Текст книги "Шестият"
Автор книги: Дейвид Балдачи
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 15 (всего у книги 28 страниц)
41
– Кога? – попита с треперещ глас Питър Бънтинг. Седеше зад огромното си бюро и притискаше слушалката до ухото си. Току-що го бяха информирали за убийството на Карла Дюкс в собствения й дом.
– С какво разполага полицията? Има ли заподозрян? Човекът насреща отговори.
– Добре, ясно. Искам да ме информираш в мига, в който научиш нещо.
Бънтинг лично беше избрал Карла Дюкс за позицията директор на „Кътърс“. Двамата се познаваха отдавна. Не бяха близки приятели, но той я уважаваше заради отличните й професионални качества. Сега обаче се оказа, че неволно я беше тласнал към смъртта.
Реши да използва телефона, вместо да се разходи до сградата с пицарията.
Джеймс Харкс вдигна на второто позвъняване.
– Какво става, по дяволите? – попита Бънтинг.
– Не съм сигурен, че разбирам въпроса ви.
– Снощи Карла Дюкс е била убита.
Харкс не отговори. В слушалката се чуваше спокойното му и равно дишане.
– Чу ли какво ти казвам?
– Притежавам отличен слух, мистър Бънтинг.
– Тя беше мой оперативен работник. Изпратих я в „Кътърс“ със специална мисия.
– Разбрано.
– Какво значи разбрано? Попитах те защо си я убил!
– Трябва да се успокоите, мистър Бънтинг. В думите ви няма смисъл. Не бих имал причини да убивам мис Дюкс.
Бънтинг нямаше как да знае дали Харкс казва истината, но инстинктивно усещаше, че лъже.
– Тя беше добър човек и професионалист – каза той. – Сега оставам без очи и уши в „Кътърс“.
– На ваше място не бих се тревожил, сър. Държим нещата под контрол.
– По какъв начин?
– Просто трябва да ми се доверите.
– Говориш глупости, Харкс! Аз не се доверявам на никого! Особено пък на хора, които не отговарят на въпросите ми!
– Обадете се, ако имате други проблеми – спокойно отвърна Харкс и прекъсна връзката.
Бънтинг бавно остави слушалката, после стана и пристъпи към прозореца. В главата му се блъскаха мрачни сценарии, всеки по-лош от другия.
Защо са убили Дюкс? Тя беше директор на „Кътърс“, но на практика не разполагаше с никаква власт. Ако убиецът е Харкс, защо го е направил?
Върна се зад бюрото и позвъни на Ейвъри, който току-що се беше върнал във Вашингтон след снощната си среща с Дюкс. Тя беше организирана в последния момент чрез спешен имейл, който сътрудникът му беше получил само ден след появата си в Мейн. Жената беше настоявала за среща с Бънтинг, но той я прехвърли на Ейвъри, който и бездруго вече беше там.
– Карла Дюкс е убита, Ейвъри. Станало е малко след срещата ти с нея.
– Току-що го научих от новините – отвърна с нестабилен глас сътрудникът му.
– Каква беше причината да поиска тази среща? В имейла си не споменаваше нищо и аз й предложих да се види с теб.
– Шон Кинг се е появил в дома й.
– Кинг ли? Защо?
– За да й съобщи, че знае за кого работи, а това скоро ще стане известно и на ФБР. Жената беше доста разтърсена.
– Откъде е разбрал, по дяволите?
– Нямам представа.
– Според мен просто е налучквал – подхвърли Бънтинг.
– Тя беше доста уплашена, защото Кинг й поставил нещо като ултиматум.
– Какво е искал от нея?
– Искал е нас, предполагам.
– Надеждно ли е прикритието ни?
– Никой от служителите в „Кътърс Рок“ не би разговарял с него.
– Но те са имали определени подозрения – възрази Бънтинг, после трепна от ужасната мисъл, която се появи в съзнанието му. – Дали е разговаряла с Кинг малко преди да се срещне с теб?
– Да. Беше много разстроена. Изпрати ми кодирано съобщение, според което Кинг я предупредил, че ФБР подслушва телефона й и следи електронната й поща.
