Текст книги "Шестият"
Автор книги: Дейвид Балдачи
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 6 (всего у книги 28 страниц)
13
Къщата на Ерик Добкин се оказа на близо километър извън обхвата на джипиеса и Мишел отново набра телефона му, за да получи допълнителни указания. В крайна сметка зави зад някакъв ъгъл и видя светлините й. На алеята пред нея беше паркиран последен модел пикап додж, до който се гушеше миниван крайслер с три детски столчета, монтирани на задната седалка.
„Охо, рече си тя. Обзалагам се, че в този дом не се спи много.“
Къщата беше изградена от борови трупи, с покрив от кедрово дърво и входна от врата от солиден бук. Градинката пред нея отдавна беше изгубила лятната си свежест.
Тя почука.
Някъде отвътре се разнесоха леки стъпки. Вероятно на съпругата. В главата й изплува разположението на стаите, за което можеше да съди по екстериора.
Антре, три спални около просторна дневна, кухня отзад. Без гараж. Което в Мейн си беше чиста лудост. Голяма и малка баня. Трупите на външните стени изглеждаха солидни, прилепени плътно една до друга.
Вратата се отвори. Жената беше дребна, с момченце в ръце. Добре оформеното й коремче свидетелстваше, че чака още едно, и то скоро.
– Аз съм Сали, а вие трябва да сте Мишел – приветливо рече тя, въпреки че в гласа й се долавяше лека умора. – Това е Адам, най-големият. Току-що навърши три. – Момченцето я гледаше втренчено и смучеше палеца си.
– Имате три, нали?
– Как разбрахте?
– От столчетата във вана.
– Наблюдателна сте. Ерик каза, че двамата с партньора ви сте добри в работата си. Да, имаме три момчета. – Ръката й леко потупа издутия корем. – И четвърто на път. Всяка година по едно.
– Не си губите времето – рече Мишел, влезе в антрето и дръпна ципа на якето си.
– Нещо за пиене? – попита Сали. – Ерик ей сега ще дойде. Довършва нещо в кабинета.
Мишел се огледа, преди да отговори. Кабинет? Значи беше пропуснала едно помещение при предварителните изчисления.
– Не, благодаря – отказа тя.
Сали изчезна. Минута по-късно се появи Добкин, облечен с дебели джинси, бяла памучна риза и скиорско яке без ръкави. Русата му коса беше леко сплъстена, вероятно от продължителното носене на шапката.
– Времето е доста хапливо – рече тя.
– Хапливо ли? – развеселено я погледна той.
– Е, може би по южняшки стандарти. Къщата ти е на края на света.
На лицето му изплува усмивка.
– Няма и осем километра до първия светофар. Трябва да видиш къде живеят някои други хора. Наистина на края на света.
– Сигурно си прав.
– Партньорът ти е зает, а?
– Опитва се да покрие всички бази. Благодаря ти за обаждането. Предполагам, че не ти е лесно.
– Ела да отидем отзад.
Минаха покрай кухнята. През отворената врата се виждаше Сали, която хранеше Адам и още едно, около двегодишно хлапе, което беше толкова сънливо, че всеки момент щеше да забие нос в чинията пред себе си. Най-малкото вероятно е вече в леглото, съобрази Мишел.
Влязоха в малко помещение, обзаведено със старо мръсносиво бюро, дъсчена лавица на стената и изподраскан шкаф за документи с две чекмеджета. Върху бюрото имаше включен червен лаптоп „Дел“. До него лежеше затворена метална кутия, в която Добкин най-вероятно държеше служебния си пистолет. При три любопитни хлапета в къщата това беше задължително.
Прозорецът гледаше към задния двор. Правоъгълният син килим правеше каквото може, за да смекчи голотата на дъсчения под. Добкин се настани зад бюрото и посочи стола с кожена облегалка пред него. Мишел го придърпа и седна.
Погледът му се насочи към кръста й.
– Ново желязо, а?
Тя погледна надолу към зиг-зауера, който стърчеше изпод якето.
– Налага се, особено когато си в Мейн. А и Мърдок не даде смислен отговор на въпроса кога ще ми върне оръжието.
– Чух, че сте отскочили до „Кътърс Рок“ да се видите с Едгар Рой.
– Да. Мястото е доста впечатляващо. Не са пестили парите.
– Така е. Откриха доста работни места, и то добре платени. А това никога не е излишно.
– Значи все пак има някаква полза от убийците психопати.
– Предполагам, че не сте постигнали кой знае какво с този.
