Текст книги "Шестият"
Автор книги: Дейвид Балдачи
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 26 (всего у книги 28 страниц)
79
– Какво е положението? Зле ли е?
Мейсън Куонтрел седеше в дълбокото кожено кресло на луксозния си частен самолет, който всъщност беше Боинг 787 „Дриймлайнър“, преустроен по вкуса на щастливия си собственик. На опашката му беше изрисуван бързоногият Меркурий, символ на огромната му компания. Фактически този боинг беше далеч по-голям и по-скъп от гълфстрийма на Питър Бънтинг, но милиардер като Куонтрел можеше да си позволи и най-луксозните играчки на пазара. Всъщност голяма част от цената беше платена от Чичо Сам.
– Доста – отвърна единственият друг пътник в салона.
Джеймс Харкс се облегна назад и отпи глътка минерална вода. За разлика от него Куонтрел вече довършваше втория си бърбън със сода. Президентът на компанията изглеждаше ужасно, с огромни торбички под очите.
– Тя ще ви удари с цялата си ярост, мистър Куонтрел.
– Но защо? – безпомощно разпери ръце магнатът. – При последната ни среща всичко изглеждаше наред. После ми се обади Бънтинг. На директния ми телефон в офиса. Мръсното копеле най-безочливо ме покани да проследя обаждането!
– А вие не успяхте?
– Не – мрачно въздъхна Куонтрел. – Тоя тип винаги е бил добър в шпионските неща. Знаеш ли, че го измъкнах направо от студентската скамейка в Станфорд, където защитаваше докторат?
– Не. За пръв път го чувам.
– Преди това беше стипендиант в Оксфорд. Бе завършил колеж за по-малко от три години и вече беше попаднал в полезрението на специалистите с една публикация за нарастващата заплаха от глобалния тероризъм и начините за борба с него. Много задълбочен труд, който почти предсказва събитията от единайсети септември двайсет години преди да се случат.
– А вие го привлякохте да работи за вас?
Самолетът се наклони наляво и започна плавно да се спуска.
– За три години – кимна Куонтрел. – Свърши страхотна работа. Буквално вкара компанията в нови релси. Беше толкова добър, че започнах да го подготвям да поеме работата в свои ръце. Той обаче имаше други идеи.
– Е-програмата? Струва ми се, че човек като вас охотно би прегърнал подобна идея.
– Естествено, но той не ми даде никакъв шанс. Напусна, създаде своя компания и бързо се нареди в челото на държавните доставчици. Трябва да призная обаче, че предлагаше добра стока. Всъщност много добра. А Е-програмата го изстреля в нова, много по-висока орбита.
– Еклесиаст – подхвърли Харкс. – Е-програмата.
– Какво? А, да. Тогава все още не подозирах за библейските му наклонности. – Куонтрел пресуши чашата си и горчиво добави: – После продаде идеята си на важните клечки във Вашингтон, а всички останали започнахме да дишаме праха му. Вече години наред е така.
– Не помислихте ли да го съдите?
– Нямаше за какво. Той разработи идеите си, след като ме напусна, и нито веднъж не наруши клаузата за въздържане от конкуренция. Беше прекалено умен, за да го направи. А аз го мразя, защото не обичам да губя. Страшно много го мразя! – Остави чашата на масичката и си закопча колана, тъй като самолетът навлезе в турбулентна зона. – А Елън Фостър е в състояние да ми причини далеч по-големи злини. Нямам предвид само долари и центове.
– Може – съгласи се Харкс.
– Получила е картбланш от президента.
– Така е.
– Съпътстващи загуби. За мен ли се отнася това?
– Логично е, не мислите ли?
– Но тя трябва да намеси Бънтинг и останалите. Как мисли да стигне до тях?
– Държи един много силен коз.
– Какъв коз?
– Меган Райли.
Куонтрел се приведе напред, в погледа му се четеше смайване.
– Адвокатката? Нима е човек на Елън?
– Не. Но е отвлечена. Фостър я крие на сигурно място.
– Много необичайно – замислено потърка брадичката си Куонтрел.
– Така е.
– Явно е пропуснала да ме информира за намеренията си.
– Мен също.
– И възнамерява да я използва като примамка за Бънтинг и останалите? Но как ще го направи?