– Къде се срещнахте?
– На предварително уговореното място – една зона за пикник край затънтен дори за Мейн треторазреден път.
– Значи Кинг е успял да я стресне до такава степен, че тя веднага е хукнала към теб. А дали Мишел Максуел е присъствала на срещата им?
– Не, Кинг е бил сам.
– По дяволите!
– Какво има?
– Изиграли са ни.
– Как е възможно това?
– Докато Кинг е заплашвал Карла, партньорката му е била заета с нещо друго. Най-вероятно е поставяла проследяващо устройство в автомобила й. После Кинг я е излъгал за подслушването на телефоните й от ФБР, за да я принуди да поиска лична среща с нас.
– И са я проследили до мястото?
– Абсолютно. Видели са те и са проследили теб. В момента вероятно са някъде около кабинета ти.
– О, мамка му!
Бънтинг разтърка слепоочията си, за да прогони внезапно появилата се тъпа болка.
– По време на полета забеляза ли някой, който да прилича на Шон Кинг?
– Не, но нямах причини да се оглеждам.
– С такси ли се прибра от летището? – попита Бънтинг и пръстите му нервно забарабаниха по бюрото.
– Не. Чакаше ме шофьор.
– Значи разполагат и с името ти! – скръцна със зъби Бънтинг. – Проследили са те до тук и вече знаят, че работиш за БИК. Достатъчно е едно кликване в Гугъл, за да разберат, че БИК е собственост на Питър Бънтинг!
– Но, сър…
Бънтинг затръшна телефона и закрачи напред-назад, обзет от внезапен прилив на нервна енергия.
След известно време се успокои и се върна зад бюрото. Сега имаше нужда от трезв размисъл. Дори да беше наредил пъзела, Кинг не разполагаше с нищо срещу БИК. С абсолютно нищо. Поне засега.
Лошото беше, че вече не можеше да се довери на никого.
С изключение на мен самия, тежко въздъхна той.
Нещо, което не му носеше никакво облекчение.
42
Кели Пол седна зад бюрото в нюйоркската хотелска стая и огледа малкото, но уютно подредено пространство. В колко подобни стаи беше пребивавала през последните двайсет години? Отговорът на този въпрос й прозвуча като клише, но беше верен: в твърде много. И наистина беше така.
Тя никога не използваше листовете и химикалките, които намираше в чекмеджетата в хотелите, защото се страхуваше да не оставя следи. Багажът й беше опакован, а документите за пътуване – в пълен ред. Не носеше оръжие, но можеше да си набави такова в рамките на пет минути.
Научи за смъртта на Карла Дюкс в шест и половина сутринта. Не си губи времето да се чуди кой е убиецът. Отговорът на този въпрос беше важен, но не колкото онова, с което се занимаваше в момента.
Несъмнено и Питър Бънтинг вече беше научил новината. Контактът му в „Кътърс Рок“ му беше осигурил неограничен достъп до брат й. Пол обаче имаше свои контакти там, от които беше научила, че състоянието на затворника остава без промяна.
Задръж още малко, Еди. Не им позволявай да те притиснат.
Тя погледна към джиесема си на масата, поколеба се за миг, после го взе и набра един номер. Насреща вдигнаха на второто позвъняване.
– Ало?
– Мистър Кинг, обажда се Кели Пол.
– Отдавна чакам да се обадите. Разбрахте ли за Карла Дюкс?
– Да.
– Някакви хипотези?
– Няколко, но в момента това не е важно. Къде сте?
– А вие къде сте?
– На Източното крайбрежие.
– Аз също. Днес следобед направих едно интересно откритие в интернет.
– На каква тема?
– БИК е съкращение на Бънтинг Интернешънъл Корпорейшън с президент Питър Бънтинг. Да сте чували нещо за него?
– А трябва ли?
– Затова ви питам.
– Какво научихте? – пожела да узнае Пол.
– Централата на БИК е в Ню Йорк, но имат офис и във Вашингтон, защото работят с правителството. Предмет на дейност – услуги в областта на разузнаването. От приятели разбрах, че печелят контракти за милиарди, но никой не знае точно срещу какво. Информацията е строго секретна.
