Текст книги "Шестият"

8

Напускането на „Кътърс Рок“ беше по-лесно от влизането, но не много. В крайна сметка Шон не успя да сдържи нервите си.

– Не сме натикали Едгар Рой в шибания ауспух! – изкрещя той при последната проверка, а после се обърна към Мишел и заповяда: – Хайде, дай газ!

– Мислех, че никога няма да го кажеш – въздъхна партньорката му.

Фордът остави две черни следи от гума върху безупречно почистения асфалт пред портала. Едновременно с това Мишел показа среден пръст на пазачите.

Поеха обратно по тясната дига и тя стрелна с поглед партньора си, потънал в дълбок размисъл.

– Мозъкът ти е включил на високи обороти – каза тя. – Не искаш ли да го поразтовариш малко?

– Докато те проверяваха на излизане, успях да задам един-два въпроса на помощника на Дюкс. Рой се храни, въпреки че не демонстрира особен апетит. Самообслужва се във всяко отношение. Отслабнал е, но, технически погледнато, е в добро здраве.

– Значи може да върши всичко това, но е некомуникативен, така ли?

– Онзи тип използва някакъв медицински термин за това състояние, ама аз го забравих. Във всеки случай тялото му работи нормално, но мозъкът му е напълно изключил.

– Много удобно.

– Но Бърджин е мъртъв. Жертва на брутално убийство. Разследването се ръководи от ФБР, което слага ръка на личните му вещи, сред които са и бележките му по делото.

– Онзи тип нали ти предложи да попълним няколко формуляра, за да се сдобием с разрешението на съда?

– Работата е там, че аз не съм адвокат на Рой.

– Но все пак си адвокат. Нает си от Тед Бърджин, който е официален защитник на Рой. Едва ли е толкова трудно да се представиш за официален говорител на Тед, който така или иначе не може да го оспори. Мнението на останалите няма значение.

– Не съм практикувал от доста време.

– Но разрешителното ти все още е валидно, нали?

– Може би.

– Какво?! – ахна Мишел и пусна педала на газта. – Само не ми казвай, че нямаш квалификацията да защитаваш клиенти, заплашени от смъртно наказание!

– Може би са ми нужни един-два опреснителни курса по наказателно право.

– Страхотно! Убедена съм, че агент Мърдок ще изрази желание лично да те закара до университета.

– Освен това ние сме наети като частни детективи, а не като адвокати. Съдът едва ли ще пропусне да провери ангажираните по делото юристи, но аз не съм сред тях.

– Добре, ясно. Сега ще ти задам един тъп въпрос: Тед Бърджин сам ли защитаваше клиентите си?

– Въпросът ти не е тъп, а гениален – изненадано я стрелна с поглед Шон. – И напълно заслужава да потърсим неговия отговор.

Прибраха се в „Мартас Ин“ и се насочиха към стаята на Шон. Това не убягна от вниманието на собственичката, чието име не беше Марта, а Хейзъл Бърк. По време на закуската ги информира, че цял живот беше живяла в тази част на Мейн.

– Вашата стая е от другата страна на коридора, драга – подвикна на Мишел тя, изправила се на площадката в подножието на малкото стълбище, откъдето имаше отлична гледка към вратите на стаите. – Тази, към която сте се насочили, принадлежи на господина.

– Аз отивам именно в нея, а не в своята – подвикна в отговор Мишел.

– А дълго ли ще останете там? – попита Бърк и започна да изкачва стъпалата.

– Не знам – отвърна Мишел и се обърна към Шон. – Много палав ли се чувстваш?

Бърк се появи на площадката точно навреме, за да чуе въпроса.

– Не забравяйте, че все пак сме дами, драга – укорително рече тя.

– Може би вие сте дама.

На Шон му писна от размяната на изтънчени реплики.

– Трябва да поработим върху нещо, мисис Бърк. Става въпрос за юридическа материя.

– О, нима сте адвокат?

– Да.

– Значи сте чули за онзи другия адвокат, нали? Горкият мистър Бърджин?

– Откъде знаете? – рязко попита Шон.

Бърк избърса ръце в престилката си.

