Текст книги "Американски психар"

Автор книги: Брет Елис

сообщить о нарушении

Текущая страница: 10 (всего у книги 27 страниц)

Любимата ми песен е Man on the corner, която е и единствената  изцяло на Колинс. Трогателна балада с прекраснана мелодия на синтезатора и разбиващ барабанен ритъм за фон. Музиката много напомня тази в самостоятелните албуми на Фил, но тъй като темата за самотата, параноята и алиенацията е добре позната на "Дженезис", тя събужда в групата обнадеждаващ хуманизъм. Man on the corner изгражда дълбока връзка със самотната фигура на просяк или на бездомен скитник, който просто се шляе насам-натам. Who dunnit съчетава много добре темата за объркания живот с живия фънки-ритъм и това, което прави песента особено вълнуваща, е фактът, че разказвачът в нея всъщност не открива нищо.

Хю Паджам продуцира след това един албум, наречен просто "Дженезис" (записан за "Атлантик" в осемдесет и трета), и въпреки че не е лош, много неща в него ми се струват прекалено производни от други, за да ми допаднат. That's all звучи също като Misunderstanding, Taking it all too hard ми напомня много на Throwing it all away. В него има по-малко джаз и повече рокендрол от осемдесетте години. Паджам е свършил отлична работа като продуцент, но музикалният материал е по-слаб и звучи малко изкуствено. Първата песен е автобиографичната Маma, едновременно странна и затрогваща, макар че не мога да разбера дали изпълнителят пее за действителната си майка  или за жена, която обича да нарича "мама". That's all е жалба на един влюбен, чиито чувства са били пренебрегнити и отхвърлени; въпреки отчаянието в текста мелодията е жива, завладяваща и прави песента по-малко потискаща, отколкото би трябвало да бъде. That's all е най-доброто парче от албума, ала вокалът на Фил е най-силен в House by the sea, чийто текст за съжаление е съчинен в стил "поток на съзнанието", така че нищо не се разбира. Може би става дума за израстването и узряването на човека, но не е сигурно. За мен по-интересна е втората, инструменталната част на парчето, където Майк Ръдърфорд показни виртуозно владеене на китарата, а Тони Бенкс включва замечтано соло на синтезатор. Когато в края на песента Фил повтаря третия куплет, човек може да настръхне.

Illegal alien е политически най-оцветената песен, която групата е записвала някога, а на всичко отгоре и най-смешната. Темата би трябвало да е тъжна – историята на мексикански работник, който се опитва да прекоси границата със Съединените щати, но детайлите са много комични: бутилката текила, новите обувки (вероятни откраднати), и всичко звучи съвсем истинско. Фил пес нахакан, писклив псевдомексикански глас и прави песента още по-смешна. Juste a job to do е парчето с най-силен фънки-заряд в албума с жестоки забивания на бас от Бенкс, въпреки че в него се разправя за детектив, който преследва престъпник, на тази мелодия съвсем спокойно би подхождал и текст за ревнив любовник. Silver rainbow е най-лиричната песен в албума. Текстът е напрегнат, сложен,  направо убиец. Парчето завършва с приповдигнат весел тон и думите It's gonna get better^[14]. Въпреки че за някои текстът изглежда необработен, гласът на Фил е толкова уверен (личи си влиянието на Питър Гейбриъл, който впрочем  никога не е записвал толкова изпипан и завладяващ албум), че те кара да повярваш в прекрасните възможности, които те очакват в бъдеще.

Invisible touch, записан за "Атлантик" в осемдесет и шеста,. безспорно е шедьовърът на групата. Това е епично разгърната медитация върху недосегаемостта, която задълбочава и допълва идеите от предишните три албума.

Силата на внушението е огромна, а музиката е толкова красива,  че просто не можеш да се отскубнеш дори за миг, защото  всяка песен е свързана по някакъв начин с неизвестното , с разстоянието между хората (Invisible touch), с авторитарната власт на любовник или правителство (Land of confusion) или с безсмислени повторения (Tonight, tonight, tonight). В крайна сметка албумът се нарежда сред най-доброто в рокендрола, създадено през последното десетилетие, и заслуга за това, освен брилянтното изпълнение на триото Бенкс, Колинс и Ръдърфорд, има и Хю Паджам, който е открил в тази музика най-чистия и най-модерен звук. На практика от записа се чува и най-лекият  нюанс на всеки инструмент.

