Текст книги "Американски психар"

Автор книги: Брет Елис

сообщить о нарушении

Текущая страница: 6 (всего у книги 27 страниц)

Настъпва дълга, много дълга пауза, през която си мисля: "Аха, я да видим сега дали толкова много ти се ходи на тоя пършив концерт." Отпивам голяма глътка вода от шишето и чакам да ми каже в колко часа ще доприпка при мен.

– "Дорсия" ли? – накрая пита тя подозрително. – Да не искаш да кажеш, че си запазил маса там? За нас двамата де?

– Да – забивам я окончателно. – За осем и половина.

– Ами... – Тя успява да се разсмее ѝ започва да заеква.

– Добре де, аз всъщност съм ги виждала... исках ти да ги чуеш как свирят, но щом не щеш... няма значение де.

– Слушай. Какво решаваш? – питам направо. – Ако няма да идваш, ще трябва да поканя друг. Нямаш ли случайно телефонния номер на Емили Хамилтън?

– Е де, Патрик, не бъди... зъл – смее се тя нервно. – Те ще свирят още две вечери, така че мога да ги видя и утре. Само се успокой, чуваш ли?

– Добре – отвръщам. – Спокоен съм.

– Та в колко казваш да дойда? – пита Ресторантската Курва.

– В осем – сопвам ѝ се, защото вече ми писна от нея.

– Чудесно – изчуруликва тя и добавя сластно: – Ще се видим точно в осем.

И стои на телефона, сякаш трябва да ѝ казвам още нещо, може би да я поздравя за правилния избор. Но нямам време  за подобни глупости и затварям бързо телефона.

Веднага щом свършвам разговора с Патриша, се втурвам през стаята, грабвам справочника "Загат" и трескаво ровя из него за телефона на "Дорсия". С треперещи пръсти набирам номера. Заето. Обзет от паника, включвам апарата на постоянно автоматично набиране. Пет минути нищо освен сигнал "заето", злокобен и непоколебим. Най-сетне – свободно. В секундите, преди да отговорят, адреналин нахлува в кръвта ми и имам чувството, че ще се  пръсна.

– "Дорсия" – обажда се глас, но от шума зад него не мога да определя дали е жена или мъж. – Моля, изчакайте.

Шумът от навалицата е почти като на препълнен футболен стадион и едва събирам кураж да не затворя телефона. Чакам така може би пет минути, дланта ми се изпотява и  ме заболяват пръстите да стискам слушалката, разкъсван между съзнанието за безполезността на усилието и надеждата, че може да имам късмет. Започвам и да се ядосвам, че не направих резервация по-рано, а можеше и  Джийн да свърши тази работа. Гласът отново се обажда, този път по-грубо.

– "Дорсия".

– Ммм, прощавайте, знам, че е малко късно, но не е ли възможно да запазя една маса за двама за осем и половина, може и за девет? – питам със затворени очи и здраво стиснати клепачи.

Никакъв отговор, само шумът на тълпата в заведението, оглушителен дори за мен. Отварям очи и си представям пак главният келнер прелиства книгата за резервации, за да види дали някоя не е отменена. И в този момент го чувам да се хили, отначало тихо, но постепенно минава в гръмогласен смях, който изведнъж спира, когато ми затваря телефона.

Тотално сбъркан и побеснял, започвам да обмислям какво да правя сега, в ухото ми бръмчи сигналът на отворения телефон. Стягам се, броя до шест и взимам отново справочника "Загат". Постепенно паниката ми отминава и започвам да се концентрирам върху едничката цел – да уредя резервация за осем и половина някъде, дори да не е толкова модно заведение като "Дорсия", но поне да е от следващата поред категория. В крайна сметка успявам – в "Баркадия" запазвам маса за двама за девет часа, и то само защото някой се е отказал. Патриша може би ще бъде разочарована, но мисля, че в "Баркадия" ще ѝ хареса – масите не са нагъчкани една до друга, осветлението е меко и предразполагащо, а кухнята е Нова Югозападна. Пък и да не ѝ хареса, майната ѝ на тая мръсница, да не би да ме осъди за това?

