Текст книги "Американски психар"

Автор книги: Брет Елис

сообщить о нарушении

Текущая страница: 22 (всего у книги 27 страниц)

– Не искам и да чувам за там. Чакаме още две минути да се обади Хамлин.

– Айде бе, какво направи този човек? – питам се на глас и в този момент прещракване ми показва, че някой ме търси по същата линия. Макдърмот също го чува и пита:

– Ще се обадиш ли?

– Чудя се.

Второ прещракване. Простенвам c досада и казвам на Макдърмот да не се изключва. Обажда се Жанет. По гласа ѝ личи, че е уморена и тъжна. Не ми се прехвърля на другата линия, затова я питам какво е правила снощи.

– След като трябваше да се срещнем ли? – пита тя укорително.

– Ъъ, да – отговарям след известно колебание.

– Завършихме в "Палейдиъм", който беше абсолютно празен. Пускаха хората безплатно – въздъхва тя. Видяхме четирима-петима души, не повече.

– Познати ли?

– Не... вътре... в клуба.

Тя нарочно разчленява думите, за да разбера колко е разстроена.

– Съжалявам – казвам накрая. – Трябваше... да върна едни видеокасети... – Тя мълчи многозначително. – Знаеш  ли, щях да дойда, но...

– Не желая да говорим за това – прекъсва ме тя.  – Какво ще правиш довечера?

Мълча и се чудя какво да ѝ отговоря, накрая признавам.

– "Бар Зевс" в девет. С Макдърмот. И Хамлин. Искаш ли да се видим там?

– Не знам – въздъхва тя и без следа от плахост ме пита: – А ти искаш ли да дойда?

– Трябва ли винаги да си толкова патетична? – отговарям ѝ с въпрос.

Тя ми затваря телефона. Прехвърлям се на другата линия.

– Бетмън, Бейтмън, Бейтмън, Бейтмън – мърмори Хамлин.

– Тук съм бе. Стига си опявал.

– Още ли ще се помайваме? – пита Магдърмот. Хайде, стига вече.

– Реших да ида на голф – осведомявам ги. – Отдавна не съм похващал стик.

– Заеби тоя голф, Бейтмън – съветва ме Хамлин.  – Имаме запазена маса за девет в "Кактус"...

– И една резервация, която трябваше да отменим, ъъъ, я да видя... преди двайсет минути – напомня ни Макдърмот.

– Мамка му, Крейг! Отмени ги и двете сега – изпъшквам уморено.

– Ууу, не мога да понасям голф – обажда се Хамлин.

– Ти ги отмени – смее се Макдърмот.

– На чие име са? – питам съвсем сериозно.

След кратко мълчание Макдърмот отговаря тихичко:  –Карутърс.

С  Хамлин избухваме в смях.

– Наистина ли? – питам.

– Не можахме да се уредим за "Бар Зевс" – обяснява Хамлин. – Затова в "Кактус".

– Страхотно ще е – казвам съвсем обезсърчен. – Надявам се.

– Я се стегни – смее се Хамлин.

Нов сигнал ми показва, че пак ме търсят отвън на същата линия, и преди да съм решил дали да се обадя, или не, Хамлин решава въпроса вместо мен.

– Слушайте, пичове, ако не ви се ходи в "Кактус"...

– Чакай, търсят ме – прекъсвам го, – не се изключвайте.

Жанет рони крокодилски сълзи.

– На какво не си способен ти? – хленчи тя. – Кажи ми, има ли нещо, на което да не си способен?

– Жанет, сладурано – успокоявам я. – Чуй ме, моля те. В десет часа ще сме в "Бар Зевс". Това устройва ли те?

–  Патрик, моля те. Устройва ме. Искам само да поговорим...

– Добре де, в девет, в десет, когато кажеш. Трябва да изключа. Хамлин и Макдърмот ме чакат на другата линии.

– Окей – подсмърча тя, посъвзела се. – Ще се видим там. Наистина съжа...

Превключвам линиите. Оттатък чака само Макдърмот.

– Къде е Хамлин?

– Откачи се. Щял да ни чака в девет.

– Чудесно – промърморвам. Май се навих

– Кой беше?

– Жанет.

Чувам леко изщракване, после още едно.

– На твоя ли беше или на моя? – пита Макдърмот.

– Мисля, че е твоят.

– Задръж, не изключвай.

Чакам и кръстосвам нетърпеливо кухнята на дължина. Макдърмот пак се включва.

– Ван Патън е. Включвам го към нашата линия.

Четири прещраквания и...

– Ей, Бейтмън – провиква се Ван Патън. – Къде си бе, пич?

