Текст книги "Американски психар"

Автор книги: Брет Елис

сообщить о нарушении

Текущая страница: 24 (всего у книги 27 страниц)

Преследване в Манхатън

Във вторник вечерта съм на доста безлична, предълга вечеря в "Боули" и когато заявявам пред цялата маса "Слушайте, пичове, животът ми е истински ад", никой не ми обръща внимание и компанията (включваща Ричард Пери, Едуард Лампърт, Джон Констабъл, Крейг Макдърмот, Джим Крамър и Лукас Танър) продължава да спори за пренасочване на фондове, кои акции изглеждат най-перспективни за следващото десетилетие, за мацки, недвижимо имущество, злато, защо дългосрочните облигации сега са много опасни, кои са модните яки, за портфейли, как по-ефективно да се използва енергията, за нови физически упражнения, за "Столичная", за това как се впечатляват важни клечки, за живота въобще... Тук, в "Боули", май не мога да се контролирам – в едно помещение са събрани толкова много жертви, напоследък просто ги забелязвам навсякъде: на служебни заседания, в нощни клубове и ресторанти, в такситата и асансьорите, на опашка пред банкоматите и пред рафтовете с порнокасети, във "Вкуснотиите на Дейвис" и по Си Ен Ен, навсякъде, и всички си приличат по това, че са плячка. По време на вечерята съвсем се отнасям, изпадам в някакво шеметно състояние, което ме принуждава да се извиня още преди десерта и да отида в тоалетната, където шмръквам малко кокаин, после вземам вълненото си палто "Джорджо Армани" от гардероба заедно с магнума триста петдесет и седем, показващ се почти целият от кожения кобур в джоба, и излизам навън, а "Шоуто на Пати Уинтърс" сутринта бе интервю с някакъв мъж, който запалил дъщеря си, докато раждала; на вечерята пък всички ядохме акула...

...в Трибека има мъгла, от небето всеки момент ще рукне дъжд, ресторантите са празни, след полунощ улици пустеят, потънали във фантастични сенки, единственият признак на живот е на ъгъла на улица Дуейн, където някой свири на саксофон във входа на това, което някога бе "Дуплекс", а сега е зарязано бистро, затворено от месец, младо копеле с брада и с бяла барета свири прекрасно соло на саксофон, в краката му лежи обърнат разтворен чадър с един долар и няколко дребни монети. Не мога да устоя и приближавам към него, заслушан в музиката – някаква мелодия от "Клетниците", той усеща присъствието ми, навежда се напред, затваря очи и докато вдига инструмента нагоре с отметната назад глава в уж много страстен момент на изпълнението, аз светкавично измъквам магнума от кобура и за да не събудя някого от околните жилища, навивам заглушител на дулото. Студен есенен вятър нахлува по улицата, обгръща ни и когато жертвата отваря очи и вижда пистолета, музиката изведнъж секва, мундщукът на саксофона все още е в устата му, стоя така и известно време, после му кимвам да продължи да свири и той неуверено започва. Тогава вдигам пистолета срещу лицето му и по средата на една нота натискам спусъка, но заглушителят не се задейства и в същия миг виждам огромен ален кръг зад главата му, а изстрелът ме оглушава; стъписан, с все още живи очи, той се свлича, после пада въpxy саксофона, изваждам пълнителя и го сменям с друг, натъпкан догоре, и тогава става нещо неприятно...

