Текст книги "Американски психар"

Автор книги: Брет Елис

сообщить о нарушении

Текущая страница: 1 (всего у книги 27 страниц)

Annotation

„Американски психар“ ни представя две години от живота на двайсет и шест годишния банкер Патрик Бейтмън – високообразован и напълно бездуховен млад човек, ненадминат специалист по модно облекло, редовен посетител на нюйоркските шикозни заведения, любител на изисканите питиета, наркотиците и порнофилмите, фин познавач на попмузиката, прототип на съвременния антигерой, самопровъзгласил се за сериен убиец и антропофаг. След поредната вечер, прекарана в иначе блестящо написани безсмислени ресторантски разговори, Бейтмън се забавлява, като изнасилва млади жени и убива когото свари, след което изяжда част от жертвите си сготвени или натюр. Романът често е схващан като сатира на юпи-културата и това би било възможно тълкуване, ако еротичните сцени и сцените на насилие не бяха повече от нормалното за подобен вид критическа литература и ако описанията им не се отличаваха с гротесков натурализъм, който препраща по-скоро към любимите на Бейтмън порнокасети и към филмите на Тарантино, отколкото към романите на Томас Харис. Впрочем никой от обкръжението на Бейтман не подозира за „страничната му дейност“, а адвокатът му, пред когото той, така да се каже, се изповядва, отказва да му повярва. Читателят също се пита кое е истина и кое плод на отегченото въображение на свръхзадоволения американски финансист. Но както и да си отговори, ще му остане удоволствието от майсторското перо на Елис, от искрящите от хумор диалози и, разбира се, от напрегнатото очакване на развръзката.

АМЕРИКАНСКИ

Майтапи

Утрин

"При Хари"

"Пастелите"

"Тунела"

Служба

Спортен клуб

Среща

Химическо чистене

"При Хари"

"Шезлонгите"

Заседание

Видеотека и "Д'агостино"

Козметичен салон

Среща с Ивлин

Вторник

"Дженезис"

Обяд

Концерт

Четвъртък следобед

Клуб "Йейл"

                                Убиване на куче

Момичета

На пазар

Коледен купон

"При Нел"

Пол Оуен

"Пол Смит"

Рожден ден с брат ми

Обяд с Бетани

Четвъртък

Уитни Хюстън

Вечеря със секретарката

Детектив

Лято

Момичета

Разправия с педал

Убиване на дете в зоопарка

Момичета

Плъх

Още една нощ

Момиче

Друг нов ресторант

Сготвя и яде момиче

"Узи" в спортния клуб

Преследване в Манхатън

"Хюи Луис енд дъ нюз"

В леглото на Кортни

"Смит и Воленски''

Нещо по телевизията

"Сандстоун"

Най-добрият град за бизнес

Щанги

Краят на осемдесетте

Аспен

Свети Валентин

Скитник на Пето авеню

Нов клуб

Таксиджия

"При Хари"

За книгата

За автора

notes

1

2

3

4

5

6

7

8

9

10

11

12

13

14

15

16

17

18

19

20

21

22

23

24

25

26

27

28

29

30

АМЕРИКАНСКИ

ПСИХАР

Посвещавам на Брус Тейлър

БРЕТ

ИЙСТЪН

ЕЛИС

Това е една измислена история.

Всички лица, случки и диалози –

 с изключение на случайно споменати общественици,

 стоки или услуги – са плод на въображението

 и нямат отношение към действителни личности,

 нито пък имат за цел да поставят под съмнение

 качеството на стоките или услугите

на която и да било фирма.

" И авторът на записките, и самите "Записки " са, разбира се, измислени. Тези хора като съчинителя на тези записки не само могат, но дори трябва да съществуват, като се имат предвид онези обстоятелства, при които поначало се е формирало нашето общество. Аз исках да обрисувам пред публиката по-ясно от друг път един характер от неотдавна миналото време. Той е един от представителите на поколението, което си отива. В откъса, озаглавен "Подземието" тази личност представя сама себе си, своите възгледи и сякаш иска да изясни причините, поради които се е явила и е трябвало да се появи в нашата среда. В следващия откъс идват вече самите "записки " на тази личност за някои събития от нейния живот. "

"Записки от подземието"

