Текст книги "Американски психар"

Автор книги: Брет Елис

сообщить о нарушении

Текущая страница: 26 (всего у книги 27 страниц)

– Просто искам да избягна бъдещи криворазбрани  връзки.

Минава готино маце, не пропускам да я огледам, после пак се обръщам към Джийн.

– Е, хайде де, не гледай така. Няма от какво да се срамуваш.

– Не се срамувам – опитва се да бъде непринудена, – искам само да знам дали те разочаровах като ти признах това.

Как може да разбере, че просто няма начин да ме разочарова, след като вече не откривам нищо, което да си заслужава дори да го погледна?

– Не знаеш много за мен, нали? – питам на шега.

– Знам достатъчно – малко прибързано отвръща тя, после тръсва глава. – О, хайде да оставим това. Сгреших. Съжалявам. – Но в следващия миг променя решението си. – Искам да науча повече.

Замислям се, преди да я попитам:

– Сигурна ли си?

– Патрик – задъхано започва тя, знам, че животът ми ще е... много по-празен без теб.

Замислям се и върху това, като кимам многозначително.

– И просто не мога... – продължава тя смутено. – Не мога да се преструвам, че тези чувства не съществуват, нали?

– Шшшт...

...има една идея за някой си Патрик Бейтмън, някаква абстракция без име, нещо илюзорно и въпреки че мога да прикрия студения си поглед, а ти да стиснеш ръката ми и да усетиш, че държиш жива плът, да усетиш дори, че начините ни на живот са съпоставими, мен просто ме няма. Трудно схващам каквото и да било. Аз съм едно изфабрикувано отклонение. Несъстояло се човешко същество. С едва загатната, неоформена личност, безсърдечието ми е дълбоко вкоренено и непоклатимо. Съвестта, съжалението, надеждите ми са изчезнали много отдавна (навярно още в "Харвард"), ако изобщо ги е имало. Вече няма бариери за прескачане. Вече съм изпитал всичко неконтролируемо и ненормално, диво и зло, причинил съм всичкото възможно страдание с пълно безразличие. Но все още продължавам да държа на една-единствена неприятна истина: никой не е в безопасност и нищо не може да се поправи. И въпреки това съм невинен. Всеки модел на човешко поведение трябва да се възприема като поне отчасти обоснован. Какво е злото – част от твоята същност или нещо, което си извършил? Болката ми е постоянна и остра и не мога да обещая на никого по-добър свят. Всъщност ще ми се тази болка да налегне и други. Не искам никой да се спаси. Но дори след като признавам това – а съм го правил още безброй пъти след всяко убийство – и се изправям лице в лице с тези истини, не усещам душевно пречистване. Не научавам нищо повече за себе си и думите ми не стават по-разбираеми. Нямаше смисъл да ти разказвам тези неща. Тази изповед не означава нищо...

Питам Джийн:

– Колко хора по света са като мен?

Тя се замисля и предпазливо отговаря:

– Мисля, че... никой.

– Чакай, тогава ще ти задам този въпрос по друг начин... Ей, как ми е косата? – прекъсвам се сам.

– Нищо ѝ няма, добре си е.

– Окей. Ще ти задам въпроса по друг начин. – Отпивам от бирата ѝ. – И така. Защо ме харесваш?

– Защо ли? – пита ме и тя.

– Да. Защо?

– Ами... – Капчица бира е паднала върху ризата ми "Поло" и тя ми подава салфетката си. Елементарен неволен жест, който ме трогва. – ...ти... проявяваш интерес към другите... Това не се среща често в този... епикурейски свят. Това е... О, Патрик, съвсем ме обърка...

Тя затваря очи и поклаща глава.

– Хайде де – подканям я. – Продължавай. Моля те. Искам да знам.

– Ти си мил... – тя повдига нагоре очи, – това е... секси... не знам. Но и... тайнствеността също. Мисля, че си... някак загадъчен. – Замлъква и въздъхва. – Освен това си... внимателен. – Вече не я е страх, гледа ме право в очите.

– А пък мисля, че срамежливите мъже са и романтични.

– Колко хора са като мен на този свят? – питам отново.

– Наистина ли ти изглеждам такъв?

– Патрик – възмущава се тя, – защо да те лъжа?

– Разбира се, че няма защо да ме лъжеш... но си мисля...