...защото, докато правя това, не съм забелязал патрулната полицейска кола, която се е движела след мен (защо ли, един бог знае, сигурно са раздавали актове за неправилно паркиране), и след изстрела и отзвучаването на ехото сирената на полицейския автомобил пронизва нощта изневиделица, подплашва ме, сърцето ми започва да бие лудо, отдалечавам се от гърчещото се тяло с бавна походка, отначало нехайно, ни лук ял, ни лук мирисал, но изведнъж побягвам с всичка сила, гумите на полицейската кола изсвирват зад мен и тя се втурва по петите ми, полицай с мегафон напразно ми крещи: "Стой! Хвърли оръжието!" Не им обръщам внимание и свивам наляво по Бродуей към Парка на кметството, където потъвам в една алея, полицаите стигат донякъде и спират, защото пътят се стеснява и с колата не могат да минат. В края на алеята с бясна скорост свивам по Чърч, спирам някакво  такси, скачам на предната седалка и изкрещявам на изумения шофьор, някакво младо иранско копеле: "Изчезвай веднага оттук, мърдай бе, идиот!", размахвам пистолет пред лицето му, но той изпада в паника, вдигнал е ръце и само хленчи на завален английски: "Не стреляй, моля, не убивайте, моля!" – "Мамка ти арабска, карай бе!", но той е блокирал напълно от ужас, повтаря само: "Не стреляй, не убивай ме бе, човек." – "Еби се в гъза", процеждам през зъби нетърпеливо, вдигам пистолета пред лицето му натискам спусъка, куршумът разцепва главата му на две като тъмночервена диня и парчета от нея се пръсват във всички посоки, полепват по предното стъкло, пресягам се през него и отварям вратата, избутвам трупа навън, затръшвам вратата и подкарвам...

...в трескаво каране, от което ми спира дъхът, успявам да мина само няколко преки донякъде заради паниката, но най-вече заради кръвта, мозъка, парчетата от главата на таксиджията, които са изпоцапали предното стъкло, и на косъм се разминавам от сблъсък с друго такси на ъгъла на Франклин и Гринич. Насочвам колата плътно вдясно,остъргвам отстрани няколко паркирани автомобила, удрям спирачка, включвам на задна, измъквам се и се понасям със свистящи гуми по улицата, включвам чистачките, но се сещам, много късно, че кръвта по стъклото е от вътрешната страна, опитвам се да я изтрия с ръкавицата си и с бясна скорост надолу по Гринич без всякаква видимост изгубвам напълно контрола върху колата, таксито се врязва в корейска бакалия до един ресторант, наречен "Лотосов цвят", където съм бил веднъж с японски клиенти. Върху таксито се изсипва дъжд от плодове, счупени рафтове, стъкла от витрината, тялото на касиер се изтърколва върху предния капак, Патрик се опитва да мине на задна, но не става, измъква се от таксито, залита и се подпира на него, настъпва убийствена тишина. "Добре го даваш, Бейтмън", промърморва си той и накуцвайки, излиза от магазина, тялото върху предния капак стене в агония, Патрик си няма и понятие откъде е изникнал полицаят, който тича към него през улицата, крещи нещо в уоки-токито и си мисли, че Патрик е зашеметен, но Патрик го изненадва с бързия скок напред, още преди да е успял да измъкне пистолета си, и го поваля на тротоара...

...където хора от "Лотосов цвят" гледат безмълвно катастрофата и борбата на двамата мъже, никой не помага на полицая, който сега е яхнал Патрик, но вече е задъхан от усилията да изтръгне магнума от ръцете му, а Патрик усеща прилив на сили, сякаш във вените му кръвта се сменя с бензин. Вятърът се усилва, става по-студено, завалява, а двамата се търкалят по улицата, вкопчени един в друг, Патрик все си мисли, че трябва да звучи и някаква музика, започва да се смее злобно като демон, сърцето му бие учестено, успява без усилие да насочи дулото към лицето на полицая, два чифта ръце са се сключили около пистолета, но пръстът на Патрик натиска спусъка, куршумът само отнася малка част от върха на черепа, ала не убива полицая, Патрик навежда дулото по-надолу, улеснен от губещите сила пръсти на ченгето, и го гръмва в лицето, куршумът излиза през тила с облаче розов прах, а хората на тротоара пищят, не помръдват, крият се, хукват обратно вътре, по улицата приближава полицейската кола, от която Патрик май избяга преди това през тясната алея, със запалени светлини и скърцащи спирачки тя се заковава пред бакалията точно когато Патрик се скрива зад ъгъла, хвърля се на земята и презарежда магнума. Ужасът, който мислеше, че е отминал, отново го обзема и си мисли: "Какво толкова направих, та ме олепиха така лесно? Застрелях саксофониста, а? Саксофонист ли? Сигурно е бил и мим, и заради него сега ми се полага това?" Наблизо се чуват сирените на още коли, които идват насам, заблудени в лабиринта на уличките, а полицаите, които са вече тук, изобщо не си правят труда да предупреждават, направо започват да стрелят по него и той отвръща на огъня, успява да ги зърне, прикрити зад разтворените врати на колата, стрелят като луди, като във филм, и това помага на Патрик да осъзнае, че участва в истинска битка, че се опитва да мине между куршумите, че това не е сън, че не се цели добре, а само напосоки отговаря на стрелбата им, и тогава заблуден куршум от магнума му, може би шестият поред, уцелва резервоара на полицейския автомобил, светлините на фаровете му угасват, преди да се пръсне на парчета, изхвърляйки кълбовиден пламък в тъмнината, газова улична лампа експлодира веднага след това в жълтозелени искри, пламъци обгръщат телата на двамата полицаи, едновременно живи и мъртви, прозорците на "Лотосов цвят" са на сол, ушите на Патрик звънтят...

