Текст книги "Американски психар"

Автор книги: Брет Елис

сообщить о нарушении

Текущая страница: 5 (всего у книги 27 страниц)

– Значи в Колумбийския? – викам този път на майтап.

Тя не вдига очи от водките. Решавам да прекратя разговора и удрям кувертите на барплота до двете чаши, които слага пред мен. Тя обаче пак клати глава и ми изкрещява:

– Минава единайсет, кувертите не важат, даваме само срещу пари. Това прави двайсет и пет долара.

Без да протестирам, вадя портфейла от кожа на газела и подавам петдесетачка, която тя поглежда презрително, и с въздишка се обръща към касата, за да ми върне рестото.

Опитвам се да хвана погледа ѝ и се провиквам над шума от Pump up the volume и тълпата наоколо.

– Ти си една долна кучка и ми иде да те заколя и да си поиграя с кръвта ти.

Но на лицето ми грее усмивка.

Не оставям на тъпата путка нито цент бакшиш и намирам Прайс, който пак се е забил при релсите и стиска с две ръце стоманените решетки. Пол Оуен, който води сметките на "Фишър", е облечен в двуреден вълнен смокинг с шест копчета отпред, застанал е до Прайс и крещи нещо.

Подавам водката на Прайс и кимвам на Пол. Прайс мълчи, не ми казва дори едно "благодаря". Държи чашата и тъжно гледа релсите. Неочаквано запремигва и навежда глава към питието, а когато блясват светлинните ефекти, изправя рамене и започва да си мърмори нещо.

– Не ти ли е гот? – питам го.

– Ти как си? – провиква се Оуен.

– На върха на щастието – отговарям.

От говорителите се лее някаква безкрайна песен, в която една мелодия преминава в друга чрез няколко еднообразни такта между различните части. Звукът е толкова силен, че е невъзможно да се разговаря, което обаче е добре дошло за мен, щом се налага общуване с хитрец като Оуен. В Залата с полилеите сякаш вече има повече жени и се опитвам да хвана погледа на една от тях – с тяло на фотомодел и с огромни цици. Прайс ме сръгва с лакът в ребрата и се навеждам над него, за да го питам дали да не вземем още едно грамче кокаин.

– Защо не сте в смокинги? – пита ни Оуен, който стои зад мен.

– Чупирам се – изкрещява ми Прайс. – Зарязвам всичко.

– Какво зарязваш? – крещя и аз, съвсем объркан.

– Това – вика той и от погледа и жестовете му оставам с впечатлението, че говори за водката в ръката му.

– Недей – казвам. – Дай ми я на мен.

– Слушай, Патрик – гласът му става неистов, – чупирам се, не разбираш ли?

– Къде отиваш? – Съвсем не знам какво да кажа. – Да потърся ли Рикардо?

– Чупирам се! – пищи той. – Чу-пи-рам... се!

Започвам да се смея, защото не мога да разбера какво иска да ми каже.

– Добре де, къде отиваш?

– На майната си!

– Не ми казвай – извиквам му. – Търговско банкерство, нали?

– Не, Бейтмън. Говоря сериозно, копеле. Чупирам се. Изчезвам.

– Добре де, къде? – Все още се подсмихвам, объркан съм, а и трябва да надвиквам музиката. – В "Морган Стенли" ли? Или отиваш на почивка? Кажи де?

Той се извръща от мен, без да отговори, забил е поглед в релсите, сякаш иска да разбере къде свършват, да види какво има зад тъмнината. Започва да става досаден, но пък да говориш с Оуен е още по-кофти.

– Кажи му да не се притеснява, да се радва на живота – провиква се Оуен.

– Ти още ли си във "Фишър"?

Не се сещам какво друго да го питам.

– Какво? – пита той. – Чакай. Това не е ли Конрад?

Посочва ми някакъв тип с шал-яка, обикновен смокинг, памучна риза и папийонка – всичко от "Пиер Карден", който стои недалеч от бара, точно под полилея, с чаша шампанско в ръка, и разглежда ноктите си. Оуен вади пура и иска огънче. Съвсем ми доскучава и тръгвам към бара без да му се извинявам, че отивам да поискам кибрит от готината барманка. Залата е фрашкана с хора, всички като че ли са ми познати – всички изглеждат еднакво. Тютюнев дим от пурите се носи тежко над главите им, а от говорителите отново звучи парче на "Инексес", надули са го по-силно отвсякога, но за какво? Без да искам, докосвам веждата си и пръстите ми овлажняват. Взимам от бара кибрит. На връщане, както си пробивам път през навалицата, се сблъсквам с Макдърмот и Ван Патън, които почват да ме крънкат за още куверти. Давам им всичките, дето останаха, защото знам, че вече не важат. Тълпата ни е притиснала от всички страни точно в средата на залата и кувертите  май не са достатъчен стимул за тях, тъй като не се втурват към бара.

