Текст книги "Американски психар"

Автор книги: Брет Елис

сообщить о нарушении

Текущая страница: 17 (всего у книги 27 страниц)

– А ти излизаш ли с някого?

Тя се усмихва, доволна от себе си, и все още със сведени очи, признава с несравнима яснота:

– Да, имам приятел и...

– Кой?

– Моля? – поглежда ме тя.

– Кой е? Как се казва?

– Робърт Хол. Защо?

– От "Саломон Брадърс"?

– Не, той е главен готвач.

– В "Саломон Брадърс"?

– Патрик, главен готвач е в ресторант и е съсобственик.

– На кой ресторант?

– Има ли значение?

– Не особено, но искам да го зачеркна в справочника си "Загат" – процеждам през зъби.

– Казва се "Дорсия" – отговаря тя и изведнъж добавя стреснато: – Патрик, какво ти е?

Да, наистина, в главата ми нещо избухва, стомахът ми се обръща наопаки от спазми, киселини и гастритни болки; звезди и планети, цели галактики от малки бели готварски шапчици се завъртат бясно в мисловното ми полезрение. С пресипнал глас успявам да попитам:

– Защо Робърт Хол? Защо точно той?

– Ами не знам – тя леко фъфли от алкохола, – може би е свързано с това, че съм вече на двайсет и седем и...

– Така ли? И аз също. А и половината Манхатън и какво от това? Това не е оправдание, за да се омъжиш за Робърт Хол.

– Да се омъжа ли? – пита тя с широко отворени очи. – Това ли казах?

– Не спомена ли, че ще се омъжваш?

– Не, не съм, но кой знае – свива тя рамене. – Може и това да стане.

– Жестоко!

– Както ти казах, Патрик – поглежда ме тя укорително, но и някак игриво, та направо ми става лошо, – смятам, че времето неумолимо отлита, ти също го знаеш. Биологическият часовник просто не иска да спре.

"Майчице, колко било лесно, мисля си. Само две чаши шардоне, за да направи пълни признания."

– Искам да имам деца.

– От Робърт Хол ли? – питам и не вярвам на ушите си. – Можеш да го направиш и с капитан Лу Албано, щом е  толкова наложително, нали? Не те разбирам, Бетани .

Тя докосва салфетката си, свежда очи, после поглежда през прозореца към келнерите, които навън подреждат масите за вечеря. Наблюдавам ги и аз.

– Защо усещам враждебност у теб, Патрик? – тихо пита тя и отпива от виното си.

– Може би защото съм враждебен – отговарям. – Може

би защото ти го усещаш.

– Божичко, Патрик! – Тя упорито се опитва да улови погледа ми. – Мислех, че с Робърт сте приятели.

– Какво? – питам. – Направо ме уби.

– Не бяхте ли приятели с Робърт?

Замислям се. Изпълнен съм със съмнение.

– Бяхме ли?

– Да, Патрик, бяхте.

– Робърт Хол, Робърт Хол, Робърт Хол – мърморя си

под носа, като се опитвам да си припомня. – Стипендиант?

Председател на горния ни курс? С едва видима брадичка?

– Не, Патрик. Другият Робърт Хол.

– Бъркам го с другия Робърт Хол?

– Да, Патрик – казва тя раздразнено.

Вътрешно напрегнат, притварям очи и въздъхвам. Робърт Хол. Не е онзи, дето родителите му притежават почти половин Вашингтон? Не е онзи, дето беше капитан  на отбора по гребане? Метър и деветдесет висок?

– Да, – спира ме тя, – точно този Робърт Хол.

– Да, но... – Изведнъж замлъквам.

– Е? Какво "но"?

Изглежда напълно подготвена за отговора на този въпрос.

 – Ама той беше педал – изтърсвам.

– Не, не е бил, Патрик – опровергава ме тя, видимо обидена.

– Сигурен съм, че беше педераст – клатя недоверчиво глава.

– Защо си толкова сигурен? – пита ме тя съвсем сериозно.

–  Ами защото около него все се въртяха момчета – не от моето общежитие, нали разбираш, разрешаваше им да го връзват на купони и други такива неща. Поне така разправяха де – разказвам ѝ съвсем откровено, после с неподозирана за мен самия злоба добавям: – Знаеш ли, Бетани, веднъж предложи да ми духа. В галерията за хуманитарна литература на библиотеката.

– Как не те е срам! – възмущава се тя. – Къде е сметката?