...докато бяга към Уолстрийт, все още в Трибека,той се крие от местата, осветени от уличните лампи, забелязва цяла редица паркирани поршета, втурва се покрай тях и започва да пробва вратите им, с което задейства една след друга алармени сирени. Колата, която иска да задигне, е черен "Рейндж Роувър" с отделно задвижвани колела, аеродинамично тяло и осемцилиндров двигател У-8 е инжекционно впръскване на горивото, но точно такава не може да намери и към разочарованието от това се прибавя опиянението от объркването, от този град. Дъждът от леденостуденото небе все пак е достатъчно топъл в града и се изпарява веднага от паважа в ситна млечнобяла мъгла, която си пробива път в проходите между небостъргачите в Батъри Парк, на Уолстрийт, навсякъде, той прескача някакъв насип, прави салто над него и хуква като луд с пълна сила, мозъкът му е скован от паниката, сърцето му ще се пръсне, има чувството, че го преследва автомобил по пустата улица, после тъмнината сякаш го обгръща и скрива, отнякъде се чува изстрел, но Патрик не реагира защото умът му е изключил, забравил е накъде бяга, но изведнъж като мираж пред него изплува сградата, в която се намира "Пиърс енд Пиърс". Светлините в нея гаснат  етаж по етаж, сякаш мракът залива сградата като вълна, още двеста, още сто метра, и се шмугва във входа към стълбището, за пръв път обзет от страх, раздиран от смут, с блокирали сетива, нахълтва във фоайето, но... нещо не е наред, какво? "Нали се премести бе?" (преместването на кабинета му бе истински кошмар, ала сега канцеларията му е на по-добро място, фоайето е свързано с новите магазини на "Барни" и на "Годива"). Явно е объркал сградите и се усеща чак пред асансьора...

...забелязва заключените врати, огромната статуя на Джулиан Шнабъл и разбира: "Мамка му и късмет, това е друга сграда", обръща се и хуква обратно към въртящите се врати, но нощният пазач, който преди това се опита да привлече вниманието му, сега маха с ръка: "Господин Смит, забравихте да се разпишете." Объркан, Патрик стреля в него, докато прави един, втори оборот с вратата, и попада отново във фоайето, куршумът удря пазача в гърлото, блъсва го назад, облак кръв се вдига във въздуха, преди да облее изкривеното му лице. Тогава Патрик забелязва чернокожия чистач, който е видял всичко, спотаен в далечния тъмен ъгъл, чистачът изпуска парцала до кофата в краката си и вдига ръце, Патрик го застрелва право между очите, поток кръв шурва по лицето му, тилът му избухва отзад със смес от натрошена кост, кръв и мозък и отчупва парченце мрамор от облицовката на стената, силата на удара залепва чистача за стената, Патрик се втурва през улицата към осветената сграда, в която е новият му кабинет, влиза със спокойна походка...

