Текст книги "Американски психар"

Автор книги: Брет Елис

сообщить о нарушении

Текущая страница: 4 (всего у книги 27 страниц)

– А стига бе! – превъзнася се Прайс, който е вдигнал картичката, за да я разгледа по-добре на светлината, и не забелязва питиетата. – Супер е! Да се чуди човек откъде такъв вкус у скапаняк като теб!

Гледам картичката на Ван Патън, гледам моята и направо не мога да повярвам, че на Прайс повече му харесва тази на Ван Патън. Зашеметен от този факт, отпивам от чашата си и поемам дълбоко дъх.

– Чакайте малко – обажда се Прайс. – Още нищо не сте видели. – Изважда своята от вътрешния джоб на сакото си и бавно я обръща с лицето към нас, за да я разгледаме.

– Вижте моята.

Е, не мога да си кривя душата, признавам, страхотна е.

Изведнъж ресторантът сякаш отлита нанякъде, шумът се отдалечава, всичко губи значението си пред тази визитна картичка. Ясно чуваме гласа на Прайс.

– Удължен шрифт, бледосива хартия...

– Мамка му – възкликва Ван Патън. – Никога не съм виждал...

– Готина е, да, много е готина – принуден съм да призная. – Ама чакайте. Дайте да видим каква е на Монтгомъри.

Прайс я изважда нехайно, но не виждам как може да пренебрегне нежния, почти бял цвят на хартията и елегантната ѝ плътност. Съвсем неочаквано започвам да съжалявам, че подхванах тази тема.

– Пица ми се яде. Хайде да си поръчаме пица – предлага Макдърмот. – Не иска ли някой да си поделим една пица, а? С цаца? Мммм. Май Бейтмън е навит – потрива той нетърпеливо ръце.

Вземам картичката на Монтгомъри и я опипвам с върха на пръстите си, за да усетя качеството на хартията.

– Готина е, нали? – пита ме Прайс с тон, който показва, че усеща завистта ми.

– Да – казвам небрежно и я връщам на Прайс, сякаш не съм толкова впечатлен, а всъщност не мога да го преглътна.

– Пица с цаца – напомня ми Макдърмот. – Умирам от глад.

– Никаква пица – отвръщам му, поуспокоен от това, че картичката на Монтгомъри пак се връща във вътрешния джоб на Тимъти.

– Хайде де – хленчи Макдърмот. – Дай да поръчаме една пица.

– Млъкни бе, Крейг – обажда се Ван Патън, който наблюдава как една келнерка взима поръчка от сепарето отсреща. – Вместо да опяваш, повикай оная здрава мацка.

– Ама тя не е на нашата маса – инати се Макдърмот, докато подмята в ръце папката с менюто, която е задигнал от количката на минаващ сервитьор.

– Нищо де, повикай я – настоява Ван Патън. – Поискай и чаша вода или "Корона", или нещо друго.

– Защо пък точно нея?

Въпросът ми не е отправен към някого конкретно. Картичката ми лежи на масата до ваза от синьо стъкло с орхидея, никой не ѝ обръща внимание. Вземам я внимателно и я прибирам в портфейла си.

– Много прилича на онова гадже, дето работи на щанда на Жоржет Клингър в "Блумингдейл" – обяснява Ван Патън. – Викнете я бе.

– Иска ли някой пица, или не? – нервничи Макдърмот.

– Как разбра? – питам Ван Патън.

– Оттам купувам парфюми за Кейт – отговаря ми той.

Прайс започва да маха с ръце и привлича вниманието на всички ни.

– Абе да не би да съм забравил да ви кажа, че Монтгомъри е джудже?

– Коя е Кейт? – питам.

– Кейт е мацето, с което ходи Ван Патън – обяснява Прайс и поглежда назад към масата на Монтгомъри.

– А какво стана, с госпожица Китридж? – питам.

– Да бе – усмихва се Прайс. – Къде ли е Аманда?

– По-кротко бе, пичове. Вярност ли? Как пък не.

– А не се ли боиш, че може да хванеш нещо? – пита го Прайс.

– От кого – от Аманда или от Кейт? – питам.

– Нали се разбрахме, че не можем да се заразим. – Ван Патън повишава глас. – Значиии... майната му. Млъквайте.

– Абе не ви ли казах...

Още четири чаши с "Белини" кацват на масата. Така стават общо осем.

– Уф, писна ми – въздъхва Прайс и се опитва да хване сервитьора, преди да е изчезнал нанякъде.