Фьодор Достоевски

"Хората дълбоко се мамят, като си мислят, че добрите обноски са само израз на хубави идеи. Има най-различни типове поведение, които могат да се изразяват с добри обноски. Именно в това е смисълът на цивилизацията – да правим нещата благоприлично, а не грубо. Една от грешките ни бе натуралистичното русоистко движение от шейсетте години с призива: " Защо не си кажеш онова, което мислиш? " В цивилизованото общество трябва да има някакви ограничения. Ако се водехме от всеки наш порив, щяхме да се избиваме един друг. "

Госпожица Добри обноски (Джудит Мартин)

" Нещата се разпадаха, но на кого ли му пукаше? "

"Токинг Хедс"

Майтапи

НАДЕЖДА ВСЯКА ТУКА ОСТАВЕТЕ е надраскал някой с кървавочервени букви върху фасадата на "Кемикъл Банк" недалеч от ъгъла на Единайсета улица и Първо авеню, а ярките букви са достатъчно едри, за да се забележат от задната седалка на таксито, провиращо се между автомобилите на излизане от Уолстрийт, обаче точно когато Тимъти Прайс съзира надписа, един автобус се изравнява с колата, та изрисуваната на него реклама за "Клетниците"^[1] скрива всичко от погледа му, но на Прайс, който работи за "Пиърс енд Пиърс" и е на двайсет и шест, сякаш не му пука, защото казва на шофьора, че ще му даде пет долара, ако надуе радиото – по УКВ-то са пуснали Be my baby, – а таксиджията, чернокож неамериканец, само това и чака.

– Аз съм находчив – говори си Прайс. – Творческа личност съм, млад, безскрупулен, адски навит, адски печен. Накратко казано, обществото не може да си позволи да ме изгуби. Аз съм част от актива му.

Поуспокоява се, продължава да зяпа през мръсния прозорец на таксито, загледан може би в думата СТРАХ, изпръскана с червен спрей върху фасадата на "Макдоналдс" на ъгъла на Четвърта улица и Седмо авеню.

– Абе, както и да го сучеш, факт си е, че на никой не му дреме за бачкането, всеки си мрази работата и аз мразя моята, а и ти си ми казвал, че ненавиждаш твоята. Обаче какво да правя? Да се върна в Лос Анджелис ли? Няма да стане. Затова ли се преместих от Калифорнийския университет в Станфърд? Та мисълта ми е само аз ли смятам, че не печелим достатъчно пари?

Като във филм отнякъде изскача друг автобус и друга реклама на "Клетниците" скрива думата – определено не е предишният автобус, защото на тази реклама някой е написал ПУТКА върху лицето на Епонин. Тим си ги реди, без много да му мисли.

– Тук имам собствен апартамент. Имам си и жилище в Хамптънс, мамка му.

– Родители, копеле. Родители трябват.

– Изплащам си им го. Абе дай му жега на това шибано радио – подхвърля той между другото на шофьора, от говорителите все още гърми парче на "Кристалс".

– Не може повече – май отвръща таксиджията.

Тимъти не го и поглежда, ами продължава раздразнено:

– Само да сложат блаупунктове в такситата, и оставам да живея в тоя град. Защо не инсталират О Де Ем Три или О Де Це Две, или някоя друга стереосистема, а? – Тонът му става по-кротък.

– Една от двете. Хипарска работа, приятелче, много хипарска.

Сваля от врата си слушалките на уокмена, който изглежда скъп, и подхваща:

– Ама наистина, така мразя да се оплаквам – и от боклуците, и от болестите, и от този мръсен град, който е абсолютна кочина, и ти го знаеш, и аз го знам... – не спира да нарежда той, докато отваря новото си куфарче от телешка кожа, което си е купил от "Д. Ф. Сандърс". Слага уокмена вътре до мобилния "Панасоник" (преди имаше "НЕК 9000 Порта") и измъква днешен вестник. – Глей сега какво има в един-единствен брой... ммм... удушени фотомодели, бебета, хвърлени от покрива, убити деца в метрото, митинг на комунисти, очистен бос на мафията, някакви нацисти... – разлиства страниците с настървение.

– ...бейзболисти, хванали СПИН, пак някакви мафиотски лайна, бездомници, всякакви маниаци, педерасти мрат като мухи по улиците, жени износват чужди деца, отлага се представление на някаква сапунена опера, хлапетии нахлули в зоопарк и изгорили живи сума ти животни, като преди това ги измъчвали, пак нацисти... и най-смешното е, че всичко това става в този град, не някъде другаде, а точно тук... о, чакай, я виж, още има за нацистите, безизходица, задръстване, някакви търговци на бебета, на черно, разбира се, заразени със СПИН бебета, къща, рухнала върху дете, а – срутил се и един мост...

