Текст книги "Американски психар"

Автор книги: Брет Елис

сообщить о нарушении

Текущая страница: 7 (всего у книги 27 страниц)

– "Некение" ли? – пита Хамлин. – Какво е това "Некение?"

– Пичове, пичове – прекъсвам го. – Кой е седнал там с Пол Оуен? Не е ли Трент Мур?

– Къде бе? – интересува се Рийвс.

– На онази маса там. Сега стават. Виждаш ли ги?

– Абе това не е ли Мадисън? Ами не, това е Дибъл бе.– Рийвс слага очилата за по-сигурно.

– Не – отсича Хамлин. – Трент Мур е.

– Сигурен ли си? – пита го Рийвс.

Пол Оуен се спира при нас на излизане. Носи очила "Персол"  и куфарче от "Коуч Ледъруеър".

– Здравейте, юнаци – поздравява ни Оуен и ни представя двамата с него. Единият наистина е Трент Мур, другият се казва Пол Дентън.

Рийвс, Хамлин и аз се здрависваме с тях, без да ставаме  прави. Джордж и Тод подхващат разговор с Трент, който е от Лос Анджелис и знае къде се намира "Некепио". Оуен насочва вниманието си към мен и това малко ме притеснява.

– Как си? – пита ме той.

– Бомба! – отвръщам. – А ти?

– О, без грешка – дуе се той. – Как са сметките на "Хоукинс"?

– Ами... – запъвам се, но все пак продължавам – ... горе-долу.

– Така ли? – пита той усмихнат, ала леко загрижен, сключил ръце на гърба. – Много интересно. Значи не вървят идеално?

– Ами... нали знаеш.

– А как е Марша? – интересува се той все още усмихнат, но погледът му се рее из заведението и всъщност отговорът ми не го вълнува чак толкова. – Тя е страхотно момиче.

– О, разбира се – съгласявам се покъртен. – Голям късмет извадих с нея.

– Оуен ме бърка с Маркъс Халбърстам (въпреки че Маркъс ходи със Сесилия Уорнър), но това няма кой знае какво значение ѝ е логично той да се припознае, защото Маркъс също работи в "Пи енд Пи" и всъщност върши същото, което и аз. Освен това и двамата си падаме по костюмите на "Валентино" и очилата с рогови рамки, и двамата ходим при един и същ бръснар в хотел "Пиер", така че грешката е разбираема и не ме обижда. Но този Пол Дентън все зяпа в мен, или по-скоро се опитва да не зяпа в мен, сякаш знае нещо, сякаш не е сигурен дали ме познава, или не, та се чудя не беше ли и той на онази отдавнашна разходка с яхта в една мартенска вечер. Ако е бил, мисля си, няма да е лошо да разбера телефонния му номер и още по-добре – адреса му.

– Е, какво ще кажеш някоя вечер да пийнем заедно? – предлагам на Оуен.

– О, супер! – възкликва той. – Навит съм. Ето визитната ми картичка.

– Благодаря – казвам, оглеждам я отблизо и успокоен от неугледния ѝ вид, я прибирам в джоба на сакото си.

– Може да взема и... Марша?

– Уха, чудно ще си прекараме. Абе някой от вас бил ли е в онова салвадорско бистро на Осемдесет и трета? Защото сега отиваме там да вечеряме.

– Да, тоест не – отговарям. – Но чух, че било доста сносно – усмихвам се леко и отпивам от чашата си.

– И аз така разбрах. – Той поглежда часовника си "Ролекс". – Трент? Дентън? Хайде да тръгваме. След петнайсет минути трябва да сме там.

Казваме си, довиждане", а на път към изхода те се спират при масата на Дибъл и Хамилтън, или поне си мисля, че са Дибъл и Хамилтън. Преди да си тръгнат, Дентън поглежда още веднъж към нашата маса, към мен, и изглежда някак стреснат, сякаш се е сетил откъде ме познава, а това ме изнервя още повече.

– Сметката на "Фишър" – замечтано казва Рийвс.

– О, само това не ми напомняй – предупреждавам го.

– Късмет има това копеле – тъжно отбелязва Хамлин.

– Виждали ли сте гаджето му? – пита Рийвс. – Лори Кенеди? Страхотно парче.

– Знам я – признавам си. – Познавах я де, някога.

– Защо така го казваш? – пита Хамлин заинтригуван. – Защо го казва така, а, Рийвс?

