Американски психар

Текст добавлен: 12 апреля 2017, 18:00

Текст книги "Американски психар"

Автор книги: Брет Елис

Жанр:

Разное

сообщить о нарушении

Текущая страница: 27 (всего у книги 27 страниц)

Назад к карточке книги

– Нито аз съм те виждал, нито ти мене – отвръщам му и добавям: – Името ми е Крис Хаген.

– Айде де. – Той се смее, сякаш нещо не е наред. – Знам те кой си.

– Играя в един филм. Актьор съм. И фотомодел.

– Де да беше – казва той с мрачен израз на лицето.

– Слушай... – навеждам се напред, за да видя името му на табелката – ...Абдула, имаш ли членска карта за "Ем Кей"?

Той не отговаря. Отново разтварям "Пост" и попадам на снимка на кмета, маскиран като ананас, пак прибирам вестника и превъртам касетата в уокмена. С очи, вперени в метража, броя наум – едно, две, три, четири. Защо не си взех сутринта пистолет? Защото мислех, че няма да ми трябва. Единственото оръжие у мен е един нож, който използвах снощи.

– Не – повтаря той. – Виждал съм те другаде.

Нервен съм, но отговарям нехайно:

– Така ли? Не може да бъде. Леле, колко интересно. Я си гледай пътя, Абдула.

Следва дълго, страшно мълчание, през което той ме наблюдава в огледалото, а мрачната му усмивка изчезва. Лицето му става безизразно.

– Знам те, човече. Знам те кой си – кима той със стиснати устни.

Изключва радиото, което бе настроил на новини.

Край нас прелитат сгради като сиво-червена размазана лента, задминаваме други таксита, небето мени цвета си – от синьо на мораво, после става почти черно и отново е синьо. На друг светофар (на който профучаваме на червено), на мястото на един магазин на "Марс" виждам нов "Д'Агостино", което ме довежда почти до сълзи, защото ме обзема силна носталгия по стария магазин (макар че никога не бих пазарувал в него) и съм готов да прекъсна шофьора, да му кажа да спре, да ме пусне, да му оставя десет, не, двайсет долара бакшиш, но не мога да помръдна, тъй като той кара много бързо и точно в този момент се случва нещо нелепо и немислимо – чувам гласа му.

– Ти си онзи, който уби Соли.

Лицето му изразява решителност. По-нататък всичко се развива светкавично, въпреки че е като проверка за издръжливост.

Преглъщам, смъквам надолу очилата си, казвам му да намали скоростта и питам:

– Кой е Соли, ако не е тайна?

– Слушай, пич, портретът ти е разлепен за издирване из целия град – заявява той твърдо.

– Тук трябва да сляза – казвам с пресипнал глас.

– Ти си същият, нали?

И ме гледа, сякаш съм някое влечуго.

Друго такси, без пътници, профучава край нас най-малко с осемдесет мили в час. Поклащам глава.

– Ще запиша... – преглъщам, целият треперя, разтварям кожения си бележник, от куфарчето "Ботега Венета" измъквам химикалката си "Монблан" – ...регистрационния ти номер в...

– Ти уби Соли – повтаря той, явно напълно убеден, че ме е познал.

Опитвам се да протестирам, но той ми изръмжава:

– Копеленце гадно.

Близо до пристанището свива встрани от магистралата, подгонва таксито към края на един безлюден паркинг и в същия миг, когато прегазваме някаква алуминиева ограда и се насочваме към брега, на мен ми минава през ума, че трябва да си сложа слушалките, да надуя звука на уокмена и да изключа този от кабината, но дланите ми са стиснати в юмруци, които не мога да отпусна, безпомощен пленник в такси, което лети в посока, известна само на побеснелия шофьор. Стъклата са свалени наполовина и усещам как хладният утринен въздух изсушава пяната върху косата ми. Чутвствам се разсъблечен, нищожен. В устата ми се появява метален вкус и нещо по-лошо. Моето видение – зимен път. Остава ми една-единствена утешителна мисъл – аз съм богат, милионите не са.

– Май си се припознал – казвам.

Той спира автомобила и се обръща назад към мен. Държи пистолет, неизвестна за мен марка. Гледам го втренчено, озадаченият израз на лицето ми постепенно се сменя с друг.

