Текст книги "Американски психар"

Автор книги: Брет Елис

сообщить о нарушении

Текущая страница: 15 (всего у книги 27 страниц)

– Да ѝ кажем ли? – подпитва някой.

– О, не – обажда се Дейзи. – Няма смисъл. Не виждате ли, че е най-обикновена курва.

– Слушай, Макдърмот – навеждам се към него. – Взел си дрога, ясно ми е. Познавам по очите ти. Да не говорим как си се разсополивил.

– Не. Не позна. Не стана работата бе, човек – поклаща той глава.

Аплодисменти за джазоркестъра. Всички на нашата маса ръкопляскат, дори и Тейлър, когото Франческа безмилостно е разбудила. Отдръпвам се от Макдърмот и започвам да пляскам с ръце като останалите. Карън и Либи приближават към нас и Либи казва:

– Карън пътува утре за Атланта. Има снимки за "Вог". Трябва да се прибираме.

Донасят ни сметката и Макдърмот плаща със златната си кредитна карта "Американ Експрес", което доказва, че се е нашмъркал с кокаин, защото е известен като голяма циция.

Навън е задушно, ръми лек дъждец, почти като мъгла проблясва светкавица без гръм. Опитвам се да настигна Макдърмот, за да продължа да се разправям с него, и връхлитам върху някакъв сакат в инвалидна количка. Спомням си, че се появи, когато влязохме, и все още кръстосва с количката край въжетата около входа, но никой от портиерите не му обръща внимание.

– Макдърмот! – извиквам. – Какви ги вършиш? Дай ми проклетата дрога.

Той се обръща с лице към мен и започва да се кълчи, да  се върти като пумпал, но изведнъж престава и тръгва към  чернокожа жена с дете, седнала на просия пред входа на магазин за деликатеси, до въжетата пред бара с неизменната табелка. Не може да се каже дали детето, шест-седемгодишно, е също черно и дали изобщо е нейно, защото осветлението над входа на "При Нел" е толкова силно, че кожата на всеки изглежда жълтеникава.

– Какво правят тия? – чуди се Либи, зазяпана в тях. – Не знаят ли, че ако искат да получат нещо, трябва да стоят по-близо до въжетата?

– Хайде, Либи! – подканва я Карън и я дръпва към двете таксита, спрели до тротоара.

– Макдърмот? – викам му. – Какво правиш бе, човек?

С блеснали очи Макдърмот размахва банкнота пред лицето на чернокожата, която се разридава, защото не може да я достигне с ръка – той не ѝ я дава. Вместо това запалва банкнотата с кибритена клечка и разпалва полузагасналата пура, стърчаща между равните му бели зъби, Ама че копелдак!

– Голям си... благодетел, Макдърмот – казвам му.

Дейзи чака, подпряна на бял мерцедес. Друг мерцедес – черен, е спрял до белия. По Четиринайсета улица с вой профучава линейка. Макдърмот минава покрай Дейзи, целува ѝ ръка и скача във второто такси.

Оставам сам пред плачещата негърка, а Дейзи ни наблюдава.

– Божичко – промърморвам. – Ето, вземи...

Подавам на жената кутийка кибрит от "Лютес", но веднага осъзнавам грешката си. Намирам из джобовете си друг от"Таверна на зелено", и го подхвърлям на детето, а другата кутийка си измъквам обратно от мръсните разранени пръсти на негърката.

– О, Господи! – простенвам пак на връщане към Дейзи.

– Не останаха таксита – казва тя с ръце на кръста. Светкавица я стряска и тя започва да се върти наляво-надясно.– Къде са фотографите? Кой ще ни снима?

– Такси! – изсвирвам с уста подир преминаваща кола.

Още една светкавица разкъсва небето над "Зекендорф Тауърс", а Дейзи се разпищява:

– Къде е фотографът? Патрик, кажи им да престанат! Объркана, тя върти глава наляво-надясно, обръща се назад и пак се оглежда. Смъква надолу очилата си.

– Ама че работа! – промърморвам, но постепенно гласът ми се извисява до крясък. – Това е светкавица. Не фотографска. Истинска светкавица! Разбра ли?

– Ама разбира се. Как мога да не ти вярвам?! Каза, че Горбачов бил долу – обвинява ме тя. – Сега не ти вярвам. Мисля, че пресата е тук.

