Текст книги "Американски психар"

Автор книги: Брет Елис

сообщить о нарушении

Текущая страница: 14 (всего у книги 27 страниц)

 Дръпвам я назад и се навеждам към шофьора.

– Не ѝ обръщай внимание. Към "Чернобъл".

Натискам един бутон и стъклената преграда се вдига.

– О, Патрик, ама нали е Коледа! – мрънка Ивлин.

– Повтаряш това, сякаш означава нещо.

Поглеждам я право в очите.

– Но нали е Коледа! – умолява ме тя.

– Не мога да понасям "Рейнбоу Рум" – заявявам твърдо.

– Но защо, Патрик? Там правят най-хубавата салата "Уолдорф" в града. Моята хареса ли ти, скъпи? А? Хареса ли ти моята салата "Уолдорф"?

– Божичко! – прошепвам и закривам лице с длани.

– Кажи честно, хареса ли ти? – настоява тя. – Най-много се притеснявах за нея и за плънката от кестени... Е, защото плънката беше дръзка...

– Не искам да ходя в "Рейнбоу Рум" – прекъсвам я, без да свалям ръце от лицето си, – защото там не се намират наркотици.

– О... – поглежда ме тя укорително. – Ццц, Патрик, наркотици? За какви наркотици става дума?

– Наркотици, Ивлин. Кокаин. Здрава работа. Ще ми се тази вечер да шмръкна малко кокаин. Разбра ли?

Изправям се и я изглеждам кръвнишки.

– Патрик – поклаща тя глава, сякаш е изгубила доверие в мен.

– Виждам, че си озадачена – отбелязвам.

– Просто не желая да участвам в това.

– Никой не те задължава да го правиш – обяснявам ѝ

– Дори не те моля за това.

– Не разбирам защо трябва да ми разваляш празника.

– Приеми го като... мраз. Коледен мраз. Скъп коледен мраз – съветвам я.

– Е, добре... – съгласява се тя, малко поотпусната. – Колко  интересно, ще се тикаме в онзи бордей.

– Трийсет долара вход на човек не е точно бордей, Ивлин. – Изведнъж я поглеждам подозрително. – А защо не покани на купона си Доналд Тръмп?

– О,писна ми с твоя Доналд Тръмп. Божичко, за това не се държа като идиот? Трябва да се отърсиш от тази мания! Почти крещи тя. – Значи затова се правеше на глупак!

– Грешиш, Ивлин, заради салатата "Уолдорф" – процеждам през зъби. – Салатата "Уолдорф" ме накара да се направя на идиот.

– О, благодаря за искреността! – Тя отмята назад глава, обзета от отчаяние. – Знаех си аз, знаех си.

– Но нали не си я правила ти! – изкрещявам ѝ. – Беше по поръчка!

– Божичко! – вайка се тя. – Да вярвам ли на ушите си?

Лимузината спира пред "Клуб Чернобъл". Плътна тълпа се е струпала около въжетата, ограждащи входа. Влизаме и като използвам Ивлин за клин, започвам да си пробивам път през навалицата. За късмет мярвам някакъв тип, който досущ прилича на Джонатан Ледърдейл и е вече на  път да влезе. Избутвам още малко напред Ивлин, която продължава да стиска в ръце коледния си подарък, и се провиквам:

– Джонатан, ей, Ледърдейл!

И както можеше да се очаква, още няколко типа от тълпата  започват да крещят "Джонатан, ей, Джонатан!"

Той се обръща, забелязва ме и извиква:

– Здрасти, Бакстър!

Намига и вдига палец, но не към мен, а към някой друг.

Въпреки това ние с Ивлин се правим, че сме с неговата компания. Портиерът слага въжето пред нас и ни пита:

– Вие от онази лимузина ли слязохте?

– Да – отговаряме едновременно.

– Вътре сте – казва той и повдига въжето.

Влизаме, плащам шейсет долара, но не получавам куверт за пиене. Както винаги вътре е адски тъмно, ако не се смятат светлините на дансинга, но там пък с пълна пара работи машината за мъгла и различавам само някакво готино гадже, което се кълчи под звуците на New sensation на "Инексес", гърмящи от тонколоните със сила, от която тялото ти затреперва. Казвам на Ивлин да иде на бара и да вземе по едно шампанско.

– О, веднага! – провиква се тя и тръгва към една тънка линия от неонова светлина, единственото осветено място, където по всяка вероятност разливат алкохол.