– Говорил си със специален агент Мърдок?
– Не. Една приятелка на жена ми работи в „Кътърс“.
– Пряка връзка, а?
– Е, не чак толкова – размърда се смутено Добкин.
– Как върви разследването?
– Не мога да кажа. ФБР държат всичко под похлупак, както обикновено.
– Защо пожела да ме видиш?
– По две причини. Снощи някой се е обадил на Бърджин, след като той е получил съобщението на приятеля ти и след като е напуснал „Грейс Лодж“. Освен това е набрал някакъв номер.
– Кой му се е обадил и кого е набрал той?
Мишел знаеше отговора на първия въпрос, но не и на втория.
– Обадила му се е жена на име Меган Райли. Номерът е от Вирджиния.
– Това е неговата сътрудничка – кимна Мишел, пропускайки да добави, че въпросната дама се намира на по-малко от час път от къщата на Добкин. – А на кого се е обадил той?
– На дежурния в „Кътърс Рок“. Да потвърди насроченото посещение на следващата сутрин.
– Странно – промърмори Мишел. – Нали вече е ходил там? Логично е да се предположи, че е свършил тази работа.
– Може би е от мъжете, които са прекалено предпазливи – подхвърли Добкин, замълча за момент и добави: – Или по-скоро е бил…
– Какво знаеш за „Кътърс Рок“?
– Федерален обект, абсолютно изолиран, в който са затворени наистина опасни престъпници.
– Вече получих възможност да се уверя в това – отвърна с вяла усмивка тя. – Останах с впечатлението, че Едгар Рой е абсолютно зомбиран. Всекидневното им меню май съдържа и значително количество успокоителни.
– Това би било незаконно, освен ако не е предписано от лекар.
– Там има и лекари, нали? Които предписват каквото трябва.
– Да, предполагам, че е така. Но вършат и други неща, например лечение от разстояние.
– Това пък какво е?
– Начин да се избегне постоянното транспортиране на затворниците. Лекарите ги преглеждат с компютър, който се управлява от експерти на място. Миниатюрна камера в гърлото, дистанционно отчитане на жизнените показатели, ей такива неща. Същата система се прилага и по отношение на появата им в съда, която на практика става излишна. Всичко се прави с помощта на компютърна връзка. Така се избягва евентуалното бягство, което най-често се случва по време на транспортирането.
– Едгар Рой не ми приличаше на човек, който може да избяга – дори ако му връчат ключа от килията и му купят билет за автобуса.
– Нищо не знам за него.
– Друго?
– Всъщност това е.
– Можеше да ми го кажеш и по телефона – внимателно го изгледа Мишел.
– Предпочитам да говоря лице в лице.
– Което не обяснява желанието ти да ни помогнеш.
– Вие помогнахте на моите хора и аз ви връщам услугата.
– А може би и искаш да си върнеш на ФБР, които ти отнеха разследването?
– Нямам нищо против тях. Рой си е техен проблем.
– Някакви резултати от аутопсията на Бърджин?
– Федералните си докараха свой патолог. Доколкото ми е известно, все още няма официално заключение.
– Ами полковникът? Как прие факта, че го пращат на резервната скамейка в собствената му къща?
– Той играе по правилата.
– Нещо друго, което хвърля светлина върху причините за убийството на Бърджин?
– При мен няма нищо. А как е при вас?
– Ние едва започваме.
– Чух, че колата ви вече е без странични стъкла.
– От кого го чу? – попита Мишел, опитвайки се да скрие раздразнението си.
– Вярно ли е или не?
– Добре де, вярно е.
– Къде се случи?
Тя му обясни.
– Би трябвало да го докладвате.
– Това правя в момента.
– Забелязахте ли нещо?
– Нищо, освен един дългобоен куршум, който свирна под носа ми.
– Малко хора са способни на такъв изстрел.
– Нищо подобно. Убедена съм, че и сестричката ти би се справила.
– Винаги ли си толкова непринудена по време на разследване? – ухили се Добкин.
– Помага за сваляне на напрежението.
– С вас е имало и една дама. За Меган Райли ли става въпрос?
– Откога ни следите, по дяволите?
– Не ви следим. Просто си имаме очи и уши в „Мартас“.
– Мисис Бърк?
– Тя е приятелка на жена ми.
– Жена ти май има доста полезни приятелки.
– Това са предимствата на малкия град.
– Аха.
– И така, Меган Райли ли е тази жена?
– Да.
– Федералните сигурно ще пожелаят да я разпитат.
– Предполагам.