Доста се поизпотих в спортния клуб днес след работа, но напрежението пак ме връхлита, затова правя деветдесет коремни преси, сто и петдесет лицеви опори и двайсетина минути тичам на място, докато слушам новия компактдиск на Хюи Люис. Взимам горещ душ, след което използвам нова четка от "Касуел Маси" и измивам тялото си с "Грюн", намазвам се с овлажнител от "Лубридерм" и слагам на лицето си крем "Нютрогена". Колебая се между два костюма. Единият е "Бил Робинсън" от вълнен креп, купих го от "Сакс" с памучна жакардова риза "Шаривари" и вратовръзка "Армани". Другият е със сако от кашмирена вълна, памучна риза и вълнени панталони с набор от "Аликзандър Джулиън", вратовръзката е копринена на точки "Бил Блас". Този панталон навярно е дебеличък за май, но ако Патриша е с онзи тоалет от "Карл Лагерфелд", както предполагам, тогава ще обуя него, защото ще подхожда на костюма ѝ. Обувките са мокасини "А. Тестони" от крокодилска кожа.

Бутилка "Шарфенбергер" се охлажда в алуминиевата кошница на изстудителя за шампанско "Кристин ван дер Хурд", поставен на посребрен поднос "Кристофъл". Това шампанско не е лошо – е, не е като "Кристал", но защо ли да хабя бутилка "Кристал" заради някаква си мърла. Тя и без това едва ли прави разлика между двете марки. Изпивам една чаша, докато я чакам, като от време на време подреждам животинските фигурки от "Стюбен" върху стъклото на масичката или прелиствам последната книга твърди корици, която купих – нещо от Гарисън Кейлър. Патриша закъснява.

Докато чакам на дивана в хола и слушам Cherish на "Лавин Спуунфул" по стереоуредбата "Вурлицер", стигам до извода, че на Патриша тази вечер ще ѝ се размине, защото няма изневиделица да извадя нож и да я намушкам ей така, само за идеята, никакво удоволствие няма да изпитам от кръвта, която ще шурне от прерязаното ѝ гърло или от избодените ѝ очи. Късмет ще извади това момиче, макар че за късмета няма логично обяснение. Навярно тази вечер я пази богатството на семейството ѝ или пък ще се отърве просто защото аз така съм решил. Може би изпитата чаша шампанско ми е убила хъса или пък не искам да си съсипвам костюма "Аликзандър Джулиън" с кръвта на тази пачавра. Каквото и да стане, фактът си е факт: Патриша ще остане жива и тази победа не се нуждае от ничие усилие, въображение или умение. Просто така върви светът, моят свят.

Тя пристига с трийсет минути закъснение и нареждам на портиера да я пусне да се качи, въпреки че я посрещам пред вратата на апартамента вече с ключ в ръка. Неочаквано за мен не е с костюма от "Карл Лагерфелд", но въпреки това изглежда доста прилично: копринена блуза с високи маншети от "Луис Дел'Олио" и бродирани кадифени панталони от "Сакс", кристални обеци "Уенди Гел" и златисти обувки с каишки отзад. Изчаквам да се качим в таксито и чак тогава ѝ съобщавам, че не отиваме в "Дорсия", и се извинявам надълго и нашироко с объркани телефонни линии, пожар и отмъстителен главен келнер. Щом чува вестта, тя казва само едно "Уф!", отказва да слуша обясненията ми и се обръща да гледа навън. Опитвам се да я ободря, като ѝ разказвам колко модерен и луксозен е ресторантът, в който отиваме, обяснявам как там правят спагети с копър и банани, колко хубави са десертите, но тя само клати глава и накрая стигам дотам, мамка ѝ мръсна, да ѝ заявя, че "Баркадия" вече е по-скъп ресторант от "Дорсия", но тя е непреклонна. Обзалагам се, че сълзи са изпълнили очите ѝ.

Проговаря чак когато ни настаняват на централна маса, по-близо до дъното на главната зала, и то за да си поръча "Белини". За предястие си избирам равиоли и компот от ябълки, а за вечеря – вретено със сос. Тя си поръчва риба с лук и орехови ядки, а за предястие – супа с фъстъчено масло и месо от пушена патица с картофено пюре, което изглежда малко странно, но всъщност е доста вкусно. В списание "Ню Йорк" го бяха окачествили като "игриво, но тайнствено малко блюдо" и аз го предавам на Патриша, която запалва цигара, без да обърне внимание на поднесената от мен кибритена клечка, отпуска се на облегалката на стола и пуфка дима право в лицето ми, като от време на време ми хвърля унищожителни погледи, които като джентълмен се правя, че не забелязвам. Щом пристига яденето, забивам поглед в чинията си и дълго съзерцавам порцията – тъмночервено месо, покрито с разтопено сирене, боядисано в розово със сок от нар и в гъст сос с картофи и резенчета манго по ръба на голямата черна чиния – малко съм объркан и колебливо хващам вилицата.

