Текст книги "Американски психар"

Автор книги: Брет Елис

сообщить о нарушении

Текущая страница: 18 (всего у книги 27 страниц)

Но Уитни отново доказва таланта си със зашеметяващата балада The greatest love of all, една от най-добрите, най-завладяващите песни, в които се говори за запазването  на човешкото достойнство. От първия ред до последния ( текстът  е на Майкъл Масър и Линда Крийд) това е истински шедьовър, който те учи как да повярваш в себе си. Уитни пее с разкошен глас, доближаващ съвършенството. Общочовешките ѝ послания прескачат всички граници и пораждат надежда, че не е късно да станем по-добри, да сме по-мили. Тъй като в света, в който живеем, е невъзможно да се отъждествяваме с другите, винаги можем да се отъждествяваме със себе си. Много важно послание, бих казал – жизненоважно, поднесено в невероятно красива форма.

Вторият ѝ албум "Уитни" ("Ариста", осемдесет и седма година) съдържаше четири сингъла, достигнали номер едно в класациите: I wanna dance with somebody, So Emotional, Didn't we almost have it all? и Where do broken hearst go? Почти всичко в него е дело на Нарейда Майкъл Уолдън и въпреки че не е такова сериозно постижение като "Уитни Хюсгън", едва ли може да се нарече жертва на "Синдрома на второкурсника". Започва с енергичното танцувално парче I wanna dance with somebody (who loves me), също толкова неустоимо, колкото и How will I know. Следва чувственото Just the lonely talking again, което напомня за  огромното влияние на джаза от първия албум и в което се усеща една нова артистична зрялост в гласа на Уитни, авторка на вокалните аранжименти в албума. Това става съвсем очевидно в Love will save the day, която е най-амбициозната песен на Уитни досега. Неин автор е Джелибийн Бенитес и на фона на пулсиращ, напрегнат ритъм, както повечето от песните в тази плоча, разкрива как порасналите деца възприемат света, в който живеем. Гласът на Уитни може да те убеди във всичко. Има значителна промяна в сравнение с нежния образ на изгубено момиче, който толкова силно привличаше в първия албум.

Тя загатва и за още по-зрял образ в написаната от Майкъл Масър песен за срещата на жена с отдавна изгубен любовник, на когото тя разказва за чувствата си от онова време: Didn't we almost have it all? Тук Уитни проявява своята висока поетичност. И както в повечето от баладите, струнните аранжименти са блестящи. So emotional е  в същия стил като How will I know и I wanna dans with somebody,  но е повлияна повече от рока и както всички песни от албума, е записана с жестока студийна формация начело с Нарейда на ударните, Уолтър Афанасиеф на синтезатор и бас-синтезатор, Корадо Рустичи на китара синтезатор и някой си Бонго Боб, програмист-перкусионист. Where you are е единственото парче на Кашиф  – типичен пример за професионализма му. В него има много топли, преливащи се звуци и игриво соло на саксофон в изпълнение на Винсънт Хенри. Винаги съм го смятал за потенциален хит (но пък кое ли от парчетата в албума не е такова?) и дълго се чудих защо не го издадоха като сингъл.

Love is a contact sport е истинската изненада в албума – страхотен саунд, смело и сексапилно парче, може да се каже, че то е най-доброто от всички, с превъзходен текст и разкошен ритъм. Една от любимите ми песни. В You are still my man става ясно, че гласът на Уитни е като инструмент – гладка, топла машина, която почти превъзхожда  чувствеността на музиката ѝ, но стиховете и мелодията са толкова силни и толкова отчетливи, че дори изпълнителка   от нейната класа не може да ги засенчи. For the love of you демонстрира блестящото умение на Нарейда да програмира ритъма на ударните и съвременното джаз звучене е съизмеримо не само с модерните заемки от джаза на Майкъл Джексън и Шаде, но и с други изпълнители като Майлс Дейвис, Пол Батърфийлд и Боби Макферин.

