Текст книги "Американски психар"

Автор книги: Брет Елис

сообщить о нарушении

Текущая страница: 19 (всего у книги 27 страниц)

– Е – опитвам се да бъда приятелски настроен и пред-разположен за разговор, – какво ви интересува?

– Ами вижте, нает съм от Мередит Пауъл да разследвам безследното изчезване на Пол Оуен.

Кимвам замислено, преди да попитам:

– Значи не сте от ФБР или от друга държавна служба?

– Не, не. Нищо подобно. Частен детектив съм.

– Разбирам... да – отново кимвам, не съвсем успокоен. – Изчезването на Пол... да.

– Това не е някакъв официален разпит – успокоява ме той. – Просто няколко въпроса. За Пол Оуен. За вас...

– Кафе? – предлагам му.

Колебливо отговаря:

– Не, благодаря.

– "Перие"? "Сан Пелегрино"? – продължавам да изреждам.

– Не, не , благодаря, нищо не ми се пие.

Разгръща малко черно тефтерче, което измъкна от джоба си заедно със златна химикалка " Крос". Звънвам на Джийн.

– Да, Патрик?

– Джийн, би ли донесла за господин... – спирам и го поглеждам.

Той също вдига очи към мен.

– Кимбол.

– ...за господин Кимбол бутилка "Сан Пеле..."

– О, не, нямаше нужда – прекъсва ме той.

– Моля ви, изобщо не ме притеснявате.

Струва ми се, че този тип се опитва да не ме гледа изпитателно. Пак забива поглед в тефтерчето си, записва нещо, друго задрасква. Джийн влиза почти веднага след обаждането ми  и поставя бутилка "Сан Пелегрино" и висока стъклена чаша на бюрото ми пред Кимбол. Поглежда ме озадачено, тревожно, в отговор само се навъсвам. Кимбол вдига очи и кимва на Джийн, която (чак сега забелязвам) е без сутиен днес. С невинен израз изчаквам да излезе от кабинета, тогава отново насочвам погледа си към Кимбол, сключвам ръце и изпъвам гръб върху облегалката на стола.

– Та за какво щяхме да говорим?

– За изчезването на Пол Оуен – напомня ми той.

– О, да. Не съм чул нищо за това, нито пък... – спирам и опитвам да се засмея. – Поне не на шеста страница.

Кимбол се усмихва учтиво.

– Предполагам, че семейството му не желае да се вдига

шум.

 – Напълно разбираемо – кимвам към недокоснатите чаша и бутилка. – Лимон?

– Не, не. Не се притеснявайте.

– Сигурен ли сте? Веднага ще ви донесат лимон.

Той изчаква малко, преди да заговори отново.

– Само няколко предварителни въпроса, които ми трябват за  моя собствен архив, ставали?

– Карайте направо.

– На колко години сте?

– Двайсет и седем. През октомври ще стана на двайсет и осем.

– Къде сте учили?

Драска нещо в книжлето си.

– "Харвард" – отговарям му. – После в бизнес школата на "Харвард".

– Адрес? – пита той, без да вдига очи от тефтерчето.

– Запад, Осемдесет и първа улица, номер петдесет и пет, жилищна кооперация "Американски градини".

– Чудесно. – Той ме поглежда впечатлен. – Браво.

– Благодаря – усмихвам се поласкан.

– Там не живее ли Том Круз? – пита той.

– Да.

Стисвам с пръсти основата на носа си, изведнъж усещам, че трябва да затворя очи.

Чувам гласа му.

– Извинете, добре ли сте?

Отварям очи, и двете са насълзени. В

– Защо питате?

– Струвате ми се... изнервен.

Бръквам в чекмеджето и изваждам шишенце аспирин.

– Нуприн? – предлагам му.

Кимбол поглежда озадачено шишенцето, после мен накрая поклаща глава.

- Ъъ, не... благодаря.

Извадил е кутия "Марлборо" и разсеяно я оставя на  бюрото до бутилката с вода, като задълбочено изучава нещо в тефтерчето си.

– Лош навик – отбелязвам.

Той вдига очи, забелязва неодобрението ми и се усмихва кротко.

– Знам. Съжалявам.

 Не откъсвам поглед от кутията.

– Предпочитате да не пуша, нали? – подшива той с тайна надежда.

Продължавам да зяпам кутията и разсъждавам на глас:

– Не, не... Мисля, че няма да ми пречи.

– Сигурен ли сте?

– Не се притеснявайте.

Звънвам на Джийн.

– Да, Патрик?

