Текст книги "Американски психар"

Автор книги: Брет Елис

сообщить о нарушении

Текущая страница: 25 (всего у книги 27 страниц)

– Ще ми се обадиш ли преди Деня на благодарността? – пита ме.

– Може би.

Закопчавам си ризата и се чудя защо ли изобщо се навих да дойда тук.

– Какво ще правиш? – тихо подпитва тя.

Отговарям сдържано:

– Вечеря в "Ривър Кафе". После – навярно в "О Бар".

– Много хубаво – промърморва тя.

– А ти и... Луис? – питам.

– Трябваше да вечеряме в "При Тад и Маура" – въздъхва тя. – Но едва ли вече ще отидем там.

– Защо?

Намъквам жилетката си "Поло" от черен кашмир и усещам, че това наистина ме интересува.

– Нали го знаеш Луис как е настроен срещу японците – започва тя с вече изцъклени очи.

Мълчи известно време, затова я подканям:

– Разказвай де. Тъкмо започна, и...

– В неделя Луис отказа да играем карти там, защото имали акита.

Тя дръпва силно от цигарата си.

– И какво стана?

– Играхме у нас.

– Не знаех, че пушиш.

Тя се усмихва тъжно и някак отегчено.

– Не си забелязал.

– Окей, признавам, че съм притеснен, но само малко.

Отивам до огледалото "Марлиан", закачено над писалището от тиково дърво "Сотсас", за да се уверя, че възелът на пъстрата ми вратовръзка "Армани" не се е изкривил.

– Слушай, Патрик – казва тя с усилие. – Може ли да поговорим?

– Изглеждаш превъзходно – обръщам се към нея и ѝ изпращам въздушна целувка. – Няма какво да си казваме. Ти ще се омъжиш за Луис. Не по-рано от идната седмица.

– Ама че си специален, а? – пита тя саркастично, но не ядно.

– Чети по устните ми – казвам ѝ и се обръщам с лице към огледалото. – Изглеждаш превъзходно.

– Патрик?

– Да, Кортни.

– Ако не те видя преди Деня на благодарността... – тя замлъква смутено – ...приятно прекарване.

Хвърлям ѝ един поглед, преди да отговоря с равен глас:

– На теб също.

Тя взема плюшената котка и започва да я глади по главата. Излизам в антрето и тръгвам към кухнята.

– Патрик? – извиква тихо тя след мен.

– Да – спирам, но не се обръщам.

– Нищо.

"Смит и Воленски''

Седим с Крейг Макдърмот в "При Хари" на Хановер. Той пуши пура, пие "Столичная" с мартини и ме разпитва как се носи кърпичка в горното джобче на сакото. Аз пия същото и му давам подробни отговори. Чакаме Харълд Карнис, който във вторник се върна от Лондон и сега закъснява вече с половин час. Това ме изнервя, търпението ми се изчерпва и казвам на Макдърмот, че трябваше да поканим Тод или поне Хамлин, който със сигурност щеше да има у себе си кокаин. Крейг свива рамене и ми отговаря, че може би ще открием Карнис в "При Делмонико". Но не намираме Карнис в "При Делмонико" и поемаме към "Смит и Воленски", където някой от нас е запазил маса за осем часа. Макдърмот е с двуреден вълнен костюм "Черути" с шест копчета на сакото, памучна риза "Луис, Бостън" и копринена вратовръзка "Дънхил". Аз съм облечен в двуреден вълнен костюм "Ерменегилдо Зеня" с шест копчета на сакото, раирана памучна риза "Лучано Барбера", копринена вратовръзка "Армани", кожени обувки "Ралф Лоран" и чорапи "Е. Дж. Смит". За мъже, изнасилени от жени, разговаряха сутринта в "Шоуто на Пати Уинтърс". Седя си в сепарето в "Смит и Воленски", който е учудващо празен тази вечер, взел съм валиум и пия голяма чаша червено вино, унесен в мисли за оня мой братовчед от Вашингтон, който неотдавна изнасилил момиче и ѝ отхапал месестите части на ушите. Призлява ми, като се сещам, че съм забравил да си поръчам от запърженото кълцано месо. Спомням си как някога с брат ми заедно яздехме и играехме тенис – мили спомени, от които ме измъква Макдърмот, забелязал, че не съм поръчал от запърженото кълцано месо, когато ни сервират вечерята.