Where do broken hearts go? е най-чувствената изповед за изгубената невинност и стремежа към сигурността на детството. Гласът на Уитни тук е прекрасен и обработен както във всички останали песни. За да се стигне до I know him so well, най-трогателната песен в албума, защо в нея за първи и последен път Уитни пее в дует с майка  си Сиси. Това е балада за... кого? За общ любовник? Или за отдавна изгубен баща? Смесица от копнеж, съжаление, решителност и красота, която е идеален завършек на албума. От Уитни могат да се очакват още нови неща (тя направи зашеметяващ подарък на Олимпийските игри през осемдесет и осма година с песента One moment in time), но и само с постигнатото дотук ще си остане една от най-вълнуващите и оригинални чернокожи джаз изпълнителки на своето поколение.

Вечеря със секретарката

Понеделник е, осем часът вечерта. Седя в офиса  си и се потя над кръстословицата в неделния брой " Ню Йорк Таймс". Слушам рап и се опитвам да проумея какво прави тази музика толкова популярна, защото една малка русокоса мърла, която забърсах в "О Бар" преди две вечери, ми каза, че слушала само рап и въпреки че по-късно я пребих до смърт в апартамент в Дакота (почти ѝ бях откъснал главата – нещо ново за мен), тази сутрин  нейният музикален вкус обсеби паметта ми и се отби  в магазина на "Тауър Рекърдс" в Горен Уест Сайд,  купих компактдискове с рап за деветдесет долара, но като и очаквах, прекарал съм се жестоко – негърски гласове изричат в скороговорка гадни думи, като "дигитален, "пудинг" и "чукан". Джийн седи пред бюрото си, отрупано  с цяла планина документи, които съм ѝ оставил да обработва. Днешният ден мина добре: два часа спорт, преди да дойда в службата; обяд във "Фина" – нов ресторант на Робисън Хирш в Челси; Ивлин е оставила две съобщения на телефонния ми секретар у дома и едно на Джийн, щяла  почти през цялата седмица да е в Бостън; и най-хубавото – "Шоуто на Пати Уинтърс" сутринта бе в две части. Първата представляваше специално интервю с Доналд Тръмп, а втората съдържаше репортаж за жени, които са били измъчвани. Трябваше да вечерям с Мадисън Грей и Дейвид Кемпиън в "Кафе Люксембург", но в осем и петнайсет разбирам, че с нас ще бъде и Луис Карутърс, затова се обаждам на Кемпиън и му казвам, че не мога да отида, после няколко минути се чудя какво да правя тази вечер. Докато зяпам през прозореца, осъзнавам, че всеки момент небето над града съвсем ще потъмнее.

Джийн надниква в кабинета ми, като почуква леко на полуотворената врата. Правя се, че не усещам присъствието ѝ, но защо ли, като се чувствам самотен. Не знам. Тя отива до бюрото ми. Скрити зад тъмните очила "Уейфарър", зъркелите ми не се откъсват от кръстословицата, като втрещен съм, макар че няма причина за това.

Тя оставя някаква папка на бюрото, преди да ме попита:

 – Кръстословицата ли решаваш?

Гласът ѝ направо плаче за интимност.

Вътрешно се подсмихвам, после само кимам с глава, без да  я удостоя с поглед.

– Трябвали ти помощ? – пита тя, предпазливо заобикаля бюрото, приближава ме и се надвесва през рамото ми, да предложи помощта си.

Ахва уплашено, когато вижда, че почти всички кутийки съм  запълнил или с думата "месо", или с "кости". После забелязва купчината моливи номер две, натрошени наполовина върху бюрото ми, прилежно ги прибира и излиза от кабинета.

– Джийн? – провиквам се след нея.

– Да, Патрик?

Тя отново се появява и с усилие потиска нетърпението си. Искаш ли да вечеряш с мен? – питам я, без да вдигам очи от кръстословицата. – Ако нямаш някаква работа де.

– О, не – твърде бързо отговаря тя и вероятно осъзнала това, добавя: – Нищо не съм планирала.

– И това ако не е съвпадение!

Поглеждам я над стъклата на очилата си.

Тя се разсмива непринудено, но с известна нервност, сякаш за да прикрие някакво неудобство, и това изобщо не ми оправя настроението.

– Така изглежда – повдига рамене.

Имам и билети за концерт на... "Мила Ванила", ако искаш, можем да отидем – подхвърлям уж случайно.

– Така ли? Какъв концерт? – пита тя смутена.

– На "Мила Ванила" – повтарям бавно.

– "Мила... Ванила" ли?

В гласа ѝ се усеща притеснение.