Гласът му внезапно секва, той впива поглед в един просяк на ъгъла на Втора и Пето авеню, поема дълбоко дъх и казва тихо:

– Двайсет и четвъртият, който виждам днес. Все си ги броя.

След малко, без да се обръща назад, пита:

– Защо не носиш онзи тъмносин блейзер със сивите панталони?

Прайс е облечен във вълнен костюм с копринени нишки от "Ерменегилдо Зеня", памучна риза с френски ръкавели от "Айк Бехар", копринена вратовръзка от "Ралф Лоран" и кожени патъци от "Фратели Росети". Очите му са забити в днешния брой на "Поуст". Чете някаква история – средна хубост – за двама души, изчезнали по време на празненство на борда на яхтата на полуизвестна нюйоркска знаменитост, докато корабчето обикаляло острова. Единствените следи били пръски съсирена кръв и три счупени чаши за шампанско. Полицията подозира, че става въпрос за жестоко убийство, а резки и драскотини по палубата навеждат на предположението, че е било извършено с мачете. Трупове не са открити. Заподозрени няма. Прайс се запи днес още от обед, не се спря и докато играеха скуош, а в "При Хари" – на три уискита "Джей енд Би", разредени с вода, продължи да боботи далеч по-интересни неща за сметката на Фишер, с която се занимава Пол Оуен. Няма да млъкне този Прайс.

– Болести! – възкликва той и лицето му се сгърчва от болка. – Сега пък пробутват теорията, че щом можеш да хванеш СПИН чрез секс с някой заразен, значи можеш да хванеш всичко, независимо дали е вирусно, или не – и болестта на Алцхаймер, и мускулна дистрофия, и хемофилия, левкемия, анорексия, диабет, рак, прогресивна склероза, цистит, че и дислексия, представяш ли си – заради една пичка...

– Не съм много сигурен, приятелче, ама мисля, че дислексията не е заразна.

– Абе кой ти знае! Ония като не знаят, иди го докажи.

На тротоара отвън черни охранени гълъби се бият за останки от хотдог пред кафенето "Грейс Папая", зяпат ги няколко травестити, а полицейска патрулна кола пълзи безшумно срещу движението в еднопосочна улица; сивото небе се е снишило, в едно такси, блокирано от задръстването отсреща, някакъв образ, които прилича на Луис Карутърс, маха с ръка на Тимъти, но Тимъти не му отвръща и онзи – със зализана назад коса, тиранти и очила с рогови рамки – разбира, че се е припознал, и пак се вторачва във вестника си "Ю Ес Ей Тудей". По-надолу на тротоара грозновата бездомна старица се опитва да разгони с камшик гълъбите, които не ѝ обръщат внимание и продължават да се кълват за останките от хотдога, а полицейската кола хлътва в един подземен паркинг.

– И тъкмо когато вече си започнал искрено и изцяло да приемаш живота, какъвто е, когато тялото ти някак се е настроило към тази лудост и всичко ти изглежда смислено и точно, ще се намери някоя побъркана бездомна негърка, на която всъщност ѝ се иска – слушаш ли ме, Бейтмън, – иска ѝ се, разбираш ли, да си живее по улиците, ето по тези улици, виждаш ли ги – сочи той с ръка, – а пък кметът ни не иска и да знае, не иска да остави проклетата кучка да прави каквото ѝ скимне – айде стига бе! – защото, ако я оставиш да пукне в студа, да се отърве от самоналожената си мизерия, ето че се връщаш там, откъдето си започнал, объркан и прецакан... номер двайсет и четири, хлъц, двайсет и пет... Кои ще бъдат у Ивлин? Чакай, сам мога да се досетя... – вдига ръка с безупречен маникюр.

– Ашли, Кортни, Мълдуин, Марина, Чарлс... Познах ли дотук? Може би и някой от "артистичните" приятели на Ивлин от прехваления Ийст Вилидж. Нали ги знаеш – все я питат дали има хубаво бяло сухо шардоне... – Плясва се с ръка по челото, затваря очи и започва да мрънка през зъби. – Край, писна ми. Зарязвам Мередит. Прекалява с усилията си да ме накара да я харесвам. Чупирам се. Не мога да разбера защо чак сега усетих, че се държи като водеща на телевизионно състезание... Двайсет и шест, двайсет и седем... Обяснявам ѝ, че съм чувствителен. Казах ѝ, че катастрофата с "Чалънджър" направо ме е срутила.