– Моите почитания, господин Манхатън.

– Абе я кажи как трябва да се носи пояс на кръста?

– Днес ти си третият, който ми задава този въпрос, затова внимавай! – предупреждавам го аз.

Двамата започват да спорят дали Ван Патън може да стигне до девет часа в "Кактус". Преставам да слушам гласовете им и насочвам вниманието си към плъха, който купих (все още пазя онзи, който изскочи от тоалетната). В новата  си стъклена клетка плъхът повдига онова, което е останало  от напоеното му с киселина тяло, за да достигне съда за вода, който тази сутрин напълних с отровена "Евиан". Тази сцена ми се струва твърде жалка, а може би недостатъчно жалка. Не мога да реша. Изщракване за ново обаждане ме изважда от унеса, в който съм изпаднал, и казвам на Ван Патън и на Макдърмот да изчакат на линията.

Превключвам, изчаквам малко и обявявам:

– Говорите с дома на Патрик Бейтмън. Моля, оставен съобщението си след...

– О, за бога, Патрик, кога ще пораснеш? – протестира Ивлин. – Престани с тези детинщини. Не мога да разбери защо го правиш. Наистина ли мислиш, че така печелиш нещо?

– Как? – питам невинно. – Като се защитавам ли?

– Като ме тормозиш – цупи се тя.

– Скъпа – казвам ѝ.

– Да?

– Ти не знаеш що е това тормоз. Не знаеш за какво говориш. Изобщо си нямаш понятие.

– Моля те, смени темата! Минало-заминало. Кажи сега какви са ти плановете за довечера. Мислех си евентуално за вечеря в "Ти Ди Кей" около девет, а, какво ще кажеш?

– Ще вечерям сам в "Харвард Клуб".

– О, я не ме будалкай! – възмущава се Ивлин. – Знам, че ще вечеряш в "Кактус" с Хамлин и с Макдърмот.

– Откъде разбра? – питам, без да се притеснявам, че ме хваща в лъжа. – Освен това не сме в "Кактус", а в "Бар Зевс"

– Току-що говорих със Синди.

– Мислех, че Синди ще ходи на някаква благотворителни вечеря за дървета, храсти и други подобни боклуци.

– О, не, не. Това е идната седмица. Искаш ли да отидем?

– Изчакай така.

– Превключвам на линията с Крейг и с Ван Патън.

– Бейтмън? – пита Ван Патън. – Какво става бе, мамка му?

– Откъде знае Синди, че ще вечеряме в "Кактус"?

–  Сигурно Хамлин ѝ е казал – гадае Макдърмот. – Не знам. Защо?

– Защото сега и Ивлин знае.

– Кога Волфганг Пък ще открие ресторант в този шибан град?  – пита ни Ван Патън.

– Абе Ван Патън на третата дузина бири ли е, или още се бори с първата? – Въпросът ми е към Макдърмот.

– Това, което всъщност питаш, Патрик, е да изключим ли жените, или не. Правилно ли съм разбрал?

– Едно нещо може много бързо да бъде превърнато в нищо – предупреждавам. – Това е, което имам да кажа.

– Дали да поканиш Ивлин, нали това искаш да знаеш?

– Не. Не бива.

– Ей, ама аз исках да взема с мен Елизабет – вметва Ван Патън боязливо (уж боязливо де).

– Не! – отсичам. – Никакви жени!

– Че какво ѝ е на Елизабет? – пита Ван Патън.

– Да, какво ѝ е? – повтаря Макдърмот.

– Ами такова – идиотка е. Не, много е интелигентна. Не мога да кажа точно. Не я кани.

Ван Патън помълчава и констатира:

– Усещам, че работата отива към провал.

– Добре, щом Елизабет не става, какво ще кажете за  Силвия Джоузефс? – предлага Макдърмот.

– О, неее, много е дърта за чукане – протестира Ван Патън.

– Как бе? – възмущава се Макдърмот. – На двайсет и  три е.

– Двайсет и осем – поправям го.

– Айде бе? – угрижено пита Макдърмот след кратко  мълчание.

– Честен кръст.

– Майко мила! – е единственото, което може да каже Макдърмот.

– Лелеее, забравих – плясвам се по челото. – Поканих Жанет.

– А, виж, това маце можем да го поканим – похотливо отбелязва Ван Патън.

– Защо такова готино гадже като Жанет се мъкне с теб, а, Бейтмън? – интересува се Макдърмот. – Защо изобщо се е захванала с теб?

– Обличам я в кашмир. Много кашмир – промърморвам. – Ей, трябва да ѝ се обадя да не идва.

