Текст книги "Шестият"
Автор книги: Дейвид Балдачи
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 1 (всего у книги 28 страниц)
Дейвид Балдачи
Шестият
книга пета от поредицата "Шон Кинг и Мишел Максуел"
На Дейвид Йънг и Джейми Рааб, двама енергични издатели и мои приятели
Единственото по-лошо от това да не можеш да видиш гората заради дърветата е да не можеш да видиш дърветата заради гората.
Анонимен
Пролог
– Спрете! – дрезгаво изкрещя мъжът.
Дишаше тежко, вкопчен в металната маса със затворени очи и напрегнати мускули. От слушалките се изливаше океан от думи, които пронизваха ушите му и нахлуваха в мозъка. По гърдите и раменете му се виждаха многобройни датчици, от главата му стърчаха електроди, контролиращи мозъчната дейност. Помещението беше ярко осветено.
Залпът от звуци и сменящи се видеокадри на монитора караше тялото му да се олюлява, сякаш разтърсвано от тежките юмруци на шампион по бокс тежка категория.
От очите му потекоха сълзи.
Малката група хора в съседното затъмнено помещение смаяно наблюдаваха сцената.
На стената в килията имаше огромен монитор, висок метър и осемдесет и широк два и четирийсет. Перфектен за гледане на някой мач от Националната футболна лига. Но по него не тичаха огромни мъже с тежки доспехи, имащи единствената цел да блокират мозъчните клетки на противника. Вместо тях течеше поток от строго секретни сведения, които бяха известни на много малко хора.
Кадри, в които опитното око можеше да открие смайващи факти за незаконни и престъпни дейности по целия свят.
Кристално ясни картини, свързани с подозрителното придвижване на военни формирования от двете страни на Трийсет и осмия паралел в Корея.
Сателитни снимки на строителни обекти в Иран, свързани с изграждането на подземни силози за междуконтинентални ракети, наподобяващи издълбани в земята гигантски поставки за моливи. Редом с тях вървяха кадри от топлочувствителни камери, показващи работещ ядрен реактор.
Височинни разузнавателни снимки, запечатали последиците от терористичен атентат на някакъв пазар в Пакистан, където човешките останки покриваха земята наравно с плодовете и зеленчуците.
Видео в реално време от Русия на керван от военни камиони, потеглили на секретна мисия, която можеше да тласне света към поредната глобална война.
Данни от подготовката на отделни терористични клетки в Индия за нанасяне на синхронизирани удари по чувствителни цели в страната, целящи регионални бунтове и вълнения.
Компрометиращи снимки от Ню Йорк на водещ американски политик в компанията на дама, която не беше съпругата му.
Потоци от Париж на цифри и имена, разкриващи финансовите измерения на тежки криминални престъпления. Бяха толкова много и се движеха на екрана с такава скорост, сякаш бяха някаква кошмарна поредица от судоку, пусната на висока скорост.
От Китай идваха секретни сведения за подготовката на преврат срещу партийното и държавно ръководство.
Финансирани от държавата стотици и хиляди разузнавателни центрове на територията на САЩ изпращаха информация за подозрителна дейност на чужди и американски фирми и отделни индивиди.
Членовете на Голямото око – САЩ, Великобритания, Канада, Австралия и Нова Зеландия, поддържаха секретни контакти с огромно значение за световната сигурност.
Информацията се стичаше от всички краища на света в пълноводни потоци с висока разделителна способност.
Ако всичко това можеше да се включи в конзолите Х-box или PS-3, вероятно щеше да се получи невероятна нова и уникална игра. С участието на реални хора, които живеят и умират всяка секунда от деня и нощта.
Сред висшите ешелони на разузнавателната общност тази игра беше известна под наименованието „Стената“.
Приведеният над металната маса мъж беше дребен и строен. С бронзова кожа и къса тъмна коса, прилепнала към малкия череп. Големите му очи бяха зачервени и пълни със сълзи. Беше на трийсет и една години, но през последните четири часа беше остарял с поне още десет.