Въпреки че вечерята продължава само деветдесет минути, имам чувството, че седим в "Баркадия" цяла седмица и макар че не ми се ходи много-много в "Тунела", мисля, че това ще е достойно наказание за поведението на Патриша. Сметката е триста и двайсет долара (всъщност по-малко, отколкото очаквах) и я плащам с кредитната си карта "Американ Експрес". По пътя в таксито зяпам таксиметровия апарат, шофьорът се опитва да завърже разговор с Патриша, но тя изобщо не му обръща внимание, проверява грима си в огледалцето от комплекта "Гучи", добавя още червило на вече дебело намазаните си устни.

Имаше бейзболен мач тази вечер, който забравих да запиша на видеото и няма да мога да гледам, след като се прибера, но се сещам, че след работа купих две списания, с които ще убия някой и друг час. Поглеждам "Ролекс"-а си и разбирам, че ако пием по едно и дори по две, ще успея да се  прибера за телевизионното шоу "В късната вечер с Дейвид  Летърман". Въпреки че на външен вид Патриша е доста  секси и не бих имал нищо против да я изчукам, мисълта, че трябва да бъда нежен с нея, да ѝ се извиня за вечерта, задето не се уреди работата в "Дорсия" (макар че "Баркадия" се оказа двойно по-скъп ресторант), ме отказва от тия мераци. На тая мръсница сигурно ѝ е много криво, че не сме с лимузина.

Таксито спира пред "Тунела". Плащам и оставям на шофьора приличен бакшиш. Отварям вратата на Патриша, която не поема протегнатата ми към нея ръка и излиза без моя помощ. Тази вечер няма никой край оградителните въжета. Всъщност единствената жива душа по Двайсет и четвърта улица е един бездомник, сгърчил се от  болка до кофа за боклук в очакване да му подхвърлят пара или нещо за ядене. Минаваме бързо покрай него, тъй като единият от тримата портиери зад въжетата ни дава път, а  друг ме потупва по гърба с едно учтиво: "Как сте, господин Маккалъф?" Кимвам му, докато държа отворена вратата за Патриша, и преди да вляза след нея, отвръщам: "Чудесно, ммм... Джим" и се здрависвам с него.

Влизаме вътре и след като плащам петдесет долара за двама ни, се отправям направо към бара, без да поглеждам назад дали Патриша ме следва. Поръчвам си едно уиски "Джей енд Би" с лед. Тя иска "Перие", без лимон, и си го поръчва сама. Облегнат на бара, бройкам наперената келнерка и чак след като преполовявам уискито, осъзнавам, че нещо не е наред. Не е нито осветлението, нито New sensation на "Инексес", нито пък гаджето зад бара. Има нещо друго. Бавно се обръщам да огледам клуба и виждам, че е абсолютно празен. Патриша и аз сме единствените клиенти. С изключение на келнерката, в "Тунела" няма никого освен нас двамата. След New sensation започва The Devil inside и музиката е надута до краен предел, но не изглежда толкова сипна, защото я няма тълпата, опитваща се да я надвика, а дансингът ми се струва необятен сега, когато на него няма жива душа.

Отлепвам се от бара и решавам да проверя другите части на заведението. Очаквах Патриша да тръгне с мен, но тя си остава на мястото. Никой не пази стълбите към приземния бар и докато се спускам по тях, музиката отгоре постепенно заглъхва и на нейно място се настанява Белинда Карлайл с I feel free. Долу има само една двойка, приличат на Сам и Айлийн Санфорд, но тук е по-тъмно, по-топло и навярно греша. Седят на бара и пият шампанско. Минавам покрай тях и се насочвам право към някакъв баровец, на вид мексиканец, отпуснал се в едно от креслата в дъното. Носи двуредно вълнено сако и панталони от "Марио Валентино", памучна фланелка "Агнес Би" и кожено сабо (на бос крак) от "Сузън Бенис Уорън Едуардс". До него седи готино мускулесто гадже – прилича на европейка – с мръсно руса коса, големи цици, загоряла кожа, без грим, пуши цигара "Мерит Ултра Лайт", вмъкнала се е в тясна рокля с щампа на зеброва кожа от "Патрик Кели" и е обула обувки с високи токчета, украсени с фалшиви диаманти.

