Текст книги "Американски психар"

Автор книги: Брет Елис

сообщить о нарушении

Текущая страница: 9 (всего у книги 27 страниц)

– Не, благодаря ви – възпирам я. – Може би по-късно. Но в отделна чаша.

– Ама че си мухльо – разсмива се Ивлин и поема дълбоко дъх. – Обаче миришеш хубаво. С какво си се парфюмирал? С "Обсешън", нали?

– Не – отрязвам я с мрачен вид. – "Пол Себастиан".

– О, разбира се.

Тя се усмихва и обръща на екс втора чаша. Изглежда в много по-добро, дори прекалено весело настроение за човек, чиято съседка е била обезглавена с автоматична резачка, докато още е била в съзнание. Очите на Ивлин заблестяват на пламъка на свещите за кратко, после пак си стават бледосиви.

– Как е Мередит? – питам, като се опитвам да прикрия колко много ме интересува това.

– О, не ми говори. Сега ходи с Ричард Кънингам – изпъшква   Ивлин. – От "Първа Бостънска" бил. Ако трябва да ѝ се вярва.

– Нали знаеш, че Тим отдавна се канеше да я разкара. Да ѝ  тегли шута де.

– Ама защо, за бога? – пита Ивлин явно заинтригувана. Имаха си такъв жесток апартамент в "Хамптънс".

– Е, да, ама веднъж той ми се оплака, че му писнало да я гледа  всяка събота и неделя да си оправя по цял ден ноктите.

– Божичко! – ужасява се Ивлин. – Чакай, да не искаш да кажеш, че... няма маникюристка?

– Тим неведнъж ми е казвал, че се държала като водеща на телевизионно шоу – информирам я лаконично и си дръпвам от шампанското.

Тя се усмихва някак потайно, на себе си.

– Тим е гадняр.

Разсейвам се с мисълта дали Ивлин ще легне с друга жена, ако ѝ я заведа у тях. Ако настоя, ще ми разрешат ли да ги гледам, докато се таковат. Ще дадат ли да ги наставлявам, да им казвам какво да правят, каква поза да заемат, да ги осветявам с халогенни прожектори. Като я гледам, май няма да стане. Обаче ако я заплаша с пистолет? Ако им свия сармите и им кажа, че не ме ли слушат, ще ги насека на  парчета? Тази мисъл не изглежда лоша, дори вече съвсем  ясно си представям цялата постановка.

– Къде се изгуби този гадняр? – пита ме тя за Тим. – Носи се слух, че отишъл в "Сакс".

– Носи се и друг слух – че е на почивка. Това шампанско не е достатъчно изстудено – правя се на ударен. – Не ти ли праща картички?

– Да не е болен? – Ивлин прави огромни усилия да не усетя  трепета в гласа ѝ.

– Май да. Мисля, че му има нещо. Абе, да знаеш от мен като поръчваш шампанско, гледай поне да е изстудено както трябва.

– Божичко! – глухо възкликва тя. – Значи е болен, казваш?

– Ами да. В болница е. В Аризона – добавям, но усещам, че името Аризона придава доста тайнствено звучене, и затова го повтарям. – Да, в Аризона е.

– Божичко! – Този път Ивлин наистина е доста разтревожена и наведнъж изпива всичко, което е останало и чашата ѝ.

– Знам ли го какво му е?

Правя се на безразличен.

– Да не би да... – Тя поема дъх, оставя чашата си и се оглежда, преди да се наведе към мен и да ме попита шепнешком: – ...Нали не е СПИН, а?

– О, не, няма такова нещо – отговарям веднага, макар че трябваше да помълча повечко, за да се поизпоти.

– Просто... така... някакво мозъчно увреждане.

Ивлин въздъхва с облекчение.

– Не е ли е топло тук!

– Не ми излиза от главата един плакат, който видях в метрото онази вечер, преди да убия двете негърчета. Представлява снимка на теле с глава, обърната към обектива и с втренчени в светкавицата очи, тялото му е поставени в нещо като щайга. С големи черни букви отдолу пише "Въпрос: Защо това теле не може да върви? Отговор: Защото има само два крака." До него имаше друг плакат, абсолютно същият, същата снимка, същото теле, само че отдолу пише: "Не става за публикуване". – Спирам за миг, преди да я попитам: – Схващаш ли какво ти говоря, или да се обърна за разбиране към кофичката с лед?