– Все някой знае, иначе Чичо Сам едва ли би подписвал такива чекове.
– Значи познавате Бънтинг, така ли?
– Мисля, че е време да се срещнем.
– Къде?
– Аз съм в Ню Йорк.
– Мога да дойда там.
– Във Вашингтон ли се намирате?
– Кога?
– Колкото е възможно по-скоро.
– Имате ли какво да ми кажете? – попита Шон.
– Иначе не бих ви губила времето. Как попаднахте на следите на БИК?
– По най-старомодния начин – чрез малко добра детективска дейност.
– Според мен сте притиснали Дюкс, а тя се е уплашила и ви е насочила към тях. След което е платила с живота си.
– Мислите ли, че затова са я убили? – попита Шон.
– Не съвсем. Но в момента не ми се иска да спекулирам. Можете ли да дойдете в Ню Йорк още тази вечер?
– Ще хвана експреса. В шест мога да бъда там.
– Едно малко френско ресторантче на Осемдесет и пета улица – каза Пол и му продиктува адреса. – Да речем, в седем.
– Окей, ще бъда там.
Тя изключи телефона и го постави на бюрото, после стана, пристъпи към прозореца и дръпна тежките завеси. Дърветата в Сентръл Парк насреща започваха да се оголват, посетителите намаляваха, а палтата им ставаха все по-дебели. Валеше ситен дъждец, но съдейки по тъмните облаци на изток, времето тепърва щеше да се влошава. Калта и мръсотията бяха навсякъде.
Всъщност това е моят свят, помисли си тя. Кал и мръсотия.
Тя се обърна, облече шлифера си, вдигна качулката и излезе на разходка. Прекоси Петдесет и девета улица и се плъзна покрай редицата файтони, които чакаха клиенти. Потупа един кон по муцуната и вдигна очи към кочияша. Те всички бяха ирландци. По силата на стар закон или на някаква традиция, която беше забравила.
– Здрасти, Шони.
Името на човека беше Том О’Шонеси, но тя винаги го беше наричала Шони.
– Отдавна не съм те виждал – отвърна, без да я поглежда, той, зает да изхвърля някакви боклуци от файтона.
– Отдавна не съм се мяркала насам – отвърна тя.
– Чух, че си се пенсионирала.
– Е, сега се върнах.
– Наистина ли? – погледна я с интерес Шони.
– Кени още ли е на същото място?
Човекът се изкатери на капрата и отвърна:
– Че къде другаде може да бъде?
– Само питам.
– Значи пак си на работа, а?
– Временно.
– Трябваше да си останеш в пенсия, Кели.
– Защо?
– За да живееш по-дълго.
– Все някога ще умрем, Шони. Късметлиите избират подходящото време.
– Аз май не съм сред тях.
– Напротив, Шони. Не забравяй, че си ирландец.
– А ти? – вдигна глава да я погледне той.
– Е, аз не съм чак толкова ирландка – отвърна Пол.
Дъждът се усили в мига, в който тя се насочи към вътрешността на парка. Познаваше отлично алеите, които щяха да я отведат до целта. Устойчивите на влага боти я правеха с четири-пет сантиметра по-висока. Старецът се беше свил на скамейката край голяма скала. При хубаво време хората лежаха върху нея, за да хванат малко тен. Но сега върху скалата нямаше никой.
Кени седеше с гръб към нея, но чу стъпките й и се обърна. Беше облечен малко по-добре от клошар, но именно това беше целта. Малцина обръщат внимание на клошарите. Лицето и ръцете му бяха чисти, а очите – ясни. Нахлупи парцаливата шапка още по-надолу и внимателно я огледа.
– Чух, че си се върнала – отбеляза той.
Пол седна до него. Той поначало беше дребен, а редом с нея изглеждаше още по-дребен.
– Напоследък новините се разнасят с обезпокояваща бързина.
– Е, не чак толкова – поклати глава Кени. – Шони току-що ми звънна по мобилния. Какво ти трябва?