– Като наблегне на съвестта им и чувството за вина. Райли е невинната жертва в тази история. Ако я използваме както трябва, може би ще ги накараме да се появят.
– А Фостър играе с надеждата да запази репутацията си заедно с министерския пост?
– Точно така. Казах й, че ще бъде трудно, но не и невъзможно.
– Моето ликвидиране е част от плановете й, така ли?
– Едно е да искаш, друго е да можеш – дипломатично отвърна Харкс.
– Значи имаме изход?
– Мисля, че да. Изключително изгоден за вас, стига да разиграем картите си както трябва.
– Разбира се, ти знаеш какво правят – изгледа го Куонтрел.
– Изправят ви един срещу друг – кимна Харкс. – Бънтинг ви се е обадил, за да ви настрои срещу Фостър. Пол е постъпила по същия начин с Фостър, притискайки я в онази дамска тоалетна.
– Умно. Фостър е налапала въдицата. Признавам, че и аз загубих ума и дума след обаждането на Бънтинг.
– Кели Пол може да бъде много убедителна.
– В момента тя е най-опасната пешка на шахматната дъска – кимна Куонтрел.
– Аз не бих я нарекъл пешка, сър. Не бива да я подценяваме.
– Имал си работа с нея и преди, така ли?
– Един-два пъти. С твърде незадоволителни за мен резултати.
– Плашиш ме, Харкс. Малко хора могат да се справят с теб.
– Тя вече знае от Бънтинг, че съм замесен. Но и двамата не подозират, че работя за вас. Това никой не го знае.
– Ето го големия ми коз – доволно се усмихна Куонтрел. – Колко време ти трябва, за да изиграеш картата „Райли“?
– Чакам вашите заповеди, мистър Куонтрел.
– Действай! – отсече Куонтрел с типичната бързина, с която издаваше разпорежданията си в Мъркюри Груп.
80
– Не мога да повярвам, че съм пропуснал подобно нещо – промълви Бънтинг.
Кели Пол седеше насреща му и се взираше в телефона в ръцете си. Току-що беше получила обаждане от Шон Кинг. Намираха се в нейния „временен“ апартамент в Ню Йорк, недалеч от къщата на Бънтинг. В момента тя беше празна, а семейството му – на сигурно място. Поне засега.
– Спътниковото наблюдение – каза Пол.
– Двайсет и четири часа, седем дни в седмицата – добави Бънтинг.
– Осигурено от МВС?
– Предполагам. Но са пропуснали да ме уведомят. – Той погледна към прозореца, зад който се лееше проливен дъжд. – Но пренасочването на спътниковото наблюдение не е лесна работа. Очевидно Едгар е бил неотложен приоритет за тях.
– Нещо, за което е бил нужен подписът на Фостър – добави Пол. – Това е нашата писмена следа.
– Само ако докажем, че спътниковото наблюдение е било разпоредено с нейна заповед – въздъхна Бънтинг.
Пол замълча.
– За какво мислиш, Кели? – попита той.
– Ами ако не са го пренасочили?
Бънтинг обърна гръб на прозореца.
– Не те разбирам.
– Ако спътникът е заснел всичко, което се е случило?
– Нима намекваш, че брат ти е сериен убиец?! – зяпна от изненада Бънтинг.
– Не.
– Добре. Значи остава изводът, че са го натопили. Те са заровили труповете в хамбара. Но защо тогава са позволили на спътника да ги заснеме? Това автоматично доказва, че брат ти е невинен, и плановете им отиват по дяволите. На всичкото отгоре подобна информация отдавна би трябвало да излезе на бял свят.
– Не е задължително. Ти знаеш не по-зле от мен, че сателитните платформи се различават една от друга. Кой може да докаже, че става въпрос за спътник на правителството?
– Имаш предвид комерсиалните спътници?
– По-скоро частните.
– Защо? – втренчи се в нея Бънтинг.
– Много трудно може да се контролира информацията, изпращана от държавен спътник. Включително и от Фостър. Но при частните, положението е съвсем друго.
– Вероятно тя се е съгласила на този вариант, защото заговорът срещу мен и Е-програмата е бил организиран извън Министерството.
– А може би нещата са още по-сложни.
– Защо?