– Е, драги, тук убийствата не се случват всеки ден и хората говорят. Предполагам, че всички вече знаят.

– Ами, да. Сигурно е така.

Жената се обърна към Мишел и попита:

– Но вие не сте адвокат, нали?

– Защо мислите така? – намръщи се Мишел.

– Разбира се, аз не ви познавам, драга, но отдалеч личи, че не обичате да носите рокли… – Очите на старицата с презрение се плъзнаха по избелелите, впити в бедрата джинси на Мишел, прашните ботуши, бялата тениска и износеното кожено яке.

– Права сте. Предпочитам спандекс и високи токчета.

– Това не е хубаво – почервеня лицето на старицата.

– Не твърдя обратното. А сега ни извинете, моля.

– Ще дойда да ви проверя след пет минути.

– На ваше място бих изчакала повечко.

– Защо? – подозрително я изгледа Бърк.

– Защото този господин вече си взе виаграта – отвърна Мишел, вкопчвайки се в ръката на Шон. След това решително затръшна вратата под носа й и изсъска: – Тая бабичка започва да ми действа на нервите!

– Стига глупости! – нетърпеливо я сряза Шон. – Трябвала се обадя в кантората на Бърджин в Шарлотсвил.

– Дали вече са научили?

– Не знам. Обикновено уведомяват роднините. Но съпругата на Тед е починала, а доколкото ми е известно, те нямат деца.

Шон седна на леглото и набра номера. Насреща вдигнаха веднага.

– Здравейте, аз съм Шон Кинг. С Хилари ли разговарям? Да, вчера се чухме по телефона – Сложи длан на мембраната и кратко поясни: – Секретарката на Тед.

Мишел кимна.

– Да, спомням си – отвърна Хилари. – Не трябваше ли да сте в „Кътърс Рок“ заедно с мистър Бърджин?

Не знае, помисли си Шон и лицето му помръкна.

– Страхувам се, че имам лоши новини, Хилари – тежко въздъхна той. – Не ми се иска да ви ги съобщавам по телефона, но трябва да знаете…

След което й каза.

Жената ахна, направи неуспешен опит да се стегне и избухна в сълзи.

– О, боже! Не мога да повярвам!

– Аз също, Хилари. Разследването се води от ФБР.

– Защо ФБР?

– Сложно е за обяснение.

– Как… Как е умрял?

– Не от естествена смърт.

– Кой откри тялото?

– Аз. Искам да кажа, аз и партньорката ми Мишел.

Дотук свършиха опитите на Хилари да запази професионално самообладание.

Шон търпеливо изчака риданията й да спрат, но това не се случи.

– Можем да поговорим и по-късно, Хилари – рече в слушалката той. – Наистина съжалявам, че научавате лошата новина от мен.

Жената насреща се овладя с цената на огромни усилия.

– Не, не! Вече съм добре. Но това беше… беше твърде силен шок за мен. Вчера сутринта го изпратих на летището!

Шон не я познаваше лично. Бяха разговаряли само по телефона, но въпреки това си представи съвсем ясно как бърше сълзите си със салфетка, вероятно размазвайки старателно положения грим.

– В колко часа? – попита той.

– Кое? Полетът му или часът, в който го видях за последен път?

Жената очевидно правеше опит да се концентрира върху детайлите, за да не мисли за смъртта на шефа си.

– Всъщност и двете.

– Видяхме се в осем сутринта тук, в офиса – веднага отвърна тя. – Имаше билет за някакъв малък самолет от Шарлотсвил до летище „Рейгън“. От там трябваше да вземе нощния полет за Портланд.

– Реактивен или турбовитлов?

– Мисля, че беше реактивен. Един от регионалните полети, май беше на „Юнайтед“.

– С такъв летяхме и ние – каза Шон. – Тези самолети летят високо и бързо. Предполагам, че е пристигнал в Мейн някъде около един, нали?

– Точно така.

– Разполагате ли с програмата му? Бих искал да разбера дали се е срещнал с Едгар Рой, докато е бил тук. А и изобщо.

– Знам, че вчера е бил там. Каза, че имал среща в шест, и се тревожеше, че полетът му може да закъснее. Доколкото ми е известно, пътуването с кола от Портланд е доста продължително.

– Да, така е.

– Със сигурност е посещавал мистър Рой и преди. Не помня точните дати, но мога да погледна в компютъра и да ви ги изпратя по имейла.

– Това би било чудесно. А, и още нещо… Известно ми е, че съпругата на Тед е починала и че нямат деца. Но може би има други близки, които трябва да бъдат уведомени. Членовете на семейството може би…

– Имаше брат, но той почина преди около три години. Не съм чувала да споменава за други роднини. Предполагам, че неговото семейство беше работата.

– И аз мисля така.

Мишел улови погледа му и вдигна два пръста.

Шон кимна и намести слушалката.

– Тед имаше ли помощници, Хилари? Винаги съм мислил, че работи сам, но изведнъж разбрах, че не съм сигурен. Може би защото не бяхме се виждали почти две години.

– Има един сътрудник. Много умна млада дама, завършила Юридическия факултет едва преди година.

– Така ли? Как се казва?

– Меган Райли.

– Там ли е в момента?

– Не. Отиде на някакво изслушване в съда. Каза, че ще се върне следобед.

– Тя работеше ли по случая „Рой“?

– Сигурна съм, че знаеше за него. В малките кантори е така. От мистър Бърджин знам, че е правила някакви проучвания.

– Нали ще й предадете да се свърже с мен веднага след като се прибере? На всяка цена трябва да поговоря с нея.

– Разбира се, бъдете спокоен – отвърна Хилари, помълча малко и попита: – Ще открият ли кой е извършил това ужасно нещо, Шон?

– Ако ФБР не успее, ние със сигурност ще го направим. Това ви го обещавам.

– Благодаря.

Шон прекъсна връзката и се обърна към Мишел.

– Имал е сътрудничка, което е добра новина – кимна тя.

– Само с една година трудов стаж, което не е добра новина – поклати глава Шон. – Никой съдия няма да я допусне до адвокатската банка по толкова тежко дело. Рискът от некомпетентност е прекалено голям.

– Но ти си опитен адвокат.

– Глупости, Мишел! Нали ти казах, че дори не знам дали разрешителното ми е валидно.

– На твое място щях да проверя.

Шон отново проведе няколко разговора и на лицето му се появи доволна усмивка.

– Бях забравил, че някои хора ми дължат услуги – рече. – Разрешителното ми е валидно, но… – Лицето му отново помръкна. – Дълго време не съм стъпвал в съда.

– Това не е ли като карането на колело?

– Не, за съжаление.

– Не се безпокой. През цялото време ще бъда до теб.

– Ако явяването в съда беше свързано със стрелба по пеперуди или сритването на задници, ти щеше да бъдеш абсолютно незаменима. Но за съжаление не е така.

– Доколкото съм запозната, немалко опитни адвокати прибягват до сритването на задници в съдебната зала – поклати глава Мишел. – Е, добре. Какво ще правим сега?

– Чакаме обаждането на Меган Райли.

– Мислиш ли, че ще иска да поеме случая, при положение че шефът й е бил убит, защото е представлявал Едгар Рой?

– Ако е умна, няма да го направи.

– А ти наистина ли вярваш, че това е причината да го убият?

– Нямаме доказателства, подкрепящи подобна теза.

– Можеш да бъдеш спокоен, звучиш ми като печен адвокат. Но за момента е по-добре да изключиш аналитичния си ум и да се довериш на предчувствието си.

– Да. Според мен именно това е причината да бъде убит.

Мишел се облегна на стената и отправи тъжен поглед през прозореца.

– А ти какво мислиш? – подхвърли Шон.

– Питам се колко време ще им трябва да ни вземат на мушка.

– Може би искаш да скочиш в първия самолет за Вирджиния?

– А ти не искаш ли? – обърна се да го погледне тя.

– Мисля, че се изразих съвсем ясно. Възнамерявам да открия убиеца.

– Аз също се изразих ясно. Ние сме екип. Където си ти, там съм и аз.

– Може би не вярваш, че мога да се грижа за себе си?

– Напротив, вярвам. Но аз мога да го правя по-добре от теб.