– Пицичка с цаца... пицичка с цаца. – Макдърмот май си намери мантра за вечерта.

– Скоро ще ни наобиколят страстните иранки – боботи Прайс.

– Нали казахте, че вероятността е нула, точка, нула, нула и не знам колко процента... чувате ли бе? – пита Ван Патън.

– ...пицичка с цаца... пицичка с цаца... – И Макдърмот удря с ръка по масата. – Мамка му, що не ме слушате бе?!

Още не мога да се съвзема от картичката на Монтгомъри – елегантния цвят и плътността на хартията, шрифта, печата. Посягам с юмрук срещу Крейг, като да го ударя, и се разкрещявам:

– Никой не ще да яде пикливата ти пица с цаца! Пицата трябва да е втасала добре и да прилича малко на хляб, трябва да има мазна коричка, разбра ли? А тук ги правят с тънки кори, защото скапаният главен готвач прекалява с месенето на тестото! Пиците му изсъхват и се трошат! Ясно ли ти е?!

Почервенял от гняв, удрям чашата с коктейла в масата и когато вдигам очи, виждам, че мезетата са вече тук. Стегнатата келнерка е застанала до масата и ме гледа и втренчено. Избърсвам с ръка лицето си и ѝ се усмихвам дружески. Тя не помръдва, зяпнала ме е, сякаш съм някакво чудовище (всъщност изглежда уплашена). Обръщам се към Прайс (за какво, за помощ ли?), а той потупва джоба на сакото си и промърморва:

– Пури.

– Не мисля, че са трошливи – плахо отбелязва Макдърмот.

– Сладурче – казвам, без да му обръщам внимание, хващам келнерката за ръката и я придърпвам към мен. Тя се опъва, но ѝ се усмихвам и пристъпва малко по-близо.

– Сега ние тук ще похапнем богато... – започвам да ѝ обяснявам.

– Ама аз не съм поръчал това – възмущава се Ван Патън, вперил очи в чинията си. – Исках миден колбас.

– Млъквай – изкрещявам му, а към нея се обръщам ухилен като идиот, ама красив идиот. – Значи така, ние сме редовни клиенти тук и вероятно ще поръчаме от скъпото бренди или някакъв коняк, знам ли, та искаме да се отпуснем и да се потопим в цялата тази – размахвам ръка атмосфера. Сега слушай. – Със свободната си ръка изваждам портфейла. – Значи след това искаме да се изкефим с готини кубински пури и не щем да ни досаждат разни простаци...

– Простаци – повтаря Макдърмот и кима на Ван Патън и на Прайс.

– Да, простаци и неразумни чичковци или туристи, които неизбежно ще започнат да се оплакват от нашия невинен порок... Така че – завирам петдесетачка в костеливата ѝ ръчица, – ако може, гледай да не ни досаждат, много ще сме ти благодарни. – Погалвам ръката ѝ, преди да свия пръстите ѝ в юмрук върху банкнотата. – А ако някой все пак се оплаче... – тук правя пауза – просто го изритай.

Тя кимва безмълвно и се отдръпва със същия объркан изpaз на лицето.

– Освен това – добавя Прайс с усмивка, – ако още веднъж чаши с "Белини" се приближат в радиус от десет метра от масата, ще подпалим управителя. Така да знаеш, можеш да го предупредиш.

След дълго мълчание, през което съзерцаваме мезетата, Ван Патън проговаря:

– Бейтмън?

– Какво?

Боцвам парче риба и го топвам в златистия хайвер, после оставям вилицата.

– Върхът си – измърква той.

Прайс забелязва друга сервитьорка да се задава с поднос, на който има четири чаши с познатата розова течност, и не издържа.

– Мамицата им на тия, ще ме съсипят...

Но тя сервира питиетата на масата до нас, където седят четирите мацки.

– Готина е – заявява Ван Патън, който е зарязал мидения колбас.

– Да, здраво гадже – съгласява се Макдърмот. – Определено си я бива.

– Става – мръщи се Прайс. – Ама я ѝ вижте коленете.

Докато мацето се върти около масата, я оглеждаме хубаво и въпреки че краката ѝ са дълги и с добър тен, забелязвам, че едното ѝ коляно е по-голямо от другото. Лявото ѝ коляно всъщност е с по-голяма капачка и този почти незабележим дефект ни отблъсква. Загубваме интерес към нея. Ван Патън пак се взира в мезето си объркано, после поглежда към чинията на Макдърмот и констатира:

– Ама и на тебе са ти объркали поръчката. Това е суши, а не сашими.