– Донеси, моля те, един пепелник за господин Кимбол. Тя се появява само след секунди.

– Какво можете да ми кажете за Пол Оуен? – пита най-после той, след като Джийн излиза, оставяйки пред него до недокоснатата вода "Сан Пелегрино" кристален пепелник от "Фортуноф".

– Ами – задавям се аз, преглъщайки два аспирина на веднъж без вода, – не го познавах много добре.

– Колко добре го познавахте? – пита той.

– Ммм... не знам – отговарям му донякъде искрено. – Той бе част от цялата онази... йейлска история, разбирате ли?

– Каква йейлска история? – пита той.

Замълчавам, изобщо нямам представа за какво говоря.

 – Да... йейлските изпълнения.

– Какво имате предвид... като казвате йейлската история?

Това явно го интересува.

Размишлявам, какво ли имам предвид наистина?

– Ами, предполагам, че е бил от хомосексуалистите, които обикалят обществените тоалетни. – Нямам понятие как се е проявявал по женската част. – Тъпчеше се с кокаин абе, йейлски изпълнения.

В кабинета настъпва гробна тишина. Изведнъж пространството сякаш се свива и нажежава, та въпреки че климатичната инсталация работи с пълна сила, въздухът тегне някак изкуствен, рециклиран.

– Значи... – Кимбол безпомощно гледа записките си  – не можете да ми кажете нищо за Пол Оуен?

– Ами – въздъхвам – водеше според мен редовен живот. Спазваше... диета в храненето.

Усещам някакво притеснение у Кимбол, който ме пита:

– Какъв човек беше? Като оставим настрана – той се усмихва – това, което ми казахте дотук.

Как бих могъл да опиша Пол Оуен на този пич? Хвалипръцко,  арогантен, жизнен, копеле, което винаги се измъкваше,  без да плати сметката в "При Нел". Да кажа, че съм единственият, който знае, че Пол бе кръстил члена си " Майкъл"? Не. Спокойно, Бейтмън. Мисля, че се усмихвам.

– Надявам се, че това не е разпит – измънквам с усилие.

–  Така ли го усещате?

Въпросът изглежда зловещ, но не е.

– Не – казвам нехайно. – В никакъв случай.

Много бързо той записва нещо и без да ме погледне захапал върха на химикалката, продължава с въпросите.

– Къде висеше Пол?

– Как... да е висял?

– В кои заведения ходеше?

– Чакайте да помисля. – Потропвам с пръсти по бюрото. – "Нюпорт", "При "Хари", "Флейтите", "Индокитай", "При Нел", "Корнел Клуб", нюйоркския яхтклуб. Обичайните места.

Кимбол гледа учудено.

– Яхта ли имаше?

– Не. Просто висеше там.

– А къде е учил?

– Това не го ли знаете? – питам след известна пауза.

– Просто исках да разбера дали вие знаете –  обяснява той, без да ме поглежда.

– Ъъ, в Йейл – казвам бавно. – Нали така?

– Правилно.

– След това в бизнес школата на Колумбийския, ако не  се лъжа.

– А преди това? – пита той.

– Не съм много сигурен... май беше в "Сейнт Пол", но... нали разбирате...

– Не се притеснявайте. Не е чак толкова важно. Просто нямам повече въпроси. Няма и за какво да се захвана, за да продължа нататък.

– Вижте, искам... – тактично се обаждам. – Наистина искам да ви помогна.

– Разбирам.

Отново настъпва дълго мълчание. Той си драсва нещо в бележника, но не изглежда да е важно.

– Друго да ми кажете за Оуен?

Замислям се и обявявам тържествено:

– И двамата бяхме на седем години в шейсет и девета.

Кимбол се усмихва.

– И аз.

Преструвам се на заинтересуван от случая и подпитвам:

– Нямате ли свидетели или отпечатъци от пръсти...

Той ме прекъсва уморено.

– На телефонния му секретар има някакво съобщение, че е  заминал за Лондон.

– А ми може наистина да е там? – подпитвам с надежда.

– Приятелката му не мисли така.

– Но... – запъвам се. – Не го ли е виждал някой в Лондон?

 Кимбол поглежда записките си, прелиства една страница и ме поглежда.

– Всъщност да.

– Хм.

– Е, доста трябваше да се поровя, докато проверя това – признава  той. – Някой си Стивън Хюс казва, че го видял там в някакъв ресторант, но при проверката се оказа, че се припознал в някой си Хюбърт Ейнсуърт, та...

– О –  измънквам.

