Текст книги "Американски психар"

Автор книги: Брет Елис

сообщить о нарушении

Текущая страница: 21 (всего у книги 27 страниц)

– Направете нещо, направете нещо!

Загледани в умиращото дете, и двамата не обръщаме внимание на хаоса, който започва около нас, хора се щурат насам-натам и крещят високо.

Макар отначало да съм напълно удовлетворен от действията си, внезапно ме обзема трагично отчаяние при мисълта колко нелепо е и колко безболезнено може да бъде отнет животът на едно дете. Това същество пред мен, малко, сгърчено и окървавено, няма всъщност никакво минало и на практика нищо не е изгубило. Колко по-лошо е (и по-приятно) да отнемеш живота на някого, който току-що е взел зрелостния си изпит, предстои му да създаде семейство, да има приятели, кариера, чиято смърт ще разстрои много повече хора с неограничени възможности за скърбене, отколкото безсмислената смърт на това все още неразвито дете. Изведнъж непреодолимо ми се приисква да намушкам и майката на детето, която е изпаднала в истерия, но само я шамаросвам грубо през  лицето и ѝ изкрещявам да се успокои. Никой не ме поглежда с неодобрение заради това. Смътно осъзнавам, че в помещението става по-светло, отваря се някаква врата,  появяват се служители на зоопарка, пазач, някой от туристите  снима с фотоапарат, пингвините пищят зад нас и се  блъскат подплашени в стъклената стена на аквариума. Някакъв полицай ме отстранява, макар да му се представих  и на него като лекар. Някой изнася детето навън, слагат го на тревата и свалят ризката му. Момченцето отваря уста и умира. Налага се да обуздават майката.

Чувствам се празен, сякаш ме няма тук, дори пристигането на полицаите не ме плаши и не си тръгвам, а стоя с тълпата пред къщата на пингвините, с десетките други, които след известно време се разотиват един по един. Накрая и аз поемам по Пето авеню, изненадан, че толкова малко кръв е изцапала якето ми, и спирам на ъгъла с Петдесет и шеста улица пред сергия с шоколади, купувам си един с аромат на кокосов орех. Представям си постепенно разширяваща се дупка в слънцето и неизвестно защо това премахва напрежението, което ме връхлетя, когато за пръв  път видях очите на белия бухал, и което се появи отново, след като изнесоха момчето от къщата на пингвините, а аз си тръгнах незаловен, с оплескани от кръв ръце.

Момичета

От около месец се появявам в службата от дъжд на вятър. Единственото, което ми се иска да правя, струва ми се, е да работя върху мускулите си, предимно да вдигам тежести, и да си запазвам маси в ресторанти, в които вече съм бил, а след това да отменям резервациите. Апартаментът ми вони на развалени плодове, но всъщност миризмата идва   от месото, което изстъргах от главата на Кристи и поставих  в стъклена купа "Марко" на полица до антрето. Самата глава, покрита с мозъчна каша, куха и с извадени очи, лежи в ъгъла на хола под пианото и смятам да я използвам за фенер на празника Вси светии. Заради вонята решавам да използвам апартамента на Пол Оуен за малката веселба, която съм планирал за довечера. Поисках жилището да бъде проверено за подслушвателни устройства и останах разочарован, защото не бе открито нито едно. Някой, с когото се свързах чрез адвоката си, ми съобщи, че Доналд Кимбол, частният детектив, разбрал отнякъде, че Оуен наистина бил в Лондон. Забелязали го два пъти във фоайето на хотел "Кларидж", по веднъж при шивач на Савил Роу и в новооткрит моден ресторант в Челси. Преди две вечери Кимбол отлетя за там, което означава, че вече никой не наблюдава апартамента, и ключовете, които откраднах от Оуен, все още вършат работа, та следобед отнесох там инструментите – бормашина, бутилка с киселина,пистолета за забиване на пирони, ножове и запалка"Бик". Наемам две компаньонки от престижна частна агенция, чиито услуги досега не съм ползвал. Плащам със златната кредитна карта "Американ Експрес" на Оуен, която, предполагам, не е под наблюдение, защото сега всички смятат, че той е в Лондон. Но платинената я държат под око. По ирония на съдбата (според мен) "Шоуто на Пати Уинтърс" сутринта бе за полезните съвети на принцеса Даяна към онези, които искат да бъдат красиви.

Полунощ е. Разговорът, който водя с двете момичета – много млади, русокоси мацета с големи цици, е кратък, тъй като едва успявам да удържам обърканата си природа.

– Та ти живееш в истински палат, господинчо – заключава едната от тях, на име Тори, впечатлена от смешно подреденото жилище на Оуен. – Това си е истински палат.

– Чак пък толкова – отвръщам, подразнен.

 Докато забърквам питиетата от добре заредения бар-шкаф на Оуен, споменавам, че работя в "Пиърс енд Пиърс" на Уолстрийт. Това тях не ги интересува. Отново дочувам гласа на някоя от двете, която пита дали това не  е магазин за обувки. Тифани пък разглежда списания  отпреди три месеца, седнала на тапицирания с черна кожа диван под ивицата фалшива волска кожа. Изглежда, смутена, сякаш не разбира нещо. "Моли се, кучко, само се моли", мисля си и трябва да си призная, че е адски възбуждащо да подтикваш тези момичета да се унижават пред теб за дребни пари. Наливам им още по едно питие и споменавам между другото, че съм учил в "Харвард".

– Знаете ли какво е това? – питам след известна пауза. И направо съм шокиран, когато Тори отговаря:

– Запознах се служебно с един човек, който ми каза, че е учил там.

– Клиент ли беше? – любопитствам.

– А, не – стресва се тя. – да кажем, че беше познат по работа.

– Да не е бил сутеньор? – подпитвам пак и се случва най-ужасното.

– Е, нека си бъде познат по работа. – Тя спира, за да отпие от чашата си. – Каза ми, че е учил в "Харвард", обаче... аз не му повярвах. – Поглежда към Тифани, после към мен. Единодушното ни мълчание я насърчава да разказва и тя продължава с нелогично насечени изречения.

– Имаше той една маймунка. И понякога се налагаше да я гледам... в неговия апартамент. Пусках си телевизори и зяпах по цял ден, щото нямаше к'во да правя, докато онзи пич го нямаше вкъщи... и докато уж пазех маймунката. Но нещо ѝ  имаше... на тая маймуна. Искаше да гледа само...

Тя млъква с озадачен израз на лицето, несигурна дали да каже всичко, дали аз и другата курва сме достойни да бъдем посветени в тази тайна. Подготвям се за нещо сензационно,  шокиращо.

– Искаше да гледа само... – тя въздъхва и някак бързо забърборва: – "Шоуто на Опра Уинфри". Нищо друго не признаваше. Онзи пич го беше записал на куп касети само заради маймуната – тя ме поглежда умолително, сякаш си е загубила  ума тук, в жилището на Оуен, и аз трябва да ѝ го потърся – и беше изрязал рекламите. Абе опитвам се веднъж да сменя канала... да спра касетата... за да си гледам някой сериал или нещо друго... но – тя допива чашата си, обръщайки нагоре очи, явно притеснена от тъпия  си разказ, но продължава смело – пустата му маймуна започна да пищи и не млъкна, докато на екрана не се появи Опра. – Преглъща, прочиства гърлото си, изглежда готова  да се разплаче, ала не го прави. – И знаете ли, щом се опитвах да превключа на друг канал, гадната маймуна се нахвърляше да ме драска...

Тя млъква, явно свършила разказа си, обгръща се с ръце, трепереща, напразно прави опит да се сгрее.

Мълчание. Арктическо, ледено, пълно мълчание. И осветлението  над главите ни е студено. Изправен, поглеждам Тори, после и другото момиче – Тифани, на която май ѝ се придрайфа.

Накрая измънквам нещо, като едва намирам подходящите думи и се запъвам:

– Ъъ, не ми пука... дали сте водили... ммм, приличен живот... или не.

Започва сексът – здрава работа. След като обръсвам путката на Тори, тя ляга на леглото на Пол, разтваря крака и започвам да я обработвам с пръсти и с език, като от време на време обръщам внимание и на ануса ѝ. Тифани лапва члена ми; езикът ѝ, горещ и влажен, танцува бясно по главичката и ме възбужда до краен предел, наричам я "мръсна курветина", "пачавра". Докато чукам едната с  презерватив, а другата смуче ташаците ми, гледам ситопечатната картина над леглото и си мисля за локви, за гейзери кръв. От време на време в стаята става много тихо , чува се само жвакащият звук от члена ми, плъзгащ се навътре-навън, навътре-навън във влагалището на едно от момичетата. С Тифани на смени лижем обезкосмената путка и ануса на Тори. Двете едновременно се изпразват с викове и стенания, сплетени в поза шейсет и девет. Щом се овлажняват добре между краката, изваждам големия изкуствен член и им го давам да си поиграят с него. Тори разтваря крака и започва да разтрива клитора си, докато Тифани я чука с огромния, мазен член. Тори подканва Тифани да ускори темпото, докато накрая, останала без дъх, се изпразва повторно.

Отново ги поставям в поза шейсет и девет, за да продължат да се лижат и смучат, но това вече не ме възбужда. Мисля само за кръв, за това как ще изглежда кръвта им, и въпреки че Тори много добре знае как се работи с език, отблъсвам я от путката на Тифани и започвам да лижи и хапя мекото, розово, влажно месо между краката. Тори разтваря ануса си и сяда върху лицето на Тифани, като сама разтрива клитора си. Тифани гладно се нахвърля на путката ѝ, блестяща от капчиците влага по нея, а Тори хваща с две ръце големите ѝ твърди цици и ги стиска здраво. Захапвам по-силно Тифани, впивам зъби в путката ѝ и тя започва да се дърпа.

– Отпусни се – опитвам да я успокоя.

Тя скимти, опитва се да се измъкне, накрая изпиши ва силно, когато зъбите ми разкъсват плътта ѝ. Тори си мисли, че Тифани се изпразва, и притиска путката си още повече върху устата ѝ, заглушавайки писъците. Но когато вдигам глава към Тори с окървавено лице, с месо и косми, стърчащи от устата ми, а от разкъсаната путка на Тифани струи кръв върху леглото, забелязвам как ужасът внезапно я сковава. Ослепявам ги и двете с киселина и ги фрасвам по веднъж с дръжката на пистолета за забиване на пирони –  достатъчно, за да изгубят съзнание.

Тори се свестява, вързана по гръб, провесена през ръба на  леглото, с окървавено лице, тъй като преди това изрязах устните ѝ с ножица за пирони. Тифани е овързана с шест чифта тиранти на Пол в другия край на леглото и стене от страх, напълно вцепенена от ужаса на реалността. Искам тя да наблюдава какво ще се случи на Тори и начинът, по който е вързана, прави това неизбежно. Както обикновено, за да разбера по-добре тези момичета, заснемам смъртта им с видеокамера. За Тори и Тифани използвам суперминиатюрната "Минокс LX" с девет и половини милиметрова лента, тринайсетмилиметров обектив, автоматична настройка на блендата и вграден филтър за неутрализиране на негатива. Поставена е на триножник. На портативния СD -плейър на лавицата над леглото съм пуснал компактдиск на "Травелинг Уилбърис", за да заглушава крясъците.

– Започвам да дера Тори жива, правя разрези с готварски нож и откъсвам парчета месо от краката и стомаха ѝ докато тя напразно пищи, умолявайки ме да я пощадя, и според мен добре разбира, че наказанието ѝ ще бъде относително леко в сравнение с онова, което съм намислил за другата. Поръсвам отново лицето ѝ с киселина и се опитвам да отрежа пръстите ѝ с ножицата за пирони. После изливам киселина върху стомаха и гениталиите ѝ, но и това не я приближава бързо към смъртта, та започвам да я ръгам с ножа в гърлото, докато той среща някаква твърда кост и се счупва. Накрая пред вцепенените очи на Тифани отрязвам напълно главата – потоци кръв рукват към стените, пръски стигат чак до тавана – и я вдигам във въздуха като награда. Хващам члена си, морав от превъзбуда, свалям главата на Тори пред него, пъхвам го в окървавената ѝ уста и започвам да я чукам, докато се изпразня мощно в нея. След това ерекцията ми не спада, членът ми толкова твърд, че мога да се разхождам из изпоцапаната с кръв стая с главата на него, топла и безтегловна, без да я придържам c ръка. Известно време това ме забавлява, но трябва да си почина, затова изхлузвам главата на Тори от члена си и я слагам в гардероба на Пол от дъбово и тиково дърво. Гол, цял оплескан с кръв, сядам на един стол, отварям си бира "Корона" и включвам телевизора на Оуен.

По-късно, тоест сега, казвам на Тифани:

– Ще те пусна, шшшт...

Погалвам нежно лицето ѝ, мазно от сълзи и от киселината, и ми става криво, че тя за миг поглежда с надежда, преди да забележи запалената кибритена клечка в ръката ми. Кибрита задигнах от бара на "При Палио", където пихме с Робърт Фаръл и Робърт Прехтър миналия петък. Доближавам я до очите ѝ, които тя инстинктивно затваря, опърлям миглите и веждите ѝ. Накрая вземам запалка "Бик", разтварям насила очите ѝ с пръстите си и ги горя с пламъка, докато очните ябълки се пръснат. Тя все още е в съзнание, обръщам я по лице, разтварям хълбоците ѝ и с пистолета за пирони набивам изкуствения член надълбоко в ануса ѝ. Обръщам я по гръб, страхът е сломил всичките ѝ сили. Изрязвам цялата плът около устата ѝ и с най– дебелата бургия на бормашината започвам да разширявам тази дупка, а тялото ѝ се тресе в опит да противодейства.  Когато решавам, че дупката е достатъчно широка, зейнала като червено-черен тунел от скашкан език и избити зъби, напъхвам ръката си дълбоко в гърлото, чак до китката – през цялото време главата ѝ подскача бясно, но не може да хапе, защото бормашината е изстъргала зъбите ѝ до корените във венците, – напипвам жилите, придърпвам ги с пръст, докато ги хвана здраво, и рязко ги дръпвам напън през отворената уста. Гърлото ѝ потъва навътре, скрива се, кожата се сцепва, но пуска много малко кръв. Повече то от вътрешностите, включително гръклянът, увисват навън през устата и цялото ѝ тяло се гърчи като паднала по гръб хлебарка, разкъсвано от спазми. Разтопените очи се стичат по лицето и се смесват със сълзите и киселината. Без да губя време, изключвам осветлението и в тъмнината, още преди да е издъхнала, разкъсвам стомаха ѝ с голи ръце. Не мога да кажа какво правя с тях, но чувам жвакащи звуци, а дланите ми са топли и напоени с нещо.

И като последица от това – никакъв страх, никакъв смут.  Няма защо да се помайвам още тук, имам доста неща да свърша днес: да връщам видеокасети, да тренирам в спортния клуб, обещах на Жанет да я заведа на новия британски мюзикъл на Бродуей, трябва да запазя някъде маса за вечеря. Каквото е останало от двете тела е в ранния стадий на смъртта. Част от тялото на Тифани – мисля, че е нейното, макар да ми е трудно да ги различа – е потънала навътре и ребрата, повечето счупени на две, са изскочили през стомаха ѝ, горните са пробили гърдите ѝ. Една глава е закована с пирони за стената, пръсти се въргалят навсякъде, няколко са подредени в полукръг около компактдиска. Едното от телата, това на пода, е изхвърлило изпражнения, а по него личат следи от зъбите ми там, където съм го хапал яростно. Топвам ръката си в кръвта на единия от разпраните стомаси и с пръст изписвам на стената: ПАК СЪМ ТУК, а отдолу надрасквам зловеща рисунка...

Плъх

В средата на октомври ми доставят следните неща: радиоприемник "Pioneer VSX 9300 S", който има интегрирана система за очистване на звука "Dolby Prologie", дистанционно управление с инфрачервени лъчи и с възможност за 154 програмирани функции, 125 вата мощност на предните говорители и по 30 вата на задните; касетен дек "Akai GX 950 В", който е в комплект ръчно управление на диапазона на звуковите честоти, индикатор "Dolby" за равнището на записа, вграден калибриран тон-генератор и програма за редактиране, позволяваща маркиране на начален и краен звук, и изтриването на музикалния интервал между тях само с натискане на копчето. Една от трите глави на машината е за почистване  на лентата при прослушване или запис, което намалява страничните влияния. Очистването на шумовете става със система "Dolby НХ-Pro". Всички команди на лицевия панел се задействат с лъчево устройство за дистанционно управление; мултикомпактдиск "Сони MDP 700", който работи и с аудио, и с видеодискове – от седем и половина сантиметрови цифрови аудиосингли, до трийсетсантиметрови видеодискове. Машината е с бавнооборотен, многоскоростен аудио-видео лазер, система от два двигателя, която осигурява равномерно въртене на диска и автоматично устройство за предпазване на диска от повреда. Автоматична музикална сензорна система позволява подбор измежду деветдесет и девет писти, а устройството за автоматично търсене може да провери до седемдесет и девет кадъра от всеки видеодиск. Устройството за дистанционно управление е с десет копчета и с възможност за запаметяване на команди. Машината е с два позлатени жака – вход и изход, – гарантиращи превъзходна връзка с усилвател или с видеоапарат; високочувствителен касетен дек DX-5000, производство на НЕК, комбиниращ цифрови специални ефекти с прекрасно хайфи с четириглаво VHS-видеоустройство, което има възможност за програмирано записване на осем предавания в рамките на двайсет и един дни от задаването на програмата. Видеото е с декодер и със 140 свързани кабелни телевизионни канала. Като добавка – устройство за дистанционно управление с петдесет функции и с възможност да орязва автоматично телевизионните реклами; осеммилиметрова видеокамера "Сони CCD V-200", с устройство за набиране на текст върху записа, копче за редакторски функции, което позволява разтеглен във времето запис, например заснемане на разлагащо се тяло на интервали през петнайсет секунди или на отровено куче, умиращо в гърчове. Вграденото аудиоустройство е стерео с възможност за запис и прослушване, подвижните лещи имат  минимално осветление четири лукса и шест различни скорости на блендата;  нов телевизионен монитор с шейсет и седем сантиметров екран, модел СХ-2788 на "Тошиба" с вграден декодер, видеофилтър, програмируемо търсене на канали, суперкабел за свързване с видео VHS, седем вата мощност на канал  и допълнителни десет вата за по-ниски честоти, плюс холографна озвучителна система "Carver Sonic", коятопроизвежда уникален триизмерен звуков стереоефект; CD-плейър "Pioneer LD-ST" и мулти-CD-плейър "Сони MDP 700" с цифрови ефекти и универсално програмиращо устройство за дистанционно управление (единият за спалнята, другият за хола), с възможност за работа с всички възможни формати аудио– и видеолазерни дискове и с две гнезда. Плейърът "Pioneer" просвирва диска и от двете страни последователно с пауза от само няколко секунди,  необходими за обръщането му, така че не е необходимо ръчно да се сменя или обръща дискът. Апаратът е с лъчево устройство за дистанционно управление и програмируема памет. Мулти-CD-плейърът "Yamaha CDV 1600" работи c дискове от всякакви формати, с електронна памет и лъчево дистанционно управление; двойка моноблокови усилватели "Threshold", които струват почти петнайсет хиляди долара. А в понеделник ми доставят за спалнята шкаф от светъл дъб, в който да  сложа новите телевизори. Във вторник пристига софа,  ръчно направена и тапицирана с памучна дамаски,с бронзови крака и орнаменти в италиански стил от осемнайсти  век, с мраморни подлакътници и каса от боядисано дърво. В същия ден ми докарват и ново легло (тапицерия от бял памучен плат, бежова рамка с инкрустации от месинг) с табла над главата. В сряда ми доставят нова репродукция  на Франк Стела за банята и ново кресло "Superdeluxe", тапицирано с черна кожа. Картината на Оника, която съм обявил за продажба, се заменя от нова – огромен портрет на графичен изравнител, изработен с хром и пастел.

С пичовете от магазина "Саунд Шоп" на Парк авеню, които ми доставиха нещата, разговарям за един телевизор с висока разделителна способност, който все още не са  получили, когато иззвънява единият от новите червени безжични телефони на "AT & T". Давам им бакшиш и вземам слушалката. Обажда се адвокатът ми Роналд. Докато го слушам, изпращам хамалите. После му отговарям:

– Сметката е триста долара, Роналд. Пихме само кафе.

 Следва дълга пауза, през която чувам странен плисък в банята. Приближавам предпазливо с телефона в ръка, докато разговарям с Роналд.

– Ами да... Чакай... Ама аз... Ама ние пихме само еспресо. Тогава надниквам в банята.

 Изправен на тоалетната чиния, седи огромен мокър плъх, който вероятно е излязъл оттам. Седнал на ръба ни чинията, той се изтръсква от водата и безшумно скача на пода. Гризачът е огромен и с подхлъзвания по плочките на пода се измъква през другата врата на банята към кухнята,  където, не знам защо, съм оставил на пода торба с остатъци от пица от "Льо Мадри" до кофата за боклук върху вчерашен "Ню Йорк Таймс". Привлечен от миризмата, плъхът захапва торбата и започва неистово да клати и върти главата си досущ като куче, опитвайки се да докопа парчето пица с козе сирене. И пищи от глад. Нагълтал съм се с доста хапчета халцион, та появата му не ме безпокои толкова, колкото, предполагам, би трябвало.

За да хвана плъха, купувам голям капан за мишки от магазин за сечива и инструменти на Амстердам. Решавам също  да прекарам нощта в апартамента на семейството ни в хотел "Карлайл". У дома имам само една филийка сирене "Бри" в хладилника. Плъхът е доста голям, затова я оставям цялата внимателно в капана заедно с един сушен домат. Но когато се връщам на сутринта, виждам, че големината му го е спасила и капанът не го е убил. Лежи си вътре затиснат, пищи и удря с опашката си, която е гадна, мазна, прозрачно розова, дълга колкото молив и двойно по-дебела. При всеки неин удар по белия паркет се чува тъпо шляпване. С кофа за боклук, която търся цял проклет час, затискам раненото животно при измъкването му от капана. Вкарвам плъха в кофата, той е уплашен, пищи и съска срещу мен, оголва острите си жълти зъби. Пускам го в една кутия от шапка, купена от "Бергдорф Гудмън", но той почти пробива с нокти картона, за да се измъкне.

Тогава го изсипвам в мивката и я затискам отгоре с дебела дъска и с куп неизползвани готварски книги. Той дращи и търси изход, докато седя в кухнята и обмислям начини за измъчване на момичета с него (и както може да се очаква, в главата ми гъмжи от идеи), накрая си правя списък на вариантите без участието на плъха, които включват разрязване и изпразване на двете гърди и увиване на бодлива тел около главите им.

Още една нощ

C Макдърмот трябва да вечеряме днес в "1500", а той ми се обажда в шест и половина, четирийсет минути преди часа, за който е запазил маса (нямало други свободни места, освен за шест и десет и за девет, когато всъщност затварят ресторанта – там сервират калифорнийска кухня, та работното време е внесено от този любвеобилен щат), и въпреки че в момента си мия зъбите и всичките ми безжични телефони са около умивалника в банята, още на  второто позвъняване уцелвам този, на който ме търси. Дотук съм облякъл черен панталон "Армани", бяла риза "Армани" и вратовръзка "Армани" в червено и черно. Макдърмот ме уведомява, че Хамлин искал да дойде с нас. Гладен съм. Мълча няколко секунди.

– И какво от това? – питам, докато затягам вратовръзката си. – Всичко е окей.

– Как какво от това? – въздъхва Макдърмот. – На Хамлин не му се ходи в "1500".

– Че защо? – Затварям крана на чешмата.

– Бил там снощи.

– Добре де, Макдърмот, какво искаш да ми кажеш с това?

– Че ще ходим другаде.

– Къде? – питам боязливо.

– Хамлин предлага в "Алекс отива на къмпинг".

– Задръж малко, че си лъскам зъбите. – След като се нажабурквам добре с антикорозионната паста в устата и проверявам прическата си в огледалото, изплювам пастата в умивалника. – Налагам вето. Не става. Аз пък бях там миналата седмица.

– Знам. Нали и аз бях – напомня ми Макдърмот. – Освен това е прекалено евтино. Кажи тогава къде.

– Хамлин нямаше ли предвид някое друго място в резерва? – ръмжа наежен.

– Ъъ, не.

– Обади му се пак и се разберете! – нареждам му, докато излизам от банята. – Забутал съм някъде справочника си "Загат" и не мога да го открия.

– Да оставя ли отворена линията, или да те набера отново? – пита той.

– Набери ме отново бе, пич!

И двамата затваряме. Минават няколко минути. Телефонът звъни. Не го пускам на секретаря за проверка. Знам, че е Макдърмот.

– Е? – питам.

– Хамлин няма идея за резервен вариант. Освен това иска да покани Луис Карутърс, а аз пък искам да съм наясно дали това означава, че ще се довлече и Кортни.

– Луис не може да дойде! – заявявам.

– Защо не?

– Така, не може! Защо иска да го кани?

Следва кратка пауза.

– Задръж така – казва Макдърмот. – На другия телефон е. Ще го попитам.

– Кой? – Шаш и паника. – Луис ли?

– Хамлин.

Докато държа слушалката до ухото си и чакам, отивам в кухнята и изваждам от хладилника бутилка "Перие". Търся чаша, когато чувам изщракване.

– Слушай – казвам на Макдърмот, когато се включва отново, –  не искам да виждам Луис, нито пък Кортни, така че гледай да ги разубедиш. Използвай чара си. Доколкото го имаш.

– Хамлин трябва да вечеря с клиент от Тексас и...

– Чакай, това няма нищо общо с Луис – прекъсвам го. – Хамлин да си извежда сам оня педераст.

– Хамлин иска Карутърс да дойде, защото трябвало да се заеме със случая с "Панасоник", а Карутърс знае много повече за него, затова държи и оня да е там – обяснява Макдърмот.

Мълча известно време, докато схвана каква е работата.

– Ако Луис дойде, ще го пречукам. Кълна се в бога, ще го пречукам. Като куче.

– Браво бе, Бейтмън – угрижено мърмори Макдърмот. – Голям хуманист се извъди. Пък и умник.

– Ами! Само... – започвам ядосан. – Само съм... по– чувствителен.

– Аз пък искам да знам, ако дойде Карутърс, ще бъде ли и Кортни с него? – чуди се Макдърмот.

– Кажи на Хамлин да покани, ох, не знам... Кажи му да си вечеря с тексасеца сам... – Изведнъж нещо ми прищраква в главата. – Я чакай. Означава ли това, че Хамлин ни кани и нас? Че ще ни плати сметката де, нали е делова вечеря?

– Знаеш ли, понякога си много схватлив, Бейтмън – хвали ме Макдърмот. – Друг път...

– Мама му стара, какви га говоря? – питам се гласно. – Делова вечеря можем да си направим и двамата с теб. Да го духат! Не отивам никъде! Край. Няма да излизам.

– Дори и ако Луис не дойде? – пита той.

– Дори и тогава.

– Че защо бе? Нали имаме резервацияв "1500"?

– Трябва да гледам " Козби Шоу".

– Ама че си загубеняк, запиши си го бе.

– Чакай – сещам се за нещо друго, – мислиш ли, че Хамлин ще има... ъъъ, дрога в себе си, може би за... тексасеца?

– Какво мисли мозъкът Бейтмън по въпроса? – прави се той на майтапчия.

– Хмм. Мисля, мисля...

След малко Макдърмот започва да припява:

– Тик-так, тик-так... Нищо не става. Разбира се, че Хамлин ще носи нещо.

– Я се обади на Хамлин... Набери го по другия телефон, за да мога и аз да говоря с него. – Поглеждам часовника си. – Побързай. Може би ще успеем да го убедим ди дойде в"1500".

– Окей – казва Макдърмот. – Чакай така!

Чувам четири прещраквания и гласа на Хамлин.

– Ей, Бейтмън, акрилени чорапи вървят ли с официален костюм? – опитва той да се пошегува, но хич не ми е до смях.

Тегля му една майна наум, но затварям очи и му отговарям напълно сериозно:

– Не съвсем, Хамлин. Прекалено са спортни. Не се връзват с официалното облекло. Можеш да ги носиш с всекидневни костюми. А сега казвай какво ще правим.

–  Бейтмън, благодаря ти.

– За Луис и дума не може да става – заявявам му. – А ти си добре дошъл.

– Няма проблеми. Тексасецът и без това няма да се яви.

– Защо?

– Абе нали знаеш, различни стилове. "Ади сички да идим в "Сий Бий Джий Бийс", щото там имало джиджи-биджи." Такива ми ти работи – обяснява Хамлин. – Тексасецът остава за понеделник. Взе ми се здравето, докато си пренаглася претоварената програма. Болен баща. Горски пожар. Извинение.

– Как стоят тогава работите с Луис? – питам подозрително.

– Днес той ще вечеря с тексасеца, което ми спестява куп неприятности. Аз ще се видя с него в понеделник в "Смит енд Воленски". Така че всичко е окей – заключава той, доволен от себе си.

– Чакай – включва се Макдърмот. – Означава ли това, че Кортни няма да дойде?

– Слушайте, вече сме изгубили или всеки момент ще изгубим резервацията в "1500" – предупреждавам ги. – Ти си бил снощи там, Хамлин, как беше?

– Ами горе-долу приемливо карпачо. Сорбетата не са лоши. Но дайте да идем другаде, а после да потърсим, ъъъ, съвършеното тяло. Господа, готови ли сте?

– Не е лошо – отговарям, учуден, че на Хамлин може да му дойде такава идея. – Но какво ще каже Синди за това?

– Синди е на някаква благотворителна изгъзица в "Плаза", нещо...

– В "Тръмп Плаза" ли? – прекъсвам го и най-после успявам да отворя бутилката "Перие".

– Да бе, там. За някакви дървета. Ще събират пари за някакви дървета ли, за храсти ли, не разбрах точно. Направо ме разби, като ми каза.

– Добре де, тогава къде? – пита Макдърмот.

– Кой ще отмени резервацията в "1500"? – любопитствам.

– Ти – отвръща Макдърмот.

– О, Макдърмот – изпъшквам. – Това си е твое задължение.

– Чакайте – обажда се Хамлин. – Дайте първо да решим къде да идем.

– Мнозинство! – намесва се парламентьорът Макдърмот.

– Абсолютно съм против да е някъде извън Горен Уест или Горен Ийст Сайд – заявявам твърдо.

– "При Белини"? – предлага Хамлин.

– Не. Там не можем да пушим пури – отговаряме едновременно с Магдърмот.

– Отпада – отбелязва Хамлин.

"Гандаго" е следващото му предложение.

– Може, може – мърморя си. – Там похапва Тръмп.

– "Бар Зевс" – подхвърля някой от тях.

– Дайте бързо да запазим маса – отвръща другият.

– Чакайте – възпирам го. – Мисля.

– Бейтмън... –  предупреждава ме Хамлин

– Премислям идеята – успокоявам го.

– Бейтмън, осъзнай се...

– Чакай де. Остави ме поне минутка да помисля спокойно.

– Уф, писнаха ми вашите претенции – оплаква се Макдърмот.

– Абе защо не зарежем тая работа. Вместо това да вземем да натупаме някои японци, а после да потърсим нещо за изчукване – предлага Хамлин.

– И това не е лоша идея – подкрепям го. – Жестока комбинация.

– А ти какво искаш да правиш, Бейтмън? – пита Макдърмот.

Замислен върху този въпрос, отнесен на хиляди мили от тук, му отговарям:

– Ще ми се...

– Да? ... – тръпнат и двамата в очакване.

– Ще ми се... да пръсна някоя женска физиономия с голяма, тежка тухла.

– Освен това – изпъшква Хамлин нетърпеливо.

– Окей, съгласен съм – казвам накрая. – "Бар Зевс".

– Сигурен ли си? Така ли се разбираме? "Бар Зевс"? – обобщава Хамлин с надежда.

– Пичове, вече съм напълно изтощен, за да се занимавам с това – признава си Макдърмот. – "Бар Зевс", добре,стига да е окончателно.

 – Спокойно бе – казва Хамлин. – Аз ще се обадя да запазя маса.

Той се изключва и ни оставя с Макдърмот да чакаме на слушалките. Минава доста време, преди някой от нас да проговори.

– Абе, знаеш ли – обаждам се, – сигурно няма да ни се отвори парашутът за там.

– Тогава да опитаме в "Ем Кей", а? На тексасеца може да му хареса.

– Абе, Макдърмот, нали тексасецът няма да идва – напомням му.

– И без това не мога да отида в "Ем Кей" – изтърсва той, без да обясни защо.