- Абе майната му – въздъхва Макдърмот. – И без това не сме дошли заради храната.

Някакъв тип, който много прилича на Кристофър Лодър, приближава към масата ни, потупва ме по рамото и казва:

– Здрасти, Хамилтън. Страхотен тен имаш.

И отминава към мъжката тоалетна.

– Страхотен тен имаш, Хамилтън – имитира го Прайс и реди парчета мексикански хляб до хляба в моята чим пика.

– Стига де – отвръщам. – Надявам се, че не съм се изчервил.

– Всъщност къде ходиш, Бейтмън? – пита Ван Патън.

– За тена де?

– Да, Бейтмън, къде ходиш? – Макдърмот също изглежда истински заинтересуван.

– Ами къде! Като всеки друг – в козметичен салон.

– Аз пък – започва Ван Патън и спира, за да привлече вниманието ни – си имам легло и апарат за тен вкъщи.

И лапва голямо парче от мидения колбас.

– Стига бе! – недоумявам.

– Има, има – потвърждава Макдърмот с пълна уста. – Виждал съм го.

– Ама това е идиотско – заявявам.

– Защо пък да е идиотско? – пита Прайс и ровичка с вилицата из чинията си.

– Знаеш ли колко скъпо излиза абонаментът за козметичен салон? – пита ме Ван Патън. – Знаеш ли колко е за една година?

– Ти не си добре – промърморвам.

– Я гледайте, пичове, Бейтмън се възмути – отбелязва Ван Патън.

Изведнъж до масата изниква сервитьор с количка и без да пита дали сме свършили, ни прибира мезетата, които едва сме наченали. Никой не протестира, само Макдърмот пита:

– Абе тоя май ни отнесе мезетата, или се лъжа?

И започва да се смее неопределено. Ама като вижда, че на никой не му е до смях, млъква.

– Отнесе ги, защото порциите са толкова мижави, та сигурно е решил, че отдавна сме ги изяли – казва Прайс унило.

–Обаче това да си сложиш апарат за тен вкъщи наистина е голяма щуротия – казвам на Ван Патън, а тайно си мисля, че всъщност е много шик, само че в моя апартамент няма място за такова нещо. Освен за правене на тен, става и за много други работи.

– Кой е този с Пол Оуен? – чувам Макдърмот да пита Прайс.

– Някакъв майстор от "Кидър Пийбоди" – разсеяно му отговаря Прайс. – Познавал Маккой.

– Защо тогава седи с тези дървеняци от "Дрексъл"?

– Интересува се Макдърмот. – Това там не е ли Спенсър Уин?

– Да нямаш халюцинации? Това не е Спенсър Уин.

Поглеждам към Пол Оуен. Седнал е в едно сепаре с още трима типове – единият от тях сякаш е Джеф Дювал, с тиранти, зализана назад коса, очила с рогови рамки, всичките пият шампанско – и между другото се чудя как ли Оуен се е уредил със счетоводството на "Фишер". Още не съм огладнял, но вечерята ни пристига почти веднага след мезетата и започваме да се храним. Макдърмот си разкопчава тирантите. Прайс му казва, че е мърляч. Чувствам се като хипнотизиран, но успявам да откъсна очи от Оуен и поглеждам в чинията си (задушеното е във форма на жълт шестоъгълник, с парченца пушена сьомга и сос от зелени домати по края), после забелязвам тълпата от чакащи за места. Изглеждат озверени, пияни от безплатните коктейли, съсипани от висене в очакване да се освободи някоя скапана маса до входа за кухнята, въпреки че са направили резервация. Ван Патън нарушава мълчанието на масата, като хвърля вилицата и избутва стола си назад.

– Какво има? – питам го и вдигам глава.

Вилицата в ръката ми застива над чинията, сякаш ръката ми не желае да развали подредбата в нея. Въздишам и отпускам ръката си, съвсем отчаян.

– Мамка му! Забравих да запиша на Манди филма по кабелната телевизия – избърсва си той устата със салфетката и става. – Ще се върна.

– Тя не може ли да си го запише? – обажда се Прайс.

– Да не си превъртял?

– Тя е в Бостън при зъболекаря си – свива рамене Ван Патън.

– И какво ще правиш? – питам го неуверено. Мисълта за визитната му картичка още не излиза от главата ми. – Да не смяташ да се обаждаш на телевизионната компания?