– Две бройки.
– Обичайните?
– Както винаги.
– Как си с показалеца?
– Малко се е схванал. Може би имам артрит в начална фаза.
– Ще го имам предвид. Кога?
– След два часа, тук.
– Добре – надигна се Кени. – Ще се видим след два часа.
Тя извади пачка банкноти.
– После – поклати глава той. – Имам ти доверие.
– Не бива да имаш доверие на никого, Кени. Не и в този бизнес.
Пол стана от пейката и бавно пое по обратния път към хотела. Дъждът се усили, но тя не го забелязваше. Беше крачила под дъжда в различни части на света. Обичаше го, защото прочистваше главата и улесняваше мисленето. Сякаш поемаше светлина от тъмните облаци.
Бънтинг, Кинг, брат й. Предстоеше следващият ход. Напрежението постепенно нарастваше и неизбежно щеше да стигне до експлозия. Като току-що изстреляна ракета. И този кратък миг щеше да определи победителите и победените. Както винаги.
Надяваше се още веднъж да се окаже в отбора на първите.
43
Влакът напусна Юнион Стейшън във Вашингтон и започна да набира скорост. Шон се облегна в удобното кресло на бизнес класата. Транспортните им разходи се увеличаваха стремително. Имаше реална опасност в края на месеца да се окаже с блокирана кредитна карта.
Сто и шейсет минути по-късно влакът намали скоростта си и навлезе в района на Пен Стейшън в Ню Йорк. Преди да напусне Вирджиния, той се беше отбил в апартамента си за малко багаж.
Слезе на перона, издърпа дръжката на куфара и го затъркаля след себе си към стоянката на такситата. Времето беше мокро и студено. Добре че си беше облякъл топло яке и носеше чадър. Въпреки тежкия трафик таксито спря до тротоара на Осемдесет и пета улица само една минута след седем. Шон плати на шофьора и повлече куфара си към входа на ресторанта. Заведението се оказа малко, старомодно и пълно с френскоговорещи клиенти и персонал.
Откри Кели Пол в дъното, почти скрита зад една от носещите стени, стърчаща по средата на помещението. Седеше с гръб към входа, заковала очи в покритата с огледала стена. Той съблече якето си, издърпа куфара до поставката за багаж в ъгъла и седна. В продължение на няколко секунди и двамата мълчаха.
– Гадно време – обади се най-накрая Пол.
– Съвсем нормално за сезона – сви рамене той.
– Нямах предвид дъжда.
Той се настани по-удобно и направи опит да протегне крака. Оказа се обаче, че под масата няма достатъчно пространство за двама души с дълги крака.
– Ясно. Но и времето е отвратително.
– Как е Мишел?
– Държи се, както обикновено.
– А Меган?
– Объркана е. Но не бих я обвинил.
Пол сведе поглед към менюто пред себе си.
– Мидите са чудесни.
– Добре, нека бъдат миди – кимна Шон и отмести своето меню.
– Имате ли оръжие?
– Не – изненадано отвърна той. – Върнах се във Вашингтон със самолет и не исках проблеми по летищата.
– Ще имате далеч по-сериозни проблеми, ако се окаже, че ви трябва пистолет, но не разполагате с такъв. – Тя потупа чантата си и добави: – Нося ви един глок, двайсет и първи модел.
– Чудовището четирийсет и пети калибър? Най-американското нещо на света заедно с ябълковия пай. Максимално близо до прототипа си, създаден от някакъв австрийски производител на оръжие.
– Винаги съм харесвала пълнителя с тринайсет патрона – кимна Пол. – Тринайсет е щастливото ми число.
– Случвало ли се е да използваш всичките? – заряза официалностите Шон.
– Само когато другата страна е разполагала с дванайсет. Искаш ли го?
Размениха си продължителни погледи.
– Да – кимна най-сетне Шон.
– Добре, след вечерята.
– БИК?
Тя остави менюто.