По отношение на думите и писането на текстове за песни изобщо, албумът бележи нов връх в професионализма на музикантите. Например стиховете в Land of confusion, засягащи проблема за злоупотребата с политическа власт – от тях блика страст, с каквато нито Принс, нито Майкъл Джексън, нито който и да е друг чернокож изпълнител от последните години може да се похвали. Но колкото и да е танцувален, албумът е наситен с тревога, каквато няма дори в песните на прехваления Брус Спрингстийн. Като познавач на провалите в любовта, в In too deep Колинс направо удря в земята Спрингстийн с искреността на чувствата, доказвайки едновременно с това непредсказуемата си, клоунска и забавна същност. Това парче е най-завладяващата песен на осемдесетте години, посветена на моногамността и чувството за отговорност. Anything she does е първата песен от втората страна на плочата и след нея идва кулминацията на албума с Domino – парче от две части. Първата част, озаглавена In the heat of the night, e изпълнена c остри, прецизно изградени образи на отчаянието, които контрастират с надеждата във втората част – The last domino. Тази песен е адски вдъхновяваща. Стиховете в нея са най-жизнеутвърждаващите, които някога съм чувал в рокмузиката.

Самостоятелните изяви на Фил Колинс изглеждат по-комерсиални и поради това приемливи в един по-тесен смисъл, особено албумът No jacket required и песни като In the air tonight, Against all odds (макар последната да бе засенчена от успеха на едноименния филм^[15]), Таке те home и Sussudio (страхотна, жестока песен, най-любимата ми!), а версията му на You can't hurry love е по-добра (не само според мен, а и според много други) от оригиналното изпълнение на "Сюприймс". Но смятам, че Фил Колинс работи по-добре с останалите двама от "Дженезис", отколкото като самостоятелен творец, и подчертавам думата творец. Всъщност това определение е валидно и за тримата, защото "Дженезис" са все още най-добрата, най-вълнуващата група, излязла от Англия през осемдесетте години.

Обяд

Седим в "Дуплекс", новия ресторант на Тони Макмейнъс в Трибека, с Кристофър Армстронг, който също работи в "Пи енд Пи". С него сме учили заедно в "Екзитър", после той отиде да следва в Пенсилванския университет и в "Уортън", преди да се появи в Манхатън. По необясними причини не успяхме да си запазим маса в "Събджектс", затова Армстронг предложи да дойдем тук. Той е с раирана памучна риза "Кристиан Диор" и широка, пъстра копринена вратовръзка "Живанши". Коженото му куфарче и кожената папка от "Ботега Венета" лежат на третия стол около масата, която е на много хубаво място, най-отпред до прозореца. Аз съм с пръскан вълнен костюм "Шьонеман", широка памучна риза "Бил Блас", копринена вратовръзка "Савой" и памучна кърпичка от "Ашеър Брадърс". В ресторанта се носи лека музика от "Клетниците". Гаджето на Армстронг се казва Джоди Стафърд, преди тя ходеше с Тод Хамлин и този факт, заедно с окачените наоколо телевизионни монитори, показващи как работят готвачите в кухнята, ме изпълва с необясним ужас. Армстронг току-що се е върнал от островите и има много здрав, равен тен, какъвто между впрочем е и моят.

– Е, как беше на Бахамите? – подхващам разговор, след като поръчваме. – Още си пресен-пресен, нали?

– Какво да ти кажа, Тейлър – започва Армстронг, загледан в нещо зад мен и малко над главата ми (колоната, облицована с теракотени плочки, или откритата тръба, която прекосява надлъж тавана). – Летовниците, които търсят идеално място за почивка това лято, ще направят добре, ако идат по на юг, на Бахамските или на Карибските острови. Поне пет са причините да предпочетеш Карибите  – прекрасно време, карнавали, хотелите не са претъпкани, цените са ниски и има уникални културни паметници. През лятото хората търсят по-прохладни места за почивка, но малко от тях знаят, че на Карибите през цялата година температурите са между двайсет и пет и трийсет градуса и че ветровете постоянно разхлаждат климата там. Обикновено по-горещо е на север в...