...кимва на Гъс, "нашия нов нощен пазач", разписва се в книгата и се качва в асансьора, нагоре, все по-високо, към тъмнината на неговия етаж, накрая спокойствието се връща. На сигурно място в анонимността на новия ми кабинет, с все още треперещи ръце вземам безжичния телефон, преглеждам тефтерчето си за телефонни номера и уморените ми очи попадат на номера на Харолд Карнс, набирам седемте цифри бавно, на всяка си поемам дълбоко дъх, решавам да призная открито всичко, което е било досега, собственото си малоумие, но Харолд го няма, по работа е в Лондон, оставям му съобщение, в което си признавам всичко, без изключение, трийсет, четирийсет, сто убийства, и докато разговарям с телефонния секретар на Харолд, се появява хеликоптер с прожектор, лети ниско над реката, зад него светкавица раздира небето, насочва  се към сградата, в която влязох по грешка, и се снишава, за да кацне на покрива ѝ, долу входът е обграден от полицейски коли и две линейки, от хеликоптера скачат полицаи от специалните части, около половин дузина, въоръжени мъже влизат през капандурата на покрива, навсякъде сякаш блестят премигващи сигнални светлини и наблюдавам всичко това с телефон в ръката, сгърчен ни бюрото си; без да знам защо, хлипам в ухото на телефонния секретар на Харолд: "Оставих я на един паркинг... при "Дънкин Донътс"... близо до центъра...", това продължава десет минути, накрая заключавам: "Изобщо, много гадно копеле съм" – и затварям, но набирам пак телефона му и чувам непрекъснато писукане, което доказва, че съобщението ми наистина е записано, оставям второ: "Слушай, пак съм аз, Бейтмън, ако се върнеш утре, да знаеш, че може да се появя вечерта в "При да Умберто", така че отваряй си очите", и тогава слънцето, огнена планета, започва бавно да се издига над Манхатън, още един и изгрев и скоро нощта се превръща в ден толкова бързо, че прилича на оптическа измама...

"Хюи Луис енд дъ нюз"

"Хюи Луис енд дъ Нюз" нахлуват на националната музикална сцена от Сан Франсиско в началото на десетилетието с едноименния си рок-попалбум, записан в студио на "Крисалис", но истинския си облик, в търговски и в артистичен смисъл, намират чак през хиляда деветстотин  осемдесет и трета с плочата Sports. Макар корените на мушката им да са съвсем очевидни – блус, соул от Мемфис, кънтри, в Huy Louis and the news те сякаш повечко залагат на модния вкус по нюуейв от края на седемдесетте и началото на осемдесетте години, така че албумът, който въпреки всичко си остава един бомбастичен дебют, бие повече на пънк. Пример за това са барабаните в първия  сингъл Some of my lies are true (Sooner or later) и фалшивите приплясквания с ръце в Don't make me do it, както и органът в Taking a walk. В албума се усеща известно леко напрежение, но жизнерадостните текстове, в които неизменно се разказва за момче, желаещо момиче, и енергичността, с която Луис, като водещ вокалист, насища песните, са наистина свежи. Не е за пренебрегване и присъствието на такъв великолепен соло китарист като Крис Хейс (който се включва и във вокалните партии). Солата му са оргинални и нерепетирани – нещо типично за рока.

Човекът на клавишните Шон Хопър изглежда малко вдървен на органа, ала във втората половина на плочата свиренето му се подобрява, а пък ударните на Бил Гибсън са твърде приглушени, за да бъдат изобщо забелязани. Композирането също не е толкова зряло, колкото по-късно, но в много от песните се усеща копнежът, съжалението, опасността, типичен пример за което е Stop trying.

Момчетата са от Сан Франциско и в много отношения приличат на колегите си от Южна Калифорния "Бийч Бойс" (страхотни съзвучия, сложни вокални партии, прекрасни мелодии, дори за обложката на първия си албум позират със сърф), но носят в себе си и от студенината  и нихилизма на (слава богу, вече забравен) пънк-рока на Лос Анджелис от онова време. Чуйте само как пее този Сърдит Млад Човек Хюи в Who cares? , Stop trying, Don ^,t even tell me that you love me или Trouble in paradise (заглавията са достатъчно красноречиви). Хюи следва мелодията с тон на огорчен оцелял, а в много случаи групата звучи почти толкова гневно, колкото "Клаш", "Били Джоел" или "Блонди". Не бива да забравяме, че Хюи всъщност  го откри Елвис Костело. Хюи свиреше на хармоника във втория запис на Костело – блудкавата My aim was you Луис носи в себе си горчивината, която приписват на Костело, но чувството му за хумор е далеч по-остро и по-цинично. Елвис може да си мисли, че интелектуалната игра с думите е толкова важна, колкото и забавлението, и че цинизмът трябва да се спотаява зад доброто настроение, но се чудя какво ли мисли за това, че Луис продава много повече плочи от него?

За Хюи и момчетата му нещата потръгнаха с излизането в осемдесет и втора на втория им албум Picture this,  в който има два полухита – Workin' for a living и Do you believe in love? Това съвпадна с настъплението на видеото и за увеличаването на продажбите допринесоха видеоклиповете, заснети по двете парчета. Звукът, макар все още не изцяло вън от капаните на нюуейв, изглежда по-рокаджийски в сравнение с първия албум, което може да се дължи на участието на Боб Клиърмаунтин в записите или на факта, че "Хюи Луис енд дъ Нюз" вече са взели в свои ръце продуцентството. Песните са по-сложни, a групата не се бои да експериментира с други жанрове реч (Tell her a litter lie) и балади (Hope you love me like you say u Is it me?). Но при цялата си популярност и слава в този албум музиката не е толкова бунтарска и (слава богу) изпълнителите не са така сърдити, въпреки че типично работническата песен Workin' for a living сякаш взета направо от първата им тава. Изглежда, че ги вълнуват повече междуличностните отношения – четири от десетте парчета съдържат думата "любов" в заглавията си, – а не желанието да се перчат като млади нихилисти, и мекото приятно чувство, което блика от албума, е знак за изненадваща и заразителна промяна.

Групата свири по-добре, а духовата секция на "Тауър ъв Пауър" отваря и стопля звука. Албумът достига върха си с двете разположени едно до друго парчета Workin' for a living и Do you believe in love? – най-хубавата от десетте песни; в нея певецът разказва как, докато търсел да срещне някого, попаднал на момиче, което попитал дали вярва в любовта. Това, че отговор на въпроса няма (тъй като така и не става ясно какво е отговорило момичето), прави песента по-сложна в сравнение с парчетата от първия албум. В същата песен има жестоко соло на саксофон в изпълнение на Джони Кола, който също като Крис Хейс на соло китара и Шон Хопър на клавишни вече е станал безценна придобивка за групата (солото му в баладата Is it те? е още по-добро). Гласът на Хюи е по-нюансиран, не толкова груб, но все пак печален в The only one – трогателна песен за това какво става с нашите наставници и как свършват (без барабаните на Бил Гибсън тя нямаше да е толкова хубава). Но вместо да завърши с нейния мощен звук, албумът свършва с Buzz, buzz, buzz – непретенциозен блус, който не се връзва с предишните парчета, но все пак е доста забавен, а "Тауър ъв Пауър" забиват страхотни духови партии.

Подобни грешки са напълно избегнати в третия, вече безупречен албум на групата, озаглавен Sports (записан в "Крисалис"). Всяка песен е с потенциал за хит и повечето всъщност бяха такива. Плочата ги издигна до рокендрол идоли. Напълно заличен е образът на лошото момче, на негово място идва по-зрелият и амбициозен студент (в една от песните логично вместващата се в текста дума "гъз" е прикрита с писукане). Целият албум е издържан в избистрен стил и нов, съвършен професионализъм, подсилващи допълнително песните. А щурите и оригинални видеоклипове на Heart and soul, The heart of rock'n 'roll, If this is it, Bad is bad, I want a new drug ги направиха супер звезди в предаванията на Ем Ти Ви.

Продуциран изцяло от групата, Sports започва с песен, която може да стане техен символ – The heart of rock'n'roll, прекрасна ода за рокендрола в Съединените щати. Следва техният първи голям хит – Heart and soul, чиста проба парче на Луис (макар да е написана от външни автори – Майкъл Чапмън и Ники Чин), който ги направи най-добрата група в САЩ на осемдесетте години. Текстът може да не е толкова силен, колкото на останалите песни, но със сигурност не е самоцелен и предупреждава за това колко погрешно е оставането "само за една нощ" (послание, което ранният и по-груб Хюи никога не би изпратил). Bad is bad е изцяло дело на Луис и е най-тъжната песен от всичко, което групата е записала до този момент. В нея с изпълнението си на бас блясва Марио Чиполина, но истинското настроение е в солата на хармоника на Хюи. I want a new drug е централното парче в албума с убийствени изпълнения на китара на Крис Хейс. Това е не само най-великата песен, написана някога срещу наркотиците, но и разкрива как е станало израстването на групата, как са захвърлили образа на лошото момче и са се научили да се държат като зрели хора. Солото на Крис Хейс в нея е направо невероятно, а механичните барабани, използвани не само в тази песен, а и в целия албум, създават натегателен ритъм, без да засенчват обаче работата на Бил Гибсън.

Останалата част от плочата е безпогрешна – втората страна започва с Walking on a thin line, най-горещото признание, което са правили досега. Дори Брус Спрингстийн не е написал нещо толкова впечатляващо за злата участ на ветераните от виетнамската война в съвременното американско общество. Макар и написана от външни автори, песента доказва социалната ангажираност на групата и всеки, който се е съмнявал, разбира, че освен специалисти по блуса, музикантите са и с големи сърца. Отново в Finally found a home те прокламират новооткритата си склонност към изтънчеността наред със стремежа към по-голяма зрялост. Освен за изоставянето на своя бунтарски облик, музикантите разказват в нея и как са открили себе си в страстта и енергията на рокендрола. Всъщност внушенията в песента са толкова многопластови, че биха били достатъчни и за цял албум, но това не е за сметка на ритъма, а динамичното свирене на Шон Хопър на клавишните я прави дори танцувална. If this is it е единствената балада в тази плоча, но и нейният ритъм не е вял. Тя представлява молба към любимия човек да каже дали връзката трябва да продължи и начинът, по който Хюи пее, зарежда слушателя с надежда. И тази песен, както и всички останали, не е за тичане или за див копнеж по момичета, а задълбава дълбоко в характера на взаимоотношенията. Crack me up е единственият намек за връщане към периода на нюуейв, но е в пълен контраст със сериозния текст против алкохола и наркотиците.

И за прекрасен завършек на този забележителен албум групата е запазила своя версия на Honky tomk blues (още една песен на външен автор – Ханк Уилямс) и въпреки че е съвсем различна от останалите, присъствието ѝ се усеща в цялата плоча. Независимо от професионализма тя носи в себе си духа на кабаретния блус. (Между другото, през този период Хюи записа две песни за филма "Назад в бъдещето", които се изкачиха на върха в класациите The power of love и Back in time, прекрасни допълнения към една кариера, оформяща се като легендарна.) Какво да посъветвам онези, които все още не са си купили този албум? Девет милиона души не могат да грешат.

Fore! (записан в "Крисалис" в осемдесет и шеста) е логично продължение на Sports, но в още по-професионално издържан стил. В тази плоча на момчетата не им е необходимо да доказват, че са пораснали и че са прегърнали рокендрола, защото в тригодишния преходен интервал между двата албума вече са го направили. (Всъщност трима от тях са с костюми на обложката.) Албумът започва с огненото парче Jacob's ladder, в което се говори за бор– бата и за надделяващия компромис, уместно напомнят за това какво представляват "Хюи Луис енд дъ Нюз", и с изключение на Hip to be square това е най-добрата песен в тавата (независимо че не е написана от член на групата). Следва прекрасното весело парче Stuck with you, забавна ода за брачните взаимоотношения. Всъщност повечето от любовните песни са за трайни взаимоотношения, а не за напразно тичане след момичета, както в предишните плочи. Във Fore! момчетата вече контролират нещата (притежават момичетата) и сега трябва да направляват връзката. Това ново измерение допринася за привлекателността на песните, музикантите изглеждат по-удовлетворени и не толкова припрени. Но до всяка песен от рода на Doing, it all for my baby (прекрасна ода за моногамията) има по едно парещо парче като Whole lotta loving. Първата страна (петата поред песен от компактдиска) завършва с шедьовъра Hip to be square (за нещастие претворен в единствения  слаб видеоклип на групата). Това е ключовата песен в албума, жизнерадостна ода за конформизма, толкова завладяваща, че повечето хора вероятно изобщо не се вслушват в стиховете, но при наличието на експлозивната китара на Крие Хейс и страхотното изпълнение на клавишни кой ще ти гледа думите? Тя не е само за удоволствието от конформизма, а и лична изповед на самата група, но какво точно изповядват, така и не разбрах със сигурност.

Втората страна на Fore! не притежава същия заряд като първата, но в нея има няколко истински бисера, които са и доста сложни. I know what I like е песен, която Хюи не би изпял за нищо на света шест години по-рано (открита декларация за независимост), а следващата I never walk alone всъщност я допълва и обяснява в по-широк смисъл,  като е забележителна още с жестокото соло на орган и със силните вокални изяви на Хюи, който пее по-добре може би само в Hip to be square. Forest for the trees е страстен трактат против самоубийствата. Заглавието понамирисва на клише, но Хюи и бандата му умеят да вдъхват живот на клишетата, като ги превръщат в изцяло свои оригинали. Изисканата песен Naturally напомня за невинните времена и залага изцяло на вокалните съзвучия, които в случая само специалист би могъл да различи от тези на "Бийч Бойс". Въпреки че е издържан в закачлив тон, албумът свършва с магическите звуци на Simple as that – балада не за отчаянието, а за надеждата, с послание за оцеляване (авторът не е от групата), откриващо пътя за следващата им плоча Small world, в която се занимават с глобални проблеми. Алубмът Fore! може да не е шедьовър от класата на Sports, но по свой собствен начин е също толкова удовлетворяващ, а по-нежният и по-мек глас на Хюи е истинско събитие.

Small world, записан за "Крисалис" в осемдесет и осма, е най-амбициозната и артистично изпипана плоча на "Хюи Луис енд дъ Нюз". Улегнал професионален музикант определено е заменил сърдития млад човек и въпреки че Хюи владее добре един-единствен инструмент – хармониката, нейният хипнотичен Дилънов звук придава на Small world великолепие, каквото малко музиканти са постигали. Това е явен преход и първи опит за тематично свързване на песните. Всъщност Хюи разнищва от различни гледни точки проблема за глобалното комуникиране. Не е чудно, че четири от десетте песни съдържат в заглавието си думата "свят". За пръв път, вместо едно, има три инструментални парчета.

Компактдискът започва шеметно със Small world (първа част), чиито автори са Луис и Хейс. Освен посланието за хармония, парчето съдържа соло на китара, от което Хейс сигурно е получил пришки. В Old Antone 's се усеща влиянието на впечатленията, които групата е натрупала по време на турнето си из страната. Брус Хорнсби обогатява внушенията на текста с прекрасно изпълнение на акордеон. В Perfect world духовата секция на "Тауър ъв Пауър" отново има невероятен ефект. Това е и най-доброто парче в албума, дело на Алекс Кол, който не е от групата. То обединява в една всички теми в плочата – безусловно приемане на съществуващия свят с неговите недостатъци, но не и отказ от мечтата за живот в идеален свят. Въпреки че песента е в доста динамичен поп стил, движещата сила на идеите не се губи, а всички членове на групата свирят  превъзходно. Следват две инструментални композиции танцувалното реге Bobo tempo, повлияно от африканските ритми, и втората част на Small world. Липсата на текстове към тези мелодии не предизвиква прекъсване в посланието за глобално комуникиране и те не изглеждат като пълнеж, защото в тях музикантите от групата всъщност демонстрират импровизационните си умения.

Втората страна има експлозивно начало – Walking with the kid, първата песен на Хюи, в която се признават отговорностите на бащинството. Гласът му е зрял и макар чак в последния стих да се разбира, че детето всъщност е неговият син, тази зрялост е много подвеждаща и е трудно да си представим, че същият човек пее в Heart and soul и Some of my lies are true. Голямата балада в албума е World to те, истинска перла от мечти. И въпреки че става дума за отношенията между хората, темата за "малкия свят" присъства и се доразвива от намеци за Китай, Аляска и Тенеси, а групата свири много добре. Better be true също е нещо като балада, но не е перла от мечти, стиховете не са за взаимоотношенията, нито пък намеква за Китай или Аляска, а групата свири много добре.

Give me the keys (And I'll drive you crazy) е рокпарче от добрите времена на блуса, в което се говори за – какво мислите? – за препускане с коли, като общата тема на албума е разработена в много по-забавен вариант. Въпреки че стиховете не са нещо особено, песента все пак е знак, че Луис не е изгубил напълно свежото си чувство за хумор. Албумът завършва с инструменталната композиции Slamming, в която духовата секция е прекалено мощна и, честно казано, може да ви заболи главата или да ви се додрайфа, ако усилите звука, макар и да не е изключено да има разлика между записите на грамофонна плоча и на диск, поне доколкото разбирам. Както и да е, тя породи у мен зли чувства, които ме преследваха дни наред. И не става за танцуване.

За създаването на Small world са били ангажирани стотина души, включително гастролиращи музиканти, техници по барабаните, счетоводители, адвокати, на които се изказват благодарности. Това всъщност допринася за обогатяване на темата за общностите, и то през призмата на един по-ведър житейски опит. С въпросния компактдиск и с четирите предишни "Хюи Луис енд дъ Нюз" доказват, че ако нашият свят е наистина малък, то тези пичове са най-добрата американска банда за осемдесетте години на този и на всеки друг континент. Неин ръководител е Хюи Луис, вокалист, музикант и композитор, който просто не може да бъде надминат.

В леглото на Кортни

В леглото на Кортни съм. Луис е в Атланта. Кортни потръпва, притиска се до мен и утихва. Отделям се от нея и се отпускам по гръб върху нещо твърдо и космато. Бръквам под себе си и изваждам черна плюшена котка със сини скъпоценни камъни за очи, каквато ми се струва, че видях в "Шуорц" по време на предколедното ми пазаруване. Не знам какво да кажа и промърморвам:

– Лампите "Тифани"... се връщат на мода.

Почти не виждам лицето ѝ в тъмното, но чувам въздишката ѝ, изстрадана и дълбока, тялото ѝ се раздвижва, тя отваря някакво шишенце с лекарство. Пускам котката на пода, ставам и си вземам душ. Сутринта темата в "Шоу то на Пати Уинтърс" бе "Красиви ученички лесбийки". Предаването ми се стори толкова еротично, че си останах у дома, пропуснах заседание в службата и се изпразних два пъти чрез мастурбация. По-голямата част от деня прекарах в безцелно шляене из "Сотби", смутен и отегчен. Снощи вечеряхме с Жанет в "Шезлонгите". Тя бе уморена и почти не яде. Поделихме си една пица, която струваше деветдесет долара. Подсушавам косата си с кърпа, навличам хавлия "Ралф Лоран" и се връщам в спалнята, за да се облека. Кортни пуши цигара и гледа по телевизията "В късната вечер с Дейвид Летърман", звукът почти не се чува.