– Спомняте ли си къде бяхте в нощта, когато е изчезнал? –   Той ровичка из тефтерчето си. – Това е станало на двайсет и четвърти юни.

– Уф... не знам. – Замислям се. – Сигурно съм връщал видеокасети.  – Отварям чекмеджето, измъквам бележника си и прелиствайки страниците за декември, съобщавам:

– Имал съм среща с момиче на име Вероника...

Лъжа нагло, това си го измислих в момента.

– Чакайте – прекъсва ме той и объркано поглежда записките си. – Това... не се връзва с моите данни.

– Какво?

Мускулите на краката ми изтръпват.

– Това не съвпада с информацията, която имам – повтаря той.

– Ъъъ – обхваща ме внезапен страх, чак усещам горчивината на аспирина в стомаха си. – Аз... чакайте... каква информация имате?

– Я да видим... – Той разгръща тефтерчето си, намира нещо. Тук пише, че сте били с...

^– Чакайте – смея се. – Може и да греша...

По гърба ми потичат струйки пот.

– Добре... – замлъква той. – Кога за последен път бяхте с Пол Оуен?

– Ами... – "Мисли бързо, Бейтмън, иначе лошо ти се пише" – ходихме на един нов мюзикъл... "О, Африка, смела Африка" – преглъщам – ... голям смях падна... Мисля, че вечеряхме в "При Орсо"... не, в "Петалума". Не, в "При Орсо". – Замлъквам. – За последен път го видях... жив пред автомат за пари. Не помня точно кой, но беше някъде около "При Нел".

– А в нощта, когато е изчезнал?

– Не съм много сигурен.

– Може би сте объркали нещо срещите и датите – подхвърля Кимбол и току поглежда в тефтерчето си.

– Как така? – питам. – Къде според вас е бил Пол тази вечер?

– Според бележника му, а това потвърди и секретарката   му, трябвало да вечеря с... Маркъс Халбърстам.

– Е, ѝ?

– Разпитах го.

– Маркъс ли?

– Да. И той отрича категорично – подчертава Кимбол, – макар отначало да не бе толкова сигурен.

– Но все пак е отрекъл?

– Да.

– Маркъс има ли алиби?

Вече следя по-внимателно отговорите му.

– Да.

Мълчание.

– Наистина ли? Убеден ли сте?

– Проверих – някак странно се усмихва той. – Абсолютно чист е.

Мълчание.

– Тогава...

– Ами вие къде бяхте? – смее се той.

Аз също се разсмивам, макар да не зная защо.

– Къде е бил Маркъс? – питам през смях.

Кимбол продължава да се усмихва и ме гледа изпитателно.

– Не е бил с Пол Оуен – казва той загадъчно.

– И с кого е бил тогава?

Все още се хиля, ама главата ми се върти.

Кимбол надниква в тефтерчето си и за пръв път ме поглежда малко враждебно.

– Бил е в "Атлантис" с Крейг Макдърмот, Фредерик Дибъл, Хари Нюмън, Джордж Батнър и... – Кимбол спира миг и ме поглежда – ...и с вас.

В този момент в кабинета си се чудя за колко ли време тук ще се разложи труп. В този момент в кабинета си фантазирам какви ли не неща: че ям ребра в "Ред, Хот енд Блу" във Вашингтон, окръг Колумбия. Дали да не сменя шампоанa? Коя наистина е най-хубавата бира? Не надценяват ли Бил Робинсън като дизайнер? Какво гнило има в Ай Би Ем? Абсолютният лукс. Крехкият мир в Асизи. Електрическа светлина. Концентрация на лукса. На абсолютния лукс. Копелето има същия костюм "Армани" като моя. Дали ще е лесно да му изкарам акъла? Този Кимбол  си нима понятие колко съм безразличен. По нищо не личи в кабинета да има жива душа и въпреки това той си записва нещо. Докато прочетете това изречение докрай, някъде по света излита или се приземява "Боинг". Ще ми се да ударя една студена "Пилзнер Уркуел".

– О,  разбира се – проговарям. – Искахме и Пол да дойде –  кимам, сякаш току-що са ми съобщили нещо. – Но той каза, че имал други ангажименти... Вероятно с Виктория съм вечерял на следващата вечер.

– Вижте, казах ви вече, че само съм нает от Мередит.

Той въздъхва и затваря тефтерчето.

– Знаете ли, че Мередит Пауъл излиза с Брок Томпсън? – питам колебливо.

Той свива рамене и въздъхва.