– Питър Бънтинг е изключително уважаван играч на терена на разузнаването. Основал компанията си едва двайсет и шест годишен. В момента е на четирийсет и седем и е натрупал огромно състояние, като продава на Чичо Сам. Притежава жилища в Кънектикът и тук, в Ню Йорк. Женен, с три деца, най-голямото от които е на шестнайсет. Съпругата му води активен социален живот. Занимава се с благотворителна дейност, а освен това е съсобственик на моден ресторант. Децата им са добре възпитани, без излишни глезотии и привилегии. Доколкото съм осведомена, семейството им е наистина добро.
– И той е собственик на онази Е-програма, за която ти спомена?
– Тя е негово откритие. Изключително умна и напредничава.
– Което означава, че брат ти е негова собственост.
– Питър Бънтинг има какво да губи и това го прави уязвим.
– Мислиш ли, че той е устроил капан на брат ти?
– Не. За него Еди е твърде ценен, за да го вкара в килията. Чух, че последният брифинг на Бънтинг във Вашингтон е бил катастрофален. Отчаяно се нуждае от своя Анализатор и прави всичко възможно да си го получи обратно. Но има и нещо друго.
– Какво?
– Няколко много сериозни играчи не харесват Бънтинг и неговата Е-програма.
– Кои са те?
– Може би си чувал за Елън Фостър.
– Министърът на вътрешната сигурност? – пребледня Шон. – Но ти каза, че Е-програмата е брилянтна. Защо тази жена не я харесва?
– Разузнавателните агенции не обичат да споделят, а Е-програмата ги принуждава да го правят. Бънтинг автоматично застава начело на парада, който е бил техен. Някои хора са сериозно засегнати. Фостър повежда битката срещу Бънтинг. На нейна страна са ЦРУ, Агенцията за военно разузнаване, Агенцията за национална сигурност и така нататък.
– Каква е целта им?
– Да върнат часовника и всичко да си върви постарому.
– Значи те са натопили брат ти, така ли? За да дискредитират и унищожат Е-програмата? Но не мислиш ли, че това е малко вероятно? В смисъл, че излагат държавата на огромен риск, тъй като пречат на брат ти да си върши работата.
– Всичко е възможно в името на националната сигурност. Включително и нарушаването на гражданските права и потъпкването на личните свободи. Но тя никога не може да надделее над политическите игри.
– Наистина ли вярваш в това?
Тя отпи глътка вино.
– Преживяла съм го лично, Шон.
Шон се втренчи в нея и дълго мълча.
– Добре, нека те попитам нещо друго – рече най-сетне той. – Имаме ли шанс срещу тези хора?
– При битката в долината Елах Давид все пак побеждава Голиат.
– Но дали прашката ни е достатъчно голяма?
– Скоро ще разберем.
Той въздъхна и почука по масата.
– Много успокояващо. И така, какво ще правим с Бънтинг?
– Вече трябва да е разбрал как си стигнал до него.
– Мислиш ли?
– Той е изключително умен. Не би стигнал дотук, ако не беше. Но бих казала, че в момента е крайно изнервен. От известно време насам го следя. Срещна се с няколко души, един, от които ми се струва доста интересен.
– Защо?
– Когато видиш как един цар на шпионите напуска обичайната си среда в луксозния Манхатън и хлътва в някакъв олющен блок с пицария на първия етаж, няма как да не се усъмниш, че става нещо.
– С кого се е срещнал там?
– С един тип на име Джеймс Харкс. Дори за мен той е изключително опасна личност. И макар че не ме познаваш добре, това означава много.
– Искаш да кажеш, че познаваш този Харкс?
– Само по репутацията му, която наистина е впечатляваща.
– Наемник на Бънтинг?
– По-скоро ангел пазител. Но засега. Обикновено е слуга на няколко господари. Затова реших да ти дам пистолета. Положително ти е хрумнало, че Бънтинг те е усетил зад гърба си и най-вероятно ще вземе мерки срещу теб и Мишел.
– Разбирам – бавно кимна Шон.
– Тук изобщо не говорим за други подобни типове, които сигурно ще използват Фостър и компания.
– Предполагам, че и те ще се окажат с впечатляваща биография – отбеляза Шон.