– Майчице! А, ето едно такси. Ей, такси! – подсвирвам на приближаваща кола, която току-що е завила насам от Осмо авеню, но някой ме потупва по рамото, обръщам се и виждам, че пред мен е застанала Бетани, с която бяхме гаджета в Харвард и която впоследствие ме заряза. Облечена е в шарен пуловер и панталони "Кристиан Лакроа" от изкуствен креп, в ръката си държи разтворен бял чадър. Таксито, което се опитвах да спра, подминава.

– Бетани! – Появата ѝ ме стресва.

– Патрик – усмихва се тя.

– Бетани – повтарям името ѝ.

– Как си, Патрик? – пита ме тя.

– Ммм, горе-долу добре, ъъъ, карам я някак – измънквам и млъквам може би за цяла вечност. – А ти?

– О, не мога да се оплача, благодаря – отговаря тя.

– Ммм... вътре ли беше? – питам я.

– Да – кимва тя. – Хубаво е, че те виждам пак.

– Ти... тук ли живееш? В Манхатън?

– Да. – Тя се усмихва отново. – На работа съм в "Милбанк Туид".

– О, страхотно... браво – обръщам се към Дейзи и изведнъж с гняв си припомням онзи обед в столовата на "Кеймбридж", когато Бетани – с превързана ръка и с драскотина на бузата – заяви, че скъсва с мен. В този момент ме сепва мисълта: "Косата ми, майко мила, този дъжд ще ми съсипе косата!" – Е, трябва да тръгвам.

– Ти си в "Пи енд Пи", нали? – подпитва ме тя. – Изглеждаш жестоко.

Отдръпвам се, защото забелязвам, че се приближава такси.

– Да, да...

– Какво ще кажеш да обядваме заедно? – провиква се тя след мен.

– С огромно удоволствие – уверявам я.

Таксито спира пред Дейзи.

– Ще ти се обадя – казва Бетани.

– Когато пожелаеш – отвръщам.

Някакъв черньо отваря вратата на таксито пред Дейзи, тя влиза с изящни движения на тялото. Чернилката държи вратата отворена за мен, докато махам за довиждане на Бетани. Сядам и чувам нахалния му глас:

– Бакшишче, господине, от вас и от прелестната дама?

– Ей сега! – изръмжавам му и се опитвам да paзбера как е косата ми в огледалото за обратно виждане. – Това да ти е за бакшиш: намери си свястна работа, тъпа печко!

 Захлопвам вратата и казвам на шофьора да кара към Горен Уест Сайд.

– А нея можеш да я хвърлиш в Харлем – подхвърлям му.

Застанал съм без риза в банята си пред огледалото "Оробуенър" и се чудя дали да взема душ и да си измия косата, която изглежда ужасно от дъжда. Внимателно я намазвам със специална пяна и след това я сресвам. Дейзи е седнала  в креслото "Луис Монтони" от хром и месинг, поставено до леглото, и се тъпче със сладолед "Макадания Бритън  Хеаген-Дац". Разхвърляла се е по сутиен и колан за жартиери от "Блумингдейл".

– Знаеш ли – извиква ми тя, – онзи Фидлър, бившето ми гадже , се чудеше защо съм се повлякла с някакво си юпи.

Почти не слушам какво ми говори, но докато си оглеждам косата, измънквам едно "А, така ли?".

– Каза ми... – Тя избухва в смях. – Каза ми, че у теб долавял зли  импулси.

Въздъхвам и надувам мускули пред огледалото.

– Ммда, това... хич не е хубаво.

Тя  свива рамене и непринудено споделя:

– Той прекаляваше с кокаина. И често ме биеше.

Изведнъж наострям уши, а тя продължава:

– Но никога не ме удряше по лицето.

Връщам  се в спалнята и започвам да се събличам.

– Сигурно ме мислиш за загубенячка, нали? – пита ме тя, забила поглед в мен, прехвърлила крака върху едната облегалка  на креслото.

– Какво?

Изхлузвам обувките си и се навеждам да ги вдигна.

– Мислиш си, че съм тъпа? – казва тя. – За теб всички фотомодели са тъпи.

– Не е вярно – отвръщам, като едва се сдържам да не се разсмея.  – Няма такова нещо.

– Има – упорства тя. – По очите ти познавам.

– Мисля, че си...

Гласът ми заглъхва.

– Каква? – чака тя усмихната.

– Мисля, че си блестяща... невероятно блестяща – заявявам с равен глас.

– Чудесно – гледа ме тя весело и облизва лъжичката от сладоледа. – Можел си да бъдеш и мил.