Тазсутрешното "Шоу на Пати Уинтърс" бе посветено на убийците на деца. Сред зрителите в студиото имаше родители, чиито деца са били отвлечени, измъчвани и убити, а на сцената се бяха събрали психиатри и педиaтри, които се опитваха да им помогнат – безуспешно за мое най-голямо удовлетворение – да преодолеят объркването и гнева си. Ала това, което истински ме впечатли, бяха трима осъдени на смърт убийци на деца, които чрез сателит бяха включени на живо на отделен монитор. Благодарение на някакви много усукани "вратички" в законодателството те се опитвали да получат помилване и  най-вероятно щели да успеят. Но нещо постоянно отвличаше вниманието ми от огромния екран на телевизора "Сони", докато закусвах с киви, японска круша, минерална вода "Евиан", овесени кифли, соево мляко и гранулирана канела, та не можах да се насладя на покрусените майки, и чак когато предаването вече бе към края си, разбрах какво бе то – пукнатината над картината на Дейвид Оника. Бях казал на портиера да помоли домоуправителя да я оправи. Реших на излизане да му се оплача, че нищо не е свършено, ала ме посрещна съвсем нов портиер, горе-долу на моята възраст, но оплешивяващ, дебеличък и с добродушен вид. На плота пред него имаше три орехови сладкиша с желирана глазура и две чаши горещо какао, от които излизаше пара. Беше разтворил днешния брой на "Пост" на страницата с комиксите и изведнъж ми мина през ума, че изглеждам несравнимо по-добре, че съм много по-преуспял и богат, отколкото може да е някога това бедно копеле, и затова със съчувствие, но не неучтиво, го поздравих за "добро утро" с кимане на глава и отминах, без да правя оплакване.

– Айде бе, наистина ли? – усещам се, че казвам на глас, без изобщо  да ме интересува какво ми разправя Армстронг.

– Както  в Съединените щати, и там през лятото организират фестивали, концерти, улични шествия, спортни турнири. И понеже повечето хора ходят на други места, курортите не са претъпкани, обслужването е по-добро, няма опашки за скутерите или пред ресторанта. Та ти казвам де, мисля, че повечето хора отиват там, за да усетят местната култура, да опитат кухнята, да научат повече за историята...

На път  път към Уолстрийт бях попаднал в задръстване и трябваше да сляза от служебната кола и да потърся спирката на метрото надолу по Пето авеню, когато се натъкнах на някакво шествие, подобно на онези през ноември, в нощта на Вси светии, но явно не беше такова, защото бях почти сто процента сигурен, че месецът е май. Спрях на ъгъла на Шестнайсета улица, за да огледам по-отблизо, и се оказа, че е гей парад, от ония, наречените "Парад на хомосексуалната гордост", от което направо ми се пригади. Хомосексуалистите крачеха гордо по Пето авеню с розови триъгълници на шлиферите, някои се държаха за ръце, други нестройно пееха Somewhere. Застанах пред входа на "Пол Смит" и ги загледах с болезнено любопитство – не бях в състояние да премеля мисълта, че човешко същество, мъж, може да е горд от факта, че се сношава с друг мъж. На всичко отгоре разни мускулести батковци с мустаци като на моржове започнаха да ми намигат и да ми подвикват между стиховете на песента: There's a place for us, somewhere a place for us^[16], затова хукнах към Шесто авеню, решил, че днес ще закъснея за работа, и се върнах с такси до апартамента си, където се преоблякох в нов костюм ("Черути 1881"), направих си педикюр и измъчих до смърт едно кученце, което бях купил преди няколко дни от магазин за домашни любимци на Лексингтън. Армстронг съвсем се отвлече в приказки.

– Естествено, водните спортове са най-голямата атракция. Обаче голф клубовете и тенис кортовете са в отлично състояние и в много курорти през лятото са по-достъпни. Доста кортове са осветени, та на тях може да се играе и нощем...