– "Мила... Ванила" – потретвам. – Мисля, че така се казваха.

– Не съм убедена.

– Че ще дойдеш ли?

– Не... за името. – Тя се съсредоточава и добавя: Мисля, че се казваха... "Мили Ванили".

Известно време мълча, накрая казвам:

– О, така ли?

Тя не помръдва, само кимва веднъж.

– Няма значение – казвам. И без това нямам никакви билети. – Концертът е чак след няколко месеца.

– О – кимва тя пак, – добре.

– Я да видим сега къде да отидем.

Изпъвам се назад и изваждам справочника "Загат" от най-горното чекмедже на бюрото.

Тя мълчи, бои се, че може да сбърка, възприема въпроса са ми като проверка, която трябва да премине успешно, и малко неуверено налучква правилния отговор.

– Където кажеш.

– Не, не, не – усмихвам се и разгръщам справочника. – Ти където кажеш.

– О, Патрик – въздъхва тя. – Не мога да реша.

– Хайде, не се излагай. Казвай!

– Не мога – пак въздъхва тя безпомощно. – Не знам.

– Хайде де! Кажи къде искаш да отидеш. Само кажи. Ще отидем, където пожелаеш. Мога да те вкарам навсякъде.

Тя се замисля, и то доста дълго, но усеща, че времето ѝ изтича, и плахо подпитва:

– Какво ще кажеш за... "Дорсия"?

Спирам да прелиствам справочника, но не вдигам очи към нея, усмихвам се, а стомахът ми се свива и се питам наистина ли искам да кажа "не"? Наистина ли ми се иска да кажа, че не мога да уредя да ни пуснат? За това ли се бях подготвил? Това ли всъщност искам да направя?

– Ааа, така значи. – Оставям справочника, но почти веднага го вземам, за да намеря телефонния номер. – Ни Джийн ѝ се ходи в "Дорсия".

– Е, не съм чак толкова сигурна – смутено казва тя. – Не, ще отидем, където ти кажеш.

– Защо? "Дорсия" е... окей – отбелязвам небрежно, вдигам телефонната слушалка и с треперещ пръст много бързо набирам седемте страшни цифри, като се опитвам да запазя самообладание.

Вместо очаквания от мен сигнал "заето" чувам, че телефонът  в "Дорсия" звъни, и след два сигнала чувам познатия, неприятен глас, с който вече свикнах през последните три месеца.

– "Дорсия", кажете! – изкрещява той в слушалката на фона на оглушителния шум от ресторанта.

– Ало, ще намерите ли място за двама души тази вечер, о ами, да кажем, след двайсетина минути? – питам, като поглеждам часовника си и намигам на Джийн.

Тя изглежда впечатлена.

– Нафрашкани сме до дупка – отговаря ми салонният управител.

– Така ли? – правя се на поласкан, но ми иде да се издрайфам. – Чудесно.

– Казах, че всичко е резервирано – провиква се онзи.

– Двама за девет часа? Идеално.

– Свободни маси няма тази вечер – продължава да си нарежда салонният управител. – И списъкът на чакащите е препълнен.

След което затваря телефона.

–Добре, ще се видим тогава.

И аз затварям с усмивка, която трябва да покаже задоволство от избора на Джийн, а в същото време не ми стига въздух, всяко мое мускулче е напрегнато до пръсване. Тя е с вълнена рокля от "Калвин Клайн", колан от кожа на алигатор със сребърна тока от "Бари Кизелщайн Корд", сребърни обеци и съвсем тънки чорапи "Калвин Клайн". Стои пред бюрото ми напълно объркана.

– Е, хайде – подканям я и тръгвам към закачалката. – Облеклото ти е... окей.

Тя мълчи.

– Забрави да си кажеш името – отбелязва след много тихо.

Разсъждавам върху това, докато си обличам "Армани" и завързвам наново възела на вратовръзката "Армани", накрая без запъване ѝ отговарям:

– Там... ме знаят.

Докато салонният управител настанява една двойка, и които съм почти сигурен, че бяха Кейт Спенсър и Джесън Лодър, ние с Джийн се приближаваме до подиума,  където лежи отворена книгата с резервациите. Небрежно  се надвесвам над нея и откривам единственото име със запазена маса за девет, което не е зачеркнато, и то е, майко мила, Шроц. Въздъхвам и мозъкът ми започва трескаво да търси приложими варианти, докато потропвам нервно с крак по пода. Изведнъж се обръщам към Джийн:

– Защо не отидеш до тоалетната?