– Моля ви, спрете! Не издържам повече! Не мога да направя това!
При тези думи най-високият в групата зад огледалото се размърда. Името му беше Питър Бънтинг. Четирийсет и седем годишен, мозъкът на цялата операция, която беше голямата цел в живота му и център на всичките му амбиции. Той живееше единствено за нея, дишаше чрез нея. Тя ангажираше всичките му мисли от дълго време насам. През последните шест месеца косата му беше посивяла от грижите, свързани със Стената. Или по-точно от проблемите, които възникваха около нея.
Беше облечен с шито по поръчка сако, риза и памучен панталон. Имаше тяло на атлет, въпреки че никога не се беше занимавал с професионален спорт и нямаше специална подготовка.
Това, което притежаваше в изобилие, бяха невероятен ум и неутолима жажда за успех. Завършил колеж едва на деветнайсет, той бе направил докторантура в Станфорд, след което бе преподавал в университета „Роудс“. Съчетаваше стратегическа визия и улична хитрост. Беше богат и притежаваше отлични връзки навсякъде, но бе напълно неизвестен за широката публика. Имаше много причини да бъде щастлив и една-единствена, която му носеше неудовлетворение и дори гняв. Тази, която в момента беше пред очите му.
Или по-скоро този.
Очите на Бънтинг бяха заковани в таблета, който държеше в ръце. Отговорите на многобройните въпроси, които беше задал на човека зад огледалото, се съдържаха в потоците данни, течащи на екрана. Но нито един от тях не го удовлетворяваше.
– Кажете ми, че това е нечия извратена представа за шега, моля ви! – промълви най-сетне той. Въпреки че беше убеден в противното. Никой от хората тук не се шегуваше.
Един от присъстващите – по-възрастен мъж, нисък и облечен с измачкана риза, безпомощно разпери ръце.
– Проблемът е там, че той е със статут Е-пет, мистър Бънтинг – промърмори той.
– Което никак не ни помага, нали? – остро отвърна Бънтинг.
Отново насочиха вниманието си към мъжа зад огледалото, който смъкна слушалките от главата си и изкрещя:
– Пуснете ме! Веднага! Никой не ме предупреди, че ще се сблъскам с всичко това!
Бънтинг остави таблета на масата и се облегна на стената. Мъжът зад огледалото се казваше Сохан Шарма. Той беше последната им надежда за вакантното място на Анализатора. С главна буква. Единствената подобна позиция.
– Сър? – обади се най-младият участник в екипа.
Беше някъде около трийсет, но дългата несресана коса и момчешката физиономия го правеха да изглежда доста по-млад. Адамовата му ябълка нервно подскачаше нагоре-надолу като сновящ между етажите асансьор.
– Слушам те, Ейвъри – уморено разтърка слепоочията си Бънтинг и схруска няколко парченца чипс, които извади от отворения пакет пред себе си. – Но говори по същество, ако обичаш. Вероятно виждаш, че съм малко притеснен.
– Шарма е „петица“ до мозъка на костите си, сър. Губи самообладание, само когато се изправи срещу Стената. – Младежът стрелна с поглед мониторите, които следяха жизнените функции и мозъчната дейност на мъжа зад огледалото. – Неговата тета-активност удря в тавана. Класически пример за претоварване с информация. Започна една минута след като усилихме докрай дебита на Стената.
– Виждам – каза Бънтинг и посочи Шарма, който се беше свил на пода и неудържимо ридаеше. – Но нима това е резултатът, който можем да очакваме от една истинска „петица“? Как е възможно?
– Причината е огромното количество информация, която го залива – отвърна Ейвъри. – Десет хиляди часа видео, сто хиляди доклада, четири милиона регистрирани инцидента. Само ежедневната снимкова информация от спътниците възлиза на стотици терабайти, и то след нейното филтриране. Уловените сигнали, изискващи вниманието на разузнаването, възлизат на хиляди часове. Само радиообменът по различните бойни полета е в състояние да запълни хиляда телефонни указателя. Той тече всяка секунда от денонощието, пристигащ от милион различни източници. Сравнен с него, обемът на информацията отпреди двайсет години прилича на струйка вода, която трябва да напълни един милион океани с обема на Тихия… За последния Анализатор по необходимост намалявахме значително потока данни.