"Абе... Армстронг... що не си го завреш... отзад", мисля си и зяпам през прозореца автомобилното задръстване и кръстосващите скитници по улица Чърч. Сервират ни предястията: френска пита със сушени на слънце домати за Армстронг и люти чушлета с лучено-портокалов сос за мен. Надявам се Армстронг да не се натиска да плати сметката, за да му покажа на това тъпо копеле, че наистина притежавам платинена кредитна карта "Американ Експрес". Докато го слушам, ми става криво; ей така, без особена причина, някаква буца е заседнала в гърлото ми, но преглъщам и отпивам от бирата си, тъжното чувство преминава и през една пауза, докато е зает да дъвче, го питам:

– А храната? Как е?

Изричам думите съвсем машинално, защото си мисля за всичко друго, но не и за това.

– Браво, добър въпрос. В това отношение Карибите са станали още по-привлекателни, тъй като местната кухня се комбинира много добре с европейската култура. Много от ресторантите са собственост или се управляват от американци, британци, французи, италианци, та дори и от холандци...

Слава богу, спира за малко, за да отхапе от френската пита с домати, която прилича на напоена с кръв гъба за баня – питата прилича на голяма кървава гъба, – и преглъща с глътка бира. Мой ред е.

– А какви забележителности могат да се видят? – питам без особен интерес, съсредоточен в печените чушлета, залети с жълтеникавия лучено-портокалов сос в осмоъгълната чиния. По ръба на чинията са подредени листа от кориандър, поръсени със семки от чушлетата.

– Забележителностите са предимно образци на европейската култура, която е изградила много от островите като местни крепости през осемнайсети век. Могат да се видят различните места, където е хвърлял котва Колумб, и с наближаване на тристагодишнината от първото му пътешествие в хиляда петстотин и деветдесета година жителите на островите проявяват все по-голям интерес към своето историческо и културно наследство, станало неразривна част от живота им...

"Ама че си смотан... гъз, Армстронг" – мисля си.

– Ъхъ – измънквам на глас и кимам с глава.

Пъстри вратовръзки, карирани костюми, час по аеробика, да върна видеокасетите, да си купя подправки от " Забар", просяци, трюфели от бял шоколад... Убийственият аромат на "Дракар Ноар", с който се е напарфюмирал Кристофър, се носи над масата, стига чак до мен, смесва се с мириса на чесъна и на печените чушлета.

– Ъхъ – повтарям.

– А пък за любителите на активната почивка има планини за изкачване, спелеоложки експедиции, състезания I с яхти, конна езда и рафтинг. На много от островите има казина...

За миг ми хрумва дали Армстронг ще продължи да бърбори, ако извадя ножа си, срежа вените на китката си и посоча бликащата кръв към лицето му, или още по-лошо – към  костюма му. Чудя се защо не стана, без да се извинявам, и не си хвана такси, за да ида в друг ресторант, някъде в  Сохо или още по-нататък, да пийна уиски, да пусна една вода в тоалетната, може би да звънна на Ивлин и чак тогава да се върна в "Дуплекс", където – това ми казва всяка молекула на тялото ми – Армстронг ще продължава да си говори не само за своята почивка, ами и за ваканцията на целия свят на тия пусти Бахами. Някъде по средата на този ред от мисли келнерът вдига чиниите с изядените и наполовина предястия, донася ни още по една бира, печено пиле с малинов оцет и гуакамоле, телешки черен дроб, хайвер от херинга и праз лук, и макар че не помня кой какво е поръчал, вземам пилето – в гуакамолето са наблегнали на доматения сос, – защото бездруго двете блюда изглеждат съвсем еднакво.

– Гостите на Карибите не са длъжни да носят паспорти, достатъчно е да докажеш с нещо американското си гражданство, и което е най-хубавото, Тейлър – изобщо няма езикова бариера. Навсякъде се говори английски, дори на тези острови, на които местният език е френски или испански. Повечето от островите са бивши британски колонии...

– Животът ми е ад – споменавам ей така, между другото, като разсеяно разбутвам стръкове праз в триъгълната порцеланова чиния. – И все повече стават хората, които ми се ще... ммм... ще ми се да убия.

Наблягам на последната дума, като гледам Армстронг право в очите.

– Обслужването се е подобрило, тъй като и "Американ Еърлайнс", и "Ийстърн Еърлайнс" са построили свои центрове в Сан Хуан, където правят връзка с островите, до които нямат преки полети. Като прибавиш и наличието там на "Пан Ам", "Еър Джамайка", "Бахама Еър" и "Кайман Еъруейс", ясно е, че повечето от островите са леснодостъпни. Има и допълнителни чартърни линии между тях...

Някакъв тип, който ми се стори, че е Чарлс Флечър, приближава до масата ни, потупва ме по рамото и казва:

– Здрасти, Симпсън. Ще се видим във "Флейтите".

Без да спира, продължава към изхода, където го пресреща адски привлекателна жена – големи цици, руса, тясна рокля, не е секретарката му, не е съпругата му, – и двамата си тръгват заедно от "Дуплекс" с черна лимузина. Армстронг продължава да яде, като отрязва с ножа правилни парчета от черния дроб и не спира да плещи глупости, от които ме наляга все по-голяма мъка.

– Онези, които не могат да се откъснат от работата за цяла седмица, ще открият в Карибите идеалното място за почивка през уикенда. "Ийстърн Еърлайнс" имат дори клуб на почиващите в събота и неделя", който предлага удобни полети до и от Карибите и посещения на много места на значително по-ниски цени за членовете си, което не е чак толкова важно, но все пак хората...

Концерт

Всички сме намусени на концерта в Ню Джързи, на който ни замъква Карутърс тази вечер. Ще свири една ирландска група, наречена "Ю Ту", имаше тяхна снимка на корицата на списание "Тайм" от миналата седмица. Първоначално билетите били за някакви японски клиенти които в последния момент отложили пътуването си до Ню Йорк, и Карутърс не могъл да ги продаде (поне така твърди той), въпреки че са на първия ред. И така, тръгнахме Карутърс и Кортни, Пол Оуен и Ашли Кромуел, Ивлин и моя милост. Преди това, като разбрах, че ще дойде и Пол Оуен, веднага се обадих на Сесилия Уогнър, гаджето на Маркъс Халбърстам, защото Пол Оуен изглежда убеден, че именно аз съм Маркъс, но макар да бе поласкана от поканата ми (винаги съм мислел, че ѝ харесвам), тя отказа, защото трябвало да присъства на официален коктейл по случай премиерата на новия британски мюзикъл Maggie. Все пак ми намекна нещо за обяд идната седмица и обещах да ѝ се обадя в четвъртък. Трябваше тази вечер да прекарам с Ивлин, но мисълта за два часа насаме с нея ме изпълваше с необясним ужас, та с облекчение ѝ се обадих и с престорено съжаление ѝ обясних, че програмата се променя. Тя ме попита ще дойде ли и Тим Прайс, а щом разбра, че няма да е с нас, се поколеба само за миг и се съгласи да идем заедно на концерта. След разговора с нея отмених резервацията, която ми бе направила Джийн в "Н₂О", новия ресторант на Клайв Пауъл в Челси, и излязох по-рано от службата, за да поиграя малко аеробика преди концерта.

Мацките не са особено въодушевени от това, че ще видят точно тази рокгрупа, и поотделно всяка от тях си признава пред мен, че не иска да е тук, а пък в лимузината,  c която пътуваме към някакво място, наречено Медоулендс, Карутърс непрекъснато се опитва да ни шашне с това, че Доналд Тръмп бил голям почитател " Ю Ту" и че дори Джон Гътфренд си купувал техни записи. Изпразваме  бутилка шампанско "Кристал" и отваряме  втора.Телевизорът в колата е включен на канал, по който предават някаква пресконференция на Рейгън, но тя е много вяла и никой не ѝ обръща внимание освен мен.