– А не забравяш ли и нещо друго? – подхвърля Макдърмот.

– Какво бе? – замислям се дълбоко.

– Ивлин дали все още чака на другата линия?

– Ама че съм пън – извиквам. – Чакайте така.

– Защо ли изобщо се занимавам с вас? – чуди се Макдърмот.

– Доведи Ивлин – провиква се Ван Патън. – Нея също си я бива! Да дойде в "Бар Зевс" в девет и половина.

– Добре, добре – отвръщам, преди да превключа на другата линия.

– Изобщо не съм очарована, Патрик – жалва ми се Ивлин.

– Какво ще кажеш да се видим в девет и половина в "Бар Зевс"? – предлагам ѝ.

– Може ли да доведа Сташ и Вандън? – пита тя кротко.

– Онази с татуировката ли?

– Не – въздъхва Ивлин. – Няма татуировка.

– Не става.

– Но, Патрик – примолва се тя.

– Слушай, късмет имаш, че изобщо си поканена, така че...

Следва мълчание, през което не чувствам никакво неудобство.

– Хайде, ще се видим там – приключвам. – Съжалявам.

– Добре – отвръща тя смирено. – Девет и половина?

Превключвам линиите и прекъсвам Ван Патън и Макдърмот по средата на обсъждане на въпроса дали син костюм е равностоен заместител на тъмносин блейзер.

– Ало? Млъквайте! Ще ми отделите ли малко внимание?

– Да, да, да – въздъхва Ван Патън отегчено.

– Ще се обадя на Синди да убеди Ивлин да не вечеря с нас –  обявявам.

– Че защо изобщо си я канил бе? – пита един от тях.

–  Майтапихме се, идиот такъв – добавя другият.

– Ъъ, уместен въпрос – признавам. – Ммм, чакайте така.

Набирам номера на Синди, който откривам в електронното си тефтерче. Тя вдига слушалката, след като проверява кой се обажда.

– Здравей, Патрик.

– Синди, ще ми направиш ли една услуга?

– Хамлин няма да вечеря с вас – заявява тя. – Опта се да ви се обади, но телефоните ви дават непрекъснато заето. Нямате ли сигнализатор за повикване?

– Естествено, че имаме. За какви ни смяташ? За варвари ли?

– Хамлин няма да дойде – повтаря тя троснато.

– Какво ще прави? Да не си смазва макарите?

– Излиза с мен, господин Бейтмън.

– Ами какво стана с твоите, ъъъ, бенефисни храсталаци?

– Хамлин се е объркал.

– Тиквичке... – казвам.

– Какво?

– Тиквичке, избрала си за гадже пълен мухльо.

– Благодаря, Патрик. Много си мил.

– Тиквичке – предупреждавам я, – ходиш с най-големия дървеняк в Ню Йорк.

– Няма смисъл да ми го казваш, аз си го знам – прозява се тя.

– Тиквичке, хванала си се с един клатикурчо.

– Знаеш ли, че Хамлин има шест телевизора и седем видеоапарата?

– Използва ли машината за гребане, която му уредих?

– Не я е докоснал.

– Кажи ми сега, тиквичке, не е ли клатикурчо?

– Престани да ми викаш "тиквичке" – сърди се тя.

– Слушай, Синди, ако беше чела повече или... – Млъквам, не особено уверен в това, което искам да кажа. – Виж какво, ще се случи ли нещо тази вечер? Нещо не толкова... шумно.

– Какво искаш, Патрик? – въздъхва тя.

– Искам само мир, любов, приятелство, разбиране – изреждам с безизразен глас.

– Какво искаш? – повтаря тя.

– Защо двамата не дойдете с нас?

– Имаме други планове.

– Да, но Хамлин запази проклетата маса! – извиквам  разярен.

– Ами тогава вие се възползвайте от нея.

– Защо не дойдете и вие? – питам сладострастно. – Защо  ще се излагаш с тъпия клатикурчо в "При Хуанита" или където и да е другаде?

– Мисля, че закъснявам за вечеря. Извини ме пред пичовете.

^– Ама ние отиваме в "Кактус", а не в "Бар Зевс" – млъквам объркан. – Не, не, в "Кактус".

– Там ли ще ходите наистина? – пита тя.

– Защо?

– Ами и първолаците знаят, че това заведение отдавна не е модно.

– Но резервацията ни я натресе твоят Хамлин! – изкрещявам.

– Там ли е запазил маса?

Става ѝ забавно.

– Преди сто години!

– Слушай, трябва да се дооблека.

– Пука ми жилетката!