– После не го ли изгониха заради дипломната му работа? – подхвърлям ѝ. – Беше писал за някакъв френски слон. За слончето Бабар, а?

– Какви ги плещиш?

– Я ми кажи, не е ли учил в бизнес школата в Келог? В Северозападния университет?

– Изключиха го – отвръща тя, без да ме погледне

– Слушай... – Докосвам ръката ѝ.

Тя се сепва и си я прибира. Опитвам се да ѝ се усмихна.

– Робърт Хол не е педераст.

– Мога да те уверя в това – заявява тя.

Как е възможно човек да се впряга толкова заради някакъв си Робърт Хол? Вместо да ѝ кажа: "Гледай си работата, патка такава", утешавам я с думите:

– Не се и съмнявам. Разкажи ми повече за него. Искам да знам повече за това как я карате двамата заедно. – Усмихнат, но раздиран от скрит гняв, добавям: – Съжалявам, ако съм те засегнал.

Необходимо ѝ е известно време, но накрая се поуспокоява и отново ми се усмихва.

– Разкажи ми де – повтарям молбата си, а си мисля "Как ми се ще да те цепна през чатала."

Шардонето я е размекнало и тя се впуска в дълги и подробни обяснения. Докато ми разказва за близкото си минало, аз си мисля за други неща: въздух, вода, небе, време, един момент, в който исках да ѝ покажа всички прелести  на света. Сега нямам нерви да слушам признания, празни приказки за ново начало или за неща, които са извън непосредствените ми възприятия. Едно младо момиче, първокурсничка, с която се запознах като студент в някакъв бар в Кеймбридж, ми каза така: "Животът е пълен с безкрайни възможности." Едва не се задавих с ядките, които хрупах, като чух тази нейна мъдрост. Преглътнах ги успешно с остатъка от "Хайнекен" в халбата ми, усмихнах се и се обърнах към ъгъла, където играеха със стрелички. Излишно е да споменавам, че не доживя до втори курс. Същата зима тялото ѝ бе открито във водите на река Чарлс, обезглавено.

Главата ѝ бе вързана за клона на едно дърво на брега на реката и косата ѝ висеше на друго дърво, на три мили по-надолy. Изстъпленията ми в Харвард не бяха толкова жестоки, колкото сегашните, и е безпредметно да храня надежда, че отвращението ми ще изчезне – просто няма начин.

– О, Патрик – казва Бетани, – ти си си все същият. Не знам това добре ли е или зле.

– Кажи, че е добре.

– Защо? Така ли е наистина? – пита тя с усмивка. – А тогава? Добре ли беше?

– Ти познаваше тогава само една страна от моята личност. Студената.

– А любовника? – подпитва тя.

Очите ми, студени и недосегаеми, се втренчват в нея. От улицата долита музика, прилича на салса. Келнерът най-после донася сметката.

– Аз ще я платя – въздъхвам.

– Не. – Тя отваря чантата си. – Аз те поканих, нали така?

– Но аз имам платинена кредитна карта "Американ Експрес".

– Аз също – усмихва ми се тя.

Мълчаливо наблюдавам как слага картата си върху сметката в подноса. Усещам, че всеки момент ще получа остри спазми, ако не се изправя.

– Женско движение, феминизъм. Ауу, опасна работа! – усмихвам се, не особено впечатлен.

Тя  ме изчаква на тротоара пред "Вакитис", докато

повръщам обеда в мъжката тоалетна, изплювам сепията не– смляна и по-светло пурпурна, отколкото бе в чинията ми. Когато излизам навън, си слагам очилата "Уейфарър", джавкам дъвка и си мърморя нещо под носа. Целувам Бетани по бузата и дори ѝ се извинявам.

– Съжалявам, че се забавих. Трябваше да позвъня на адвоката си.

– О, какво се е случило?

Тя изглежда загрижена. Ама че заспала патка!

– Заради едно приятелче – слъгвам. – Боби Чембърлейн. Хлътна в пандиза и сега няколко приятели, най-вече моя милост, се опитваме да го измъкнем по законен път – свивам рамене и веднага сменям темата. – Слушай!

– Кажи? – усмихва ми се тя.

– Вече е късно, за да се връщам в службата.

Поглеждам "Ролекс"-а си. Слънцето се отразява в блестящия му циферблат и за момент я заслепява. Ще дойдеш у дома?

– Моля? – Тя избухва в смях.

– Защо не дойдеш у дома? – повтарям поканата си.