Пол се наведе напред, отмести шишенцето със зехтин и хвана ръката му.
– Това пък какво беше? – учудено я изгледа той.
– Спокойно, не съм от емоционалните личности. Просто искам да проверя дали кожата ти е лепкава и дали ръката ти трепери.
– И?
– Впечатлена съм, че не откривам никаква психологическа реакция. Знам, че си охранявал президента и си изградил забележителна кариера. Разбира се, преди да допуснеш грешката, която е провалила всичко. Знам доста неща и за Максуел. Тя е една натъпкана с естрогени фурия, която е в състояние да смъкне с един изстрел гащите на най-добрите снайперисти в армията.
– Все още не съм виждал мъж, когото да не може да отстрани – кимна Шон.
Пол пусна ръката му и се облегна назад.
– Това може да се промени, и то скоро – промълви тя.
– Значи вече сме в един отбор? – изгледа я Шон. – Мисля, че всичко, което току-що каза за нас, до голяма степен важи и за теб.
– Засега не допускам да са усетили, че съм се заела с тях, но не мога да бъда сигурна.
– В един отбор ли сме? – настоя Шон.
– Ще си помисля.
– Нямаме време за размисъл.
– Не съм казала, че имаме.
– Защо ме повика в Ню Йорк? Всичко дотук можеше да ми го кажеш и по телефона.
– Но не и това – отвърна тя и плъзна един пакет на масата. – Глокът, който ти обещах.
– И това е всичко?
– Не, има и още нещо. Искаш ли да видиш къде живее Питър Бънтинг?
– Защо? – изненадано я погледна Шон.
– А защо не?
44
Промяната на рутинния режим в „Кътърс Рок“ не остана извън вниманието на Едгар Рой. Досега всяка сутрин от престоя му там беше белязана от обиколките на Карла Дюкс. Капацитетът на затвора беше 214 обитатели, но в момента там пребиваваха само петдесет лишени от свобода. Рой научи това с помощта на наблюдение и анализ. Той обръщаше внимание на всичко – звуците от разнасяните табли с храна, опознаването и запаметяването на четирийсет и девет гласа дори когато говорят шепнешком, извикването на имената по списък по време на вечерната проверка.
А Карла Дюкс обикаляше килиите два пъти на ден – четири минути след осем сутринта и четири минути след четири следобед. Сега обаче минаваше шест, а жената изобщо не се беше появила.
Същевременно Рой чуваше много неща, най-вече откъслечните разговори между надзирателите. От тях разбра, че Карла Дюкс е мъртва, застреляна в дома си. Не се знаеше кой го е извършил.
Рой лежеше на леглото, заковал очи в тавана. Убийството на Дюкс беше прекъснало хронологията на спомените му. По принцип беше мек човек и не желаеше злото на никого и дори съжаляваше за нещастната съдба на тази жена. Беше наясно, че я бяха докарали тук специално заради него. Очевидно това не й беше приятно и тя нееднократно го беше демонстрирала.
После усети нечие присъствие в коридора пред килията. Подуши въздуха, без да помръдва. Освен уникалните умствени способности той по рождение притежаваше и невероятно изострени сетива.
Човекът отвън не беше надзирател. Рой отдавна беше обработил и класифицирал миризмите на всички надзиратели. Малцина от помощния персонал бяха допускани до килиите, но онзи навън не беше и от тях. Въпреки това миризмата му беше позната. Беше я подушвал и преди заедно с ритъма на дишане и походката.
В коридора стоеше агент Мърдок от ФБР.
– Здравей, Едгар – подвикна той.
Рой остана неподвижен в леглото, но въпреки това усети появата на още един човек в коридора. Този вече беше надзирател. Онзи, ниският, с големия задник, широките гърди и дебелия врат. Таркингтън, според служебния надпис на униформата му, който пиеше и пушеше. За да установи това, Рой не се нуждаеше от изострените си сетива. Достатъчно беше да подуши прекалено многото ментови бонбони за оправяне на дъха и честото използване на течност за устна дезинфекция.
Електронно управляваната врата бавно се плъзна встрани. Разнесоха се стъпки.