Казвам всичко това, като гледам Ивлин право в очите и наблягам на всяка дума, а тя отваря уста и си мисля, че най-после е прозряла що за характер съм. За първи път, откакто се познаваме, Ивлин се напъва да каже нещо страхотно и аз я слушам много внимателно.

– Онова там...

– Да? – Насърчавам я, защото това е единственият миг от вечерта, когато наистина ме интересува какво ще каже.

– Да? Кажи де...

– Това там... не е ли Ивана Тръмп? – пита тя и се опитва да надникне над рамото ми.

Обръщам  се веднага.

– Къде? Къде е Ивана?

– Ей в онова сепаре отсреща, втората отляво на... – Ивлин се замисля за миг – ...Брук Астор. Видя ли я?

Присвивам очи, слагам си очилата "Оливър Пийпълс" и установявам, че замаяна от шампанското с касисово вино, Ивлин не само е взела Норис Пауъл за Ивана Тръмп, ами е объркала Стийв Рубел с Брук Астор. Това е много за мен и вече съм готов да избухна.

– О, не, не, леле, какъв позор, Ивлин – стена съкрушен, разочарован и се хващам с две ръце за главата. – Как можа да сбъркаш този боклук с Ивана?

– Съжалявам – чурулика тя. – Детинщина.

– Направо съм бесен – съскам със стиснати очи.

Келнерката на нашата маса поставя две нови чаши за шампанско заедно с втората бутилка, поръчана от Ивлин. Пресягам се за солта и виждам, че келнерката ме гледа нацупено но, аз също свивам сърдито устни и пак се хващам за главата. Това се повтаря и когато ни донася мезетата. Сушени люти пиперки в супа от тиквички за мен, а за Ивлин  – сухи овесени ядки и желиран пудинг. През цялото време от  грешката с Ивана до появата на мезетата държа дланите си плътно долепени до ушите, за да не чувам гласа ѝ, но видът на мезетата изостря глада ми и предпазливо вдигам дясната си длан. Мигновено в ухото ми нахлува заглушителният ѝ монолог.

"...пилета "тандури" и гъши пастет, отвсякъде дъни джаз, пък той обожаваше "Савой", но хайверът от херинга беше жесток, а какви цветове, да се чудиш: алое, мидена черупка, цитрус, "Морган Стенли"...

Отново си запушвам ушите и дори притискам длани все по-плътно към тях. Гладът обаче ме връхлита и като си  тананикам почти на висок глас, посягам към лъжицата, но положението е безнадеждно – гласът на Ивлин е стигнал такива октави, че каквото и да правиш, не можеш да се отървеш от него.

– Грегъри скоро ще завърши "Сейнт Пол" и ще постъпи в Колумбийския през септември – разправя си Ивлин докато духа пудинга, който между другото ѝ бе сервиран студен. – Трябва да му купя подарък за завършването на колежа, а нищо не ми идва наум. Подсети ме с нещо, а?

– Плакат за "Клетниците"? – предлагам с въздишка и не съвсем на шега.

– Върхът е! – Продължава да духа пудинга, после отпива от шампанското и се намръщва.

– Какво има, скъпа? – питам и уж неволно изплювам срещу нея семчица от тиквичка, така че да прелети почти цялата маса, но вместо на роклята на Ивлин, която бе целта, кацва грациозно точно в средата на пепелника.

– Мммм?

– Малко му е касисът – оплаква се тя. – Ще повикаш ли келнерката?

– Разбира се – отвръщам приветливо и все още усмихнат. – Нямам представа кой е този Грегъри, а ти?

Ивлин внимателно оставя лъжицата си до купичката с пудинга и ме поглежда право в очите.

– Господин Бейтмън, наистина ми харесвате. Обожавам чувството ви за хумор.

 Леко стисва ръката ми и се разсмива, по-точно казва едно "Хахаха", но е напълно сериозна и въобще не се шегува.

Думите ѝ наистина са комплимент за мен. Тя явно много си пада по моето чувство за хумор. Отнасят мезетата и пристигат основните ястия, така че Ивлин е принудена да отдръпне ръката си от моята, за да направи място за чиниите. Нейната поръчка е яребица, печена в тортила от  ечемичено брашно и гарнирана със стриди. За себе си бях избрал заек с гъби и пържени картофи.

– ...Той учеше първо в "Диърфийлд", после отиде в "Харвард". Тя завърши "Хочкис", а след това – "Радклиф"...

