Текст книги "Американски психар"

Автор книги: Брет Елис

сообщить о нарушении

Текущая страница: 20 (всего у книги 27 страниц)

Елизабет разпитва Кристи дали познава някакъв дървеняк на име Спайси и била ли е наскоро в "О Бар". Кристи само поклаща отрицателно глава. Подавам на Елизабет  чашата с бяло вино с разтвореното вътре екстази. Тя се е втренчила в Кристи, сякаш е паднала от Марс, и след малко започва да се прозява.

– Няма значение, и без това "О Бар" вече е западнал.  Там е ужас. Ходих преди време на рожден ден на Малкъм Форбс. Ау, моля ти се, не мога ти опиша що за простотия. Тя гаврътва виното на един дъх и се намръщва. Сядам на един от столовете "Сотсас", изработка от хром и дъбово дърво, и се пресягам да поизправя бутилката с вино в кофата с лед върху масичката за кафе. Елизабет веднага посяга към нея и си налива втора чаша. Преди да донеса бутилката в хола, разтворих в нея още две таблетки екстази. Кристи е потисната, предпазливо отпива от чашата си и се опитва да не гледа в пода. Все още изглежда уплашена и намирайки мълчанието за непоносимо, пита Елизабет къде се е запознала с мен.

– О, не – пак започва да стене Елизабет, сякаш си спомня нещо неприятно. – За пръв път видях Патрик на конните състезания  "Кентъки Дерби" през осемдесет и шеста, не, осемдесет и седма година и... – Тя се обръща към мен. – Тогава ходеше с онова маце Алисън, как беше... Стули?

– Пули, скъпа – поправям я. – Алисън Пули.

– Да, така се казваше – спомня си тя и добавя с неприкрит сарказъм: – Жестоко парче.

– Какво искаш да кажеш? – питам я засегнат. – Наистина си  го биваше момичето.

Елизабет се обръща към Кристи и изтърсва:

– Ако имаш кредитна карта "Американ Експрес", начаса ти прави минет.

 Чудя се как ще реагирам, ако сега Кристи погледне Елизабет и смутено каже: "Ние не работим с кредитни карти." За да не стане това, изръмжавам, но приятелски:

– Е, чак пък толкоз, глупости говориш.

– Слушай– обръща се Елизабет към Кристи и хваща ръката ѝ като педераст клюкар, – това момиче работеше в козметичен салон и... – И без да променя тона, я пита: Ами ти какво работиш?

Настъпва продължително мълчание, Кристи се изчервява и изглежда още по-уплашена, налага се да се намеся.

– Тя... ми е братовчедка.

На Елизабет ѝ трябва време, за да проумее това, накрая измънква:

– Ъхъ.

След цяла минута неловко мълчание добавям:

– Тя... е от Франция.

Елизабет ме поглежда недоверчиво, сякаш съм абсолютен перко, но все пак решава да не разнищва повече тази тема и вместо това пита:

– Къде е телефонът? Трябва да се обадя на Харли.

Отивам до кухнята и ѝ донасям безжичния телефон, като по пътя издърпвам антената му. Тя набира номера и докато чака да ѝ се обадят, зяпа Кристи.

– Къде почиваш през лятото? – пита я. – Сигурно в Саутхамптън, а?

Кристи ме поглежда, после се обръща пак към Елизабет и тихо отговаря:

– Не.

– О, не – проплаква Елизабет. – Включил е телефонния секретар.

– Елизабет – посочвам "Ролекс"-а си, – три часът през нощта е.

– Абе това копеле продава дрога – обяснява ми тя нервно. – По това време търсенето е най-голямо.

– Не казвай, че си тук – предупреждавам я.

– Че защо пък да му казвам? – Разстроена, тя гаврътва на екс още една чаша вино и пак прави отвратена гримаса. – Ужасен вкус има това вино. – Поглежда етикет озадачено свива рамене. – Харли? Аз съм. Нуждая се от   твоите услуги. Тълкувай го както искаш. Тук съм у – тя  ме поглежда въпросително.

– Маркъс Халбърстам – прошепвам.

– Кой? – навежда се тя към мен с палава усмивка.

– Map-къс Хал-бър-стам.