– Какво повече иска? Етичен съм, търпелив, животът ми напълно ме удовлетворява и съм оптимист за бъдещето... Не си ли и ти такъв?

– Да, но...

– И какво получавам в замяна – грънци... двайсет и осем, двайсет и девет, мамка им и просяци, цяла банда се е събрала тук. Знаеш ли какво... – Изведнъж млъква, някак съкрушено извръща глава от друг афиш за "Клетниците" и пита:

– Чете ли за онзи водещ на телевизионно състезание? Убил две момчета! Свинята му гадна! Ама че мръсник.

Чака някаква реакция. Но такава няма. И ето: стигаме Горен Уест Сайд.

Прайс казва на шофьора да спре на ъгъла на Осемдесет и първа и Ривърсайд, защото от тази страна улицата е затворена.

– Не си давай зор да зао... – започва той.

– Ако искате, мога да заобиколя – предлага шофьорът.

– Е, не си давай зор. – А настрани през зъби измърморва: – Шибан тъпанар.

Шофьорът спира. Други две таксита отзад надуват клаксоните си и ги подминават.

– Не трябва ли да вземем цветя?

– Айде сега. Ще я сринеш бе, Бейтмън. Защо ние да носим цветя на Ивлин! Я по-добре ми върни до петдесет – предупреждава той шофьора и с присвити очи се взира в червените цифри на апарата. – Проклети стероиди. Извинявай, поизнервен съм.

– Мислех, че си ги спрял.

– Абе, знаеш ли, започна да ми излиза акне по краката и ръцете и баните с билки не помогнаха, та вместо това ходих на нагревки в един салон за тен и се оправих. Ако знаеш само на какъв хал ми е стомахът. Ужас, Бейтмън, направо е остърган... – някак разсеяно бърбори той, докато чака шофьорът да му върне рестото. Не му оставя бакшиш, но онзи бездруго е благодарен и на това. – Чао, чифут такъв – намига му Прайс.

– Уф, мамка му и живот – пъшка той, докато отваря вратата. На излизане от колата съзира просяк. – Ей, че късмет, печелиш.

Онзи е навлякъл някакъв мръсен, въшлив зелен костюм, мазната му коса е опъната назад и открива небръснато лице, а Прайс на майтап му държи отворена вратата на таксито. Просякът е стъписан, промърморва нещо, но засраменият му поглед не се вдига от паважа, треперещата му ръка поднася към нас празна пластмасова чашка за кафе.

– Май не чака за таксито – презрително се хили Прайс и затръшва вратата. – Я го питай приема ли кредитни карти "Американ Експрес".

– Приемаш ли "Американ Експрес"?

Просякът кимва утвърдително и се отдалечава, тътрейки крака.

Времето е хладно за април и Прайс бърза по улицата към дома на Ивлин, като си подсвирква мелодията на If I were a rich man и размахва коженото куфарче, а от устата му топлият дъх излиза на кълбета пара. Насреща ни приближава мъж със зализана коса и очила с рогови рамки, облечен в бежов двуреден габардинен костюм от "Черути 1881". Носи същото кожено куфарче от "Д. Ф. Сандърс", каквото има Прайс, и Тимъти започва да гадае на глас:

– Това да не е Виктор Пауъл? Не е възможно.

Мъжът преминава под светлината на улична лампа, загриженият израз на лицето му за миг се сменя в усмивка, извила крайчеца на устните, а очите му се втренчват в Прайс, сякаш вижда познат, но почти мигновено разбира, че не познава Прайс, а пък в същото време на Прайс му става ясно, че това не е Виктор Пауъл, и човекът отминава.

– Слава богу – промърморва Прайс и вече сме почти у Ивлин.

– Много приличаше на него.

– С Пауъл на вечеря у Ивлин? Все едно да комбинираш каре с райе. – Прайс размисля малко и добавя: – Или пък бели чорапи със сиви панталони.

Забавяме малко ход и Прайс се втурва по външното стълбище към къщата, купена на Ивлин от баща ѝ, като сам се хока, задето забравил да върне на "Видео Хейвън" взетите под наем касети. Натиска звънеца. От съседната къща излиза жена (високи токчета, разкошен задник) и затваря вратата, без да я заключва. Прайс я проследява с поглед, но щом дочува приближаващи отвътре стъпки, обръща се и оправя вратовръзката си от "Версаче", готов да се озове срещу когото и да било. Отваря Кортни, облечена в кремава копринена блуза от "Криция" и пола от туид, ръждивочервена, също от "Криция". Носи обувки "Маноло Блахник" от копринен сатен с висок ток.