Тя е заета да оглежда ресторанта, опитва се да запомни всяка подробност. Наоколо е пълен хаос. Огромна навалица пред бара. Управителят настанява онази двойка на   маса в центъра. Силвестър Сталоун седи с някакво гадже в централното сепаре, в което само преди седмица бяхме с Шон, в съседното са се накачулили хората от охраната му, а в третото се е разположил Норман Прагър, собственикът на "При Пети".

Джийн завърта главата си към мен и се опитва да надвика шума.

– Какво каза?

– Не искаш ли да се възползваш от дамската тоалетна?

Управителят се приближава насам, като си проправя  път между масите със сериозен израз на лицето.

– Защо? Искам да кажа... трябва ли? – пита тя, съвсем  объркана.

– Само... се разходи дотам – изсъсквам в ухото ѝ и я стисвам леко за ръката.

– Но какво да правя там, Патрик? – упорства тя.

– Мамка му и късмет! – промърморвам.

И без това е вече много късно.

Салонният управител се връща на мястото си, поглежда в книгата за резервации, отговаря на телефона, затваря след броени секунди и тогава поглежда към нас не съвсем  одобрително. Той е над петдесетте и има опашчица в косата. Два пъти се покашлям, за да привлека изцяло вниманието му.

– Да, кажете – проговаря накрая той с измъчен глас.

Хвърлям му многозначителен поглед, преди да отговоря:

– Имаме резервация за девет часа... За двама.

– Дaaaa? – пита той подозрително, като удължава думата.  Името?

Някакъв келнер – красавец, осемнайсетгодишен младок го пита къде е ледът.

– Не... сега – поглежда го той кръвнишки. – Ясно ли ти е? Колко пъти трябва да ти повтарям едно и също нещо? Келнерчето виновно смънква нещо, а управителят посочва  бара и му изкрещява:

– Там е ледът!

 След това се обръща пак към нас и този път вече съм наистина уплашен.

– Името! – това звучи повече като заповед.

От всичките шибани имена точно това ли трябваше да се падне, мисля си.

– Мм, Шроц. – да става каквото ще става. – Господин и госпожа Шроц.

Съобщавам името съвсем механично и съм сигурен, че лицето ми е станало пепелявосиво, но управителят е прекалено  вглъбен в задълженията си, за да забележи това, а и не смея да погледна Джийн, която, напълно озадачена в поведението ми, тръгва след нас към масата на семейство Шроц.

Папките с менюто са вече на масата, но съм толкова нервен, че имената и цените в тях ми приличат на неразбираеми йероглифи. Онзи келнер, който не знаеше откъде да вземе лед, приема поръчката ни за аперитива, а аз започвам да му разправям глупости от рода на това колко е важно да се запуши озоновата дупка. Изкуствена усмивка озарява лицето ми, но много скоро, само след минута (келнерът не е успял дори да ни каже специалитетите на заведението), забелязвам мъж и жена, и двамата високи и стройни, да разговарят оживено със салонния управител. Въздъхвам дълбоко и с леко заекване предупреждавам Джийн:

– Става много напечено.

Тя вдига очи от менюто и оставя на масата чашата, от която пие нещо без лед.

– Защо? Какво не е наред?

Управителят хвърля убийствени погледи към нас, по-точно към мен, и накрая повежда онези двамата със себе си към нашата маса. Ако бяха някои ниски, тантурести евреи, може би нямаше да ни вдигнат от тази маса, дори с помощта на някоя петдесетачка, но тези сякаш току-що са слезли от реклама на "Ралф Лоран" (както между впрочем и ние с Джийн, а и всички останали в ресторанта). Мъжът  е със смокинг, а жената с него – страхотно гадже, е окичена с бижута. Та такава е действителността и, както обича да казва брат ми Шон, ще трябва да се справя с нея по някакъв начин. Салонният управител застава до нас с ръце на гърба, навъсен, и след известно мълчание пита:

– Господин и госпожа... Шроц?

– Да? – отговарям невъзмутимо.