– Ами часовникът? "Ролекс"-ът.

Мълча и се въртя нервно на мястото си. Той повтаря:

– Часовникът.

– Това да не е някакъв ташак, а?

– Излизай – процежда той през зъби. – Хайде, размърдай си задника и излизай.

Взирам се покрай главата му през предното стъкло навън, виждам чайките, които се спускат ниско над тъмните води на океана. Отварям вратата и се измъквам от таксито внимателно, без резки движения. Денят е студен. Дъхът ми излиза на облачета пара, вятърът ги грабва и ги преобръща във въздуха.

– Часовникът, отрепко – казва той, наведен през прозореца с пистолет, насочен право в главата ми.

– Слушай, не зная какво си мислиш, че правиш, нито какво се опитваш да постигнеш, нито какво си мислиш, че можеш да направиш. Никога не са ми вземали отпечатъци от пръсти, имам алиби...

– Млъквай – прекъсва ме Абдула. – Затваряй си гадната уста.

– Невинен съм – извиквам колкото мога по-убедително.

– Часовникът!

Той повдига дулото на пистолета. Разкопчавам "Ролекс"-а, измъквам го от китката си и му го подавам.

– Портфейлът. – Прави знак с пистолета. – Само парите.

Съвсем безпомощен, изваждам портфейла си от кожа на газела и бързо с премръзнали пръсти му подавам парите, които са към триста долара, тъй като след закуската сутринта нямах време да изтегля повече от някой автомат. Предполагам, че Соли е онзи шофьор на такси, когото убих миналата есен, когато ме преследваха през нощта, макар онзи да бе арменец. Нищо чудно да съм убил и някой друг, но сега да не мога да се сетя кога точно е станало.

– Какво ще правиш? – питам. – Не са ли обявили награда за мен?

– Не. Няма награда – изръмжава той и прибира парите с едната ръка, а пистолетът в другата сочи право в мен.

– Откъде знаеш, че няма да се оплача и да поискам да ти отнемат разрешителното?

Напипвам ножа в джоба си, измъквам го и му го подавам, целия оплескан с кръв и полепнали косми.

– Знам, защото си виновен – казва той и размахва пистолета. – Махни го това от очите ми.

– Твоя работа – промърморвам ядосано.

– Очилата.

Той пак посочва с пистолета.

– Откъде знаеш, че съм виновен?

Направо не мога да повярвам, че казвам това толкова спокойно.

– Внимавай какво правиш, копеленце – предупреждава ме той. – Очилата.

– Те са скъпи – опитвам се да протестирам, но веднага разбирам грешката си и въздъхвам. – Исках да кажа евтини де. Много са евтини. Струват само... Парите не стигат ли?

– Очилата. Давай ги – ръмжи той.

Свалям ги и му ги подавам. Може пък наистина да съм убил Соли, макар да съм твърдо убеден, че от шофьорите на такси, които съм пречукал в последно време, нито един не бе американец. Но нищо чудно и да съм го направил. И може наистина да има разлепена обява за издирването ми... Къде? Там, където се събират всички таксита. Как му викаха? Шофьорът пробва очилата, оглежда се в огледалото, после ги сваля. Сгъва ги и ги прибира в джоба на якето си.

– Смятай, че си мъртъв – усмихвам му се тъжно.

– А ти си юпи-отрепка – отвръща ми той.

– Смятай, че си мъртъв, Абдула – повтарям съвсем сериозно. – Можеш да разчиташ на честната ми дума.

– Брей! А ти си юпи-отрепка. Кое е по-лошото?

Той пали двигателя и бавно се отдалечава от мен. Докато вървя обратно към магистралата, спирам, задавен от хрипове, със свито гърло, и си мърморя:

– Искам само... да продължа играта.

Стоя като вкаменен на безлюдна автобусна спирка. Иззад един плакат на "Опера за три гроша" се появява старица, бездомна просякиня, беззъба, с лице, покрито с язви, и протяга към мен трепереща, зачервена ръка.

– Я да ми се махаш от главата! – скастрям я.

Тя ме съветва да се подстрижа.

