябва да се съобразяваме с нея. – Хвана лакътя на Меган и я побутна към близката пейка, полускрита под клоните на дървото край входа на мотела. – Сядай.
– Защо? – колебливо попита тя. В очите й проблесна страх.
– Имаме лоши новини. Още едно убийство.
Стиснали дървената седалка, пръстите на Меган побеляха от напрежение.
– Кой? – прошепна тя.
– Хилари Кънингам.
Меган успя да запази самообладание само няколко секунди, след което скри лице в дланите си и горчиво заплака.
Шон хвърли безпомощен поглед към Мишел.
– В това никак не ме бива – поклати глава тя.
Той въздъхна, седна до младата жена и неловко я потупа по гърба.
– Много съжалявам, Меган.
В крайна сметка тя се надигна, избърса сълзите с ръкава си и попита:
– Как е станало?
– Застреляли са я, а после са пренесли тялото й в дома на Бърджин.
Очите му се преместиха на Мишел, която добави:
– Аз бях там.
– Но защо са я убили? – погледна я безпомощно Меган. – Тя беше една кротка и безобидна възрастна жена!
– Защото е работила за Бърджин, а той беше защитник на Рой – отвърна Шон. – За някои хора това е било повече от достатъчно.
– Искаш да кажеш, че аз съм следващата!? – трепна Меган.
– Спокойно, няма да позволим да ти се случи нищо лошо – каза Мишел и седна от другата страна на младата адвокатка.
– Май беше по-добре да си остана при федералните – едва чуто прошепна тя.
– Това ли искаш? – изгледа я Шон.
– Не, разбира се – отвърна Меган с далеч по-укрепнал глас. – Искам да разкрия мръсниците, които са извършили всичко това!
– Ние също.
– Добре, а сега какво?
– Отиваме при клиента ти.
– Но нали казахте, че той отказва да говори?
– Въпреки това ти трябва да го видиш. Аз ще уредя формалностите.
Шон и Мишел взеха по един душ, преоблякоха се и отидоха да хапнат. После се обадиха на Карла Дюкс, получиха разрешение за свиждане и поеха към „Кътърс Рок“. Посрещнаха ги с още по-големи формалности от предишния път. В един момент някакъв пазач прояви прекален ентусиазъм при претърсването на Мишел и тя не издържа.
– Хей, ченге – изсъска тя. – Ако още веднъж ме опипаш по задника, ще се наложи да ходиш с протези!
Мъжът се дръпна като опарен, вдигна поглед към тавана и им направи знак да преминават.
Най-после ги вкараха в малката стая за свиждане, а скоро след това доведоха и Рой. Нямаше промяна нито във външния вид, нито в поведението му. Меган неволно ахна и се облегна назад в стола. Остана неподвижна и след като вратата се затвори след надзирателите.
– Няма ли да опиташ да му зададеш някакви въпроси? – не се сдържа Шон.
Меган се изчерви, отвори куфарчето си и леко почука по стъклената преграда. Рой не реагира и руменината й се усили. Тя бавно прибра картичката, която искаше да му покаже.
– Мистър Рой, аз съм вашият юридически защитник по това дело. Обвинен сте в убийство на повече от един човек. Разбирате ли това?
Нищо.
Тя погледна Шон, който окуражително й кимна. Меган остана неподвижна, но в очите й проблесна учудване.
– Нуждаем се от вашето сътрудничество, за да подготвим защитата – добави Меган.
Рой продължаваше да зяпа в тавана.
– Беше убит още един човек, свързан с делото срещу вас, мистър Рой – обади се Шон. – Хилари Кънингам, която работеше за Тед Бърджин. Застреляна е в гръб, а после пренесена в дома му.
Отново никаква реакция.
Шон скочи на крака, заобиколи стъклената преграда и застана на крачка от затворника. Мишел побърза да се присъедини към него.
– Мислиш ли, че е разумно? – прошепна тя.
– Не знам, но май няма какво да губим.
– Освен някоя част от тялото си, ако този човек действително е психопат.
– Нали затова съм те взел? Да ме пазиш.
След тези думи направи малка стъпка напред и се приведе над Рой. Толкова близо, че усети дъха му. Слава богу, че все още диша, помисли си той. За разлика от Хилари и Бърджин, да не говорим за онези шестимата в хамбара.