– Не знам нищо за това. Всичко, което знам, е, че Пол Оуен ѝ дължал огромна сума пари.

– О, така ли?

– Лично аз – продължава той доверително – мисля, че този тип малко е мръднал. Чупил се е от града за известно време. Може би наистина е отишъл в Лондон. Да се  поразсее. Да се отдаде на пиене. Или за нещо друго. Във всеки случай почти съм сигурен, че рано или късно ще се  появи.

Бавно поклащам глава и се опитвам да си придам достатъчно угрижен вид.

– Да сте чували случайно дали не се е занимавал с  окултизъм, дали не е боготворял Сатаната? – пита Kимбол съвсем сериозно.

– Ъъ, какво?

– Този въпрос може да ви се стори необичаен, ала миналия месец в Ню Джързи... не знам дали сте чули за това, но там арестуваха един млад брокер и го обвиниха в убийството  на мексиканско момиче и в извършване на вуду-ритуали с различни части на тялото ѝ...

– Айде бе! – възкликвам.

– Та исках да кажа де... – Той пак се усмихва глуповато. – Чули ли сте за тази история?

– Онова копеле май отричаше да го е извършил? –  Питам и ушите ми пламват.

– Точно така – кимва Кимбол.

– Интересен случай.

– Да, твърдял, че е невинен, но в същото време бил убеден, че е Инка, бог-птица или нещо подобно.

И двамата избухваме в смях.

– Не – казвам накрая, – Пол не се занимаваше с такива неща. Спазваше умерена диета и...

– Да, разбрах вече, и е бил замесен в онази йейлска история – добавя Кимбол уморено.

Следва дълго мълчание, сякаш най-дългото досега.

– Консултирахте ли се с психиатър? – питам.

– Не.

Той поклаща глава като човек, който е мислел да ги направи. Но на кого ли му пука?

– Апартаментът му обран ли е? – питам.

– Не –  отговаря той. – Липсват някои тоалетни принадлежности.  Един костюм. Още някои дрехи и куфар. Това е.

– Подозирате ли, че може да е двойна игра?

– Не мога да твърдя такова нещо. Както ви казах, няма да се изненадам, ако се окаже, че просто се крие някъде.

– Значи отдел "Убийства" на полицията все още не се заел със случая, така ли?

– Още не. Нали ви казах, не сме сигурни в нищо. Но...

Той спира обезкуражен. – Общо взето, никой нищо не е чул и не е видял.

–  Случва се много често май.

– Да, колко странно – съгласява се той и се заглежда унесено през прозореца. – Довчера някой го е имало, ходел  е на работа, жив и здрав, и изведнъж... – Кимбол спира и не довършва изречението.

– Няма го – правя го аз с въздишка.

 – Хора просто... изчезват – заключава той.

– Ей така, земята се разтваря и ги поглъща – добавям  натъжено и поглеждам "Ролекс"-а си.

– Мистерия. – Кимбол се протяга със сладка прозявка. – Пълна мистерия.

– Зловеща при това – съгласявам се.

– Направо е безсмислено – въздъхва той.

Мълча известно време, докато измисля какво да кажа.

– Човек трудно може да се справи с безсмислието – заявявам накрая дълбокомислено.

Вече не мисля за нищо. В кабинета цари мълчание. За да го  наруша, му посочвам една книга върху бюрото ми, до бутилката с вода "Сан Пелегрино". "Изкуството на сделката" от Доналд Тръмп.

– Чели  ли сте я? – питам.

– Не – въздъхва той и учтиво се осведомява: – Заслужава ли си?

– Много е добра – уверявам го.

– Вижте – пак тежка въздишка, – вече отнех предостатъчно от времето ви.

Прибира си марлборото.

– И без това след двайсет минути имам делови обед с Клиф Хъкстейбъл в "Четирите сезона" – излъгвам, докато се изправям. – Не мога да не отида.

– "Четирите сезона" не беше ли извън центъра? – Той изглежда загрижен и става. – Няма ли да закъснеете?

– О, не – оплитам се в лъжите си. – Тук наблзо има друг със същото име.

– Така ли? – пита той. – Не знаех.

– Има – повеждам го към вратата, – и е доста добър.

– Вижте – обръща се той с лице към мен, – ако научите нещо...

Вдигам тържествено ръка.

– Абсолютно. Можете да разчитате на мен. Изцяло съм с вас.

– Чудесно – казва той поуспокоен. – Благодаря за времето, което ми отделихте, ъъъ, господин Бейтмън.