– Защото по едно време ходеше с нея – подхвърля Рийвс.

– Откъде знаеш? – усмихвам се.

– От мацетата, които се опитват да те докопат. – Рийвс, изглежда леко го хвана. – Бейтмън, ти си истински GQ, така си е.

– Благодаря, копеле...

Не съм сигурен дали не ме иронизира, но се чувствам горд от думите му и за да отвлека вниманието им от моята красива персона, скромно отбелязвам:

– Много е смотана.

– Айде стига де, Бейтмън – протестира Хамлин. – Какви ги   говориш?

– Такива – упорствам. – Смотана е.

– И какво от това? Важното е как изглежда. А Лори Кенеди изглежда страхотно, ммм... да я изгризкаш – превъзнася се Хамлин. – Хич не ми ги разправяй тия, че те е интересувало нещо друго в нея.

Ако са с добър характер, значи... нещо не е наред – обажда се Рийвс, малко объркан от собствения си извод.

– Че то ако са с добра душа, пък не стават за чукане – сега Рийвс вдига ръка, сякаш за да подчертае тази мисъл,  дреме ми на оная работа, нали така?

– Добре де, да предположим само, а? Какво, ако имат добра душа? – питам, осъзнавайки колко безнадеждно тъп е въпросът ми.

– Чудесно. Хипотетично – да, за предпочитане е, обаче... подхваща Хамлин.

– Знам, знам – прекъсвам го с усмивка.

– Добри гаджета няма – заявяваме тримата в хор и избухваме в смях.

– Добрият характер – обяснява Рийвс – се изразява в това мацето да има готино тяло, да задоволява всички сексуални изисквания, без да го усуква много-много, и да не си отваря устата за щяло и нещяло.

– Вижте – започва Хамлин, като кима с глава в знак на съгласие, – единствените гаджета, които са с добра душа, които са готини, симпатични или поне малко интелигентни, а може би и талантливи, въпреки че никой не знае какво точно означава това, са грозните.

– Абсолютно вярно – кима Рийвс.

– И то е, защото по някакъв начин трябва да компенсират това, че са външно непривлекателни – заключава Хамлин и се обляга назад.

– Добре де – обаждам се аз, – винаги съм казвал, че мъжете са за това да създават потомство, да продължават рода, нали така?

И двамата кимват.

– И единственият начин това да стане – продължавам, като внимателно подбирам думите си – е да те възбуди някоя жена с готино тяло, но понякога парите и славата...

– Ааа, стига глупости – прекъсва ме Хамлин. – Бейтмън, ти ще се прежалиш ли за Опра Уинфри – богата е, има власт. А ще легнеш ли с Нел Картър – пее на Бродуей, има разкошен глас, но с нея ще го направиш ли, а?

– Чакай – намесва се Рийвс. – Коя е тая Нел Картър?

– Не знам – признавам си, поозадачен от името. – Сигурно държи "При Нел".

– Чуй ме, Бейтмън – продължава Хамлин. – Мацките са на тоя свят само за едно-едничко нещо – да ни го вдигат, както каза ти. Продължаване на рода, нали? Просто е – той изважда от чашата си маслинка и я лапва – като фасул.

След умишлена пауза се обаждам:

– Знаеш ли какво е казал Ед Гейн за жените?

– Ед Гейн ли? – пита някой от тях. – Главният келнер на "Канал бар"?

– Не – отвръщам. – Серийният убиец от Уисконсин през петдесетте. Адски интересен пич.

– Бейтмън, ти все такива неща ровичкаш. – Рийвс се обръща към Хамлин. – Бейтмън все чете разни биографии за Тед Бънди, за Сина на Сам, за Чарли Мансън, ей такива идиотщини.

– Та какво казал Ед? – пита Хамлин заинтригуван.

– Казал, че когато виждал по улицата да върви някое красиво  момиче, си мислел две неща. Едната половина на неговата същност изпитвала желание да я покани на ресторант, да ѝ говори приятни неща, да бъде добър и мил с нея, да се държи прилично – тук спирам и довършвам уискито на една глътка.

– А какво мислела другата му половина? – не издържа Химлин.

– Как ще изглежда главата ѝ, набучена на прът.

Хамлин и Рийвс се споглеждат, после се обръщат към мен, но аз избухвам в смях и те правят същото, макар без особено желание.

– Ей, я да помислим за вечеря – безгрижно сменям темата.

– Какво ще кажете да прескочим до индийския ресторант   в Горен Уест Сайд? – предлага Хамлин.