– А вие ще ги осведомите, че е при вас?
– Агент Мърдок със сигурност ще го разбере не по-трудно от жена ти, особено ако вземем предвид факта, че зад него стои цялата мощ на ФБР.
– Предполагам, че това е всичко.
– Засега – кимна Мишел.
– Ще ти бъда благодарен, ако тази среща си остане между нас.
Тя се надигна.
– О, и още нещо…
– Да? – погледна я въпросително Добкин, но вниманието му очевидно беше насочено към детския плач, който долетя от съседната стая.
– Най-малкото? – подхвърли Мишел.
– Да – кимна той. – Сам. Кръстих го на баща ми, който също беше щатски полицай.
– Беше? Пенсионирал ли се е?
– Не. Загина при изпълнение на служебния си дълг. Спор между двама пияници, завършил зле.
– Съжалявам.
Плачът се усили и Добкин видимо се напрегна.
– Ако нямаш други въпроси, ще ида да помогна на Сали – каза той с тон, който предполагаше приключване на разговора.
– Защо Едгар Рой е включен в списъка за наблюдение на ФБР? Добре, мога да разбера, че е заподозрян като извършител на серийни убийства. Но после адвокатът му е застрелян, а само двайсет секунди по-късно на местопрестъплението се появява цяла армия федерални агенти, превозени с хеликоптер чак от Бостън!
– Нямам отговор на този въпрос.
– Защо имам впечатлението, че не си от хората, които ще го подминат?
– Впечатлението ти е погрешно.
Мишел се насочи към колата, усещайки с всичките си сетива очите на домакина, забити в гърба й.
„Май забрави, че се канеше да помага на Сали“, помисли си тя.
14
Шон прелисти последните страници на папката и погледна Меган Райли, която търкаше очи и отпиваше от чашата с отдавна изстинал чай. Мисис Бърк не беше възразила срещу присъствието на друга жена в стаята му и това го накара да си помисли, че възраженията й се отнасяха специално до Мишел.
Това се потвърди от факта, че съдържателката им донесе сандвичи, две парчета пай, кафе и чаша чай за Меган.
– Къде е приятелката ви? – попита тя, преди да напусне стаята.
– Има работа.
– Вечеряла ли е?
– Не мисля.
– Но кухнята вече е затворена.
– Добре, ще й предам.
Шон остави папката и насочи вниманието си към бележника пред себе си.
– Как стана така, че Тед изобщо е поел този случай? – попита той.
Меган остави чашата и посегна към сандвича с пуешко на масата.
– Не съм сигурна. За пръв път спомена за него преди няколко седмици. Честно казано, тогава изобщо не обърнах внимание на Едгар Рой, защото тъкмо навлизах в новата си работа. Заинтересувах се от него едва когато мистър Бърджин обяви, че официално ще участвам в защитата. Той отдели няколко минути, за да ме запознае с него. Беше ужасно. Този Рой трябва да е истински изверг!
– За съжаление въпросният изверг е твой клиент и това налага да запазиш мнението за себе си – заряза официалностите Шон.
– О, да, разбира се – изпъна гръб тя. – Съжалявам.
– Спомена, че си направила някои проучвания за Тед…
Тя преглътна хапката си и избърса с пръст майонезата, полепнала по устните й.
– Точно така. Съвсем рутинни неща, свързани с юрисдикцията, компетентността и други подобни.
– Някакви идеи за защитата?
– Не съм сигурна, че мистър Бърджин беше подготвил определена тактика, но изглеждаше нетърпелив да започне процеса.
– Как разбра?
– От приказките му. Наистина искаше делото да тръгне.
– Което отново повдига въпроса как така е станал защитник на Рой. Той би трябвало да го помоли, но никъде в документите не е отбелязано, че двамата са имали и предишни професионални контакти.
– Може би мистър Бърджин е бил нает от семейството му?
– Това щеше да бъде следващият ми въпрос, но в папките липсват платежни документи.
– Според мен Хилари държи тези неща отделно.
– Липсва и кореспонденция с клиента, която би трябвало да фигурира сред документацията.
– Може би съм я пропуснала, макар че уж прибрах всичко.
Телефонът на Шон иззвъня. По ирония на съдбата насреща беше Хилари.
– Току-що се връщам от дома на мистър Бърджин, Шон – съобщи тя. – Там няма никой.
– Няма сега, но може би е имало преди.
– Мястото е доста изолирано, до къщата се стига през чужд имот. Познавам жената, която живее там. Не е забелязала нито полиция, нито агенти на ФБР, въпреки че не е излизала от дома си.