– Мъркюри Груп притежава няколко спътника, нали?
– Разбира се. Куонтрел беше един от първите на пазара.
– В такъв случай нека допуснем, че именно една от неговите птички е наблюдавала фермата на Еди. Избрали са работен ден, когато той е във Вашингтон. Фостър заповядва пренасочване на нейния спътник, а след това пренасят труповете в хамбара и ги заравят така, че да бъдат открити. После е лесно – едно анонимно обаждане в полицията е достатъчно и с брат ми е свършено.
– Но защо и Куонтрел не е направил същото? Защо не е пренасочил своя спътник? – Без да чака отговор, Бънтинг си отговори сам: – За да има нещо срещу Фостър, в случай че нещата се объркат.
– Точно така – кимна Пол.
– А как ще го докажем?
– Има начини. Остави това на мен.
– Ако се сдобием със снимки, Едгар ще бъде свободен като птичка.
– Което обаче не се отнася за нас.
– Права си. Това ще бъде само част от картината.
Телефонът на Бънтинг иззвъня и той бързо го извади от джоба си.
– Кой е? – погледна го Пол.
– Ейвъри.
Той натисна зеления бутон и включи високоговорителя, за да чува и Пол.
– Казвай бързо, Ейвъри!
– Току-що ми се обадиха по телефона, мистър Бънтинг – прозвуча напрегнатият глас на сътрудника му.
– Кой?
– Не знам. Не се представи. Пожела да ви предам едно съобщение.
– Какво съобщение?
– Предлагат размяна.
– Каква размяна?
– Жена на име Меган Райли срещу Едгар Рой. – Гласът насреща заглъхна.
– Това ли е всичко, Ейвъри? Рой срещу Райли?
– Не, сър – съкрушено отговори Ейвъри. – Искат и вас.
Бънтинг рязко си пое дъх и погледна към прозореца, сякаш те вече надничаха през стъклото.
Ейвъри звучеше така, сякаш всеки момент щеше да избухне в сълзи.
– Спокойно, приятелю. Всичко ще бъде наред. Дадоха ли ти някакви подробности?
Човекът насреща преглътна и отговори:
– Вдругиден, в центъра на Вашингтон, точно в дванайсет. Пред Музея по аеронавтика и космонавтика. Казаха, че ако направите някой номер или се обадите в полицията, ще застрелят мис Райли и всичко живо наоколо. Много хора ще умрат.
– Добре, Ейвъри. Благодаря, че се обади. Справил си се много добре, но сега трябва да си потърсиш сигурно убежище.
В следващия миг Бънтинг трепна и лицето му се разкриви в болезнена гримаса.
– Късно е за това – избоботи непознат глас.
После във високоговорителя екна изстрел, последван от шум на падащо тяло.
– Ейвъри! – изкрещя той и сграбчи телефона от масичката.
– Много хора ще умрат, ако ти и Рой не се появите на уреченото място в уреченото време – процеди непознатият отсреща. – Ясно ли е?
Бънтинг не отговори.
Пол издърпа апарата от ръката му.
– Разбрахме, ще бъдем там – каза с твърд глас тя.
Линията прекъсна.
Бънтинг простена, скочи на крака и се запрепъва към прозореца. Опря чело в стъклото и застина.
– Съжалявам, Питър – промълви Пол.
В стаята се възцари тежка тишина.
– Той беше още хлапе!
– Така е – кимна тя.
– Защо трябваше да умре? Не е оперативен агент, а обикновен чиновник.
– Много хора не би трябвало да са мъртви, но вече ги няма. Сега ние с теб трябва да се съсредоточим върху онова, което предстои вдругиден.
– Планът ни не работи. Идеята беше да ги противопоставим един на друг, но не предвидихме този детайл. – Обърна се да я погледне и мрачно добави: – Те разполагат с цяла армия, Кели. А какво имаме ние?
– Бих казала, че имаме правото на своя страна, но при създалите се обстоятелства това няма никакво значение. Въпреки всичко обаче трябва да опитаме.
– Иска ми се да удуша със собствените си ръце Фостър и Куонтрел! Кълна се, че мога да го направя!
– Питър! Принудили са Ейвъри да ти позвъни с единствената цел да те изкарат от равновесие.