– Запознахме се с клиента – прошепна в ухото му той. Много тихо, за да бъде сигурен, че само той го чува. – Това е сестрата, Кели Пол.
Изправи се и закова очи в лицето му. Нищо. След малко пак се наведе. Бузата му почти докосна ухото на Рой.
– Джуди Стивънс ти праща поздрави. Тя е убедена, че си невинен. Обещах да ти предам думите й.
Очите му отново се впиха в лицето на затворника. Тишината се проточи.
Меган понечи да каже нещо, но Шон я спря.
– Мисля, че за днес е достатъчно – обяви той.
– Но той не каза нито дума! – възкликна младата адвокатка.
Шон погледна Мишел, която веднага разбра, че той не е съгласен с това мнение.
Напуснаха стаята за разпит и поеха по коридора. Насреща им се появи фигурата на Брандън Мърдок и Шон забави крачка.
– Бюрото май е открило офис в „Кътърс Рок“ – язвително подхвърли Мишел.
– Аз пък мисля, че напразно си губите времето да разговаряте с една стена – не й остана длъжен Мърдок и погледна към Меган. – Май трябва хубаво да си помислите с какви хора се сближавате. Това може да ви донесе сериозни неприятности.
– Аз съм адвокат на Едгар Рой, а с кого общувам, не е ваша работа! – отсече Меган.
– Засега сте негов адвокат.
– Това пък какво означава? – попита Шон.
– Нищо конкретно. Но нещата се променят.
– Хайде изплюй камъчето, Мърдок – подкани го той. – Тук си сред приятели. Какво му е толкова специалното на Рой? Защо толкова много си се загрижил за него?
– Заради шест трупа.
– Джефри Дамър беше обвинен за доста повече трупове, но тогава Бюрото не летеше с хеликоптери из цялата страна и не вдигаше пушилка.
– Всяко дело е едно отделно царство.
– Охо, май си станал и поет – иронично подхвърли Мишел.
– Желая ви ползотворен ден – каза Мърдок и се отдалечи.
Върнаха се в мотела. Меган се оттегли в стаята си, а Шон и Мишел седнаха на малката предна веранда.
– Забеляза ли нещо, когато споменах на Рой името на Кели Пол? – попита той.
– Не знаех, че си го споменал. Не чувах абсолютно нищо.
– Направих го нарочно, срещу евентуално подслушване. Но в замяна на това получих реакция. Съвсем незначителна, но достатъчна. Леко потрепване на главата и почти неуловимо разширение на зениците.
– Смяташ, че те е разбрал, така ли?
– Абсолютно. Но това не беше всичко. Същото се случи и когато му казах за Джуди Стивънс.
– Значи се преструва! Но защо? Може би, за да отърве процеса? Но до изправянето му пред съда има още много време, а той не може вечно да се прави на зомбиран!
– Не съм сигурен, че го прави, за да избегне процеса.
– А за какво друго?
– Ако си отговорим на този въпрос, вероятно ще си отговорим и на всички останали.
32
Едгар Рой седеше в обичайната си поза – изтегнат на железния, завинтен в пода стол. Дългите му крака бяха изпънати максимално напред, а очите му фиксираха една точка на тавана, намираща се на двайсет сантиметра от далечната стена и на дванайсет от страничната. Представяше си я като някакъв кръстопът и това му беше достатъчно, за да се чувства удобно.
Скритата в предпазна ниша камера регистрираше всички движения в малката бетонна килия. В стената беше вградено подслушвателно устройство, което би трябвало да записва всяка негова дума. Но от затварянето му тук той не беше отворил уста.
По-несъвършените умове вероятно не биха издържали на всичко това, особено за продължителен период от време. Но Рой притежаваше уникалното качество да потъва в собственото си съзнание. За него то беше много интересно място. Там се съхраняваха безброй спомени, загадки и подбрани размишления, които можеха да го забавляват вечно.
Напоследък се беше върнал към най-ранните си спомени, подредени в строга хронология. Първият от тях датираше от времето, когато беше едва на осемнайсет месеца. Майка му го плесна, защото беше затворил вратата на котарака. Помнеше точните й думи, помнеше мяукането на котарака Чарли зад вратата, помнеше и музиката от включеното радио. Помнеше и всичко останало – цветове, миризми, звуци. Винаги беше така. Другите се оплакваха, че не помнят какво са правили вчера, да не говорим за по-старите спомени. А проблемът на Рой беше обратният – не забравяше нищо, включително и най-незначителните подробности. Независимо дали искаше да ги забрави или не. Те просто бяха там, в главата му. Завинаги.