– Не – отвръща той. – Имам звукозадействащ телефон, който е свързан с програматора на видеото, купих го от "Хамахер Шлемер".

Той тръгва и по пътя си закопчава тирантите.

– Много тежкарски го даваш – казвам едва чуто.

– Ей, кажи какво да ти поръчаме за десерт – провиква с Макдърмот.

– Нещо с шоколад и без тесто – отвръща той.

– Абе Ван Патън да не би да се е отказал от спортуването? – питам. – Изглежда ми подпухнал.

– Да, така изглежда – кима Прайс.

– Нямаше ли членска карта за клуб "Вертккал"?

– Не знам – мънка Прайс и гледа в чинията си.

Изведнъж я отблъсква настрани и прави знак на сервитьорката за още една водка "Финландия" с лед. Друга стройна келнерка се приближава към нас с бутилка шампанско "Перие-Жуе", неотлежало, и казва, че с него ни черпи Скот Монтгомъри.

– Неотлежало, да еба и хитреца – съска Прайс, поизправя се, за да види масата на Монтгомъри. – Смотаняк –  прави му знак с вдигнат нагоре палец. – Толкова е дребен, че едва го виждам. Май го сбърках с Конрад. Карай.

– Къде е Конрад? – питам. – Трябва да му кажа здрасти.

– Онзи тип, дето те нарече Хамилтън.

– Това не беше Конрад – отвръщам.

– Сигурен ли си? Много приличаше на него – казва Прайс, без да придава особено значение на това, защото най-нахално зяпа в деколтето на келнерката, което се е разтворило, когато се е навела, за да измъкне тапата на бутилката.

– Не, това не беше Конрад – казвам, учуден от това, че не познава колегите си. – Този беше по-добре подстриган.

Мълчим, докато мацето разлива шампанското. Щом тя си тръгва, Макдърмот ни пита дали сме харесали кухнята. Отговарям, че задушеното е било чудесно, само дето са попрекалили със соса от зелени домати. Макдърмот кима.

– И други са ми казвали същото. Ван Патън се връща.

– Тоалетната им не е от най-готините.

– Какво ще кажете за десерт? – предлага Макдърмот.

– Само ако е сорбе с "Белини" – прозява се Прайс.

– Абе я направо да плащаме и да се вдигаме – обажда се Ван Патън.

– Май стана време за лов на пиленца, господа – добавям.

Мацето ни донася сметката. Сумата е четиристотин седемдесет и пет долара – доста по-малко, отколкото сме очаквали. Поделяме си я, но ми трябват пари в брой, затова плащам с платинената си карта "Американ Експрес" и прибирам банкнотите им, предимно нови петдесетачки. Макдърмот иска да му върна десет долара, защото миденият му колбас струвал само шестнайсет долара. Бутилката шампанско от Монтгомъри остава на масата недопита. Отвън, на тротоара пред входа на "Пастелите", седи друг скитник с надпис, от който нищо не се разбира. Неуверено проси от нас по някой цент или нещо за ядене.

– Тоя тип наистина изглежда много зле – констатирам.

– Ей, Макдърмот – подмята Прайс, – защо не му хвърлиш вратовръзката си?

– Глупости. Какво ще прави с нея? – питам, докато зяпам нещастника.

– Абе срещу нея може да му дадат едно предястие в "Джамс" – майтапи се Ван Патън и ме сръгва в ребрата.

Макдърмот обидено разглежда вратовръзката си и мърмори нещо неясно.

– Съжалявам... обаче идва такси – провиква се Прайс и маха с ръка. – ...И с него – пиенето.

– Към "Тунела" – казва Макдърмот на шофьора.

– А така, Макдърмот – насърчава го Прайс, докато сяда на предната седалка. – Май те хвана тръпката, а?

– Това е, защото не съм смотан педал като тебе – отвръща му Макдърмот и се вмъква в колата преди мен.

– Ако не знаеш, сега ти става ясно, че пещерните хора са имали повече акъл в главите си от нас – обяснява Прайс на шофьора.

– Това вече съм го чувал – обажда се Макдърмот.

– Ван Патън – питам, – ти видя ли с какво шампанско ни почерпи Монтгомъри?

– Ама почерпи ли? Не може да бъде! – отговаря Ван Патън. – Чакай, ей сега ще се сетя. "Перие-Жуе"?

– Печелиш! – извиква Прайс. – Неотлежало.