– И успяха! – мрачно тръсна глава Бънтинг.
– Очакват мисленето ти да се замъгли и да реагираш нерационално. Очакват просто да се предадеш.
– Дори не познавам тази Меган Райли, срещу която искат брат ти и мен!
– Убиха Ейвъри. Нищо няма да ги спре да убият и нея. А за капак заплашват да избият и още много невинни хора.
Бънтинг се върна на мястото си, избърса лицето си и пое въздух с пълни гърди.
– Добре – кимна той. – Трябва да обмисля ситуацията. Това е най-добрият начин да отмъстя за Ейвъри. Първо, защо вдругиден? Защо изчакват?
– Около Музея по аеронавтика винаги има много хора.
– Но защо вдругиден? Може би тогава хората ще бъдат повече?
Той измъкна телефона си, влезе в интернет и включи търсачката. Не след дълго затаи дъх и очите му се заковаха в дисплея.
– Трябва да им призная, че имат стил – въздъхна Пол, надничайки над рамото му.
– Предлагат размяна на заложници по време на многолюден антивоенен митинг – мрачно обяви Бънтинг.
81
Беше рано сутринта. Мишел беше шофирала почти цяла нощ, за да стигнат до Вашингтон. Шон спеше до нея, а Рой клюмаше на седалката отзад. Намръщеното небе обещаваше още дъжд. Лошото време беше предизвикано от обширен антициклон над Източното крайбрежие.
– Студено, мокро и тъмно. Точно като настроението ми.
Мишел извърна глава към Шон, който се беше събудил и гледаше през страничното стъкло.
Той усети погледа й, обърна се и й се усмихна примирено.
– Утре ни предстои много работа.
Прекосиха един мост и останаха в най-дясното платно, следвайки указанията, които им беше дала Пол, след като ги бе запознала със ситуацията около Меган Райли.
Мишел погледна към отсрещния ъгъл.
– Ей там бях на пост в продължение на дванайсет часа. Ден след събитията на единайсети септември. Никой не знаеше какво става. По онова време дори не работех в охраната, а ми бяха възложили някакво следствие за фалшификация в Мериленд. Изтеглиха много от нас за допълнителен охранителен екип на президента и заместника му. Когато най-после дойдоха да ме сменят, всички мускули ме боляха. Но познай какво направих.
– Отказала си да напуснеш поста.
– Откъде знаеш? – изненада се тя.
– Единайсети септември ме завари като практикуващ адвокат. Временно бях напуснал Сикрет Сървис. Проследих трагедията по телевизията като всички американци. Първата ми мисъл беше да зарежа всичко и да хукна към Вашингтон. Не го направих, разбира се… – Шон помълча малко, после тихо добави: – Но наистина много исках да се върна и да помогна.
– Нещата бяха страшно объркани, нали?
– Да, и то от дълго време. Което означава, че трябва да работим доста повече, за да ги оправим.
– Това е добра идея – обади се глас зад тях. Рой се беше изправил до седнало положение и прокарваше пръсти през косата си. – Светът е сложен и затова хората търсят сложни решения. В това няма нищо лошо, тъй като простите отговори най-често не водят до нищо. Понякога обаче решенията са наистина прости, но никой не ги вижда.
– В смисъл? – обърна се да го погледне Шон.
– При определени обстоятелства простият подход е по-добър, дори само защото по-малко неща могат да се объркат.
– Нали чу какво искат онези типове? – мрачно подхвърли Мишел.
– Да. Искат мен и Питър Бънтинг в замяна на Меган Райли. И заплашват да избият много невинни хора, разбира се.
– Какъв е простият отговор в този случай? – попита Шон.
– Да им дадем онова, което искат.
– Тоест да ви предадем в ръцете им? Бъди сигурен, че веднага ще ви ликвидират.
– Може би да, може би не.
– Ще ви убият! – настоя Шон. – Нямат друга причина да искат размяната.
– Върху това трябва да се помисли – някак разсеяно рече Рой.
– Отиваме при сестра ти и Бънтинг, след десетина минути ще сме там – обади се Мишел. – Мислиш ли, че и тя има прост отговор?
– Мисля, че има отговор. Такава си е Кели – за всичко има отговор.
– Но този път май няма много голям избор.
– Помислила е и за това.