– Добре, Хилари, много съм ви благодарен за услугата. Меган е тук, при мен. Да, току-що долетя. Заедно с папките по делото. Но в тях няма нито дума за самоличността на хората, които са наели Тед. Не може да е Рой, или поне аз мисля така. Папката с кореспонденцията също я няма. На кого изпращахте фактурите?
– Няма фактури.
– Какво? Нима Тед е поел защитата му безплатно?
– Не знам, може би. Или е договорил друг начин на плащане.
– Но все пак някой трябва да го е ангажирал. И да е под държал контакт с него. Някъде трябва да има споразумение за юридическа защита, подписано от пълномощник на Рой.
– Не знам за такова споразумение.
– Това обичайно ли е за Тед?
– В смисъл?
– В смисъл да крие самоличността на клиентите си от вас?
Преди да отговори, Хилари мълча в продължение на няколко дълги секунди.
– За пръв път постъпи така – отвърна тя след кратка пауза.
– Добре, Хилари, благодаря. – Шон изключи телефона, извърна се към Меган и въздъхна. – Мистерията се задълбочава.
Вратата рязко се отвори.
На прага се изправи агент Мърдок с няколко колеги зад гърба си.
– Меган Райли?
Младата адвокатка скочи на крака и разля чая си.
– Да?
– ФБР. Трябва да дойдете с нас! – Агентът се обърна към Шон. – Трябва да ми благодариш, че все още не съм те обвинил във възпрепятстване на разследването!
– Това няма как да стане.
– Ти си знаел, че тази жена има отношение към разследването!
– Има отношение, но не е пряк свидетел. А аз имам пълното право да провеждам свое собствено разследване.
Мърдок понечи да каже нещо, но Шон го изпревари:
– Всъщност аз ти направих услуга, като я докарах в Мейн. Предвид създалите се обстоятелства ще се наложи да ви изпратя сметката за самолетния й билет и разноските по пребиваването й тук.
– Има да чакаш! – изрева Мърдок и подхвърли на младата жена: – Да вървим, мис Райли!
Меган спря умолителен поглед върху Шон.
– Спокойно – рече той. – Звънни ми, като свършат, и ще дойда да те взема.
– Това няма да стане! – отсече Мърдок.
– Защо? Нима я задържаш против волята й?
– Не.
– Тогава ще я взема в мига, в който ми се обади.
– Внимавай какви ги вършиш!
– Съветвам те да направиш същото, агент Мърдок!
15
Питър Бънтинг нервно опипа вратовръзката си и кимна на служителя, който беше дошъл да го посрещне. Безброй пъти беше идвал тук, но сега беше различно. Сега щяха да му сритат задника, и то здравата.
Изведнъж се закова на място и се втренчи в мъжа, който излизаше от вратата, към която се беше насочил.
Мейсън Куонтрел беше с петнайсет години по-възрастен от него и по-нисък, с гърди на булдог и масивна челюст. Вълнистата му коса все още беше гъста, макар и посивяла. Чертите на лицето му бяха остри като ума му, очите му не пропускаха нищо. Той беше президент на Мъркюри Груп, една от най-могъщите компании в областта на националната сигурност, с два пъти по-големи приходи от фирмата на Бънтинг. В замяна на това обаче Бънтинг се беше възползвал от предимствата на платформата на Е-програмата, за да си осигури по-голямо влияние сред разузнавателната общност. Куонтрел беше от старата школа, която разчиташе на широка мрежа от внедрени агенти. Пчеличките си вършеха работата и захранваха държавната фабрика с хартиени доклади, които никой нямаше време да чете. Но това беше достатъчно за динозавъра, който печелеше милиарди долари на гърба на Чичо Сам. Куонтрел го беше наел направо от студентската скамейка, но по-късно Бънтинг успя да се отдели и да си изгради собствена империя. Преди две десетилетия Куонтрел беше детето–чудо в тъмните дебри на частния сектор, но Бънтинг постепенно го измести.
Двамата не бяха приятели. В някои отношения бяха дори нещо повече от конкуренти. Но във Вашингтон нямаше победители и победени, а само оцелели. Бънтинг беше наясно, че Куонтрел би направил всичко възможно да го свали от високия пиедестал.
– Изненадан съм да те видя тук – рече Куонтрел.
Бас държа, че е така, помисли си Бънтинг.
– Как върви бизнесът?
– Никога не е вървял по-добре.
– Така ли? Аз пък чувам други неща.