– Благодаря. – Свалям панталоните си и ги сгъвам прилежно,   поставям ги заедно с ризата и вратовръзката на

черна метална закачалка "Филип Старк". – Знаеш ли, онзи ден хванах прислужничката си да краде парче препечен хляб от кофата ми за боклук в кухнята.

Дейзи мисли малко върху думите ми, после пита:

– Защо?

Не бързам да ѝ отговоря, оглеждам равния ѝ корем. Тялото ѝ е мускулесто и с добър тен. Също като моето.

– Ами защото била гладна, така ми каза.

Дейзи въздъхва и облизва замислено лъжичката.

– Добре ли е косата ми?

Стоя изправен пред нея, само по шорти "Калвин Клайн", надигнати отпред от ерекцията ми, и чифт чорапи"Армани" за петдесет долара.

– Да – свива тя рамене. – Нищо ѝ няма.

Сядам на края на леглото и свалям чорапите.

– Днес набих едно момиче, което просеше пари от хората на улицата. – Тук правя пауза и внимателно обмислям всяка следваща дума. – Изглеждаше уплашено и носеше табелка, на която пишеше, че се загубило в Ню Йорк и че имало дете, макар че такова не видях наоколо. Трябваха ѝ пари за храна и за още нещо. А, да – за автобусен билет до Айова. Айова. Да, май за там беше...

Спирам за момент и си играя с чорапите, свивам ги на топка и пак ги развивам. Дейзи ме гледа известно време с празни очи, преди да попита:

– После?

Мълча унесено и накрая се изправям. Преди да вляза в банята, се обръщам и промърморвам:

– После ли? Спуках ѝ гъза от бой.

Отварям аптечката в банята, за да си взема презерватив. Когато се връщам в спалнята, продължавам:

– На табелката беше написала погрешно думата "инвалид". Не заради това я набих, но... нали знаеш. На всички отгоре беше толкова грозна, че не ставаше и да я изнасили човек.

Дейзи се изправя и оставя лъжичката до кутията от сладоледа върху нощното шкафче "Жилбер Род".

– Не там – соча ѝ с пръст. – Пусни я в кутията.

– О, извинявай.

Нахлузвам си презерватива, докато тя се възхищава на вазата "Палацети". Лягам върху нея и започваме да се чукаме, под мен тялото ѝ е само една форма, въпреки че светят всички халогенни лампи. След това лежим разделени в двата края на леглото. Протягам ръка и я докосвам по рамото.

– Мисля, че трябва да си вървиш.

Тя отваря очи и разтрива шията си.

– Мисля, че може... да те нараня – обяснявам ѝ. – Понякога не мога да се контролирам.

Дейзи ме поглежда и свива рамене.

– Добре. Изчезвам. – И започва да се облича. – И без това не ми се ще да задълбочаваме нещата.

– Имам усещането, че ще се случи нещо лошо – казвам ѝ.

Тя обува бикините си, пооправя косата си пред огледалото и ми кимва.

– Разбирам.

След като се е облякла и минават минути в мълчание,питам я не без надежда в гласа:

– Нали не искаш да те нараня?

Тя  закопчава роклята си догоре и въздъхва, без дори да погледне към мен.

– Затова се махам.

– Май се минах – казвам.

Пол Оуен

Цяла сутрин проверявах записаните обаждания ни телефонния секретар, но не отговорих на нито едно от тях, гледах тъпо безжичния телефон и се наливах с билков чай. После отидох в спортния клуб, където вдигах щанги два часа. Обядвах в бар "Здраве", като едва успях да поема половината от порцията салата от цикория и моркови. На връщане от обезлюдената сграда някъде в квартала "Хеле Кичън", в която бях наел едно таванско помещение, минах през "Барни". Ходих на козметик за лицето. Поиграх скуош с Брюстър Уипъл в "Йейл Клуб" и оттам за– пазих маса на името на Маркъс Халбърстам за осем часа в "Тексаркана", където имах среща с Пол Оуен за вечеря. Избрах "Тексаркана", защото знаех, че много хора от познатите  и колегите ми няма да вечерят там тази вечер. Освен това съм се затъжил за порция свинско печено с люти чушлета и една-две бири "Дикси". Юни е и съм облечен в ленен костюм, памучна риза, копринена вратовръзка ѝ кожени мокасини – всичко от "Армани". Пред "Тексаркана" чернокож скитник-веселяк ми прав знак с ръка да се приближа и ми обяснява, че бил брат на Боб Хоп, казва се Троп Хоп. Протяга към мен ръка със стиропорна чаша за кафе. Шегата му ми се струва добра и затова му дадох четвърт долар. Закъснял съм с двайсет минути. От отворен прозорец на Десета улица се чуват заключителните  акорди на A day in the life на Бийтълс.