– Тя няма да те предаде, Едгар – поклати глава Мишел. – Ти си й брат, не може да го направи.
– В такъв случай ще пострадат много хора.
– Може би ще се наложи да прибегнем до нещо, което военните наричат „ограничаване на щетите“ – подхвърли Шон.
– Този термин ми е познат. Но обикновено прибягват до него само в случай на многобройни сили на бойното поле. За разлика от Фостър и Куонтрел ние обаче не разполагаме с този лукс.
– Мислиш ли, че все още работят заедно? – попита Мишел. – Макар и да знаят, че всеки се опитва да прецака другия?
– Те играят на много фронтове – отвърна Рой. – Подготвят се за най-лошото, но същевременно провеждат всяка операция, която би им донесла успех. Райли е последната им надежда. Предполагам, че рано или късно щяха да я вкарат в играта. Което не означава, че са възстановили доверието помежду си. По-скоро е обратното.
– Тогава какво ги свързва?
– Говорих със сестра ми по този въпрос. Според нея ги свързва една личност на име Джеймс Харкс. И аз съм съгласен, че е така.
– Разкажи ни за него – помоли Шон.
– Ветеран с многобройни награди. „Пурпурно сърце“, „Бронзова звезда“, в един момент кандидат и за „Сребърна“. Бивш оперативен агент на ЦРУ и Военното разузнаване. Определено си го бива.
– Достатъчно ли е умен за подобни игри?
– За това трябва да попиташ сестра ми. Тя го познава далеч по-добре от мен.
– Значи са работили заедно, така ли? Спомням си, че спомена нещо подобно.
– Не съм сигурен, че са работили заедно.
– Тогава какво?
– Мисля, че за малко не са се избили взаимно. От начина, по който говореше за това, имам чувството, че тя е била късметлийката.
– Защо се е стигнало дотам, след като и двамата са били американски агенти? – попита Мишел.
– Трудно ми е да кажа. Но за нас определено не е добре, че човек като Харкс работи за противника.
– Страхотно – въздъхна Шон и отново се обърна напред.
След няколко минути навлязоха в тих жилищен квартал. Една гаражна врата се отвори на няколко метра пред тях и Мишел без колебание влезе вътре. Вратата се спусна след тях.
Кели Пол ги очакваше на прага на къщата.
– Имаме ли план за утре? – попита Шон в момента, в който се озоваха в дневната.
– Имаме, разбира се – кимна Пол. – Но нямаме гаранции, че ще проработи.
82
Денят на размяната започна с ясно и студено утро.
Протестният митинг стартира около десет сутринта. Всичко беше както обикновено – речи, песни, демонстрации, отново речи, химически тоалетни за хилядите участници, многобройни плакати със символа на мира.
Музеят на аеронавтиката и космонавтиката беше сред най-популярните сгради в музейния комплекс „Смитсониън“.
Кота нула.
Оставаха още два часа.
Студът помагаше, защото всички бяха облечени с палта, шапки и шалове, а това улесняваше дегизировката.
Шон и Мишел заеха позиция пред музея близо до Капитолия. Шон буташе инвалидната количка, в която седеше Едгар Рой, прегънат надве и с качулка на главата. Със свободната си ръка Шон придържаше якето, очевидно за да скрие онова, което се намираше под него.
Мишел бавно се огледа.
– Тук има поне сто хиляди души – констатира тя.
– Най-малко – кимна Шон.
– Сто шейсет и девет хиляди – обади се Рой.
– Откъде знаеш? – погледна го Шон. – Не ми казвай, че си ги преброил!
– Не съм, но съм наблюдавал достатъчно подобни събития чрез Е-програмата, която ги разделя на удобни за преброяване сектори. Те са най-желаните мишени на терористите.
– При всички случаи това са много хора – въздъхна Мишел.
– Което означава и много потенциални жертви – загрижено добави Шон.
Джеймс Харкс беше заел възможно най-добрата позиция за наблюдение в района – на върха на монумента на Уошингтън, с мощен бинокъл в ръце. След внимателен оглед на множеството той измъкна телефона си и набра един номер.
Мейсън Куонтрел беше на борда на частния си боинг, който го връщаше у дома след кратко посещение в Калифорния. Вдигна още на първото позвъняване.