"При Хари"

В петък вечер няколко души си тръгваме по-рано от работа и се замъкваме в "При Хари". В групата сме Тим Прайс, Крейг Макдърмот, аз и Престън Гудрич, който в момента ходи с едно страхотно гадже на име Плъм – без второ име, само Плъм, актриса и фотомодел, и имам чувството, че всички адски я харесваме. Започваме да спорим къде да запазим маса за вечеря: "Фламинго Изток", "Бар Омар", "220", "Антиживот", "При Майкъл", "Спаго Изток", "Льо Сирк". С нас е и Робърт Фаръл, извадил е на масата пред себе си портативното устройство с котировките на фондовата борса и при всяка промяна в курсовете натиска разни бутончета. С какво сме облечени? Макдърмот е с кашмирено спортно сако, вълнени панталони, копринена вратовръзка, всичко от "Хермес". Фаръл е с кашмирена жилетка, кожени обувки и вълнени панталони "Гарик Андерсън". Аз съм облякъл вълнен костюм "Армани", обувки "Алън Едмъндс", кърпичка в джобчето на сакото от "Брукс Брадърс". Някой от останалите е с костюм, скроен и ушит от "Андерсън и Шепърд". Друг пък ни поздравява с вдигане на палци от отсрещната страна на бара, много прилича на Тод Лодър, а може и да е той самият, и така нататък, и така нататък... По навик всички отправят въпросите си към мен. Например: кърпичката в джобчето на сакото по един и същ начин ли се слага и на официален, и на всекидневен костюм? Има ли изобщо някаква разлика между морските ботуши и високите боти с обърната подплата? Леглото ми се е продънило и не е удобно за спане, какво да правя? Как да установиш качеството на един компактдиск, преди да го купиш? Кой възел за вратовръзка е по-малък от "Уиндзор"? Как да запазим еластичността на пуловерите си? Всякакви дребни подробности около купуването на палто от стригана кожа. Аз, естествено, си мисля за съвсем други неща и си задавам свои въпроси: Не съм ли пълен боклук? Трябва ли човек да е против конформизма? Мога ли да си уредя среща със Синди Крофърд? Ако си зодия Везни, какво означава това и можеш ли да го докажеш? Днес бях обсебен от идеята да изпратя по факса кръвта на Сара, която изцедих от влагалището ѝ, до апарата в служебния ѝ кабинет в отдел "Сливания" на "Чейз Манхатън". Сутринта не тренирах, защото се захванах да правя гердан от прешлените на някакво момиче, окачих си го на врата и мастурбирах с него в мраморната вана в банята, ръмжащ и стенещ като животно. После гледах филм за пет лесбийки с десет вибратора. Любима група: "Токинг Хедс". Питие: "Джей енд Би" или водка "Абсолют" с лед. Телевизионно шоу: "В късната вечер с Дейвид Летърмън". Газирано питие: диетична пепсикола. Минерална вода: "Евиан". Спорт: бейзбол.

Разговорът следва своя нормален объркан ред – никаква връзка между темите, никаква вътрешна логика, с изключение може би на тайната, конспиративната. Само думи, думи и като във филм, който не е озвучен добре, те се наслагват една върху друга. Трудно се съсредоточавам върху това, което се говори, защото от известно време банкнотоброячната ми машина започна да разговаря с мен, като понякога на екрана ѝ със зелени букви се изписваха странни послания: "Убий президента" или "Нахрани ме с бездомна котка". А в понеделник вечер наистина се уплаших, когато пейката в парка, на която седях, тръгна след мен и също ми заговори. Пълно разпадане, мисля си. Единственото нещо, което успявам да скалъпя и да вмъкна в разговора, са думите:

– Не мърдам оттук, ако нямаме някъде запазена маса, така че казвайте, имаме ли резервация, или не?

Забелязвам, че всички пием бира. Аз ли съм единственият, който вижда това? Между впрочем нося очила с рамки, имитиращи черупка на костенурка, без диоптър.

На телевизионния екран в "При Хари" върви "Шоуто на Пати Уинтърс", което сега се излъчва следобед и конкурира Джералдо Ривера, Фил Донахю и Опра Уинфри. Днешната тема е "Равносилен ли е икономическият успех на щастието?" Отговорът на пичовете в "При Хари" този следобед е гръмогласно: "Иска ли питане?", след което започват весели подсвирквания, поздравления и наздравици. Сетне на екрана се появяват кадри от встъпването в длъжност на Буш по-рано тази година, някакво изказване на бившия президент Рейгън, Пати прави кратък коментар, но от шума в бара не се чува нищо. Сред навалицата се заформя изтощителен спор за това дали той лъже, или не, въпреки че никой не слуша, а и да слуша, не може да чуе какво говорят от екрана. Единственият, който се възмущава искрено, е Тим Прайс. Мисля, че друга му е мъката, но използва възможността да се изплаче.