– Нямам нищо против – съгласявам се.

– Става – казва Рийвс.

– Добре, кой ще се обади да запази маса? – пита Хамлин.

"Шезлонгите"

Кортни Лоурънс ме кани на вечеря в понеделник и предложението ѝ съдържа мъгляв намек за евентуален секс, така че приемам, но част от примамката е, че трябва да изтърпим компанията на двама възпитаници на "Камдън" – Скот и Ан Смайли, в някакъв нов ресторант, избран от тях. Името му е "Шезлонгите" и аз накарах секретарката ми да провери внимателно как стоят работите, та преди да изляза от службата, тя ми представи три различни менюта, които бих могъл да предпочета там. Нещата, които в таксито Кортни ми разказа за Скот и Ан – той работел в рекламна агенция, а тя използвала бащините си пари, за да отваря ресторанти, най-новият от които бил от шейсет и осма година и се намирал в Горен Ийст Сайд, – са почти толкова безинтересни, колкото и подробностите за това как преминал денят ѝ: купила си козметика от "Елизабет Арден" и сребърни кухненски прибори в "Потъри Барн" (всичко това под въздействието на литиеви таблетки), преди да се появи в "При Хари", където пихме набързо по едно-две с Чарлс Мърфи и Ръсти Уебстър, а Кортни си забрави торбата с кухненските прибори под масата. Единственият факт от живота на Скот и Ан, който изобщо ми говори нещо, е, че година след сватбата си осиновили тринайсетгодишно корейче, нарекли го Скот Младши и го изпратили в "Екзитър", където Скот Старши учил четири години, преди да постъпя там.

– Само да не са запазили маса, ще видиш какво ще стане – предупреждавам Кортни в таксито.

– А ти, Патрик, престани да пушлявиш с тази пура – отвръща ми тя бавно-бавно.

– Ей, това не е ли колата на Доналд Тръмп? – посочвам ѝ лимузината, заседнала в съседната колона от задръстването.

– Уф, че си, Патрик. По-добре ще е да млъкнеш – избърборва тя с надебелял език и премрежен поглед от хапчетата.

– Ако искаш да знаеш, в куфарчето си "Ботега Венета" имам уокмен и винаги мога да го извадя и да си го сложа на ушите. А ти няма да е лошо да глътнеш още малко литий. Или да изпиеш една диетична кока-кола. Кофеинът може да те пооправи.

– Искам само да имам дете – промърморва тихо тя, загледана навън. – Само... две... прекрасни... дечица.

– На мен ли говориш или на тоя чифутин? – питам с въздишка, но достатъчно високо, за да ме чуе шофьорът израелец, и както си знаех, Кортни не отговаря нищо.

,Шоуто на Пати Уинтърс" тази сутрин бе на тема " Ппрфюми, червила и гримове". Луис Карутърс, гаджето на Кортни, е във Финикс и ще се върне в Манхатън чак в четвъртък вечерта. Кортни е с вълнено сако и жилетка, вълнена фланелка с къс ръкав и габардинен панталон от " Бил Блас", на ушите ѝ проблясват обеци от кристал и позлатен емайл, изработка "Жерар Йоска", а сатенените ѝ обувки на високи токчета са "Маноло Блахник". Аз нося сако от туид, панталони и памучна риза от магазина за конфекция "Алън Фласър" и копринена вратовръзка "Пол Стюарт". Тази сутрин чаках в спортния клуб двайсет минути на опашка за машината "Стеърмастър". Помахвам ръка на един просяк, застанал на ъгъла на Четирийсет и девета и Осмо авеню, и когато поглежда към мен, му показвам среден пръст.

Разговорът в ресторанта се завърта около новата книга на Елмър Ленард (която не съм чел), кулинарни рецензии (които съм чел), разликата между британския и американския саундтрак на "Клетниците", онова ново салвадорско бистро на ъгъла на Осемдесет и трета и Второ авеню и коя от клюкарските хроники – в "Пост" или в "Нюз", е по-добре списвана. Оказва се, че с Ан имаме обща позната – келнерка от "При Ейбтоун" в Аспен, която изнасилих с флакон от лак за коса по време на ски ваканцията миналата Коледа. Заведението "Шезлонгите" е препълнено с народ, шумът е ужасен заради високия таван, който разваля акустиката, и ако не се лъжа, вечерта започва под звуците на някаква нюейдж версия на White Rabbit на "Джеферсън Еърплейн", която дъни от тонколоните, поставени високо горе в ъглите. Един тип, който ми прилича на Форест Атуотър – със зализана назад руса коса, очила с рамки от червено дърво и костюм "Армани" с тиранти, – седи на една маса с Керълайн Бейкър, завеждаща инвестиционния отдел в "Дрексъл" или нещо подобно. Външният ѝ вид е отчайващ. Май не се е догримирала, костюмът "Ралф Лоран" от туид ѝ стои като амбалажен плик. А масата им е на едно от най-лошите места – най-отпред до бара.