Отвеждам го до вратата с подкосени крака, натежали като на астронавт, излизаме навън от кабинета ми и въпреки празнотата и липсата на всякакви чувства все още  усещам, че съм постигнал нещо. Разговаряме още николко минути предимно за ризи и балсами за след бръснене. Разговорът е протекъл без напрежение и това разсейва страховете ми, но когато, усмихнат, той ми подава визитната си картичка и си тръгва, след затварянето на вратата зад  гърба му в ушите ми нахлува звук, подобен на бръмченето на милиарди насекоми или на цвъртенето на килограми бекон, обгръща ме огромна празнота. Щом той напуска сградата (помолих Джийн да предупреди Том от охраната), аз се обаждам на човек, препоръчан от адвоката ми да провери дали се подслушват телефоните ми, глътвам едно хапче ксанакс и вече съм готов за срещата сис моя съветник по храненето в скъпия и модерен ресторант за здравословна кулинария "Кюизин дьо Сой" в Трибека.  И докато седя под препарирания и лакиран делфин, чието тяло, изпънато в дъга, виси над бара, съвсем спокойно разговарям с него за такива неща, като например калоричността и вкусовите достойнства на кифличките, с които закусвам. След два часа, когато се връщам в службата, ми съобщават, че никой от телефоните ми не се подслушва.

По-късно през тази седмица, в петък вечер, срещам Мередит Пауъл с Брок Томпсън в "Ерезе" и въпреки че разговаряме цели десет минути, главно за причините никой от нас да не е в Хамптънс, тя дори не споменава за Пол Оуен, а Брок през цялото време ме гледа зверски. После едва издържам мъчително бавна вечеря с една от приятелките ми – Жанет. Ресторантът е съвсем нов и снобски, сервирането става адски бавно. Порциите са мизерни. Писва   ми и след това не отиваме в "Ем Кей", въпреки че на Жанет много ѝ се танцува. Уморен съм и трябва да си почина. У дома се пльосвам на леглото, налегнали са ме съвсем други мисли и не ми е до чукане, затова тя си отива.Изглеждам видеозаписа на "Шоуто на Пати Уинтърс", което тази сутрин е било посветено на най-добрите ресторанти в  Близкия изток, после вземам безжичния телефон и без желание, просто от скука, набирам номера на Ивлин.

Лято

По-голямата част от лятото прекарах в унес, седнал в кабинета си или в нови ресторанти, у дома пред телевизора или в някое такси, в току-що открити нощни клубове или кинотеатри, в сградата в "Хеле Кичън"... Четири големи самолетни катастрофи имаше това лято, като повечето бяха запечатани на видеолента, сякаш събитията предварително са били планирани, и по телевизията излъчваха за тях безкрайни репортажи. Самолетите се разбиват бавно, следваха безброй снимки от мястото на катастрофата, обгорели железа и трупове, кървища и ридаещи спасители, които събират части от човешки тела. Започнах да използвам мъжкия дезодорант на "Оскар де ла рента", от който получих лек обрив. По киноекраните с голям рекламен шум тръгна филм за някаква говореща буболечка и приходите от него надхвърлиха двеста милиона долара. "Метс" едва кретаха в първенството. Просяците и бездомниците сякаш се умножиха през август и навсякъде по улиците се мотаеха нещастници, стари и слаби. На безброй вечери в нови, модни ресторанти с безброй летни познати и с някои стажанти, които после водех на "Клетниците" и задавах твърде често въпроса: "Гледахте ли "Инструмент за убийство" по НВО?" Всички на масата млъкваха и забиваха погледи в мен. А аз се прокашлях вежливо и виках келнера да направи сметката или да ми донесе било едно сорбе, било бутилка "Сан Пелегрино". После питах стъписаните стажанти: "Не сте?", и ги уверявах: "Страхотен филм, гледайте го на всяка цена." От усилена употреба платинената ми кредитна карта "Американ Експрес" се счупи на две. Това стана на една от тези вечери с двама стажанти в "Неуморен и млад", новия ресторант на Пабло Лестър в самия център на града, но в портфейла си от кожа на газела имах достатъчно пари в брой, за да платя сметката. В "Шоуто на Пати Уинтърс" повтаряха все стари неща. Животът си оставаше бяло платно, клише, сапунена опера. Чувствах се свършен, на ръба на безумието. Нощната ми жажда за кръв се промъкваше и в дните ми и трябваше да изчезна от града. Маската на вменяемостта можеше всеки момент да се смъкне от лицето ми. Трябваше да си почина. Да отида например в Хамптънс.