– Ама че гадна работа – казва Ван Патън. – Долу е пълно с грозотии. Нищо свястно.

– Мазето съвсем е западнало – провиква се Макдърмот.

– Намерихте ли дрога? – пита ме Ван Патън. – Мярнахме Рикардо.

 –Не – викам. – Не стана. Мадисън се оля, не можа да намери.

– Сервитьор, мамка ти мръсна, сервитьор! – крещи зад гърба ми някакъв тип.

– Безсмислено е – извиквам. – Нищо не чувам.

– Какво казваш? – крещи и Ван Патън. – Нищо не чувам.

Изведнъж Макдърмот ме сграбчва за ръката.

– Какво прави тоя идиот Прайс? Погледни там.

Като на забавен кинокадър едва-едва се обръщам и виждам Прайс, кацнал на парапета пред релсите. Опитва се да запази равновесие, някой му е дал чаша с шампанско, разперил е и двете си ръце, затворил е очи, сякаш ще благославя тълпата. Семафорите зад него примигват, машината за пушек работи с пълна сила и сива мъгла обгръща почти изцяло фигурата му. Той крещи нещо, но не мога да чуя какво – шумът от препълнената зала се надпреварва с оглушителната музика от тонколоните, затова започвам с лакти да си пробивам път към Прайс, без да го изпускам от погледа си. Минавам покрай Мадисън, Мой, Търнбол и Кънингам. Но навалицата става все по-гъста и дори не си заслужава да правя опит да стигна до Прайс. Само някои го гледат как пази равновесие на парапета със затворени очи и крещи нещо. Внезапно усещам някакво облекчение от това, че съм заседнал сред навалицата и не мога да го доближа, да го спася от унижението, на което се излага. Изведнъж, в промеждутък на заглъхване на музиката и шума, чувам крясъците му.

– Чао! – чуват го и други, и тълпата най-сетне му обръща внимание. – Тъпи копелета!

Той прави грациозна извивка в кръста, скача от парапета между релсите и хуква по тях, от чашата в ръката му хвърчат пръски разпенено шампанско. На светлината на мигащия семафор виждам как се препъва един-два пъти, ала успява да се задържи прав, не спира да бяга и изчезва в тъмнината. До парапета седи пазач, който обаче не помръдва, докато Прайс изчезва в тъмното. Само поклаща глава.

– Прайс! Върни се! – крещя, но тълпата аплодира изпълнението му.

– Прайс! – извиквам още веднъж, ала гласът ми е заглушен от ръкоплясканията, а и Прайс едва ли може да ме чуе от толкова далеч. Пък и да ме чуе, едва ли ще ме послуша. Наблизо стои Мадисън и протяга ръка, сякаш за да ме поздрави за нещо си.

– Тоя пич е голям палавник.

Макдърмот изниква до мен и ме дръпва за рамото.

– Да не би Прайс да знае някакъв друг изход за специални гости, който не ни е известен?

Изглежда доста угрижен.

Навън пред входа на "Тунела" наистина се чувствам гот, но малко съм уморен, а в устата ми има сладникав вкус на "Нутрасуийт", въпреки че ударих вътре още две водки и половин уиски. Дванайсет и половина е и ние зяпаме как колите се опитват да направят ляв завой към Западната магистрала. Тримцата – Ван Патън, Макдърмот и аз, обсъждаме възможностите да потърсим онзи нов клуб "Некение". Усещам, че съм леко пиян, но не съвсем замаян.

– Ще обядваме ли заедно? – Прозявам се. – Утре?

– Не мога – отвръща Макдърмот. – Ще се подстригвам В "Пиер".

– А какво ще кажете за закуска? – предлагам.

– Не става – обажда се Ван Патън. – Ще си правя маникюра в "Джио".

– Добре, че ме подсети – казвам и оглеждам едната си ръка. – И аз съм за маникюр.

– Дай да се видим на вечеря – предлага ми Макдърмит.

– Имам среща, мамка му.

– А ти? – обръща се Макдърмот към Ван Патън.

– И аз не мога. Трябва да намина към "Сънмейкърс". После имам малко частен бизнес.

Служба

В асансьора Фредерик Дибъл ми разправя за някакъв материал на шеста страница или от клюкарските колони – за Ивана Тръмп, а после за някакъв нов италиано-тайландски ресторант в Горен Ийст Сайд, където ходил предната вечер с Емили Хамилтън, и започва да му превъзнася кухнята. Извадил съм си позлатената химикалка "Крос", за да запиша името на заведението в тефтерчето си с адреси. Дибъл е с леко раиран двуреден вълнен костюм "Канали Милано", памучна риза "Бил Блас", копринена вратовръзка на ситно каре "Бил Блас Сигначър", а през ръка е преметнал шлифер "Мисони Уомо". Прическата му изглежда доста добре и си личи, че не е била от евтините. Разглеждам я с възхищение, докато той си тананика мелодийката, която се чува от говорителите в асансьора – някаква версия на Sympathy for the Devil. Тъкмо се решавам да питам Дибъл дали е гледал "Шоуто на Пати Уинтърс" по телевизията тази сутрин (беше за аутизма), и стигаме неговия етаж, който е под моя. Той излиза и ми повтаря името на ресторанта:

– Запомни, "Тайдиалано". – След което добавя: – Чао, Маркъс.

Вратите се затварят. Аз съм с кариран вълнен костюм с широки панталони от "Хюго Бос", копринената ми вратовръзка също е "Хюго Бос", памучната ми риза е от "Джоузеф Абуд", а обуквите – от "Брукс Брадърс". Твърде дълго си търках зъбите тази сутрин и все още в дъното на гърлото си усещам вкуса на кръвта от венците. Накрая изплакнах устата си с "Листерин" и сега всичко отвътре ми гори, но излизам усмихнат от асансьора и минавам покрай поразения от махмурлук Уитън Горн, размахвайки в ръка новото си кожено куфарче от "Ботега Венета".

Секретарката ми Джийн, която е влюбена в мен и за която в крайна сметка вероятно ще се оженя, е седнала зад бюрото си и както винаги, за да привлече вниманието  ми, се е издокарала с нещо невероятно скъпо и адски неподходящо – кашмирена жилетка от "Шанел", кашмирена  блуза и шал, обеци от фалшиви перли и панталони от вълнен креп от "Барни". Свалям от врата си уокмена, докато приближавам към нея. Тя вдига глава и се усмихва стеснително.

– Май закъсня, а?

– Забавих се в часа по аеробика. – Правя се на тежкар.

– Съжалявам. Някакви съобщения?

– Рики Хендрикс се обади, за да отложи уговорката ви. Не каза какво и защо се отлага.

– От време на време се боксираме с Рики в "Харвард клуб" обяснявам ѝ. – Друго?

– И... Спенсър иска да пиете по едно на "Флютис Пиър" 17...

– Кога? – питам.

– След шест.

–Невъзможно – отсичам вече на път към кабинета си. – Отложи го.

Тя се надига иззад бюрото и влиза след мен.

– Да, и какво трябва да му кажа? – пита развеселено.

– Просто... кажи... не – съветвам я, докато събличам шитото си "Армани" и го поставям на закачалката "Алекс Льоб", която купих от "Блумингдейл".

– Просто... казвам... не? – повтаря тя.

– Гледа ли "Шоуто на Пати Уинтърс" тази сутрин?–  питам. – За аутизма?

– Не – усмихва се тя, сякаш е очарована от пристрастеността ми към "Шоуто на Пати Уинтърс". – Как беше?

Вдигам от бюрото сутрешния "Уолстрийт Джърнъл" и преглеждам по диагонал заглавията на първа страница всички без изключение еднакво неясни и безсмислени.

– Струва ми се, че докато го гледах, имах халюцинации. Всъщност не знам. Не съм сигурен. Не помня. – Мърморя си, захвърлям "Уолстрийт Джърнъл" и взимам днешния "Файнаншъл Таймс". – Наистина не знам.

Тя стои и чака инструкции. Въздъхвам, скръствам ръце и присядам върху стъкления плот на бюрото "Палацети", от двете ми страни вече светят халогенните лампи.

– Добре, Джийн. За дванайсет и трийсет ми трябва резервация за трима в "Камълс", ако не стане, опитай в "Крейонс". Записа ли?

– Да, сър – отговаря тя шеговито и се обръща да си върви.

– Ох, почакай – извиквам ѝ, защото съм се сетил нещо.

– Трябва ми и резервация за двама в "Аркадия" за осем часа довечера.

Тя се обръща с леко помръкнало лице, но все още усмихната.

– О, нещо... интимно ли е?

– Глупости. Забрави го – казвам. – Аз ще свърша тази работа. Благодаря ти.

– Нищо не ми пречи да се обадя.

– Не, не – махам ѝ с ръце да си ходи. – Бъди добричка и ми донеси едно "Перие", става ли?

– Изглеждаш чудесно днес – казва тя, преди да излезе.

Права е, но не казвам нищо – просто се взирам в картината на Джордж Стъбс, закачена на отсрещната стена, и се чудя дали да не я преместя, защото е много близо до стерео-УКВ-приемника "Айва" и двукасетъчния магнетофон, до полуавтоматичната въртяща се масичка, графичния тон-изравнител и колоните – всичко в приглушено синьо, за да подхождат на цветовете в кабинета. Картината на Стъбс може би трябва да отиде над статуята на добермана в реални размери (взех я за седемстотин долара от "Красавицата и звяра" в "Тръмп Тауър"), която стои в ъгъла, а може би ще стои по-добре над античната масичка "Пакрицини" до добермана. Ставам и разчиствам от нея спортните списания от четирийсетте години, за всяко от които дадох по три десетачки във "Фънчис", "Банкърс", "Гакс" и "Глийкс", после откачам картината от стената, закрепвам я върху масичката, сядам пак зад бюрото и започвам да си играя с моливите в старата германска халба, която купих от "Мантикс". Картината изглежда еднакво добре и на двете места. Имитация на стойка за чадъри "Блек Форест" (за шестстотин седемдесет и пет долара от "Юбер  де Форж") се кипри в друг ъгъл и едва сега забелязвам, че в нея няма нито един чадър.

Пускам си касета на Пол Батърфийлд, отново се отпускам в стола зад бюрото и разгръщам "Спортс Илюстрейтид" от миналата седмица, но не мога да се съсредоточа върху нищо за четене. Не ми излиза от акъла онова идиотско легло с апарат за тен, което си бил купил Ван Патън.

Надигам се, вдигам телефона и звъня на Джийн.

– Да? – чувам гласа ѝ.

– Джийн. Слушай, провери откъде може да изпадне някое легло за печене.

– Какво? – пита тя, сякаш не може да повярва на ушите си, но съм сигурен, че се подсмихва.

– Абе, нали знаеш, за тен – повтарям с небрежен тон.

– За... тен на кожата.

– Добре... – Отговорът ѝ е малко колеблив. – Нещо друго?

–Ааа, да, напомни ми да върна видеокасетите, които взех снощи от видеотеката.

Играя си, като отварям и затварям капака на сребърната кутия за пури, която стои до телефона.

– Друго? – пита тя и добавя закачливо: – Остава ли поръчката за "Перие"-то?

– А, да, разбира се. Няма да е лошо. И, Джийн?

– Да – отговаря тя и търпеливият ѝ тон ме успокоява.

– Нали не ме мислиш за смахнат? – питам. – Заради леглото за печене де?

След кратка пауза чувам гласа ѝ.

– Е, наистина е малко необикновено – признава тя и съм сигурен, че много внимателно подбира думите си.

– Но всъщност не чак толкова. Иначе как ще поддържаш този страхотен тен на кожата?

– Браво на теб – хваля я и затварям телефона.

Велика е моята секретарка.

След пет минути влиза в кабинета ми с "Перие", голям резен лимон и делото Рансъм, което не е длъжна да ми носи. Малко съм трогнат от почти пълната ѝ преданост към мен. Чак се чувствам поласкан.

– В дванайсет и трийсет в "Камълс" ще те чака запазена маса – обявява тя тържествено, докато налива "Перие"-то от бутилката в стъклена чаша. – В салона за непушачи.

– Друг път да не се обличаш така – съветвам я след бърз оглед. – Благодаря ти, че ми донесе папката Рансъм.