– Какво означава това? Не може да вечеряш в "Смит и Воленски", без да поръчаш запържено кълцано месо! – възмущава се той.

Избягвам погледа му и докосвам пурата, която си пазя за по-късно в джоба на сакото.

– Мама му стара, Бейтмън, побъркан маниак такъв. Сбъркал си се от работа в "Пи енд Пи" – мърмори той.

– Да не поръча запържено кълцано месо, лелееей, какъв позор!

Не му отговарям. Как мога да кажа на Макдърмот, че преживявам твърде несвързан период от живота си, че забелязвам новата боя върху стените – ярка, почти болезнено бяла, и под флуоресцентното осветление те сякаш блестят и пулсират. Отнякъде долита гласът на Франк Синатра, който пее своята Witchcraft. Зяпам стените, заслушан в думите на песента, подгонен от внезапна жажда, ала келнерът ни е зает с приемане на поръчки от голяма маса, около която повечето са японски бизнесмени, а някакъв тип, който е или Джордж Макгауън, или Тейлър Престън, облечен в нещо от "Поло", ме гледа подозрително от сепарето зад тяхното. Озадаченият Макдърмот още не откъсва очи от стека ми. Единият от японците размахва някакво сметало, друг се опитва да произнесе думата "терияки", трети движи устни и после запява заедно с песента, останалите избухват в смях, докато той, с чифт клечки за хранене в ръка, поклаща уверено глава и имитира Синатра. От широко отворената му уста излиза нещо подобно на: "...онаси стура магия, аф, онаси стура магия..."

Нещо по телевизията

Докато се обличам за среща с Жанет, с която ще ходим на някакъв нов британски мюзикъл, чиято премиера на Бродуей бе миналата седмица, и ще вечеряме след това в "Прогрес", новия ресторант на Малкъм Форбс в Горен Ийст Сайд, гледам запис на тазсутрешното "Шоу на Пати Уинтърс", което е разделено на две части. В първата част е представен Аксел Роуз, вокалистът на рокгрупата "Гънс енд Роузис", който според Пати заявил пред интервюиращ го репортер следното: "Когато съм стресиран, подивявам и си го изкарвам на себе си. Прекарвах бръсначи по тялото си, но после осъзнах, че да си целият в драскотини е по-вредно, отколкото да нямаш стереоуредба... и сега предпочитам да ритам стереоуредбата си, вместо да фрасна някого по мутрата. Когато побеснея или съм потиснат, или нещо ми е кофти, сядам на пианото и свиря." Във втората част Пати чете писма на Тед Бънди, масовия убиец, до годеницата му по време на един от безбройните съдебни процеси срещу него. "Скъпа Каръл – чете тя, докато на екрана показват портретна снимка на Бънди, направена само няколко седмици преди екзекуцията му, – моля те, недей да сядаш в съда на един ред с Джанет. Когато поглеждам към теб, тя ми се пули насреща с налудничавите си очи, като гларус на мида... Усещам, че е готова да ме полее с лютив сос..."

Чакам да се случи нещо. Седя така в спалнята близо час. Нищо не става. Изправям се и употребявам мизерното количество кокаин, останало ми от събота вечерта, когато бях в "Ем Кей" или в "О Бар". Отбивам се в "Орсо" да пийна нещо преди срещата с Жанет, на която се обадих няколко часа преди това, споменах ѝ, че имам два билета за мюзикъла, и тя отговори само: "Ще дойда." Казах ѝ, че ще я чакам пред театъра в осем без десет, и тя затвори телефона. Докато седя сам в бара на "Орсо", мисля си да взема да се обадя на някой от телефоните, които показаха в долната част на телевизионния екран, но осъзнавам, че не знам какво да кажа, а в паметта ми са се запечатали думите, които Пати прочете: "Усещам, че е готова да ме полее с лютив сос..."