– Патрик! – смее се тя многозначително. – Ти сериозно ли говориш?

– Имам една бутилка "Пуйи-Фюисе", леденостудено, какво ще кажеш, а?

– С този номер можеше да минеш в Харвард, но... – смях прекъсва думите ѝ – ...хм, сега сме по-възрастни и...

Тя млъква.

– И... какво? – питам я.

– Не трябваше да пия това вино на обед – повтаря си тя нейното.

Тръгваме пеша. Навън е трийсет и осем градусова жега, не може да се диша. Не е нито ден, нито вечер. Небето изглежда жълто. Подавам цял долар на един просяк  на ъгъла на Дуейн и Гринич само за да я впечатля.

– Хайде, ела! – почти приплаквам. – Хайде де.

– Не мога – отвръща тя. – Климатикът в канцеларията  ми е развален, но не мога. Не че не искам, но не мога.

– О, хайде – сграбчвам я за раменете и я стисвам приятелски.

– Патрик, трябва да се върна в службата – стене тя, ала отказът ѝ е слаб, колеблив.

– Но там жегата ще те съсипе – предупреждавам я.

– Да, ама няма как.

– Хайде, хайде – опитвам друг начин, за да я примамя.

– Имам сребърен сервиз за чай и кафе "Дърджин Горъм" от  четирийсета година, искам да ти го покажа.

– Не мога – смее се тя и си слага тъмните очила.

– Престани! – предупреждавам я.

– Слушай – отстъпчиво предлага тя. – да ти купя вместо това един шоколад, а?

– О, ужас! Знаеш ли колко мазнини, колко натрий има само в глазурата му? – преструвам се на уплашен.

– Престани де, ти няма от какво да се страхуваш.

– Не, ти престани. – Вървя една крачка пред нея, за да не усети  агресивност от моя страна. – Чуй ме, ще пийнем у нас по едно, после ще идем в "Дорсия", за да се видя с Робърт, става ли? – Обръщам се с лице към нея и продължавам да вървя заднишком. – Моля те!

– Патрик, ти се молиш?

– Наистина страшно ми се иска да ти покажа сервиза за чай "Дърджин Горъм". Моля те. Дадох за него три хиляди и петстотин долара.

Тя спира, защото и аз спирам. Свежда глава и когато

отново я вдига, веждите и бузите ѝ са покрити със ситни капчици пот. Горещо ѝ е. Въздъхва и се усмихва на себе си. Поглежда часовника си.

– Е? – питам.

– Ако дойда... – започва тя.

– Дааа?

– Ако реша да дойда, трябва преди това да се обадя по телефона.

– Не, не позволявам – заявявам и махвам на едно такси.

– Ще се обадиш от апартамента ми.

– Патрик – опъва се тя. – Ето там има телефон.

– Да тръгваме. Таксито ни чака.

В колата, на път към Горен Уест Сайд, тя пак се самоукорява.

– Не трябваше да пия това вино.

– Пияна ли си?

– Не – отговаря тя и си прави вятър с програма за "Клетниците", оставена на задната седалка. Таксито е без климатична инсталация и въпреки че и двата прозореца са отворени, тя размахва програмата пред лицето си като ветрило. – Само съм... леко замаяна.

И двамата се смеем без причина, а тя се отпуска върху мен, но се сеща за нещо и се изправя.

– Нали имаш портиер долу? – пита ме подозрително.

– Да – усмихвам се, възбуден от това, че няма представа колко е близо до опасността.

Влизаме в апартамента ми. Тя веднага се отправя веднага към хола, оглежда, кима одобрително с глава и си мърмори.

– Браво, господин Бейтмън, много добре.

В това време заключвам вратата и се уверявам, че е здраво залостена. После отивам до бара и си наливам малко "Джей енд Би", докато тя гали с ръка стереоуредбата "Вурлицер" и я разглежда. Вече ръмжа наум и ръцете ми така се тресат от възбуда, че се отказвам от леда в уискито и отивам в хола, заставам зад Бетани, която е вдигнало  очи към картината на Дейвид Оника, закачена над камината. Тя върти главата си насам-натам, оглежда картината, започва да се кикоти и ме поглежда учудено, после пак се обръща към картината, не спира да се смее. Не питам защо – просто в момента нищо друго не ме интересува. Глътвам уискито наведнъж и отивам до гардероба от бял дъб, в който държа чисто нов пистолет за забиване на пирони, купен миналата седмица от магазин за инструменти до службата ми на Уолстрийт. След като намъквам чифт  черни кожени ръкавици, проверявам дали пистолетът е зареден.