Той не казва нищо, само ни гледа. Настъпва потискаща тишина. Опашчицата на косата му, сива и мазна, е увиснала  под яката му като злокачествен израстък.

– Ще ви обясня – проговарям накрая с подкупваща  yсмивка. – Приятели сме с главния готвач.

Той продължава да ме гледа като изкопаемо. Несъмнено онези двамата зад него – също.

След ново продължително мълчание питам:

– Да не би да е заминал за... Аспен?

Това не помага. Въздъхвам и се обръщам към Джийн която е зяпнала от учудване.

– Хайде да си вървим, а?

Тя кимва безмълвно. Хващам я за ръката и двамата се изправяме, – тя по-бавно от мен, – минаваме покрай управителя и и двойката зад него, прекосяваме претъпкания ресторант и излизаме навън. Аз съм тотално унизен, разбит и като развалена грамофонна плоча си повтарям едно и също:

– Знaex си, че така ще стане, знаех си аз, знаех си, че така ще  стане, ама на...

Джийн обаче избухва в смях и ме повлича за ръка по улицата.Трябва ми доста време, за да забележа радостта ѝ, а  между два изблика на кикот тя ми обяснява:

– Щях да умра от смях...

След малко, поуспокоена, стисва нежно свития ми юмрук и ми признава:

– Чувството ти за хумор е толкова спонтанно.

Потресен, вървя като бастун до нея и се питам: "Сега... накъде?" И само след секунди намирам отговора – в "Apкадия",  към която сме тръгнали съвсем несъзнателно.

Един тип, който ми прилича на Хамилтън Конуей, ме обърква   с някого на име Тед Оуен и ме пита мога ли да го вкарам "При Пети" тази вечер. Отвръщам му, че ще видя какво мога да направя, и насочвам цялото си внимание към Джийн, седнала срещу мен в почти безлюдния ресторант  на "Аркадия" – след като онзи тип си тръгва, само на пет от масите има хора. Поръчах си "Джей енд Би" с лед. Джийн пие бяло вино и ми разказва за мечтата си да работи в  търговска банка, а аз си мисля: "Дръзка мечта." Фредерик Дибъл се отбива при нас и ме поздравява за работата ми по сметката на "Ларсън", накрая изтърсва:

– Ще поговорим по-късно, Сол.

Но аз съм отнесен на милиони мили оттук и Джийн не забелязва това. Говори ми за някакъв нов роман, който четяла тия дни. Авторът бил млад, в книгата се разказвало за  благородното страдание, но аз решавам, че говорим за нещо съвсем друго, и без да я поглеждам, отсичам:

– За да оцелееш в този град, кожата ти трябва да е дебела.

Тя се изчервява, изглежда притеснена и отпива от виното си  – прекрасно бяло совиньон.

– Май си някъде далеч – забелязва тя.

– Какво? – премигвам насреща ѝ.

– Май си някъде далеч оттук, викам.

– Не – въздъхвам. – Тук съм и съм си същият куку.

– Това е добре – усмихва се тя (дали пък не сънувам?) с облекчение.

– Я ми кажи сега – опитвам се да съсредоточа вниманието си върху нея, – какво наистина искаш да направиш с  живота си?

Но се сещам, че ми спомена нещо за кариера в банкерството, и уточнявам:

– Накратко, с две думи. Само не ми казвай, че много обичаш да си имаш работа с деца.

– Ами ще ми се да попътувам – започва тя. – Може би да се върна в училище, но честно казано, не знам... – Замисля се и ми доверява откровено: – В момента съм на такъв етап от живота, когато изглежда, че пред мен има много възможности, но съм... не знам... някак неуверена

– Мисля, че е важно хората да знаят и границите на възможностите си – посочвам и ни в клин, ни в ръкав питам: – Имаш ли си приятел?

Тя се усмихва стеснително, изчервява се, преди да ми говори.

– Не. Не в истинския смисъл.

– Интересно – промърморвам.

Отворил съм менюто и изучавам предварително подготвените варианти за вечеря.

– А ти ходиш ли с някоя? – престрашава се да попита плахо тя. – Имам предвид сериозно?

Избирам си риба лоцман с листа от лале и канела, като с въздишка отбягвам отговора.

– Искам само да имам съдържателна връзка с някоя не– обикновена жена.

И преди да може да каже каквото и да било, я питам какво ще си поръча.