 Барът в "Тексаркана" е безлюден, а в ресторанта има хора само на пет-шест маси. Оуен е седнал в едно ceпаре в дъното и се заяжда упорито с келнера, не го оставя на мира, иска да знае защо нямат тази вечер гъмбо с риба. Сервитьорчето, нелошо на вид копеле, вече се е отказало да спори с него и мънка някакви оправдания. Оуен съвсем не е в настроение за любезности, а аз още по-малко. Щом сядам, келнерът се извинява още веднъж и приема поръчката ми за аперитива.

– "Джей енд Би", чисто – подчертавам. – И една биричка "Дикси".

Той се подсмихва, докато записва това, дори премигва често-често, и тъкмо се каня да го предупредя да не подхваща с мен обсъждане на поръчката, Оуен сопнато повтаря своята: "Двойно мартини с "Абсолют", и магията се разваля.

– Голям живот, хм, кипи тук, Халбърстам – иронично подмята той, като сочи с ръка почти празното заведение. – Страхотна кръчма, няма що.

– Слушай, тук правят разкошна крем-супа и аругула на скара – ориентирам го в менюто.

– Добре, добре – мърмори той, загледан в мартинито си. –Закъсня.

– Ей, недей така, син съм на разведени родители. Не ме юркай толкова – оправдавам се, а на акъла си викам: " Абсолютен гъз си, Халбърстам." Преглеждам менюто и добавям: – Хм, виждам, че нямат от свинските рибици с лимонено желе.

Оуен е с двуреден ленено-копринен костюм, памучна риза и копринена вратовръзка – всичко от "Джоузеф Абуд", а тенът му е безупречен. Но настроението му е ужасно, изненадващо неразговорлив е и това попарва радостните ми очаквания за приятна вечеря. Съвсем се вкисвам и аз, та се ограничавам със забележки от рода на "Абе, това там не е ли Ивана Тръмп?", и се разсмивам. "Стига бе, Патрик, пардон, Маркъс, чий ще го търси Ивана в "Тексаркана"?" Това не прави вечерята по-малко  скучна. Не помага и за игнорирането на факта, че Пол Оуен е на моите години – двайсет и седем, нито го прави по-малко смущаващ.

Отначало мислех, че винаги се държи така надуто, и сега разбирам, че всъщност е пиян. Щом се опитам да измъкна някаква информация от него за сметката на "Фишър", той ми повтаря ненужни статистически данни, които отдавна са ми известни: как Ротшилд се оправял с  нея преди, как Оуен я придобил. Но въпреки че Джийн ми събира подобна информация от няколко месеца, не спирам да кимам с глава и се преструвам, че този смотаняк ми снася много важни неща, че ми разкрива неподозирани  тайни. От време на време подмятам по някоя фраза  като например: "Луд съм за връзване" и "Обичам да правя дисекции на момичета". Всеки път, когато успея да насоча разговора към тайнствената сметка на Фишър, той незабавно сменя темата и започва да ми разправя или за козметични салони, или за марки пури, или за някъкъв спортен клуб, за това, кои били най-добрите места за бягане в Манхатън – и през цялото време се кикоти на висок глас, което силно ме смущава. С предястието пия бира, после минавам на диетична пепси-кола, тъй като трябва да  съм леко трезвен. Тъкмо се каня да му кажа, че Сесилия, гаджето на Маркъс Халбърстам, има две влагалища и че смятаме да се оженим идната пролет в Ийст Хамптън, той ме прекъсва.

– Чувствам се поомекнал – признава си Оуен и изстисква лимон върху масата, защото не може да уцели   халбата си с бира.

– Ъхъ – съгласявам се и топвам коричка препечен хляб в горчицата, като се правя, че не забелязвам дивотиите му.