– Как може да лъже така нагло? Тия глупости да ги разправя на баба си.

– Мамка му – изстенвам. – Какви глупости? Кажете ми вие къде сте запазили маса. Не че съм толкова гладен, но хубаво е да сме подсигурени. Какво ще кажете за "220"? Ей, Макдърмот, какво пише за него в "Загат"?

– А, там не си е работа – оплаква се Фаръл още преди Крейг да е успял да отвори уста. – Миналия път ми пробутаха кокаин с толкова очистително, че после щях да се надрискам в "Ем Кей".

– Да бе, животът те засмуква и накрая сдаваш багажа.

– И ти скапва вечерта – сумти Фаръл.

– Абе ти не беше ли тогава с Кирия? – пита Гудрич.

– Сигурно това ти е скапало вечерта.

– Какво можех да направя? Сбара ме по телефона – свива рамене Фаръл. – Съжалявам.

– Сбарала го по телефона, а?

Макдърмот ме сръгва с лакът в ребрата.

– Млъкни, Макдърмот – цупи се Фаръл и дръпва тирантите на Крейг. – С тебе може да излезе само просякиня.

– Забравяш нещо, Фаръл – намесва се Престън. – Макдърмот си е просяк.

– Как е Кортни? – ухилен се обръща Фаръл към Крейг.

– Отговори му само с "не" – подхвърля някой.

Прайс откъсва поглед от телевизора и се обръща към Крейг, после към мен и махва с ръка към екрана.

– Не мога да повярвам. Виж го. Изглежда съвсем... нормален. Ни лук ял, ни лук мирисал. Безопасен като... безопасна игла.

– Гадже, гадже – провиква се някой. – Насам, насам.

– Той е съвсем безобиден бе, смотаняк. Беше съвсем безобиден. Както и ти си безобиден. Ама той поне изсра всичките тия лайна, а ти не можа дори да ни вкараш в "150", така че си трай – обобщава Макдърмот.

– Умът ми не го побира как някой може да се дуе така, след като е затънал до гуша в лайната – вайка се Прайс, без да обръща внимание на Крейг.

Изважда си пура и започва да я оглежда натъжен. Все още ми се струва, че на челото му има размазано петно.

– Сигурно защото Нанси е винаги до него – гадае Фаръл. – Опасна е тази Нанси.

– Брей, много си бил готин бе.

Прайс изглежда наистина объркан. Говори се, че бил в психиатрия.

– Някои сме се родили готини – усмихва се Фаръл. Избухвам в смях при тази забележка, защото Фаръл в никакъв случай не може да бъде наречен готин, а Прайс ме стрелва с поглед укорително.

– Бейтмън, какво ти е толкова смешно?

Вдигам рамене.

– Не знам. Такъв съм си, веселяк – спомням си думите на брат ми и добавям: – Рокендрол и карай да върви.

– И бъди какъвто можеш да бъдеш – допълва някой.

– О, стига глупости. – Прайс не иска да изпусне нишката. Решава да направи трезв анализ. – Слушайте сега... Той се прави на безобиден изкуфял дъртак. Но всъщност... Но всъщност...

Прайс млъква. Не може да намери последните две думи на това дълбокомислено изречение. А те са "няма значение". Едновременно съм разочарован, ала и успокоен.

– Но всъщност какво? – пита отегчено Крейг. – Ако щеш, вярвай, ама те слушаме. Така че давай нататък.

– Бейтмън – поглежда ме Прайс умолително. – Ти кажи. Какво мислиш?

Вдигам очи, усмихвам се и не обелвам дума. Отнякъде

– Може би от телевизора? – долитат звуците на националния химн. Причината? Не знам. Навярно са го пуснали преди рекламите. В "Шоуто на Пати Уинтърс" утре ще разговарят за бившите портиери от "При Нел" и къде са те сега. Въздъхвам, свивам рамене с безразличие.