През това време успявам да намеря един грам бял прах. Дава ми го някакъв тип, който адски прилича на Майк Доналдсън. Докато събличам с поглед кълчещото се маце на дансинга и се чудя дали да не зарежа Ивлин, тя се връща с  две високи чаши, пълни наполовина.

– "Корбел" е – изкрещява ми тя с покрусено лице. Хайде да си тръгваме.

Поклащам отрицателно глава.

– Отиваме в тоалетната.

Тя тръгва след мен.

Тоалетната в "Чернобъл" е една – обща за мъже и жени. Там има вече две други двойки, една е вътре в единствената кабина. Другата, като нас, нетърпелива чака да се освободи кабината. Момичето е с коприна блуза с презрамки, пола от копринен шифон и копринени   обувки – всичко от "Ралф Лоран". Приятелят ѝ е облечен в костюм, шит при Уилям Фиораванти или Винсънт Николози, а може би при Скали, във всички случаи при някой жабар. И двамата държат чаши за шампанско, неговата е пълна, нейната – празна. В тоалетната е тихо, вратата е доста дебела и ограничава грохота на музиката само до глухия ритъм на барабаните, от кабината се чуват само шмъркане и лек кикот. Онзи пич потропва нетърпеливо с крак. Мацето с него само въздиша и  от време на време отмята косата си назад с рязко движение на главата. По едно време поглежда към нас и прошепва нещо на приятеля си. Той кима мълчаливо и си тръгват.

– Слава богу – промърморвам на себе си, а пръстите ми си играят с малкото пакетче в джоба на панталона ми. Обръщам  се към Ивлин. – Какво си се умълчала?

Мисля си за салатата "Уолдорф" – едва чуто отвръща тя. – Майната му.

Чува се изщракване, вратата на кабината се отваря и отвътре излиза млада двойка. Момчето е с двуреден вълнен костюм и копринена вратовръзка от "Живанши", момичето с копринена рокля "Джефри Бийн", позлатени обеци от  "Стивън Дек Модерн" и обувки за танци "Шанел". Двамата уж тайно бършат носовете си, докато стоят пред огледалото. Точно когато с Ивлин понечваме да влезем в кабината, онези двамата, дето уж се бяха разкарали,

изведнъж се появяват и се опитват да минат преди нас.

– Прощавайте – препречвам им пътя с ръка. – Вие бяхте тук и си тръгнахте. Ние сме на ред сега.

– Хм, не, грешите – кротко казва онзи пич.

– Патрик – шепне Ивлин зад мен, – пусни ги... голяма работа.

– Не, чакай. Ние сме на ред – обяснявам ѝ.

– Да, но ние бяхме дошли преди вас.

– Вижте какво, не желая да се разправяме...

– Но го правите – прекъсва ме момичето нетърпеливо и все пак  пак с усмивка.

– О, не! – промърморва Ивлин и наднича над рамото ми.

– Няма защо да се разправяме, ще го направим тук, и толкоз – нервно казва на приятеля си момичето, което иначе не бих изхвърлил от леглото си.

– Ама че кучка – мърморя си под носа и клатя недоволно  глава.

– Вижте– обажда се момчето, – докато се препирахме, някой от нас можеше да мине.

– Точно така – отговарям му. – Ние.

– О, боже! – възкликва мацето и подпира ръце на кръста си, оглежда ни от глава до пети. – Да не повярва човек  как ги пускат такива тук.

– Знаеш ли, че си само една курва – изсъсквам и не вярвам на ушите си, че го казвам. – Най-малкото се държиш като такава.

Ивлин смаяно ме стисва за ръката.

– Патрик!

Онзи вече си шмърка кокаина, загребва праха от кафяво мускалче, вдишва го през носа и, подпрян на вратата,  се смее след всяка порция.

– Гаджето ти е абсолютна курветина – казвам му.

– Патрик – недоволства Ивлин. – Престани!

– Държи се курвенски – посочвам я аз с пръст.

– Патрик, извини се веднага! – нарежда ми Ивлин.

Пичът изпада в истеричен смях, отмята глава назад и шумно вдишва от кокаина, като притваря доволно очи.

– Боже мой! – възмущава се Ивлин. – Защо се смеете? Защо не я защитите?

– Че защо? – пита той и свива рамене, около ноздрите му е полепнал бял прашец. – Човекът е прав.

– Тръгвам си, Даниъл – заявява гаджето му, готово да ревне с глас. – Не мога да търпя това. И теб не мога да понасям. И тия двамата не мога да понасям. Предупредих те вече веднъж.

– Както искаш – отвръща ѝ той. – Разкарай се. Вземи си такси. Дреме ми на оная работа.