–Да еба и хитреца – заключава Ван Патън.

"Тунела"

Не знам защо, но всички мъже в "Тунела" тази вечер са в смокинги, с изключение на един бездомник на средна възраст, седнал до кофа за боклук само на метър-два от заградителните въжета отстрани на входа, със стиропорна чашка в ръка, протегната за подаяние към всеки, който би му обърнал внимание. Докато заобикаляме тълпата около въжетата, водени от Прайс, който дава знак на един от портиерите, Ван Патън размахва пред лицето на просяка чисто нова банкнота от един долар и погледът на онзи светва, но Ван Патън си прибира долара в джоба и влизаме в клуба с дузина куверти за пиене и два пропуска за салона за специални гости на подземния етаж. Вътре ни посрещат други двама портиери, облечени в дълги вълнени сака и с вид на германци, които ни питат защо не сме със смокинги. Прайс урежда проблема много елегантно с някакъв негов си номер – вероятно им бута бакшиш или ги премята със старата си членска карта. Не се намесвам, дори съм застанал с гръб към тях, като се опитвам да чуя как Макдърмот се оплаква на Ван Патън за това колко неразумно съм постъпил, като съм отказал да опитам пицата в "Пастелите", но трудно долавям думите му, защото от озвучителната уредба гърми I feel free в изпълнение на Белинда Карлайл. В джоба на сакото си от "Валентино" имам нож с назъбено острие и ми иде да изкормя Макдърмот още тук, на входа, да му разфасовам лицето и да го разпоря отзад по гръбнака, но в този момент Прайс най-сетне ни дава знак да влизаме и изкушението да убия Макдърмот отстъпва пред нетърпеливото очакване за една приятна вечер с шампанско, свалка с някое готино гадже, а защо не и танци под звуците на стари парчета или онзи нов хит на Джанет Джаксън, който толкова много ми харесва.

В преддверието по пътя към същинския вход музиката не е толкова силна и минаваме покрай три красавици. Едната е издокарана с черно вълнено елече с копчета отстрани, панталони от вълнен креп и кашмирена блуза с висока яка – всичко от "Оскар де ла Рента"; втората е с двуредно дълго сако от вълна, мохер и найлон, панталони, тесни като джинси, и мъжка памучна риза – всичко от "Стивън Спрауз"; а най-готината носи карирано вълнено елече, вълнена пола от "Барни" и копринена блуза "Андра Габриел". Определено проявяват интерес към нас и ние им отвръщаме на вниманието, извъртайки глави към тях с изключение на Прайс, който ги подминава невъзмутимо и изтърсва нещо неприлично по техен адрес.

– Мамка му, Прайс, що не се стегнеш малко! – възмущава се Макдърмот. – Какво ти става? Тия трите бяха жестоки.

– Сигурно, ама ако плямпаш на фарси – отговаря Прайс и му подава няколко куверта за алкохол като за сдобряване.

– Какво? – намесва се Ван Патън. – Не изглеждаха да са испанки.

– Слушай, Прайс, ако искаш да изчукаш нещо, не е лошо да си промениш поведението – съветва го Макдърмот.

– Ти ли ще ми говориш за чукане бе? – контрира го Прайс. – Ти, който оная вечер си се оставил да те изцъркат на ръка?

– Така няма да те огрее скоро, Прайс – защитава се Крейг.

– Абе, ти да не мислиш, че като ми се чука, се държа както когато съм сред вас?

– Мисля – отговарят в хор Макдърмот и Ван Патън.

– Знаете ли – намесвам се, – понякога наистина е възможно да не действаш така, както би искал, за да получиш секс. Надявам се, Макдърмот, че с това няма да те накарам да загубиш наново девствеността си.

Ускорявам крачка, за да настигна Прайс.

– Разбира се, че не, но това не обяснява защо Тим се държи така кретенски – подтичва подире ми Макдърмот.

– Да не би пък на мацките да им пука? – репчи се Прайс.

– Като им кажа колко печеля на година, хич не им дреме за поведението ми.

– И как им снасяш тази ценна информация? – дразни го Ван Патън. – Викаш: ето ти едно питие, а между другото, получавам сто и осемдесет бона на година, колко взимаш ти? Така ли?

– Сто и деветдесет – поправя го Прайс. – Да, така правя. Мацетата не си падат по недомлъвки.

– А по какво, ваше всезнайно благородие? – иронизира го Макдърмот и в движение му прави поклон.