– Какво по-точно искаш да ми кажеш, Ейвъри? – обърна се да го погледне Бънтинг.
Младежът нервно си пое дъх. Имаше вид на човек, който вече е скочил във водата и едва сега си дава сметка, че може да се удави.
– Може би докосваме границите на човешкия ум.
Бънтинг бавно огледа останалите. Никой не отвърна на погледа му. От потните им лица сякаш изтичаше електрическо напрежение.
– Няма нищо по-могъщо от напълно натовареният човешки мозък – промълви преднамерено спокойно той. – Самият аз не бих издържал дори десет секунди срещу Стената, защото използвам около единайсет процента от капацитета на сивите си клетки. Това е всичко, на което съм способен. Но един агент със статут Е-пет би трябвало да изглежда като Айнщайн, сравнен с мозъка на зародиш. С него не може да се сравнява дори суперкомпютърът „Крей“, защото той практически е квантов генератор от плът и кръв. Може да оперира линейно, пространствено, геометрично и във всички други измерения, които са ни необходими. Той е най-съвършената машина за анализи.
– Разбирам, сър. Но…
– Това е доказано от всички изследвания, които сме завършили до този момент – повиши глас Бънтинг. – Това е Евангелието, върху което се крепи всичко, което правим. И още нещо, което има решаващо значение: то е основното ни задължение по един договор за два и половина милиарда долара, от което зависи цялото бъдеще на разузнавателната общност. Заявил съм това както пред президента на САЩ, така и пред всички останали надолу по веригата. Но ти ми казваш, че не е истина, така ли?
– Само Вселената е способна на вечна експанзия – отвърна Ейвъри, който очевидно нямаше намерение да отстъпи. – Всичко останало си има своите граници. – Той посочи сгърчения човек зад стъклото. – Може би точно това наблюдаваме в момента. Абсолютната граница.
– Ако това, което казваш, е вярно, значи сме прецакани – мрачно отвърна Бънтинг. – Заедно с целия цивилизован свят. Превръщаме се в нищожества. В история. Лошите побеждават. Да си вървим у дома и да чакаме Армагедон. Ура за мръсниците талибани и за Ал Кайда. Гейм, сет, мач. Те печелят.
– Разбирам притесненията ви, сър. Но не бива да игнорираме очевидното.
– В такъв случай ми намери една „шестица“! Шестия в поредицата! Ниво шест!
– Няма такова нещо, сър! – смаяно го изгледа младежът.
– Глупости! Точно така си мислехме, когато търсехме двойки и петици.
– Но…
– Намери ми шестия и толкова! – отсече Бънтинг. – Не признавам никакви извинения, Ейвъри! Просто ми го намери!
– Слушам, сър – отвърна Адамовата ябълка.
– А какво ще правим с Шарма? – попита по-възрастният мъж.
Бънтинг се обърна да погледне ридаещия Анализатор.
– Започнете процедурите по освобождаване. Дайте му да подпише обичайните документи и го предупредете, че ако си отвори устата, ще бъде обвинен в предателство и ще прекара остатъка от живота си в някой федерален затвор.
След тези думи се обърна и напусна стаята. Каскадата от образи най-сетне прекъсна и мониторите потъмняха.
Сохан Шарма беше изведен навън и натоварен в паркирания отпред ван. Вътре го очакваха трима мъже. Единият от тях уви едната си ръка около врата му, а другата се стегна върху главата му. После яките лапи направиха рязко движение в противоположни посоки и Шарма се свлече на пода с пречупен врат.
Ванът потегли с тялото на чистата Е-петица, чийто мозък вече не ставаше за нищо.
