Текст книги "Американски психар"

Автор книги: Брет Елис

сообщить о нарушении

Текущая страница: 11 (всего у книги 27 страниц)

– Ашли! – пищи Ивлин. – Чуваш ли, можеше да ни излезе късметът.

– Още шампанско? – обръща се Кортни към Луис.

Четвъртък следобед

...и се опомням в телефонна будка на някакъв ъгъл в града, къде точно – не знам, но съм плувнал в пот и ужасна болка пулсира в главата ми, гризе ме силно безпокойство, преравям джобовете си за валиум, ксанакс или халцион, каквото и да е, но намирам само три таблетки нуприн в кутийката за лекарства "Гучи", изсипвам ги в устата си и ги преглъщам с диетична пепси-кола, за която нямам спомен как е попаднала в ръцете ми – не мога да кажа, дори животът ми да зависи от това. Забравил съм и с кого съм обядвал днес, и по-важното – къде. Не бях ли с Робърт Ейлс  в "Бийтс"? Или с Тод Хендрикс в "При Урсула", ново бистро на Филип Дънкан Холмс в Трибека? А не бяхме ли с Рики Уоръл в "Декември"? Не е изключено да съм бил с Кевин Уебър в "Контра" в Сохо. Какво ли ядох – сандвич с яребиче месо във френско хлебче или салата от цикория със сос от миди? "Да пукна, ама не помня!", простенвам. Дрехите ми – ленено-копринено спортно сако, памучна риза, широки ленени панталони в цвят каки, всичко от "Мацуда", копринена вратовръзка с емблемата на "Мацуда" и колан от "Коуч Ледъруеър" – са подгизнали от пот, затова свалям сакото и с него избърсвам лицето си. От телефонната слушалка продължава да се чува сигнал "свободно", но не знам чий номер съм набрал. Вися си в будката на ъгъла с очила "Рейбан", подпрени на челото ми малко накриво, и изведнъж чувам познат звук в слушалката – тихия глас на Джийн, която се опитва да надвика  шума от постоянното задръстване на Бродуей. Тазсутрешното "Шоу на Пати Уинтърс" бе на тема "Може ли аспиринът да спаси живота ви?".

– Джийн? – проплаквам. – Ало? Джийн?

– Патрик? Ти ли си? – чувам гласа ѝ. – Ало?

– Джийн, трябва ми помощ – изкрещявам в слушалката.

– Патрик?

– Какво?

– Обади се Джеси Форест, запазил е маса за осем часа довечера в  "Мелроуз", а Тед Мадисън Джейми Конуей искат да пиете по едно в "При Хари". Патрик? Къде си?

– Джийн? – въздъхвам и си избърсвам носа. – Не мога...

– А, и Тод Лодър се обади, всъщност не... май беше Крис... Не, не, Тод Лодър беше. Да, той се обади.

– О, не – простенвам и разхлабвам възела на вратовръзката си, августовското слънце направо ме разтапя, – какви ми ги разправяш, твойта мама?

– Не в "Панорама", Патрик. В "Мелроуз" е запазил маса. Не в "Панорама".

– Какво да правя? – извиквам ѝ.

– Къде си, Патрик? Нещо не е наред ли?

– Джийн, няма да мога да дойда в службата днес следобед.

– Защо?

Изглежда угрижена, а може и просто да е объркана.

– Отказвай... всички... срещи.

– Какво има, Патрик? Добре ли си?

– Престани да ми говориш с този трагичен тон! – разврещявам ѝ се.

– Патрик, съжалявам, исках само да...

Затварям телефона и излизам от будката, уокменът около  врата ми тежи като воденичен камък (а музиката в слушалките – ранен Дизи Гилеспи, нещо ме дразни), затова решавам да го изхвърля в първата срещната кофа за боклук. И без това не е от скъпите. Подпирам се на ръба на боклукчийската кофа и дишам тежко, закопчаното евтино сако "Мацуда" ме стяга в кръста втренчил съм се в уокмена, който още работи, слънцето разтопява някакъв десерт на главата ми и той се слива с потта, стичаща се по лицето ми, усещам сладостта му, когато облизвам устните си, вкусът му ми харесва и изведнъж ме обзема вълчи глад, прокарвам ръка по косата си и после лакомо ближа дланта, докато вървя нагоре по Бродуей, без да обръщам внимание на бабичките край входните стъпала на сградите, магазините за джинси, от които музика залива тротоарите и хората сякаш се движат в ритъма на песента на Мадона, която пее: Life is a mystery, everyone must strand alone^[18]. Край мен профучават на велосипеди момчета за  спешни пратки; застанал на някакъв ъгъл, започвам да крещя по тях, но хората наоколо ме подминават, никой не ми обръща внимание, дори не се преструват, че не ми обръщат внимание, това сякаш ме посвестява и тръгвам към близкия магазин "Конран", за да си купя чайник, но точно когато решавам, че вече ми няма нищо, стомахът отново ме свива, болките са толкова силни, че едва се довличам до входа на няколко метра от мен, превит одве, а когато спазмите отшумяват и мога да се изправя, хуквам по улицата и нахлувам в първия магазин за домашни потреби, откъдето си купувам комплект касапски ножове, брадвичка и шише солна киселина, след това от магазин за домашни животни вземам два бели плъха, които смятам да понакълцам и измъчвам с ножовете и киселината, но по-късно забравям кутията с тях в друг магазин, където търся свещи, а чайник май така и не си купувам. Задъхано поемам нагоре по Лафайет, потен и сумтящ, разблъсквам хората пред себе си, от устата ми излиза пяна, ужасни болки раздират стомаха ми – може би е от стероидите, не знам. Поуспокоявам се малко, колкото да вляза в супермаркет "Гристид", и почти на бегом покрай рафтовете задигам консерва шунка, която пъхвам под сакото си, и се измъквам без проблеми, на следващата пряка се опитвам да се скрия във фоайето на "Американ Фелт Билдинг", отварям консервата с ключовете си, без да обръщам внимание на портиера, който отначало си мислеше, че ме познава, но когато вижда как с ръка тъпча шунка в устата си, как греба месото от кутията с пръсти и  то се завира под ноктите ми, ме заплашва, че ще повика полиция. Измъквам се навън и повръщам цялата шунка, подпрян на един плакат за "Клетниците", монтиран на  автобусна спирка, и целувам устните на нарисуваната  Епонин;  стомашните ми лиги се стичат надолу по красивото ѝ лице, към надписа КУР, надраскан с дебел маркер. Разхлабвам си тирантите, не обръщам внимание на просяците, те също не ме поглеждат, плувнал съм в пот, в делириум се намъквам в някакъв магазин на "Тауъp Рекърдс" и обикалям из него, като си тананикам: "Да ви върна видеокасетите, трябва да си върна видеокасетите,..", накрая купувам две бройки от компактдиска The return of Bruno на любимия ми Брус Уилис, после задам на въртящата се врата, правя пет пълни оборота в нея и  чак тогава изскачам на улицата, където се сблъсквам с  Чарлс Мърфи от "Кидър Пийбоди", а може да е и Брус Баркър от "Морган Стенли", няма значение, той ме поздравява: "Здрасти, Кинсли", а аз се оригвам право в лицето му, очите ми хлътват, от оголените ми зъби се стичат зелени лиги, но това не го впечатлява и ми предлага  да се видим във "Флейтите", изкрещявам му нещо и отстъпвам назад, блъсвам се в някаква сергия за плодове пред корейски магазин за деликатеси, рафтовете ѝ се разпадат; ябълки, портокали и лимони се търкулват в различни посоки по тротоара, на уличното платно, където преминаващи таксита и автобуси ги смачкват на каша, съвсем объркан започвам да се извинявам на собственика  кореец, дори му предлагам платинената си кредитна карта "Американ Експрес", после му подавам двайсетачка, той бързо я прибира, но въпреки това ме сграбчва с две ръце за реверите на изпоцапаното, смачкано сако, което не помня кога съм навлякъл отново, и когато лицата ни се доближават, жълтуркото започва да тананика Lightning strikes на Jly Кристи. Отдръпвам се от него ужасен и хуквам към дома си, но все ще се намери някой или нещо да се изпречи на пътя ми. На Тринайсета улица пласьор на наркотици ми предлага "крек", подавам петдесетарка, а той ми благодари с едно "Браво, приятелю", раздрусва с две ръце десницата ми, като пъхва в нея пет мускалчета, които започвам да лапам цели, той едва прикрива отвращението си с учудена гримаса и тогава го хващам с две ръце за врата и изригвайки вонящ дъх, изкрещявам в лицето му: "Най-добрият двигател е на БМВ 750 IL, разбра ли, тъпанар такъв!?", после се намъквам в една телефонна кабина, където доста време плещя глупости на телефонистката от централата, преди да съобщя номера на кредитната си карта, и тя ме свързва с рецепцията на "Ексклузив". Отказвам резервация за масаж, каквато се оказва, че не съм правил. Опитвам се да се овладея, като си гледам дълго време върховете на мокасините "А. Тестони", разгонвам с крака ято гълъби и без да забележа как, се озовавам в схлупена закусвалня на Второ авеню, объркан, запотен, не на себе си, приближавам до някаква ниска, дебела еврейка, навлякла стари дрехи, и ѝ казвам:

– Вижте, имам запазена маса. Казвам се Бейтмън. Знаете ли къде е салонният управител? Приятел съм на Джеки Мейсън.

– Ще ви настаня – отговаря ми тя с въздишка. – Не ви е била необходима резервация.

Тя измъква отнякъде картата с менюто и ме повежда към една отвратителна маса в дъното на закусвалнята до кенефите, но аз измъквам листа от ръката ѝ и се връщам назад, сядам в първото сепаре до прозореца, направо съм поразен от ниските цени. "Да не е някакъв номер?", мисли си и тогава усещам, че приближава келнерка, и без да вдигам очи към нея, поръчвам:

– Хамбургер със сирене. Искам хамбургер със сирене, ама леко затоплен.

– Съжалявам, господине – отговаря тя. Няма сирене.

– Кашер.

Изобщо не схващам за какво ми говори и правя нова поръчка.

– Добре. Тогава един кашербургер, но да е със сирене, може и от "Монтърей Джек" да сложите и... О, не, какво има? – питам, усещайки, че пак става засечка.

– Няма сирене, господине – повтаря тя. – Кашер...

– Еба ти кошмара. Еврейска пачавра – мънкам си под носа, а на   глас добавям: – Добре де, може и с домашно сирене. Само ми донесете нещо.

– Ще повикам управителя – казва тя.

– Викайте когото си искате. Но междувременно ми дайте нещо за пиене.

– Какво да бъде?

– Мм... ванилов... млечен шейк...

– Няма млечен шейк. Кашер – отвръща тя. – Ще доведа управителя.

– Не, чакай.

– Господине, ще доведа управителя.

– Абе какви са тия изгъзици, мамицата ти?! – побеснявам и удрям по кредитната карта, която от самото начало лежи на мазната маса.

– Няма мляко. Кашер – повтарят стиснатите устни на тая нещастница, една от милиарди като нея на планетата.

– Тогава ми донесете скапания си... ванилов... малц! И изревавам яростно и слюнките ми опръскват менюто. – Двойно по-гъст!

Тя тръгва да доведе управителя и когато се появява с него, виждам, че е абсолютно копие на келнерката, само плешив. Скачам от пейката и се развиквам:

Еби се в гъза, мръсен чифутин такъв! – И изхвърчам от закусвалнята на улицата, където...

Клуб "Йейл"

– Какви са правилата за плетена жилетка?

Ван Патън отправя въпроса към цялата маса.

– Какво имаш предвид?

Макдърмот въпросително извива вежди нагоре отпива от водката "Абсолют".

– Да – казвам и аз. – Поясни!

– Ами това де, само за неофициални случаи ли се слага...

– Или може да се носи и с костюм? – довършвам вместо него.

– Точно така – усмихва ми се той.

– Ами виж сега, според Брус Бойър... – започвам.

– Чакай – прекъсва ме Ван Патън. – Той не беше ли в "Морган Стенли"?

– Не. Не е там.

– Да не е някой сериен убиец? – подозрително под хвърля Макдърмот. – Само недей пак да ми говориш за сериен убиец, Бейтмън. Още един, и ще ме довършиш.

– Не, Макдърво, не е сериен убиец – заявявам, обърнат към Ван Патън, но преди да продължа, се извръщам към Макдърмот. – Лазиш ми по нервите.

– Да, ама всеки път ни сервираш по някой такъв – оплаква се Макдърмот. – И то с такъв поучителен тон, че да му призлее на човек. Хич не искам и да знам нито за Сина на Сам Незнамкойси, нито за Хилсайдските удушвачи, нито за Тед Бънди, а пък за Федърхед не искам и да чувам.

– Федърхед ли? – интересува се Ван Патън. – Кой е пък той? Името му звучи адски зловещо.

– Искаше да каже Ледърфейс – уточнявам през зъби.

– Ледърфейс. Тексаското клане.

– Ооо – ухилва се Ван Патън учтиво. – Разбира се.

– Той наистина е бил адски зловещ – добавям.

– Добре де, кажи сега какво е правил този Брус Бойър – обажда се Макдърмот, въздиша и поглежда нагоре.

– Да не ги е драл живи? Или ги е оставял да умрат от глад?Сигурно е скачал отгоре им? Хранил е с тях кучетата? Е?

– Какво да ви разправям, смотаняци такива –  поклащам глава и добавям загадъчно: – Направил е нещо къде-къде по-страшно.

– Какво например? Да не би да ги е водил на вечеря в новия ресторант на Макмейнъс? – пита Магдърморт.

– Да  бе, това може да те довърши – съгласява се Ван Патън. – Ти ходи ли? Пълна скръб.

– Яде ли от вретеното им? – пита го Магдърморт

– Абе остави вретеното – отговаря Ван Патън потресен. – Ами интериорът? А какво ще кажеш за покривките? Бедна ми е фантазията.

– Обаче опита ли вретеното? – настоява Макдърморт.

–Разбира се, и вретеното, и печения гълъб и моруната –   изрежда Ван Патън.

– Ей! – плясва се по челото Макдърмот – аз пък забравих за моруната.

– Според рецензията на Милър в "Таймс"трябва да си от– качен, за да не си поръчаш вретено или моруна.

– Обаче Милър този път греши – заключава Макдърмот. – Направо мърляшка работа. Ами салатата с папая?Навсякъде я правят що-годе добре, а там? Буламач.

– И евтино, евтино... – добавя Ван Патън.

– Ау, ужасна евтиния – съгласява се Макдърмот. – А пък тортата с диня...

– Господа – прокашлям се предупредително. – Хм, не обичам да прекъсвам хората, когато говорят, но...

– Добре, добре, карай – обажда се Макдърмот. –Разкажи  ни повече за този Чарлс Мойър.

– Брус Бойър – поправям го. – Написал е книга "Елегантност. Наръчник за качествено мъжко облекло". И запомни, Крейг, не се е занимавал с убийства в свободното си време.

– Та какво е казал маминият Брусчо? – подпитва Макдърмот.

– Голям дървар си. Книгата хич не е лоша. Даже е превъзходна. И според него не трябва да се въздържаме от плетена жилетка с костюм. Чу ли, че ти казах "дървар"?

– Да.

– Добре де, обаче не посочва ли, че жилетката не трябва да изпъква над костюма? – умишлено пита Ван Патън.

– Точно така... – Леко съм раздразнен, дето Ван Патън се е подковал добре предварително и въпреки това иска съвет. Но продължавам спокойно: – На дискретно райе подхожда убито синя или пепелявосива жилетка. Карираният костюм изисква по-смел цвят на жилетката.

– И запомни – добавя Макдърмот. – На обикновената  жилетка най-долното копче не се закопчава.

Втренчвам се с неприязън в Макдърмот. Той се усмихва, отпива от чашата си и доволно примлясква с устни.

– Защо? – интересува се Ван Патън.

– Така е по традиция – пояснявам, без да свалям очи от Макдърмот. – Пък и за удобство.

– А с тиранти по-добре ли ще стои жилетката? – чувам пак гласа на Ван Патън.

– Защо? – обръщам се най-после към него.

– Ами щом избягваш...

Той се запъва в търсене на точната дума.

– Неудобството на... – продължавам.

– Токата на колана? – завършва Макдърмот.

– Правилно – отсича Ван Патън.

– Трябва да запомниш, че... – започвам, но Макдърмот пак ме прекъсва.

– Жилетката трябва да е в тон с цвета и стила на костюма, обаче избягвай да я съчетаваш с цвета на чорапите или вратовръзката.

Той се ухилва първо на мен, после на Ван Патън.

– Мислех, че не си чел тази... книга – чак заеквам от гняв. – Преди малко не правеше разлика между Брус Бойър и... и Джон Уейн Гейси.

– Изведнъж си я припомних – свива той рамене.

– Слушай – обръщам се към Ван Патън, незасегнат от плоското самоизтъкване на Макдърмот. – Чорапи и жилетка от една и съща прежда ще изглеждат убийствено.

– Мислиш ли? – пита ме Ван Патън.

– Разбира се, ще излезе така, че все едно умишлено си търсил това съвпадение – обяснявам му и изведнъж съвсем угрижен се обръщам към Макдърмот. – Федърхед ли каза? Да пукна, ако виждам нещо общо между Федърхед и Недърфейс.

– Не се отчайвай, Бейтмън – окуражава ме той, потупва ме по гърба, после започва с една ръка да разтрива врата ми. Какво ти е? Не си ли бил на масаж тази сутрин?

– Продължавай да си държиш там ръката – отвръщам със затворени очи, цялото ми тяло е напрегнато, готово за скок, –  и ще си я прибереш без пръстите.

– Ауу! Я да бягаме, че става страшно – иронично подхвърля Макдърмот и уж уплашено се отдръпва.

Ухилени, двамата се поздравяват с високо вдигнати палци, без да подозират, че бих отрязал и двете ръце на Макдърмот, при това с огромно удоволствие.

Тримата – Дейвид ван Патън, Крейг Макдърмот и моя милост, седим в ресторанта на "Йейл Клуб" и обядваме. Ван Патън е в кариран костюм "Криция Уомо" от вълнен креп, риза от "Брукс Брадърс" и вратовръзка "Адирондак", на краката си е нахлузил обувки "Коул-Хаан". Макдърмот е с блейзер от кашмирена и агнешка вълна, фланелени вълнени панталони "Ралф Лоран", риза и вратовръзка също от "Ралф Лоран" и обувки "Брукс Брадърс". Аз съм с вълнен костюм на едро каре, памучна риза "Лучано Барбера", вратовръзка "Лучано Барбера", обувки "Коул-Хаан" и очила "Бауш енд Ломб". "Шоуто на Пати Уинтърс" тази сутрин бе посветено на нацистите и не знам защо, но се изкефих страхотно, докато го гледах. Въпреки че не бях очарован от това, което са правили, все пак ми се сториха симпатични момчета, пък в интерес на истината, така смятаха май и повечето зрители в студиото. Един от нацистите дори реши да се пошегува и започна да жонглира с грейпфрути; това адски ми хареса, изправих са в леглото и заплясках с ръце.

През пет маси от нас седи Луис Карутърс, облечен така, сякаш сутринта са го нападнали жаби – навлякъл е някъкъв костюм от неидентифициран френски шивач и ако не се лъжа, бомбето на пода под стола му трябва да е негово, то си личи. Луис ми се усмихва, но аз се правя, че не съм го забелязал. Цели два часа спортувах тази сутрин в "Ексклузив", а тъй като и тримата сме си взели почивка този следобед, всички ще отидем на масаж. Още не сме поръчали нищо, всъщност не сме видели и менюто. Само си поркаме. Отначало Крейг поиска бутилка шампанско, но Дейвид категорично отказа да го пие и тогава решихме да караме на"твърдо гориво". Продължавам да наблюдавам Луис и щом той погледне към нашата маса, извръщам назад глава и се заливам от смях, дори онова, което Ван Патън и Макдърмот приказват, да не е толкова смешно. В интерес на истината, те не могат да измислят нищо смешно. Но така съм изпипал  реакцията си на техните глупости, че не могат да забележат как се преструвам. Луис се изправя, избърсва устата си със салфетка и хвърля още един поглед към нас, преди да излезе от ресторанта. Сигурно е отскочил до кенефа.

– Всичко си има граница – заявява Ван Патън. – Мисълта ми е, че не е задължително да си убиваш вечерта с някаква годзила.

– Обаче продължаваш да излизаш с Мередит, така че не виждам разлика – подмятам му, ала той, естествено, се прави на глух.

– Но набързо е гот – обажда се Макдърмот. – Много е гот да изчукаш някоя набързо.

– Бейтмън? – обръща се към мен Ван Патън. – Някакви препоръки по стила на бързото изчукване?

– Какво? – питам и се изправям.

– Набързо бе? Не си ли падаш? – пеняви се Макдърмот. – Че то е дори желателно, comprende?

– Я чуйте – казвам им, докато прибирам стола напред.

– Искам да сме наясно: аз съм за семейството и против наркотиците. А сега ме извинете.

Преди да се отдалеча, виждам как Ван Патън сграбчва за ръката един преминаващ келнер и го пита:

– Това вода от чешмата ли е? Не пия такава. Донесете ми "Евиан" или нещо друго, разбрахме ли се?

Дали Кортни ще ме харесва по-малко, ако Луис е мъртъв? Този въпрос, на който няма ясен отговор, гложди съзнанието ми, докато, без да бързам, прекосявам ресторанта. Махвам с ръка на един тип, който сякаш прилича на Винсънт Морисън, и на още един, за него пък съм сигурен, че само прилича на Том Нюмън. Ще прекарва ли Кортни повече време с мен (времето, което сега отделя за Луис), ако той е извън играта, ако вече не е алтернатива, ако е мъртъв, да речем? Ако някой убие Луис, това дали ще я разстрои? Ще мога ли истински да я утеша, без да ѝ се изсмея в лицето и злобата ѝ, двойно по-голяма от моята  да се стовари върху ми, проваляйки всичко? А може би я възбужда това, че се среща с мен зад гърба му, или харесва  тялото ми, моя голям член? Защо тогава искам да ѝ  угодя? Ако тя ме харесва само заради мускулите и оная ми работа, значи е най-обикновена курва. Най-долна курва, но с превъзходно, почти съвършено тяло, което засенчва всякакви други недостатъци, с изключение на лошия дъх в устата и жълтите зъби, които по принцип са непреодолими пречки. Няма ли да проваля работата, ако удуша Луис? Ако се оженя за Ивлин, ще успее ли тя да ме накара да ѝ накупя нейните любими рокли, сътворени от Лакроа, преди да е приключил разводът ни? Дали южноафриканските колониалисти и подкрепяните от Съветите чернокожи партизани вече сключиха мир в Намибия? А ще бъде ли светът по-сигурен и по-спокоен, ако Луис бъде насечен на парчета? Моят свят – може би, тогава защо не? Друга възможност... наистина няма. Твърде късно е да си задавам тези въпроси, защото вече съм в мъжката тоалетна и се оглеждам в огледалото – прекрасен тен и идеална подстрижка; оголвам зъбите си, които са абсолютно равни бели и лъскави. Намигам на своето отражение, поемам си дълбоко дъх, надявам кожени ръкавици "Армани" и тръгвам към кабината, в която е Луис. В тоалетната няма други хора. Всички кабини са празни и с разтворени врати с изключение на последната. Вратата ѝ не е заключена, и само леко притворена. Вътре Луис си подсвирква нещо от "Клетниците" и с приближаването ми свирнята му става все по-силна, чак дразнеща.

Той е прав в кабината, с гръб към мен, облечен в кашмирен блейзер, плисирани вълнени панталони, памучни копринена бяла риза, и пикае. Разбирам, че усеща раздвижване зад гърба си, защото видимо се стяга, а плющящата  в клозетната чиния струя урина изведнъж секва. Тежкото ми дишане заглушава всички останали звуци, полезрението ми леко се замъглява по края, бавно вдигам ръце и ги плъзвам по яката на кашмирения блейзер и бялата риза, пръстите ми обгръщат врата му, палците ми се събирай на тила, а показалците ми се срещат точно над адамовата му ябълка. Започвам да ги стягам, но има достатъчно място за да може Луис да се извърне – бавно, бавно, – да застане с лице към мен, едната му ръка лежи върху копринената блуза с поло-яка, другата я вдига нагоре. Премигва няколко пъти с клепачи, после очите му се разширяват така, как то ми се иска. Искам да видя как се сгърчва лицето му, как става мораво, искам да знае кой го убива. Ще ми се моето лице да е последното нещо, което ще види Луис, преди ди умре, ще ми се да му изкрещя: "Чукам Кортни. Чуваш ли? Чукам твоята Кортни. Хахаха!", и това да са последните думи, последните звуци, които да чуе, преди собствените му хрипове и пукотът на трахеята му да заглушат всичко. Луис се е втренчил в мен и аз стягам мускулите на ръцете си, за да са готови за борба, каквато, за мое най-голямо разочарование, не започва.

Вместо да се съпротивлява, той поглежда надолу към китките ми, за миг се поколебава, сякаш не може да реши какво да прави, после навежда глава и... целува лявата ми китка, а когато отново вдига очи към мен, някак срамежливо лицето му изразява... любов и почти никакъв страх.

Вдига дясната си ръка и ме погалва по лицето. Стоя като закован с протегнати напред ръце и сключени около врата пръсти.

– Божичко, Патрик – прошепва Луис. – Защо тук?

Пръстите му си играят с косата ми. Обръщам се настрани, на стената на кабината някой е издраскал надпис:

" Едуин прави разкошни минети". Застинал в това положение, зяпам разкривените букви и рамката около тях, сякаш в нея е скрит отговор или някаква истина. Едуин? Кой е Едуин? Тръсвам глава, за да се отърва от тези мисли, и отново се обръщам към Луис, на чието лице е цъфнала ужасна любвеобилна усмивка. Опитвам се да го стисна по-здраво, чак лицето ми се изкривява от напрежение, но не мога да го направя, пръстите не ми се подчиняват,ръцете ми  – също, стоят смешно опънати напред, без да има защо.

– Забелязах, че ме бройкаш – задъхано казва той. – Забелязах възбуденото ти тяло.

Опитва се да ме целуне по устните, но аз отстъпвам назад и се блъсвам във вратата на кабината, като така неволно я затварям. Свалям ръцете си от врата му, но той веднага  ги хваща и пак ги поставя там. Пак ги свалям и се чудя какво да правя по-нататък, засега не помръдвам.

– Ни бъди... срамежлив – шепне ми той.

Поемам дълбоко дъх, затварям очи и броя до десет, отварям ти ги и безпомощно се опитвам отново да вдигна ръце и да го удуша тоя Луис, но те стоят увиснали надолу, сякаш към тях са вързани огромни тежести, които не мога да повдигна.

– Да знаеш само откога мечтая за този момент... – въздиша той треперещ и ме гали по раменете. – Още от онази Коледа в "Аризона 206". Помниш ли, ти беше с вратовръзка "Армани" на червени райета.

За пръв път забелязвам, че панталоните му все още са разкопчани, съвсем спокойно се обръщам, излизам от кабината бината и заставам до един от умивалниците, за да си измия ръцете, но ръкавиците все още са на тях, а не ми се ще  да ги свалям. Тоалетната на "Йейл Клуб" изведнъж става най-студеното помещение във Вселената и без да искам, потрепервам. Луис се домъква след мен, докосва сакото ми и се подпира на мивката до мен.

– Аз също – проговаря той с тих, педерастки глас и когато бавно обръщам глава, за да го погледна, добавя – ...те желая.

Изскачам побеснял от кенефа и на вратата се блъсвам в Брустър Уипъл. Усмихвам се на салонния управител раздрусвам му ръката и хуквам към един асансьор, чиито врати вече се затварят, и, естествено, не успявам да се вмъкна, започвам да псувам на глас и да блъскам по вратите. Бързо-бързо се успокоявам и забелязвам управителя да разговаря с някакъв келнер, и двамата ме гледат учудено, та пооправям сакото си, усмихвам им се притеснено и им махвам с ръка. Към мен се приближава Луис, съвсем  спокоен, усмихнат и зачервен, а не мога да направя нищо за да го спра. Застава до мен и мълчи.

– Какво... има? – изсъсквам му накрая.

– Къде отиваш? – прошепва той смутено.

– Ами... трябва да... – Заеквам, въртя очи насам-натам из препълнения ресторант, накрая поглеждам изопнатото му  от очакване лице. – Трябва да върна едни видеокасети.

Блъскам с цяла ръка копчето на асансьора, но той не идва, изгубвам търпение и отцепвам обратно към масата, на която седяхме с Ван Патън и Макдърмот.

– Патрик! – извиква той след мен.

Обръщам се нервно.

– Какво искаш?

Без глас, само с устни и жестове, той ми казва:

– Ще ти се обадя.

На лицето му цъфти заговорническа усмивка, която сякаш трябва да ме увери, че "моята тайна" е на сигурни място при него и няма страшно. "Олеле, майко!" – едва не извиквам, видимо разтърсен. Сривам се на стола си напълно сразен, все още с ръкавици на ръцете, и удрям на екс разводненото  от леда "Джей енд Би". Едва съм седнал, и Ван Патън веднага ме зачесва.

– Ей, Бейтмън, я кажи как се носят игли и щипки на вратовръзките.

– Въпреки че иглите и щипките на вратовръзката не са задължителни за бизнесмена, все пак те добавят чистота към стила и правят добро впечатление. Но аксесоарът не трябва да доминира над вратовръзката. Най-добре е да се използва обикновена златна игла или малък клипс, които се поставят в долния край на вратовръзката, наклонени под ъгъл от четирийсет и пет градуса.

                                Убиване на куче

Кортни ми се обажда по телефона, за да ми каже, че се е натъпкала с елавил и не може да вечеря с мен в "Жеравите", новия ресторант на Кити Оутс Сандърс в Греймърси Парк, в който Джийн, секретарката ми, е запазила маси за двама ни още преди седмица. Въпреки че заведението бе оценено като отлично от списание "Ню Йорк" и от "Нейшън", не се оплаквам и не настоявам Кортни да промени намерението си, защото имам да прегледам още две папки, а ме чака и "Шоуто на Пати Уинтърс", което записах тази сутрин. В него цял час говориха за жените с мастектомия, което не можех да понеса в седем и половина сутринта на закуска преди работа, но след изминалия ден – климатикът в служебния ми кабинет се развали, обядвах със скучния Кънингъм в "Одеон", китайците от химическото чистене пак не успяха да махнат петната от кръв от друго сако "Сопрани", върнах четири просрочени видеокасети, които ми струваха цяло състояние, чаках двайсет минути за "Стеърмастър" в спортния клуб – съм вече напълно претръпнал, така че съм готов да изгледам и тази тъпотии. Въпреки че следобед спортувах в клуба близо два часа, у дома в хола правя още две хиляди коремни преси и трийсет минути скачам на въже, докато уредбата "Вурлицер" върти отново и отново парчето The lion sleеps tonight. После се обличам, за да купя някои продукти от "Д'Агостино". Обувам сини джинси "Армани", обличам бяла блуза с поло-яка, спортно сако "Армани", приглаждам косата си назад с гел "Томпсън"; тъй като навън ръми, слагам непромокаеми черни обувки "Маноло Блахник" с връзки; пъхам три ножа и два пистолета в черно кожено куфарче (за три хиляди и двеста долара) от "Луи Вюитон" хладно е и за да не си разваля маникюра, надявам чифт ръкавици"Армани" от еленова кожа. Накрая навличам черен кожен шлифер "Джанфранко Фере", който струва четири хиляди долара. Въпреки че магазинът е на две крачки от апартамента ми, взимам си и компакдисковия уокмен,  в който още стои разширената версия на Wanted dead or iriive на Джон Бон Джоуви. От стойката за чадъри в антрето до входната врата грабвам един шарен чадър с дървена дръжка от "Бергдорф Гудмън", купен за триста долара при разпродажба, и излизам.

След работа спортувах в "Ексклузив", а щом се прибрах, започнах да въртя телефони на млади момичета от" Далтън" и да им говоря мръсотии. Номерата им взех от регистъра на канцеларията, в която се промъкнах миналия четвъртък през нощта.

– Аз съм финансова акула – шептях сладострастно в шапката на безжичния си телефон. – Поглъщам конкурентни компании. Как ти се струва? – И започвах да издавим всякакви звуци – смучене, грухтене, пърдежи, какво ли не.Накрая изревавам: – Кажи ма, курво!

Повечето бяха наистина изплашени и това ми доставяше огромно удоволствие, през цялото време имах мощна, неудържима ерекция, докато една от тях без никакво стеснение ме попита:

– Тате, ти ли си?

Целият ми ентусиазъм отиде по дяволите. Леко разочарован, завъртях още на две-три, но без особено желание и в същото време преглеждах пощата си, та накрая затворих насред изречението си, щом попаднах на лична бележка от Клифърд – един образ, дето ми помага за "Армани", – с което ми напомняше, че има частна разпродажба в бутика на Медисън... преди две седмици, и това, че навярно някой от портиерите нарочно е задържал бележката, за да ми натрие носа, с нищо не може да изличи факта на пропуснатата  разпродажба, така че, размишлявайки върху тази загуба, докато се скитам някъде между Седемдесет и шеста и Седемдесет и пета, стигам до дълбокомисления извод, че в повечето случаи животът е гаден и жесток.

Някакъв тип, който прилича досущ на Джейсън Тейлър – черна коса, зализана назад, тъмносиньо двуредно кашмирено палто с яка от боброва кожа, черни кожени ботуши "Морган Стенли", – минава под уличната лампа и ми кима, а аз намалявам звука на уокмена навреме да чуя поздрава му: "Здрасти, Кевин." Долавям дъх на "Грей Фланъл" и без да спирам, се обръщам назад, вперил поглед в мъжа, който прилича на Тейлър, който би могъл да е Тейлър, питайки се дали още излиза с Шелби Филипс, и тогава се препъвам в някаква просякиня, легнала на тротоара, разперила крака пред входа на изоставен ресторант – казваше се "Амнезия" и преди две лета го взе Тони Макмейнъс, – побъркана чернокожа скитница, която като будистки напев повтаря думите: "Пари моля помогнете господине пари моля помогнете господине." Опитвам се да ѝ изнеса лекция за това колко достойно е да си намери работа – например в "Синеплекс Одеон"^[19], съветвам я съвсем учтиво, докато мислено се чудя дали да не отворя куфарчето и да извадя нож или пистолет. Но се сещам, че е твърде беззащитна жертва и няма да ми направи кеф, затуй я пращам по дяволите, надувам уокмена точно когато Бон Джоуви се изцепва  It's all the same, only the names have changed^[20], и продължавам нататък, спирам пред автомат за банкноти и изтеглям триста долара ей така, без да са ми нужни. Банкнотите са чисто нови двайсетачки, шумолят приятно и за да не ги измачкам, прибирам ги в портфейла си от кожа на газела. На "Калъмбъс Съркъл" жонгльор с шлифер и шапка забавлява с номерата си неколцина сеирджии, които го зяпат без особен интерес. Той винаги идва тук следобед, представя се като Човека-ластик. Въпреки че надушвам плячка и той изглежда напълно достоен за гнева ми, отминавам го, търся по-подходящ обект. Впрочем ако беше мим, досега да се е простил с живота си.