Ван Патън избухва в смях и без да спират, двамата се поздравяват с вдигнат палец.

– Ей – смея се и аз, – ако знаехте, нямаше да питате.

– По стабиляги, които могат да ги водят два пъти седмично в "Льо Сирк" и редовно в "При Нел". Или пък да ги запознаят с Доналд Тръмп – обяснява им Прайс.

Подаваме кувертите на симпатично девойче в сако от плътен вълнен плат и копринено шалче от "Хермес". Тя ни пропуска и Прайс ѝ намига, а Макдърмот мърмори:

– Тук само от един поглед можеш да прихванеш някоя болест. Пълно е със съмнителни гаджета.

– Абе, нали ти казах нещо – успокоява го Ван Патън и спокойно му повтаря какво е чел. – За нас няма страшно. Шансът е нула, точка, нула, нула... ъъъ, един процент...

Слава богу, звуците на New sensation на "Инексес" заглушават думите му. Музиката е надута до краен предел и разговор може да се води само с надвикване. Клубът е претъпкан. Единствената светлина идва от прожекторите над дансинга. Всички са облечени в смокинги. Всички пият шампанско. Тъй като имаме само два пропуска за специалния салон в приземния етаж, Прайс ги пробутва на Макдърмот и Ван Патън и те нетърпеливо ги размахват пред лицето на портиера, който пази на стълбите. Той е облечен в двуреден вълнен смокинг, памучна риза с тясна яка от "Черути 1881" и карирана чернобяла папийонка от "Мартин Дингмън Некуеър".

– Ей – крещя на Прайс, – защо не се вмъкнахме ние с пропуските?

– Защото – надвиква той музиката – ни трябва малко боливийски барут...

Следвам го по тесния коридор, минаващ успоредно на дансинга, прекосяваме бара и накрая попадаме в Залата с полилеите, която е фрашкана с типове от "Дрексъл", от"Лемън", от "Кидър Пийбоди", от "Първа Бостънска", от "Морган Стенли", от "Ротшийлд", от "Голдмън" и дори от  "Ситибанк", всичките в смокинги и с чаши шампанско в ръцe. Почти неусетно New sensation преминава в The Devil inside, а Прайс съзира Тед Мадисън, облегнат на парапета в дъното на салона, облечен в двуреден вълнен смокинг, памучна риза с малка яка от "Пол Смит", папийонка и пояс от "Рейнбоу Некуеър", диамантени копчета на ръкавите от "Трианон", обувки от шагренова кожа "Ферагамо" и старинен часовник "Хамилтън" от "Сакс". Двойни влакови релси, осветени от зелен и розов прожектор, минават покрай Мадисън и потъват в тъмнината. Прайс изведнъж се спира и се взира встрани от Тед, който се усмихва, щом разпознава Тимъти, а Прайс гледа замечтано релсите, сякаш са някакво олицетворение на свободата, на бягството от действителността, за които е бленувал. Аз обаче крещя в ухото му:

– Ей, я виж, Теди!

Това прекъсва бляновете му, той тръсва глава, сякаш да ги прогони напълно, пренастройва погледа си и извиква решително:

– Ааа, не, това не е Мадисън, това е Търнбол!

Типът, когото смятах за Мадисън, отвръща на поздрава на двама други и ни обръща гръб. Тогава изневиделица зад Прайс изниква Ебърсол, стисва с ръка Тимъти през прага и на шега се опитва да го удуши. Прайс отстранява ръката му, здрависва се с него и казва:

– Как си, Мадисън?

Мадисън, когото помислих за Ебърсол, носи разкошно двуредно ленено сако "Хакет" от "Бергдорф Гудмън". В едната си ръка държи незапалена пура, а в другата – полупълна чаша шампанско.

– Господин Прайс – вика Мадисън, – радвам се да ви видя.

– Мадисън – крещи му в отговор Прайс, – нуждаем се от твоите услуги.

– Да не си търсите белята? – усмихва се Мадисън.

– Не, нещо по-спешно.

– Разбира се – казва Мадисън и неизвестно защо ми кима някак сдържано. – Бейтмън, страхотен тен имаш.

Зад Мадисън стои някакъв образ, който много прилича на Тед Драйър. Облечен е в двуреден смокинг с шал-яка, памучна риза и копринена папийонка – всичко (почти съм сигурен) от "Поло", марка "Ралф Лоран". Мадисън непрекъснато се върти насам-натам, за да поздравява разни хора, които щъкат из навалицата.