– Погледни ме, Едгар – каза Мърдок. – Знам, че можеш да го направиш, стига да искаш.
Рой остана на мястото си и затвори очи. Съзнанието му се изпразни, в главата му нахлу мрак, до който този човек нямаше как да стигне. Слухът му долови нов звук. Скърцането на подметки по цимента. Мърдок се тръшна на стола, завинтен в пода на килията.
– Добре, Едгар. Не е нужно да ме гледаш. Аз ще говоря, а ти ще слушаш.
Мърдок направи пауза. При следващия звук Рой разбра причината за нея. Надзирателят излезе. Очевидно агентът искаше да останат насаме. После почти неуловимото бръмчене утихна. Той прекрасно знаеше какво означава това – бяха изключили вградената в тавана видеокамера. Което подсказваше, че същата съдба е сполетяла и записващите устройства.
– Най-после ще можем да поговорим насаме – обади се Мърдок. – Мисля, че е крайно време да го направим.
Рой не помръдна. Очите му останаха затворени. Съзнанието му потъна в спомените. Родителите му се караха, както обикновено. Бяха необичайно агресивни за университетски преподаватели, чийто живот бе запълнен с отвлечени теоретически постановки. Освен това баща му пиеше. И когато докопаше шишето, от възпитанието му не оставаше нищо.
После в главата му се появи образът на сестра му, която влизаше в стаята. Вече висока и силна, тя решително се изправи между двамата, принуждавайки ги да сключат временно примирие. След което взе Рой на ръце и го пренесе в стаята му. Там му прочете една-две приказки, за да го успокои. Той винаги изпадаше в ужас при кавгите между родителите им. Единствено тя разбираше състоянието му, знаеше какво изпитва – както по отношение на заобикалящия го свят, така и онова, което ставаше в главата му.
– Трябва да приключваме, Едгар – отбеляза с успокояващ тон Мърдок. – И двамата знаем, че времето ни изтича.
Спомените на Рой превключиха на петгодишния му рожден ден. Нямаха гости, защото родителите му не канеха никого у дома. Сестра му, вече на шестнайсет, беше достигнала пълния си ръст и стърчеше доста над втория си баща.
Самият Рой беше станал метър и петдесет и тежеше четирийсет и пет килограма. Понякога – особено сутрин, докато се излежаваше в леглото, буквално усещаше как растат костите, сухожилията и ставите му.
На масата имаше малка торта с пет свещи, а между родителите му се разрази нов скандал. Този път особено бурен, с участието на кухненски нож, от който пострада майка му. Рой с удивление наблюдаваше как сестра му обезоръжи втория си баща, изви му ръцете зад гърба и го изхвърли от къщата. Поиска да извика полиция, но майка му й се примоли да не го прави.
Тялото му се стегна от скърцането на подметки по цимента. Мърдок беше станал и се надвесваше над него. Усети леко смушкване в гърба.
– Искам цялото ти внимание, Едгар! – извика той.
Рой не помръдна.
– Вече знаеш, че Карла Дюкс е мъртва, нали?
Ново смушкване, този път по-силно.
– Извадихме куршума. Изстрелян е от оръжието, с което е бил убит Тед Бърджин. Става въпрос за един и същ убиец.
В спомените си Рой вече беше на шест. Любимата му сестра се готвеше да заминава за колежа. Беше станала страхотна спортистка, практикуваше еднакво добре баскетбол, волейбол и гребане. Отлична ученичка, Кели беше удостоена с честта да произнесе прощалното слово в гимназията – нещо, което по-късно щеше да направи и в колежа. Рой беше смаян от нейните способности и непоколебимата й воля за победа, независимо от трудностите.
Той й помаха за сбогом, докато тя подреждаше багажа си в колата, която беше купила със свои пари, спечелени с работа на различни места. После тя се върна да го прегърне, а той вдъхна дълбоко миризмата – същата, която усещаше и в момента, легнал на леглото в килията.
– Ще ми липсваш, Кел – прошепна той.
– Често ще се връщам при теб, Еди – отвърна тя, после пъхна нещо в дланта му. Къс метал, окачен на верижка.