– Е на това му се вика добър отговор – заключава Прайс. – Съвсем си оглупял.

– Това е най-ценната информация, която научавам, откакто... – поглеждам "Ролекс"-а си – ...Макдърмот предложи да пием бира. Мамка му, съвсем ще се побъркам, ако не ударя едно уиски.

Макдърмот вдига глава, ухилва се и мърка:

– Ммм, гадженце. Дългокрако. Готино.

– Много си културен, няма що – клати глава Гудрич.

Онова английско конте Найджъл Морисън се отбива на нашата маса. Забол е цвете в ревера на сакото си "Пол Смит". Но не можел да се присъедини към нас, защото трябвало да се види с други британски приятели, Иън и Люси, в "При Делмонико". Секунди след като се разкарва, някой подхвърля злобно:

– Абе този Найджъл бил голямо добиче.

Друг додава:

– Да, ама има повече жили от нас.

– Кой движи сметката на "Фишър"?

– Зарежи това. Я кажи за сметката на "Шепърд". Кой я движи нея?

– Това не е ли Дейвид Мънроу? Леле, какъв тен.

– Абе, остави го тоя мухльо.

– Дрън-дрън.

– ...голяма работа, че...

– И каква ще ми е изгодата от това?

– Пиесата на Шепърд или сметката на "Шепърд"?

– Уж богати хора, пък с евтини стереоуредби.

– Не, само мацки, които пият с мярка.

– ...абсолютен въздух под налягане...

– Искаш ли огънче? Гле'й какъв готин кибрит.

– И каква ще ми е изгодата от това?

– Трябва да върна едни видеокасети.

Тези думи май са мои.

Някой вече е извадил мобилен телефон "Минолта" и се обажда да поръча кола. Слушам с половин ухо, защото съм се зазяпал в някакъв тип, който страшно прилича на Маркъс Халбърстам и си плаща сметката. Точно в този момент ни в клин, ни в ръкав някой от нас пита:

– Защо?

Колкото и да се гордея с хладнокръвието си и с това, че върша точно онова, което трябва, все пак осъзнавам нещо. "Защо?" И механично, съвсем без всякаква връзка или причина, отварям уста и обобщавам за идиотите:

– Абе, знам, че трябваше да направя това, вместо да не го правя, ама, мамка му, на двайсет и седем съм и така изглежда животът в бар или клуб в Ню Йорк или някъде другаде в края на века и точно така се държат хората, аз също, и това е за мен да си Патрик, мисля си, защото... ъъъ, така де...

Въздъхвам, свивам рамене и пак въздъхвам, а в "При Хари" над една от вратите, прикрити с червени плюшени завеси, виси табела, на която с червени букви е написано: ТОВА НЕ Е ИЗХОД.

За книгата

AMERICAN PSYCHO

Брет Ийстън Елис

АМЕРИКАНСКИ ПСИХАР

Формат 84x108/32.

Печатни коли 32.25

ИК "Колибри"2007

1000 София, ул. "Иван Вазов" № 36

тел./факс 9874810

e-mail: [email protected]; [email protected]

Цена 14 лв.

Предпечатна подготовка "Ибис" Печатница "Унискорп"

КНИЖАРНИЦИ "КОЛИБРИ" В СОФИЯ

ул. "Иван Вазов" № 36 тел. 9888781

www.colibri.bg

сканиране, разпознаване, корекция, формат : buba

2015 год.