– Мой ред е да въздишам дълбокомислено. – Мисля си... нали знаеш тази приказка, че няма две еднакви снежинки?

Тя кимва.

– Струва ми се, че не е вярно. Според мен много снежинки си приличат... и много хора си приличат.

Тя пак кимва, за да е по-убедителна, но виждам, че е объркана.

– Външността понякога лъже – припомням ѝ.

– Не! – Тя категорично тръсва глава, за пръв път уверена в себе си. – Не мисля така. Външността не лъже.

– Понякога, Джийн – обяснявам ѝ, – линиите, разделящи външността – това, което виждаш, от действителността – това, което не виждаш, се замъгляват.

– Не е вярно – упорства тя. – Това просто не е вярно.

– Хайде де – усмихвам се.

– Мислех така преди – казва тя. – Преди десет години може би. Но сега мисля иначе.

– Какво искаш да кажеш? – любопитствам. – С това "мислех преди"?

...действителността нахлува. Имам странното чувство, че това е ключов момент в живота ми, и се стресвам от внезапно обзелото ме просветление. Не мога да ѝ предложа нищо, което да има стойност. За пръв път гледам на Джийн като на нещо, което не е забранено; тя изглежда по-силна, не толкова податлива, изгаряща от желание да ме отведе в нова и непозната земя, в страшната несигурност на един съвсем различен свят. Усещам, че иска да пренареди живота ми, да го промени изцяло – виждам го в очите ѝ, но въпреки че те ми казват истината, знам, че някой ден, много скоро дори, тя също ще попадне в ритъма на моята лудост. Трябва само да мълча и да не отварям дума за това. И все пак се чувствам някак по-слаб, сякаш тя решава кой съм, и по моя собствен твърдоглав и своенравен начин трябва да призная, че ме заболява, усещам някакъв вътрешен спазъм, но преди да успея да се противопоставя на тази болка, вече съм почти смаян и трогнат от това, че бих могъл да приема любовта ѝ, макар и без взаимност. Чудя се дали сега, докато сме още тук, в "Наникъде", тя забелязва как мрачните облаци се разбягват от очите ми. И въпреки че студенината, която винаги съм изпитвал, започва да ме напуска, вцепенението ми ще си остане и никога няма да изчезне. Тази връзка вероятно няма да доведе до нищо... досега тя не промени нищо. Представям си чистия ѝ мирис, като на чай...

– Патрик... кажи ми нещо... не се разстройвай така.

– Мисля, че е време... да огледам добре... света, който създадох – признавам и сълзи задавят гърлото ми. – Намерих... половин грам кокаин... снощи в гардероба.

Дланите ми са сключени в общ юмрук, стискам ги силно, до побеляване на кокалчетата.

– Какво направи с него? – пита тя.

Слагам ръка на масата. Тя я взема в своята.

– Изхвърлих го. Целия. Искаше ми се да го шмръкна, но го изхвърлих.

Тя стисва силно ръката ми.

– Патрик?

Дланта ѝ се плъзва нагоре до лакътя ми. Когато отново намирам сили да я погледна в очите, стресва ме мисълта колко ненужна и отегчителна е физическата ѝ красота и из главата ми се върти въпросът: "Защо пък да не се хвана с нея?" Отговорът: тялото ѝ е по-хубаво от тези на повечето момичета, които познавам. Втори отговор: никой не е незаменим. И още един: всъщност няма никакво значение. Тя седи пред мен посърнала, но обнадеждена, готова всеки момент да заплаче. И аз стисвам ръката ѝ, трогнат от нейното неведение за злото. Остава ѝ да премине още една проверка.

– Имаш ли куфарче за документи? – питам я и преглъщам тежко.

– Не. Нямам.

– Ивлин ходи с куфарче – подхвърлям.

– Така ли? ... – пита Джийн.

– А папка?

– Съвсем малка – признава тя.

– Дизайнер? – питам подозрително.

– Не. Най-обикновена.

Въздъхвам и вземам малката ѝ твърда ръка в своята.