Потрепервам и ѝ подавам черното си вълнено палто от "Джорджо Армани", тя го поема и почти ме целува по дясната буза. Повтаря точно движенията, докато взема палтото на Прайс, също от "Армани". На сидиплейъра в хола се върти новият албум на "Токинг Хедс".

– Май закъснявате, момчета, а? – пита Кортни с палава усмивка.

– Абе натресохме се на някакъв смотан таксиметър-хаитянец – мърмори Прайс и ѝ връща въздушната целувка.

– Запазихте ли ни някъде маса, само не ми казвай, че в девет трябва да сме в "Пастелите".

Кортни окачва палтата ни в стенния гардероб и се усмихва.

– Тази вечер няма да излизаме, сладурчета. Знам, знам, опитах се да разубедя Ивлин, но съжалявам – ще вечеряме... суши.

Тим минава покрай нея по коридора в посока право към кухнята.

– Ивлин? Къде си, Ивлин? – вика той напевно. – Трябва да поговорим.

– Радвам се, че те виждам – казвам на Кортни. – Много си готина тази вечер. Лицето ти има някакъв... младежки блясък.

– Наистина умееш да очароваш дамите, Бейтмън. – В гласа ѝ не долавям сарказъм. – Да кажа ли на Ивлин за чувствата ти? – пита тя закачливо.

– Недей – отвръщам. – Но се обзалагам, че много ти се иска да го направиш.

– Хайде, стига. – Тя сваля ръцете ми от кръста си и поставя своите на раменете ми, завърта ме и ме насочва към кухнята. – Трябва да спасим Ивлин. От половин час украсява сушито. Опитва се да изпише отгоре твоите инициали: "П" с моруна, "Б" с риба тон, ама рибата тон ѝ се струва твърде бледа...

– Много романтично.

– ...а пък няма моруна да довърши "Б"-то – Кортни си поема дъх – и мисля, че накрая вместо твоите инициали ще изрисува тези на Тим. Имаш ли нещо против? – пита тя, не особено притеснена.

Кортни е гаджето на Луис Карутърс.

– Ще се пръсна от ревност и май ще е по-добре да си поговоря с Ивлин – отвръщам и се оставям Кортни леко да ме побутне към кухнята.

Ивлин е застанала пред плот от светло дърво, облечена в кремава копринена блуза и ръждивочервена пола от "Криция", досущ като Кортни. Дългата ѝ руса коса е опъната назад, стегната във възел на тила. Усеща, че съм влязъл, но дори не вдига очи от овалния неръждаем поднос "Уилтън", върху който умело е подредила сушито.

– О, скъпи, съжалявам. Наистина ми се искаше да идем в онова салвадорско бистро в Долен Ийст Сайд...

Прайс започва да ръмжи силно.

– ...но не можахме да направим резервация. Тимъти, престани да ръмжиш. – Тя взима парче моруна и внимателно го поставя в единия край на подноса, с което завършва някаква форма, приличаща на главно "Т". Изправя се и се отдръпва леко назад, за да го огледа. – Не знам. Станало ли е, не е ли...

– Казах ти да си държиш тук едно шише "Финландия" – мърмори Тимъти, който ровичка из бутилките в бар-шкафа. – Никога не купува от тази водка – оплаква се той сякаш на себе си, а всъщност на всички нас.

– О, Тимъти, престани. Не те ли задоволява "Абсолют"? – пита го Ивлин и някак замислено се обръща към Кортни. – Калифорнийското руло трябва да се подреди по ръба на подноса, нали така?

– Бейтмън, ще удариш ли едно? – въздъхва Прайс.

– "Джей енд Би" с лед – отговарям му и изведнъж ми идва наум, че Мередит не е поканена, и това ми се струва странно.

– О, Господи. Стана абсолютен миш-маш – изплаква Ивлин. – Направо ми се реве, кълна се.

– Сушито изглежда превъзходно – успокоявам я.

– Ами! На нищо не прилича – хленчи тя. – Погледни само!

– Глупости! Сушито си е прекрасно – продължавам и за да съм по-убедителен, гребвам с пръсти едно парченце от края и го лапвам, като сумтя от удоволствие, прегръщам Ивлин изотзад и с пълна уста успявам да кажа:

– Ммм, разкошно е.