– Патрик? – пита Бетани, все още заливаща се от смях.

– Да? – отвръщам и добавям: – Скъпа?

– Кой е закачил тази Оника?

– Харесва ли ти?

– Хубава е, но... – Тя спира за миг. – Почти съм сигурна, че е закачена надолу с главата.

– Какво?

– Кой е  поставял картината на Оника?

– Аз – отговарям, все още с гръб към нея.

– Закачил си я с главата надолу – смее се тя.

– Амиии?

Стоя пред гардероба и стискам пистолета, за да свикне ръката ми с тежестта му.

– Направо не е за вярване – чуди се тя. – Откога виси така?

– Цяло хилядолетие – прошепвам, обръщам се и тръгвам към нея.

– Какво? – пита тя, все още загледана в картината.

– Какви, викам, курвенски номера ми въртиш с Робърт Хол?

– Я повтори, какво каза?

Много бавно, като в забавен кадър, тя се извръща към мен.

Изчаквам да забележи пистолета за пирони и ръкавиците на ръцете ми и тогава ѝ изкрещявам в лицето:

– Какви курвенски номера ми въртиш с Робърт Хол, а?

По инстинкт ли, от спомена ли, тя се втурва към изхода с писък. Но шардонето е приспало рефлексите ѝ, а уискито е изострило двойно повече моите. С един скок само  се изпречвам на пътя ѝ и я зашеметявам с четири удара с пистолета по главата. Завличам я обратно в хола и я просвам на пода върху бял памучен чаршаф "Воалакутро". Разпервам ръцете ѝ встрани с обърнати нагоре длани върху дебела дъска и приковавам на нея с пирони по три пръста на всяка ръка. Това я връща в съзнание и тя започва да пищи. От спрей-флакон впръсквам сода каустик в устата, очите и ноздрите ѝ и хвърлям палто " Ралф Лоран" от камилска вълна върху лицето ѝ, това доняъде заглушава писъците. Продължавам да забивам с пистолета пирони в дланите ѝ, докато по тях не остане празно място, лишавайки я от всякаква възможност да се изправи. Налага се (за мое голямо разочарование) да сваля обувките ѝ, защото бясно рита с тях по пода и драска бялата повърхност на дъбовия паркет. През цялото това време ѝ крещя "мръсна кучко", но в този момент се навеждам и прошепвам в ухото ѝ:

– Путко скапана.

В ужасна агония, след като махам палтото от лицето ѝ тя започва да ме моли, или поне се опитва да ме моли за  пощада.

– Патрик, спри, моля те, майчице, спри, моля те, ох, майчице, боли...

Но болките отново надделяват – няма начин, те са не-поносими – и тя отново губи съзнание, започва да повръща и трябва да повдигна главата ѝ, за да не се задуши. Пак я напръсквам със сода каустик. Опитвам се да отхапя пръстите, които не съм приковал с пирони, и почти успявам с палеца на лявата ѝ ръка, който сдъвквам така, че се оголва кокалът под месото. Без да е необходимо, пак я  напръсквам със сода каустик. Хвърлям отново палтото върху главата ѝ, в случай че дойде в съзнание и се разпищи отново. След това инсталирам на стойка миниатюрната  видеокамера "Сони", за да заснема всичко, което ще  последва. Включвам я на автоматичен режим и започвам да разрязвам дрехите ѝ с ножица. Когато стигам до гърдите ѝ, остриетата ги убождат тук-там и уж случайно отрязвам едното зърно през сутиена. Тя пак започва да крещи останала гола на пода, само по сутиен, чиято дясна чашка е напоена с кръв, и бикини, подгизнали от урина. Оставям ги за после.

Навеждам се над лицето ѝ и надвиквам писъците ѝ:

– Викай, викай, кучко проклета.

Отворил съм всички прозорци и вратата към терасата, а когато заставам над нея, устата ѝ се отваря, но вече от нея не излизат писъци, а само ужасни, нечленоразделни животински звуци, прекъсвани от напъни за повръщане.

– Викай де, викай, скъпа, не спирай... – насърчавам я, клякам и отхвърлям косата от лицето ѝ. – На никого не му пука за теб. Никой няма да ти помогне...