 До края на вечерята така се е натряскал, че: първо, прекарвам го да плати сметката, която е около двеста и петдесет долара; второ, убеждавам го да признае, че е тъпо копеле; и трето, откарвам го в апартамента си, къде то той веднага си налива още за пиене – набарва бутилка вино "Акация", която мислех, че съм скрил добре, и я отваря със сребърния тирбушон "Мулазони", който ми подари Питър Радлоф, след като двамата приключихме сделката "Хедърбърг". В банята изваждам брадвата, която бях прибрал под душа, вземам два валиума от по пет милиграма, преглъщам ги с чаша "Плакс", после отивам в антрето, където обличам евтин шлифер, купен в сряда от "Брукс брадърс", и тръгвам към Оуен, навел се да разглежда колекцията ми от компактдискове под стереоуредбата. Всички светлини в хола са запалени, щорите са плътно спуснати. Той се изправя и отстъпва бавно назад, като оглежда апартамента и отпива от чашата с вино. Накрая сяда на бял алуминиев сгъваем стол, който купих на празнична разпродажба преди няколко седмици, и тогава забелязва вестниците "Ю Ес Ей Тудей", W и "Ню Йорк Таймс", разпрострени по пода под него, за да предпазят полирания бял дъбов паркет от кръвта му. Приближавам към него с брадвата в едната ръка, с другата закопчавам шлифера.

– Ей, Халбърстам – подвиква той, като успява да разчлени двете думи.

– Кажи, Оуен – отвръщам, приближавайки.

– Защо тези вестници се въргалят из цялата къща? Да нямаш куче? Порода чау-чау, а?

– Не, Оуен.

Бавно заобикалям стола му и заставам пред него, точно пред очите му, но той е толкова пиян, че дори не може да види брадвата дори когато я вдигам високо над главата си. Нито когато решавам друго, свалям я и си я подпирам на кръста като бухалка за бейзбол, сякаш се готвя да замахна срещу връхлитащата топка, която в случая се оказва главата на Оуен.

С лед известно мълчание Оуен пак проговаря:

– Както и да е, някога не можех да понасям Иги Поп, мразех го, но откакто се комерсиализира, го харесвам много повече, отколкото...

На това място брадвата прасва лицето му, дебелото ѝ острие се врязва странично в отворената му уста и я запушва. Очите на Пол се обръщат нагоре към мен, после неволно потъват надолу и пак към мен, ръцете му се вкопчват  в дръжката, но шокът от удара съвсем го е обезсилил.

Отначало няма кръв, нито звук, с изключение на шумолящите вестници под ритащите му крака. Малко след удара от двете страни на устата му тръгват тънки струйки кръв и когато издърпвам брадвата, Оуен изхвръква от стола, повлечен от нея. Прасвам го още веднъж в лицето и то се разтваря, ръцете му безпомощно подскачат из въздуха, кръв пръсва от двете страни като гейзери и изцапва шлифера ми. Чува се ужасяващо кратко изсъскване, което идва от раните в черепа на Пол, от местата, където плът и кости вече не са съединени в едно. Със звук, подобен на пръдня, част от мозъка му, притиснат от разместените кости на черепа, изскача през раните на лицето му. Той пада на пода в агония с посивяло, окървавено лице, единствено едното му око играе неудържимо, устата му  е червено-розова каша от зъби, месо и челюсти, езикът му е провиснал през разцепената буза и се държи само на някаква тънка лилаво-червена жила. Изкрещявам му едно-единствено нещо

– Гнусно, тъпо копеле!

Докато стоя и чакам, оглеждам пукнатината над картината на Оника, която домоуправителят още не е оправил. След пет минути Оуен е напълно мъртъв, след още трийсет тялото му престава да кърви.

До апартамента на Оуен в Горен Ийст Сайд отивам с такси и докато прекосяваме Сентръл Парк в задушната юнска нощ, изведнъж се сещам, че все още съм с окървавения шлифер. В жилището влизам с ключовете, които измъкнах от джоба му, и вътре веднага заливам шлифера със спирт и го изгарям в камината. Холът е обзаведен крайно пестеливо, минималистично. Стените са сиво-бели, с изключение на едната, върху която има голяма рисунка, напомняща научна схема, напълно в тон с модната тенденция, а стената, гледаща към Пето авеню, е тапицирана с част от нещо, наподобяващо волска кожа. Под нея се шири черен кожен диван.

Включвам широкоекранния телевизор "Панасоник на предаването "В късната вечер с Дейвид Летърман" после отивам при телефонния секретар, за да променя съобщението на Оуен. Докато изтривам неговия запис (и който Оуен съобщава всички телефонни номера, на които може да бъде открит, включително в Сийпорт, мамка му, на фона на "Четирите годишни времена" от Вивалди), се чудя на глас къде да го пратя и след дълги колебания решавам –  в Лондон.