Накрая Прайс съвсем се изнервя.

– Слушай, трябват ни наркотици – казва му той, доколкото чувам.

– Търпение, Прайс, търпение – провиква се Мадисън. – Ще говоря с Рикардо.

Но продължава да стърчи и да кима на тия, дето минават край нас.

– Защо не го направиш още сега! – крещи му Прайс.

– Вие защо не сте със смокинги бе? – вика Мадисън.

– Колко ни трябва? – пита ме Прайс със съвсем отчаян вид.

– Един грам ще стигне – отвръщам, надвиквайки музиката. – Утре рано трябва да съм в службата.

– Имаш ли в тебе сухо?

Не мога да лъжа, кимвам утвърдително и му давам четирийсет долара.

– Един грам – предава той поръчката на Тед.

Мадисън избутва напред приятеля си.

– Ей, това е Мой.

– Един грам. – Прайс бута парите в ръката му. – Твой? Какво твой?

Онези двамата се хилят, Тед енергично клати глава и изкрещява  някакво име, което едва долавям.

– Не твой, казва се Мой.

– Ааа, добре. Приятно ми е, мой човек – Прайс повдига китката с часовника "Ролекс" на нея и почуква с показалец циферблата.

– Ей сега се връщам – извиква Мадисън. – Не оставяйте момчето да скучае. Не си стискайте кувертите.

Той изчезва. Мой-Твой-Кой също потъва в навалицата. Промъквам се след Прайс до парапета.

Ще ми се да запаля пура, ама нямам кибрит, затуй я въртя под носа си и се наслаждавам на аромата ѝ, а мисълта, че идат и наркотици, ме успокоява, взимам два куверта от Прайс и се опитвам да го уредя с една водка "Финландия" с лед, но се оказва, че нямат – поне така ми обяснява сопнато барманката, която има страхотно тяло и е толкова готина, че решавам все пак само заради това да ѝ оставя тлъст бакшиш. Поръчвам една водка "Абсолют" за Прайс и уиски "Джей енд Би" с лед за мен. За миг си помислих дали да не си направя кодош с Тим и да му донеса един "Белини", но се сещам, че тази вечер е малко раздразнителен и няма да схване майтапа, та се отказвам. Промъквам се обратно през тълпата, подавам му "абсолютката", той я взима, без да ми благодари, и я удря на екс. Оглежда чашата, намръщва се и ми хвърля унищожителен поглед. В отговор свивам безпомощно рамене. Той пак се втренчва в релсите. Малко са мацките тази вечер в "Тунела".

– Ей, знаеш ли, че утре вечер ще излизам с Кортни?

– С нея? – извиква той в отговор, без да откъсва очи от релсите . – Страхотно.

Дори през шума усещам сарказма в гласа му.

– Защо не? Карутърс е запрашил нанякъде и не е в града.

– По-добре си плати за компаньонка – казва той огорчено.

– Че защо?

– Защото чукането ще ти излезе много по-евтино.

– Ааа, тоя номер няма да мине – викам му.

– Абе, и аз така си мислех по едно време. – Прайс разклаща чашата и ледът в нея потропва. – Обаче и Мередит се оказа същата. Иска да ѝ се плаща. Всичките са от един дол дренки.

– Прайс? – Удрям една яка глътка от уискито. – Ти си безценен...

Той посочва зад гърба си.

– Накъде ли водят тия релси?

Появяват се лазерни светлини.

– Не знам – отговарям след дълга пауза, колко дълга – и това не знам.

Омръзва ми да гледам Прайс, който стои неподвижен и безмълвен. Извръща поглед от релсите само за да потърси Мадисън или Рикардо. Кьораво маце не се вижда, навсякъде само колеги от Уолстрийт в смокинги. Единствената жена, която забелязвам, танцува сама в един ъгъл под звуците на парче, което мисля, че се казваше Love Triangle. Облечена е в някакъв жакет с пайети от "Роналдъс Шамаск", опитвам се да я разгледам по-добре, но очакването на кокаина ме изнервя и започвам да дъвча крайчеца на един куверт, пък и някакъв тип от Уолстрийт, който прилича на Борис Кънингам, застава точно пред мен и от гърба му не мога да видя нищо. Вече се каня да прескоча пак до бара, но точно тогава Мадисън се появява отново – след двайсет минути – задъхан, ухилен до уши, здрависва се със запотения и помръкнал Прайс, който си тръгва толкова бързо, че Тед дори не успява да го потупа приятелски по гърба и ръката му увисва във въздуха.