Тя се опитва да изкрещи, но изпада в безсъзнание и само простенва. Възползвам се от безпомощността ѝ, свалям ръкавиците си и разтварям устата и с голи ръце, с ножиците отрязвам езика ѝ и го измъквам навън, държа го на дланта си, топъл и кървящ, много по-малък, отколкото изглеждаше в устата ѝ. После го захвърлям срещу стената, той шляпва, залепва се за миг и оставя кърваво петно, преди да пльосне на пода. От устата ѝ бликва кръв и трябва да повдигна главата ѝ, за да не се задави. След това я чукам в устата, изпразвам се вътре и измъквам члена си. Напръсквам я с още сода каустик.

По-късно, когато за малко идва в съзнание, нахлузвам мека шапка, подарък от гадже – състудентка в Харвард.

– Помниш ли я? – изкрещявам ѝ, наведен над нея. – Виж и това! – надавам победоносен вик и вадя пура. – Ха! Виждаш ли? Все още пуша пури. Ха! Виждаш ли? Пури!

Запалвам пурата със спокойни окървавени ръце, а лицето ѝ, бледо до посиняване, се гърчи от болка, вцепенените от ужас очи се затварят, после клепачите ѝ се повдигат леко, животът ѝ се е превърнал в кошмар.

– И още нещо – извиквам ѝ, като кръстосвам около нея. – Не позна и за "Гарик Андерсън"! Костюмът ми е "Армани '! "Джорджо Армани"! – надвесвам се със злобно изражение над нея и се изсмивам. – А ти мислеше, че е "Хенри Стюарт". Представи си само!

Удрям я силно през лицето и ѝ изсъсквам:

– Гадна кучка!

Пръски слюнка се сипят по лицето ѝ, но по него има вече толкова много сода каустик, че тя навярно изобщо не ги усеща.

Затова я поръсвам с още сода каустик и после се опитвам да я чукам втори път в устата, но не мога да се изпразня и спирам.

Четвъртък

На следващата вечер Крейг Макдърмот, Кортни и аз пътуваме с такси към "При Нел" и разговаряме водата "Евиан". Кортни, която е с палто "Армани" от норки, признава през смях, че използва "Евиан", за да си прави лед, което става повод за обсъждане на качествата на различните видове бутилирана вода, а по молба на Кортни всеки от нас се опитва да назове колкото може повече марки. Започва Кортни, като отчита всяка марка със свиване на пръст на ръката си.

– Значи имаме "Спаркал", "Перие", "Сан Пелегрино", "Поланд спринг", "Калистога"...

Тук спира и поглежда към Макдърмот за помощ. Той въздъхва и продължава:

– "Канейдиън спринг", "Канейдийн калм", "Монтклеър", която също е канадска, "Вител" от Франция, "Кродо" е италианска... – Той потрива брадичката си замислено, опитва се да се сети още някоя марка и изведнъж я съобщава някак изненадан. – "Елан".

Изглежда, че Крейг е готов да каже още една, но по необясними причини млъква.

– "Елан" ли? – пита Кортни.

– Да, швейцарска е – отвръща той.

– О, така ли? – Тя се обръща към мен. – Твой ред е, Патрик.

Загледан през прозореца, потънал в размисъл, ужасен  от мълчанието, което ме е обзело, безстрастно, без да се замислям, изреждам:

– "Алпенвасер", "Даун Ъндър", "Шат", която е от Ливан, "Кубол" и "Коулд спрингс"...

– Тази я казах – прекъсва ме Кортни възмутена.

– Не – поправям я. – Ти каза "Поланд спрингс".

– Така ли беше? – мърмори си Кортни и дръпва Макдърмот за палтото. – Така ли беше бе, Крейг?

– Вероятно да – свива той рамене. – Струва ми се, че да.

– Освен това добре е да знаете, че минералната вода трябва да се купува само в стъклени бутилки, не в пластмасови –  казвам строго и чакам някой да попита защо.

– Защо?

В гласа на Кортни се долавя леко любопитство.

– Зщото се окислява – обяснявам. – А тя е хубава, когато е чиста и не оставя дъх.

След  дълго мълчание в "стил Кортни", загледан навън, Магдърмот потвърждава:

– Прав е.

– Честно казано, не правя никаква разлика между вода и вода – признава си Кортни.

Тя е седнала между Макдърмот и мен, под палтото от норка е с вълнен костюм "Живанши", чорапогащник "Калвин Клайн" и обувки "Уорън Сюзан Алън Едмъндс".

Преди това в същото такси, когато опипах палтото ѝ не за друго, а за да установя качеството му, тя усети това и тихо ме попита дали имам у себе си дъвка. Не ѝ отговорих нищо.