...а в южните пустини на Судан жегата се издига на вълни към небето, стотици хиляди мъже, жени и деца кръстосват храсталаците и отчаяно търсят храна. Разорени и гладни, те кретат от село в село, хранят се с бурени и листа, оставят след себе си опашка от мъртви, обезсилени тела. Самите те умират бавно, неумолимо. Сива утрин в неплодородната пустиня, из въздуха се носят песъчинки, момче с лице като черна месечина лежи на земята и се опитва да разчисти пясъка около врата си, стълбове прахоляк се издигат към небето и скриват слънцето, момчето вече е покрито цялото c пясък, почти мъртво, с нетрепкащи очи, благодарно (представяте ли си някой в този свят да е благодарен за нещо), че никой от измършавелите не му обръща внимание, подминават го, потънали в собствената си болка (не, има някой, който забелязва агонията на момчето, той се усмихва, сякаш знае много важна тайна), момчето отваря и затваря безмълвно напуканите си устни, в далечината се мержелее училищен автобус, а някъде над него към небесата се издига дух, отваря се врата, духът пита: "Защо?", дом за мъртвите, във вечността, любов и тъга изпълват душата на момчето...

– Окей.

Смътно дочувам телефонен звън отнякъде. Докато мълча, край масата ни трябва да са минали стотици, хиляди хора.

– Патрик! – повиква ме Джийн.

Някой спира пред будката на ъгъла с бебешка количка и си купува шоколад. Бебето ни гледа втренчено – Джийн и мен. Ние също се вглеждаме в него. Наистина е странно, но усещам някакво непознато чувство да се надига в мен, сякаш едновременно се приближавам и се отдалечавам от нещо и всичко е възможно.

Аспен

Два часът следобед е, до Коледа остават четири дни. Седя на задната седалка на черна лимузина, паркирана пред безлична тухлена сграда на Пето авеню, и се опитвам да прочета внимателно статия за Доналд Тръмп в новия брой на списание "Фейм". Жанет иска да вляза с нея, но ѝ отговарям само:

– Няма да стане.

Тя е с насинено око от снощи, когато по време на вечеря в "Ил Марлибро" трябваше да я убеждавам да го направи и след доста разгорещен спор в апартамента ми накрая се съгласи. Дилемата на Жанет не предизвиква у мен чувство за вина и по време на вечерята съвсем искрено ѝ заявих, че не мога да изразявам към нея загриженост, каквато не изпитвам. През целия път днес плака в колата. Единственото ясно, разбираемо чувство у нея е отчаянието и може би копнежът, и макар през повечето време да не ѝ обръщах никакво внимание, накрая все пак се наложи да ѝ кажа:

– Слушай, от сутринта съм глътнал два ксанакса и не можеш с нищо да ме разстроиш.

Сега, докато се измъква от лимузината, я успокоявам.

– Така е най-добре – промърморвам. – Не го вземай чак толкова на сериозно.

Шофьорът, чието име забравих, я отвежда до входа на тухлената сграда и преди да влезе, тя се обръща за един последен скръбен поглед. Въздъхвам и ѝ махвам с ръка за сбогом. Тя е с дрехите от снощи: памучно палто, наподобяващо кожа на леопард, с вълнена подплата, и рокля "Бил Блас" от вълнен креп. В "Шоуто на Пати Уинтърс" сутринта имаше интервю със Снежния човек и за мое голямо учудване той се оказа словоохотлив и симпатичен.

Чашата, от която пия водка "Абсолют", е финландска. В сравнение с Жанет тенът ми е къде-къде по-тъмен.

Шофьорът излиза от сградата и с вдигнат палец ми дава знак, че всичко е наред. После плавно отлепя лимузината от бордюра и потегля към летище "Джон Ф. Кенеди", откъдето самолетът ми за Аспен излита след час и половина. Когато се върна през януари, Жанет ще е извън страната. Запалвам повторно пурата си и се оглеждам за пепелник. На ъгъла на улицата съзирам църква. И какво от това? На кого ли му пука? Това, ако не се лъжа, е петото мое дете, което пращам за аборт, и третото, което не убивам със собствените си ръце (безполезна статистика, признавам си). Вятърът навън е студен и пронизващ, а дъждът се блъска в тъмните стъкла на лимузината, стича се на струйки, както вероятно сълзите по лицето на Жанет в операционната зала, замаяна от упойката, потънала в някакъв спомен от миналото, когато светът е бил безупречен. Сдържам внезапното си желание да се изкикотя истерично.