– Патрик, какви ги вършиш? – пита ме Ивлин и се отдръпва от мен. – Направо ужасно! – Поглежда нагоре към флуоресцентните крушки. – И това ми било осветление. Махам се, да знаеш!

Но не помръдва.

– Тръгвам си, Даниъл. Чуваш ли какво ти казвам? – хленчи онази.

– Добре де, разбрах. Изчезвай! – сопва ѝ се Даниъл,  който разглежда носа си в огледалото и махва с ръка.

– Вземи си  такси, нали ти казах.

– Ще използвам кабината – обявявам без заобикалки. –  Имате ли нещо против?

– Нима ли да защитите приятелката си? – обръща се Ивлин към  Даниъл.

– О, стига, моля ви,  какво да направя? – отговаря Даниъл на отражението  ѝ в огледалото, докато си бърше носа.

– Платих ѝ вечерята. Запознах я с Ричард Маркс. Какво иска още?

– Да му спукаш гьона на този!

" Курвата" посочва мен.

– О, мила моя – поклащам тъжно глава, – ако знаеш само как ще ти нашаря задника със закачалката.

– Сбогом, Даниъл – казва тя и прави драматична пауза.

– Махам се оттук.

– Още  по-добре – отвръща той и вдига мускалчето. – Всичкото остава за мен.

– И хич не се опитвай да ми се обаждаш! – изкрещява тя и отваря вратата. – Телефонният ми секретар е включен и чувам кой ме търси, да ти е ясно!

– Патрик – Ивлин все още се сдържа, – ще те чакам навън.

– Показвам глава през отворената врата на кабината, поглеждам нея, после мацето до входната врата.

– И какво от това?

– Патрик, внимавай – предупреждава ме тя. – Не казвай нещо, за което после ще съжаляваш.

– Можеш да си вървиш. Върви си. Ако искаш, вземи лимузината.

– Патрик...

– Изчезвай! – разкрещявам се. – Сърдитко иска да изчезнеш!

Затръшвам  вратата на кабината, изваждам пликчето, гребвам от праха с платинената си кредитна карта "Американ Експрес" и я поднасям към ноздрите си. Между две шмъркания  чувам как, преди да си тръгне, Ивлин се оплаква на  другото момиче.

– Представяш ли си, накара ме да си напусна коледния купон у дома! Моя коледен купон!

А онази ѝ отвръща:

– Ама че живот!

Избухвам в смях и трясвам главата си в стената на кабината. Чувам, че Даниъл шмръква допълнително кокаин,  дооправя се и излиза. Оставям си малко от моя и надничам над вратата на кабината да не би случайно Ивлин да е останала и виновно да хапе устни отвън, но не, няма я  и тогава си представям, че Ивлин и гаджето на Даниъл са се награбили някъде си на някакво легло и онази разтваря краката на Ивлин, която е застанала на четири крака, и лиже ануса ѝ, бърка в путката ѝ, тази мисъл ме зашеметява, излизам от кенефа с ерекция и с неудържимото желание да сваля някоя мацка.

Но вече е късно, в бара посетителите са съвсем други – пълно е с пънкари, чернокожи, пичовете от Уолстрийт са пооредели, повечето гаджета са надути богаташки щерки. Друга е и музиката. Вместо Белинда Карлайл с  I feel free са пуснали някакъв чернокож рападжия и ако не ме лъже слухът, май пее за лайна, задници и патки. Присламчвам се към две надути кокони, издокарани оскъдни роклички от "Бетси Джонсън". Одървил съм се целият и подхващам разговор с тях с някакво изречение от типа: "Готина музика, а? Не сме ли се виждал в  "Саломон Брадърс"?" Едната от тях ми се ухилва и ме отрязва.

– Заминавай си на Уолстрийт.

Другата, с обицата на носа, добавя:

– Юпи смотано.

И ми казват това, въпреки че в тъмния клуб костюмът ми   изглежда черен, а вратовръзката ми – шарена копринена "Армани" – е разхлабена.

– Ей – скръцвам им със зъби, – може да си мислите, че  съм едно отвратително юпи, но всъщност не сте прави.

 С тях на масата седят двама чернокожи с изтъркани сини джинси, тениски и черни якета. Единият е с огледални очила, на другия главата е бръсната. И двамата ме гледат на кръв. Изкривявам глава като рапър.

– Ей – викам им и си отпивам от шампанското, – свежарка  съм, върхът съм!