Тя ме пошляпва игриво, явно доволна от реакцията ми, накрая внимателно допира бузата си до моята, сякаш за целувка, и пак се обръща към Кортни. Прайс ми подава чаша и тръгва към хола, като се опитва да махне нещо от блейзера си.

– Ивлин, имаш ли четка за дрехи?

Бих предпочел да гледам бейзболния мач или да се поизпотя на "гладиаторите" в спортната зала, можех да прескоча до онзи салвадорски ресторант, за който прочетох добри отзиви и в списание "Ню Йорк", и в "Таймс", вместо да ям тук, но на вечерите у Ивлин това им е хубавото, че съм близо до дома си.

– Нали може соевият сос да не е точно със стайна температура? – пита Кортни. – Мисля, че в едно от блюдата има лед.

Ивлин трупа внимателно ивици светлооранжев джинджифил до малка порцеланова купичка, пълна със соев сос.

– Не, не може. Хайде, Патрик, бъди така добър и извади бирата от хладилника. – Изглежда обаче, че ѝ писва да реди джинджифила, защото го трупва върху подноса.

– Недей, недей! Аз ще я извадя.

Премествам се все пак до хладилника. В кухнята се връща Прайс с мрачен поглед и пита:

– Кой, по дяволите, е онзи в хола?

Ивлин се прави, че не разбира.

– Кого имаш предвид?

Кортни предупреждава:

– Ивлин! Надявам се, че си им казала.

– Кой е? – питам и изведнъж ме обзема страх. – Виктор Пауъл ли?

– Не, Патрик, не е Виктор Пауъл – отговаря Ивлин разсеяно. – Един мой приятел, художник, казва се Сташ. И Вандън, гаджето му.

– О, значи онова нещо там е маце? – учудва се Прайс.

– Иди да хвърлиш едно око, Бейтмън. Я да видим дали ще отгатна. От Ийст Вилидж са, нали?

– Престани, Прайс – кокетничи тя и отваря бутилки бира. – Защо не? Вандън учи в "Камдън", а Сташ живее в Сохо, какво толкова.

Измъквам се от кухнята, минавам покрай гостната, където масата е вече подредена и восъчните свещи от "Зона" горят в сребърните свещници от "Фортуноф", и влизам в хола. Не мога да определя в какво е облечен Сташ, защото е изцяло в черно. Вандън има зелени кичури в косата си. Зяпа някакъв хевиметъл видеоклип по Ем Ти Ви и пуши цигара.

– Хмхм – прокашлям се аз.

Вандън поглежда към мен едва-едва, струва ми се, че е дрогирана до козирката. Сташ не помръдва.

– Здрасти. Аз съм Пат Бейтмън.

Протягам ръка, забелязвам отражението си в огледалото отсреща и се усмихвам на добрия си външен вид.

Тя поема ръката ми, без да продума. Сташ пък почва да си мирише пръстите.

Зарязвам ги и се връщам в кухнята.

– Разкарай я оттам! – беснее Прайс. – Гледа като откачена това Ем Ти Ви, а аз искам да видя предаването на Макнийл и Лерър.

Ивлин още не е свършила с отварянето на големите бутилки вносна бира и разсеяно отбелязва:

Бързичко трябва да излапаме това чудо, иначе всички ще се изтровим.

– Тя има зелен кичур в косата си – викам им. – И пуши.

– Бейтмън – казва Тим, без да откъсва очи от Ивлин.

– Да? – отвръщам. – Какво има, Тимъти?

– Голям си зевзек.

– О, остави Патрик на мира – обажда се Ивлин. – Той ми е комшийче. Не си зевзек, нали, Патрик?

Тя сякаш е на Марс и аз се насочвам към бара, за да си забъркам още едно питие.

– Комшийче – Тим кима с глава и се хили доволно, но след миг изражението му се променя на сто и осемдесет градуса и със зверски глас пак пита Ивлин дали има четка за дрехи.

Ивлин привършва с отварянето на бутилките японска бира и нарежда на Кортни да повика Сташ и Вандън от хола.

– Това трябва да го изядем веднага, иначе става отровно – мърмори на себе си тя, докато оглежда още веднъж цялата кухня, за да е сигурна, че нищо не е забравила.

– Дано успея да ги отлепя от новия видеоклип на "Мегадет" – отвръща ѝ Кортни, преди да излезе.

– Трябва да говоря с теб – казва Ивлин.