– Ммм, махи-махи... – тя наднича в менюто – ...с джин джифил.

– Аз пък ще опитам рибата лоцман. Напоследък много ми се услажда. Рибата лоцман де.

 След посредствената вечеря с бутилка скъпо калифорнийско каберне совиньон и крем брюле, който си разделяме,поръчвам чаша порто от петдесет долара и еспресо без кофеин за Джийн. Когато ме пита откъде е дошло името на ресторанта, казвам ѝ истината, не си измислям някой майтап, макар че се изкушавам да разбера как би го възприела. Както си седя така срещу нея в полумрака на "Аркадия", имам чувството, че би приела за чиста монета всяка глупотевина, която реша да ѝ пробутам. Тази нейна безпомощност и липса на защита ми се струват странно антиеротични. Имам чувството, че дори да изложа възгледите си в подкрепа на апартейда, тя ще намери в тях достатъчно основания, за да ги възприеме като свои, и ще инвестира  огромни суми в расистки корпорации, които...

– Аркадия се е наричала област в Древна Гърция, на остров Пелопонес. Основали я в триста и седемдесетата година преди новата ера. Отвсякъде била заобиколена от планини. Главният ѝ град бил Мегалополис, център на  политическата дейност и столица на едноименната конфедерация... – Отпивам от портото, което е гъсто, силно и скъпо. – По време на гръцката война за независимост градът бил разрушен... Най-напред в Аркадия почитали бога Пан. Знаеш ли кой е той?

Тя кима, без да сваля очи от мен.

– Неговите лудории нямали край и приличали много на тези на Бакхус. През нощта той се отдавал на наслади с  нимфи, но обичал и да плаши странници по пътищата... Оттам идва и думата паника.

Дрън-дрън. Чудя се как още не съм ги забравил тия работи. Вдигам очи от портото, което от доста време съзерцавам, и ѝ се усмихвам.

След дълго мълчание, смаяна, незнаеща как да реагира, тя ме поглежда право в очите, навежда се напред през масата и заявява:

– Много... много... интересно.

И това е всичко, което излиза от устата ѝ, всичко, което има да каже.

Единайсет и трийсет и четири. Стоим на тротоара пред входа на Джийн в Горен Ийст Сайд. Портиерът ни  гледа напрегнато и пронизващият му поглед иззад стъклото на вратата ме изпълва с непонятен страх. Безброй звезди пръснати по небето и тяхното множество ме прави нищожен, нещо, което трудно мога да търпя. Тя свива рамене кимва по повод на някаква моя мъдра мисъл за видовете   душевна тревога. Изглежда, че умът ѝ има проблеми с предаването на информацията на устата, може и да се опита да разбере що за човек съм, да ме анализира, което, рaзбира се, е невъзможно, просто... няма... ключ за там.

– Вечерята беше чудесна – отбелязва тя. – Много ти благодаря.

– Всъщност храната беше посредствена, но това не е  от значение.

– Ако искаш, качи се горе да те черпя едно питие – предлага тя уж между другото.

Подходът ѝ не ми харесва, но това не означава, че не  ми се ще да отида с нея. Ала нещо ме спира, нещо подтиска глада за кръв, какво ли? Портиерът? Добре осветеното фоайе на входа? Червилото ѝ? Освен това започвам да  си мисля, че порнографията съвсем не е толкова сложно нещо, колкото е действителният полов акт, и поради липсата именно на тази сложност е много по-приятна. 1

– Имаш ли мачете? – питам я.

– Какво? – стъписва се тя.

– Нищо, нищо, само се пошегувах. Виж, искам да гледам Дейвид Летърман, та затова... – чудя се защо ли не си тръгвам – ...трябва да вървя.

– Можеш да го гледаш... и при мен.

Замислям се, преди да попитам:

– Имаш ли кабел?

– Имам – кимва тя.

Млъквам отново, защото не знам какво да кажа, преструвам се, че обмислям предложението ѝ.

– Не, няма значение. Предпочитам да гледам програмата му не по кабел.

– Какво?

Тя съвсем се шашва.

Имам да връщам едни видеокасети – измислям набързо ново обяснение.

Тя се умълчава.

– Сега ли? – Поглежда часовника си. – Почти полунощ е.

– Ами да – твърдя най-нагло.