– Е, не се стягай чак толкова де! – съветва ме тя и затваря.

Пак превключвам линиите.

– Бейтмън, знам, че може да ти прозвучи абсурдно – уведомява ме Макдърмот, – ама работата става ялова.

– Не съм навит за "Мексиканеца" – заявява Ван Патън.

– Чакайте бе, какъв "Мексиканец"? – обаждам се. – Не говорехме ли за "Бар Зевс"? Или съвсем съм превъртял?

– Не си бе, кретен такъв – успокоява ме Макдърмот. – Не можахме да се уредим в "Бар Зевс". Затова сме в"Кактус". В девет.

– Ама не ми се ходи в "Мексиканеца" – опява Ван Патън.

– Но ти запази маса там, нали? – заяжда го Макдърмот.

– И на мен не ми се ходи там – добавям. – Защо точно в "Мексиканеца"?

– Абе то не е мексиканският "Мексиканец" – обяснява Макдърмот. – Сега е напълно подновен, пак си има южняшка кухня. Горе-долу същата работа. Чакайте така. Търсят ме.

Той изключва, на линията оставаме двамата с Ван Патън.

– Бейтмън – признава си той, – еуфорията ми бързо се   изпарява.

– За какво говориш?

Всъщност се чудя къде определих среща на Жанет и  Ивлин.

– Дай да променим мястото – предлага ми той.

– Къде?

– В "1969" – изкушава ме той. – Мммм? Какво ще кажеш.

– Там бих отишъл с удоволствие – признавам си.

– Какво да правим? – пита той.

– Обади се веднага да запазиш маса. Незабавно.

– Окей. За колко души? Трима? Петима?

– Петима-шестима.

– Добре, чакай.

Тъкмо се изключва, и се включва Макдърмот.

– Къде е Ван Патън? – пита той.

– Отиде човекът да пусне една вода – отвръщам му.

– Защо не искаш да ходиш в "Кактус"?

– Защото ме е обхванал екзистенциален страх – пързалям го.

– И смяташ това за достатъчна причина? – чуди се той – за мен не е.

– Ало? – включва се отново Ван Патън. – Бейтмън?

– Е? – питам го. – И Макдърмот се появи.

– Показаха ни среден пръст, Хосе.

– Да им го начукам отзад!

– Какво става бе? – пита Макдърмот.

– Е, пичове, ще ядем ли мексикански специалитети, или не? – интересува се Ван Патън.

– Аз съм почти навит – признава си Макдърмот.

– Бейтмън? – пита ме Ван Патън.

– Допи ми се бира, но предпочитам да не е мексиканска.

– Мамка му – ругае Макдърмот. – Пак ме търсят. Чашите.

Изключва се. Ако не се лъжа, часът е вече осем и половина.

Минава около час. Ние все още обсъждаме. Отменихме резервацията в "Кактус" и сигурно вече са я дали на друг. В объркването си се обадих да отменя резервация в "Бар Зевс", каквато всъщност не сме правили. Жанет е излязла и не мога да я открия в дома ѝ. На всичкото отгоре не се сещам къде тупнах среща на Ивлин. Ван Патън, който междувременно вече гаврътна две водки "Абсолют", ме подпитва за детектива Кимбол, за какво сме разговаряли с него. Единственото, което се сещам, е, че сме си бъбрили как хората ей така пропадат в цепнатини и изчезват.

– Ти приказва ли с него? – питам го.

– Да, да.

– Каза ли ти какво е станало с Оуен?

– Ами изчезнал. Ей така. Пфу, и го няма. – Чувам, че отваря хладилника. – Някакъв инцидент или нещо такова. Никой нищо не знае. Властите също са в неведение.

– Да – промърморвам. – Много съм притеснен от това.

– Абе, Оуен беше малко... не знам.

Чувам как си отваря бира.

– Какво друго му каза?

– А, нищо особено – въздъхва той. – Че носи жълти и кафяви вратовръзки. Че обядва в "21". Че всъщност не е арбитражьор, както разправяше Тимбъл, а оператор на сливания. Такива неща.

– Друго каза ли му?

– Чакай да си помисля. А, че не носи тиранти. Само колани. Че се е отказал от кокаина. Че е бираджия. И ти ги шиеш тия работи, Бейтмън.

– Той беше кретен. А сега е в Лондон.

– Мамка му! Компетентността май не е на мода –  възмущава се той.

Включва се Макдърмот:

– Окей. Та значи къде отиваме?

– Колко е часът? – пита Ван Патън.

– Девет и половина – отговаряме му в хор.

– Чакай бе, какво стана с "1969"? – питам Ван Патън.

– Какво да стане? – чуди се Макдърмот.

– Ами не си спомням.

– Абе нали ти казах, не приемат резервации – напомня ми Ван Патън.

– Можем ли да се върнем в "1500"? – питам.

– Вече е затворен! – изкрещява Макдърмот. – Кухнята не работи, ресторантът е затворен. Край. Трябва да ходим в "Кактус"

Мълчание.

– Ало? Ало? Тук ли сте бе, пичове?

– Да, и си носим топките.

Разсмивам се.

– Много ви е смешно, ама... – предупреждава ни Макдърмот.

– О, така ли? Какво ще ни направиш? – дразня го.

– Пичове, просто се изнервям, когато не можем да си  запазим маса преди, ъъъ, полунощ.

– Сигурен ли си за "1500"? – питам го. – Не ми се вярва толкова рано да пускат кепенците.

– О, не, те вас ще чакат! – изкрещява Макдърмот. – Забравете за там! Защо ли, ще попитате? Ами защото вече е затворено. Затова. Защото не приемат повече резервации. Схващате ли, или още трябва да ви повтарям?

– Добре де, не се впрягай толкова – успокоява го Ван Патън. – Ще отидем в "Кактус" и... толкова.

– Имаме запазена маса там отпреди десет, не, отпреди петнайсет минути – обявява Макдърмот.

– Да, ама мисля, че я отказах – обаждам се и глътвам още един ксанакс.

– Аз я ангажирах отново – признава си Макдърмот.

– Без тебе сме за никъде – хваля го.

– В десет съм там – твърди Макдърмот.

– Като мина през автомата за пари, някъде за петнайсетина минути ще стигна – добавя Ван Патън бавно, сякаш изчислява минутите.

– Някой от вас сеща ли се, че Жанет и Ивлин ще ни търсят в "Бар Зевс", където ни показаха среден пръст? Май сте забравили, а? – питам ги.

– Ама "Бар Зевс" е затворен, а на всичкото отгоре отменихме там резервация, която не бяхме правили – припомня ми Макдърмот и едва сдържа гнева си.

– Да, ама май казах на Жанет и на Ивлин да идат там.

Изтъръпвам, ужасен от това, което може да се случи.

След известно мълчание Макдърмот ме предупреждава:

– Абе ти май си търсиш белята?

– А, търсят ме – извиквам. – Е, сега вече се усрахме. Колко е часът? Ужас, търсят ме.

– Сигурно е някоя от двете – радостно възкликва Ван Патън.

– Изчакайте – смутолевям.

– Късмет – пожелава ми Ван Патън, преди да изключа.

– Ало? – опипвам почвата. – Свързахте се с дома на...

– Аз съм! – изкрещява Ивлин, шумът почти я заглушава.

– О, здрасти – отговарям нехайно. – Какво става?

– Ще ти кажа аз какво става. Защо си още у дома?

– Откъде се обаждаш? – питам добронамерено.

– От "Кактус" – изсъсква тя.

– Какво правиш там?

– Каза ми че ще се срещнем тук, това правя. Пазя ти проклетата маса.

– О, страшно съжалявам. Забравих да ти кажа.

– Какво забрави да ми кажеш?

– Че няма... – преглъщам тежко и затварям очи – да ходим там.

– Добре, а коя, по дяволите, е Жанет?

– O, сигурно се забавлявате двечките – избягвам въпроса ѝ.

– Не, не се забавляваме.

– Защо? – питам. – Скоро... и ние ще дойдем.

– Защото всичко това ми се струва... не знам... някак нередно! – вика тя.

– Слушай, ще ти звънна след малко.

Приготвям се уж да запиша номера на телефона.

– Няма да можеш – отбелязва тя нервно и глухо.

– Защо? Стачката на телефонистите свърши – опитвам се да се пошегувам.

– Защото зад мен е Жанет и чака да освободя телефона за да се обади – обяснява ми Ивлин.

Мълча доста време.

– Патрик?

– Ивлин, не се притеснявай. Тръгвам незабавно. След малко всички ще сме там. Обещавам.

– Божичко...

Превключвам линиите.

– Пичове, пичове, насирация! До гуша съм в лайната. И вие май също. Как ще се оправям, не ми е ясно – избърборвам, обзет от паника.

– Какво е станало? – пита някой от двамата.

– Жанет и Ивлин са в "Кактус".

– А така! – съкрушено казва Ван Патън.

– Нали знаете, пичове, не че не мога да си вкарам свирката  повторно в нечия путка, обаче...