– Нарича се калифорнийска класическа кухня – открехва ме Ан, като се навежда към мен, след като сме поръчали аперитива.

Думите ѝ не могат да увиснат така, без отговор, и тъй като Скот и Кортни обсъждат достойнствата на клюкарската страница в "Пост", с тази задача се нагърбвам аз.

– Искаш да кажеш, че има разлика между това и, да речем, обикновената калифорнийска кухня? – питам внимателно, като премервам всяка дума, и добавям. – Или пък посткалифорнийската кухня?

– Знам, че може да прозвучи превзето, но наистина има разлика. Не много голяма, ала я има.

– Чувал съм за посткалифорнийска кухня – продължавам, като си давам сметка за стила, в който е обзаведен ресторантът: външна камина, колони, фурни за пица на открито и... шезлонги. – Всъщност дори съм я опитвал. Никакви там зеленчуци? Раци в раковини? Хрупкави пръчици от хрян? На прав път ли съм? Между впрочем не са ли ти казвали, че приличаш на прегазена пуйка, увита в съдран пуловер "Ферагамо", за да я занесат на конския доктор? Топени сирена? Зехтин?

– Абсолютно точно – възкликва Ан, явно впечатлена.

– Кортни, ама къде го намери този Патрик? Знае толкова много. А за Луис калифорнийската кухня се свежда само

до половин портокал и италиански сладолед.

Тя изпада в превзет възторг, разсмива се, като ме подканва да се смея с нея. Правя го, но колебливо.

За мезе си поръчах радикио с някакъв доста произволен сос.   Ан и Скот пожелаха рибно рагу с виолетки.

Кортни едва не заспа, когато трябваше да се напрегне да прочете менюто, но преди да се свлече от стола, аз я сграбчих за раменете и я изправих, а Ан поръча за нея нещо елементарно и леко, като пуканки например, каквото  нямаше отбелязано в листа, но тъй като тя се познава с Нодж, готвача, той благоволи да направи изключение... специално и само за Кортни! Скот и Ан държаха много за вечеря да вземем някаква пушена червена риба, специалитет на "Шезлонгите", която за тяхно щастие фигурираше като предястие в едно от трите примерни менюта, препоръчани ми от Джийн. В противен случай и ако пак нстояваха да я поръчам, имаше реална възможност към два часа същата вечер, след "В късната вечер с Дейвид Летърман", да нахлуя в студиото на Скот и Ан със секира и да ги накълцам на парченца, като първо оставя Ан да види как Скот издъхва и кръвта изтича от раните на гърдите му, а после се добера някак до "Екзитър", където да лисна шише сярна киселина върху тъпата физиономия на синчето с дръпнатите очи. Обслужва ни готина келнерка със златисти обувки, обсипани с фалшиви перли. Забравих тази вечер да върна видеокасетите, заради което се псувам наум, докато Скот поръчва две големи бутилки минерална вода "Сан Пелегрино".

– Нарича се калифорнийска класическа кухня – обяснява ми той.

– Какво ще кажете другата седмица да идем заедно в бар "Зевс", а? – предлага Ан на Скот. – Мислиш ли, че трудно ще се уреди маса за петък?

Скот е облечен в кашмирен пуловер "Пол Стюарт" на червени, лилави и черни ивици, торбести кадифени панталони "Ралф Лоран" и кожени мокасини "Коул-Хаан".

– Ами... може би – отговаря неопределено той.

– Страшно ми харесва като идея – заключава Ан, вдига с два пръста виолетка от чинията си и я помирисва, преди да я положи внимателно върху езика си.

Тя е с ръчно плетен мохерен пуловер от "Коос Ван Ден Акер Кутюр", също на червени, виолетови и черни шарки, три четвърти панталони от "Ан Клайн" и велурени обувки с изрязани върхове.

Не готината сервитьорка, а друг келнер идва за втората поръчка питиета.