Тази сутрин в "Шоуто на Пати Уинтърс" разговаряха за жертвите на акули. Пол Оуен вече четири пъти ме нарече Маркъс, а за мой късмет само два пъти се обърна към Ивлин с името Сесилия, но на нея не ѝ направи впечатление, защото, откакто сме в лимузината, само гледа кръвнишки Кортни. Както и да е, никой не поправи Оуен и едва ли някой ще го стори по-късно. Дори аз самият нарекох  Ивлин Сесилия един-два пъти, когато тя явно не следеше цедеше разговора, защото беше заета да хвърля убийствени погледи на Кортни. На мен пък ми втръсна Карутърс да ме хвали колко добре съм изглеждал и колко хубав бил костюмът ми.

Без съмнение Ивлин и аз сме най-добре облечената двойка. Аз нося палто от агнешка вълна, вълнено сако и вълнен панталон, памучна риза, кашмирен пуловер с шпиц деколте и копринена вратовръзка – всичко от "Армани". Ивлин се е барнала с памучна блуза от "Долче и Габана", велурени обувки от "Ив Сен Лоран", шарена пола от "Адриен Ландау" с кожен колан "Джил Стюарт", чорапогащник "Калвин Клайн" и обеци  от венецианско стъкло от "Франсис Патики Стайн", а в ръката си държи една-единствена бяла роза, която ѝ купих от корейски магазин, преди да ме вземе лимузината на Карутърс. Карутърс е със спортно сако от агнешка вълна, кашмирена плетена жилетка, панталони с диагонална шарка, памучна риза и копринена вратовръзка – всичко от "Хермес". ("Много се е издокарал", пошепна ми Ивлин в ухото и аз мълчаливо се съгласих.) Кортни е с трипластова муселинена блуза и дълга кадифена пола с няколко плисета отзад в долния край, кадифена панделка и емайлови обеци от "Хосе и Марин Барера", ръкавици "Портолано" и обувки "Гучи". Пол и Ашли според мен малко са се пренатруфили, а тя и с тъмни очила, въпреки че стъклата на автомобила са тонирани и навън се здрачава. Тя държи малък букет маргаритки, подарени ѝ от Карутърс, но това изобщо не предизвика ревност у Кортни, заета с мисълта как да разкъса лицето на Ивлин, което в този момент ми се струва добра идея. Нейното изпълнение би ми доставило удоволствие, макар лицето на Ивлин да е по-хубавото. Кортни е малко по-готина от нея в тялото, но Ивлин я бие с по-красиви цици.

Концертът продължава вече двайсетина минути. Мразя музиката на живо, но всички наоколо са станали прани и вият от кеф, опитвайки се да надвикат шумната музика от мощните високоговорители, надвиснали над главите ни от сцената. Удоволствие ми достави един-единствен факт: мернах Скот и Ан Смайли, седнали десет реда зад нас, на скапани, но със сигурност не по-евтини места. Карутърс сменя мястото си с Ивлин, за да ми говори нещо по служба, но аз не чувам нито дума и се сменяме с Ивлин, за да седна до Кортни.

– Голям смотаняк е този Луис – крещя в ухото ѝ. Нищо не подозира.

– Ръбчо е с "Армани" – отвръща ми тя и сочи към басиста.

– Не е "Армани" – викам. – "Емпорио".

– Не – крещи тя. – "Армани".

– При "Армани" сивото е по-убито, реверите са с удължени върхове, карето е леко, има много райета и точки – надвиквам се с глъчката, ядосан, че не знае това и не различава "Армани" от "Емпорио". – Има голяма разлика. Кой от тях е Тъпчо?

– Май барабанистът. Не съм много сигурна. Пуши ми се. Къде беше онази вечер? Ако кажеш, че си бил с Ивлин, ще ти тресна един по мутрата.

– Барабанистът не носи нищо от "Армани" – крещя със запушени   уши. – Нито пък от "Емпорио". Сигурация.

– Не зная как се казва барабанистът – вика тя в отговор.

– Питай Ашли – дера се аз.

– Ашли? – провиква се тя, като се навежда през краката на  Пол и потупва Ашли по бедрото. – Кой е Тъпчо?

 Ашли изкрещява нещо в отговор, който не мога да чуя, а Кортни се обръща към мен и свива рамене.

– Казва, че не можела да повярва, дето е в Ню Джързи.

Карутърс прави знак на Кортни да си сменят местата. Тя се  прави на разсеяна и стисва бедрото ми; стягам мускулите си, а китката ѝ се плъзга нежно нагоре. Но Луис настоява, Кортни става и изкрещява в лицето ми:

– Мисля, че няма да минем без дрога.

Само кимам в отговор. Вокалистът на групата Боно изпищява нещо, което звучи като Where the beat sounds the same. Ивлин и Ашли отиват да купят цигари или нещо за пиене и до тоалетната. Луис се тръшва до мен.

– Момичетата скучаят – реве той в ухото ми.

– Кортни иска да ѝ намерим малко кокаин за довечера.

– О, няма проблем – отвръща той, но гледа навъсено.

– Запазили ли сме маса някъде?

– В "Брюксел" – крещи той и поглежда "Ролекс"-а си. – Но май няма да успеем да стигнем навреме.

– Ако не успеем – предупреждавам го, – не отивам другаде. Ще ме стоварите пред нас.

– Ще успеем бе, не бой се – успокоява ме той.

– Добре де, ама ако не стане, какво ще кажеш за някой японски ресторант? – предлагам малко по-сговорчиво.

– Има един много готин бар за суши в Горен Уест Сайд.Жесток  е. Готвачът е бил в "Изоито". Страхотни препоръки му дават в "Загат".

– Бейтмън, знаеш, че мразя японците – крещи в лицето ми Карутърс с ръка зад ухото. – Мамка им на тия жмички!

– Какви ги говориш бе? – викам в отговор.

– Знам, знам – маха той с ръка. – Те пестят повече от нас и не правят толкова много изобретения, но знаят как да крадат това, което ние сме измислили, да го подобрят и да ни го натикат после в задниците!

 Втренчвам се в него и направо не мога да повярвам, че казва това, после се обръщам към сцената, където китаристът бяга в кръг, а Боно е разперил ръце и препуска от единия до другия край. Пак поглеждам към Луис, лицето му още е зачервено от гняв, очите му са се ококорили, по устата му е избила пяна, мълчи като риба.

– Какво общо има това с кухнята? – питам истински зачуден. – Избърши си устата.

– Мразя японските кулинарни изгъзици – крещи той и прави отвратена гримаса. – Сурова риба и какви ли не боклуци.

– Карутърс...

Изведнъж спирам, втренчен отблизо в лицето му, дори не се сещам какво щях да му казвам.

– Какво, Бейтмън? – навежда се той към мен.

– Абе направо ме убиваш с твоите глупости – надвиквам музиката и крясъците. – Защо не си запазил маса за по-късен час? Сега ще трябва да чакаме, докато се освободи някоя.

– Какво? – провиква се и той, свил шепа около ухото си, сякаш това му помага да чува по-добре.

– Ще чакаме бе! – крещя още по-силно.

– Това не е проблем.

Вокалистът на групата протяга ръка към нас от сцената, но аз му махам да се разкара.

– Така ли мислиш, Луис? Грешиш. Осрал си работата – обръщам се към Пол Оуен, който също изглежда отегчен, затиснал с две ръце ушите си, но все пак успява ди разговаря за нещо си с Кортни.

– Няма да чакаме бе – вика Луис. – Обещавам.

– Не обещавай нищо, смотаняк такъв. Пол Оуен още ли води сметките на "Фишър"?

– Не ми се сърди, Патрик – моли се Луис. – Всичко ще е точно.

– Добре де, стига толкова. Чуй сега: Пол Оуен още ли води сметките на "Фишър"?

Карутърс първо поглежда към него и после ми отговаря:

– Сигурно. Чух, че Ашли имала хламиди.

– Ще говоря с него – извиквам му, надигам се и се прехвърлям на празния стол до Оуен.