Поемам след Прайс обратно покрай бара и дансинга, подминаваме стълбите към приземния етаж и дългата опашка пред дамската тоалетна, което изглежда доста странно, тъй като тази вечер в клуба почти няма жени, и накрая хлътваме в мъжката. Вътре няма никого, вмъкваме се и двамата в една кабина и той залоства вратата.

– Целият треперя – проговаря Прайс и ми подава малкото пликче. – Ти го отвори.

Поемам го от него, внимателно разгръщам крайчетата му и излагам грамчето прашец на слабата неонова светлина –  вижда ми се по-малко.

– Я – шепне Прайс с изненадващо тих глас, – не е кой знае колко много, а?

И се навежда напред да го разгледа.

– Може и така да ни се струва от светлината – успокоявам го.

– Какво му става на тоя Рикардо? – чуди се той и зяпа кокаина.

– Шшт – прошепвам и вадя платинената си карта "Американ Експрес". – Хайде, давай.

– Това копеле да не продава вече на милиграми? – възмущава се Прайс и гребва от прашеца със собствената си кредитна карта "Американ Експрес", поднася я до носа си и вдишва дълбоко с ноздрите. Мълчи известно време и след това изсъсква:

– Мамка му на тоя педал!

– Какво има?

– Пробутал ни е от слабия, копелето му мръсно!

Той чак се задъхва от яд. Опитвам малко и стигам до същия извод.

– Да, от слабия е, ама мисля, че ако глътнем повечко, ще свърши работа...

Но Прайс не ме слуша, защото е побеснял, лицето му е станало мораво, по бузите му се стичат струйки пот. Крещи, сякаш е моя вината, сякаш аз съм предложил да купим праха от Мадисън.

– Искам да се изкефя, Бейтмън – бавно започва Прайс и гласът му постепенно се издига. – Разбираш ли, не ми трябва този ученически боклук!

– Можеш да си го сложиш в кафето с мляко – провиква се някой от съседната кабина.

Прайс се втренчва в мен с широко отворени от недоумение очи, изведнъж се извръща с лице към алуминиевата преграда между двете кабини и започва да блъска по нея с ръка.

– По-кротко де – усмирявам го. – Хайде, давай, колкото има – толкова.

Прайс пак се обръща към мен и след като прокарва ръка по зализаната си назад коса, сякаш става малко по-спокоен.

– Май си прав. – И леко повишава глас. – Ама това копеле от другата страна дали ще ни разреши?

Известно време чакаме отговор, после чуваме гласа.

– Абе, хич да не ви пука...

– Еби се в гъза! – изревава Прайс.

– Еби се ти в гъза! – отвръща онзи.

– Не, ти се еби! – крещи неистово Прайс и се опитва да се покатери по алуминиевата преграда, но аз го смъквам с една ръка, а от другата страна досадникът пуска водата и бърза да се измъкне от тоалетната.

Прайс се отпуска на вратата на кабината и ме гледа безпомощно. С трепереща ръка избърсва все още моравото си лице и стиска здраво очи. Устните му са побелели, под едната му ноздра е полепнал малко кокаин. Без да отваря очи, тихо казва:

– Добре, давай сега.

– Така те искам – насърчавам го.

Един след друг гребваме с картите от плика, докато вече не може да се вземе нищо с тях, и тогава попиваме прашеца с пръсти и облизваме върховете им. При мен ефектът е почти нулев, но с още едно уиски "Джей енд Би" може и да се получи нещо.

Излизаме от кабината и мием ръцете си, като се взираме в отражението си в огледалото. Когато решаваме, че всичко е наред, поемаме обратно към Залата с полилеите. Става ми горещо и съжалявам, че не си оставих палтото "Армани" на гардероба, но независимо от оплакванията на Прайс настроението ми се подобрява и след минута вече съм на бара и се опитвам да привлека вниманието на готината барманка. Чакам доста дълго и накрая вадя двайсетачка и я слагам пред нея. Това помага. Поръчвам две двойни водки "Столичная" с лед. Тя ги налива пред мен.

Гот ми е и извиквам:

– Ей, не учиш ли в Нюйоркския университет?

Тя поклаща отрицателно глава, без дори да се усмихне.

– Да не би да си от "Хънтър"?

Пак отрицателно кимане. И в "Хънтър" не учи.