– За какво? – питам я и приближавам към нея.

– Не, не – тръсва тя глава и посочва към Тим, – трябва да говоря с Прайс.

Тим все още я гледа на кръв. Аз си трая, зазяпал съм се в чашата му.

– Хайде, бъди така добър – казва ми тя – и сложи сушито на масата. Темпурата е в микровълновата, а сакето всеки момент ще заври...

Гласът ѝ заглъхва, докато отвежда Прайс от кухнята.

Чудя се откъде Ивлин е взела това суши – и рибата тон, и моруната, и скумрията, и скаридите, и змиорката, дори рибата бонито изглеждат толкова пресни с купчинките горчица и с джинджифила, поръсен точно където трябва върху подноса от сервиза "Уилтън", – но ми допада мисълта, че не зная, няма да разбера и никога няма да попитам откъде е, и сушито ще си стои в средата на прозрачната маса от "Зона", купена на Ивлин от баща ѝ като някакъв тайнствен дар от Ориента, и докато оставям блюдото, зървам отражението си в стъкления плот на масата. Кожата ми изглежда по-тъмна на светлината на свещите, обаче подстрижката, която ми направиха миналата сряда в "Джио", е жестока. Наливам си още едно питие. Притеснява ме мисълта за наличието на натрий в соевия сос.

Четирима сме седнали около масата и чакаме Ивлин и Тимъти да се върнат – нали отидоха да търсят четка за дрехи. Седя начело на масата и опъвам яки глътки "Джей енд Би". Вандън се е настанила на другия край и без особен интерес чете някакво мърляво вестниче от Ийст Вилидж, името му е "Измама", а на първа страница огромно заглавие гласи: Центърът на града загива. Сташ е забучил японска клечка за хранене в самотно парче моруна, което лежи в средата на чинията му като приковано в хербарий лъскаво насекомо, а клечката стърчи право нагоре. От време на време той разхожда парченцето суши из чинията с помощта на клечката, но не поглежда нито към мен, нито към Вандън, нито към Кортни, която седи от едната ми страна и си пийва сливово вино от чаша за шампанско.

Така минават сигурно двайсет минути, преди Ивлин и Тимъти да се върнат. Ивлин изглежда съвсем леко зачервена. Тим ме гледа ядосано, сяда от другата ми страна с току-що налято питие и се навежда към мен да ми каже нещо, но в този миг Ивлин го прекъсва.

– Не там, Тимъти. – Ръката ѝ сочи празния стол до Вандън. – Момче-момиче, момче-момиче.

Ядосаният му поглед се прехвърля към Ивлин и той някак боязливо се премества до Вандън, която се прозява и прелиства вестника си.

– Е, хайде – обявява Ивлин усмихната, доволна от блюдото, което е сервирала, – започвайте да лапате.

Тогава забелязва парчето суши, което Сташ е забучил в чинията си. Навел се е ниско над чинията и нещо му говори. Лицето ѝ за миг помръква, ала събира смелост да се усмихне и изчуруликва:

– Иска ли някой сливово вино?

Всички мълчат, но след малко Кортни, която не откъсва  очи от чинията на Сташ, вдига колебливо чашата си и с нещо като усмивка изтърсва:

– Много е... вкусно, Ивлин.

Сташ не обелва дума, въпреки че навярно не се чувства много на място сред нас, тъй като по нищо не прилича на останалите мъже в стаята – косата му не е зализана назад, не носи тиранти, няма очила с рогови рамки, черните му дрехи не са му по мярка, не изпитва желание да запали пура, вероятно никога не би могъл да запази маса в "Камолс", изобщо пълна скръб. Поведението му обаче не може да бъде оправдано, седи там като хипнотизиран от блестящото парче суши и точно когато всички смятат да не му обръщат повече внимание, да гледат другаде и да си ядат порцията, той се изправя, сочи с показалец право в чинията и заявява:

– Нещо мърда!

Тимъти го поглежда с такова пълно презрение, че чак ми е трудно да го постигна, но се напрягам и правя каквото мога. На Вандън това ѝ се вижда забавно, ала за жалост то допада и на Кортни, та започвам да подозирам, че този Мунчо ѝ се струва привлекателен. Само че и аз да ходех с Луис Карутърс, щях да мисля същото. Ивлин се засмива незлобиво.

– О, Сташ, ще ни умориш от смях.

След миг със загрижен израз пита:

– Иска ли някой още темпура?

Ивлин е директор в "Еф У ай Ай", компания за финансови услуги.