– Абе, идиот такъв, кажи ми номера. – Тя ме отпраща с ръка и продължава: – Няма значение, аз съм у Марк Хамърстайн и ще те потърся по-късничко, а ако утре не те видя в "Бар Канал", ще насъскам фризьора си срещу теб. Бон воаяж! Как се затваря това чудо? – пита тя, въпреки че съвсем умело прибира антената и натиска копчето за изключване, след което хвърля апарата на стола "Шрагер", който миналата седмица преместих до стереоуредбата.

– Я виж, как добре се справи – усмихвам ѝ се.

Двайсет минути по-късно Елизабет се гърчи на дивани а аз я увещавам да правят секс с Кристи пред мен. Оформила се уж като случайно предложение, идеята вече напълно е обсебила съзнанието ми и аз съм крайно настойчив. Кристи гледа безстрастно някакво петно върху белия дъбов паркет, което съм пропуснал да забележа, чашата ѝ е почти недокосната.

– Но аз не съм лесбийка – за кой ли път вече протестира Елизабет, ухилена до уши. – Не си падам по момичета.

– Това твърдо "не" ли е? – питам и се взирам ту в нейната чаша, ту в почти изпитата бутилка вино.

– Защо мислиш, че бих се навила на такова нещо?

Под  влиянието на екстазито тя се опитва да флиртува и от въпроса ѝ става ясно, че определено проявява интерес към идеята. Със стъпалото на крака си ме гали по бедрото. От известно време съм се преместил на дивана между двете и масажирам прасеца ѝ.

– Е, нали ходеше за нещо при Сара Лоурънс? – припомням ѝ. – Човек никога не знае.

– Ходя при пичовете на Сара Лоурънс, ако искаш да знаеш –  кикоти се тя и продължава да ме гали с крак, натискайки все песилно.

Усещам, че бедрото ми се загрява.

– Съжалявам – признавам си, – нямам вземане-даване с пичове, които ходят с чорапогащници по улиците.

– Патрик, ти си учил в "Патрик", уф, пардон, в "Харвард"  де, съвсем се отцепих. Няма значение, слушай, а, чакай... –  Тя спира, измънква нещо неразбираемо за странното усещане, което изпитва, затваря и отваря очи, накрая ме пита: – Да ти се намира малко кокаин?

Поглеждам чашата ѝ и виждам, че хапчето екстази е променило  малко цвета на виното. Тя проследява погледа ми и отпива от него, сякаш е някакъв еликсир, който може да поукроти надигащата се възбуда. После унесено отпуска глава назад върху една от възглавниците на дивана.

– Или халцион. Бих взела и един халцион, да.

– На мен пък ми се ще да видя... как вие двете... ще се оправите – подхвърлям невинно. – Какво лошо има в това? Няма  опасност от заразни болести.

– Патрик – разсмива се Елизабет, – хлопа ти дъската.

– Хайде де – увещавам я. – Не ти ли харесва Кристи?

– Нека не изпростяваме – казва тя, но хапчето вече я яде отвътре и виждам, че е възбудена, въпреки че не го желае. – Не съм в настроение за перверзни разговори.

– Не си права – укорявам я. – Мисля, че ще ти хареса.

– Винаги ли прави така? – обръща се тя към Кристи.

И аз поглеждам към нея.

Кристи безучастно свива рамене и разглежда някъкъв  компактдиск, после го оставя на рафта до стереоуредбата.

– Да не искаш да кажеш, че никога не си го правила с жена?

Докато задавам въпроса, плъзвам ръка по черния ѝ чорап нагоре и опипвам крака под него.

– Ама аз не съм лесбийка – упорства тя. – И ако искаш да знаеш, никога не съм го правила с жена.

– Сериозно? – повдигам учудено вежди. – Е, нищо, винаги има първи път...

– Караш ме да се чувствам странно – стене Елизабет и чертите на лицето ѝ се размазват от страст.

– Не е вярно! – възроптавам, смаян.

Елизабет и Кристи са на леглото ми в спалнята, чисто голи, всички лампи в стаята са запалени, а аз седя на стола "Луис Монтони" и ги наблюдавам съвсем отблизо, като от  време на време ги напътствам за позите. В момента Елизабет  е легнала по гръб с широко разтворени крака, между които тиквам главата на Кристи и ѝ казвам да я лиже – не да смуче, а да я лиже като жадно куче – и в същото време да разтрива с пръсти клитора ѝ. После тя вкарва два пръста в разтвореното влажно влагалище и прехвърля  езика си на клитора, а след малко ги изважда, плувнали във вагинален сок, и ги пъхва в устата на Елизабет, която ги изсмуква. Поставям Кристи върху Елизабет и я карам да смуче и хапе едрите ѝ налети цици, които Елизабет сама стиска с ръце, после им казвам да се целунат силно и Елизабет лакомо, като животно, поема в устата си езика, който допреди малко лижеше малката ѝ розова путка, и съвсем необуздано те започват да се обработват взаимно, притискат се една в друга, Елизабет стене високо, увила крака около кръста на Кристи, която така е разтворила своите, че от мястото си виждам много добре влажната ѝ путка и  розовото кръгче на ануса над нея.