На летището нареждам на шофьора, преди да прибере Жанет, да се отбие в "Шуорц" и да купи следните неща: кукла, дрънкалка, гумен обръч за начесване на никнещи зъби и плюшена бяла мечка, и да ги остави неразопаковани на задната седалка. Жанет ще се оправи – целият живот е пред нея (ако не се навре между ръцете ми). Освен това любимият филм на това момиче е "Красива в розово", тя смята Стинг за много готин пич, така че каквото и да ѝ се случи, то няма да е незаслужено и не би трябвало който и да било да изпитва съжаление към нея. Това време не е за невинни.

Свети Валентин

Вторник сутринта. Стоя до бюрото си в хола и разговарям по телефона с моя адвокат. От време на време хвърлям по едно око на "Шоуто на Пати Уинтърс" и на камериерката, която лъска пода, чисти петната кръв по стените и изхвърля вестници, оплескани със съсиреци, без да обели дума. През главата ми минава мисълта, че тя също е изгубена в един свят от мръсотия, затънала е до гуша в него, което, не знам защо, ме подсеща, че акордьорът на пианото трябва да се отбие днес следобед и няма да е лошо да оставя бележка на портиера, за да го пусне. Не че някой е свирил някога на "Ямаха"-та, но едно от момичетата падна върху него и скъса струни, които по-късно използвах.

– Трябват ми още данъчни облекчения – казвам в слушалката.

На телевизионния екран Пати Уинтърс пита едно осем–деветгодишно дете:

– Ама това не е ли още една дума за оргия?

Часовникът на микровълновата фурна започва да звъни. Топля си суфле.

Няма смисъл да отричам: преживях една ужасна седмица. Започнах да пия собствената си урина. Смея се гръмогласно без причина. Понякога спя под леглото си. Постоянно търкам зъбите си, докато ме заболят венците и устата ми се напълни с кръв. Снощи, преди да вечерям в "1500" с Рийд Гуудрич и Джейсън Ръст, за малко да ме хванат в пощата на Таймс Скуеър, когато се опитвах да изпратя в колет на майката на едно от момичетата, убито от мен миналата седмица, изсушеното ѝ кафяво сърце. На Ивлин обаче успях да изпратя по пощата от службата кутийка с мухи и с бележка, написана на машина от Джийн, в която заявих, че не искам повече да ѝ виждам физиономията, и ѝ препоръчах да мине на диета, макар че кучката му с кучка няма нужда от такава. Но по случай празника направих и неща, които всеки нормален човек би одобрил. Купих от "Бенделс" и изпратих тази сутрин на адреса на Джийн пакет памучни салфетки "Кастелини", люлеещ се стол от "Джени Би Гууд", тафтена покривка за маса от "Барни", старинно портмоне с верижка, старинна сребърна тоалетна масичка от "Мейсис", етажерка от бял бор, гривна от деветкаратово злато от "Бергдорф" и стотици, стотици рози, розови и бели.

В службата. Стихове от песни на Мадона непрекъснато се въртят из главата ми, преследват ме по уморителен и познат начин и ме карат да зяпам с безизразни очи в пространството, докато се опитвам да забравя какво ми предстои днес. В този момент някаква фраза прогонва песните на Мадона и ме изпълва с непознат страх – усамотена селска къща непрекъснато се връща и витае в мислите ми. Някакъв редактор от "Форчън", който иска да пише статия за мен и от когото се крия вече почти година, ме хваща на телефона и накрая се обаждам на репортера му, та уговаряме час за интервю. Макдърмот е обзет от факс мания и отказва да разговаря с мен по телефона, предпочита кратки съобщения по факса. В днешния брой на "Пост" пише, че останки от телата на трима души, изчезнали през март миналата година от борда на една яхта, били открити целите в лед, накълцани на парчета и подпухнали, във водите на Ийст Ривър; някакъв маниак обикалял из градските магазини и сипвал отрова в еднолитрови бутилки "Евиан", вече имало седемнайсет смъртни случая; слухове за зомби, настроения сред обществеността, растяща безпътица, пълно неразбиране.

И както си му е редът, на бял свят отново се появява Тим Прайс, или поне съм доста сигурен, че е така. Докато седя зад бюрото си и едновременно зачерквам в календара отминалите дни и чета най-новия бестселър за мениджмънт със заглавие "Защо смотаняците преуспяват?", позвънява Джийн и ми казва, че Тим Прайс искал да ме види. С известен страх отвръщам:

– Добре, пусни го.