Но щом сядам, нещо необичайно на сцената привлича вниманието ми. Боно е прекосил сцената зад гърба ми, сега клечи на ръба ѝ, точно срещу мен, и се е вторачил право в очите ми. Облечен е в черни джинси (вероятно " Китоно"), сандали и кожена жилетка без риза отдолу. Кожата му е бяла, покрита с капки пот, тялото му не е от най-тренираните, всъщност не се забелязва по-изпъкнало мускулче по него, освен ако не е скрито под оскъдната окосменост на гърдите му. На главата си е нахлупил каубойска шапка, косата му е опъната назад, стегната в опашка. Реве някакъв стих, който чувам ясно: A hero is an insect in this world^[17]. Едва забележимо самодоволство грее на лицето му  и постепенно става все по-изразено. Точно тогава червена светлина залива сцената зад него и някакво страхотно чувство, по-скоро проникновение, изпълва гърдите, тялото, съзнанието ми, сърцето ми затуптява по-бързо и за миг ми се струва, че невидима връв, тръгваща от Боно, се увива около мен, публиката сякаш изчезва, а музиката забавя ритъма си и леко затихва, стадионът е празен, музикантите чезнат в мъгла и на сцената остава само Боно...

После изведнъж всички се връщат по местата си, музиката  отново гръмва в ушите ми, Боно се обръща с гръб към мен и ме оставя съвсем изтръпнал, със запалено лице и болезнена ерекция между краката, със здраво стиснати юмруци. Но всичко спира, щом светлините на сцената се превключат на бяло. Боно вече е в другия ѝ край, усещането, че някой прекарва гребен по мозъка ми, изчезва сега повече от всякога ми се ще да разбера нещо поне за счетоводните сметки на "Фишър", поверени на Оуен. Тази информация ми се струва жизнено важна, по-логична от връзката, която усетих между себе си и Боно. Той вече чезне и се отдалечава от мен, а аз се обръщам към Пол Оуен.

– Хей! – провиквам се. – Как е?

– Виж ги ония копелета ей там... – Той завърта очи към няколко сценични работници, скупчили се в края на първия ред, които оглеждат тълпата и разговарят оживено помежду си. – Преди малко сочеха към Ивлин, Кортни и Ашли.

– Какви са те? Да не са от "Опенхаймер"?

– Не – крещи в ухото ми Оуен. – Мисля, че са от ония, дето примамват мацки зад сцената, за да ги чукат музикантите.

– Стига бе! На мен по ми приличат на хамали от "Барни".

– Слушай какво ти казвам. Наричат ги координатор по тънката част.

– Откъде ги знаеш тия работи?

– Братовчед ми е директор на "Всичко, което ни трябва от Ада".

– Не те ли е яд, че ги знаеш?

– Какво? – крещи той.

– Още ли водиш сметките на "Фишър"?

– Дааа – реве той. – Голям късмет извадих, нали, Маркъс?

– Страхотен – съгласявам се. – Как ги докопа?

– Абе нали бях взел сметките на "Рансъм" и нещата просто си се натъкмиха от само себе си – безпомощно свива рамене копелето му ниедно. – Нали знаеш как става?

– Жестоко!

– Да бе, паднах си на оная работа – крещи той в отговор, после се обръща към две дебели селяндурки от Ню Джързи, седнали зад нас, които си подават една на друга цигара от "трева", увили тлъстините си с ирландски национален флаг. – Ей, я загасете тоя фас! Увоняхте ми душата.

– Искам я! – крещя, загледан в идеалния път, разделящ косата  му, дори темето под косата му има тен.

– Какво искаш? – чуди се той. – Марихуана ли?

– Не. Нищо – извиквам с пресъхнало гърло и се връщам  на мястото си, зазяпвам се с празен поглед в сцената и започвам да гриза палеца си, което праща по дяволите вчерашния ми маникюр.

Тръгваме си веднага щом Ивлин и Ашли се връщат, а по обратния път към Манхатън, в бързината да стигнем навреме в "Брюксел", отваряме още една бутилка шампанско. Рейгън още си приказва по телевизията, а Ивлин и Ашли ни разказват как двама свалячи ги пресрещнали пред дамската тоалетна и ги поканили зад кулисите. Обяснявам им какви са и какво са искали от тях.

– Божичко! – възкликва Ивлин. – да не искаш да кажеш, че са се опитвали да ме координират по тънката част?

– Бас държа, че на Боно пишката му е мъничка – обажда се  Оуен, зазяпан навън. – Нали е ирландец.

– Дали си имат автомат за банкноти зад сцената? – пита Луис.