Кристи се изправя в седнало положение, обръща се и подава влагалището си към задъханата уста на Елизабет и съвсем като на филм, с животинска страст двете започват да се  лижат и да се чукат с пръсти. Със зачервено лице и изпънати до краен предел вени Елизабет като луда мята главата си между краката на Кристи и след малко разтваря хълбоците ѝ малко по нагоре и започва да гъделичка език ануса ѝ, като ръмжи от удоволствие.

– Точно така – отсъждам с безизразен глас. – Пъхни го в задния двор на тая пачавра.

Докато те карат на пълни обороти, намазвам с вазелин голям, бял изкуствен член, прикачен към колан. Ставам и отделям Кристи от Елизабет, която остава да се гърчи безумно на леглото. Стягам колана около кръста на Кристи, обръщам Елизабет на четири крака и Кристи започва да я чука отзад с изкуствения член, а аз разтривам путката на Кристи, после си играя с клитора ѝ и стигам до ануса, така накиснат и отпуснат от слюнките на Елизабет, че показалецът ми прониква неусетно в него, сфинктерът се отпуска за  миг, после се свива около него. Казвам на Кристи да извади изкуствения член от Елизабет, която слагам да легне по  гръб, а Кристи започва да я чука в позата на мисионера.  Елизабет разтрива с пръсти клитора си и бясно целува Кристи в устата, докато в един момент неволно отхвърля глава назад, стяга краката си около кръста на Кристи, лицето ѝ се изпъва, тя отваря уста с размазано от соковете на Кристи червило и започва да крещи:

– Майчице, празня се, празня се, еби ме, празня се, еби ме, оооо...

Още в началото ги инструктирах да не щадят гласните си струни, когато стигат до оргазъм.

Идва ред на Кристи и Елизабет нетърпеливо закопчава колана на кръста си и започва да я чука с изкуствения член, а аз разтварям хълбоците на Елизабет и гъделичкам ануса ѝ с език. Но много скоро тя ме отблъсва и започва сама да се чука в него с пръсти в неудържим ритъм. После пак Кристи запасва изкуствения и чука Елизабет в ануса. Елизабет разтрива усилено клитора си и блъска бясно задника си в изкуствения член. Настъпва вторият ѝ оргазъм. Измъквам изкуствения от ануса ѝ и я карам да го смуче, преди да го запаша отново и да започне да чука Кристи, която съм сложил да легне по гръб. В това време лижа циците на Кристи и всмуквам силно зърната им, докато станат червени, твърди, и продължавам да ги разтривам с пръст, за да  останат така. Кристи е с велурени ботуши "Хенри Бендъл", стигащи до средата на бедрата ѝ, които я накарах да обуе още преди да започнат.

Побягнала от спалнята, гола, вече изпоцапана с кръв, Елизабет залита, препъва се и пищи неистово. Оргазмът  ми бе продължителен и изтощаващ, и краката ми треперят. Аз също съм гол и крещя след нея:

– Курва гадна, парцал, боклук.

Кръвта се стича по краката ѝ и тя се подхлъзва, опитва се да се изправи, но аз замахвам срещу нея с вече укървавения касапски нож, който държа в дясната си ръка и острието му раздира врата ѝ отзад и прерязва нещо, някакви вени. Тя прави отчаян опит да побегне към вратата. Удрям втори път и кръв плисва чак в хола и опръсква матираните стъкла и полираната дъбова облицовка в кухнята. Тя понечва да се изскубне напред, но вече съм прерязал врата ѝ и бликналата кръв ни ослепява и двамата. Хвърлям се върху нея, за да я довърша, тя се извръща към мен с лице, изкривено от болка и ужас, ръгвам я в стомаха, краката ѝ се подкосяват и тя се свлича на пода. Подхлъзвам се и падам до нея. Намушквам я пет-шест пъти и фонтани кръв пръсват във всички посоки. Надвесвам се над нея, за да вдъхна от аромата на парфюма ѝ. Мускулите ѝ се вдървяват, стават твърди и тя изпада в предсмъртни гърчове. Кръв напира в гърлото ѝ и тя се тръшка, сякаш е вързана, но не е и трябва да я притискам към пода. Тъмночервена кръв изпълва устата ѝ и прилива  отстрани, стича се по бузите, върху брадичката. Спазмите, които разтърсват тялото ѝ, наподобяват епилептичен припадък и аз натискам главата ѝ надолу, като търкам члена си – твърд и омазан с кръв, в давещото се лице, докато застине неподвижна.