– Ммм... – тя се спира точно преди да ми подаде чашата и пита: – Моля? Не разбрах.

– Казах – повтарям спокойно и с усмивка – повече да не се обличаш така. Защо не ходиш с рокля? Или с пола?

Джийн замръзва на място, оглежда се и с кретенска усмивка пита нерешително:

– Не харесваш дрехите ми, така ли?

– Хайде, не се сърди. – Отпивам от "Перие"-то. – Ти си много по-красива.

– Благодаря ти, Патрик – казва тя саркастично, но съм убеден, че утре ще е с рокля.

Телефонът на бюрото ѝ звъни. Нареждам ѝ да казва, че ме няма. Тя се обръща и тръгва.

– И високи токчета – отбелязвам. – Харесвам високи токчета.

Тя тръсва шеговито глава, докато излиза, и затваря вратата зад себе си.

Изваждам джобен часовник "Панасоник" с вграден УКВ-радиоприемник и телевизор с осемсантиметров диагонал на екрана и се опитвам да намеря нещо за гледане, за предпочитане "Опасност!", преди да включа компютърния терминал.

Спортен клуб

Спортният клуб "Ексклузив", в който членувам, е частен и   се намира само на четири преки от апартамента ми в Горен Уест Сайд. За двете години, откакто съм негов член, са го ремонтирали и префасонирали три пъти, но въпреки че имат най-новите машини – гладиатори "Науишус", "Юнивърсъл" и "Кайзер", все още пазят старите обикновени тежести, които също обичам да вдигам.

Клубът разполага с десет тенис корта, четири зали за аеробика, два плувни басейна, машини за тренировка по гребане и ски бягане, за контролиране на кръвоносната ситема и кръвното налягане, лични спортни програми, зала за масаж, сауна, солариум и кафене с бар. Всичко е по проект на Джей Джей Фогел, който проектира и "При Пети", новия клуб на Норман Прагър. Годишната такса е пет хиляди долара.

Сутринта беше хладно, но когато излизам от службата, ми се струва, че е по-топло. Облечен съм в двуреден раиран костюм "Ралф Лоран" с шест копчета отпред, памучна риза на тънко райе "Сий Айлънд" с френски копчета на ръкавелите. С облекчение свалям дрехите си в съблекалнята с климатична инсталация, навличам черни спортни шорти с бял колан и ивици отстрани и потник, марка "Уилкис". Материята им е смесица от памук и синтетика, толкова са тънки, че мога да ги нося сгънати при другите неща в куфарчето. След като се преобличам, закачам уокмена на колана на шортите, слагам слушалките на ушите и си пускам една касета с компилации на Стивън Бишъп и Кристъфър Крос, която ми записа Тод Хънтър. Преди да вляза в гимнастическия салон, се оглеждам в огледалото, но това, което виждам, не ми харесва. Затова отварям куфарчето и вадя гребен и пяна за коса, за да пригладя прическата си, намазвам лицето си с малко дехидратиращ крем, а едно петънце под долната устна покривам с малка лепенка "Клиник". Доволен от външния си вид, надувам музиката в слушалките и излизам от съблекалнята.

Черил, трътлесто маце, което е влюбено в мен, седи зад бюрото си за записване на посетителите и чете клюкарската страница на "Ню Йорк пост". Лицето ѝ светва, когато ме вижда да приближавам по коридора. Поздравява ме, но аз я подминавам, като ѝ хвърлям само един бегъл поглед, защото както никога досега няма навалица пред машината "Стеърмастър" за безкрайно изкачване на стълби, за която обикновено се чака двайсет минути. На нея се развиват най-голямата група мускули от кръста до коленете и се изразходват повече калории за минута, отколкото при аеробиката. Може би в това отношение я превъзхожда само машината за ски бягане.

Може би трябваше да започна със стречинг, но тогава щеше да се наложи да се редя на опашка. Някакъв педераст вече чака след мен и сигурно оглежда гърба, задника и мускулите на краката ми. Днес няма готини гаджета в залата. Само пръчове от Уест Сайд, които ми приличат на безработни актьори и сервитьори от нощни заведения. На машината за помпане на бицепси забелязвам и Мълдуин Батнър от "Сакс", с когото заедно учихме в "Екзитър". Облякъл е спортни шорти, чиито крачоли стигат до коленете му, и потник от изкуствена материя, а на краката си има маратонки "Рийбок". Потя се двайсет минути на "Стеърмастър"-а, после го отстъпвам на якия русоляв педал, който още чака реда си, и се отдавам на упражнения за разтягане. През това време отново се сещам за "Шоуто на Пати Уинтърс" от тази сутрин. Темата на предаването бяха огромните цици и показаха някаква мърла, която си мислела, че гърдите ѝ са много големи, та си направила операция за намаляването им. Веднага се обадих по телефона на Макдърмот, който също гледаше, и до края на репортажа обсъждахме колко тъпа е тази патка. Петнайсетина минути правя стречинг упражнения, после се отправям към машините "Наутилус".

Някога имах личен треньор, Луис Карутърс ми го бе препоръчал. Но след като през есента ми налетя веднъж, реших да си разработя сам програма, която включва и аеробика, и тренировки. При вдигането на тежести редувам обикновените  щанги и гири с машините с хидравлична, пневматична или електромеханична съпротивителна сила. Повечето от машините са много полезни, тъй като педали, свързани с компютър, и ти дават възможност да променяш съпротивителната тяга, без да се налага да ставаш от уреда. Освен това не се получава пренатоварване на мускулите, а да се нараниш е почти невъзможно. Все пак си харесвам щангите, които предлагат универсалност и свобода на действие, макар че на машините има по-разнообразни възможности за вдигане.

На машините за развиване на мускулите на краката правя комплекс от пет упражнения, всяко от което извършвам по десет пъти. Толкова правя и за мускулите на гърба. За стомашните мускули правя шест по петнайсет пъти, а за бицепсите – седем по десет пъти. Преди да се прехвърля на щангите, двайсет минути въртя педалите на  велоергометъра, като през това време преглеждам новия брой на списание "Мъни". На щангите изпълнявам по петнайсет пъти три упражнения за краката – за разпъване, за мускулите и преси. После – три упражнения по двайсет пъти за мишците, три по двайсет вдигания на щангата в наведено положение за мускулите на гърба и по двайсет изхвърляния и изтласквания. За мускулите на гърдите правя три по двайсет преси, легнал върху пейка. За раменните мускули изпълнявам три спускания и повдигания на щангата зад главата и изтласквания в седнало положение. Накрая за трицепсите изпълнявам три по двайсет набирания и лицеви опори на пейка. След няколко упражнения за разтягане взимам бърз душ и отивам във видеотеката, където връщам две касети, взети под наем в понеделник – "Тя в мъжкия изправителен интернат" и "Двойно тяло", но всъщност пренаемам касетата с филма "Двойно тяло", защото искам тази вечер да го гледам още веднъж, въпреки че едва ли ще има време да онанирам при сцената с умъртвяването на една жена с бормашина, тъй като в седем и половина имам среща с Кортни в "Кафе Люксембург".

Среща

След упражненията в "Екеклузив" и един як масаж шиацу  на път за вкъщи спирам пред една вестникарска будка и разглеждам рафта с надпис "Само за възрастни", без да свалям слушалките на уокмена – идващите от тях успокояващи звуци на "Канон в ре мажор" на Пахелбел някак допълват големите ярки снимки в списанията, които разгръщам. Купувам си "Лесбийки с вибратор" и "Путка върху путка" заедно със "Спортс Илюстрейтид" и новия брой на "Ескуайър", въпреки че съм абониран за последните две и дори вече ги получих по пощата. Изчаквам да се разкарат всички от будката и тогава отивам да платя. Когато ми подава списанията и рестото, продавачът сочи с пръст клюновидния си нос и ми казва нещо. Намалявам музиката от уокмена, повдигам едната слушалка и го питам:

– Какво има?

Той пак докосва носа си и с почти неразбираем диалект казва   нещо като "Ношът ви кърфи".

Оставям на рафта куфарчето си "Ботега Венета" и повдигам  пръст към лицето си. Той се овлажнява и почервенява  от кръв. Бъркам в палтото от "Хюго Бос", вадя носна кърпа "Поло" и избърсвам кръвта. Кимам за благодарност на продавача, слагам си отново тъмните очила"Уейфарър", тип авиаторски, и си тръгвам. Мамка му на тоя иранец.

Във фоайето на сградата, в която живея, се спирам пред портиерната и се опитвам да привлека вниманието па някакъв непознат за мен чернокож испаноговорещ пазач. Той дърдори по телефона със съпругата си или с търговския си посредник, а може би с някой закъсал за крек наркоман. Когато най-после го осенява гениалната мисъл, че искам да му кажа нещо, въздъхва, обръща нагоре очи и вика на другия да не затваря.