За да го докажа, приближавам до един чернокож, застанал малко встрани, и му извиквам:

– Много здраве на шамана! – Вдигам ръка с отворена длан в очакване да се шляпнем за поздрав, но чернилката само ме гледа подозрително и не помръдва. – Ммм, пардон. .. на там-тама.

Негърът ме подминава и поклаща глава. Поглеждам към мацките. И те клатят глави – ясен знак да си обирам крушите. Обръщам се към една красавица, която танцува сама до колоната, допивам си шампанското и отивам до нея. Питам я за телефонния ѝ номер. Тя ми се усмихва. Завеса.

"При Нел"

Полунощ е. Седим в едно от сепаретата в "При Нел" с Крейг Макдърмот и Алекс Тейлър (който току-що заспа на масата). С нас са три фотомодела от "Елит" – Либи, Дейзи и Карън. Почти е лято, средата на май, но клубът има климатична инсталация и вътре е хладно, малък оркестър забива лек джаз в полупразното заведение. На тавана се въртят вентилатори, отвън на дъжда чака тълпа мераклии. Либи е русокоса, носи черни вечерни обувки "Ив Сен Лоран" с високи токове и с много остри върхове. Дейзи е с   по-светла коса, обувките ѝ са от черен сатен, а чорапогащникът на сребърни точици е от "Бетси Джонсън". Косата на Карън е платиненоруса, обута е в кожени ботуши със заострени върхове и обърната като маншет вълнена подплата – изработка на Карл Лагерфелд за "Шанел".И трите са с оскъдни плетени роклички от черна вълна на "Джорджо ди Сантанджело", пият шампанско с боровинков сок и кайсиева ракия, пушат германски цигари, срещу което не възроптавам, въпреки че по мое мнение заведението само ще спечели, ако има отделен салон за непушачи. Две от тях са с тъмни очила "Джорджо Армани". Либи още може да се оправи с часовата разлика след пътуването със самолет. От трите бих се навил да чукам само Дейзи. Днес след среща с адвоката си заради някакво фалшиво обвинение в изнасилване получих нервен пристъп в "Дийн енд Делука", който преодолях с физически упражнения в "Ексклузив". След това се срещнахме с фотомоделите в хотел "Тръмп Плаза", където пийнахме по едно-две. Сетне гледахме някакъв френски филм, от който не разбрах абсолютно нищо, но въпреки това ми хареса. Вечеряхме в ресторант за суши, недалеч от "Линкълн Ceнтър"  и продължихме в апаратамента на бившо гадже на една от  манекенките в Челси. Предната нощ сънувах сън, осветен ярко  като от прожектори в студио за порнофилм. В него чуках момичета от картон. В "Шоуто на Пати Уинтърс" тази утрин разговаряха за аеробика.

Облечен съм във вълнен костюм и широки панталони на "Лучано Сопрани", памучна риза "Брукс Брадърс" и копринена вратовръзка "Армани". Макдърмот е с онзи вълнен костюм от "Лубиам", памучна риза "Ралф Лоран" копринена вратовръзка "Кристиан Диор". Подготвя се да хвърля ези-тура кой от нас да слезе долу за боливийски бял прах, защото никой не иска да остане в сепарето с момичетата.  Ако първоначално сме имали намерение да ги чукаме, то сега съвсем не ни е до това, защото с тях дори не може да се разговаря, просто няма какво да кажат. Знаех си, че от тези мацки не може да се очаква много, и все пак човек се чувства неловко. Тейлър седи изправен, но е със затворени очи и полуотворена уста. Първоначално с Магдърмот мислехме, че така изразява протеста си срещу словесното безсилие на девойките, ала сега изглежда, че наистина се е натряскал до козирката (хвана го след трите сакета в  суши-ресторанта). Никое от момичетата обаче не обръща внимание, освен може би Либи, която седи до него, но и за нея това е много, ама много съмнително.

– Ези, ези, ези – мърморя си полугласно.

Макдърмот подхвърля с палец монета от двайсет и пет цента.

– Тура, тура, тура – припява той и захлупва с ръка монетата, когато пада върху салфетката му.

– Ези, ези, ези – съскам аз срещу захлупената длан като магьосник.

Той повдига ръката си.

– Тура – заявява тържествено.

Съзерцавам дълго-дълго монетата и накрая приплаквам.

– Хайде да опитаме пак.

– Чао – надига се той, оглежда мацките, после се обръща към мен с наставнически тон. – Да не забравиш. Поръчай ми още едно мартини. С водка "Абсолют". Двойно. Без маслинка.

– Не се бави! – извиквам след него, той ми махва за поздрав, преди да се изгуби надолу по стълбите. – Ама че  скапаняк!

Обръщам се към масата. Зад нашето сепаре са седнали някакви гаджета – европейски боклуци, които приличат на бразилски травестити – и пищят в хор. Я да видим... В събота имам среща с Джеф Хардинг и Ленард Дейвис. В неделя трябва да взема под наем касетите с Рамбо. Новият цикъл на живота се завърта отначало в понеделник. Доста време зяпам трите манекенки, преди да кажа нещо. Забелязвам, че някой е поръчал нарязана папая и чиния с аспержи, но и двете блюда стоят непокътнати. Дейзи крадешком ми хвърля поглед, свива устни и издухва дима от цигарата си право срещу лицето ми. Димът обгръща главата ми, но очите ми остават незасегнати, скрити зад очилата "Оливър Пийпълс" с рамка от червено дърво, които за цялата вечер съм свалил само един или два пъти. А Либи, онази с часовата разлика, се опитва да разбере как се разгръща салфетката ѝ. Колкото и да ми е чудно, раздразнението ми не е голямо, защото нещата можеха да са и по-лоши. Ако например тия трите бяха англичанки и пиехме... чай.

– Та значи така! – започвам и плясвам с ръце, за да привлека вниманието им. – Днес беше топличко. Нали?

– Къде отиде Грег? – пита Либи, забелязала едва сега, че Макдърмот го няма.

– Ами знаеш ли, долу го чака Горбачов – обяснявам ѝ най-сериозно. – Макдърмот, или както ти му викаш Грег, ще подпише с него договор за мир между Съединените щати и Русия. – Спирам за миг да видя реакцията ѝ, после добавям: – Макдърмот е горещ привърженик на гласността, така да знаеш.

– Е... да – отвръща тя с невъзможно безизразен глас. – Но той ми каза, че се занимава с корпоративни сливания и... подводен риболов.

Поглеждам Тейлър, който си спинка кротко. Опъвам и пускам тирантите му да изплющят върху гърдите му, но реакция няма, той дори не помръдва.

– Това не те притеснява, нали? – питам Либи.

– Не –  повдига тя рамене. – Хич даже.

– Горбачов не е долу – внезапно се обажда Карън.

– Будалкаш ли ни? – пита с усмивка Дейзи.

" Ами сега?", мисля си.

– Да. Карън е права. Горбачов не е долу. Той е в "Тунела". Извинете. Сервитьорката! – Пресягам се към минаваща крий нас келнерка в тъмносиня дантелена рокля "Бил Баас" с копринена панделка. – Донесете ми едно "Джей енд Би" с лед и касапски нож от кухнята. За вас, сладурчета?

И трите мълчат като риби. Келнерката се е втренчва в Тейлър. Поглеждам ту Тейлър, ту нея. Накрая не се сдържам.

– За него едно сорбе с грейпфрут и, да речем, малък скоч за разсънване.

Тя не откъсва очи от Тейлър.

– Ехей, сладур! – размахвам ръка пред очите ѝ. – "Джей енд Би"! С ледче! – опитвам се да надвикам джазбанда, койтo е по средата на прекрасно изпълнение на Take five.

– Най-после тя кимва, че е разбрала поръчката.

– А, и за тях – посочвам трите мацки, – донесете им от това, което пият. Джинджифилова бира? Сайдер?

– Не, шампанско – намесва се Либи, посочва чашите и се обръща към Карън. – Нали така?

– Като че ли да – отвръща Карън.

– С кайсиева ракия – подсеща я Дейзи.

Значи шампанско – повтарям на келнерката – с... ммм кайсиева ракия. Това е.

Тя кимва, записва си нещо и тръгва, а аз с интерес разглеждам задника ѝ, докато се отдалечава. После внимателно се вглеждам в трите мацки на масата, изучавам ги една по една с надеждата да открия някакъв издайнически знак, някой жест, който да наруши роботизираните им действия, но явно това са си само мои благопожелания, та затуй пак плясвам с ръце и поемам дълбоко дъх.

– Ама наистина голяма жега беше днес. Нали така?

– Имам нужда от ново кожено палто – въздъхва Либи, загледана в чашата си.

– Дълго или късо? – интересува се Дейзи със също толкова равен глас.

– С шал-яка? – подпитва Карън.

– Или дълго, или... – Либи млъква и мисли усилено цяла минута. – Видях едно късо с пухкава яка...

– Но от норка, нали? – пита Дейзи. – Сигурно о от норка.

– О, да. От норка – въздъхва Либи.

– Ей, Тейлър – прошепвам и го сръгвам. – Събуди се. Тези проговориха. Ще изпуснеш голям майтап.

– Но какво точно беше? – упорства Карън.

– Някои палта от норка не ви ли се струват прекалено пухести? – пита Дейзи.

– Някои норки са много пухести – съгласява се Либи.

– Сега се търсят най-вече сребърни лисици – пpомърморва Дейзи.

– Да, и бежовото е на мода – добавя Либи.

– Кои кожи са в такъв цвят? – пита някоя от трите

– Рис. Чинчила. Сибирска белка. Бобър...

– Ало? – събужда се Тейлър и мига на парцали. – Тук съм.

– Спинкай, спинкай – съветвам го.

– Къде е господин Макдърмот? – протяга се той.

– Отиде долу да търси кокаин.

– Сребърната лисица е много на мода сега – заявява една от хубавиците.

– Енот. Пор. Катерица. Воден плъх. Монголска овца.

– Абе да не би да сънувам? – пита ме Тейлър. Или наистина говорят.

– Е, водят нещо като разговор – намигвам му. – Шишт Слушай. Вдъхновяващо е.

В ресторанта тази вечер Макдърмот съвсем се бе отчаял от тях и ги попита дали знаят името на някоя от деветте планети. Либи и Карън се сетиха за Луната. Дейзи не много уверено назова... Комета. Тя си мислеше, че това е име на планета. Изпаднали в умопомрачение и тримата – Макдърмот, Тейлър и аз – я уверихме, че е точно така.

– Е, сега не е проблем да намериш хубаво кожено палто –   отбелязва Дейзи. – След като повече моделиери на конфекция  се захванаха с кожени облекла, разнообразието е голямо, защото всеки избира различни кожи в стремежа си колекцията му да се отличава от другите.

– Ууу, чак страх да те хване – потреперва Карън.

– Не се плаши – успокоява я Дейзи. – Кожите са само аксесoap. Не трябва да те стряскат.

– Но луксозен аксесоар – отбелязва Либи.

И аз се включвам в разговора.

– Абе случайно някоя от вас да е използвала девет сантиметров "Узи-ТЕК"? Това е автоматичен пищов. Не сте ли? Много е удобен, защото на този модел дулото е с нарез отпред за завиване на заглушител или удължител – уведомявам ги и поклащам глава.

– Кожите не трябва да ни плашат – повтаря Тейлър и се обръща към мен. – Постепенно изкопавам тук невероятни познания.

– Аксесоар, но луксозен – отново подчертава Либи.

 Появява се келнерката и слага на масата питиетата, а с тях и сорбе с грейпфрут. Тейлър гледа купичката подозрително и заявява:

– Аз такова не съм поръчвал.

– Поръча, поръча – убеждавам го. – Насън си го поръча.Честна дума.

– Не е вярно – промърморва той с известно съмнение в гласа.

– Добре де, аз ще го хапна. Ти слушай и попивай – съветвам го и потропвам по масата с пръсти.

– Карл Лагерфелд постави началото – подмята Либи.

– Така ли? – пита Карън.

– Ами да, с колекцията "Фенди" – заявява Дейзи и пали цигара.

– Страшно си падам по монголската овца в комбинация  с къртица или... – Карън спира и се разсмива – ...или черно кожено яке с подплата от ангорска вълна.

– Какво ти е мнението за Джефри Бийн? – пита Дейзи.

Карън се замисля.

– Абе белите сатенени яки... горе-долу стават.

– Обаче с тибетска вълна прави страхотни неща –  намесва се Либи.

– А Каролина Ерера? – подхвърля Карън.

– Не, не, прекалено пухести ги прави – върти глава Дейзи.

– Някак ученически изглеждат – съгласява се Либи.

– Ама най-хубавите кожи от руски рис има Джеймс Галанос – отсича Дейзи.

– Не забравяйте Арнолд Скази. С хермелина – подсеща ги Либи. – Ммм, умирам за тях.

– Айде бе, наистина ли? – ухилвам ѝ се накриво. – Чак  пък да умреш?

– Честно, умирам – заявява тя, за първи път толкова убедена тази вечер.

– Едно палтенце на Джефри Бийн ще те отвори много, Тейлър – майтапя се и стоварвам ръка върху рамото му, но той отново е заспал и шегата ми отива на вятъра.

Свалям ръката си с въздишка.

– Но това е Майлс...

Карън наднича към съседното сепаре, където се е раз– положила застаряваща горила с подкастрена посивяла коса и с единайсетгодишно бебче, сгушено в скута му.

Либи се обръща, за да се увери с очите си.

– Мислех, че снима онзи филм за Виетнам във Филаделфия.

– Не! На Филипините – поправя я Карън. – Никаква Филаделфия.

– Да де, нещо такова беше – съгласява се Либи. – Ти сигурна ли си?

– Всъщност той го завърши – продължава Карън, но си личи, чене е убедена в думите си. – Дори мисля, че филмът излезе по екраните... Всъщност май излезе още миналата година, не знам.

Двете гледат унило към съседното сепаре, но когато обръщат глави и виждат хъркащия Тейлър, Карън пита Либи:

– Дали да не идем да му кажем здрасти?

Либи кимва бавно и се изправя.

– Извинете ни.

И отиват. Дейзи остава и отпива от шампанското на Карън.Представям си я гола, убита, бели червейчета ровичкат из нея, щъкат по корема ѝ, циците ѝ са почернели от гасени в тях фасове и Либи изяжда трупа ѝ. Леко се покашлям.

– Та днес щях да пукна от тази жега.

– Да, наистина – съгласява се тя.

– Питай ме нещо! – предлагам, обзет от внезапен ентусиазъм.

Тя дръпва от цигарата си и изпуска дима.

– Добре тогава, какво работиш?

– Ти как мислиш?

– Фотомодел? Или актьор?

– Не позна. Поласкан съм, но...

– Добре де, кажи.

– Ами занимавам се предимно с убийства и екзекуции. Зависи  кога как.

– Харесва ли ти? – пита тя, не особено впечатлена.

– Мм, зависи... Защо?

Гребвам си от сорбето.

Ами защото повечето ми познати, които се занимават с корпоративни сливания и покупки на фирми, всъщност не си  харесват професията.

– Такова нещо не съм казал – усмихвам ѝ се малко насила и допивам уискито си. – Няма значение. Забрави го.

– Сега ти ме питай нещо – предлага тя.

– Окей. Къде... – запъвам се объркан, но се окопитвам  – прекарваш лятото?

– В Мейн – отговаря тя. – Питай ме нещо друго.

– Къде спортуваш?

– Имам си частен треньор. А ти?

– В "Ексклузив". Горен Уест Сайд.

– Сериозно? – Тя се усмихва, забелязва някой познат зад гърба ми, но гласът и изразът на лицето ѝ си остават безразлични. – Франческа. Божичко, тя е! Виж.

– Дейзи! И Патрик, старият мошеник! – възкликва Франческа. – Дейзи, как си попаднала в ръцете на този  расов жребец Бейтмън?

Тя направо превзема сепарето, намъква се заедно с някакво русокосо маце, което не познавам. Франческа е с кадифена рокля "Сен Лоран Рив Гош", а непознатия с вълнена рокля "Джефри Бийн". И двете са се накичили с перли.

– Здравей, Франческа – поздравявам.

– Дейзи, няма да повярваш, Бен и Джери са тук. Страшно си падам по тях – избърборва тя нещо от този род, задъхано, на висок глас, за да надвика – и yспява – музиката на джазоркестъра. – Вие не си ли падате по Бен и Джери? – пита тя и се провиква към една келнерката. – Портокалов сок! Искам портокалов сок! Мамка му, персоналът тук отдавна е за смяна. Само да видя Нел. Веднага ще ѝ го кажа. – Погледът ѝ шари наоколо, най-накрая се спира на Дейзи. – Как съм в лицето? Бейтмън,  Бен и Джери са тук. Не ме гледай като някой идиот. Няма нищо, бъзикам се. Обожавам Патрик, но... ей, Бейтмън, събуди се, Бен и Джери са тук.

Тя намига сладострастно и облизва и двете си устни. Франческа пише за "Венити Феър".

– Да, ама аз вече... – угрижено си поглеждам купичката – поръчах това сорбе от грейпфрут.

– Мамка му, Бейтмън, тук е Джагър. Мик. И Джери. Франческа не спира да приказва, но погледът ѝ непрестанно щъка из заведението. А пък тази Дейзи как веднъж поне не смени израза на лицето си.

– Ужасно юпи е той – обяснява Франческа на русокосата с нея,  но очите ѝ попадат на сорбето ми и аз грижовно придърпвам купичката към себе си.

– О, да казвам. – Just another night, just another night with you^[25]  – запявам. – Знам го аз.