– Това е медальонът на свети архангел Михаил.
Рой повтори думите й. Винаги правеше така, когато получаваше нова информация. А тя винаги се усмихваше. Но този път не го направи. Очите й останаха сериозни.
– Той е закрилникът на децата, Еди. Най-силният представител на доброто в борбата му със злото. На иврит Михаил означава „Кой е като Бог?“, а отговорът е никой. Свети архангел Михаил представлява смирението пред лицето на Бога. Разбра ли това?
Рой повтори казаното дума по дума, включително интонацията.
– Той е архангел и главен враг за Сатаната заедно с всичките му паднали ангели.
Беше казала тези думи с очи, вперени в лицето на втория си баща, който почервеня и отмести поглед.
След това замина.
Поредният скандал избухна половин час по-късно, но този път с участието на Рой. Всичко започна с един шамар. Баща му беше пиян. Следващият удар беше по-силен и го събори от стола. Майка му направи опит да се намеси, но този път нямаше кой да го спре. В крайна сметка тя изгуби съзнание и се строполи на пода.
После баща му се обърна към него и му заповяда да си свали панталона. Шестгодишният Еди се разплака. Не искаше да прави това, но беше парализиран от ужас. Панталонките му кацнаха на кухненския под. Гласът на баща му стана тих, гальовен и напевен в алкохолното си опиянение. Рой усети ръцете му върху интимните си части. Пропитият със спирт дъх опари бузата му. Мъжът, когото вече не можеше да нарече свой баща, бавно се притисна към него.
После изведнъж той бе отхвърлен назад, разнесе се силен трясък. Рой бързо обу панталона си. В следващия миг двамата се блъснаха в него и той отлетя към стената. Сестра му се беше върнала и се биеше с втория си баща като истинска лъвица. Беше по-висока и по-млада от противника си, тежеше колкото него, но той все пак беше мъж и се биеше здраво. Юмрукът й потъна в лицето му. Той се олюля и рухна на пода. Понечи да се изправи, но тя го изрита в корема. После алкохолът влезе в комбинация с гнева, че го бяха хванали на калъп със собствения му син. Скочи на крака, грабна един нож от кухненския плот и се понесе към нея. Тя се извъртя.
Въпреки необичайните си умствени способности Рой никога не успя да извика ясен спомен от този момент в съзнанието си.
Тя се извъртя.
Това беше всичко, което беше в състояние да си спомни от онези няколко секунди в шестгодишния си живот.
Тя се извъртя.
После нищо. Бяло петно. Единственото в целия му живот.
Когато бялото петно се разтопи и изчезна, баща му лежеше окървавен на пода, а ножът стърчеше от гърдите му. Сестра му стоеше над него и дишаше тежко. До този момент Рой не се беше срещал със смъртта. Баща му издаде странен гъргорещ звук, тялото му за миг се скова, а после се отпусна. Очите му останаха широко отворени и сякаш гледаха единствено него.
Кели се втурна към по-малкия си брат, за да се увери, че е добре. Пръстите му несъзнателно стискаха медальона, окачен на шията му. Свети архангел Михаил, закрилникът на децата. Кошмарът на Сатаната, олицетворение на изкуплението.
После спомените се стопиха и изчезнаха.
– Едгар? – остро попита Мърдок.
Още при пристигането му тук бяха свалили медальона на свети архангел Михаил от шията му. Бе останал без него, за пръв път след всичките отминали години. Имаше чувството, че в сърцето му се отваря огромна дупка. Не знаеше дали някога ще си го получи обратно.
– Знам всичко, Едгар. Открих за съществуването на Е-програмата. Затова трябва да поговорим. Това променя всичко. Има хора, които трябва да открием, защото се случва нещо страшно.
Но агентът на ФБР нямаше шанс за пробив. Поне засега. А вероятно и никога. Слухът му отново долови скърцането на подметки по цимента. Вратата се плъзна встрани, после се върна на мястото си. Миризмите и звуците на мъжа бавно се стопиха.
Архангел Михаил ни закриля.