Прайс влиза в кабинета ми, облечен във вълнен костюм "Канали Милано", памучна риза "Айк Бехар", копринена вратовръзка "Бил Блас" и кожени обувки с бомбета и връзки от "Брукс Брадърс". Преструвам се, че разговарям по телефона. Той сяда срещу мен, от другата страна на бюрото ми "Палацети" със стъклен плот. На челото му има някакво петно, или поне на мен така ми се струва. Иначе изглежда напълно здрав. Разговорът ни преминава горе-долу в следния дух, само че вероятно е по-кратък.

– Прайс – стискам му ръката. – Къде се губиш толкова време?

– Ами насам-натам – усмихва се той. – Обаче се върнах.

– Далече, а? – смутено подпитвам. – Как беше там?

– Ами беше... необичайно. – Той потръпва. – И... потискащо.

– Веднъж ми се стори, че те мярнах в Аспен – промърморвам.

– Ти как си, Бейтмън?

– Окей. Просто... съществувам.

– А Ивлин? – пита той. – Как е тя?

– О, с нея скъсахме – усмихвам се.

– Лоша работа – замисля се той върху факта, после се сеща за друго. – Ами Кортни?

– Тя се омъжи за Луис.

– За Грасгрийн ли?

– Не. За Карутърс.

Той размишлява известно време и върху това.

– Имаш ли телефонния ѝ номер?

Докато му го записвам на листче, подмятам:

– Нямаше те цяла вечност, Тим. Какво стана?

Отново поглеждам към размазаното петно на челото му, макар да знам, че ако попитам друг човек дали го има, или не, той ще ми отговори, че го няма.

Той се изправя и взема листчето.

– Върнах се. Сигурно съм ви липсвал. Отклоних се за малко от релсите. Може би заради бързата скорост на движение. Сега работя за Робинсън. Дясната му ръка съм, да знаеш.

– Бадемче...

Черпя го, но не успявам да прикрия смущението си от неговото самодоволство.

Той ме потупва по гърба.

– Ти си откачен, Бейтмън. Животно. Истинско животно.

– Просто не мога да не се съглася с теб – признавам през смях, докато го изпращам до вратата.

Когато си тръгва, хем се чудя, хем не, какво ли става в света на Тим Прайс, който наистина е светът на повечето от нас: велики идеи, пичовски неща, момче се сблъсква със света и го получава.

Скитник на Пето авеню

Връщам се от Сентръл Парк, където край детската зоологическа градина, недалеч от мястото, на което убих онова дете, храних преминаващите кучета с мозъка на Урсула. Вървя надолу по Пето авеню в четири часа следобед и всички лица на улицата ми изглеждат тъжни, във въздуха се носи мирис на гнило, хора се въргалят по паважа, някои мърдат, друга – не. Историята загива и малко са онези, които поне отчасти осъзнават, че нещата вървят към лошо. Самолети кръстосват небето над града и преминават пред слънцето. Вятърът препуска по Пето авеню, после свива по Петдесет и седма улица. Ята гълъби се вдигат бавно и се разпръсват в небето. Въглеродният окис от автомобилите се смесва с аромата на печени кестени. С благоговение поглеждам нагоре, към върха на "Тръмп Тауър", висока, горда сграда, блеснала под лъчите на следобедното слънце. Пред нея две лукави негърчета обират със светкавична бързина парите на туристите на, Познай къде е асото" с три карти и едва се сдържам да не им пръсна главите с по един куршум.

Недалеч от ъгъла на Петдесет и пета улица върху съдрано чердже със сгънати крака седи просякът, когото ослепих една пролет. Колкото повече приближавам, толкова по-ясни стават белезите от раните по лицето му. Забелязвам и табелката в ръцете му, на която пише: ВЕТЕРАН ОТ ВОЙНАТА ВЪВ ВИЕТНАМ ОСЛЕПЯЛ ТАМ. МОЛЯ ПОМОГНЕТЕ МИ. НИЕ СМЕ ГЛАДНИ И БЕЗПРИЗОРНИ. Защо пък "ние"? Тогава виждам и кучето, което вече ме гледа подозрително, и щом приближавам господаря му, се изправя и започва да ръмжи. Когато заставам пред скитника, то излайва срещу мен и върти нервно опашката си. Навеждам се и заплашително вдигам ръка срещу него, то се отдръпва с изпънати нокти на лапите.