– Какво искаш да кажеш? – пита Макдърмот.

– Ами имам предвид каква наистина е разликата между изворна  а и естествена вода например и изобщо има ли разлика?

– Кортни! Естествена е всяка вода от подземен източник –  открехва я Крейг, зазяпан през прозореца. – Минералното ѝ съдържание не се променя, но може да бъде дезинфекцирана и филтрирана.

Макдърмот е със смокинг "Джани Версаче" и от него се носи дъх на "Сириус".

За миг излизам от съзнателната си летаргия и дообяснявам:

– А при изворната вода могат да се изваждат и прибавят минерали и обикновено тя се филтрира, не се преработва. – Млъквам за две-три секунди, после добавям:

– Седемдесет и пет на сто от бутилираната вода в Америка всъщност е изворна. Това знае ли го някой?

Въпроса отправям към шофьора на таксито.

След дълго мълчание Кортни задава друг въпрос, този път недовършен.

– А разликата между дестилираната и пречистената вода е...

Не се интересувам от разговора, не се слушам и какво говоря аз самият, защото обмислям как да се отърва от трупа на Бетани, най-малкото трябва да реша дали да остане в апартамента ми още един ден. Ако реша да го разкарам тази нощ, лесно бих могъл да натъпча каквото е останало от нея в найлонова торба за отпадъци и да я  хвърля пред стълбището; но с малко повече усилия мога и да я извлека навън и да я мушна при другите боклуци на бордюра. Защо пък да не я откарам в апартамента в "Хелс Кичън", да я залея с вар във ваната и да погледам  как тялото се разлага, докато изпуша една пура и послушам музика на уокмена? Не искам обаче да смесвам мъжките тела с женските, пък и ми се ще да гледам "Жаден за кръв", видеофилма, който взех под наем днес следобед. Рекламата на обложката на касетата гласи: "Някои клоуни ви разсмиват, но Бобо ще ви умъртви и ще изяде тялото ви." Едно среднощно отиване до "Хелс Кичън", дори без да се отбивам за бърза закуска в "Белвю", ще ми отнеме много време и няма да мога да го гледам. Костите и повечето от вътрешностите на Бетани вероятно ще изхвърля в шахтата в дъното на коридора срещу моя апартамент.  С Кортни и Макдърмот току-що си бяхме тръгнали от  банкет на "Морган Стенли", който беше даден недалеч от Сийпорт в един нов клуб, наречен "Златна карта". Там сякаш се бе събрал целият свят и срещнах дори Уолтър Роудс, чистокръвен канадец, когото не бях виждал от "Екзитър". Също като Макдърмот и той ухаеше на "Сириус", а аз му рекох: "Слушай, копеле, опитвам се да стоя настрана от хората. Дори избягвам да разговарям с тях." Не особено уплашен, той измънка в отговор: "Да, да, ясно, ммм разбирам." Аз съм с двуреден смокинг с шест копчета и панталони с маншети, а папийонката ми е от грапава коприна – всичко от "Валентино". Луис Карутърс е в Атланта тази седмица. Шмръкнах малко кокаин с Хърбърт Гитис в "Златна карта", а преди Макдърмот да спре това такси,  взех едно хапче халцион, за да поуталожа малко въздействието на дрогата, но все още не усещам това да става. Кортни май си пада по Макдърмот. Тъй като нейната кредитна карта "Чембанк" не можа да изтегли пари от автомата, пред който спряхме (тя много често я използва за шмъркане на кокаин, макар да не го признава, а няколко  пъти прашинки кокаин бяха блокирали и моята кредитна карта), докато Макдърмот нямаше проблеми със своята, тя пренебрегна моята и използва неговата, което, доколкото познавам Кортни, означава, че иска да се чука с Макдърмот. Но това не е толкова важно. И двамата изглеждаме почти еднакво, въпреки че съм по-красив от Крейг. В "Шоуто на Пати Уинтърс" сутринта разговаряха за говорещите животни. Някакъв октопод се разхождаше из аквариум с микрофон, прикрепен на едно от пипалата му постоянно молеше – поне така твърдеше дресьорът му, убеден че мекотелите имат гласни струни – за "сиренце". Гледах втренчено известно време, накрая се разридах. Просяк, облечен като хаваец, рови в кофа за боклук на  тъмния ъгъл на Осма и Десето.