Питам баровеца дали се казва Рикардо.

– Точно така – кимва той.

Поисквам му един грам, казвам, че Мадисън ме праща. Вадя портфейла си и му подавам една петдесетачка и две по двайсет. Той казва на европейския боклук до него да му даде чантичката си. Тя изважда кадифена чантичка "Ан Мур". Рикардо бръква вътре и ми подава малко сгънато пликче. Преди да си тръгна, гаджето казва, че харесва портфейла ми от кожа на газела. Отвръщам, че нямам нищо против да си го потъркам между циците ѝ, а после да ѝ  резна ръчичките, но музиката (Джордж Майкъл пее Faith) е твърде силна и тя не ме чува.

Връщам се горе и заварвам Патриша там, където я оставих, сама на бара, с "Перие" в ръка.

– Виж, Патрик – започва тя с по-мек тон, – искам да знаеш само, че съм...

– Кучка? Слушай, зарежи това, искаш ли кокаинче? –прекъсвам я.

– Уф, да... Не е лошо. – Съвсем е объркана.

– Добре, идвай – извиквам и я хващам за ръка.

Тя оставя чашата на бара и тръгва след мен през пустия клуб, нагоре по стълбите към тоалетните. Всъщност няма причина да не го шмръкнем и долу в бара, ала това е малко неприлично, та затуй се завираме в една от кабините на мъжката тоалетна. Навън пред тоалетните се отпускам на някакъв диван и запалвам една от нейните цигари, а тя слиза долу да вземе по нещо за пиене.

Връща се и започва да се извинява за поведението си на вечерята.

– Виж, наистина ми хареса много в "Баркадия", кухнята е страхотна, а сорбето от манго направо ме хвърли в оркестъра. Не съжалявам, че не отидохме в "Дорсия". Можем да вечеряме там друг път, знам, че си опитал всичко, за да бъдем там тази вечер, но просто е било претъпкано.Обаче наистина, кухнята в "Баркадия" страшно ми хареса. Откога са го открили? Мисля, че преди три-четири месеца, а? Четох за него статия в "Ню Йорк" или в "Гурме", не се сещам точно... Както и да е, искаш ли да дойдеш с мен на концерта на тази група утре вечер? Ако искаш, можем първо да вечеряме в "Дорсия" и после да отидем да чуем как свири Уолъс с тях. Защо пък след това да не отидем в "Дорсия" или не работи толкова до късно, а? Патрик, сриозно ти казвам, трябва да ги чуеш. Аватар е страхотен  вокалист и дори мисля, че по едно време бях влюбена в него... всъщност само ме привличаше, не бях влюбена. Наистина тогава харесвах Уолъс, но той се забърка в онази каша с инвестициите в банката и така затъна, че просто не виждах как би могъл да се измъкне. Не кокаинът, а тази бъркотия го съсипа. И аз го знаех, ама като виждах, че всичко се разпада, реших, че ще е най-добре да поддържаме приятелство, но нищо повече, никакви...

"Джей енд Би", мисля си. Чаша "Джей енд Би" в дясната ми ръка, мисля си. Ръка, мисля си. "Шаривари". Риза от "Шаривари". Джейми Герц, мисля си. Ще ми се да изчукам Джейми Герц, мисля си. "Порше 911". Куче шарпей, мисля си. Не е лошо да си имам шарпей, мисля си. На двайсет и шест години съм, мисля си. Догодина ще съм на двайсет и седем. Валиум. Добре ще ми дойде един валиум. Не, два валиума, мисля си. Безжичен телефон, мисля си.

Химическо чистене

Китайците, при които обикновено давам за химическо чистене окървавените си дрехи, ми върнаха вчера едно сако"Сопрани", две бели ризи "Брукс Брадърс" и вратовръзка "Агнес Би", по която все още личат петънца от нечия кръв. До срещата ми на обяд има още четирийсет минути, през които смятам да отскоча до китайците и да се оплача. Освен сакото "Сопрани", двете ризи и вратовръзки, взимам и една чанта с окървавени чаршафи, които също да дам за чистене. Ателието се намира на двайсет преки от жилището ми нагоре към Уест Сайд, почти до Колумбийския университет, и тъй като никога преди не съм ходил дотам, разстоянието ме изненадва (преди винаги идваха да взимат дрехите ми от дома след мое обаждане по телефона и ги връщаха до двайсет и четири часа). Ето защо няма да ми остане време да си свърша някои работи из града, още повече, че се успах тази сутрин след среднощното шмъркане на кокаин с Чарлс Грифин и Хилтън Ашбъри, започнало съвсем невинно на банкет на някакво списание в "Ем Кей", на който се натресохме непоканени, и завършило пред автомат за банкноти някъде към пет сутринта. Пропуснах и "Шоуто на Пати Уинтърс", което всъшност  беше повторение на интервю с президента, така че според мен загубата не бе голяма.

Напрегнат съм, косата ми е зализана назад, на носа ми стоят очилата "Уейфарър", главата ме цепи, а между зъбите ми се мъдри незапалена пура. Облечен съм в черен костюм "Армани", бяла памучна риза "Армани" и копринена  вратовръзка – също от "Армани". Изглеждам страхотно, но червата в стомаха ми се преобръщат, а черепът ми ще се пръсне. Точно пред входа на ателието за химическо чистене минавам покрай хленчещ скитник, възрастен – на около четирийсет или петдесет години, подпухнал и лепкав от мръсотия, а в мига, когато отварям вратата, забелязвам, че на всичко отгоре е и сляп, та тогава стъпвам върху крака му, който всъщност не е цял. Той изпуска паничката за подаяния и дребни монети се разсипват по тротоара. Нарочно ли го направих? Как мислите, а? Или без да искам?

После цели десет минути пъхам кървавите петна под носа на дребничката стара китайка, която според мен е собственичка на ателието. Тя дори довежда отвътре съпруга си, защото не мога да ѝ разбера нито една дума. Но той стои и мълчи като пън, дори не си дава труд да превежда. Старата жена продължава да ломоти нещо на китайския си език и накрая решавам да се намеся.

– Слушай, за момент само... – Вдигам ръка с пура между пръстите, сакото "Сопрани" е прехвърлено върху другата ми ръка. – Това не... шшштт, чакай... това не са основателни причини.

Китайката продължава да писука нещо, като повдига с дребната си ръка ръкавите на сакото. Отблъсквам ръката ѝ, навеждам се напред към нея и питам бавно:

– Какво се опитваш да ми кажеш?

Тя пак квичи, очите ѝ се въртят като луди. Съпругът държи двата чаршафа, които е извадил от чантата пред него – и двата изплескани със засъхнала кръв – и ги гледа умно.

– Колосване ли? – питам бабичката. – да не искаш да кажеш колосване? Ти не си добре бе, жена – викам ѝ.

Тя пак сочи ръкавите на сакото "Сопрани", а когато се обръща назад и вижда чаршафите, писъците ѝ се вдигат с още една октава.

– Две неща ще ти кажа – надвиквам я. – Първо. Сако "Сопрани" не може да се колосва. Просто невъзможно е. Второ. Такива чаршафи се намират само в Санта Фе. Това са много скъпи чаршафи и искам да ги изчистите идеално.

Тя обаче не спира да дърдори, аз кимам, сякаш разбирам нещо от брътвежа ѝ, накрая се навеждам напред и изсъсквам право в лицето ѝ:

– Ако не си затвориш гадния плювалник, ще те убия, чат ли си?

Изпаднала в паника, китайката забърборва още по-бързо, върти очи на всички посоки, а сбръчканото ѝ лице изглежда странно безизразно. Още веднъж с почти театрален  жест посочвам петната, но разбирам, че е безсмислено, и отпускам ръка, опитвам се да доловя някоя позната дума сред писъците ѝ. Пак я прекъсвам и се опитвам да я надвикам.

– Слушай сега, имам много важна среща на обяд – поглеждам "Ролекс"-а си, – след половин час в "При Хюбърт", и тези неща ми трябват... Не, чакай, двайсет минути.

Остават ми двайсет минути до срещата с Роналд Харисън и искам чаршафите да са изчистени за днес следобед.

Ала тя не ме слуша, продължава да нарежда нещо на пискливия  си неразбираем език. Никога не съм подпалвал сграда, но сега започвам да се питам какво е необходимо за това – бензин, кибрит, какво още? ... А, може би запалителна течност?

– Чуй ме! – извиквам и пак се навирам в лицето ѝ.