Ивлин си приказва, но аз не я слушам. Диалогът се превръща в монолог. Устните ѝ се движат, ала не чувам нищо, не мога да слушам, изобщо не мога да се съсредоточа, защо заекът ми е нарязан така, че да изглежда... точно... като... звезда! Около него са наредени пържени картофи, отгоре е насипан кървавочервен доматен сос, за да изглежда блюдото като пейзаж при залез, но върху бялата порцеланова чиния,  широка поне шейсет сантиметра, повече ми прилича на голяма рана от куршум и поклащайки учудено глава, натискам с пръст месото, та пръстът ми се отпечатва върху него, после  натискам още веднъж и започвам да търся салфетка, не моята естествено, за да се избърша. Ивлин не е спряла да бърбори – говори и дъвче безкрайно дълго. Със съблазнителна усмивка мушвам ръка под масата и стисвам бедрото ѝ, в което избърсвам пръстите си, тя ми се усмихва палаво и отпива от шампанското. Изучавам лицето ѝ, чиито съвършени черти и красота чак ми доскучават, и си мисля не е ли странно, че с Ивлин имаме толкова много общи спомени, че винаги когато съм имал нужда от нея, тя е била до мен. Поглеждам отново надолу към чинията, но вече съвсем ми и се отяде, вземам вилицата, дълго-дълго оглеждам блюдото, накрая  с въздишка я оставям. И хващам чашата.

– ...Гротън, Лоурънсвил, Милтън, Екзитър, Кент, Сейнт Пол, Хочкис, Андоувър, Милтън...! Чакай, Милтън го казахме вече...

– Ако не го ям това, както смятам да направя, ще ми трябва малко кокаин – заявявам най-тържествено.

Но с това изобщо не съм прекъснал Ивлин, тя плещи като навита и не знае умора.

– Сватбата на Джейн Симпсън била разкошна – въздъхва тя. –Щур купон се развихрил след това на приема. В

"Клуб Чернобъл". Така пишеше на шеста страница. Peпортажът беше на Били.

– Чух, че се падали най-малко по две двойни на човек – добавям и махвам на един келнер с количка да отнесе чинията ми.

– Сватбите са толкова романтично нещо. Венчалната ѝ халка била диамантена. Знаеш ли, Патрик, и аз няма да се навия за по-малко – заявява тя спокойно. – Пръстенът трябва  да е диамантен.

Очите ѝ блестят и тя се опитва да си припомни друга умопомрачаващи подробности от сватбата.

– Вечерята била със запазени места за гостите – някъде към петстотин души... пардон, сбърках, седемстотин и петдесет, сладоледената торта от "Бен енд Джери" била висока пет метра. Роклята на булката, от "Ралф", била от бяла дантела, с дълбоко деколте и без ръкави. Адски сладка. О, Патрик, ами ти с какво би се облякъл? – пита ме тя с въздишка.

– Ще искам да съм с тъмни очила "Рей-бан". Скъпо струващи "Рей-бан" – отвръщам предпазливо. – Всъщност ще искам всички да носят тъмни очила "Рей-бан".

– Аз бих наела някоя рападжийска банда да свири. Да, да, Патрик, ще искам рападжии. Или реге група. Нещо но фолклорно, та да шашна татенцето. Но какво точно, сега не мога да реша.

– Аз пък искам да съм с автомат "Калашников" на церемонията – добавям бързо, – с пълнител с трийсет патрона, та след като пръсна на парчета главата на трътлестата ти майка, да мога да пострелям малко и по тъпото ти братче. Макар че по принцип не си падам много по съветското производство, "Калашников" четирийсет и седем ми напомня за... – за миг спирам, оглеждам маникюра си, поели пак вдигам очи към Ивлин – ..."Столичная".

– О, и безброй шоколадови сладкиши. "Годива". И стриди. Стриди на половин черупка. Марципан. Розови тенти. Стотици, хиляди рози. Фотографи. Ани Лейбовиц. Ще поканим Ани Лейбовиц. И ще заснемем всичко на видеокасета!

– Или пък едно "Ей Ар петнайсет". Ще ти харесва, Ивлин. Това е най-скъпото оръжие, обаче си струва парите.

Намигам ѝ, но тя продължава да си говори, не чува нито една от моите думи, те изобщо не стигат до съзнанието ѝ. Не схваща нищо от това, което казвам. Смисълът на думите ми минава покрай нея и изчезва във въздуха. Изведнъж спира словесната канонада, поема си дълбоко дъх и ме поглежда с влажни очи. Докосва с ръка "Ролекс"-а на ръката ми, още веднъж си поема дъх и изтърсва:

– Трябва да го направим.

Точно в този момент търся с поглед готината келнерка и я зървам да се навежда за една паднала салфетка. Без да се обръщам към Ивлин, питам:

– Кое... да направим?

– Да се оженим – премигва тя невинно. – Да вдигнем – сватба.

– Ивлин?

– Да, скъпи?

– Да не си мръднала?

– Трябва да го направим – повтаря тя тихо. – Патрик...

– На мен ли правиш предложение? – разсмивам се и се опитвам   да отгатна причината.

Взимам чашата ѝ с шампанско и подушвам ръба.

– Патрик? – настоява тя за моя отговор.

– Исусе, Ивлин – мънкам смутено, – не знам.

– Ама защо? – упорства тя вече подразнена. – Една причина ми кажи, заради която да не го направим.

– Защото да те накарам да се чукаме е все едно да се опитвам  да целуна въртящ се пумпал.

– А, така ли?

– И то с белезници на ръцете – добавям.

– И какво? Ще чакаш три години, докато станеш на трийсет ?

– Четири години. – Поглеждам я кръвнишки. – До трийсет ми остават още четири.

– Добре де, четири години. Три години. Три месеца. Боже мой, каква е разликата? Ти и сега не си първа младост. –  Тя отдръпва ръката си от моята. – Ако си бил на сватбата на Джейн Симпсън, нямаше да ми ги разправяш такива. Да я зърнеш само, и веднага ще се втурнеш да ми искаш ръката.

– Ивлин, любов моя, аз бях на сватбата на Джейн Симпсън. Седях до Съкрийт Гейбъл. Честно, няма да се лъжем я.

– Ти си невъзможен – хленчи тя. – Мухльо и половина.

– А може и да не съм бил – колебая се на глас. – Сигурно съм я гледал... По Ем Ти Ви не я ли предаваха пряко?

– А меденият им месец бил страшно романтичен. Два часа след празненството вече били в "Конкорд"-а. На път за Лондон.

Ивлин отронва още една въздишка, подпира с ръка брадичката си, в очите ѝ блестят сълзи.

Без да ѝ обръщам внимание, бръквам в сакото си, вади пура и я почуквам о масата. Ивлин си поръчва три вида сорбе: фъстъчено, ментово и орехово. Аз пък вземам едно еспресо без кофеин. Ивлин се цупи. Запалвам клечка кибрит.

– Патрик – предупредително прошепва тя, без да откъсва очи от горящата клечка.

– Казвай! – Ръката ми спира насред пътя до пурата и устата ми.

– Не поиска разрешението ми да пушиш – изтърсва тя, при това съвсем сериозно.

– Казвал ли съм ти, че нося боксьорски шорти за шейсет долара? – опитвам се аз да я успокоя.

Вторник

Тази вечер в "Пък Билдинг" има официален банкет по случай  пускането в производство на нов модел компютърна   машина – гребна лодка за тренировка на професионални спортисти, и след като поиграхме малко скуош  с Фредерик Дибъл, пием по един аперитив в "При Хари"  с Джими Конуей, Кевин Уин и Джейсън Гладуин, после скачаме в лимузината, която Кевин е наел за нощта, и поемаме през града. Аз съм с жакардово сако "Килгур, Френч енд Станбъри", купено от "Барни", копринена вратовръзка от "Сакс", кожени обувки "Бейкър-Бенджис" без връзки, диамантени копчета на ръкавелите в старинен стил от "Кентшиър Гелърийз" и сиво вълнено палто "Лучано Сопрани" В задния джоб на черните ми вълнени панталони е пъхнат портфейл от "Боска" с четиристотин долара в брой. Вместо обичайния "Ролекс" съм сложил на китката си четиринайсеткаратов златен часовник от "X. Стърн".

Шляя се безцелно из залата за приеми на първия етаж на "Пък Билдинг", умирам от скука, пия скапано шампанско (как можаха да дадат това неотлежало "Боленже"? от пластмасова чаша, замезвам с нарязано на филийки киви и между другото търся някого, който може да ме снабди с кокаин. Но вместо да намеря пласьор, до стълбището  се сблъсквам с Кортни. Стегната в копринено-памучно трико от ластичен тюл и тесни панталони, обсипани с искристи камъчета, тя изглежда поуплашена и ме предупреждава да стоя по-далеч от Луис. Подозирал нещо. Някакъв третокласен оркестър се опитва да обезобрази със свои версии всички хитове на добрия стар"Мотаун" от шейсетте години.

– Какво например? – питам я, докато оглеждам залата. – Че две и две прави четири? Или че си Нанси Рейгън?

– Не отивай с него на вечерята в "Йейл Клуб" – съветва ме тя и се усмихва на един фотограф, чиято светкавици мигновено ни заслепява.

– Тази вечер... изглеждаш страхотно – отговарям.

Погалвам шията ѝ и с върха на пръста си чертая невидима права нагоре през брадичката до долната устна.

– Сериозно ти говоря, Патрик.

Отново се усмихва, този път, за да помаха с ръка на Луис, който танцува дървеняшки с Дженифър Морган. Облечен е в кремаво вълнено сако, вълнени панталони, памучна риза и копринен пояс на кръста, всичко това от "Хюго Бос", вратовръзка от "Сакс" и кърпичка "Пол Стюарт" в горното джобче на сакото. Той също ни махва за поздрав. Правя му знак с вдигнат палец.

– Ама че бунак – прошепва тя тъжно и по-скоро на себе си.

– Слушай, аз вдигам гълъбите – съобщавам ѝ и довършвам шампанското в чашата. – Защо не потанцуваш с... върха на презерватива, а?

– Къде отиваш?

Тя ме стисва за ръката.

– Кортни, не бих понесъл още един твой... емоционален изблик. Освен това канапетата тук са продънени.

– Къде отиваш? – повтаря тя въпроса си. – Искам точно да знам, господинчо.

– Ти пък защо си се загрижила толкова за мен?

– Защото искам да знам. При Ивлин ли отиваш?

– Може би – излъгвам я.

– Патрик, не ме оставяй тук. Не искам да си отиваш.

– Имам да връщам видеокасети – слъгвам отново, подавам ѝ празната пластмасова чаша, някъде наоколо пак блясва светкавица.

И си тръгвам.

Оркестърът забива възбуждаща версия на парчето Life in the fast lane^[12] и започвам да се оглеждам за гаджета.

Чарлз Симпсън (или някой, който адски прилича на него – зализана  назад коса, тиранти и очила "Оливър Пийпълс") се здрависва с мен и ми извиква: "Как си, Уилямс?", после ме съветва към полунощ да се включа в компанията на Аликзандра Крейг, щели да се събират в "При Нел". Стисвам го дружески за рамото и му обещавам, че непременно ще отида.

Навън запалвам пура и зяпам по небето. Изведнъж от "Пък Билдинг" изскача Рийд Томпсън с антуража си – Джейми Конуей, Кевин Уин, Маркъс Халбърстам, без жени, и ме кани да вечерям с тях. Подозирам, че имат наркотици, но не ми се ще да убивам вечерта с тях, още повече, че са се юрнали към салвадорското бистро, без да са запазили маса, и едва ли ще ги огрее. Махвам им за довиждане, пресичам Хаустин, промъквайки се ловко между други коли, тръгващи си от банкета, и поемам през града. На Бродуей спирам пред автомат за банкноти и изтеглям още сто  долара – с пет кръгли стотака в джоба се чувствам по-добре..

Неусетно стигам до древния квартал под Четиринайсета улица. Часовникът ми е спрял и не знам точното време, но навярно е около десет и половина. Негри предлагат наркотици и билети за някакво шоу в "Палейдиъм". Минавам покрай будка за вестници, ателие за химическо чистене, църква, закусвалня. Улиците са пусти, единственият звук, който разкъсва тишината, е от такситата, преминаващи от време на време в посока към Юниън Скуеър. Влизам в една телефонна кабина, за да проверя от разстояние какви съобщения са записани на телефонния ми секретар, и се заглеждам в отражението си във витрината отсреща. Край кабината минават двама педерасти, единият ми подсвирва закачливо, а другият започва да се кикоти с гаден, писклив гласец. Скъсана театрална програма за "Клетниците" се въргаля по опикания тротоар. Една от уличните лампи угасва. Някакъв тип с палто от "Жан-Пол Готие" се облекчава в пресечката. От паважа се вдига пара. Заскрежени торби с боклуци са натрупани по края на тротоара. Бледата луна виси точно над върха на "Крайслер Билдинг". Някъде от Уест Вилидж долита сирена на линейка, вятърът донася воя ѝ, но ехото бързо заглъхва.

Чернокож скитник се е проснал върху разкъсан кашон пред вратата на изоставен магазин за антики на Дванайсета улица. Около него са струпани торби с боклуци, стърчи ръчна количка, натоварена с негови лични вещи, вестници, бутилки и алуминиеви консерви. Написана на ръка табела, закачена отпред на количката, гласи: БЕЗ– ДОМЕН СЪМ ГЛАДЕН СЪМ ПОМОГНЕТЕ. До него лежи измършавял помияр, късокосмест и вързан с нещо  като каишка за дръжката на количката. Когато минавам първия път покрай тях, не забелязвам песа. Едва след като съм заобиколил и се връщам, го зървам върху купчина вестници да пази просяка. На врата му виси широк нашийник с надпис ГИЗМО. Песът се втренчва в мен и завърта изтънялата си опашка, а когато протягам към него ръка, започва гладно да ближе ръкавицата ми. Около тях като тежък облак се носи воня на евтин алкохол и изпражнения и отначало спирам да дишам, докато свикна с нея. Скитникът се събужда, отваря очи и се прозява, под напуканите моравосини устни щръкват пожълтели зъби.

Той е едър мъж, някъде около четирийсетте. Когато се понадига, уличната лампа осветява чертите на лицето му: брада на пет-шест дни, двойна гуша, зачервен нос с изпъкнали кафеникави вени. Облечен е в светлозелено и омазнено долно трико от изкуствена материя, изтъркани джинси "Серджо Валенте" (хитът на този моден сезон сред скитниците) и раздърпан оранжево-кафяв пуловер, изпоцапан с петна от червено, вероятно бургундско вино. Изглежда фиркан, а ако не е, значи е откачен или безкрайно глупав. Очите му дори не могат да ме видят хубаво, когато заставам пред него и го закривам със сянката си от светлината на уличната лампа. Клякам.

– Здрасти – поздравявам и подавам олизаната от кучето ръка. – Аз съм Пат Бейтмън.

Скитникът ме зяпа, задъхан от усилията да се надигне и да седне. . Не се здрависва с мен.

– Искаш ли малко пари? – питам съчувствено. – Или... нещо за ядене?

Просякът кима с глава и от очите му рукват благодарствени  сълзи.

Бръквам в джоба си и изваждам десетдоларова банкнота, но  размислям и я сменям с петарка.

– Това ще ти свърши ли работа?

Той пак кимва и засрамено извръща глава, носът му тече. Прочиства гърлото си, преди да промълви:

– Умирам от глад.

– Пък си е студено навън, нали? – добавям.

– Умирам от глад.

Той потръпва и стеснително извръща поглед встрани.

– Защо не почнеш работа? – питам го, а петарката все още е в ръката ми на почетно разстояние от него. – Щом си гладен, защо не си намериш работа?

Зъзнещият скитник въздъхва тежко и ми доверява, хлипайки:

– Изгубих работата си...

– А защо? – питам, истински заинтригуван. – Пиеше ли? Затова ли остана без работа? Или издаваше тайни на конкурентите? Майтапя се. Не, сериозно, пиеше ли по време на работа?

Той се сгърчва от студ и хленчи, задавен от сълзи.

– Уволниха ме. Уж беше временно...

– Лоша работа – поклащам глава.

– Умирам от глад.

Сълзите се стичат по лицето му, но все още се сдържа да не . ревне с глас. Кучето му Гизмо започва да скимти.

– Защо не си потърсиш друга? – питам. – Друга работа, а?

– Нямам...

Кашлица го прекъсва и разкъсва гърдите му.

– Какво нямаш? – питам спокойно. – Квалификация за друга работа ли?

– Гладен съм – прошепва той.

– Разбрах де, разбрах. – Търпението ми започва да се изпарява. – Повтаряш едно и също като развалена грамофонна плоча. А аз се опитвам да ти помогна...

– Гладен съм – мрънка той.

– Слушай. Според теб честно ли е да се вземат пари от хора, които имат работа? Които работят истински, а?

Лицето му се сбръчква и той пита с пресипнал глас:

– А каква да правя?

– Как се казваш?

– Ал – мънка то

– По-високо де. Хайде!

– Ал – повтаря той малко по-високо.

– Слушай, Ал, намери си работа – съветвам го най-искрено. – Отношението ти към живота е неправилно. Това те спира. Трябва да се вземеш в ръце. Аз ще ти помогна

– Много сте мил, господине. Много. Мил човек сте, знам аз – циври той.

– Шшшт, няма нищо – прошепвам и започвам да галя песа.

– Моля ви – той посяга към китката ми. – Не знам какво да правя. Измръзнах тук.

– Не усещаш ли как вониш? – утешавам го шепнешком и го потупвам по бузата. – Чак да му се додрайфа на човек...

– Не мога... – преглъща той сълзите си. – Не мога да намеря подслон.

– Смърдиш на... лайна. – Продължавам да милвам кучето, което ме гледа с влажни и благодарни очи. – Разбра ли? Мамка му, Ал! Погледни ме и спри да ревеш като някой педал! – разкрещявам му се.

Избухвам, но бързо се успокоявам и притварям очи, а с шепата си запушвам носа.

– Съжалявам... Ал. Просто... Не знам. Нищо общо нямаме с теб.

Скитникът не ме слуша. Така се е разциврил, че не може да каже нищо смислено. Бавно си прибирам банкнотата в джоба на сакото "Лучано Сопрани". Спирам да галя песа и пъхвам ръката си в другия джоб. Изведнъж хлиповете на онзи заглъхват, той изправя гръб и търси с очи петарката или бутилката си с "Тъндърбърд". Пресягам се, още веднъж нежно и състрадателно докосвам лицето му,преди да му му прошепна:

– Осъзнаваш ли какъв обречен нещастник си ти?

Той започва да клати безпомощно глава, а аз измъквам дълъг, тънък нож с назъбено острие и много внимателно, за да не го убия, ръгвам острието около сантиметър и половина навътре в дясното му око, рязко завъртам ножа и скъсвам ретината му.

Просякът е толкова изненадан, че не може да каже нищо. От шока и ужаса успява само да отвори уста и бавно да вдигне към окото грубата си подута ръка. Сцепвам крачолите на панталона му и фаровете на преминаващо такси осветяват отпуснатите черни крака, покрити с обриви от постоянното уриниране в гащите. Вонята на лайна веднага ме удря в ноздрите и дишайки само през устата, започвам да го мушкам лекичко в стомаха над космите по слабините. Това го посвестява от алкохолното опиянение и той инстинктивно се предпазва с ръце, а песът лае бясно, но не ме напада, и аз продължавам да го ръгам между пръстите, по обратната страна на дланите. Разкъсано, окото му виси навън от кухината, той продължава да премигва и това изхвърля от раната каквото е останало  и то се стича по лицето му. Сграбчвам главата му с една  ръка и я изправям назад, с палеца и показалеца ни другата разтварям здравото му око и с върха на ножа разкъсвам предпазния слой, от което кухината се напълва с кръв, после срязвам настрани очната ябълка и той започва да пищи, чак след като от рязкото движение цепвам на две носа му и пръски кръв падат по мен и по кучето Гизмо, което започва да примигва бързо-бързо, за да изчисти кръвта от очите си. Бързо обърсвам острието на ножа в лицето му и порязвам кожата точно над бузата. Хвърлям монета от двайсет и пет цента върху лицето му, което лепне от кръвта, стичаща се по него от двете очни кухини и право в крещящата му уста. Съвсем спокойно му изсъсквам:

– Ето ти четвърт долар. Иди да си купиш дъвка, гаден мръсен черньо.

Обръщам се към лаещия пес, изправям се и стъпквам  здраво предните му крака, докато се готви да скочи върху мен с оголени зъби. Животното се изтърколва настрани и започва да вие от болка, счупените му лапи увисват неестествено, както е вдигнало крака. Не мога да се сдържа, започвам да се смея и известно време се въртя около тях за да се насладя на сцената. Тръгвам си, когато забелязвам, че приближава едно такси.