Не знам защо, но си припомням тези думи отново по– късно, когато седим с Жанет в "Прогрес" след представлението. Късно е и ресторантът е препълнен. Поръчваме за ядене нещо, което се нарича "орел-карпачо", "махи-махи", тиквички с натопени в шоколад бадеми и онова странно "гаспачо" със сурово пиле и бира. В чинията ми няма нищо, което да става за ядене, всичко е с вкус на мазилка. Жанет носи вълнен жакет, блуза с висока яка и с един ръкав от копринен шифон, вълнени панталони – всичко от "Армани", антични златни обеци с диаманти и рипсени чорапи "Живанши" без шарки. Непрекъснато въздиша и заплашва, че ще запали цигара, нищо, че сме в салона за непушачи. Поведението ѝ ме тревожи, предизвиква черни мисли в главата ми. Пие шампанско, но вече прекалява и когато си поръчва шеста чаша, подхвърлям ѝ, че може би ще е по-разумно да спре дотук.

– Студено ми е и съм гладна, ще си поръчвам каквото искам, ясно ли ти е?

– Пийни тогава малко "Евиан" или "Сан Пелегрино" – казвам.

"Сандстоун"

Седим с майка ми в частната ѝ стая в "Сандстоун", където тя вече е постоянен обитател. Натъпкана здраво с успокоителни и с тъмни очила, тя непрекъснато опипва прическата си, а аз не откъсвам поглед от ръцете си, тъй като съм повече от сигурен, че треперят. Тя се опитва да се усмихне, когато ме пита какво искам за Коледа. Не съм изненадан от това, че ми трябват огромни усилия, за да вдигна глава и да я погледна. Облечен съм в габардинен костюм с две копчета на сакото и срязани ревери от "Джан Марко Вентури", кожени обувки "Армани" с бомбета и връзки, вратовръзка "Поло", а какви са чорапите ми не се сещам. Наближава средата на април.

– Нищо – усмихвам ѝ се успокоително.

Настъпва мълчание. Аз го нарушавам.

– А ти какво искаш?

Дълго време тя не проговаря и пак забивам очи в ръцете си, в засъхналата кръв под нокътя на палеца от момиче, което май се казваше Суки. Майка ми облизва устните си и казва:

– Не знам. Искам само да е хубава Коледа.

Мълча. Последния час прекарах в проучване на прическата си в огледалото, за което настоях пред болничните власти да оставят в стаята на майка ми.

– Изглеждаш нещастен – обажда се внезапно тя.

– Не съм – отвръщам с лека въздишка.

– Изглеждаш нещастен – повтаря тя по-тихо и отново докосва ослепително бялата си коса.

– Добре де, и ти също – промърморвам бавно с надеждата да не каже нищо повече.

Тя не казва нищо повече. Седя на стол до прозореца и гледам през решетките как ливадата навън потъмнява от облак, закриващ слънцето. Скоро облакът отминава и тревата отново става светлозелена. Тя седи на леглото си в нощница от "Бергдорф" и чехли "Норма Камали", които ѝ подарих за миналата Коледа.

– Как мина банкетът? – пита.

– Нищо особено.

– Колко бяха гостите?

– Четирийсет. Петстотин... – Свивам рамене. – Не съм ги броил.

Тя пак облизва устни, отново опипва косата си.

– Кога си тръгна?

– Не си спомням – отвръщам след дълго мълчание.

– Един? Два? – пита тя.

– Трябва да е било към един – казвам сопнато.

– Ооо – казва и млъква, оправя черните очила "Рейбан", които ѝ купих от "Блумингдейл" за двеста долара.

– Не беше много хубаво – уточнявам, без да има защо, и се обръщам към нея.

– Защо? – любопитства тя.

– Ами просто не беше хубаво.

Пак поглеждам петънцата кръв под нокътя на палеца си, снимката на баща ми, доста по-млад, на шкафчето край леглото на майка ми. До нея стои друга, на която Шон и аз, като гимназисти, сме издокарани в смокинги, никой от двамата не се усмихва. На снимката баща ми е с двуредно черно спортно сако с шест копчета, бяла памучна риза с широка яка, вратовръзка, кърпичка в горното джобче на сакото и обувки – всичко от "Брукс Брадърс". Застанал е до един от храстите, подрязани във форми на животни, в имението на баща си в Кънетикът и нещо не е наред с очите му.

Най-добрият град за бизнес

В дъждовна утрин, във вторник, след като се поразкърших в "Ексклузив", се отбивам в апартамента на Пол Оуен в Горен Ийст Сайд. Сто шейсет и един дни бяха минали, откакто прекарах там нощта с двете момичета от агенцията за компаньонки. През това време нито един от четирите вестника в града не е съобщил за намерени тела, няма дори намеци или слухове за подобно нещо. Стигнах дотам да разпитвам хора – на срещи, заседания, обеди в коридорите на "Пиърс енд Пиърс" – дали не са чули случайно за две обезобразени проститутки, открити в апартамента на Пол Оуен. Но също като на филм никой нищо не е чул и няма представа за какво му говоря. През това време имаше и други неща, които ме безпокояха: огромното количество пургатив и скоростта, с която намалява кокаинът в Манхатън, Азия през деветдесетте години, практическата невъзможност да се запази маса за осем часа в "Пи Ар", новия ресторант на Тони Макмейнъс на остров Либърти. Та предполагам, че никой нищо не е забелязал. Още повече, че доколкото разбрах, Кимбол се е преместил в Лондон.

Когато излизам от таксито, сградата ми се струва някак по-различна, макар да не мога да разбера защо. Ключовете на Оуен, които задигнах в нощта на убийството му, са все още в мен и сега ги изваждам, за да отключа входната врата, водеща към фоайето, но ключът не влиза в ключалката.

Отвътре се приближава униформен портиер, какъвто преди шест месеца нямаше, отваря ми вратата и се извинява, че се е забавил. Стоя под дъжда и не влизам. Той ме кани с жест и пита усмихнат с ирландски акцент:

– Ще влезете ли, или ще чакате дъждът съвсем да ви накисне?

Вмъквам се във фоайето с чадър под мишница и натиквам обратно в джоба си хирургическата маска, която взех със себе си, за да не усещам миризмата горе. Държа уокмена в ръка и се чудя какво да кажа.

– Е, господине, с какво мога да ви бъда полезен? Пита той.

Мълча дълго, ужасно дълго, накрая промърморвам само:

– Четиринайсет А.

Той ме оглежда внимателно, преди да провери в регистрационната книга, изведнъж се усмихва широко и отбелязва нещо там.

– А, разбира се. Госпожа Улф е горе.

– Госпожа... Улф?

Усмихвам се едва-едва.

– Да. Тя е агент по недвижими имоти. Имате уречена среща, надявам се.

Операторът на асансьора – също нова придобивка – е забил очи в пода, докато се качваме нагоре. Опитвам се да възстановя всяка своя стъпка от онази нощ, през цялата проклета седмица, макар добре да знам, че не съм стъпвал тук, откакто убих двете момичета. "Колко ли струва апартаментът на Оуен?" е въпросът, който не ми дава мира и остава да виси без отговор в главата ми. "Шоуто на Пати Уинтърс" сутринта бе посветено на хора с отстранен половин мозък. Върху гърдите ми сякаш има лед.

Вратите на асансьора се отварят. Излизам предпазливо и изчаквам да се затворят, после тръгвам по коридора към апартамента на Оуен. Отвътре се чуват гласове. Облягам се на стената, въздъхвам с ключовете в ръка, но вече знам, че ключалката е сменена. Докато се чудя какво да правя, треперещ, загледан в обувките си – черни мокасини "А. Тестони", вратата на апартамента се отваря и ме сепва точно в момент на самосъжаление. Излиза жена на средна възраст, явно посредничка при продажбата на недвижими имоти, усмихва ми се и поглежда в бележника си.

– Вие ли бяхте за единайсет часа?

– Не.

– Извинете ме – казва тя и тръгва по коридора, обръща се веднъж да ме погледне със странно изражение на лицето, после свива встрани по друг коридор и изчезва.

Надничам в апартамента през разтворената врата. Вътре в средата на хола стоят мъж и жена, на възраст към трийсетте, и разговарят. Тя е с вълнено сако, копринена блуза, вълнени панталони "Армани", обеци от жълт емайл, ръкавици, в ръката си държи бутилка "Евиан". Мъжът е със спортно сако от туид, плетена жилетка от кашмир, памучна риза, вратовръзка "Пол Стюарт", върху ръката му е преметнат шлифер "Агнес Би". Зад тях апартаментът изглежда безупречно чист. Нови венециански щори, кожената облицовка по стените е свалена. Но мебелите, стенописът, стъклената масичка за кафе, столовете "Тонет", черният кожен диван сякаш са непокътнати. Широкоекранният телевизор е преместен в хола и е включен с намален говор, на екрана върви реклама, в която едно петно слиза от ревера на сако и започва да говори нещо пред камерата, но това не може да заличи спомена за онова, което направих с гърдите на Кристи, с главата на едно от момичетата, без нос, с отхапани уши, с оголени зъби под изрязаната плът около устата, потоците мръсотия и кръв, които бяха оплескали целия апартамент, вонята на смърт, собственото ми смутено предупреждение, че съм надникнал...

– Мога ли да ви помогна с нещо? – стресва ме гласът на жената, която предполагам, че е госпожа Улф, агент по недвижими имоти.

Лицето ѝ е издължено и мършаво, голям, отчайващо истински нос, силно начервени устни, бледосини очи. Носи жакет от букле, копринена блуза, обувки, обеци, гривна, ала откъде са? Не знам. Може би няма още четирийсет години.

Все още съм подпрян на стената, загледан в мъжа и жената вътре, които се връщат в спалнята, и в хола не остава никой – освен дузината букети цветя в стъклени вази, пръснати навсякъде из апартамента. Уханието им стига чак до мен в антрето. Госпожа Улф се обръща, за да види в какво толкова съм се втренчил, после пак ме поглежда.

– Търся... ммм... не живее ли тук Пол Оуен?

Тя мълчи дълго, преди да отговори:

– Не. Не живее тук.

Мълчим и двамата.

– Сигурна ли сте... не разбирам...

Тя съобразява нещо, мускулите на лицето ѝ се изопват. Присвива очи. Забелязва хирургическата маска, която стискам в потната си длан, поема дълбоко въздух и не отделя очи от нея. Така поне ми се струва. На телевизионния екран върви реклама, в която мъж вдига препечена филийка хляб и казва на съпругата си: "Права си. Този маргарин наистина е по-вкусен от фъшкия." Съпругата само се усмихва.

– Видели сте обявата в "Таймс", нали? – пита госпожа Улф.

– Не... всъщност да. Видях я, да. В "Таймс". – Запъвам се, едва събирам сили да говоря, миризмата на рози просто лепне по ноздрите ми. – Ама... Пол Оуен... не е ли вече собственикът... на това?

След продължително мълчание тя заявява:

– Никаква обява не е давана в "Таймс".

Гледаме се безкрайно дълго. Тя усеща, че искам да кажа нещо. Виждал съм такова изражение на лицето. В някой клуб? Или на някоя от жертвите ми? А може би в нов филм? Или в огледало? Струва ми се, че минава цял час, преди да проговоря отново.

– Но това са... неговите – млъквам, сърцето ми замира, после пак забива учестено – ...мебели.

Чадърът пада изпод мишницата ми и се навеждам да го вдигна от пода.

– Мисля, че трябва да си вървите – казва тя.

– Мисля, че... искам да знам какво е станало.

Лошо ми е, гърдите и гърбът ми се обливат с пот, която незабавно потича надолу по тялото ми.

– Недейте да ни създавате неприятности – съветва ме тя.

Сякаш всички ограничения, ако изобщо е имало такива, изведнъж се разчупват и падат, през целия ден няма да ме напусне усещането, че някой друг насочва съдбата ми. "Това... не... е... игра", ще ми се да извикам, но не мога да събера достатъчно дъх, а и тя, изглежда, не забелязва вълнението ми. Извръщам лице. Трябва ми почивка. Не знам какво да кажа. Съвсем объркан, протягам ръка към госпожа Улф, за да се облегна на нея, но се отказвам и слагам длан на гърдите си, ала не я усещам дори когато разхлабвам възела на вратовръзката си; стои си там трепереща и по никакъв начин не мога да я успокоя. Целият съм почервенял и не мога дума да продумам.

– Най-добре ще е да си вървите – казва ми тя.

Стоим в коридора и се гледаме.

– Не ни създавайте неприятности – повтаря тя малко по-тихо.

Не помръдвам още няколко секунди, после отстъпвам назад по коридора с лице към нея и вдигам двете си ръце, за да я уверя, че си тръгвам.

– Не идвайте повече.

– Няма – обещавам ѝ. – Не се притеснявайте.

На вратата до нея застават мъжът и жената. Госпожа Улф не откъсва очи от мен, докато стигна вратата на асансьора и натисна бутона за повикване. Вътре в кабината ухае силно на рози.

Щанги

Вдигането на тежести снема напрежението. Тялото ми реагира подобаващо. Гол до кръста, разглеждам отражението си в огледалото над умивалниците в съблекалнята на "Ексклузив". Мускулите на ръцете ми са зачервени от напрежението, стомахът ми е идеално равен и стегнат, гръдните ми мускули са като от гранит, очите ми са леденобели. В шкафчето ми тук лежат три влагалища, изрязани от жени, които нападнах през последните няколко дни. Двете са измити, едното не е. Най-любимото ми от трите съм овързал със синя панделка "Хермес".

Краят на осемдесетте

Миризмата на кръв прониква в сънищата ми, които в повечето случаи са ужасни: пътувам на презокеански кораб, на който избухва пожар, отивам на Хаваите и там започват вулканични изригвания, виждам смъртта на всички продажници от "Саломон Брадърс", Джеймс Робинсън се гаври с мен, връщам се в началното училище, после в "Харвард", мъртъвци тръгват да се разхождат между живите... Сънищата ми са безкрайна поредица от автомобилни катастрофи и природни бедствия, електрически столове и самоубийства, спринцовки и телесни гаври с фотомодели, летящи чинии и какви ли не още кошмари. Когато се събуждам сутрин, плувнал в ледена пот, веднага включвам телевизора, за да заглуша грохота от строителните машини, които работят някъде наблизо. Преди месец бе годишнината от смъртта на Елвис Пресли. Футболни мачове идват и отшумяват бързо, гледам ги обикновено с намален звук на телевизора. Цяло лято Мадона припяваше: Life is a mystery, everyone must stand alone...

Имам среща за полузакуска-полуобяд с Джийн, секретарката ми, и докато вървя надолу по Бродуей, пред магазина на "Тауър Рекърдс" ме спира някакво колежанче с бележник в ръка и ме пита коя е най-тъжната песен, която съм чувал. Без да се замислям и секунда дори, отговарям, че това е You can't always get what you want на "Бийтълс". После ме пита за най-веселата и му казвам: Brilliant disguise на Брус Спрингстийн. Той кимва, записва си нещо в бележника, а аз отминавам нататък покрай "Линкълн Сентър". Станало е произшествие. До тротоара е паркирана линейка. Купчина черва се въргалят на тротоара в локва кръв. От корейска бакалия си купувам много твърда ябълка, която изяждам по пътя. Джийн вече ме чака пред входа на Сентръл Парк срещу Шейсет и седма улица в този хладен и слънчев септемврийски ден. Заглеждаме се в облаците и тя вижда фигури на остров, на кученце, очертанията на Аляска и лале. Предпочитам да не ѝ казвам какви фигури виждам аз: щипка за банкноти "Гучи", брадва, разрязана на две жена, огромна и пухкава локва кръв, заляла цялото небе, от която ситни капчици се процеждат и падат над града, над Манхатън.

Спираме пред кафенето на открито "Наникъде" и обсъждаме кой филм да гледаме, няма ли изложби, които трябва да видим, или просто да се поразходим. Тя предлага да посетим зоопарка и без да се замисля, кимам. Джийн изглежда добре, сигурно е спортувала сутринта, а сега е облечена в жакет от лъскаво ламе и кадифена пола-панталон "Мацуда". Представям си се в телевизионна реклама за някакъв нов продукт (Изстудител за вино? Лосион за тен? Дъвка без захар?), вървя насечено по някакъв плаж, филмът е чернобял, умишлено надраскан, зад кадър се чува тайнствено кънтяща попмузика от средата на шейсетте години, поглеждам към камерата, повдигам с ръка продукта – нова пяна за коса? Маратонки? Вятър развява косата ми, после се редуват ден и нощ, ден и нощ...

– Ще пия студено кафе без кофеин с мляко – поръчва Джийн на келнера.

– За мен също кафе без глава – казвам разсеяно, но се усещам и се поправям. – Прощавайте... кафе без кофеин де. Притеснен поглеждам Джийн, но тя само ми се усмихва механично. Между нас на масата лежи неделният "Таймс". Опитваме се да решим къде да вечеряме днес. Някакъв тип, който прилича на Тейлър Престън, минава покрай нас и ми махва за поздрав. Поглеждам го над тъмните очила "Рейбан" и също му махвам. Профучава колоездач. Помолвам едно момче с количка за чинии да ми донесе вода. Донася ми я келнерът, след което се появява с поднос с две купички сорбе, цитрусов сок и водка с лимон, които не съм чул Джийн да поръчва.