– Дай на мен – обаждам се и вдигам от подноса едно парче, въпреки че не смятам да го ям, защото е пържено.

Всички около масата започват да се самообслужват и вече не обръщат никакво внимание на Сташ. Наблюдавам Кортни как дъвче и преглъща.

След дълго и някак съсредоточено мълчание Ивлин се опитва да подхване разговор.

– Вандън учи в "Камдън".

– Така ли? – пита Тимъти с леден глас. – Къде е това?

– Във Върмонт – отговаря Вандън, без да вдига очи от вестника си.

Поглеждам Сташ, за да разбера дали е доволен от наглата ѝ лъжа, ала той се държи, сякаш нищо не е чул, сякаш е в друга стая или в някой пънкрок-клуб в търбуха на града. Притеснява ме и това, че останалите реагират по същия начин, а всички знаем, убеден съм, че "Камдън" е в Ню Хампшър.

– А ти къде си учила? – пита Вандън с въздишка, като вижда, че никой не се интересува от нейния "Камдън".

– Завърших "Дьо Розе", а после бизнес школа в Швейцария... – започва Ивлин.

– И аз се измъкнах жива от една швейцарска бизнес школа – обажда се Кортни, – само че в Женева. А Ивлин беше в Лозана.

Вандън захвърля вестника на масата до Тимъти и се подсмихва презрително, дори курвенски, и макар да ми е някак криво, че Ивлин не схваща нейното високомерие и не ѝ го връща, уискито ме е размекнало до състояние, в което дори не ми се приказва. Ивлин навярно си мисли, че Вандън е много готина, отвеяна и малко объркана, като всички артистични натури. Прайс вече не яде, Ивлин също; намирисва ми на кокаин, но не съм сигурен. Тимъти едновременно отпива яка глътка от чашата си и вдига вестника, като се усмихва на себе си.

– Центърът на града загива – чете той, после сочи с пръст всяка дума поотделно и повтаря. – На кого ли пък му дреме?

– Ей – провиква се Вандън обидено. – Това ни засяга.

– О-хохо – смее се Тим предизвикателно. – Това ни засяга, така ли? Ами кланетата в Шри Ланка, скъпа? Те не ни ли засягат? Кажи де, Шри Ланка не ни ли засяга?

– На това във Вилидж му викаме безразличие – свива рамене Вандън. – Разбира се, че и това ни засяга.

Сташ проговаря неочаквано, без да вдига очи от сушито.

– Казва се Тонка. – В гласа му се долавя досада, но говори равно и тихо. – Тонка се казва, а не Шри Ланка. Разбрахте ли? Тонка!

Вандън свежда поглед и измънква само едно "О".

– Мисълта ми беше дали знаеш какво става в Шри Ланка. Знаеш ли например, че там сикхите избиват израелците с тонове? – бъзика я Тимъти. – Това не ни ли засяга?

– Някой иска ли ролце капамаки? – прекъсва го бодро Ивлин и повдига с ръка една чиния.

– Хайде стига, Прайс! – обаждам се и аз. – Има по-важни неща от Шри Ланка, които ни вълнуват. Разбира се, че външната ни политика е важна, но има по-належащи проблеми.

– Като какви например? – упорства той, без да изпуска Вандън от погледа си. – Впрочем защо имам лед в соевия сос?

– Е – започвам колебливо, – ами най-напред трябва да свършим веднъж завинаги с апартейда. И да обуздаем надпреварата в ядреното въоръжаване, да сложим край на тероризма и на глада по света. Да си осигурим силна национална отбрана, да не допуснем разпространение на комунизма в Централна Америка, да съдействаме за мирното разрешаване на конфликта в Близкия изток и да се пазим от военна намеса отвъд океана. Трябва да направим всичко, за да бъде Америка уважавана световна сила. Това обаче не бива да омаловажава вътрешните ни проблеми, които са също толкова, ако не и по-важни. По-добри и по-достъпни грижи за възрастните хора, ограничаване на епидемията от СПИН и откриване на лекарство за болестта, почистване на околната среда от токсичните отпадъци и промишленото замърсяване, подобряване на качеството на преподаване в началните и средните училища, затягане на законите срещу престъпността и наркотиците. Трябва да направим така, че обучението в колеж да е достъпно и за средната класа, да не закриваме службите за социално подпомагане на възрастните хора, да запазим природните си ресурси и резерватите, да намалим влиянието на комисиите за политическо действие...