– Тогава... лека нощ – казва тя.

Какви ли книги чете Джийн? През главата ми започват да препускат заглавия: "Как да накарате някой мъж да се влюби във вас", "Как един мъж да остане вечно влюбен във вас", "Сключете сделка, като се омъжите", "Как да се омъжите  след една година". В джоба на палтото си напипвам пакетчето с презервативи от "Люк Беноа", купени миналата седмица, но, ммм, не.

След като нескопосано си стискаме ръцете, тя задържа моята и ме пита:

– Наистина ли? Нямаш кабел?

И въпреки че вечерта съвсем не бе романтична, тя ме прегръща и от тялото ѝ се излъчва топлота, която ми е непозната. Дотолкова съм свикнал да си представям нещата така, както биха изглеждали във филмите, че почти чувам празничните звуци на оркестър, почти виждам как кинокамерата се спуска към нас, над главите ни трещят фойерверки, устните ѝ се разтварят бавно и прошепват с долби-стереозвук: "Желая те." Но прегръдката ми е вдървена и все по-ясно осъзнавам, че опустошението, което вилнеe вътре в мен, постепенно утихва. Тя ме целува по устата, това ме връща с трясък някъде в действителността и аз леко я отблъсвам от мен. Тя ме поглежда уплашено.

– Слушай, трябва да тръгвам. – Поглеждам "Ролекс"-а си. –  Не искам да изпусна... тъпите трикове на домашните любимци.

– Добре – съвзема се и тя. – Чао.

– Лека нощ.

Двамата тръгваме в различни посоки, но внезапно тя  извиква след мен. Обръщам се.

– Да не забравиш за срещата на закуска утре сутринта с Фредерик Бенет и Чарлс Ръст в "21", напомня ми тя от  вратата, която портиерът държи отворена за нея.

– Благодаря – махвам ѝ с ръка. – Съвсем бях забравил.

Тя също ми махва и изчезва във фоайето.

По пътя си към Парк авеню, където минават повече таксита, срещам бездомен просяк – член на генетично нисшата класа, който кротко ми се примолва за пари или "каквото има". Но забелязвам торбичката за книги от "Барнс енд Ноубъл" до него на стъпалата пред църквата, където проси, не мога да се сдържа и престорено любезно го съветвам:

– Чети, чети, знанието е богатство...

И после, на задната седалка в таксито, на път към къщи си представям хладен пролетен следобед в Сентръл Парк, заедно с Джийн тичаме из моравите, смеем се, държим се за ръце. Купуваме балони и ги пускаме да отлетят към небето.

Детектив

Май се претъркулва в юни, юни неусетно преминава в юли, който запълзява към август. От жегата последните четири нощи сънувам само вивисекции, та в момента не ме бива за нищо, вегетирам в кабинета си с умопомрачително главоболие и с успокоителната музика на Кени Джи в слушалките на уокмена, но яркото утринно слънце залива  стаята, напича темето ми и утежнява още повече махмурлука, затова днес ще мина без физически упражнения. Заслушан в музиката, забелязвам, че втората лампичка на телефона ми примигва, което означава, че Джийн ме търси за нещо. Въздъхвам и внимателно свалям слушалките на уокмена.

– Какво има? – питам със задгробен глас.

– Ммм, Патрик? – започва тя колебливо.

– Дааа, Джиийн – отговарям непринудено.

– Патрик, някой си господин Доналд Кимбол е дошъл, за да те види – съобщава ми тя с тревога в гласа.

– Кой? – питам разсеяно.

Тя въздъхва смутено и снижава глас.

– Доналд Кимбол, детектив.

Замълчавам, загледан към небето навън, после свеждам очи към обезглавената жена, която рисувах върху задната корица на "Спортс Илюстрейтид", погалвам с ръка гладката лъскава повърхност на хартията един-два пъти, преди да я откъсна и смачкам на топка. Накрая проговарям.

– Кажи му... – Изведнъж се запъвам и променям решението си. – Кажи му, че съм на обед.

Джийн не отговаря веднага, а когато проговаря, шепне:

– Патрик... мисля, че той знае, че си тук.

Докато мълча и разсъждавам какво да правя, тя ми напомня:

– Часът е десет и половина.