Предложих на Ивлин да дойде с мен и тя, нали си е навлек, се съгласи.

Къщата, в която отседнахме, бе всъщност на Тим Прайс. Ивлин имаше ключ от нея по неизвестни за мен причини, но бях толкова отнесен, че не желаех да разпитвам за  подробности.

Къщата на Тим в Ийст Хамптън беше на четири етажа, свързани със стълби от никелирана стомана, и отначало ми се стори, че е в стила на архитектурата на Югозапада. Кухнята, с площ около стотина квадратни метра, беше обзаведена възможно най-пестеливо. Край една от стените бе побрано всичко необходимо: две големи фурни, масивен долап, вграден фризер и хладилник с три врати. Остров от кована неръждаема стомана разделяше помещението на три части. В четири от деветте бани имаше картини, нарисувани с маслени бои, а в пет от тях водата течеше от антични оловни кранове, представляващи овнешки глави. Всички умивални, вани и кабинки с душове бяха облицовани с  мрамор, а подовете – покрити с мозайки от ситни мраморни късчета. В ниша на стената над ваната в най-голямата баня имаше вграден телевизор. Нямаше стая без стереоуредба. В къщата имаше девет лампиона "Франк Лойд Райт", четиринайсет стола "Хеферман", две стени с етажерки от пода до тавана, пълни с видеокасети, и още една цяла стена с хиляди компактдискове, подредени в стъклени витрини. От тавана в преддверието висеше полилей "Ерик Шмид", в ъгъла изпъкваше стоманен лос-закачалка от млад дизайнер, чието име не бях чувал. В стаята до кухнята се кипреше кръгла руска маса от деветнайсети век, но без столове. Навсякъде по стените бяха окачени призрачни фотографии от Синди Шърмън. Имаше и помещение за физически упражнения. И още: осем големи килера, пет видеоапарата, маса за хранене "Hoгучи"от орехово дърво и стъкло, холна масичка "Марк Шафър" и факс апарат. Декоративно дърво бе поставено до отоманка в стил "Луи XVI" под прозореца в главната спалня. Над една от мраморните камини висеше картина на Ерик  Фишл. Имаше тенис корт, както и две сауни в павилион край басейна, облицован с черни плочи. Каменни колони стърчаха на най-необичайни места.

Докато бяхме там, наистина се опитах да оправя нещата. С Ивлин карахме велосипеди, тичахме, играехме  тенис. Крояхме планове за пътуване до Южна Франция  или до Шотландия, за автообиколка из Германия и нейните оперни театри, все още съхранили традицията си. Влизахме със сърфове в океана. Говорехме само за романтични неща: за светлините над Ийст Лонг Айлънд или за изгрева на луната в октомврийските вечери над хълмомвете на Вирджиния. Къпехме се заедно в големите мраморни вани. Закусвахме в леглото, сгушени под кашмирени одеяла, след като аз приготвях вносно кафе в кафеварка "Мелиор" и го наливах в чаши "Хермес". Събуждах я сутрин с букет свежи цветя. Пусках бележчици в ръчната ѝ  чантичка "Луи Вуитон", преди да тръгне към Манхатън за ежеседмичния си лицев масаж. Купих ѝ кученце –  малко, черно, китайска порода. Тя го нарече Нутрасуийт и го хранеше с диетични шоколадови сладкиши. Четях на глас дълги пасажи от "Доктор Живаго" и "Сбогом на оръжията" (любимата ми книга от Хемингуей). От градчето вземах под наем видеокасети с филми, които ги нямаше в колекцията на Прайс – предимно комедии от трийсетте години. "Римска ваканция" ни хареса най-много и го гледахме два пъти. Слушахме Франк Синатра, но само парчетата му от петдесетте години, и After midnight на Нат Кит Кол, която Тим имаше на компактдиск. Купувах ѝ скъпо бельо, което тя понякога обличаше.