1
Девет месеца по-късно
Малкият реактивен самолет докосна пистата в Портланд, щата Мейн, подскочи във въздуха и тежко се стовари на бетона. Беше ясно, че дори младият пилот се чуди дали ще може да удържи 25-тонната машина. В опит да изпревари бързо настъпващата буря той направи заход за кацане по много по-стръмна траектория и с далеч по-висока скорост от онова, което препоръчваше наръчникът за управление. Вятърът беше част от настъпващия студен фронт и бе наистина буреносен, принуждавайки крилете да се клатят като някакво странно махало. Помощник-пилотът беше предупредил пътниците, че кацането ще бъде по-неприятно от обикновено.
И се оказа прав.
При втория опит задният колесник успя да остане на пистата, а миг по-късно същото направи и водещото колело под носа, макар и с цената на пронизително свирене на гумите. Стръмното спускане накара повечето от петдесетимата пътници да се вкопчат в страничните облегалки с побелели от напрежение пръсти, да прошепнат по някоя и друга молитва, а дори и да измъкнат книжните торбички от облегалките пред себе си. Самолетът рязко снижи скоростта си в мига, в който се задействаха спирачките и двигателите преминаха в режим „реверс“. Това предизвика колективна въздишка на облекчение в салона за пътници.
Един от тях обаче се събуди едва когато самолетът се насочи към малкия терминал. Високата тъмнокоса жена до него беше извърнала глава към прозорчето и сякаш изобщо не забелязваше нито рязкото снижаване, нито опасното приземяване.
Пилотът спря пред терминала и изключи двата турбодвигателя, производство на „Дженеръл Илектрик“.
Шон Кинг и Мишел Максуел се надигнаха, свалиха саковете си от багажника над седалките и се присъединиха към останалите пътници, които се точеха по тясната пътека.
– Какво ужасно кацане, господи! – сърдито промърмори някаква жена зад тях.
Шон се обърна да я погледне, разтри врат и небрежно попита:
– Наистина ли?
Жената се облещи насреща му, после се извърна към Мишел.
– Той шегува ли се?
– Когато си летял на сгъваемите седалки в транспортен C-17 по време на гръмотевична буря с тристаметрови вертикални пропадания на всеки десет секунди, и то в компанията на четири бронетранспортьора, заплашващи всеки миг да скъсат веригите си и да пробият фюзелажа заедно с теб, днешното кацане наистина може да ти се стори безпроблемно – търпеливо обясни тя и се усмихна мило.
– Но защо ви е било нужно да правите подобно нещо? – ококори се жената.
– Всеки ден си задавам този въпрос – иронично се усмихна Шон.
Дрехите, тоалетните принадлежности и останалите всекидневни вещи бяха в ръчния им багаж, но въпреки това трябваше да се отбият на въртележката, за да приберат едно 40-сантиметрово куфарче, снабдено със солидни ключалки. То беше собственост на Мишел, която сръчно го издърпа и го напъха в сака си.
– Ти си световен шампион по чекирането на дребни предмети – подхвърли с усмивка Шон.
– Принудена съм, поне докато някой не се сети да допуска на борда отговорни хора със заредено оръжие – отвърна с въздишка тя. – Иди да вземеш кола под наем, след минутка ще бъда при теб.
– Предполагам, че имаш разрешително да качваш подобни неща в самолета, нали?
– Да се надяваме, че няма да се наложи да го показваме.
– Шегуваш ли се? – леко пребледня Шон.
– Законите в Мейн позволяват носенето на оръжие. При условие, че не го крия, не ми трябва разрешително.
– Но ти го носиш в кобур, който го скрива. И в момента го правиш.
Мишел извади портмонето си и му показа една карта.
– Това е официално разрешително за носене на скрито оръжие, валидно на цялата територия на великия щат Мейн – поясни тя. – Издава се само на хора без постоянно местожителство.
– Как го направи? – учудено я изгледа Шон. – Узнахме за този случай едва преди няколко дни. За това време просто няма как да си извадиш разрешително. Проверил съм. Трябва да се попълнят планини от формуляри, а срокът за отговор е шейсет дни!