– При дестилираната или пречистената вода – разказва Макдърмот – повечето от минералите са изхвърчали. Водата кипи и парата се кондензира отново в пречистена вода.

– Ето защо дестилираната вода е безвкусна и не става за миене – прозявам се.

– А минералната? – пита Кортни.

– Тя не е стандарти... – започваме едновременно с Макдърмот.

– Давай ти – прозявам се още веднъж и заразявам Кортни, която също се прозява.

– Не, ти кажи.

На него също му е писнало.

– Тя не е стандартизирана от Министерството на земеделието – обяснявам ѝ. – В нея няма химикали, няма соли,  захари, нито пък кофеин.

– А газираната вода прави мехурчета благодарение на въглеродния двуокис, нали?

– Да.

И двамата с Макдърмот кимаме утвърдителни като гледаме напред.

– Е, това го знам – колебливо казва тя и по тона на гласа ѝ разбирам, че се усмихва.

– Но купувай само естествена газирана вода – предупреждавам я. – При нея въглеродният двуокис е във водата още при извирането ѝ.

– Содата в заведенията и зелцерът например са изкуствено карбонирани – обяснява Макдърмот.

– С изключение на зелцер "Уайт рок" – вметвам притеснен от непрестанния смешен стремеж на Макдърмот да се изтъкне. – Естествено, газираната вода "Рамльоса" също е много добра.

Таксито трябва да завие по Четиринайсета улици, но пред нас има още четири-пет лимузини, чакащи за десен завой, и оставаме да чакаме следващия зелен сигнал. Тегля една майна на шофьора, но той едва ли е чул през плексигласовата преграда, защото е надул радиото на някакво парче от шейсетте, навярно на "Сюприймс". Опитвам се да отворя преградата, ала тя е застопорена от неговата страна  и не помръдва. Кортни продължава с въпросите си.

– Каква вода трябва да се пие след физически упражнения?

– Каквато и да е – въздъхвам, – само да е добре изстудена.

– Защото?

– Защото се абсорбира по-бързо, отколкото ако е на  стайна температура. – Поглеждам разсеяно часовника си.

– Може да е най-обикновена вода. Може да е "Евиаи. Не от пластмасова бутилка обаче.

– Моят треньор твърди, че и "Гаторейд" става – обажда се Макдърмот.

– Но не смяташ ли, че водата е най-добрият заместник на изхвърлените течности, защото попада в кръвоносната система по-бързо от всяка друга течност... – тук не мога да се сдържа и добавям: – ...приятелче?

Пак поглеждам часовника си. Ако пия само едно "Джей енд Би" с лед в "При Нел", ще се прибера навреме у дома, за да изгледам целия филм "Жаден за кръв" докъм два часа. Отново настъпва мълчание в колата, която бавно се приближава към тълпата пред входа. Една след друга там спират лимузини, от тях слизат хора и колите потеглят напред. Всички гледаме втренчено тази церемония в небето над града, което е натежало от тъмни облаци. Автомобилите си подсвиркват един на друг, без това да реши проблемите им. От кокаина, който шмърках с Гитис, гърлото ми е раздразнено и преглъщам по-често, за да го увлажнявам. Плакати за разпродажба в "Крабтрий енд Ивлин" са налепени в редица по прозорците на обезлюдени жилищни сгради отсреща. Как се пише "баровец", а, Бейтмън? Я ми го кажи по букви. Б-а-р-о-в-е-ц. Ба-ро-вец. Баровец. Лед, видения, извънземни...

– Не харесвам "Евиан" – установява някак натъжено Магдърмот.  – Много ми сладни.

Толкова нещастен изглежда, когато си признава това, че ми иде да се съглася с него.

Поглеждам го в тъмнината на таксито, подозирайки, че може би ще легне тази нощ с Кортни, и внезапно се изпълвам със съжаление към него.

– Да, Макдърмот – казвам бавно. – "Евиан" наистина е доста сладка.

Спомням си колко много кръв беше изтекла от Бетани на пода – можех да виждам отражението си в нея, докато си уреждах по телефона час за подстригване в "При Джио". Кортни ме изважда от унеса с признанието:

– Първия път ме беше страх да опитам от "Пелегрино".

Поглежда ме напрегнато (какво ли очаква – да се съглася ли, що ли?), после се обръща към Макдърмот, който ѝ отвръща с фалшива усмивка.

– Но щом я опитах, се оказа, че е... чудесна.