– Какво е положението? – напрегнато попита той.
– Хората прииждат. Заел съм най-добрата възможна позиция за наблюдение. Всички играчи са по местата си или скоро ще бъдат там. Кога ще кацнете?
– След три часа и двайсет минути.
– Надявам се да ви посрещна с добри новини, сър.
– Едва ли е нужно да ти напомням, че при успех ще получиш петдесет милиона долара, без данъци. А току-що ми хрумна, че мога да прибавя към тях и още десет под формата на бонус. С тези пари можеш да не работиш нито ден повече до края на живота си.
– Оценявам този жест повече, отколкото можете да си представите, мистър Куонтрел.
– Желая ти късмет, Харкс.
Тая работа едва ли има нещо общо с късмета, помисли си Харкс. После набра още един номер.
Насреща отново вдигнаха на първото позвъняване.
Елън Фостър седеше на леглото в спалнята си по халат, с разрошена коса и киселини в стомаха. Току-що беше отменила една отдавна планирана съботна среща, оправдавайки се с неразположение. Което не беше далеч от истината. Наистина се чувстваше зле.
– Как вървят нещата, Харкс?
Гласът й прозвуча пискливо, на ръба на истерията.
– Нормално, точно според плана. Опитайте няколко дълбоки вдишвания и издишвания, за да се успокоите.
– Толкова ли ми личи?
– За съжаление, да.
В мембраната ясно се доловиха опитите й да изпълни съвета му. След няколко секунди гласът й прозвуча отново, вече значително по-овладян.
– Засече ли ги?
– Не, но това е нормално. Все още разполагат с достатъчно време. Доколкото ги познавам, ще се появят в последната секунда и нито миг по-рано.
– Сигурен ли си?
– Да, защото на тяхно място и аз бих постъпил така.
– Наистина ли вярваш, че ще се появят?
– Ако трябва да бъда честен, аз не съм в състояние да контролирам техните действия, госпожо министър. Мога само да създам благоприятна обстановка за появата им и мисля, че успях.
– Как виждаш развитието на нещата?
– Те получават Райли, а ние – Рой и Бънтинг.
– Аз не мисля така. Според мен Кели Пол няма да отстъпи толкова лесно. Даде ми да го разбера съвсем ясно по време на онзи разговор в тоалетната в Линкълн Сентър. Тя искаше брат си на всяка цена и едва ли ще се откаже без бой от него. Просто няма да стане.
– Излъгала ви е – отвърна Харкс. – През цялото време брат й е бил с нея. Целта й е била да ви настрои срещу Куонтрел. Защо ще се съгласи на размяната, ако брат й не е при нея? Ние просто я хванахме, че блъфира.
– Прав си. Май все още не разсъждавам както трябва.
– Но аз не отричам, че сте права относно намеренията на Кели Пол. Според мен тя ще се опита да ни предаде само Бънтинг. Надява се, че няма да възразим, защото все пак получаваме нещо срещу Райли.
– А какво ще стане с Рой?
– Помислил съм и за него.
– Ще ги проследиш, за да разбереш къде го крият ли?
– Дори нещо по-добро. Вижте, трябва да тръгвам. Скоро всичко ще бъде ясно.
– Когато нещата приключат, ще получиш специалните ми благодарности, Джеймс.
– Разбирам… Елън.
Фостър остави слушалката и отправи замислен поглед към прозореца на спалнята. Беше спестила някои неща на Джеймс Харкс.
В името на собствената си сигурност.
По една съвсем проста причина: единственият човек на света, на когото тя вярваше безрезервно, се казваше Елън Фостър.
Харкс сведе поглед към хората, които постепенно изпълваха площада с благородното намерение да защитят световния мир. Едва ли някой от тях подозираше, че потенциалната опасност от насилие се намираше сред самите тях. Защото там долу имаше няколко десетки от наемниците на Куонтрел, заели предварително уточнени позиции съгласно указанията на Харкс. Именно той командваше действията им. Задачата му беше да ги постави точно там, където трябваше да бъдат. В максимална близост до Кели Пол, която без съмнение също беше някъде сред тълпата.
Той тръгна надолу по стъпалата.
Погледна часовника си.
Оставаше един час и дванайсет минути.