– Изобщо не ме интересува какво чуваш, Мейсън.
– Добре, добре, Пит – разсмя се Куонтрел. – Не карай дамата да те чака. Сигурно има да ти казва доста неща.
След тези думи той се обърна и се отдалечи по коридора. Бънтинг остана да гледа след него, сякаш броеше крачките му. Трепна едва когато служителят го докосна по рамото и промърмори:
– Министър Фостър ще ви приеме веднага, мистър Бънтинг.
Въведоха го в широкия ъглов кабинет с поликарбонатни стъкла на прозорците, които пропускаха достатъчно светлина, но не и куршуми. Той седна срещу жената зад бюрото, облечена в любимия си бледосин цвят. Елън Фостър беше на четирийсет и пет, разведена, без деца, амбициозна като него и изключително интелигентна. Такава и трябваше да бъде. До това ниво се стигаше през много гъсто сито. Беше руса, стройна и привлекателна, способна да бъде както желязната лейди, така и мила жена, която няма нищо против някой лек флирт. Това не беше нещо необичайно, особено в този град, в който медът и оцетът често се използваха като заместители на обичайните афродизиаци.
Фостър управляваше сравнителното новото Министерство на вътрешната сигурност, създадено след събитията от 11 септември. Посрещна го с леко кимване, но лицето й остана непроницаемо. Бънтинг знаеше, че като превъзходен тактик, тя бе оглавила най-голямата институция за сигурност в страната, която смучеше средства от държавния бюджет като гигантска прахосмукачка. Това предизвикваше завистта и нескритата омраза на останалите разузнавателни агенции. Но светът се беше променил и това беше основната причина за присъствието на Фостър в този кабинет. Тя се радваше на подкрепата и доверието на президента. Прекрасно знаеше, че те са по-ценни от злато. Вероятно затова си позволяваше да демонстрира великодушие към своите конкуренти, а може би го правеше просто защото знаеше, че в крайна сметка пак тя щеше да се наложи.
– Радвам се да те видя, Питър – надигна се от стола си Фостър. – Как е семейството?
– Добре, госпожо министър. Благодаря.
Тя посочи канапето и креслата в дъното на просторния кабинет. На масичката имаше каничка с кафе и чаши.
– Нека се поотпуснем малко – подхвърли тя. – Все пак срещата ни е неофициална, нали?
Бънтинг не се остави да бъде заблуден. Професионалните екзекуции се случваха именно по време на неофициалните срещи.
Седнаха.
– В коридора се сблъсках с Мейсън Куонтрел – подхвърли той.
– Предполагам – кимна Фостър.
– Нещо ново около „Мъркюри“?
Тя се усмихна и побутна захарницата към госта си. Очевидно нямаше намерение да отговори на този въпрос.
– Може би той не знае за…
– Да се съсредоточим върху теб, Питър – хладно го прекъсна тя.
– Добре.
Дамата нанесе удара си миг преди устните му да докоснат чашата.
– Прехвалената Е-програма май излезе от релсите.
Глътката кафе се оказа прекалено голяма и очите му се насълзиха от горещата течност. Той остави чашата и избърса устни с носната си кърпа.
– Действително имаме известни проблеми, но нещата са под контрол.
– В какъв смисъл?
– Правим всичко възможно да ликвидираме пропуските. Аз лично…
Тя вдигна пръст да го прекъсне, посегна към телефонната слушалка и произнесе две кратки думи:
– Докладите, моля.
Секунди по-късно в кабинета се появи сътрудник с делови вид, който постави една дебела папка на масичката и се оттегли. Фостър бавно я прелисти, а той стоически чакаше, преглъщайки с усилие ироничната забележка, която му беше на устата. Не е ли странно, че все още използвате хартиени носители?
– Качеството видимо се влошава. Полезната информация от Е-програмата се е свила с трийсет и шест процента. Самите доклади са объркани и неясни. Липсват предишната обосновка и логически заключения. Ти ме увери, че операцията няма да бъде засегната, но на практика е обратното.
– Вярно е, че летвата беше вдигната много високо, но…
– Ти прекрасно знаеш, че аз съм най-верният ти поддръжник – отново го прекъсна Фостър.
Това беше абсолютна лъжа, но Бънтинг покорно кимна.
– За което съм ви дълбоко благодарен. В тези тежки моменти за мен вие действително се проявихте като чудесен лидер.
Усмивката й продължи задължителните няколко секунди, след което се стопи.