Тя поспира за миг и се обръща към съпруга си, който ѝ кима утвърдително. Използвам паузата, за да ѝ изкрещя:

– Не разбирам нищо от това, което ми плямпаш!

Изведнъж започвам да се смея, осъзнавайки колко комична и абсурдна е цялата ситуация. Удрям с длан по тезгяха и се оглеждам за някой друг в ателието, с когото да мога да се разбера. Но такъв няма и си казвам гласно:

– Ама че идиотска работа.

Въздъхвам, прекарвам ръка през лицето си и смехът ми заглъхва, защото вече съм направо бесен. Започвам да крещя:

– Глупачка! Писна ми от тебе!

Тя пак изломотва нещо в отговор.

– Какво? – питам злобно. – Не ме ли разбра? Искаш шунка ли? Това ли каза? Че искаш шунка?

Китайката пак сграбчва ръкавите на сакото "Сопрани". Съпругът ѝ стои зад тезгяха безмълвен и безучастен.

– Тъ-па-нар-ка! – изревавам.

И това не я стряска, продължава да ми сочи петната по чаршафите.

– Тъпа кучка! Разбра ли сега? – крещя, почервенял от гняв, готов да се разплача от безсилие.

Целият треперя, измъквам сакото от ръцете ѝ и измърморвам едно "Мамка ви мръсна".

Входната врата зад гърба ми се отваря, издрънчава звънче и аз млъквам. Затварям очи, поемам дълбоко дъх, повтарям си да не забравя да се отбия след обяд в козметичния салон или да прескоча до "Хермес", или пък...

– Патрик?

Стреснат от този нормален глас, се обръщам и виждам познато лице, на което съм се натъквал често във фоайето на жилищния ми блок. Очите ѝ винаги са ме следели с възхищение. По-възрастна е от мен, към трийсетте, не изглежда зле, малко пълничка, облечена е в анцуг за джогинг от... не е ясно откъде, навярно от "Блумингдейл"... и направо грее от радост, че ме вижда. Сваля тъмните си очила и ми се усмихва.

– Здравей, Патрик, ти си, нали?

Нямам понятие как се казва и измънквам едно "Здрасти", добавям и някакво смутолевено женско име и просто се втренчвам в нея, стъпкан, изтощен от продължаващите пискливи звуци зад гърба ми. Опитвам се да преодолея гнева си, накрая плясвам с ръце и изтърсвам:

– Е?

Тя се спира леко объркана, после някак прибързано тръгва към тезгяха с разписка в ръка.

– Странно, нали? Да идваме чак дотук, но пък те са най-добрите.

– Защо тогава не могат да почистят тези петна? – питам търпеливо, все още усмихнат. Китайката зад мен най-сетне млъква. – Можеш ли да поговориш с тях? Нещо не се разбирам с тях.

Тя се приближава до чаршафа в ръцете на китаеца.

– О, ясно – промърморва и в момента, когато посяга да го вземе, старата китайка пак започва да нарежда. Без да ѝ обръща внимание, момичето се обръща към мен. – От какво са?

– Ммм, абе... – Поглеждам към чаршафите, които наистина са здраво изплескани. – Мисля, че беше боровинков сок.

Тя ме поглежда, кима неубедено и несигурно подпитва.

– Не ми прилича много на боровинков сок.

Съзерцавам дълго време чаршафите, преди да дам някакво объркано обяснение.

– Всъщност не точно боровинков сок, ами... Чакай, какво  беше... Сега ще се сетя... ааа, да, от онези сиропи "Хърши".

– О, да – кима тя с разбиране, но все още с лек скептицизъм. –  Ама че работа.

– Виж, много ще съм ти благодарен – взимам аз чаршафа от ръцете на прозяващия се китаец, – ако можеш да се разбереш с тях. – Сгъвам чаршафа, оставям го на тезгяха и поглеждам "Ролекс"-а си.

– Много закъснях. Имам среша в "При Хюбърт" след петнайсет минути.

Тръгвам към вратата, а китайката пак започва да ломоти нещо и ми върти заканително пръст. Хвърлям ѝ един кръвнишки поглед, и толкова.

– "При Хюбърт" ли? Виж ти – казва момичето впечатлено.–  В центъра ли го преместиха?

– Да, лелеее, закъснях. – Правя се, че съм мярнал такси отсреща.  – Благодаря ти... ммм, Саманта.

– Виктория съм.