Никога нищо не забравям.
С течение на времето той започна да свиква. Научи се да складира информацията в различни дискретни места на съзнанието си, които се отличаваха с неограничен обем и способността да изскачат на повърхността в мига, в който ги повика. Приличаха на съвременните USB флашки и ZIP устройства. Беше в състояние да ги включи в мига, в който се нуждаеше от тях, а после отново да ги изключи, без дори да се замисля.
Никога не се беше хвалил с тези специални умения. Разбира се, с течение на годините околните започнаха да го смятат за побъркан заради особения начин, по който работеше мозъкът му. И това го накара да крие таланта си, вместо да се хвали с него. И обратното, хората, които знаеха за дарбата му, смятаха, че би могъл да постигне много повече в живота.
Лесно беше да сложиш етикет на някого, стига да не си на негово място. Но никой не можеше да бъде на неговото място.
Камерата беше зад гърба му и това му позволяваше да мести погледа си по различни точки на тавана. В мига, в който го направи за пореден път, споменът от ранното детство се стопи. Забрави шляпването на майка си и мяукането на котарака.
На тяхно място се появи друг спомен. За сестра му. И за Джуди Стивънс. Единствените приятели, които беше имал.
Които не го бяха забравили. И вероятно действаха за освобождаването му там, навън. Доказателство за това бяха посещенията на Шон Кинг и Мишел Максуел, а също и на младата адвокатка Меган Райли. Официалният му защитник беше мъртъв. Секретарката му – също. Така му бяха казали. На практика Рой помнеше всяка тяхна дума. Помнеше как бяха облечени, помнеше движенията на телата им, помнеше всяка пауза и всеки опит за зрителен контакт. Високата жена беше скептична. Ниската – нервна и наивна. Мъжът изглеждаше солиден. Може би действително искаха да му помогнат. Но той отдавна се беше научил да не вярва на никого. Поне не напълно.
Умът му бавно се върна към онзи ужасен ден. Влезе в хамбара, подчинявайки се на внезапно хрумване. Миризмите от детството го връхлетяха от всички страни. Погледна нагоре към сеновала и веднага усети как го връхлитат нови спомени. Започна да обикаля хамбара. Пръстите му докоснаха стария трактор „Джон Диър“ в ъгъла, погледът му се спря на изгнилите гуми. После се премести към очуканата работна маса, около която бяха струпани кошове за овес. На стената над него бяха заковани няколко стари регистрационни табели на коли, които бяха колекционирали като деца.
После вниманието му беше привлечено от купчината пръст край задната стена на хамбара. Сеното беше събрано накуп, а пръстта изглеждаше рохка и току-що разкопана. Нямаше представа защо. Наведе се, взе буца пръст и я стисна между пръстите си. В ноздрите го удари сладникавата миризма на типичната за Вирджиния глинеста почва.
Взе опряната до стената лопата и я заби в рехавата пръст. Копа няколко минути, после захвърли лопатата и се втренчи в дупката. Дори гениалният му ум не беше в състояние да предвиди онова, което видя.
Човешко лице. Или по-скоро останки от човешко лице.
Обърна се с намерението да хукне към къщата и да се обади в полицията. В същия миг до ушите му достигна вой на сирени. Много сирени.
Когато излезе от обора, полицейските коли вече спираха пред къщата. От тях изскочиха униформени мъже с оръжие в ръце. Зърнаха Едгар и насочиха пистолетите си към него.
Рой инстинктивно направи крачка назад и се върна в хамбара. Това беше грешка, разбира се. Но в момента не беше в състояние да разсъждава.
Полицаите го приближиха.
– Не съм го направил! – изкрещя той и инстинктивно погледна към полузасипаната яма.
Униформените проследиха погледа му и предпазливо тръгнаха натам. Лицата им се изопнаха в мига, в който видяха полуразложеното лице. Очите им машинално се преместиха към изцапаните дрехи на Рой, калта по дланите му, а после към захвърлената лопата.
– Арестуван си! – излая един от тях и направи крачка напред.
Друг натисна бутона на радиостанцията си.
– Сигналът се потвърди! – рече в микрофона той. – Пипнахме го на място!
Перфектният ум на Рой изключи в мига, в който чу тези думи.
След като го арестуваха и му предявиха обвинението, не му остана нищо друго, освен да се затвори в съзнанието си. Винаги правеше така, когато го обземаше страх. Светът просто преставаше да съществува. А в онзи момент изпитваше много силен страх.
Направиха всичко възможно да го накарат да говори. Цяла армия психолози и психиатри се опитаха да оценят състоянието му, за да разберат дали блъфира или не. И едва тогава си дадоха сметка, че никога в своята практика не се бяха сблъсквали с подобен ум. Нищо не можеше да му въздейства – нито въпросите, нито всевъзможните уловки. Той ги чуваше и виждаше, но между тях сякаш имаше някаква невидима преграда. В крайна сметка армията психолози вдигнаха ръце и Рой се озова в „Кътърс Рок“.
Тук беше наясно с абсолютно всичко, което го заобикаляше – точните параметри на килията, навиците на всеки от надзирателите поотделно, времето за закуска, обяд и вечеря. Знаеше точната географска ширина и дължина на „Кътърс Рок“, знаеше, че Карла Дюкс е доверено лице на Питър Бънтинг. Научи всичко това от подслушани реплики и куп незначителни детайли, които остават извън вниманието на обикновените умове. След толкова продължителна битка със Стената способностите му бяха станали още по-уникални, а сетивата – изострени като бръснач.
Разбира се, знаеше и нещо друго: Питър Бънтинг щеше да направи всичко възможно, за да го върне при себе си. За да продължи безкрайното катерене по Стената и да помогне за сигурността на родината.
Едгар Рой нямаше нищо против да крепи сигурността на родината, но нещата бяха сложни. Той знаеше, че в Америка действат шестнайсет разузнавателни агенции с над един милион служители, една трета от които бяха независими подизпълнители. Близо две хиляди фирми работеха в областта на разузнаването. Официалният им бюджет беше около сто милиарда долара, но реалните разходи бяха засекретени и далеч по-големи. Едгар Рой беше попаднал в центъра на една наистина безкрайна вселена. На практика той беше човекът, който придаваше смисъл на огромната маса данни. Без него те бяха просто страховита лавина, напълно неразбираема за обикновения ум. Бяха като вълните на океана – могъщи и неуморни, но с дълбочина и скрит смисъл единствено за малцината посветени. Това звучеше поетично, но неговата работа беше съвсем конкретна и имаше огромно практическо значение.
Работа, която притискаше плещите му с огромна тежест. Той не искаше да я анализира в дълбочина, защото знаеше, че ако го направи, автоматично ще се парализира. Неговите прогнози, заключения и анализи лежаха в основата на една глобална политика, от която зависеха животът и смъртта на хиляди хора. Политика, която определяше коя независима държава трябва да бъде нападната, къде да се хвърлят бомби, с кого да се сключват договори за сътрудничество, кои да бъдат съюзниците. Светът се тресеше по волята на Едгар Рой.
Разбира се, за обикновения гражданин всичко това би прозвучало преувеличено. Никой не можеше да допусне, че действията на американското разузнаване се определят от един-единствен човек. Но точно това беше малката мръсна тайна на разузнаването – лавината от данни и сведения бе толкова огромна, че никой не можеше да я обхване и осмисли. Тези данни и сведения се преплитаха по невъобразим начин. Точният им анализ и вземането на правилно решение изглеждаха немислими. Един гигантски пъзел, решението на който не можеше да дойде от частични познания. Всеки опит в тази посока бе обречен на провал.
В началото Рой беше запленен от Стената. За него тя беше жив организъм, чийто непознат език той беше амбициран да овладее. Но след няколко месеца ентусиазмът му започна да спада. Това се случи, след като започна да вниква в същността на безкрайно сложните дори за него комбинации от данни и да ги обединява в съответната, подходяща за момента стратегия. А когато видя резултатите от своята дейност, истината го връхлетя като прякото попадение на мощна бомба върху бетонен бункер.
Не, аз не съм създаден да играя ролята на Господ.