– Искаш ли да опиташ? – пита ме тя.

– Благодаря – отвръщам. – Ама съм на диета.

– Но ти нямаш килограми за сваляне – възкликва тя, истински изненадана. – Майтапиш се, нали? Изглеждаш страхотно.

– Човек винаги може да е още малко по-слаб – промърморвам, загледан в движението по улицата. Нещо отклони вниманието ми, но не разбрах какво. – Да изглежда... по-добре.

– Е, тогава може би не трябва да ходим на вечеря – предлага тя загрижено. – Не искам да подлагам на изпитание... волята ти.

– Не. Няма смисъл – казвам. – И без това не я спазвам особено стриктно.

– Наистина, Патрик, не се притеснявай. Каквото и да кажеш, съгласна съм. Ако не искаш, няма да ходим на ресторант...

– Няма нищо – натъртвам. Нещо прищраква в главата ми. – Не трябва да се подмазваш пред него... – спирам, пак се поправям – ъъъ, пред мен де. Разбра ли?

– Искам само да знам какво искаш – обяснява ми тя.

– Да живея щастливо до края на живота си, нали така? – подхвърлям саркастично. – Това искам.

Гледам я изпитателно половин минута. Това я укротява. След малко си поръчва бира. Става горещо.

– Хайде, усмихни се – подканя ме тя след известно време. – Няма причина да си тъжен.

– Знам – въздъхвам поомекнал. – Но не е лесно... да се смееш тези дни. Поне за мен. Не съм и свикнал навярно. Знам ли.

– Затова... хората имат нужда един от друг – казва тя тихо и се опитва да улови погледа ми, докато сърба не много евтиното сорбе.

– Някои нямат. – Прикривам стеснителността си с кашлица. – Намират си заместители... Приспособяват се... Хората свикват на всичко, нали така? ... Всичко е до навик.

Мълчи доста време, после смутено проговаря:

– Не знам... Мисля, че все пак човек трябва да се стреми... доброто да е... повече от злото в този свят... Не е ли така?

Тя изглежда озадачена, сякаш не може да повярва, че това изречение е излязло от нейната уста. Преминава такси с надуто до дупка радио, пак Мадона с нейното Life is a mystery. Стреснат от гръмкия смях на съседната маса, вдигам глава и чувам някой да казва:

– Понякога всичко зависи от това как ще се облечеш за работа...

Джийн казва нещо, но я моля да повтори.

– Не ти ли се е искало някога да направиш някого щастлив?

– Какво – опитвам се да насоча вниманието си към нея, – Джийн?

– Не ти ли се е искало някога да направиш някого щастлив? – повтаря тя срамежливо.

Втренчвам се в нея. Неочаквано студена, далечна вълна от страх ме облива целия. Прочиствам гърлото си и като се опитвам да включа само най-важното, започвам да ѝ разказвам:

– Онази вечер бях в "Захарен риф"... карибското заведение в Долен Ийст Сайд... знаеш го...

– С кого беше? – прекъсва ме тя.

"С Жанет."

– С Евън Макглин.

– А, да – кимва тя успокоена, защото ми вярва.

– Както и да е... – въздъхвам и продължавам, – в тоалетната засичам някакъв тип... личи си, че е от Уолстрийт... костюм от "Лучано Сопрани"... памучна риза от... "Гитмън Брадърс"... копринена вратовръзка "Ерменегилдо Зеня", абе, с една дума, познах го кой е, едно брокерче, Елдридж се казва, виждал съм го в "При Хари" и в "О Бар", а и в "Дуплекс" и в "Алекс отива на къмпинг"... навсякъде, обаче... влизам аз след него в тоалетната и какво да видя... пише нещо на стената... над писоара...

Тук правя пауза и отпивам от бирата ѝ.

– Като ме видя, че влизам... спря да пише... прибра си химикалката "Монблан"... вдигна си ципа на панталона... и ми каза "Здрасти, Хендърсън"... После започна да си оправя прическата пред огледалото... кашля... нервничи един такъв... Накрая излезе...

Пак спирам и отпивам от бирата ѝ.

– Както и да е... приближих до писоара... и се наведох... да прочета... какво е написал...

Бавно изтривам челото си със салфетка.

– И какво беше? – неуверено пита Джийн.

Затварям очи и с мъка произнасям трите думи:

– "Смърт... на... юпитата".

Тя не казва нищо.

За да наруша неприятното мълчание, започвам да бърборя каквото ми дойде наум.

– Знаеш ли, че първото куче на Тед Бънди било коли и той го кръстил Ласи? Не си ли чувала?

Джийн смутено свежда очи към подноса пред нея, после ги вдига към мен.

– Кой е този... Тед Бънди?

– О, няма значение – въздъхвам.

– Слушай. Патрик. Трябва да поговорим по един въпрос. Или поне аз трябва да говоря за това.

...където имаше природа и земя, живот и вода, съзрях пустинен пейзаж, който чезнеше в безкрайността, нещо като кратер, дотолкова лишен от мисъл, светлина и дух, че мозъкът отказваше да го възприеме, бягаше от него всеки път, щом той се опитваше да приближи. Видението бе така ясно, така живо и важно за мен, че в яснотата си бе почти абстрактно. Това вече можех да го разбера, по същия начин живеех живота си, около това организирах действията си, така се справях с реалността. Това бе географията, около която се въртеше моята реалност: никога не ми е идвало наум, че хората могат да са добри или пък че човек може да се промени, или че светът би станал по-добър, ако изпиташ приятното усещане от един поглед или жест, ако те споходи любовта и топлотата на някой друг. Нямаше нищо утвърдено. Изразът "щедрост на духа" не означаваше нищо конкретно, беше само едно клише, нещо като лоша шега. Сексът е математика. За индивидуалност вече никой не говори. Какво означава интелигентността? Може ли да се даде дефиниция на разума? Желанието с безсмислие. Интелектът не е цяр. Справедливостта умря. Страх, обвинения, невинност, съчувствие, вина, провал, мъка – това са все неща и чувства, които никой вече не изпитва. Спомените са безполезни, светът е безчувствен. Единствената му постоянна величина е Злото. Господ не е жив. На любовта не може да се вярва. Повърхност, повърхност, повърхност – само в това има някакъв смисъл... така виждах цивилизацията, колосална и фиркана...

– ...и не помня с кого точно разговаряше по телефона... всъщност няма значение. Важното е, че гласът ти беше много властен и в същото време... толкова нежен, че още тогава разбрах, че... – Тя оставя лъжичката си, но не я поглеждам. Зяпам такситата по Бродуей, ала това не можа да спре разплитането на кълбото, защото Джийн казва следното: – Много хора сякаш са загубили... допир с живота, а аз не искам да съм сред тях.

След като келнерът прибира подноса пред нея, добавя:

– Не искам да ме... подмятат.

Струва ми се, че кимам с глава.

– Разбрах какво е да си сам и... мисля, че съм влюбена в теб.

Това, последното, го изстрелва много бързо.

Почти като някой суеверен глупак, се обръщам към нея, отпивам от водата "Евиан" и ухилен ѝ казвам:

– Аз обичам друга.

Като на ускорен кинокадър тя се разсмива нервно, извръща глава, гледа настрани, надолу, засрамена.

– Ама че съм... Уф, съжалявам, наистина...

– Само че... – добавям тихо – не трябва... да се боиш.

Тя пак вдига към мен очи, пълни с надежда.

– Може да се направи нещо по този въпрос – казвам и веднага се питам защо ли го направих, бързам да ѝ го изясня. – А може и нищо да не стане. Не знам. Отделих толкова много време, за да съм с теб, – така че, виждаш не си ми безразлична. Тя кимва мълчаливо.

– Не бива да бъркаш добрите чувства със страстта – предупреждавам я. – Това може... ти навлече куп неприятности.

Тя мълчи, но усещам тъгата ѝ, ясна и спокойна като блян.

– Какво се опитваш да ми кажеш? – пита накрая  нерешително.

– Нищо. Но да знаеш, че... външността понякога лъже.

Тя се заглежда във вестника, сгънат на четири върху масата, лек ветрец повдига крайчетата на страниците му

– Защо ми казваш това?

Понечвам да докосна ръката ѝ, но не го правя, а тактично ѝ казвам: