Текст книги "Американски психар"

Автор книги: Брет Елис

сообщить о нарушении

Текущая страница: 16 (всего у книги 27 страниц)

Рожден ден с брат ми

През целия ден си мислех на каква ли маса ще ни настанят с брат ми Шон на вечерята в "Препарирания жираф".

Тъй като има рожден ден и по една случайност е в града, счетоводителят на баща ми Чарлс Конрой и попечителят на наследството му Никълъс Лий ми се обадиха по телефона миналата седмица и ме убедиха, че ще е от полза за всички да използвам тази възможност като претекст да се видя с Шон и да разбера какво прави с живота си, а защо не и да му задам няколко уместни въпроса. Макар и двамата да знаят добре, че презирам Шон и че той храни и същото чувство към мен, щяло да бъде добре да го примамя на вечеря и ако се опита да откаже, да го прилъжа, като спомена, че се е случило нещо лошо. Подробностите обсъдихме с Конрой и Лий по телефона в сряда следобед миналата седмица.

– Нещо лошо ли? Какво например? – попитах ги, като се опитвах да се съсредоточа върху цифрите, пробягващи на монитора пред мен, и в същото време нервно отпратих Джийн с махване на ръка, въпреки че ми носеше някакви книжа за подпис. – Че закриват пивоварните "Будвайзер"? Или че агенциите за компаньонки вече не предлагат момичета по домовете?

– Не – отвръща Чарлс, после тихо добавя: – Кажи му, че майка ти е... по-зле.

Обмислих набързо този трик и отбелязах:

– Може да не прояви интерес.

– Кажи му... – Никълъс спря, за да се изкашля, – че въпросът опира до нейното имение.

Откъснах очи от монитора, смъквайки на върха на носа си тъмните авиаторски очила "Уейфарър", и хвърлих поглед към Джийн. После започнах да прелиствам справочника "Загат", който лежи на бюрото ми до компютъра. В "Пастелите" беше абсурдно да успея да запазя маса. В "Дорсия" също. Последния път, когато се обадих там, ми  затвориха телефона, преди да попитам щом не може за следващия месец, няма ли да стане за януари. И въпреки че си обещах на всяка цена някой ден да се сдобия с  резервация в "Дорсия" (ако не тази календарна години, и поне преди да съм чукнал трийсетте), изразходването на  толкова енергия заради Шон просто щеше да е на вятъра. Пък и "Дорсия" е ресторант, прекалено шикозен за него. Ще ми се тази вечеря да е мъчение за брат ми, да не може да се разсейва, зазяпан след готините гаджета, дошли да хапнат, преди да продължат към "При Нел". Трябваше ми място с пазач в мъжката тоалетна, за да го видя как ще се гърчи под натиска на хроничната си зависимост от кокаина. Подадох справочника на Джийн и я помолих ди ми намери най-скъпия ресторант в Манхатън. Тя ми направи резервация за девет часа в "Препарирания жираф".

– Нещата в "Сандстоун" нещо се сговниха – казвам му днес следобед около четири часа.

Той е отседнал в апартамента на баща ни в хотел "Карлайл". В слушалката се чува здраво усилен телевизор, настроен на Ем Ти Ви, някакви гласове се надвикват шии друг. От банята долита плющящият звук на душа.

– Какво? Мамчето да не си е глътнала възглавницата?

– Няма да е зле да вечеряме заедно.

– Доминик, намали това чудо! – извиква той на някого  и запушва слушалката с ръка, чувам само приглушен говор.

– Ало, Шон? Какво става?

– Ще ти се обадя пак – отвръща той и затваря.

Вратовръзката, която купих за Шон от "Пол Смит", ми хареса и реших да не му я подарявам (макар че мисълта да го видя как ще си я върже на врата ме изпълва със задоволство). Всъщност реших да бъда с нея довечера в "Препарирания жираф". Вместо вратовръзката ще подаря на Шон кварцов часовник "Касио" с вграден в него калкулатор  и електронна памет, съхраняваща до петдесет имена с телефонните номера към тях. Приближаваш го до устата си и казваш името на някой познат, на екрана веднага излизат телефоните, на които можеш да го намериш. Напушва ме смях, докато прибирам тази ненужна играчка в кутийката ѝ, защото се сещам, че Шон няма толкова много познати. Не би могъл дори да им запомни имената. "Шоуто на Пати Уинтърс" сутринта беше посветено на заведенията, в които клиентът може сам да си направи салата.

В пет часа Шон ми се обажда от "Ракет Клуб", за да ми каже, че ще ме чака довечера в "Дорсия". Току-що разговарял с Брин, собственика, и уредил маса за девет часа.

Всичко в главата ми се обърква. Не знам какво да мисля и как да се чувствам.

Пристигам в "Дорсия" точно в девет, но Шон закъснява с половин час. Салонният управител отказва да ме настани, докато не се появи брат ми. Най-лошото ми предчуствие се сбъдва. Първокласно сепаре точно срещу бара стои празно в очакване Шон да благоволи да го удостои с височайшето си присъствие. Гневът ми донякъде се поуталожва, след като глътвам един ксанакс и чаша "Абсолют" с лед. Отивам да пусна една вода и докато пикая, се втренчвам замислен в някаква тънка като паяжина пукнатина в стената над писоара. Мисля си, че ако изчезна в тази цепнатинка, ако мога някак да се смаля и да се вмъкна в нея, почти сигурно е, че никой няма да забележи липсата ми. Никой... няма... да си разплете... чорапите... от мъка. Всъщност някои, ако изобщо забележат, че ме няма, вероятно ще усетят странно, необяснимо облекчение. Такава е истината – има хора, без които светът е по-добър. Животът на всеки един от нас не е обвързан с тези на всички останали. Тъпа теория. Някои хора просто не трябва да са на този свят. Един от тях, между впрочем, е брат ми Шон, вече седнал в запазеното от него сепаре, когато излизам от тоалетната, след като съм звъннал до дома по телефона, за да проверя кой ме е търсил (Ивлин била пред самоубийство, Кортни искала да си купи куче, Луис ме кани на вечеря в четвъртък). Шон пали цигара от цигара и изведнъж се изругавам наум – ама че съм тъпанар, как не се сетих да поискам маса в залата за непушачи? Той се здрависва със салонния управител, когато приближавам, но не си прави труда дори да ни запознае. Сядам и кимам. Шон също кима. Вече е поръчал бутилка "Кристал", защото знае, че аз ще плащам; освен това знае много добре, убеден съм в това, че съм наясно, че той не пие шампанско.

Шон, който е на двайсет и три, отиде миналата есен в  Европа, или поне така е казал на Чарлс Конрой, и въпреки че Чарлс получил за осребряване доста тлъста сметка от "Плаза Атене", подписът под разписките не приличаше на този на Шон и всъщност никой не знае колко време е бил във Франция и изобщо там ли е бил. След това се влачи известно време, без да се захване с нищо, презаписа в "Камдън", но изкара едва три седмици. Сега бил в Манхатън и преди да отлети за Палм Бийч или за Ню Орлиънс. Можеше да се очаква, че тази вечер настроението му ще се сменя рязко и той ще се държи арогантно. Сега чак забелязвам, че е започнал да си скубе космите между веждите. Преодолявам огромното си желание да му подметна нещо по този въпрос, като стисвам юмрука си толкова силно, че  ноктите ми нараняват кожата на дланта, а бицепсът на лявата ми ръка подскача няколко пъти, преди да се успокои под ленената риза "Армани", която съм облякъл.

– Значи харесва ти това място, а? – пита той ухилен :

– То ми е... любимото – процеждам шегата през стиснатите си зъби.

– Давай да поръчваме – предлага той и без да ме погледне, махва на една стройна келнерка, която ни донася листа с менюто и напитките, усмихва се предано до немайкъде на Шон, но той изобщо не ѝ обръща внимание.

Отварям менюто и... мамка му и късмет! – няма предварително  фиксирани комбинации, което автоматично означава, че... да, Шон си поръчва омари с хайвер и равиоли за ордьовър и пушени омари със сос от ягоди за антре – двете най-скъпи блюда от менюто. Аз си избирам пъдпъдък сашими и млади рачета с желе от грозде. Сервитьорка ни отваря бутилката "Кристал" и налива шампанско в кристални чаши, предварително охладени, както допускам. След като тя се оттегля, Шон забелязва, че го гледам малко укорително.

– Какво има? – пита ме.

– Нищо – отвръщам.

– Какво... има... Патрик? – повтаря той, като отвратително разчленява думите.

– Започваш с омари. И за антре – същото?

– Ти да не искаш да си поръчам пакетче чипс?

– Не, но две порции омари?

– Тези кибритени кутии са малко по-големи от порцийките омари, които сервират тук – обяснява той. – Пък и не съм чак толкова гладен.

– Още по-лошо.

– Ще ти пусна писмено извинение по факса.

– И все пак, Шон!

– Рокендролът...

– Да, знам, знам, рокендролът ще оправи всичко, нали така? –  прекъсвам го с вдигната ръка, докато отпивам от шампанското.

Чудя се не е ли късно да поръчам на сервитьорката да донесе парче торта със свещ, та да го поставя на мястото му това тъпо копеленце. Но вместо това оставям чашата и го питам:

– Какво прави днес?

– Играх скуош с Ричард Линдкуист. – Той свива презрително рамене. – И си купих смокинг.

– Никълъс Лий и Чарлс Конрой искат да знаят дали ще ходиш в Хамптънс това лято.

– Не, ако можех да не отида – отговаря той, повдигайки рамене.

Русокоса красавица, само на стъпка от идеала за жена, с големи цици и програмка за "Клетниците" в ръка, облечена в дълга вечерна рокля на Майкъл Корс от "Бергдорф Гудмън", с обувки "Маноло Блахник" и с позлатени обеци от "Рикардо Сиберно", спира край масата ни, за да  поздрави Шон, който не обръща особено внимание на кокетните ѝ обноски и отказва да ни запознае. През цялото време, докато разговаря с нея, Шон се държи адски грубо, но въпреки това мацето си тръгва с усмивка на лицето и помахва с ръка, облечена в дълга ръкавица.

– Ще бъдем в "При Мортимър". Но по-късничко.

 Той само ѝ кимва, съзира празната ми чаша, повиква с ръка един келнер и ми поръчва едно уиски, чисто.

– Коя беше тази? – питам го.

– Едно гадже, учеше в "Стивънс".

– Къде се запозна с нея?

– На партия билярд в "Ем Кей".

– Да не е от фамилията Дюпон?

– Защо? Да ти дам ли телефонния ѝ номер?

– Не, исках само да знам дали е Дюпон.

– Може и да е. Не знам. – Той запалва нова цигара "Парламент" с осемнайсеткаратова златна запалка от "Тифани". – А може и да е приятелка на някого от Дюпоновите.

Продължавам да се питам каква е причината да седя тук, сега, тази вечер, с Шон, в "Дорсия", но нищо не ми изниква в мозъка. Само онази идиотска нула постоянно се върти пред очите ми. След вечерята – храната не е обилна, но е много добра – предупреждавам Шон, че имам среща с Андреа Ротмиър в "При Нел" и ако иска еспресо или десерт, да си го поръчва сега, защото преди полунощ трябва да съм в центъра.

– Защо ще бързаш? – пита той. – В "При Нел" вече не е толкова модерно да се ходи.

– Слушай – запъвам се от яд, но бързо се овладявам, – просто имаме среща там. Всъщност оттам отиваме – мозъкът ми щрака като таксиметров автомат – в "Чернобъл".

Отпивам още една глътка шампанско.

– Голяма тесла. Аууу, най-голямата тесла – изказва се  той по въпроса, като оглежда заведението.

– Може да сме и в "Контраклуб Ийст". Не си спомням точно.

– Олеле, там ходят само праисторически чудовища – смее се той цинично.

Следва напрегната пауза.

– Откъде знаеш?

– Рокендролът, братче – свива той рамене. – Ще се оправим. Няма страшно.

– Добре, Шон, а ти къде отиваш оттук?

– Следва незабавен отговор.

– В "При Пети".

– О, да – измърморвам.

Бях забравил, че вече са отворили. Той си подсвирква нещо и  пуши цигара.

– Отиваме на някакъв купон на Доналд Тръмп – лъжа го право в очите.

– О, голяма веселба ще падне тогава.

– Доналд е много готин пич. Ще те запозная някой път с него.

– Айде бе? – казва той полусериозно, полусаркастично.

– Нямаш проблеми!

Сега, докато ми направят сметката... я да я видя... докато платя и  се замъкна с такси до вкъщи, ще стане почти полунощ, което ще ме лиши от възможността да върна навреме взетите вчера под наем видеокасети, но ако не ходя до дома си и отида направо във видеотеката, ще мога да взема още една, защото според условията на абонамента ми имам право да  вземам само по три касети наведнъж. Тъй като снощи взех две ("Двойно тяло" и "Русокоса, гореща, мъртва"), полага  ми се още една, ала забравям, че попадам и в "златния кръг" на членовете, защото всеки, който през последните шест  месеца е похарчил във видеотеката най-малко хиляда доларa, има право да наема колкото си поиска касети и когато си поиска. Но понеже вече съм взел две, това вероятно  означава, че няма да мога да взема други, независимо дали съм от "златните членове", или не, щом те не са върнати, значи... Шон измрънква нещо, но не го чувам добре.

– Що рече? – питам и вдигам очи. – Не те чух.

– Хубав тен, казвам – въздъхва той.

– А, да – отвръщам, все още с объркани мисли за видеокасетите. Свеждам поглед, накъде? Към скута си. – Благодаря.

– Рокендрол.

Той смачква цигарата си в пепелника, известно време се издигат кръгчета дим, но постепенно замират.

Шон много добре знае, че съм наясно, дето може да  ни вкара в "При Пети", новия клуб на Норман Прагър на Петдесет и девета улица, но аз никога не бих го помолил за това, а той не би ме поканил. Слагам платинената си кредитна карта "Американ Експрес" върху сметката. Шон е  приковал очи в една мацка на бара, облечена в рокля от трико на Тиери Мъглър, с шалче "Клод Монтана", която пие шампанско от халба. Когато келнерката идва да вземе сметката с картата, поклащам отрицателно глава. Най-накрая Шон хвърля едно око на сметката, само за секунда-две,  и тогава давам знак на момичето да дойде пак ида я вземе.

Обяд с Бетани

Днес имам среща на обед с Бетани във "Венитис", новото бистро на Ивън Кайли в Трибека, и въпреки че спортувах два часа сутринта, а после вдигах тежести и в кантората, все още съм крайно изнервен. Причините са трудни за определяне, но все пак успях да ги сведа до една-две. Или ме е страх, че мога да бъда отхвърлен (макар да не разбирам защо: все пак тя ми се обади, тя поиска да се видим, нейно бе желанието да обядваме заедно и пак да се чукаме), или, от друга страна, това е свързано по някакъв начин с новата италианска пяна за коса, която използвам. Въпреки, че  прави косата ми по-пухкава, плътна и ухае хубаво, тази пяна се оказа доста лепкава и неудобна – нещо, достатъчно да ме поизнерви. И така, теми за разговор няма да ни липсват, опитах се да прочета един нашумял сборник разкази със заглавие "Уок", който купих от "Барне енд Ноубъл" снощи и чийто млад автор бе представен неотдавна в литературните рубрики на списание "Ню Йорк".

Но всеки от разказите започваше с изречението "Когато, луната тресне окото ти като голяма пица...", та скоро бях принуден да оставя тънкото томче на лавицата и да изпия едно "Джей енд Би" с лед и две таблетки ксанакс, за да се съвзема от непосилното преживяване. За компенсация преди да заспя написах стихотворение за Бетани и това ми отне доста време – изненадващо за мен, защото често пишех стихове за нея, дълги и неясни, когато бяхме заедно в Харвард, преди да скъсаме. Слава богу, мисля си, докато влизам в заведението, закъснях само петнайсет минути, да се надяваме, че не се е хвърлила на врата на Робърт Хол, това тъпо копеле. Повеждат ме към запазената маса и по пътя минавам покрай огледало над бара, оглеждам се крадешком в него и установявам, че пяната крепи прическата ми много добре. Темата на тазсутрешното " Шоу, на Пати Уинтърс" бе "Станал ли е Патрик Cyeйзи циник или не?".

Малко преди да стигна до масата, бавно изоставам от  салонния управител и спирам. Тя седи с гръб към мен и  виждам само шията и кестенявата ѝ коса, прибрани отзад на кок. В този миг се обръща да погледне през прозореца и съзирам само част от профила на лицето ѝ; така ми прилича на  фотомодел. Бетани е с копринена блуза и  сатенена пола с кройка на кринолин. Чанта "Паломи касо" от тъмнозелена кожа с дръжки от патиниран метал стои изправена пред нея върху масата до бутилка вода "Сан Пелегрино". Тя поглежда часовника си. На съседната маса мъж и жена пушат усилено. Затова, след като се привеждам над Бетани изотзад и я изненадвам с целувка по бузата, спокойно моля управителя да ни премести на друга маса – в салона за непушачи. Правя го сравнително дискретно, но достатъчно високо, за да ме чуят заклетите почитатели на никотина с надеждата, че ще почувстват поне слабо притеснение от порочния си навик.

– Е, какво има? – питам, все още прав, с кръстосани отпред ръце и нетърпеливо потропващ с крак.

– Съжалявам, но нямаме салон за непушачи, господине – осведомява ме управителят.

 Спирам да потропвам с крак и оглеждам ресторанта,  така нареченото бистро, като се чудя как ли изглежда косата ми. Изведнъж ми се приисква да не бях сменял марката на пяната си, защото сега я усещам някак по-различно отпреди малко, когато се огледах, и навярно косата ми си е променила вида, докато съм изминавал пътя от бара до масата. Усещам несломимо гадене, което ме връхлита на топли вълни, но тъй като всичко ми е като насън, успявам да задам следващия си въпрос:

– Значи казвате, че няма салон за непушачи. Така ли?

– Да, господине – отвръща управителят, който е по млад от мен, с невинен, малко педерастки вид и явно с добри актьорски данни. – Съжалявам.

– Много интересно, много интересно наистина!

Бръквам в джоба си за портфейла от кожа на газела и пъхвам двайсетачка в колебаещата му се длан. Той поглежда смутено банкнотата, промърморва едно "благодаря" и се оттегля като поразен от гръм.

– Не. Аз трябва да ви благодаря – извиквам подире му и сядам срещу Бетани, като кимвам учтиво на двойката пушачи от съседната маса и се опитвам да не я поглеждам, преди да мине определеното от етикета време, но не мога да се сдържа..

Бетани е направо зашеметяваща, досущ като фотомодел. Всичко е много подозрително. И аз съм нащрек. Трескави, романтични мисли...

– В Харвард като че ли пушеше?

Това е първото нещо, което казва.

– Пури – уточнявам. – Само пури.

– О , разбирам.

– Но и тях ги отказах – слъгвам набързо със задъхан глас  и стискам силно ръцете си една в друга.

– Добре си направил – кимва тя.

– Слушай, имаше ли проблеми със запазването на маса? –  питам я и целият треперя като лист.

Опирам ръцете си на масата с тъпата надежда, че острият ѝ поглед няма да забележи как се тресат.

– Тук не са необходими резервации, Патрик. – Тя протяга  ръка и я слага върху една от моите. – Успокой се. Имаш вид на побъркан.

– Спукан съм, пардон, спокоен съм – уверявам я с половин глас и се опитвам да се усмихна, но изведнъж усещам, че не мога да се сдържам повече, и питам: – Как е косата ми?

– Изглежда прекрасно – отвръща тя. – Шшшт. Нищо ѝ няма.

– Добре. Добре съм.

Пак опитвам усмивка, но по-скоро излиза като гримаса. След кратко мълчание тя отново подхваща разговора.

– Имаш много хубав костюм. От "Хенри Стюарт" ли е?

– Не – отговарям с обида в гласа и подръпвам ревера на сакото си. – От "Гарик Андерсън".

– Много е хубав – повтаря тя, но изведнъж лицето ѝ става угрижено. – Добре ли си, Патрик? Просто... трепериш целият.

– Знаеш ли, скапан съм. Току-що се върнах от Вашингтон. Пътувах със совалката на Тръмп сутринта – разказвам ѝ припряно, като старателно отбягвам погледа ѝ. – Беше страхотно. Обслужването им е превъзходно. Ще трябва да пийна нещо.

Тя се смее развеселена, изучава ме по особен начин.

– Така ли? – пита не без известна ирония.

– Да.

Просто не мога да я погледна в очите, разгъването на  салфетката се превръща в истинско изпитание за мсн, слагам я върху скута си, после я оправям, въртя из ръцете си чаша за вино и се моля отнякъде да се появи келнер защото настъпилото мълчание произвежда в ушите ми най-силния възможен звук.

– Гледа ли сутринта "Шоуто на Пати Уинтърс"?

– Не, тичах по разни работи навън – отвръща тя. – Не беше ли за Майкъл Дж. Фокс?

– Не – поправям я. – Беше за Патрик Суейзи.

– Ами? Вече не мога да им хвана края. Сигурен ли си?

– Да, за Патрик Суейзи беше. Абсолютно сигурен съм.

– Как беше?

– Ами доста интересно. Нещо като обсъждане на въпроса дали е станал циничен, или не.

– Според теб станал ли е циник? – пита ме тя, а усмивката не слиза от лицето ѝ.

– Абе, не, честно казано, не знам – започвам нервно.

– Интересен въпрос. Не беше разнищен основно. След "Мръсни танци" не бих казал, че е станал такъв. Но в "Тайгър Уорсоу" – просто не знам. Може и да съм откачен, ала усетих там някаква горчивина. Не съм много сигурен.

Тя ме наблюдава с все същия израз на лицето.

– А, съвсем бях забравил – казвам и бръквам в джоба си.  Написах стихотворение, посветено на теб. Ето – подавам ѝ листа.

Чувствам се болен, разбит, измъчен, почти на ръба на срива.

– О, Патрик! – възкликва тя. – Колко мило.

– Е, чак пък толкова – заявявам, свел срамежливо поглед.

Бетани взема листа и го разгръща.

– Прочети го! – настоявам ентусиазирано.

Тя го разглежда учудено, премигва, невярваща на очите си,  обръща листа, за да види дали няма още от другата страна.

Нещо ѝ говори, че стихотворението е необичайно кратко и тя отново се се втренчва в думите, написани с червен химикал.

– Кратичко е, но съдържателно. Като хайку. Хайде, прочети го де! – подканям я.

Тя прочиства гърлото си и колебливо започва да чете, и често прекъсва.

– "Бедният негър до стената. Вижте го". – Спира и се взира в  думите, после бавно продължава: – "Вижте го бедния негър. Вижте го бедния негър... до... стената". – Пак спира, двоуми се, объркана, поглежда мен, после – пак листа.

– Карай – казвам и се оглеждам за келнер. – До края.

Пак прочиства гърлото си и продължава нататък, вперила поглед в текста, като се старае гласът ѝ да не надвишава шепот.

– " Начукайте му го... Чукайте негъра до стената..." – Запъва се се и с въздишка дочита последния стих. – "Черен.... дяволът."

Двойката от съседната маса ни наблюдава. Мъжът изглежда отвратен, жената гледа с ужас. Отвръщам ѝ с кръвнишки поглед, който тя не издържа и отново насочва вниманието си към скапаната си салата.

– Е, Патрик – проговаря Бетани и ми връща стихотворението , опитвайки се да се усмихне.

– Да? – питам. – Какво ще кажеш?

– Виждам, че... – тя се замисля – ...че чувството ти за социална несправедливост е останало непокътнато Тя пак прочиства гърлото си и свежда очи.

Прибирам си листчето в джоба и се усмихвам като  правя опит да запазя непроменен израза на лицето си и  държа тялото си изпънато, за да не си помисли, че се свивам. Нашият келнер приближава и го моля да ни каже каква бира може да ни предложи.

– "Хайнекен", "Будвайзер", "Амстел" светло –  рапортува той.

– Да? – казвам, втренчен в Бетани, и му давам знак с  ръка да продължи.

- Това, хм, е всичко, господине – информира ме келнерът.

– Нямате ли "Корона"? Ами "Кирин"? "Гролш"? "Марети"? – питам озадачен.

– Не, господине, съжалявам. Само "Хайнекен", " Будвайзер" и "Амстел" светло.

– Ама че работа – въздъхвам. – Тогава ще пия "Джей енд Би" с лед. Не, не, мартини с "Абсолют". Или я  по-добре "Джей енд Би", ама чисто.

– За мен още една бутилка "Сан Пелегрино" – обажда  се Бетани.

– И за мен – бързо добавям, а кракът ми подскоква нагоре под масата.

– Добре. Ще желаете ли да ви съобщя специалитетите? – пита ни той.

– Задължително – отговарям му поуспокоен и се усмихвам насърчително на Бетани.

– Сигурен ли сте? – подсмихва се той.

– Моля, чакам – казвам съвсем сериозно и изучавам менюто.

– Като ордьоври имам сушени на слънце домати със златист хайвер и люти чушлета, а също и супа от прясна цикория...

– Чакай, чакай! – прекъсвам го с вдигане на ръка. – Задръж малко.

– Да, господине? – пита той смутен.

– Аз имам? Искаш да кажеш, че ресторантът има – поправям  го. – Ти нямаш сушени на слънце домати. Ресторантът  има. Не ти, а ресторантът има люти чушлета. Просто внасям повече яснота.

Стъписан, келнерът се обръща към Бетани, която умело овладява ситуацията, като го пита:

– Как сервирате  супата от цикория?

– Ъъъ ... студена – отговаря той, все още зашеметен от лингвистичните ми поучения, осъзнал, че си има работа със серт човек. Неуверен, пак замлъква.

– Карай, де! – подканям го. – Защо спря?

– Сервира се студена – започва той отначало. – А за антре  предлагаме също риба с манго и риба върху френска питка полята с кленов сироп... – той проверява тефтера си– ... и със синап.

– Ммм, звучи доста апетитно – коментирам и нетърпеливо потривам ръце. – Бетани, ти?

– Искам каварма с праз и киселец. И супа от цикория с орехови ядки.

– За господина? – пита той учтиво.

– За мен... – Млъквам за миг, бързо преглеждам менюто. – За мен сепия с лешници и, ако е възможно, резен козе сирене, шевр – произнасям на френски и поглеждам към Бетани, за да доловя дали не се присмива на лошото ми произношение – и отделно салца.

Келнерът кимва и се оттегля, оставаме сами.

– Е, –  усмихва се тя и в този миг забелязва, че масата се полюшва. – Какво... ти става с крака?

– С крака ли? – Поглеждам под масата, после пак към нея. – А, нищо... от музиката е. Много харесвам тази музика. Дето са я пуснали.

– Какво е това? – пита тя и извърта глава, за да чуе нюейдж варианта на известна песен, който се лее от тонколоните над бара.

– Ами... мисля, че е Белинда Карлайл – гадая на глас. – Не съм много сигурен.

– Ho... – започва тя и млъква. – О, няма значение

– Какво "но"?

– Просто не чувам пеене – усмихва се Бетани и свежда очи, смутена.

Укротявам крака си и се правя, че слушам музиката.

– Но това е нейно парче – обявявам след малко. – Мисля, че се наричаше Heaven is a place on Earth. Не може да не го знаеш.

– Слушай, бил ли си скоро на концерт?

– Не – отговарям и съжалявам горчиво, че изобщо под– хванахме тази тема. – Не обичам музиката на живо.

– Музиката на живо ли? – пита тя заинтригувана и отпива от водата си.

– Да. Нали знаеш. Оркестри и други подобни –обяснявам ѝ по израза на лицето ѝ усещам, че говоря глупости.

– О, забравих. Ходих на концерт на "Ю Ту".

– Как бяха? – интересува се тя. – Много си падам по новия им компактдиск.

– Страхотни, направо велики. Направо... – Чудя се какво да кажа, Бетани вдига въпросително вежди и чака да научи повече. – Абе направо... ирландци.

– Чувала съм, че са много добри на живо – чак гласът ѝ става напевен. – Кои други харесваш?

– Ами... – съвсем оплитам конците – ..."Кингсмен". Louie Louie. Все от тоя сорт.

– Божичко, Патрик! – възкликва тя и се взира в лицето ми.

– Какво? – стресвам се и инстинктивно посягам към косата си. – Прекалил ли съм с пяната? Или не си падаш по "Кингсмен"?

– Не – разсмива се тя. – Просто не си спомням в университета да си имал такъв тен.

– Но имах някакъв тен, нали? Все пак не бях блед като духчето Каспар, а?

Подпирам лакът на масата и стягам бицепса си, моля я  да стисне мускула ми. След като го докосва без особено желание, продължавам с въпросите.

– Наистина ли нямах такъв тен в Харвард? – питам уж угрижен, а в действителност наистина съм притеснен.

– Не, не – смее се тя. – От осемдесет и четиримата души в класа  ти определено беше нашият Джордж Хамилтън.

– Благодаря – казвам доволен.

Келнерът донася питиетата ни – две бутилки вода "Сан Пелегрино". Сцена втора.

– Та значи ти си в "Мил..." Как му беше името?

– "Милбанк Туид" – уточнява тя. – Там работя.

– Браво – казвам, докато изстисквам лимон в чашата си. – Чудесно. Ще рече, че не си учила напразно.

– А ти си в... "Пи енд Пи"?

– Да.

Тя кимва, замълчава, иска да каже нещо, но се колебае дали трябва да го каже, накрая се решава и ме пита:

– Но твоето семейство не притежаваше ли...

– Не  желая да говоря за това – прекъсвам я. – Ала ще ти отговоря: да, Бетани, да.

– И въпреки това работиш в "Пи енд Пи"? – продължава да ме разпитва тя. Набляга на всяка сричка и те една по една  изкънтяват в ушите ми.

– Да –  отвръщам и крадешком оглеждам ресторанта.

– Но... – Тя е съвсем объркана. – Нали баща ти...

– Да, разбира се – прекъсвам я. – Опитвала ли си специалитетите в "Пункейкс"?

– Патрик!

– Кажи?

– Какво не е наред?

– Просто не желая да говоря за... за работа.

– Защо?

– Защото я ненавиждам – казвам. – Слушай, ходила ли си вече в  "Пункейкс"? Мисля, че Милър го взе под наем.

– Патрик – започва тя предпазливо, – щом не си падаш толкова по работата си, защо не я зарежеш? Не си принуден да работиш.

Поглеждам я право в очите.

– Защото... искам... да... си... намеря... място.

След дълго мълчание тя се усмихва.

– Разбирам.

Отново мълчание. Този път го нарушавам аз.

– Приеми го просто като... хм, нов подход към бизнеса.

– Колко... – запъва се тя – разумно. Колко хм... практично.

Постепенно обедът се превръща от бреме в загадка,  която трябва да бъде решена, в преграда и накрай леко навлиза в лоното на спокойствието и облекчението, та съумявам да се представя прекрасно – интелигентността ми влиза в действие и ми подсказва колко много ме желае тя, ала аз се държа на дистанция, не се поддавам. Тя също е резервирана, но въпреки това флиртува . Обеща нещо, когато ме покани на обед, и със сервирането на сепията започва да ме обхваща паника, че няма да се  оправя, докато то не се сбъдне. Мъжете, които минават покрай масата ни, сякаш по задължение се заглеждат в нея. От време на време снижавам гласа си почти до шепот. В главата ми е бъркотия от звуци: шум и тайнствени тонове. Устата ѝ се отваря, затваря, поглъща течност,  усмихва се, привлича ме като магнит, покрит с червило, споменава нещо за факс апарати, и то два пъти. Накрая си поръчвам моето "Джей енд Би" с лед, после удрям и един коняк. Тя похапва кокосово сорбе с джоджен. Докосвам ръката ѝ през масата, хващам я много по-нежно от чисто приятелски жест. Слънце облива ресторанта, в който оставаме само ние – вече е почти три часът. Тя  си поръчва чаша шардоне, после още една, накрая иска сметката. Вече е по-спокойна, но всичко може да се случи. Сърцето ми ту учестява, ту забавя ударите си, от време на време се стабилизира. Слушам я внимателни Въображаемите възможности се трупат една върху друга. Тя свежда очи и когато отново ги вдига към мен, аз свеждам моите.

– Е – пита тя, – ходиш ли с някоя?

– Начинът ми на живот е крайно опростен – признавам умислено, заварен неподготвен от въпроса.

– Какво означава това?

Отпивам от коняка и се усмихвам загадъчно на себе си за да събудя надеждата ѝ, мечтата ѝ да е отново с мен.

– Хайде, кажи ми, моля те, Патрик – упорства тя. – Излизаш ли с някоя?

В съзнанието ми изниква Ивлин и промърморвам повече на себе си:

– Да.

– С кого?

– С една голяма бутилка "Дезирел" – отвръщам с далечен и натъжен глас.

– Какво? – усмихва се тя, но изведнъж нещо ѝ прещраква в  главата и тя я тръсва. – Не трябваше да пия толкова.

– Не, не в този смисъл. – Нещо ме подтиква да говоря.– Всъщност някой изобщо излиза ли с някого? Прави ли го някой в този смисъл? Ти излизала ли си с мен? Излизам... Какво означава това? Ха! Какво излиза? Ха! Просто не мога да го разбера. Ха! – разсмивам се.

След като ме изслушва внимателно, тя кимва и проговаря:

– Малко е объркана тази логика, струва ми се.

Отново настъпва дълго мълчание, накрая се престрашавам да задам следващия логичен въпрос.