– К'во шъ убичати? – промърморва.

– Вижте – започвам с най-учтивия тон, на който съм способен, – бихте ли уведомили домоуправителя за това, че таванът ми се е пропукал и...

Спирам дотук. Той ме зяпа така, сякаш съм прекрачил някаква тайнствена граница, и започвам да се чудя коя ли дума така го озадачи. "Домоуправител"? Или "таван"? А може би учтивото "бихте ли"?

– К'во ишкати? – въздъхва той тежко, втренчен отчаяно в мен.

Поглеждам мраморния под, също въздъхвам тежко и опитвам пак.

– Абе, не знам. Кажете на домоуправителя, че искам да говоря с него. Аз съм Бейтмън... от апартамент 10-И.

Когато вдигам глава да видя дали това е вече по-ясно, очите ми срещат безизразната маска на тъпото му лице. Аз съм призрак за този човек, мисля си. Аз съм нещо нереално, не съвсем осезаемо, при това явно му преча. Той кимва, връща се на телефона и продължава разговора си на диалект, какъвто никога не съм чувал.

Прибирам си пощата – каталог за поло, разписка от "Американ Експрес", юнският брой на "Плейбой", покана за служебен банкет в един нов клуб на име "Бедлъм". После отивам при асансьора и докато влизам, разглеждам рекламната брошура на "Ралф Лоран". Натискам бутона за моя етаж и бутона за затваряне на вратите, но някой се вмъква на бегом и инстинктивно се обръщам да го поздравя. Оказва се актьорът Том Круз, който живее в надстройката, и без да го питам, натискам бутона за неговия етаж, той ми кимва в знак на благодарност и забива поглед в бързо редуващите се светещи номера на етажите над вратите. В действителност той е по-нисък, отколкото изглежда на екрана, носи черни очила "Уейфарър", също като моите. Облечен е в сини джинси, бяла трикотажна фланелка и сако от "Армани".

За да наруша видимо неловкото мълчание, прочиствам леко гърлото си и казвам:

– Мисля, че бяхте много добър в "Барман". Много хубав филм, да, както и "Топ гън". Него наистина си го биваше.

Той извръща очи от мигащите числа и ме поглежда право в очите.

– Филмът се казваше "Коктейл" – отговаря ми тихо.

–  Моля? – мънкам объркано.

Той също прочиства гърлото си.

– "Коктейл". А не "Барман". Филмът де, казваше се "Коктейл".

Настъпва по-дълга пауза, единствено шумът от въжетата, издигащи асансьора, нарушава настъпилата явна и тежка тишина между нас.

– Ама, разбира се... Точно така – казвам, сякаш заглавието на филма току-що е озарило паметта ми. – "Коктейл", така беше, да. Браво, Бейтмън, къде ти е акълът? – Въртя глава, сякаш да се отърва от грешката, и за да замажа нещата, протягам ръка. – Здравейте. Аз съм Пат Бейтмън.

Круз се здрависва с мен нерешително.

– Е, как е – продължавам, – харесва ли ви да живеете тук?

Той мисли дълго, преди да отговори:

– Май да.

– Страхотно е. Нали?

Той кима, без да ме погледне, а аз отново натискам бутона за моя етаж, съвсем неволно. Пак стоим и мълчим.

– Значи... "Коктейл" – проговарям след малко. – Така се казваше, наистина.

Той не продумва, дори не кимва с глава, а е вперил в мен очи, сваля тъмните си очила и с лека гримаса ме осведомява:

– Носът ви... ъъъ, кърви.

Онемявам за миг, после се сещам, че трябва да направя нещо. Правя се на объркан, недоверчиво опипвам носа си, вадя носната кърпичка "Поло" – вече изцапана с кафяви кървави петна – и избърсвам ноздрите си. С всичко това се справям отлично.

– Сигурно е от налягането – отбелязвам. – Много бързо се изкачихме нависоко.

Той кимва, но не казва нищо. Гледа мигащите номера на етажите.

Асансьорът спира и когато вратите се отварят, му викам на Том:

– Аз съм голям ваш почитател. Толкова се радвам, че най-после се видяхме.

– О, да.

Круз ме дарява с известната си усмивка и посяга към бутона за затваряне на вратите.

Момичето, с което имам среща тази вечер – Патриша Уоръл (русокоса, фотомодел, наскоро напуснала "Суийт Брайър" още след първия семестър), е оставило две съобщения, записани на телефонния секретар. Страшно важно било да ѝ се обадя. Докато разхлабвам синята копринена вратовръзка "Бил Робинсън", чийто десен е вдъхновен от Матис, набирам телефонния ѝ номер и прекосявам апартамента с безжичния апарат в ръка, за да включа климатичната инсталация.

Тя отговаря след третия сигнал.

– Ало?

– Патриша. Здравей. Пат Бейтмън е.

– О, здравей. Слушай, говоря по другия телефон. Може ли да ти звънна после?

– Ами... – колебая се аз.

– Виж, от спортния ми клуб се обаждат. Нещо са объркали сметката ми. След секунда ще ти се обадя.

– Добре – отвръщам и затварям.

Отивам в спалнята и свалям всичките дрехи, с които бях днес: вълнен костюм, десен рибена кост, с широки панталони от "Джорджо Кореджиари", памучна риза "Ралф Лоран" и обувки "Коул Хаан" от чортова кожа. Навличам боксьорски шорти, които купих от "Барни" за шейсет долара, и започвам да правя разпускащи упражнения с телефона в ръка в очакване Патриша да се обади. След десет минути телефонът звъни, изчаквам шест сигнала, преди да се обадя.

– Здравей. Патриша съм.

– Можеш ли да изчакаш така? Говоря по другия.

– Разбира се.

Оставям я да почака две-три минути, след това се обаждам:

– Здрасти. Съжалявам.

– Няма нищо.

– Добре. Ще вечеряме някъде – казвам. – Мини да ме вземеш   към осем.

– Ммм, виж, точно за това исках да говоря с теб – започва тя бавно.

– О, не – ръмжа. – Какво има сега?

– Ами виж, има един концерт в "Рейдио Сити" и...

– Не, не, не – заявявам категорично. – Никаква музика.

– Ама чакай, бившето ми гадже, този дето учи в "Сара Лоурънс" и свири на пиано, е в подгряващата група...

Тя спира, сякаш вече е решила да не приеме предложението ми.

– Ааа, не, Патриша! – Не отстъпвам, а наум си викам: "Мама му стара, откъде се взе тая идиотщина, защо точно довечера?"

– О, Патрик – хленчи тя в слушалката. – Много ще е готино.

Вече съм съвсем сигурен, че шансовете да чукам Патриша тази вечер са доста големи, но не и ако ходим на концерт, където бившето ѝ гадже (каквото Патриша няма) ще свири с подгряващата група.

– Не си падам по концертите – казвам, докато влизам в кухнята. Изваждам от хладилника бутилка вода "Евиан".

– Не обичам концертите. Не харесвам музиката на живо.

– Но този концерт не е като другите – вече по-неубедително добавя тя. – Местата са много добри.

– Слушай. Няма нужда да спорим – казвам. – Щом ти се ходи, върви.

– Ама аз си мислех, че ще бъдем заедно – опитва се тя да ме разчувства. – Мислех, че ще вечеряме, че ще бъдем заедно. Само двамата.

– Знам, знам – отвръщам. – Обаче виж, всеки е свободен да прави каквото му се ще. Искам ти да можеш да правиш това, което искаш.

Тя мълчи известно време, преди да опита отново.

– Но музиката ще бъде много хубава... Знам, че може да ти прозвучи тъпо, обаче... наистина е страхотна. Те са една от най-добрите групи, които си виждал. Чудесни са, забавни са, свирят разкошно и много искам да ги видиш и чуеш. Ще прекараме добре, гарантирам ти – навива ме тя с гаснещ ентусиазъм.

– Не, не, върви ти – казвам. – Забавлявай се.

– Патрик – едва не проплаква тя. – Билетите се два.

– Казах ти, че не обичам концертите. Бръмва ми главата.

– Добре. – В гласа ѝ се долавя почти истинско разочарование. – Скучно ще ми е без теб, но както и да е.

– Нали ти казах, върви и се весели. – В същото време отвивам капачката на бутилката "Евиан" и обмислям следващия ход. – Не се притеснявай за мен. Ще ида сам в "Дорсия". Не ми е за пръв път.