– Да де, Виктория – поправям се. – Аз какво казах?

– Каза Саманта.

– Съжалявам – усмихвам се. – Струпаха ми се много неща на главата.

– Ако нямаш нищо против, можем да обядваме някъде другата седмица – предлага тя обнадеждено и тръгва към мен, а аз отстъпвам към вратата. – Много често ми се случва да имам работа по Уолстрийт.

– О, не знам, Виктория – мънкам извинително и едва откъсвам поглед от бедрата ѝ. – Работя по цял ден.

– Ами може би някоя събота тогава? – пита тя предпазливо, сякаш да не ме обиди.

– Тази събота ли? – питам и пак поглеждам часовника си.

– Да – свива тя рамене срамежливо.

– О, съжалявам, не мога. На матине съм, "Клетниците" – скалъпвам светкавично лъжата. – Слушай, трябва да бягам. Съвсем закъснях... – Нервно приглаждам косата си с ръка и с огромно усилие добавям: – Аз ще ти се обадя.

– Добре – усмихва се тя облекчено. – Обади се.

Поглеждам още веднъж зверски към дъртата китайка и изхвръквам от ателието. Хуквам по улицата след несъществуващо такси и спирам чак през две преки и... изведнъж съзирам много красиво бездомно момиче да седи на стъпалата пред една къща на Амстердам със пластмасова чашка за кафе на стъпалото под краката ѝ. Сякаш воден от радар, тръгвам към нея усмихнат и ровичкам из джобовете си за монети. Лицето ѝ е твърде младо и свежо, с цвят, който не е характерен за скитниците. Това прави участта ѝ още по-сърцераздирателна. Разглеждам я много внимателно, докато прекосявам тротоара, за да стигна до стъпалата, на които е седнала с клюмнала глава, загледана в празния си скут. Вдига глава, когато усеща, че съм застанал пред нея. Мерзостта ми се изпарява и в желанието си да предложа нещо мило, нещо обикновено, се навеждам напред с очи, излъчващи съчувствие към тъжното ѝ лице, и пускам долар в стиропорната чашка с пожеланието: "Късмет."

Изведнъж изражението на лицето ѝ се променя и в същия миг забелязвам книгата в скута ѝ – Сартр, после чантата за учебници с надпис "Колумбия", оставена до нея, и накрая – черното кафе в чашката, където плува моята доларова банкнота. Всичко това става за секунди, но пред очите ми минава като на забавен каданс. Тя поглежда първо мен, след това чашката и извиква:

– Ей, да не си откачил, а?

Замръзвам, наведен над чашката, и заеквайки, измърморвам:

– Не знаех... не знаех, че... че е пълна.

Напълно разбит, се отдръпвам, махам на едно такси и докато  пътувам с него към "При Хюбърт", получавам халюцинации – сградите се превръщат в планини и вулкани, улиците стават джунгли, небето застива над тях и преди да изляза от колата, разтърквам очи, за да оправя погледа им.

Обедът придобива характера на постоянна халюцинация, при която сънувам, докато съм още буден.

"При Хари"

– Цветът на чорапите трябва да е същият като на панталона – заявява Тод Хамлин на Рийвс, който слуша внимателно и разбърква кубчетата лед в джина "Бийфийтър" с пръчица за коктейли.

– Кой ти каза бе? – пита Джордж.

– Гледай сега – обяснява Хамлин търпеливо. – Ако си със сиви панталони, трябва и чорапите ти да са сиви. Просто като фасул.

– Чакай, чакай – прекъсвам го. – Ами ако обувките ти са черни?

– Няма значение – отвръща Хамлин и отпива от мартинито си. – Но в такъв случай коланът на панталона трябва да е с цвета на обувките.

– Значи искаш да кажеш, че със сив костюм могат да се носят сиви или черни чорапи? – питам го.

– Ами... да. – Хамлин е малко озадачен. – Мисля, че да. Това ли казах всъщност?

– Виж какво, Хамлин – довършвам го аз, – не съм съгласен за колана, защото е твърде отдалечен от обувките. Мисля, че е по-добре цветът на колана да отговаря на този на панталоните.

– Той има право – обажда се Рийвс.

Тримата – Тод Хамлин, Джордж Рийвс и аз, сме седнали в "При Хари" и часът е малко след шест. Хамлин носи костюм от "Лубиам", страхотна памучна риза на райета от "Бърбери", копринена вратовръзка от "Ресикейо" и колан с фирмения знак на "Ралф Лоран". Рийвс пък е с двуреден костюм "Кристиан Диор", памучна риза, щампована копринена вратовръзка "Клейбърн", кожени обувки "Алън Едмъндс" до глезена с връзки и дупчени бомбета, памучна кърпичка в джобчето на сакото, навярно от "Брукс Брадърс"; на салфетката до питието му лежат чифт тъмни очила "Лафон Пари", а куфарчето "Т. Антъни", което изглежда доста хубаво, е оставил на празен стол край масата, около която седим. Аз съм облечен в раиран пищен костюм, многоцветна раирана риза и кърпичка със  същия десен в горното джобче на сакото – всичко от "Патрик  Обер"; копринената ми вратовръзка на точки е "бил Блас", а очилата със светли стъкла са "Лафон Пари". В средата на масата, заобиколени от чашите с питиета, са поставени компактдисковият уокмен на някой от нас и електронен калкулатор. Рийвс и Хамлин днес излязоха по-рано от службата, за да идат на козметик, и сега изглеждат свежи, със зачервени, но загорели лица, подстригани късо, със зализани назад коси. Темата в тазсутрешното "Шоу на Пати Уинтърс" бе "Рамбовците в реалния живот".

– Какво ще кажеш обаче за жилетките? – обръща се Рийвс към Тод. – Не са ли вече... демоде?

– Не, Джордж – отвръща Хамлин. – Разбира се, че не са.

– Вярно – съгласявам се и аз. – Жилетките никога не са излизали от мода.

– Да, но въпросът е как да се носят? – пита Хамлин.

– Те трябва да са... – започваме едновременно с Рийвс.

– О, извинявай – спира Рийвс. – Давай ти.

– Моля ти се, няма нищо. Ти кажи.

– Не, не, продължавай – настоява той.

– Та значи жилетката трябва да е плътно по тялото и да покрива кръста. Връхчетата отпред трябва да стигат точно над копчето на талията от сакото, за да не се вижда твърде много от жилетката. Иначе костюмът ще изглежда изкуствено стеснен и неудобен, което не е желателно.

– Да-да, взе ми думите от устата – пообъркан промърморва Рийвс.

– Ще пия още едно уиски – обявявам и ставам. – За вас, момчета?

– "Бийфийтър" с лед и лимонов сок – вдига пръст Рийвс.

– Мартини – напомня ми Хамлин.

– Нямате проблеми.

Отивам до бара и докато чакам Фреди да налее питиетата, съзирам някакъв тип – май се казваше Уилям Теодокропополис и бачкаше в "Първа Бостънска", – облечен във вълнено сако на ситно каре и сравнително сносни риза, но с жестока кашмирена връзка от "Пол Стюарт", която придава на костюма му по-добър вид, отколкото всъщност има, да разказва на друг грък, пиещ диетична кока-кола:

– Та слушай де, Стинг бил в "Чернобъл", нали го знаеш онова кръчме, дето го отвориха тия от "Тунела" – пишеше го на шеста страница. Та пристига някой с "Порше 911" и кой мислиш бил в колата? Уитни и...

Връщам се на нашата маса точно когато Рийвс разправя на Хамлин как се подиграва на бездомните по улиците. Щом ги наближавал, вадел долар и им го подавал, но когато ония посягали да го вземат, бързо си го прибирал в джоба и отминавал.

– Страхотен ефект има, да знаеш – убеждава ни той.

– Така се шашват, че половин час не могат да си кажат името.

– Просто... им... отказвай – съветвам го, докато разпределям чашите по масата. – Казваш "не", и толкова.

– Само да казвам "не" ли? – усмихва се Хамлин. – И това помага ли?

– Е, поне при бременните бездомни жени помага – признавам.

– Разбирам, че никога не си използвал този подход при оная двуметрова горила на Чеймбърс – установява Рийвс.

– Нали го знаете оня с лулата?

– Абе някой от вас чувал ли е за тоя клуб "Некение"? – пита Рийвс.

В огледалото срещу мен забелязвам, че на една маса в другия край на заведението седи Пол Оуен с някакъв тип, който прилича на Трент Мур или Роджър Дейли, и с още някакъв, който изглежда като Фредерик Конъл. Дядото на Мур е собственик на компанията, в която работи Пол Оуен. Трент е с вълнен пръскан кариран костюм.