– Всички знаем за твоята свирка, Бейтмън – прекъсва ме Макдърмот. – Стига си се хвалил.

– Какво се опитва да ни каже той? Че му е голяма патката ли? – Ван Патън пита Крейг.

– Абе не съм много сигурен – отвръща му Макдърмот. – Това ли се опитваш да ни кажеш, Бейтмън?

Замислям се, преди да отговоря.

– Е... не е точно това – започвам колебливо.

Някой пак звъни.

– Добре де, колкото за пред хората, ще се правя, че ти завиждам – опитва се да остроумничи Макдърмот. – Сега къде? Лелеее, колко е часът бе?

– Вече няма значение. Мозъкът ми се размекна. Толкова съм гладен, че се тъпча с овесени ядки от една  кутия. Някой пак ме търси по телефона.

– Може би все пак ще се уредим с малко дрога.

– Звънни на Хамлин.

– Стига бе! Няма кенеф в тоя град, от който да не излезеш с грамче в джоба. Така че не се притеснявай.

Някой да е чул за сделката на "Бел Саут" с безжичните телефони?

"Шоуто на Пати Уинтърс" утре е със Спъдс Макензи.

Момиче

В сряда вечер довеждам още едно момиче, с което се  запознах в "Ем Кей" и което смятам да изтезавам и заснема с видеокамерата. Седи на дивана в хола на апартамента ми и остава безименно за мен. На стъклената масички е поставена полупразна бутилка шампанско "Кристал". Натискам бутони и местя плъзгачи, които задействат стереоуредбата "Вурлицер". По едно време тя пита:

– Каква е... тази миризма тук?

– На умрял... плъх – измънквам под носа си и разтварям прозорците и плъзгащата се стъклена врата, която води към терасата.

Средата на есента е и нощта хладенее, а тя е облечена леко, но изпива още една чаша "Кристал", която я стопля достатъчно, за да може да ме попита какво работя. Kaзвам ѝ, че съм завършил "Харвард", после съм започнал paбота на Уолстрийт, в "Пиърс енд Пиърс".

– Какво е това? – пита тя и не мога да определя шегува ли се, или наистина не знае.

С гръб към нея, докато оправям новата картина на Оника на стената, преглъщам тежко и отговарям:

– Ъъ, магазин... за обувки.

Шмръкнах малко кокаин, който намерих в аптечката в банята, след като се върнахме тук, и шампанското поукроти действието му, но не значително. В "Шоуго на Пати Уинтърс" сутринта показаха машина, чрез кои то хората могат да разговарят с мъртъвци. Момичето е с вълнено сако и пола, блуза от копринен жоржет, обеци от слонова кост "Стивън Дуек" и къса жакардова жилетка, всичко... откъде ли? Сякаш от "Шаривари".

В спалнята тя е съвсем гола и смуче члена ми. Както съм се изправил над нея, го изваждам от устата ѝ и започвам да я шибам с него през лицето, стиснал здраво косата ѝ с една ръка. Наричам я "мръсна, долна пачавра" и това я възбужда още повече. Започва да разтрива с пръсти клитора си и гъделичка с език топките ми.

– Така харесва ли ти? – пита ме.

– Ъхъ – отговарям и дишам тежко.

Гърдите ѝ са стегнати, пълни и твърди, зърната им са набъбнали. И докато тя едва не се задушава от члена ми, с  който грубо я чукам в устата, навеждам се да ги стисна. После, когато я чукам, след като съм заврял в ануса ѝ изкуствения член и съм го вързал, дера с нокти циците ѝ и тя ме предупреждава да спра. Преди това вечерях с Жанет в нов северно-италиански ресторант, недалеч от Сентръл Парк, който се оказа доста скъп. Бях облечен в костюм от "Едуард Секстън" и с тъга си мислех за къщата на семейството ми в Нюпорт. След като изпратих Жанет до дома ѝ, се отбих в "Ем Кей", където бе организирано събиране на пари за нещо, свързано с Дан Куейл, когото дори не харесвам. Момичето, дето чукам, само дойде при мен на дивана, където чаках да се освободи маса за билярд.

– Божичко! – изпищява сега.

Възбуден съм и я удрям през лицето, после леко щипвам устата ѝ, целувам я силно и хапя устните ѝ. Обземат я страх, ужас и смут. Връвта се скъсва и изкуственият член се измъква от ануса ѝ, докато тя се опитва да ме отблъсне. Претърколвам се, уж че я оставям да се измъкне, но докато събира дрехите си и мърмори колко "ненормално копеле" съм бил, скачам върху нея като чакал, с пяна на устата. Тя плаче истерично, извинява се, моли ме да не я бия, хълцаща, прикрила вече срамежливо гърдите си. Но дори риданията ѝ не могат да ме трогнат. Почти не изпитвам съжаление, когато я напръсквам с киселина. Още по-малко, когато блъскам главата ѝ четири-пет пъти в стената, докато изгуби съзнание. На стената остава малко петно, по което се полепват косми от косата ѝ. Тя се свлича на пода, а аз отивам в банята и шмръквам още малко от второкачествения кокаин, който ми бяха пробутали в "При Нел" или в "О Бар" предната вечер. Звъни телефон, секретарят приема разговора. Наведен ниско над едно огледало, изобщо не обръщам внимание на съобщението, което ми оставят, не си правя дори труда да го прослушам.

По-късно тя е просната по гръб на пода, гола, ръцете  и краката ѝ са вързани за железни пръти, прикрепени към дъски с метални тежести. Дланите ѝ са простреляни с пирони, а краката са максимално разтворени. Под задника ѝ е подложена възглавница, а путката ѝ е намазана със сирене "Бри", част от което е напъхано във вагиналната кухина. Тя идва в съзнание и ме забелязва. Застанал  над нея, гол, си представям как жестокостта ми я изпълва с умопомрачаващ ужас. Разположил съм тялото точно пред новия телевизор "Тошиба". На видеото съм пуснал касета със запис на последното ми издевателство над момиче. На екрана съм облечен в костюм "Джоузеф Aбyд", с вратовръзка "Пол Стюарт", обувки "Джей Крю" и жилетка от италиански моделиер; коленичил съм на пода до трупа и ям от мозъка на момичето, настървено, гладно, почти се задавям, после поръсвам с някакъв сос парченцата розова тъкан.

– Виждаш ли? – питам момичето пред телевизионния екран. – Виждаш ли това? Гледай, гледай...

Опитвам се да я поизтезавам с бормашината. Пъхвам бургията в устата ѝ, но тя е достатъчно силна, за да стисне  зъби, и въпреки че бургията бързо изяжда зъбите ѝ, става ми безинтересно. Повдигам главата ѝ с уста, от която текат струйки кръв, и я карам да доизгледа видеозаписа докрай. И докато пред очите ѝ момичето от екрани кърви от всички възможни отверстия на тялото, надявам се да осъзнае, че това, така или иначе, ще я сполети. Че животът ѝ ще свърши тук, на пода в апартамента ми, със заковани ръце, със сирене и начупени стъкла в путката, с разбита и кървяща глава. Дори да беше направила друг избор – да бе отишла в "При Нел", "Индокитай", "Марс" или "О Бар" вместо в "Ем Кей", да бе отказала да се качи с мен в таксито, – всичко това пак щеше да се случи. Щях да я намеря. Такъв е животът на тази земя. Решавам да не се занимавам със снимки тази нощ.

Опитвам се да напъхам във влагалището ѝ пластмасова тръба от разглобената система за хранене в стъклената клетка на плъха. Разпъвам с пръсти срамните ѝ устни около ръба на тръбата, която въпреки че е намазана със зехтин, не влиза навътре. В това време от тонколоните на стереоуредбата се лее песента The worst that could happen на Франки Вали. Подсвирквам си небрежно мелодията, докато се опитвам да вкарам тръбата в путката на тази мръсница. Накрая поливам чатала ѝ с киселина и след малко изядената от нея плът отваря място и тръбата влиза безпрепятствено.

– Надявам се, че те боли – казвам ѝ.

Плъхът се блъска бясно в стените на стъклената клетки, докато го пренасям от кухнята в хола. Отказваше да яде онова, което остана от другия плъх, дето му го купих да си  играе с него, а сега е мъртъв и се разлага в единия крий на клетката. (През последните пет дни нарочно не съм го хранил.) Оставям стъклената кутия на пода до момичето и навярно от миризмата на сиренето плъхът сякаш побеснява – бяга в кръг, скимти, опитва се да прехвърли тялото си през ръба, но е твърде омаломощен от глад. Не се налага да го насочвам и закачалката за дрехи, която бях приготвил за тази цел, остава неизползвана. Тя още е в съзнание, когато животното лесно се шмугва в тръбата и постепенно тялото му – разтърсвано от трескавото ядене напълно изчезва вътре. Отвън остава само опашката му. Измъквам тръбата от момичето и плъхът остава в капан. Много скоро се скрива и опашката му. Писъците на момичето са неописуеми.

Още отсега мога да кажа, че това ще е изключително ненужна и безсмислена смърт, но аз съм свикнал с ужаса. Дори когато е в най-чист вид, както сега, той не ме притеснява, нито ме разстройва. Не изпитвам скръб и за да покажа това на самия себе си, наблюдавам минута-две как плъхът шета из вътрешностите ѝ. Уверявам се, че тя все още е в съзнание – главата ѝ се тресе от болка, очите ѝ ще изскочат от ужас, вземам електрически трион и само след секунди разрязвам с него момичето на две. Ревящите му зъби минават през кожата, мускулите, ставите и костите толкова бързо, че тя остава жива достатъчно дълго време, за да види как отделям краката от тялото ѝ и ги вдигам пред очите си като трофеи, от които тече кръв. Очите ѝ остават отворени още минута, отчаяни и блуждаещи, после се затварят, а преди да умре, ръгвам в носа ѝ нож острието му излиза чак през кожата на челото, накрая отрязвам костта на брадичката. Останала е само половин уста и я чукам веднъж, втори, трети път. Без да ме интересува жива ли е или мъртва, най-после пускам в действие пръстите си и изчовърквам очите ѝ. Плъхът се показва навън с главата напред (чудно как се е обърнал вътре) и също е целият в кръв (освен това трионът е отрязал половината му опашка), давам му допълнително сирене, но когато го изяжда, решавам, че му е време да умре, и го убивам, като го стъпквам с крака. По-късно едното бедро на момичето се озовава във фурната, пече се. Кристалният пепелник "Стюбен" е пълен със снопчета косми от слабините ѝ, които запалвам. Изгарят много бързо.

Друг нов ресторант

За известно време съм способен да бъда поне наполовина весел и мога да излизам навън, затова приемам поканата на Ивлин за вечеря през първата седмица на ноември в "Люк" – нов и супершикозен китайски ресторант, в който (много странно) предлагат и креолска кухня. Масата ни е добра (направих резервацията от името на Уинтъргрийн – стар номер, но върши работа) и се чувствам уталожен, спокоен, въпреки че седналата срещу мен Ивлин ми разправя за някакво огромно яйце "Фаберже", което видяла да се търкаля из фоайето на "Пиер", или някаква подобна тъпотия. Служебният банкет по случай Вси светии се състоя миналата седмица и аз отидох, маскиран като масов убиец, което личеше от табелката на гърба ми, на която пишеше: МАСОВ УБИЕЦ (надписът бе далеч по-безобиден от онзи, който бях подготвил по-рано – УБИЕЦ КРЪВОПИЕЦ), а под тези две думи с кръв бях написал "Да, това съм аз". Костюмът ми бе целият в петна кръв, някои от които фалшиви, а повечето – истински. В едната си ръка стисках кичур от косата на Виктория Бел, а до бутониерата си (с малка бяла роза) бях закачил истинско кокалче от пръст, почистено от плътта след сваряване. Въпреки че по-добър от моя костюм нямаше, първата награда в конкурса бе дадена на Крейг Макдърмот. Той се появи, предрешен като Иван Боески^[27], което ми се стори малко нечестно, защото много хора си мислеха, че миналата година съм бил маскиран като Майкъл Милкен^[28]. В "Шоуто на Пати Уинтърс" сутринта разговаряха за аборти в домашни условия.

Първите пет минути на масата минават нормални, после пристигат питиетата и аз инстинктивно посягам към чашата, но се свивам всеки път, когато Ивлин заговори. Забелязвам, че тази вечер тук е Сол Стайнбърг, ала не  казвам на Ивлин.

– Да вдигнем ли тост? – предлагам.

– О? Че за какво? – измънква тя без особен ентусиазъм и проточва врат, за да огледа по-добре чистия, бял и полуосветен ресторант.

– За свободата? – питам уморено.

Но тя не ме слуша, защото някакъв английски копелдак облечен във вълнен костюм, с жилетка, памучна риза, кожени обувки и копринена вратовръзка – всичко от "Гарик Андерсън", когото Ивлин, след едно скарване с мен в "О Бар", посочи и нарече "страхотен мъж", а аз го определих като "джудже", приближава до нашата маса и започва открито да флиртува с нея. Направо ми призлява при мисълта, че тя навярно иска да ме накара да я ревнувам от този дървеняк, ала накрая аз се смях последен, когато той я попита дали все още работи в "онази художествена галерия на Първо авеню", а Ивлин, явно засегната, с посърнало лице му заобяснява, че се е припознал, и след няколко неловки извинения онзи се разкара. Тя се нацупва, отваря менюто и веднага сменя темата на разговора, без да ме поглежда.