За автора

Американският писател Брет Ийстън Елис (р. 1964) е автор на пет романа – "По-малко от нула", "Правилата на привличането", "Американски психар", "Гламорама" и "Лунен парк", от които само последният още не е филмиран. Елис е считан за един от най-изтъкнатите представители на т.нар. "поколение X" – поколението на родените между шейсетте и осемдесетте години. Героите на романите му са обикновено преуспели егоистични и празни млади хора, които по своему страдат от участта си. Понякога наричат Елис нихилист, докато той самият се смята за моралист. Третият му роман, "Американски психар", предизвиква истински скандал още преди да е публикуван и първото издателство, на което го предлага, го отказва заради... "мизогинията" му! След излизането си през 1991 г. романът бързо придобива впечатляваща популярност и става култов бестселър, а през 2000 г. се появява и филмът на Мери Харон с Кристиан Бейл. "Американски психар" ни представя две години от живота на двайсет и шест годишния банкер Патрик Бейтмън – високообразован и напълно бездуховен млад човек, ненадминат специалист по модно облекло, редовен посетител на нюйоркските шикозни заведения, любител на изисканите питиета, наркотиците и порнофилмите, фин познавач на попмузиката, прототип на съвременния антигерой, самопровъзгласил се за сериен убиец и антропофаг. След поредната вечер, прекарана в иначе блестящо написани безсмислени ресторантски разговори, Бейтмън се забавлява, като изнасилва млади жени и убива когото свари, след което изяжда част от жертвите си сготвени или натюр. Романът често е схващан като сатира на юпи-културата и това би било възможно тълкуване, ако еротичните сцени и сцените на насилие не бяха повече от нормалното за подобен вид критическа литература и ако описанията им не се отличаваха с гротесков натурализъм, който препраща по-скоро към любимите на Бейтмън порнокасети и към филмите на Тарантино, отколкото към романите на Томас Харис. Впрочем никой от обкръжението на Бейтман не подозира за "страничната му дейност", а адвокатът му, пред когото той, така да се каже, се изповядва, отказва да му повярва. Читателят също се пита кое е истина и кое плод на отегченото въображение на свръхзадоволения американски финансист. Но както и да си отговори, ще му остане удоволствието от майсторското перо на Елис, от искрящите от хумор диалози и, разбира се, от напрегнатото очакване на развръзката.

notes

Бележки под линия

Бродуейски мюзикъл, създаден по романа на Виктор Юго. – Б.р.

Месечно списание за висша мода. – Б. р.

Телевизионно токшоу, чиято цел е да събира самотни хора. – Б.р.

Американски уестърн (1952) на Фред Цинеман с Грейс Кели и Гари Купър, спечелил четири Оскара. – Б. р.

Gentlemen's Quarterly – месечно списание за мъже. – Б. р.

Елитен женски колеж в САЩ. – Б. р.

Частен женски колеж в Масачузетс, известен с етническото разнообразие на състава си. – Б. р.

Италиански коктейл от бяло шампанско и сок от бели праскови. -Б. р.

Най-старият колеж във Флорида (основан през 1885 г.), смятан за един от най-добрите американски колежи. – Б. р.

Един от най-старите мъжки колежи в САЩ. Основан е през 1775 г. в щата Вирджиния. – Б. р.

През зимата на 1846 г. 81 преселници – мъже, жени и деца, са блокирани в Сиера Невада, където повече от половината умират от студ и глад, а оцелелите се отдават на канибализъм. – Б. Р.

Песен на рокгрупата "Ийгълс". – Б. р.

И останаха трима (англ.). – Б. р.

Нещата ще се оправят. – Б. Пр.

"Против правилата" (1984) на американския режисъор Тейлър Хакфорд с Джеф Бриджис и Рейчъл Уорд. – Б. р.

"Има място и за нас, някъде има място и за нас". Песента "Somewhere" е от мюзикъла на Ленард Бърнстейн "Уестсайдска история". – Б. р.

"Героят е насекомо н този свят"– Б. пр.

"Животът е мистерия, всеки да се оправя сам" – стих от песен та Like a prayer. – Б. р.

Верига от кина и театри. – Б. р.

„Всичко е същото, само имената са сменени...“ – Стих от песента Wanted dead or alive. – Б. p.

Песен на Хюи Луис. -Б . р.

Коктейл от водка, сок от боровинки и сок от грейпфрут. – Б. р.

Цитат от популярното стихотворение "Нощта срещу Рождество или "Посещението на свети Николай" (бъдещия Санта Клаус) от Клемент Кларк Мур (1779-1863). – Б. р.

Популярна коледна песен. – Б. р.

Песен на Мик Джагър. – Б. р.

Американски бизнесмен, милиардер. – Б. р.

Американски финансист, съден за злоупотреба с вътрешна информация. –Б. р.

Американски финансист, известен като „кралят на рисковите инвестиции“. – Б. р.

Герой от романа „Сляпа среща“ на Йежи Косински. – Б. р.

Американски филм (1987) на Хърбърт Рос с участието на Майкъл Джей Фокс. – Б. р.

Назад к карточке книги "Американски психар"