– Колко си смела – промърморвам през дълга прозявка, докато таксито пълзи метър по метър към "При Нел", после повишавам глас. – Слушайте, някой от вас знае ли дали има устройство, което може да симулира сигнал "свободно" и да се прикача към телефонната слушалка?

По-късно у дома се надвесвам над тялото на Бетани и замислен, с питие в ръка, оглеждам в какво състояние е. Клепачите на очите са полуотворени, зъбите от долната ѝ челюст са оголени, защото устната ѝ е откъсната, по-точно – отхапана. Бях отрязал лявата ѝ ръка, което всъщност окончателно я довърши, и сега я вдигам, като я държа за косата, щръкнала от страната на дланта (която не се сещам къде съм заврял – във фризера ли, в килера ли?), хващам я здраво като пръчка, по нея все още има месо и мускули, въпреки че повечето от тях са откъснати, и я приближавам до лицето ѝ. Само с пет-шест леки удара разтварям челюстите докрай и с още две побутвания лицето ѝ се навира само в себе си.

Уитни Хюстън

Уитни Хюстън се появи с гръм и трясък на музикални и сцена в хиляда деветстотин осемдесет и пета година с албум, от който бяха издадени четири сингъла, номер едно в класациите, между които The greatest love of all, You give good love и Saving all my love for you. Албумът ѝ донесе награда "Грами" за най-добра поп вокалистка и две първи  награди на Американската музикална академия – за сингъл и за видеоклип в раздела "Ритъм енд блус". Освен това бе определена за най-добра млада певица на годината от списанията "Билборд" и "Ролинг Стоун". От цялата тази еуфория човек може да очаква, че албумът съвсем не върховен, че е безличен, но съвсем изненадващо "Уитни Хюстън" (произведен от "Ариста") се оказа един от най-приятните, най-многопосочните и добри като цяло албуми в стил ритъм енд блус, записани през десетилетието, а Уитни пее с невероятен глас. От красивата и елегантна снимка на лицевата страна на обложката (където Уитни е с рокля от "Джоване де Маура") и сексапилната снимка на обратната страна (по бански костюм "Норма Камали") става ясно, че това не е обикновен запис на професионалист. Албумът е плавен, гладък, но в него има напрежение, а гласът на Уитни надхвърля толкова много граници и е тъй разнообразен (макар тя да е главно джаз певица), че просто не е възможно да го възприемеш от първо прослушване. А и не ти трябва. Защото изпитваш желание да го чуеш още много пъти.

Първите две парчета са You give good love и Thinking about you, продуцирани и аранжираки от Кашиф. Те са с топъл приятен джаз аранжимент, но със съвременен синтезаторен ритъм и въпреки че не са лоши песни, албумът става истински завладяващ с Someone for me – парче, продуцирано от Джърмейн Джексън, в което Уитни пее замечтано на фона на здрав джаз-диско ритъм. Силата на  тази песен е в контраста между нейната замечтаност и живия ритъм на мелодията. Баладата Saving all my love for  you е най-сексапилното и най-романтичното парче от плочата. В него има жестоко соло на саксофон в изпълнение на Том Скот и се усеща влиянието на женските вокални групи от шейсетте години (създадено е в съавторство с  Гери Гофин), но никоя от тези групи не е била толкова чувствена и сексапилна, нито така добре продуцирана както тази песен. Nobody loves me like you do е разкошен дует c Джърмейн Джексън (който е и автор на парчето) и само един от примерите за словесната изтънченост в текстовете на песните. Албумът ни най-малко не страда от  липса на свестни стихове, както става обикновено, когато певецът не пише сам текстовете, а оставя авторът да търси най-подходящия. Но Уитни и сътрудниците ѝ са се справили чудесно с този проблем.

Сингълът How will I know (според мен най-доброто танцувално парче на осемдесетте години) е радостна ода за момиче, което се притеснява дали я харесва едно момче. В него има великолепна партия за клавишни и той е единственото парче от албума, написано от продуцента вундеркинд Нарейда Майкъл Уолдън. От баладите (като изключим The greatest love of all, която е върхът) лично аз най-много харесвам All at once – разказва се как една  млада жена разбира, че любимият мъж постепенно се отчуждава от нея. Там има страхотни цигулки. Въпреки че слабо парче в албума няма, все пак най-близо до безлчието е може би Take good care of my heart – още дует с Джърмейн Джексън. Проблемът при него е, че се отклонява от джаз основата на албума и прекалено силно личи влиянието на танцувалната музика на осемдесетте години..