– Ще го пратя това копеле в Англия – кикотя се на глас и намалявам звука на телевизора.

След това записвам новото съобщение. Гласът ми много прилича на този на Оуен и по телефона сигурно никой няма да усети разликата. Тази нощ Летърман се е отворил за циркаджилъци с домашни любимци. Германска овчарка с шапка за бейзбол на главата обелва и изяжда портокал. Повтарят сцената на забавен кадър.

В кожен куфар "Ралф Лоран", ръчна изработка, с платнено  покритие в цвят каки, подсилени с метални пластини ъгли и златни закопчалки, слагам вълнен двуреден раиран костюм и още един – тъмносин, също вълнен, и двата от "Брукс Брадърс", електрическа самобръсначка "Мицубиши" с презареждащи се батерии, посребрена обувалка от "Барни", спортен хронометър "Таг-Хойер", черен кожен портфейл "Прада", портативен копирен апарат "Шарп", безжичен телефон "Шарп", паспорта му и сгъваем сешоар "Панасоник". За себе си открадвам портативен CD-плейър "Тошиба" заедно с диска с оригиналния запис на "Клетниците" в него. Банята е боядисана изцяло в бяло, с изключение на едната от стените, която е с тапет на черни петна, наподобяващ кожа на куче далматинец. Натъпквам една найлонова торба с тоалетни принадлежности.

Връщам се у дома, където тялото му съвсем се е вкочанило. Увивам го в четири големи хавлиени кърпи, купени заедно с шлифера от онази разпродажба, и го напъхвам с главата напред в спален чувал "Каналино", плътно затварям ципа и лесно го отнасям в асансьора. Промъквам се покрай нощния портиер във фоайето и тръгвам надолу по улицата. На първата пряка се сблъсквам с Артър Кристал и Кити Мартин, които се връщат от вечеря в "Кафе Люксембург". За мое щастие Кити Мартин ходи от известно време с Крейг Макдърмот, който тази нощ е в Хюстън, така че не им е много-много до разговор с мен. Все пак Кристал – тъпанарът му с тъпанар – успява да ме разпита какви са основните изисквания за носене на бяло сако на официална вечеря. Отговарям му лаконично и спирам едно  такси. Без особени усилия мятам спалния чувал на задната седалка, намествам се до него и казвам на шофьора адреса в "Хеле Кичън". Там изкачвам с чувала четирите етажа на обезлюдената сграда, в която съм наел помещение, и пускам тялото на Оуен в голяма порцеланова вана. Свалям костюма му марка "Абуд" и след като наквасвам трупа с вода, изсипвам вътре два чувала вар. По-късно, някъде около два часа, вече съм в леглото си и не мога да заспя. Ивлин ме сбарва по телефона, но я оставям да почака, докато прослушвам обажданията, записани от телефонния секретар, и зяпам видеозапис на тазсутрешното "Шоу на Пати Уинтърс", в което разговарят за хората с уродства.

– Патрик? – пита Ивлин.

Изчаквам малко, после с безизразен монотонен i ш спокойно обяснявам: .

– Този телефонен номер е на Патрик Бейтмън. Точно сега той не може да се обади. Затова, моля, оставете съобщение след сигнала... – Малка пауза и добавям: – Приятен и ден.

Пак пауза, през която се моля на Бога да се е вързала на номера, и издавам едно жално "би-и-и-й-п".

– О, Патрик, престани – сърди се тя. – Знам, че си ти. Какви са тия глупости, дето ги вършиш?

Протягам напред ръката, която държи телефона, и го пускам да падне на пода, после го удрям в нощното шкафче, докато го вдигам, натискам най-различни цифри с надеждата да чуя свободна линия.

– Ало? Ало? – викам стреснато. – Кой е? Обадете  се де!

– О, престани. Чуваш ли? Престани! – хленчи тя.

– Здравей, Ивлин – поздравявам я бодро, а лицето ми е изкривено в гримаса на досада.

– Къде се запиля тази вечер? – пита тя. – Мисля, че трябваше да вечеряме заедно. Доколкото си спомням, имахме запазена маса в "Космос".

– Не, Ивлин. Грешиш – отговарям ѝ уморено. – Нямахме резервация. Защо си решила, че имаме?

– Мисля, че така ми бе записано – негодува тя. – Казах на секретарката си да ми го запише.

– Е, значи една от вас двете е сбъркала – обяснявам ѝ, докато с дистанционното устройство връщам назад видеозаписа. – В "Космос" ли? Ти... да не си... откачена?

– Скъпи – мрънка тя, – къде беше тази вечер? Надявам се че не си отишъл в "Космос" без мен.

– Глупости – въздъхвам. – Просто трябваше да взема няколко видеокасети. Всъщност трябваше да ги върна, прощавай, обърках се.

– Какво друго прави? – пита тя все още нацупена.

– Ами срещнах Артър Кристал и Кити Мартин. Току-що бяха вечеряли в "Кафе Люксембург".

– Така ли? – Любопитството ѝ явно набира скорост. – С какво беше облечена Кити?

– Официална бална рокля "Лаура Маролакос" с голи рамене. Горната ѝ част беше от кадифе, а надолу – дантелена  пола на цветчета, ако не се лъжа.

– А Артър?

– Същото.

– О, господин Бейтмън – смее се тя. – Обожавам чувството ви за хумор.

– Слушай, късно е. Уморен съм. – Правя се, че се прозявам.

– Събудих ли те? – пита тя угрижено. – Дано да не съм.

– Да, събуди ме. Но аз вдигнах слушалката, така че вината е моя, а не твоя.

– Кога ще вечеряме заедно, скъпи? Утре например? –  пита ме тя съвсем спокойно, защото очаква положителен отговор.

– Не мога. Имам работа.

Ти да не си се сгодил за тази проклета компания? – жалва се тя. – Каква работа? Какво изобщо работиш ти?  Не те разбирам.

– Ивлин – въздъхвам тежко, – моля те.

– О, Патрик, хайде сега през лятото да заминем някъде – предлага тя замечтано. – Да отидем в Едгартаун или в Хамптънс.

– Аз ще отида – отвръщам ѝ. – Да, да, може би ще го направя.

"Пол Смит"

Намирам се в "Пол Смит" и разговарям с Нанси и Чарлс Хамилтън, придружени от двегодишната им дъщерички Глен. Чарлс е с двуреден ленен костюм "Редаели" с четири копчета на сакото, памучна риза "Аскът Чанг", щампована копринена вратовръзка "Еудженио Венанци" и мокасини от "Брукс Брадърс". Нанси е облякла копринена блуза с пайети и пола "Валентино" от копринен шифон, на ушите си има сребърни обеци "Рийна Пакочи". Облякъл съм двуреден вълнен раиран костюм с щампована копринена вратовръзка от "Луис", Бостън, и памучна риза "Лучано Барбера". Докато продавачката пакетира покупките на Чарлс, аз си играя с детенцето, което Нанси държи на ръце. Подавам на Глен платинената  си кредитна карта "Американ Експрес" и тя протяга ръчичка да я сграбчи, поклащам глава и говоря с престорен детски глас, стискам с два пръста брадичката ѝ, размахвам картата пред лицето ѝ, говоря ѝ нежно. "Да, да, аз съм  абсолютен убиец-психопат, такъв съм си, обичам да убивам хора, ох, миличко, колко обичам да убивам, на чичо сладуранката..." След работа днес играх скуош с Рик Хендрикс, после пихме по чаша със Стивън Дженкинс във "Флейтите" и трябва да се видя с Бони Абът в осем на вечеря в "Пункейкс", новия ресторант на Бишъп Съливан в Грамърси Парк. "Шоуто на Пати Уинтърс" сутринта бе посветено на оцелели от концентрационните лагери. Изваждам джобно телевизорче "Сони Уочмън" с шестсантиметров чернобял екран, тежащ само четиристотин грама, и го показвам на Глен.

– Бива ли го херинговият хайвер в "При Рафаели"? пита  ме Нанси.

 Навън пред магазина започва да се стъмва.

– O, страхотен е – измърморвам, без да откъсвам щастливи очи от Глен.

Чарлс подписва сметката и се обръща към мен. Докато прибира златната си кредитна карта "Американ Експрес" в портфейла си, забелязва някой зад гърба ми, когото поздравява усмихнат:

– Здрасти, Луис.

Обръщам се.

– Здравей, Чарлс. Здравей, Нанси. – Луис Kapyтърс  целува Нанси по бузата и поклаща ръчичката на бебето. – Оо, как си, Глен? Ама че голяма си станала.