Малко по-късно, на две преки оттам, усещам някакъв подем, глад и прилив на енергия, сякаш току-що съм излязъл от спортната зала или съм шмръкнал първите прашинки кокаин, сякаш за първи път съм дръпнал от дима на хубава цигара или глътка шампанско "Кристал". Ужасно съм гладен и трябва да хапна нещо, но не ми се ще да се отбивам в "При Нел", въпреки че е съвсем наблизо. "Индокитай" пък ми се струва неподходящо място за празнуване. Затова решавам да ида там, където би отишъл  Ал – в "Макдоналдс" на Юниън Скуеър. Заставам пред щанда и си поръчвам ванилов млечен шейк ("По-гъст го искам", предупреждавам момчето, то кимва мълчаливо и включва някаква машина), вземам чашата и сядам на една маса най-отпред, където предполагам, че би седнал и Ал. Сакото и ръкавите ми са изцапани със ситни пръски кръв. Две келнерки от "Кет Клуб" влизат след мен и сядат в сепаре срещу моето. Усмихват ми се съблазнително, но аз си пасувам и не им обръщам внимание. Ненормална старица, сбръчкана от годините, сяда близо край нас, кимва неопределено с глава и пали нова цигара от фаса на догарящата. Край витрината преминава полицейска кола, а след още два шейка приповдигнатото ми настроение пада. Чувствам се потиснат и уморен, вечерта се оказа не такава, каквато си мислех, и започвам да се псувам, че не отидох в салвадорското бистро с Рийд Томпсън и останалите.Двете келнерки не си тръгват и все още ме заглеждат. Хвърлям едно око на часовника си. Мексиканецът зад щанда се е вторачил в мен, пуши цигара и разглежда петънцата по палтото ми от "Сопрани". Имам чувството,

че ей сега ще каже нещо за тях, но влиза клиент (един от негрите, които преди малко ми предлагаха бял прашец) и застава  пред него за поръчка. Мексиканецът трябва да се залавя за работа, смачква цигарата в пепелник, и толкоз.

"Дженезис"

Запален почитател съм на "Дженезис", откакто през осемдесета година чух албума им Duke. Преди това наистина не разбирах музиката им, въпреки че от техния последен албум за седемдесетте – концептуалния And then there were three^[13] (намек за напускането на Питър Гейбриъл, който започна неубедителна соло кариера), страшно ми допадна прекрасното парче Follow you, follow те. Иначе всичките им албуми преди Duke ми се струваха прекалено интелектуални и артистични. Именно в Duke, записана за "Атлантик", присъствието на Фил Колинс е по-осезателно и музиката им е по-модерна, ударните инструменти излизат на по-преден план, текстовете на песните са по-конкретни и не толкова мистични (може би защото вече го няма Питър Гейбриъл), а от сложни, противоречиви търсения на нещо изгубено, парчетата им се превръщат в зашеметяващи първокласни поп хитове, каквито харесвам. Самите песни са организирани повече около барабаните на Колинс вместо около баса на Майк Ръдърфорд или клавирната виртуозност на Тони Бенкс. Класически пример за това е Misunderstanding, която не само бе първият голям хит на групата през осемдесетте години, но и очерта стила ѝ за следващите албуми. Другата изпъкваща песен в Duke е Turn it on again, в която се разказва за отрицателното въздействие на телевизията. От друга страна, парчето Heathaze е просто неразбираемо за мен, докато Pleasе don't ask е трогателна балада за разведена жена, която възстановява родителските права над детето си. Едва ли друга рокгрупа е успяла да изрази така дълбоко неприятните емоции около един развод. Duke travels и Duke's end би трябвало да ми говорят нещо, но тъй като текстовете им не са отпечатани на обложката, не се разбира за какво пее Колинс в тях, макар че във второто парче Тони Бенкс свири разкошно на пианото. Единствената слаба песен в албума е Alone tonight, която много напомня едно по-късно суперпарче  на групата, Invisible touch, и е всъщност единственият случай, когато Колинс плагиатства от самия себе си.

Abacab бе издадена от "Атлантик" почти веднага след Duke през осемдесет и първа и в нея се чувства благотворното влияние на новия продуцент – Хю Паджам, който налага на групата по-модерно звучене, и въпреки че песните изглеждат недоизпипани, в тях има страхотни попадения, например импровизациите в средата на едноименното парче и духовата секция на групата, наречена "Ърт, Уинд енд Файър" в No reply at all. Текстовете отново разкриват  мрачните чувства на хора, които са в конфликт с околния свят или са изгубили връзка с него, но звученето и продукцията са блестящи и живи, независимо от заглавията:  No reply at all, Keep it dark, Who dunnit? , Like it or not . Басът на Майк Ръдърфорд се губи някак при смесването, но иначе парчетата са доста стегнати, движени от невероятния ритъм на Колинс. Дори и в най-тъжното парче –  Dodo, посветено на изтребването на животни, си личи, че музиката в тази плоча е написана в приповдигнат тон и с леко сърце.