– Но има хора, които не споделят моя ентусиазъм. С течение на времето Е-програмата започна да усвоява бюджетни средства на други агенции. Това е Светият граал на нашето време. По-голямо парче от баницата за едни означава по-малко за други.
Така е, но МВС прилапва най-голямото парче, помисли си Бънтинг.
– Въпреки всичко няма спор, че Е-програмата е изключително успешна – рече на глас той. – Тя предлага на страната далеч по-голяма сигурност, отколкото конкуренцията между отделните агенции. Този модел вече не работи.
– Не бих казала, че съм съгласна с тази оценка – бавно отвърна Фостър. – Но главният въпрос си остава: какво направи за мен днес? Варварите са на прага ни. Даваш ли си сметка какво ще се случи, ако тези неща станат публично достояние?
– Гарантирам ви, че това няма как да се случи.
– Не съм убедена, Питър – въздъхна тя и затвори папката. – Никак не съм убедена. На същото мнение са и други влиятелни хора. Когато директорът на ЦРУ научи, щеше да получи инфаркт. Според него това е колосална бомба с часовников механизъм, която всеки момент ще избухне. Какво би му отговорил?
Бънтинг отпи още една глътка кафе, за да спечели време.
– Аз съм твърдо убеден, че можем да променим нещата – заяви накрая той.
– Това ли е отговорът ти? – погледна го с недоумение тя. – Наистина ли?
– Точно така – твърдо отвърна той. Беше прекалено уморен, за да измисли нещо по-умно. Което също нямаше да има значение, защото жената насреща му очевидно вече беше взела решение.
– Може би не те разбирам, Питър – каза тя и направи малка пауза, за да придаде повече тежест на онова, което предстоеше да каже. – Някои хора са на мнение, че обстоятелствата налагат изпреварващ удар.
Бънтинг навлажни устните си. Той прекрасно разбираше какво означава това.
– Според мен би било крайно неразумно.
– Наистина ли? – вдигна вежди тя. – Какво ще препоръчаш тогава? Да изчакаме кризата да ни погълне? Това ли е твоята стратегия, Питър? Да се свържа ли с президента и да го уведомя какво предлагаш?
– На тази фаза е излишно да го безпокоим.
– Днес се държиш различно от разумния човек, когото познавам. Ще ти го кажа максимално ясно – това няма да рикошира върху нас по никакъв начин. Разбираш ли? Ако възникне подобна опасност, веднага ще нанесем изпреварващ удар.
– Аз ще направя всичко възможно подобно нещо да не се случи, госпожо министър.
Жената се усмихна на официалното обръщение.
После стана и му протегна ръка. Той я стисна, усещайки дължината на маникюра й. Тези нокти можеха да извадят очи. А може би да пробият кожата и да стигнат чак до сърцето.
– Не изгаряй мостовете, Питър. Иначе бързо ще откриеш, че няма на какво да стъпиш.
Бънтинг напусна кабинета с изправен гръб, опитвайки се да спаси поне част от достойнството си. Съзнанието му беше заето от една-единствена мисъл – да тръгне към Мейн. Колкото по-скоро, толкова по-добре.
Фостър допи кафето си. Секунди по-късно в кабинета се появи мъжът, на когото беше изпратила текстово съобщение.
Джеймс Харкс застана мирно.
Метър и осемдесет и пет, около четирийсетгодишен, със сребърни нишки в късата тъмна коса. Изглеждаше заплашително силен, с огромни ръце и загрубели като рачешки щипки пръсти. Раменете му бяха масивни и мускулести, но въпреки това се движеше безшумно като котка. Плавно, пестеливо, без нито едно излишно движение. Този мъж беше изпълнявал много мисии за Америка и нейните съюзници. Винаги безупречно, без да допуска грешки.
Фостър допълни чашата си с кафе, но на него не му предложи.
Отпи една глътка и най-сетне се обърна да го погледне.
– Чули всичко?
– Да – кимна Харкс.
– Какво ти е мнението за Бънтинг?
– Умен и находчив, но без много възможности за избор. Не воюва с вятърни мелници, което означава, че не бива да го подценяваме.
– Не обели нито дума за инцидента със Сохан Шарма.
– Да, така е.
– Светът, в който живеем, става все по-непредвидим.
– Това е вярно. Имате ли нови заповеди?
– Ще ги получиш, когато му дойде времето. Но бъди готов.
Доловил лекото й кимване, Харкс побърза да се оттегли. Тя допи кафето си и се насочи към бюрото. Чакаше я работа. В защита на себе си и на родината. Точно в този ред.