– "Джей енд Би". Чисто! – изпреварвам всички.

Кортни си поръчва шампанско с лед, което ме хвърля в ужас.

– О, извинявайте – сеща се тя за още нещо, – ще може ли вътре да ми изстискате нещо?

– Какво да ти изстискат? – питам раздразнено. – Пъпеш ли?

Мамка ти, Бейтмън, защо не върна видеокасетите, смотаняк такъв, мисля си.

– Искате да кажете лимон, нали, госпожице? – уточнява келнерът и ми хвърля смразяващ поглед.

– Да, разбира се. Лимон – кима Кортни, която сякаш е потънала в приятен сън.

– Аз ще пия чаша... ммм, "Акация" – обажда се Скот и се обръща към всички ни. – Бяло вино ли да пия? Какво ще кажете? Шардоне? Всъщност рибата върви и с каберне.

– Решавай де – ръчка го Ан развеселена.

– Добре, ще пия... ммм, бяло совиньон – изтърсва накрая Скот.

Келнерът се усмихва смутено.

– Скоти! – изпищява Ан. – Чуваш ли се какво говориш? Бяло совиньон?

– Добре де, майтапя се – ухилва се той. – Ще пия шардоне. "Акация".

– Ама и ти си един – усмихва се Ан с облекчение. – Ще ме умориш от смях.

– За мен шардоне – нарежда Скот на келнера.

– Чудесно – обажда се Кортни и го потупва по ръката.

– Аз ще пия само... – Ан нарочно спира по средата.

– Уф, само една диетична кола.

Скот вдига очи от хапката ръжен хляб, която топи в малка метална купичка със зехтин.

– На безалкохолна диета ли си тази вечер?

– Да – усмихва се тя закачливо. Но защо ли? Когато на никой не му пука. – Нещо не ми се пие.

– Дори чаша шардоне? – пита Скот. – Ами бяло совиньон?

– Утре в девет сутринта съм на аеробика – обяснява тя не особено убедително. – И наистина не трябва да прекалявам.

– Ами тогава и аз не искам нищо – заявява Скот раз– очарован. – В осем трябва да съм в "Ексклузив".

– А къде няма да съм утре в осем? Хайде, познайте! – казвам аз.

– Недей, скъпи. Знам колко много обичаш "Акация".

Ан се пресяга и стисва ръката на Скот.

– Ааа, не може, съкровище, ще си карам цяла вечер на "Пелегрино" – упорства Скот.

През цялото време потупвам с пръсти по масата и си мърморя под носа: "Писна ми, писна ми, писна ми." Кортни е притворила очи и диша дълбоко.

– Добре де. Ще рискувам – обявява накрая Ан. – Ще пия диетична кола с ром.

Скот въздъхва и се усмихва истински зарадван.

– Така те искам.

– Нали диетичната кола е без кофеин? – обръща се тя към келнера.

– Я ме чуй – намесвам се. – По-добре си вземи диетично пепси.

– Така ли? Защо?

– Вместо диетична кола поръчай диетично пепси – обяснявам ѝ. – По-хубаво е. По-газирано е. По-приятно е на вкус. Смесва се по-добре с рома и има по-ниско съдържание на калий.

Келнерът, Скот, Ан и дори Кортни ме зяпват, сякаш съм направил някакво диаболично, апокалиптично съждение, разбил съм непоклатим мит или съм нарушил тържествена клетва, та чак ми се струва, че целият ресторант се смълчава и затаява дъх. Снощи взех да гледам видеокасета с филм, който се казва "В задника на Лидия", и на две хапчета "Халсион" и диетична пепсикола наблюдавах как Лидия – светлоруса мацка със загоряло тяло, разкошно дупе и големи, заоблени цици – прави минет на един тип с огромен член, докато друга русокоса красавица с идеално подстригана руса "катеричка" работи здраво с езика си върху клитора и сфинктера ѝ и накрая вкарва в задника и мазен сребрист вибратор и го задейства, като продължава да смуче путката ѝ, а онзи с големия се изпразва върху лицето на Лидия, която е лапнала топките му и изиграва доста автентичен силен оргазъм, и тогава другата минава отпред и облизва лицето ѝ, след което ѝ подава вибратора в устата. Миналия вторник излезе новият албум на Стивън Бишъп и вчера от магазина на "Тауър Рекърдс" си купих компактдиска, касетата и грамофонната плоча, защото исках да ги имам и трите.