– Много си тънка, Дейзи, създаваш ми комплекси. Както и да е, това е Алисън Пуул, която също е стройна и ми създава комплекси. – Франческа потупва дланите ми, закрили купичката със сорбе, и си я придърпва пред себе си. Това са Дейзи Милтън и Патрик...

– Ние се познаваме – проговаря Алисън и ме гледа кръвнишки.

– Здрасти, Алисън. Пат Бейтмън, приятно ми е – казвам и подавам ръка.

– Познаваме се – повтаря тя и погледът ѝ става още по-злобен.

– А... така ли? – питам.

Франческа пак се развихря.

– О, не! Погледнете профила на Бейтмън. Чисто римски. А тези мигли! – превъзнася се тя.

Дейзи се усмихва одобрително. Аз се правя на ударен.

Припомням си коя е Алисън – оправих я миналата пролет по време на конните състезания "Кентъки Дерби". Отидох с Ивлин и родителите ѝ. Спомням си как викаше, когато се опитах да напъхам във влагалището ѝ цялата си ръка, с ръкавица, омазана с вазелин, паста зъби, каквото имаше там. Беше пияна и дрогирана с кокаин до козирката. Завързах я с кабел и ѝ сложих лепенка на устата. Франческа пък ми е правила минет. Не помня точно къде и кога, но ми направи минет и определено ѝ хареса. Внезапно се сещам, че онази пролет много ми се искаше да видя как Алисън ще свърши пред очите ми след мъчения, но нещо тогава ме спря. Беше ѝ толкова гот, че през цялото време стенеше, от носа ѝ извираше кръв, но тя не пророни и една сълза. Може би това ме спря. Може би това я спаси. През оня уикенд спечелих много пари, след като заложих на кон, който се казваше "Среден пръст".

– Е, тогава... здрасти.

Усмихвам се колебливо, но бързо възстановявам увереността си. Алисън едва ли е разказала тази история на  друг човек. Навярно няма жива душа, която да знае за този  прекрасен, ужасяващ следобед. Усмихвам ѝ се в тъмното.

– Да, помня те. Беше голяма... ммм... майсторка.

Тя не казва нищо, само ме гледа така, сякаш нямам нищо общо с цивилизацията.

– Майко мила! Този Тейлър спи ли, или просто е умрял? – пита Франческа, която вече довършва каквото  е  останало от сорбето ми. – Абе четохте ли днес шеста страница? Писали са за мен. И за Дейзи. И за Тафи също.

  Алисън се изправя и без да ме погледне, съобщава!

– Отивам долу да потърся Скип, за да потанцуваме И се разкарва.

В този момент се връща Макдърмот, който се разминава с нея и се обръща да я огледа по-добре, след това се  тръшва на стола до мен.

– Успя ли? – питам го.

– Къде ти! – отговаря той и си обърсва носа с опакото на ръката. Подушва чашата ми, отпива от нея и запалва от цигарите на Дейзи. През това време ме поглежда и се  представя на Франческа, преди да ме погледне отново.

– Не ме гледай като... гръмнат, Бейтмън, това е положението. Случва се понякога.

Съзерцавам го известно време мълчаливо, накрая го питам:

– Майтап ли си правиш с мен, Макдърмот?

– Не. Не стана работата.

Пак се умълчавам, гледам в скута си и въздишам.

– Слушай, Макдърмот, не ми се прави на интересен. Много добре те познавам.

– Ей, тая съм я чукал – подсмърча той и ми сочи някякво маце в сепарето до вратата.

Целият е плувнал в пот и смърди на "Сириус".

– Така ли? Чудесно. Чуй ме сега... – В този момент забелязвам нещо с периферното си зрение. – Франческа...

– Какво? – вдига тя глава, по брадичката ѝ се стича сорбе.

– Ядеш ми от сладкото – посочвам купичката.

Тя преглъща и ме поглежда злобно.

– Не се мръщи, Бейтмън. Какво искаш от мен, магаре такова? Тест за СПИН ли? О, като стана дума за това, да ти кажа : ей онзи пич там, май Крафт се казваше, няма да го бъде дълго. Не е голяма загуба.

Въпросният тип седи в едно сепаре до сцената, на която свири оркестърът. Косата му е зализана назад и открива момчешко лице, носи костюм с широки панталони, копринена риза и светлосива вратовръзка на точки от "Ком де гарсон", пие мартини и явно тази нощ няма да е сам в леглото. Вероятно ще си вземе да го топли мацето, което е с него –  руса, с големи цици, облечена в рокля на "Джорджо ди Сантанжело", цялата обсипана с метални пластинки.