– Луис, познаваш ли Робърт Чанк... – започва Чарлс.– Пат Бейтмън – прекъсвам го и си прибирам телевизорчето в джоба. – Не се притеснявай, знаем се с него.

– О, съжалявам. Точно така. Пат Бейтмън – извинява се Чарлс.

Луис е с костюм от вълнен креп, памучна риза и копринена вратовръзка – всичко от "Ралф Лоран". Също като мен и Чарлс той носи косата си зализана назад и е с очила "Оливър Пийпълс" с рамки от червено дърво. Но моите поне не са с диоптър.

– Е, добре – казвам, докато се здрависвам с Луис, който стисва дланта ми едновременно здраво и ужасяващи страстно. – Трябва да търся вратовръзка.

Махвам още веднъж за довиждане на малката Глен се вмъквам в мъжката галантерия. На мраморна закачалка  зървам хавлия за двеста долара и избърсвам ръцете си в нея.

Не след дълго с разсеян вид там се появява и Луис. Обляга се на щанда и се прави, че разглежда с интерес вратовръзките, също като мен.

– Какво правиш тук? – пита ме шепнешком.

– Избирам вратовръзка за брат си. Скоро ще има рожден ден ден. Извинявай.

Тръгвам покрай рафтовете, по-далеч от него.

– С брат като теб сигурно се смята за щастливец – подмята той и се присламчва пак до мен с открита усмивка. Може би, само че за мен е абсолютен отвратяга – отбелязвам. – На теб обаче може да се хареса.

– Патрик, защо не искаш да ме погледнеш в очите?– пита  Луис притеснен. – Погледни ме.

– Остави ме на мира, Луис, моля те – изричам със стиснати от гняв очи и юмруци.

– Хайде да пийнем по нещо в "При Софи" и да си поговорим та това – предлага той с молещ глас.

– За какво да говорим бе? – питам го и отварям очи, направо не мога да повярвам.

– Ами... за нас двамата – свива той рамене, сякаш това се подразбира от само себе си.

– Ти да не си ме проследил дотук? – питам подозрително.

– Докъде?

– Дотук. До "Пол Смит". Защо го направи?

– Аз? Да съм те следил? Боже мой! – Той се опитва да разсее със смях съмненията ми. – Какви ги приказваш?

– Луис – опитвам се да хвана погледа му, – моля те да ме оставиш на мира. Разкарай се.

– Патрик, много те обичам. Надявам се да разбереш това.

– Изохквам и се насочвам към щанда с обувки, усмихвам се разсеяно на една продавачка. Луис се влачи след мен.

– Патрик, защо стоим тук?

– Ами защото се опитвам да купя вратовръзка за брат си , а ти... – вземам да разгледам една мокасина – ...а ти се опитваш да ми духаш, разбра ли? Мамка му и късмет! Аз изчезвам.

Връщам се на щанда за вратовръзки, грабвам една, без изобщо да я погледна, и отивам на касата. Луис се мъкне зад мен. Правя се, че не го виждам, подавам на касиерката кредитната си карта и я уведомявам:

– Пред входа виси някакъв скитник. – Посочвам през витрината към ридаещия бездомник е торба вестници, подпрян на пейката до входа на магазина. – Извикайте полиция или го разкарайте някак.

Тя ми благодари c кимване и пуска кредитната ми карта за обработване от компютъра. Луис стои безмълвен и  неподвижен, забил засрамен поглед в земята. Подписвам сметката, вземам найлоновата торбичка и посочвам Луис на касиерката.

– Този не е с мен.

Излизам навън и започвам да махам за такси по Пето авеню. Луис изтичва след мен.

– Патрик, трябва да поговорим – надвиква той шума от уличното движение.

Настига ме и хваща ръкава на палтото ми. Извъртам се с отворен нож и мушвам заплашително острието под брадата му, предупреждавам го да ми се маха от главата. Хората се отдръпват от нас, някои ни поглеждат бегло  и отминават.

– Ей, какво ти става? Патрик? – отстъпва той назад с вдигнати ръце. – Патрик...

Изсъсквам насреща му и не прибирам ножа си. Едно такси приближава и спира до бордюра. Луис се опитва да ме приближи с все още вдигнати ръце, а аз държа ножа насочен срещу него, разсичам с острието му въздуха между двама ни. С едната ръка отварям вратата на таксито и вече съм вътре, но продължавам да съскам. Затръшвам вратата и казвам на шофьора да кара към "Пункейкс" в Грамърси Парк.