– Слушай – нарушавам най-после мълчанието с разтреперан от вълнение глас, – поръчай си каквото искаш, но аз ти препоръчвам пепси.

Свеждам надолу поглед към синята платнена салфетка в скута ми, в ъгъла на която е избродирано името на ресторанта, и за миг имам чувството, че ще заплача, брадичката ми се тресе, а в гърлото ми е заседнала буца.

Кортни се пресяга, докосва китката ми и ме успокоява, галейки "Ролекс"-а ми.

– Няма нищо, Патрик. Всичко е...

Остра болка в областта на черния дроб поглъща надигащото се у мен вълнение и аз се изпъвам на стола си, стреснат, объркан. Келнерът изчезва, тогава Ан пита дали сме посетили новата изложба на Дейвид Оника и това ме успокоява.

Оказва се, че не сме знаели за изложбата, но за да не ме помислят за фукльо, като кажа, че имам негова картина, подритвам леко Кортни под масата. Това я изтръгва от литиевия унес и тя автоматично избърборва:

– Патрик има картина на Оника. Честно.

Усмихвам се доволен и отпивам от уискито.

– О, това е чудесно, Патрик – поздравява ме Ан.

– Наистина ли? – пита Скот. – Ама неговите картини не са ли скъпички?

– Ами... какво да ти кажа... – Пак отпивам от чашата, за да преодолея внезапното объркване, какво да му кажа? – Е, не много.

Кортни въздъхва в очакване на нов ритник под масата.

– Патрик я купи за двайсет хиляди – обажда се тя с огромна досада в гласа и си взима филийка от топлия ръжен хляб.

Хвърлям ѝ кисел поглед и едва се сдържам да не изсъскам.

– Ааа, не си разбрала добре, Кортни, изръсих се цели петдесет бона.

Тя бавно вдига очи от ръжената топчица хляб, която мачка между пръстите си, и ме поглежда с такава злоба, че ми иде да се скрия под масата, но това не е достатъчно за да ме накара да призная пред Ан и Скот, че всъщност картината струваше само дванайсет бона. Все пак застрашителният ѝ поглед – въпреки че това можеше да мине като шик за неодобрение на колоните, венецианските абажури или вазите с лалета на барплота – ме стресва доста и решавам да спестя подробностите около покупката. Всичко ми е ясно, очите ѝ казват следното: "Още едно подритване под масата, и ще ти бутна на кукуво лято."

– Струва ми се, че е... – започва Ан и аз затаявам дъх – ... че е много евтино.

– Така е. Обаче имах невероятен късмет при сделката.

– И все пак, петдесет хиляди? – подозрително пита Скот.

– Мисля, че в картините му... има една умишлено търсена пародия на повърхностното изкуство. – Спирам, за да си припомня една оценка от рецензия в списание "Ню Йорк". – Умишлено търсена...

– Кортни, Луис няма ли такава картина? – прекъсва ме Ан и потупва ръката на Кортни. – Кортни?

– Какво... да има... Луис?

Кортни тръсва глава, за да очисти мислите си, и отваря широко полупритворените си очи.

– Кой е Луис? – пита Скот и маха на келнерката да вдигне от масата маслото, което преди малко остави един сервитьор. Ама че светски лъв.

Вместо Кортни отговаря Ан.

– Нейният приятел – уточнява тя, като вижда, че Кортни гузно гледа към мен за помощ.

– Той къде е? – пита Скот.

– В Тексас – отговарям бързо. – По работа някъде из Финикс.

– Не бе. Исках да кажа къде работи.

– В "Ротшилд", нали?

Ан понечва да погледне Кортни за потвърждение, но се обръща към мен.

– Не. В "Пи енд Пи" е – казвам. – Може да се каже, че работим заедно.

– Той не ходеше ли по едно време със Саманта Стивънс? – пита Ан.

– Не – отговаря Кортни. – Просто някой ги снимал заедно и снимката се появи в W.

Удрям на екс уискито още щом пристига и махвам с ръка за още едно, като си мисля, че Кортни е голяма сладурана, но никакъв секс не си струва тази вечеря. Темите на разговора бясно се сменят, докато оглеждам едно страхотно парче в другия край на ресторанта – руса, с огромни цици, тясна рокля и обувки от сатен със златисти върхове. Тогава Скот започва да ми разправя за новия си компактдиск, а Ан пълни главата на съвсем отнесената Кортни с някакви глупости за кейк от оризово брашно с ниско съдържание на калий, за пресните плодове и за музиката в стил "нюейдж", по-специално за групата "Манхатън Стиймролър".

– Купихме си "Айва" – превъзнася се Скот. – Ако знаеш  само какъв звук вади – направо фантастичен!

Той дори притваря очи от удоволствие и дъвче в унес ръжен хляб.

– Знаеш ли, Скоти, "Айва" не е лоша марка. – "Ама че заблуден глупак е този Скоти", мисля си. – Само че най-добрата е "Сансуи". Имам такава и знам.

– Аз пък мислех, че "Айва" е най-добрата.

Скот изглежда озадачен, но не е угрижен толкова, че да ми стане кеф.

– Лъжеш се, Скот – дразня го. – "Айва" имат ли дистанционно  управление?

– Да.

– А компютърна настройка?

– Ъхъ.

Голям кретен е този Скоти.

– Снабдена ли е системата с въртяща се масичка с месингов плот?

– Естествено.

Как само лъже това копеле!

– Машината ти има ли... допълнителен тунер?

– Разбира се – упорства той и свива рамене.

– Сигурен ли си? – питам. – Я си помисли.

– Да. Май че има – отвръща той, без да се замисля, но ръката му трепери, когато посяга за още ръжен хляб.

– Какви са ти тонколоните?

– Дървени "Дънтек".

– Жалко, братче. Трябва да си вземеш тонколони "Инфинити IRS V". Или...

– Чакай, чакай – прекъсва ме той. – Не съм чувал за такива тонколони.

– Точно затова ти казвам. Ако нямаш такива, по-добре да си слушаш уокмена.

– Какъв е диапазонът на ниските им честоти? – пита той подозрително.

– Суперниски петнайсет херца – измърквам тихо, като наблягам на всяка дума.

Това за известно време му запушва устата. Ан продължава да дърдори за диетична замразена сметана и за някакво сладко. Опъвам се назад, доволен, че съм поставил Скот на място, но той бързо се окопитва.

– Както и да е – заявява така, сякаш няма значение, че уредбата му е скапана, – купихме днес новия албум на Фил Колинс. Да знаете само как звучи Groovy kind of low на компактдиск.

– Да, мисля, че това е най-хубавата му песен досега – съгласявам се.

Всичко това е дрън-дрън, но след като най-после намираме общо становище по нещо, пристига и рибният специалитет, който изглежда ужасно. Кортни се извинява, че ще отскочи до тоалетната, но понеже не се връща цели трийсет минути, тръгвам да я търся и я намирам заспала на едно канапе до гардероба.

В апартамента си след това тя лежи гола по гръб с широко разтворени крака – загорели, мускулести и тренирани, а аз съм заровил лице между тях и откакто съм започнал да я лижа и смуча, се изпразни два пъти. Путката ѝ е опъната и влажна, с пръстите на едната си ръка я разтварям широко, а с другата поддържам ерекцията си. Повдигам задника ѝ, за да вкарам езика си в нея, но тя не ми разрешава. Вдигам глава и посягам към античното нощно шкафче за презерватива, който лежи в пепелника от "Палио" между халогенната лампа "Тенсър" и керамичната урна "Д'Оро". С влажни, лепкави пръсти поднасям опаковката до устата си и я разкъсвам със зъби, после го надявам бързо и лесно.

– Чукай ме – стене Кортни.

Свива краката си и ги разтваря още повече, заровила ръка между тях, кара ме да оближа пръстите ѝ, дългите, червени нокти, които блестят на уличното осветление, проникващо през щорите "Стюарт Хол". Мазни са и имат сладникав вкус, а тя ги търка в устните ми и езика ми, докато изсъхнат.

– Добре – отвръщам и лягам върху нея, вкарвам леко члена си, целувам я силно по устните и започвам да правя бързи  дълбоки тласъци.

Тазът ми се движи сам, подгонен от желанието, и вече усещам  как оргазмът се заражда в ташаците ми, тръгва напред в члена ми, втвърден до болка... И тогава, насред целувка, вдигам глава и оставям езика ѝ да увисне навън и да облизва набъбналите ѝ устни. Продължавам да се клатя, но по-леко, защото разбирам, че... нещо... не е... в ред, ала не се сещам какво... Вторачвам се в полупразната бутилка вода "Евиан" на нощното шкафче и изведнъж подскачам  и излизам от нея.

– Мамка му!

– Какво има? – пъшка Кортни. – Забрави ли нещо?

Без да  ѝ отговоря, скачам от леглото и препъвайки се в мебелите, влизам в банята, като се опитвам да сваля презерватива , но той се запъва по средата. Докато го измъквам и едновременно с това търся ключа за лампата, стъпвам, без да искам, върху кантарчето и си удрям палеца на крака, но след куп псувни успявам да запаля осветлението и отварям шкафа-аптечка.

– Патрик, какво правиш бе? – провиква се тя от спалнята.

– Търся разтворимото противозачатъчно масло – отвръщам ѝ. – Ти какво си мислиш? Че търся баба си?

– Ама че работа – крещи тя. – Не си ли беше сложил от него?

– Кортни – викам, забелязвайки малка драскотина от бръснач над устната си. – Къде е? Кажи!

– Нищо не чувам, Патрик – провиква се тя.

– Тоя Луис ползва ужасни одеколони – мърморя си, докато разглеждам и подушвам едно шише "Пако Рабан".

– Какво казваш? – провиква се пак тя.

– Разтворимото противозачатъчно масло – извиквам към спалнята и се оглеждам в огледалото.

Търся лепенка в шкафчето, за да покрия порязаното място.

– Защо питаш къде е? Не беше ли у теб?

– Абе къде е проклетото разтворимо противозачатъчно масло? – крещя вече нервиран. – Разтворимото! Противозачатъчно! Масло!

Слагам тънка лепенка върху резката на устната си и започвам да реша косата си назад.

– На горния рафт. Мисля, че там беше.

Докато ровичкам из шкафа, забелязвам колко обикновена е ваната ѝ и извиквам:

– Кортни, трябва да се стегнеш и да облицоваш с мрамор ваната или да смениш крановете. Чуваш ли? Кортни?

Тя отговаря след дълго мълчание:

– Да... Патрик. Чух.

Най-после намирам тубичката зад един буркан на горния рафт и преди членът ми да е спаднал съвсем, намазвам върха на презерватива отвътре и го надявам отново. Връщам се в спалнята и скоквам на леглото.

– Това не е трамплин, Патрик – сгълчава ме тя.

Но без да ѝ обръщам внимание, се намествам върху нея, вкарвам ѝ го и Кортни веднага влиза в ритъм с моите тласъци, облизва пръста си и започва да търка клитора си. Изправен над нея, виждам как членът ми влиза и излиза от вагината ѝ.

– Чакай – изпъшква тя.

– Какво има? – стена учуден, защото вече почти бях накрая.

– Луис е жалък галфон – промърморва тя задъхано и се опитва да ме отблъсне.

– Да – съгласявам се, навеждам се над нея и завирам език в ухото ѝ. – Луис е жалък галфон.

И насърчен от презрителното ѝ отношение към нейното гадже, ускорявам тласъците, усещайки, че скоро ще се изпразня.

– Не бе, идиот такъв – стене тя. – Имаш ли малък балон, те питам. А не казвам, че Луис е жалък галфон. Остави ли празно балонче отпред на презерватива? Излизай сега.

– Какво, какво?

– Излизай.

Тя започва да ме блъска.

– Няма да стане – заявявам и се навеждам да целуна малките ѝ зърна, кацнали на върха на твърдите и големи цици.

– Вади  го бе, мамка ти мръсна!

– Кортни, какво ти става? – изръмжавам и спирам клатенето.

Изправям се над нея, а членът ми наполовина остава вътре. Тя се издърпва нагоре към таблата на леглото и той излиза целият.

– Презервативът си има отпред балонче.

– Запали лампата! – нарежда ми тя и се опитва да се изправи.

– О, писна ми. Отивам си.

– Патрик – настоява тя, – запали лампата!

Пресягам се и включвам халогенната нощна лампа "Тенсър".

– Ето, виж, има си място отпред. Доволна ли си?

– Свали го – нарежда ми тя.

– Защо? – недоумявам.

–Защото трябва да оставиш сантиметър и половина празно място отпред – заявява ми тя и покрива гърдите и със завивката "Хермес", – за да може да устои на еякулацията!

– Разкарвам се оттук, да знаеш – заплашвам, но не помръдвам. – Къде са ти литиевите хапчета?

Тя захлупва главата си с възглавница, измърморва нещо и се свива одве. Май започва да плаче.

– Къде са ти хапчетата, Кортни? – питам я съвсем спокойно. – Трябва да глътнеш едно-две.