Измъквам портфейла си и се преструвам, че смятам да пусна долар в празната кутия от кафе, но си казвам: "Защо трябва да се преструвам? И без това никой не обръща внимание, най-малкото пък на него." Той усеща присъствието ми и спира да клати кутията от кафе. Тъмните очила изобщо не могат да скрият раните, които съм му направил. Носът му е така размазан, че не мога да си представя как изобщо диша.

– Ти никога не си бил във Виетнам – прошепвам в ухото му.

След дълго мълчание, през което опикава панталоните си, а кучето уплашено скимти, той простенва:

– Моля ви... не ме наранявайте.

– Да не мислиш, че ще си губя времето с теб? – сопвам му се отвратен.

Махам се оттам и забелязвам малко момиче с цигара в уста, което проси точно пред "Тръмп Тауър".

– Къш оттук! – извиквам ѝ.

– Къш оттук! – отговаря ми тя.

Сутринта в "Шоуто на Пати Уинтърс" интервюираха близо час някакъв веселяк. По-късно този следобед точно пред "Станхоуп" разгневен защитник на дивите животни щеше да нареже с нож лицето на жена, облечена в палто от кожи на сребърна лисица и норка. Но сега, все още загледан в слепия просяк на отсрещната страна на улицата, аз си купувам шоколадче "Доув" с кокосово мляко и намирам в него парченце кост.

Нов клуб

В четвъртък вечер се натъквам на Харълд Карнис на един банкет по случай откриването на нов клуб, наречен "Краят на света", на същото място, където преди беше "При Пети" в Горен Ийст Сайд. Там съм заедно с Нина Гудрич и с Джийн. Седим в едно от сепаретата, а Харълд пие шампанско на бара. Достатъчно съм пиян, за да ида да се разправям с него във връзка със съобщението, което му оставих на телефонния секретар. Моля Нина и Джийн да ме извинят и се отправям към бара в другия край на клуба с ясното съзнание, че ще трябва да се подкрепя с още едно мартини, преди да обсъждам този въпрос с Карнис (седмицата бе много нестабилна, в понеделник се разплаках пред телевизора на един епизод от "Алф"). Неспокоен съм, докато го наближавам. Харълд е с вълнен костюм "Гийвс енд Хоукс", копринена вратовръзка, памучна риза и обувки "Пол Стюарт". Изглежда по-тежък, отколкото съм го запомнил.

– Трябва да се примириш с това – заявява той на Трумън Дрейк. – До края на деветдесетте години японците ще са собственици на по-голямата част от тази страна.

Успокоен от факта, че както обикновено Харълд разпространява "нова" и ценна информация, при това с лек, но не осезаем английски акцент, събирам достатъчно смелост и го прекъсвам:

– Млъкни, Карнис. Това няма да стане.

Обръщам на един дъх чашата мартини със "Столичная", докато Карнис, изненадан и стреснат, се обръща да ме види кой съм, на лицето му цъфва колеблива усмивка. Някой друг зад нас се обажда:

– Да, ама виж какво стана с "Геко"...

Трумън Дрейк потупва Харълд по гърба и се обръща към мен.

– Има ли някаква ширина на тирантите, която да е... как да кажа... по-подходяща от другите?

Ядосан, избутвам го в тълпата и той изчезва.

– Е, Харълд – започвам. – Получи ли съобщението ми?

Карнис изглежда озадачен отначало, после запалва цигара и накрая се разсмива.

– Мамка му, Дейвис. Да, голям майтап. Значи ти беше, така ли?

– Естествено – мърморя си под носа, премигвам и разпръсвам с ръка дима от цигарата му пред лицето ми.

– Дето Бейтмън убил Оуен и компаньонката? – Той продължава да се хили. – О, жестоко беше, да. Да ти умре конят от гъдел, както казват в "Гручо Клуб". – Поглежда ме тъжно и добавя: – Много дълго съобщение беше, нали?

– Какво по-точно имаш предвид, Харълд? – питам с идиотска усмивка на лицето и тайно се надявам, че това дебелогъзо копеле не е могло да се намърда в "Гручо Клуб", а дори да е успял, щом така се хвали, значи никой не му е обърнал внимание.

– Как какво? Съобщението, което си ми оставил. – Карнис вече са оглежда насам-натам, маха с ръка на колеги и на познати гаджета. – Между впрочем, Дейвис, как е Синтия? – Грабва чаша шампанско от таблата на преминаващ келнер. – Още ходиш с нея, нали?

– Чакай, Харълд. Какво искаш да кажеш? – натъртвам на всяка дума.

На него този разговор вече му е омръзнал, не го интересува и не слуша. Поглежда ме виновно и казва:

– Нищо. Радвам се, че те видях. Ей, това там не е ли Едуард Тауърс?

Проточвам врат, за да вида по-добре, и пак се обръщам към Харълд.

– Не е той. Карнис? Чакай малко.

– Дейвис – въздъхва той уморено, сякаш търпеливо ще обяснява нещо на дете. – Не обичам да говоря зад гърба на хората, шегата ти наистина беше забавна. Само че, копеле, допуснал си фатална грешка. Този Бейтмън е такъв гъзолизец и смотаняк, че просто никой не би повярвал на глупостите му. Иначе ми се стори смешно. Сега дай да видим къде ще хапнем. Може да вечеряме в "150 Устър" или да видим какво е намислил Макдърмот. Или пък Престън. Той е голям бесняк.

Харълд се опитва да тръгне нанякъде.

– Бесняк ли? Бесняк ли? Бесняк ли каза, Карнис? – Разкрещявам се като луд, чувствам се напрегнат, макар да не съм вземал никаква дрога. – Какви ги плещиш? Какъв бил Бейтмън?

– О, стига бе, пич. Че защо, мислиш, го заряза Ивлин Ричардс? Той не може да си поръча жена по телефона, камо ли да... Какво каза, че направил с нея? – Харълд продължава да зяпа разсеяно наоколо и вдига чаша за поздрав към някакви познати. – А, да, накълцал я. – Той пак избухва в смях, но този път се смее по-учтиво. – Сега ме извини, ако обичаш, защото трябва да...

– Чакай. Спри! – изкрещявам в лицето му, за да съм сигурен, че ще ме чуе. – Ти май не разбираш. Нищо не може да влезе в тъпата ти чутура. Аз го убих. Аз, Карнис. Аз нацепих главата на Оуен на парчета. Измъчил съм до смърт десетки жени. Всичко, което издиктувах на телефонния ти секретар, е истина.

Казах всичко, и то съвсем не спокойно, но се чудя защо това не ми действа като благословия.

– Прощавай – казва той и се опитва да не обръща внимание на изблика ми. – Наистина трябва да тръгвам.

– Не! – извиквам. – Не, Карнис. Чуй ме. Слушай ме много, много внимателно. Аз-убих-Пол-Оуен-и-го-направих-с-кеф. По-ясно от това не мога да ти го кажа.

Наблягането на всяка дума едва не ме задушава.

– Но това просто не е възможно – заявява той и ме отблъсва настрани. – И не намирам вече нищо забавно.

– Така и трябва да бъде! – изревавам му. – А защо да не е възможно?

– Ами защото няма как.

Той ме оглежда загрижено.

– Защо? – отново надвиквам музиката, въпреки че не е толкова силна. – Тъпо копеле такова!

Той се опулва насреща ми, сякаш и двамата сме под вода, после ясно и отчетливо ми обяснява:

– Защото... аз... вечерях... с Пол Оуен... два пъти... в Лондон... само преди десет дни.

Гледаме се безмълвно цяла минута, накрая събирам сили да му отговоря, но гласът ми вече не е толкова убедителен и аз самият не съм сигурен в това, което казвам.

– Не... не си.

Но вместо утвърдително, това прозвучава като въпрос.

– Стига, Доналдсън – казва Карнис и освобождава ръката си от моята. – Извини ме.

– Извинен си – ухилвам му се.

После се връщам в сепарето, където междувременно са се настанили Джон Едмънтън и Питър Бийвърс, и се занитвам с един халцион, преди да отведа Джийн у дома, в моя апартамент де. Джийн е облечена с нещо от "Оскар де ла Рента". Нина Гудрич беше в рокля с пайети от "Мацуда" и отказа да ми даде телефонния си номер, въпреки че през това време Джийн беше в тоалетната на долния етаж.