В спалнята Кристи лежи на леглото, вързана за краката му, ръцете ѝ са опънати нагоре, а в устата ѝ съм напъхал откъснати страници от "Венити Феър". Автомобилни кабели, включени към акумулаторна батерия, са защипани за двете ѝ гърди и бавно ги превръщат във въглен. Преди това пусках запалени кибритени клечки върху стомаха ѝ, а Елизабет, изпаднала в делириум от свръхдозата екстази, ми помагаше, докато не се прехвърлих на нея. Задъвках зърното на гърдата ѝ и изведнъж подивях, отхапах го и го глътнах. За пръв път забелязвам колко нежно е тялото на Кристи, по-точно – беше. Започвам да мачкам гърдите ѝ с щипци, съскам в лицето ѝ. Тя успява да изплюе хартията и се опитва да ме ухапе по ръката. Когато смъртта приближава, започвам да се смея. Преди да умре, тя се разридава, после очите ѝ се обръщат като в ужасен кошмар.

На сутринта установявам, че по неизвестна причина премазаните ръце на Кристи са се подули като футболни топки и пръстите не могат да се различат от дланта. Вонята от обгорения ѝ труп е убийствена и отварям прозорците, за да проветря стаята. Венецианските щори са изпръскани с мазнини от пръсналите се от електричеството гърди на Кристи. Очите ѝ са широко отворени и безжизнено изцъклени. Устата ѝ е без устни – черна дупка. Черна дупка има и там, където би трябвало да е и влагалището ѝ (макар да не помня да съм действал в тази област), под овъглените ребра се виждат белите ѝ дробове. Онова, което е останало от тялото на Елизабет, е скупчено в ъгъла на хола. Липсват дясната ръка и части от  десния крак. Дланта на лявата ѝ ръка, прерязана в  китката, лежи свита на умивалника в кухнята в малка локвичка кръв. Главата ѝ стои изправена на кухненската маса и окървавеното лице – дори с избодени очи и поставените пред тях тъмни очила "Ален Микли" – изглежда намръщено. Съзерцавам я до преумора, а въпреки  че не съм спал тази нощ и съм напълно изтощен, имам делови обед в един часа в "Одеон" с Джем Дейвис и Алана Бъртън. Срещата е много важна за мен и трябва да помисля дали да я отложа, или не.

Разправия с педал

Есен е, неделя, около четири часа следобед. В "Барни" съм купувам си копчета за ръкавели. Влязох в магазина към два и половина след полузакуска-полуобяд с трупа на Кристи, втурнах се към централния щанд и казах на продавача:

– Трябва ми камшик. Без майтап.

Освен копчетата за ръкавели, купих куфар с двоен цип и найлонова  подплата, старинна стъкленица за хапчета, украсена със сребърни орнаменти, старинна кутия за четка за зъби, четка за зъби и четка за почистване под ноктите с дръжка, наподобяваща черупка на костенурка. Вечерята снощи ли? Беше в "Плисък". Нищо, което си заслужава да се запомни: разводнен коктейл "Белини", втечнена салата от аругула, намусена келнерка. После гледах повторение на едно старо "Шоу на Пати Уинтърс", като мислех, че на тази касета има запис на мъченията и убийството на две момичета от агенция за компаньонки още от миналата пролет. Темата на предаването бе: "Полезни съвети за това как  да направите домашния си любимец кинозвезда."

Точно в  този момент купувам колан (не за себе си), както и три вратовръзки от по девет долара, десет носни кърпи, рокля за четиристотин долара и две пижами "Ралф Лоран". Всичко това изпращам по човек на домашния си адрес, с  изключение на носните кърпи. Тях оставям за бродиране на   монограм и ги адресирам на мое име в "Пи енд Пи". Вече направих нещо като скандал на щанда за дамски обувки, откъдето ме изведе притеснен служител. Отначало усещам само неопределен, безпричинен смут, но после, макар и да не съм сигурен в това, изпитвам чувството, че някой ме следи из магазина.