Сред среднощно къпане чисто голи в океана тичахме обратно в къщата, зъзнещи, увити в огромни хавлии "Ралф Лоран", и си готвехме омлети или юфка със зехтин и гъби; правехме си още суфле от мачкани круши и плодови салати с канела, сьомга на скара с лютив пипер, ябълково и малиново сорбе, зрял фасул, завит в листа от маруля, доматена супа и ризото с цвекло, лимон, аспержи и джоджен, пиехме цитронада, шампанско или добре отлежало "Шато Марго". Но скоро и двамата зарязахме вдигането на тежести и надплуването в басейна, а Ивлин започна да яде само диетичните шоколадови сладкиши, които оставаха от храната на Нутрасуийт, като се оплакваше, че уж качила килограми. Понякога нощем се озовавах па брега, скитах по плажа, изравях малки рачета и ядях пълни шепи пясък. Това ставаше в средата на нощта, когато небето беше толкова ясно, че се виждаше цялата слънчева система, а пясъкът, осветен от нея, изглеждаше като лунен. Веднъж дори домъкнах в къщата изхвърлена на брега риба и преди изгрева на слънцето, докато Ивлин спеше, я опекох в микровълновата фурна, а каквото не можах да изям, дадох на кучето.

С чаша бърбън в ръка или с шампанско, което Ивлин смесваше с касисов сок, се търкалях часове наред по леглото си фантазирах как убивам някого със ски щека "Олсон Рейсър" или пък загледан в античния ветропоказател, закачен над една от камините, се чудех дали с него мога да намушкам човек. След това, независимо дали Ивлин бе при мен, или я нямаше, се вайках на висок глас защо, вместо да идваме тук, не сме си запазили стая в хотела на Дик Jlyдън "Стратфорд Ин". Много скоро Ивлин започна да говори само за минерални бани и козметична хирургия, после нае какъв масажист – подплашен педал, живеещ наблизо с някакъв известен издател, който открито флиртуваше с мен. През последната седмица от престоя ни в Хамптънс Ивлин ходи три пъти до града: веднъж за маникюр, педикюр и лицев масаж; втория път за часа при индивидуалния си треньор; и третия, за да се види с астролога си.

– Пак ли ще пътуваш с хеликоптера? – питах шепнешком.

– А ти какво искаш? "Волво" ли да си взема под наем? – квичеше тя в отговор между две хапки от диетичния шоколадов сладкиш.

Докато нея я нямаше, повръщах – за удоволствие – в амфорите от дялан камък покрай оградата на предния двор или заедно с педераста масажист отивах до градчето, за да  си купя някой бръснач. През нощта слагах на главата на  Ивлин свещник "Джери Кот" от алуминиева жица. Тя винаги бе така упоена от хапчетата халцион, че не усещаше нищо. Отначало ми бе забавно да наблюдавам как свещникът се повдига в ритъм с дишането ѝ, но не след дълго този номер започна да ме натъжава и се отказах от него. Нищо не можеше да ме разсее. Много скоро всичко ми омръзваше: поредният изгрев, съдбите на героите от книгите, любовта им, войната, нещата, които откриват за себе си. Единственото, което очевидно ме глождеше и не ми даваше покой, бе въпросът колко ли пари е натрупал  Тим Прайс, но и очевидността на отговора ставаше досадна. Не изпитвах никакво ясно определено чувство освен алчността и навярно пълното отвращение. Притежавах всички отличителни белези на човешкия род –  плът, кръв, кожа, коса, но обезличаването ми бе станало толкова силно, толкова дълбоко, че нормалната способност за съчувствие бе заличена, бе станала жертва на бавно, целенасочено умъртвяване. Бях просто имитация на действителността, грубо подобие на човешко същество, в чийто мозък работи само едно тъмно ъгълче. Ставаше нещо ужасно и не можех да разбера защо, не можех да се добера до причината. Единственото, което ме успокояваше, бе звукът на кубчетата лед, подрънкващи в чашата с  уиски "Джей енд Би". Накрая удавих кучето на Ивлин, но това не я разстрои; тя дори не забеляза отсъствието му – бях го хвърлил във вградения фризер, увито в един от нейните пуловери от "Бергдорф Гудмън". Трябваше да се махнем от Хамптънс, защото започнах да ставам преди разсъмване и стоях пред леглото ни с кирка в ръка в очакване Ивлин да се събуди. Една сутрин, докато закусвахме, подхвърлих, че е време да се връщаме, и тя веднага се съгласи. В неделя преди деня на труда се прибрахме в Манхатън с хеликоптер.

Момичета

– Честно казано, шареният боб със сьомга и стрита мента беше наистина, ама наистина... – заявява Елизабет, която влиза в хола на апартамента ми, с едно-единствено грациозно движение изхвърля във въздуха кожено-сатенените си обувки "Мод Фризон" и се тръшва на дивана – ...върхът, но Патрик, момчето ми, беше доста скъпичко, а не видях нищо оригинално – злобничко добавя тя.

– Така ли ми се е сторило, или по масите наистина имаше златни рибки? – питам, докато търся в хладилника бутилка бяло совиньон и си разкопчавам тирантите "Брукс Брадърс". – Както и да е, мисля, че беше баровско.

Кристи е седнала на дългата и широка софа, далеч от Елизабет, която се протяга мързеливо.

– Баровско ли казваш? – провиква се тя. – Та там се храни Доналд Тръмп.

Откривам бутилката, оставям я на барплота и преди да потърся тирбушон, я поглеждам ядосано.

– Брей? Това саркастична забележка ли беше?

– Ха познай де – простенва тя толкова силно, че Кристи се сепва.

– Елизабет, къде работиш сега? – питам, докато отварям бутилката "Акация". – Не си ли в пласмента на "Поло"?

Елизабет изведнъж се оживява.

– Не ми трябва да работя, Бейтмън. Ти, господин Уолстрийт, най-добре знаеш какво е да не се налага да работиш.

Тя проверява червилото на устните си в огледалцето  на минипудриера "Гучи". Както може да се очаква, то е изрядно.

Решавам да променя темата.

– Всъщност кой избра това място? – Наливам им вино, а на   себе си "Джей енд Би" с лед и малко вода. – Ресторанта де.

– Карсън. Или пък Робърт. – Елизабет затваря пудриерата си  и се втренчва в Кристи. – Наистина ми се струва, че те познавам отнякъде. Да не си учила в "Далтън"?

Кристи поклаща отрицателно глава. Часът е почти три сутринта. Начупвам таблетка екстази и наблюдавам как се разтваря в една от чашите с вино, която смятам да дам на Елизабет. В "Шоуто на Пати Уинтърс" сутринта обсъждаха как може да се помогне на хора с тегло над триста килограма. Запалвам лампата в кухнята, намирам още две таблетки от препарата в хладилника, загасям светлините.

Елизабет е двайсетгодишно маце. От време на време се снима за реклами на "Джордж Марчано". Произлиза от старо банкерско семейство в щата Вирджиния. Преди това вечеряхме с нейни приятели – Робърт Фарел, двайсет и седем годишен образ, чиято кариера като финансист е доста невзрачна, и Карсън Уитол, с която ходи Робърт. Робърт бе с вълнен костюм "Белвест", памучна риза "Шарве" с френски ръкавели, вратовръзка "Хюго Бос" от копринен креп с абстрактен десен и с тъмни очила "Рей-бан", които не свали през цялата вечеря. Карсън носеше костюм "Ив Сен Лоран Рив Гош" и диамантени обеци "Хари Уинстън". Вечеряхме в "Свободен оборот",новият ресторант на Атбърт Лайъмън в района Флатирън, после лимузината ни откара в "При Нел", където помолих да ме извинят и уверих разлютената Елизабет, че ще се върна скоро. Казах на шофьора да ме откара в квартала на  проститутките, откъдето взех Кристи. Оставих я да ни чака на задната седалка в заключената лимузина пред бара, а аз влязох вътре и продължих да пия с Елизабет, Карсън и Робърт в едно от централните сепарета, празно поради липсата на знаменитости тази вечер, което е лош знак. Накрая към два и половина, когато пияната Карсън се оплакваше от голямата си месечна сметка за цветя, ние с Елизабет се чупихме. Тя бе толкова разстроена от някакви писания в новия брой на W, за които ѝ каза Карсън, че изобщо не се сети да попита какво прави в колата.

Докато пътувахме обратно към "При Нел", Кристи си призна, че все още е уплашена от предишната ни среща и че силно се колебае дали да тръгне с мен тази вечер, но парите, които ѝ предложих, бяха твърде много, за да  ги подмине, а пък ѝ обещах, че няма да е като миналия път. Няколко глътки водка в лимузината и парите, които ѝ дадох като аванс – малко повече от хиляда и шестстотин  долара, изглежда, разсеяха страховете ѝ и я поуспокоиха. Мрачното ѝ настроение ме възбуди, а тя замърка като котенце, щом ѝ подадох парите (шест стотачки, стиснати със сребърна щипка "Хюланс"), но след като я набутах в колата, се оплака, че може да ѝ се наложи хирургична операция след онова, което съм ѝ направил миналия път, или пък адвокат, при което веднага ѝ написах чек за още хиляда долара, без изобщо да се притеснявам, защото знаех, че никога няма да бъде осребрен. Сега у дома оглеждам по-добре Елизабет и установявам, че е доста надарена в гърдите. Надявам се, когато хапчето екстази започне да действа, да ги убедя да правят секс пред мен.