Таксиджия

В сряда преживявам още един неприятен епизод от това, което минава за мой живот, и явно то става по нечия вина, но не знам чия. Задръстване блокира пътя на таксито, с което се нося към Уолстрийт след мощна закуска в "Риджънси" с Питър Ръсел, дето някога беше дилър при мен, преди да си намери свястна работа, и Еди Ламбърт. Ръсел бе с вълнено спортно сако "Редаели" с две копчета, памучна риза "Хакерт", копринена вратовръзка "Ришел", широки вълнени панталони "Криция Уомо" и кожени обувки "Коул-Хаан". "Шоуто на Пати Уинтърс" сутринта бе за ученички от четвърти курс, които си набавят наркотици срещу секс. Толкова ми стана интересно, че за малко да отменя закуската с Ламбърт и Ръсел. Ръсел поръча и за мен, докато разговарях по телефона във фоайето. Оказа се, че е решил да ме натъпче с мазнини и с натрий, и преди да разбера какво става, запристигаха чинии с билкови вафли с шунка в крем-сос "Мадейра", пържени наденички и кейк със сметана. Наложи се допълнително да поръчам на келнера билков чай, нарязано на филийки манго с къпини и бутилка "Евиан". На светлината на утринното слънце, която нахлуваше през прозорците на "Риджънси", наблюдавах как келнерът остъргва шоколада от един еклер върху още горещите яйца на Ламбърт. Накрая пожелах да настърже шоколад и върху филийките ми манго. По време на закуската не се случи нищо интересно. Трябваше да завъртя още един телефон и когато се върнах, забелязах, че едната от филийките манго липсва, но не обвиних никого. Други неща се въртяха в главата ми: как да се помогне на американските училища, липсата на доверие между хората, канцеларски комплекти за бюра, нова ера от възможности и какви са моите, да си купя билет за Стинг, участващ в "Опера за три гроша", която преди броени дни тръгна на Бродуей, как да вземам повече и да помня по-малко...

Седя в таксито, облечен във вълнено-кашмирено палто на "Студио 000.1" от "Фере", вълнен костюм с широки панталони от "Шьонеман", копринена вратовръзка от "Живанши Джентълмен", чорапи "Интъруовън", обувки "Армани" и тъмни очила "Рейбан", през които чета "Уолстрийт Джърнъл". В слушалките на уокмена звучи парче на Бикс Бейдърбек. Оставям "Джърнъл" и вземам "Пост", за да прегледам шеста страница. На светофара на кръстовището на Седмо авеню и Трийсет и четвърта улица в друго такси до моето забелязвам Кевин Гладуин, облечен в костюм "Ралф Лоран". Смъквам надолу тъмните си очила. Кевин вдига очи от новия брой на списание "Мъни" и вижда, че го наблюдавам, точно преди таксито му да изфучи напред. Таксито, в което пътувам, изведнъж се отскубва от задръстването, свива надясно по Двайсет и седма улица и се качва на магистралата Уест Сайд по посока на Уолстрийт. Прибирам вестника, заслушвам се в музиката и се замислям за времето – колко рано захладня. И в този момент забелязвам, че шофьорът ме наблюдава изпитателно в огледалото за обратно виждане. Лицето му – с дълбоки пори и едри корени на брадата, придобива подозрителен и настървен израз. Въздъхвам – нещо нормално, мисля си – и се опитвам да не му обръщам внимание. Отвори предния капак на една кола и веднага ще разбереш що за хора са онези, които са я правили. Тази мисъл не мога да я избия от главата си.

Но шофьорът почуква на плексигласовата преграда и ми дава знак. Докато свалям слушалките на уокмена от главата си, виждам, че заключва вратите – лостчетата падат, изщракват глухо, почти едновременно. Колата върви по-бързо, отколкото би трябвало, в крайната дясна лента на магистралата.

– Да? – обаждам се отегчено. – Какво има?

– Ей, не те ли познавам отнякъде? – пита ме той с едва доловим акцент, който е или средиземноморски, или от Ню Джързи.

– Не – понечвам да си сложа отново слушалките.

– Лицето ти ми е познато – заявява той. – Как се казваш?