Може би Луис Карутърс се е появил инкогнито, мисля си. Облечен в копринено яке с щампован на гърба ягуар, с ръкавици от еленова кожа, мека шапка и авиаторски очила, той се спотайва зад една колона, уж разглежда някакви вратовръзки, и ме гледа косо. Навеждам се да подпиша нещо, вероятно сметка, и за миг само присъствието на Луис ме навежда на мисълта, че да свържеш живота си с този град, с Манхатън, с работа като моята, изобщо не е  добра идея. Изведнъж си го представям на някакъв  купон, пие тънко сухо розе, около него, като около примадона, са се скупчили педали, той ту размахва цвете, ту увива около врата си боа от перушина, а пианистът подхваща нещо от "Клетниците" по молба на милия Луис.

– Патрик? Ти ли си това? – дочувам неуверен глас.

Като жесток удар от филм на ужасите, внезапно, без предупреждение наистина се появява Луис Kapутърс, промъква се иззад една колона с подскачащи движения, ако изобщо е възможно да се правят едновременно. Усмихвам се на продавачката и с изкривено лице се отдръпвам по-надалеч от него до витрина с тиранти. Изпитвам неистова нужда от ксанакс, валиум, халцион, фрозфрут,  каквото и да е. Не го поглеждам, просто не мога да го  направя, но усещам, че се приближава до мен. И гласът  му го потвърждава:

– Патрик? ... Здравей?

Затварям очи, покривам лицето си с длан и промърморвам през зъби:

– Не ме карай да го казвам, Луис.

– Патрик? – прави се той на невинно агънце. – Какво имаш предвид?

Злокобно мълчание.

– Патрик... Защо не ме погледнеш в очите?

– Не ме интересуваш, Луис. – Поемам си дъх и за успокоение   поглеждам етикета за цената на един пуловер "Армани" с копчета отпред. – Не виждаш ли? Все един че те няма.

– Патрик, не може ли просто да поговорим? – пита той готов да заплаче. – Патрик... погледни ме.

Отново поемам дълбоко дъх и го изпускам с тежка въздишка.

– Няма за какво да говорим, няма нищо, абсолютно нищо ...

– Не можем да продължаваме така – прекъсва ме той нетрпеливо. – Аз не мога така.

Мърморя си под носа. Отдалечавам се от него. Но той не се  отказва, мъкне се подире ми.

– Както и да е – проговаря той, когато стигаме другия край на магазина, и аз заставам пред дълга закачалка с вратовръзки, уж да ги разгледам, а всъщност пред очите ми е  паднала пелена, – сигурно ще се зарадваш, ако разбереш, че се местя... в друг щат.

Някаква тежест сякаш се повдига от гърба ми, но все още без да го поглеждам, питам:

– Къде?

– О, на съвсем различна работа – отвръща той, забележително успокоен, навярно от това, че съм се поинтересувал. – В Аризона.

– Страхотно – измънквам.

– Не искаш ли да разбереш защо?

– Ни най-малко.

– Заради теб – натъртва той.

– Не говори така! – умолявам го.

– Заради теб – повтаря той.

– Ти не си добре – казвам му.

– Ако не съм добре, то е заради теб – отговаря той доста  нехайно и оглежда ноктите си. – Заради теб не съм добре и няма да се оправя, да знаеш.

– Много натрапчива ти е станала тази мисъл. Ама страшно много – подхвърлям и преминавам към друга закачалка.

– Но аз знам, че изпитваш същите чувства като мен –  следва ме Луис неотлъчно. – И само защото... – той снишава  глас – ...само защото не искаш да признаеш... някои чувства, които изпитваш, не означава, че ги няма у теб.

– За какво намекваш? – изсъсквам му.

– Наясно съм, че се чувстваш също като мен.

Той с драматичен замах смъква очилата си, сякаш да го докаже.

– Направил си... неточен извод – задъхвам се аз. – Явно... си превъртял.

– Защо? – пита той. – Има ли нещо лошо в това, че те  обичам, Патрик?

– Олеле, майко...

– Че те желая? – продължава той. – Че искам да съм с теб? Лошо ли е това, кажи?