– Баща ми е приятел с губернатора. Завъртях му един телефон, а той звъннал на него.
– Прекрасно.
Мишел се насочи към дамската тоалетна и се затвори в една кабина. Там отключи куфарчето, зареди пистолета и го пъхна в кобура. После спокойно се насочи към съседния покрит паркинг, където бяха офисите на повечето компании за коли под наем. Приведен над някакъв плот, Шон съвестно попълваше документите за колата, която щяха да използват през следващите няколко дни. Мишел показа и служебната си карта, тъй като щеше да шофира главно тя. Разбира се, Шон нямаше нищо против да поеме волана, но тя беше от хората, които държат всичко да бъде под техен контрол.
– Кафе – каза тя. – В терминала видях едно отворено заведение.
– По време на полета изпи една огромна чаша – напомни й Шон.
– Това беше преди много време. Имам нужда от нова доза кофеин, защото ни предстои дълго пътуване.
– Аз поспах. Мога да карам.
– Не мисля така – поклати глава тя и издърпа ключовете от ръката му.
– Не забравяй, че съм карал „Звяра“ – добави той, имайки предвид президентската лимузина.
Тя огледа документите на колата, която бяха наели.
– Което означава, че този форд хибрид няма да бъде предизвикателство за теб. Вероятно ще ми трябва цял ден, за да го накарам да вдигне сто. Нека ти спестя това унижение.
Тя си взе голяма чаша черно кафе, а Шон се задоволи с една поничка, обилно поръсена с пудра захар. Захапа я в мига, в който се настани на мястото до шофьора. Бързо приключи с нея, изтупа пръстите си и бутна седалката максимално назад. Но въпреки това колата се оказа доста тясна за почти двуметровата му фигура. Проблемът беше решен едва когато качи краката си на арматурното табло.
Забелязала това, Мишел не пропуснала го предупреди:
– Въздушната възглавница се отваря точно там, а това означава, че глезените ти ще пробият стъклото и ще бъдат ампутирани от металната рамка на покрива.
Шон я изгледа намръщено, което странно промени иначе спокойните черти на лицето му.
– В такъв случай не прави нищо, което може да я отвори – каза той.
– Няма как да контролирам останалите водачи.
– Виж какво, нали се натискаш да караш? Бъди така добра да се грижиш за моята безопасност и удобно пътуване!
– Слушам, господарю – озъби се тя.
Изминаха километър – два в мълчание, после Мишел се обади:
– Май звучим като стара брачна двойка, а?
– Първо, не сме стари и, второ, не сме брачна двойка! – отвърна Шон. – Освен, разбира се, ако нямаш предвид нещо друго.
Тя се поколеба само за миг.
– Все пак сме спали заедно, нали?
Той понечи да отговори, после се отказа. Резултатът беше някакво неопределено сумтене.
– Това променя нещата – добави Мишел.
– Защо да ги променя?
– Защото не става въпрос само за бизнес. Защото сме прекосили границата между служебното и личното.
Шон се изправи в седалката и свали краката си от таблото, отдалечавайки ги от опасната зона на въздушната възглавница.
– А сега съжаляваш, така ли? – попита той. – Май си забравила, че инициативата беше твоя. Не се ли пъхна гола под завивките ми?
– Не съм казала, че съжалявам. Защото не съжалявам.
– Аз също. Случи се, защото и двамата го искахме.
– Да, добре. И сега какво?
Той се облегна назад и извърна очи към страничния прозорец.
– Не съм сигурен.
– Страхотно. Точно тези думи исках да чуя.
Шон бегло я стрелна с поглед, но това не му попречи да забележи решително вирнатата й брадичка.
– Несигурността ми не означава, че пренебрегвам или омаловажавам случилото се между нас – поясни той. – Но нещата са сложни.
– Естествено. Те винаги са сложни, особено за мъжете.
– Добре. След като са прости за дамите, ще благоволиш ли да споделиш какво трябва да направим?
Тя не отговори.
– Може би трябва да потърсим свещеник и да узаконим нещата, а?
Тя се обърна да го погледне и предницата на форда леко потрепна.
– Сериозно ли говориш? Това ли искаш?
– Просто ти подхвърлям една идея. Защото по всичко личи, че ти нямаш такива.
– Наистина ли искаш да се оженим?
– А ти?
– Бракът би променил нещата.
– И още как.
– Може би не трябва да бързаме.
– Може би.
Тя почука с длан по волана.
– Извинявай, че повдигнах този въпрос.
– Забрави. Освен това току-що уредихме Гейбриъл в добро семейство, което си е голяма промяна. Наистина не трябва да бързаме, поне за известно време. Обратното означава голяма опасност от грешка.
Гейбриъл беше единайсетгодишно момче от Алабама, което Шон и Мишел бяха приютили временно при себе си след убийството на майка му. В момента живееше в семейството на техен добър познат, агент от ФБР. Двамата със съпругата му вече бяха подали документи за осиновяването на момчето.
– Окей – кимна тя.
– Освен това имаме задача. Трябва да се съсредоточим върху нея.
– Тя е на първо място в списъка на приоритетите ти, така ли? Бизнесът за сметка на личния живот?
– Не съвсем. Но ти сама каза, че ни предстои дълго пътуване. Аз от своя страна искам добре да си помисля защо сме тръгнали към единствения затвор със строг режим в страната, в който държат престъпници с психични отклонения, за да разговаряме с един тип, чийто живот наистина виси на косъм.
– Тръгнали сме натам, защото ти и адвокатът му сте стари приятели.
– Да, това действително е една от причините. Ти прочете ли досието на Едгар Рой?
– Държавен служител, живее сам в провинциална Вирджиния – кимна Мишел. – Абсолютно незабележим, преди полицията да открие останките на шест души, погребани в хамбара му. След което животът му престава да бъде незабележим. Уликите са много и неоспорими.
– Така е – кимна Шон. – Открили са го в хамбара с лопата в ръце и пръст по панталона, а шестте трупа са били нахвърляни в яма, която се е готвил да зарие.
– Което доста затруднява маневрите в съда.
– Жалко, че Рой не е политик – промърмори Шон.
– Защо?
По лицето му се разля широка усмивка.
– Ако беше политик, със сигурност щеше да извърти историята в своя полза. Например, като заяви, че всъщност е искал да ги извади от ямата, за да ги спаси. Но вече е било късно, защото са били мъртви. А сега искат да го съдят, защото се е проявил като добър самарянин.
– Арестуват го, но не издържа тестовете за вменяемост и го изпращат в „Кътърс Рок“ – добави Мишел, помълча за миг и попита: – Но защо в Мейн? Нима във Вирджиния няма подходящи затвори за него?
– По неизвестни причини разследването е обявено за федерално. На сцената се появява ФБР. То има законно право да реши къде да изпрати един невменяем престъпник. В някои затвори със строг режим има специални психиатрични отделения, но било решено, че Рой се нуждае от нещо повече. По това време болницата „Сейнт Елизабет“ вече била изнесена от града, отстъпвайки сградата си на новосъздаденото Министерство за вътрешна сигурност. Новото й местоположение се приема за недостатъчно сигурно и така остава само „Кътърс Рок“.
– Откъде идва това шантаво име?
– От местоположението му. Мейн все пак е морски щат.
– О, бях забравила, че си падаш по корабоплаването – промърмори Мишел, после пусна радиото и отоплението. – Господи, зимата все още е далече, а вече умирам от студ – потръпна тя.
– В Мейн е така. Може да стане студено по всяко време на годината. Провери географската му ширина.
– Човек непрекъснато научава нещо ново.
– Сега вече наистина звучим като двойка старци с десетилетия брачен живот зад гърба си – каза Шон, насочи топлата струя към лицето си, после дръпна ципа на якето си и затвори очи.