Въздъхвам и прикривайки паниката, в която съм изпаднал, ѝ нареждам:

– Пусни го тогава.

Изправям се и отивам при огледалото "Джоди", което виси до картината на Джордж Стъбс, оправям прическата си с гребен от волски рог, после спокойно вземам безжичния  телефон и подготвяйки се за жестока сцена, си давам вид, че говоря с Джон Ейкърс, стараейки се да повиша глас достатъчно, преди онзи детектив да е влязъл.

– Чуй ме, Джон... – кашлям шумно, прочиствайки си гърлото. – Дрехите, които носиш, трябва да отговарят на пропорциите на тялото ти, разбери го това... – говоря на слушалката. – Носенето на едро раирана риза си има някои задължителни положения, които не можеш да пренебрегнеш, приятелю. Ризата на едро райе върви с костюм в солиден дюс цвят или с много дискретна шарка, същото се отнася и за вратовръзката...

Вратата се отваря и давам знак с ръка на детектива да влезе. Той е изненадващо млад, навярно на моите години, облечен е в ленен костюм "Армани", не много по-различен от моя, само че неговият е пораздърпан, което ме озадачава. Усмихвам му се насърчително.

– Да, този плат е по-издръжлив от другите... Да, знам. Но за да разбереш това, трябва да видиш дали са втъкани такива нишки в плата...

Посочвам на детектива стола от хром и тиково дърво пред бюрото ми и мълчаливо го каня да седне.

– Плътно изтъкан плат се получава не само с вплитане на много такива нишки, може да са по-малко, но висококачествени, дълги и тънки, които... да... които стягат здраво тъканите, не като късите и дебели нишки, каквито има в туида. Произволно вплетените нишки са особено нежни и трябва много да внимаваш да не...

Появата на детектива не предвещава хубав ден. Оглеждам го предпазливо, докато сяда и кръстосва крака по начин, който ме изпълва с неопределена тревога. Усещам, че твърде дълго мълчи, когато той се обръща към мен, за да види дали не съм свършил с разговора.

– Точно така, Джон... да, да... И не забравяй, петнайсет процента бакшиш за фризьора... Не бе, човек, на собственика на салона няма да даваш бакшиш – извъртам очи към детектива с безнадеждна гримаса. Той кимва, усмихва се с разбиране и кръстосва краката си. Хубави чорапи. Мамка му! –  Момичето, което мие косата ти ли? Е, зависи. Може да ѝ оставиш долар-два... – смея се. – Зависи как изглежда,  да... – смея се още по-силно. – Да, точно така, ѝ ако ти  измие още нещо... Слушай, Джон, трябва да свършвам. Ти Буун Пикънс^[26] влезе при мен... – млъквам, ухилен като идиот, разсмивам се. – Абе, майтап да става, да... – пак замълчавам. – Не бе, на собственика няма да даваш бакшиш –  разсмивам се още веднъж. – Окей, Джон, разбра ме нали? Айде, чао.

Прибирам антената на слушалката, която окачам на мястото ѝ.

– Извинявайте за този разговор – обръщам се към него, като с тези думи ненужно подчертавам нормалността си.

– Моля ви, аз трябва да се извиня, задето не си уговорих предварително час – казва той съвсем искрено. Посочва към окачения на стената телефон-слушалка. – Нещо важно ли беше?

– Аа, това ли? – Приближавам се към стола си зад бюрото и сядам. – Нищо особено, просто обсъждаме бизнеса, търсим най-добрите възможности... Обменяме си слухове. Пускаме клюки в обращение...

И двамата се разсмиваме. Ледът се разчупва.

– Е, здравейте. – Той се надига и ми протяга ръка. – Казвам се Доналд Кимбол.

– Здравейте. Пат Бейтмън. – Поемам десницата му и я стисва здраво. – Радвам се да ви видя.

– Съжалявам, че така нахълтвам при вас, но трябваше да  разговарям с Луис Карутърс, пък него го нямаше, а вие сте тук, така че... – Той се усмихва разбиращо. – Знам, че понякога сте ужасно заети.

Отклонява погледа си от трите броя на "Спортс Илю– стрейтид", разтворени върху бюрото ми, и уокмена върху едното от тях. Аз също ги забелязвам, сгъвам ги и заедно с все още работещия уокмен ги пъхвам в най-горното чекмедже.