Усещам, че ме гледа безпомощно, че е на ръба на емоционалната криза. Нямам отговор на въпросите му и мълча дълго. Накрая му се изрепчвам:

– Как е възможно толкова време да не можеш да прецениш нещата разумно, а?

Вдигам глава от пуловерите и вратовръзките и го поглеждам. В същия миг той се усмихва, зарадван, че с това съм признал неговото присъствие, но усмивката му бързо се сгърчва, в тъмните кътчета на педерасткия му мозък, нещо проблясва и той се разридава. Спокойно приближавам до една колона, за да се скрия зад нея. Той се втурва след мен и грубо ме сграбчва за рамото, завърта ме с лице към него – Луис е скъсал напълно с действителността.

– Махай се! – казвам му.

– За бога, Патрик, защо не ме харесваш? – хленчи той и в този момент пада на пода в краката ми.

– Защото... – оглеждам набързо магазина, за да се уверя, че никой не ни слуша, той протяга ръка към коляното ми, аз я отблъсвам – ...не те намирам за... сексуално привлекателен – прошепвам високо, впил очи в него. – "Аз ли казах това? Не може да бъде" – мърморя си под носа, разтърсвам глава, опитвам се да прогоня нещо от нея, мислите ми стигат до степен на объркване, непоносима за мен. – Моля те, остави ме на мира. – И си тръгвам.

Неспособен да разбере молбата ми, Луис се вкопчва в пеша на копринения ми шлифер "Армани", като все още е на пода, и извиква:

– Моля те, Патрик, моля те, не ме оставяй!

– Я ме чуй – клякам до него и се опитвам да го вдигна  на крака.

Но това го разстройва още повече, виковете му стават по-силни,  преминават в неистов вой и привличат вниманието на човека от охраната на "Барни", застанал до изхода на магазина, който тръгва към нас.

– Видя ли какво направи бе, лайнар? – шептя гневно на Луис. Ставай. Ставай де.

– Всичко наред ли е? – пита ни пазачът, едър чернокож, и ни гледа отгоре.

– Да, благодаря ви – отговарям и се озъбвам на Луис. – Няма проблеми.

– Нееее– пищи Луис, давещ се в ридания.

– Да – повтарям, вдигнал очи към пазача.

– Сигурен ли сте? – пита той.

Усмихвам му се съзаклятнически.

– Само минутка. Оставете ни за малко насаме – обръщам се пак към Луис. – Хайде, Луис. Ставай. Не се излагай. – Вдигам очи към пазача и му кимвам с глава. – Ей сега, минута само.

Той ме поглежда смутено и колебливо тръгва към поста си.

Луис е все още на колене, сграбчвам го за треперещите рамене и спокойно, тихо, но възможно най-заплашително, като на провинено дете, му казвам:

– Чуй ме, Луис, ако не престанеш да цивриш, сантиментален  педал такъв, ще ти прережа пискливото гърло. Слушаш ли ме? – Плясвам го леко няколко пъти по лицето. – По-ясно от това не мога да се изразявам.

– О, убий ме – проплаква той, затворил очи, главата му

се поклаща напред-назад, умопомрачението отново го обзема. – Ако те загубя, не искам да живея. Искам да умра.

Всеки момент може да се лиша от здравия си разум, тук, в "Барни", затова го сграбчвам за яката, извивам я с юмрука си, придърпвам лицето му до моето и му изсъсквам през зъби:

– Чуй какво ще ти кажа, Луис. Слушаш ли ме добре?  Обикновено не предупреждавам, Луис. За-то-ва-бъ-ди-мил-бла-го-да-рен-че-те-пре-ду-преж-да-вам!

Без да е способен изобщо да разсъждава, с наведена от срам глава, сред нечленоразделни гърлени звуци той отговаря нещо, което не мога да чуя. Сграбчвам косата му, втвърдена от пяна (разпознавам аромата на "Кактус", нова марка), обръщам главата му нагоре и се озъбвам право в лицето му.

– Слушай, искаш да умреш, така ли? Добре, Луис, ще го направя. Правил съм го вече. И ще ти разпоря корема от край до край, ще измъкна карантиите ти и ще ти ги напъхам в гадното педерастко гърленце, докато се задавиш с тях.

 Но той не ме слуша. Направо не мога да повярвам.

– Моля те, Патрик, моля те. Разбери, всичко съм обмислил. Напускам "Пи енд Пи", ти също можеш да напуснеш и... и... и ще се заселим в Аризона, тогава ще...

– Млъквай, Луис. – Разтърсвам го здравата. – Няма ли да млъкнеш бе?

Изправям се бързо, отупвам дрехите си и когато преценявам, че се е успокоил и мога да си тръгна, той ме сграбчва за десния глезен и увисва на него. Така го влача цели два метра към изхода, накрая съм принуден да го ритна в лицето, за да се освободя. Усмихвам се безпомощно на мъж и жена, минаващи край нас на път към щанда за чорапи. Луис умолително вдига очи към мен, на лявата му буза се заформя малка рана. Мъжът и жената ни отминават.

– Обичам те – проплаква съкрушено той. – Обичам те.

– Убеди ме, Луис – изкрещявам му. – Убеди ме най после. Хайде сега, стани.

Слава богу, на помощ му се притичва служител на магазина, разтревожен от тръшкането му по пода.

След няколко минути, когато вече напълно се е успокоил, двамата стоим вътре в "Барни", точно пред главния вход. В ръката си държи носна кърпичка, стиснал е здраво очи, под лявата му буза набъбва и потъмнява подутина. Изглежда спокоен.

– Разбираш ли, трябва само да имаш куража да погледнеш действителността в очите – съветвам го.

Съвсем изтерзан, той зяпа през въртящите се врати топлия дъжд навън, после с тъжна въздишка се обръща към мен. Аз съм забил поглед в безкрайните редици от вратовръзки, после вдигам очи към тавана.

Убиване на дете в зоопарка

Минават няколко дни. Нощем спя на интервали от по  двайсет минути. Чувствам се лишен от цел, всичко е в тъмни краски, страстта ми да убивам ту излиза на повърхността, ту потъва, появява се, изчезва и лежи полузаспала, докато обядвам кротко в "Алекс отива на къмпинг", където хапнах салата от агнешки салам с раци и зрял фасул поръсен с лимон и оцет. Облечен съм в изтъркани джинси, яке "Армани" и бяла тениска "Ком де гарсон" за сто и четирийсет долара. Обаждам се по телефона у дома, за да проверя кой ме е търсил. Връщам няколко взети под наем видеокасети. Спирам пред един банкомат. Снощи Жанет, ме попита:

– Патрик, защо носиш бръсначи в портфейла си?

В "Шоуто на Пати Уинтърс" сутринта разтоваряха за някакво момче, което се влюбило в кутия сапун.

Неспособен съм да се държа нормално във висшите обществени кръгове и затова се озовавам в зоологическата градина в Сентръл Парк, където се шляя неспокойно насам-натам. Около портала висят търговци на наркотици, а миризмата на конските фъшкии от преминаващите файтони се стеле над главите им. Върховете на небостъргачите и жилищните сгради по Пето авеню, "Тръмп Плаза" и сградата на "Ей Ти енд Ти" обграждат парка, в който се гуши зоологическата градина, и прави още по-неестествено местоположението му. Чернокож кенефчия, който мие с парцал пода на мъжката тоалетна, ме помолва да пусна водата в писоара, след като си свърша работата.

– Пусни си я сам, снежинке – озъбвам му се.

Той понечва да се приближи към мен, но острието на ножа ми го спира. Всички бюра за информация, изглежда, не работят. Някакъв слепец дъвче щрудел. На съседна пейка двама пияни педерасти се утешават взаимно. Наблизо майка кърми бебето си и това събужда нещо ужасно у мен.

Зоопаркът изглежда празен, лишен от живот. Белите мечки са изпоцапани и сякаш упоени. В мръсните води на малко изкуствено езеро плува навъсен крокодил. Тупиците гледат тъжно от стъклените си клетки. Туканите имат клюнове, остри като нож. Глупавите тюлени се гмуркат от скалите в мръсночерна вода и лаят като полудели. Пазачите ги хранят с мъртви риби. Около басейна им се събира тълпа, предимно възрастни, някои – с деца. Отпред метална  табелка предупреждава: МОНЕТИТЕ МОГАТ ДА УБИВАТ. АКО БЪДАТ ПОГЪЛНАТИ, ТЕ ЗАСЯДАТ В СТОМАХА НА ЖИВОТНИТЕ И ПРЕДИЗВИКВАТ  ЯЗВИ, ИНФЕКЦИИ И СМЪРТ. НЕ ХВЪРЛЯЙТЕ МОНЕТИ  В БАСЕЙНА! А какво правя аз? Хвърлям цяла шепа дребни монети в басейна, когато никой от пазачите не гледа насам. Не че мразя тюлените. Не ми харесва как хората се забавляват с тях. Очите на белия бухал са също като моите, особено когато ги разтвори по-широко. И  докато стоя там и се взирам в него над рамките на тъмните си очила, между мен и птицата преминава нещо неизказано – някакво необичайно напрежение, опасен натиск, който предизвиква, подклажда и спомага за бързото осъществяване на онова, което ще последва.

В тъмното помещение, обитавано от пингвините, е хладно за разлика от влажния въздух навън. Пингвините в аквариума се плъзгат мързеливо под водата покрай стъклените стени, пред които се е събрала тълпа посетители. Пингвините върху камъните, извън водата, изглеждат потиснати, уморени и отегчени, непрекъснато се прозяват и само от време на време някой се протяга. Фалшиви пингвински  звуци, вероятно магнетофонен запис, огласят помещението, някой е надул до краен предел озвучителната  уредба, защото има много хора. Пингвините са готини. Дори забелязвам един, който много прилича на Крейг Магдърмот.

Детенце, което едва ли има и пет години, дояжда шоколадчето си. Майката му казва да хвърли опаковки и продължава разговора си с друга жена, която държи за ръка дете на приблизително същата възраст. Всичките гледат мръсносинята вода в аквариума на пингвините. Първото дете тръгва към тъмния ъгъл на отсрещния край на  помещението, където стои кофата за боклук, зад която съм се  спотаил. То се изправя на пръсти и внимателно пуска опаковката вътре. Прошепвам му нещо. Детето ме забелязва и замръзва на място, далеч от тълпата, леко уплашено и запленено. Издържам на погледа му.

– Искаш ли... сладкишче? – питам го и бръквам в джоба си.

То кимва с малката си главица нагоре, после надолу,  бавно, но преди да може да отговори, вбесен от собствената си непредпазливост, измъквам ножа си и го наръгвам мигновено в гърлото.

Стъписано, момченцето полита назад и опира гръб на кофата за боклук, издава гъгнещи звуци като бебе, но не може да изпищи или да извика заради кръвта, която започва да блика от раната в гърлото му. Въпреки че ми се ще да видя как умира това дете, бутвам го на земята зад кофата за боклук с нехаен вид се смесвам с тълпата в помещението, докосвам по рамото едно красиво момиченце и с усмивка му посочвам един пингвин, който се готви за скок във водата. Ако човек се вгледа по внимателно, ще види ритащите детски крачета зад кофата. Наблюдавам майка му, която след малко забелязва отсъствието на сина си и започва да оглежда навалицата. Отново докосвам рамото на онова момиченце, а то ми се усмихва и ми се извинява, но така и не схващам за какво.  Когато най-после майката го забелязва, тя не изпищява, защото вижда само крачката му, и решава, че детето просто на шега се е скрило от нея. Изглежда успокоена, че го е забелязала, и докато приближава кофата за боклук,го гълчи нежно:

– Хайде, миличък, на криеница ли ще си играем пък сега?

Но от мястото, където съм застанал, зад момиченцето, което се оказва чуждоземче, виждам много добре как майчиното лице побелява от страх. Тя мята чантата си на рамо, отмества кофата и вижда окървавеното лице на детето, което не може дори да отвори очи от заслепилата го кръв, стиснало гърлото си, подритващо вече едва-едва. Майката издава звук, който не мога да опиша – някакъв вой,който преминава в писък.

Когато се хвърля на пода до тялото, само няколко души се обръщат, а аз изведнъж се развиквам с топло съчувствие в гласа:

– Аз съм лекар, пазете се, аз съм лекар.

Падам на колене до майката, още преди да се е събрала любопитната тълпа, откъсвам ръцете ѝ от детето, което е легнало по гръб и се бори да си поеме дъх, а кръвта изтича равномерно от гърлото и напоява ризката му "Поло". Докато придържам главата му, като внимавам да не се изцапам с кръв, съвсем бегло през главата ми минава мисълта, че ако  някой още сега позвъни където трябва или наблизо наистина имаше лекар, момченцето щеше да има добри шансове  да оживее. Но вместо това аз държа безсмислено главата му, а майката – еврейска трътлеста повлекана, направила жалък опит да се поиздокара с джинси и пуловер на цветя, само пищи: