Текст книги "Американски психар"

Автор книги: Брет Елис

сообщить о нарушении

Текущая страница: 8 (всего у книги 27 страниц)

Изпод възглавницата се чува някакво неясно мънкане, и  тя клати отрицателно глава.

– Какво? Какво казваш де? – питам с престорена учтивост, а с едната си ръка леко подрусвам члена си, за да стане твърд.

– Къде са, кажи!

Изпод възглавницата обаче идват само хлипове, едва-едва доловими.

– Плачеш и колкото и ясно да говориш, нищо не мога да разбера. – Опитвам се да вдигна възглавницата от главата ѝ. – Хайде, говори де!

Тя отново измънква нещо неразбираемо.

– Кортни – предупреждавам я вече съвсем ядосан, ако е истина това, което ми се стори да казваш, а именно че литият ти е в картонена кутия от "Замразена наслада" в камерата на хладилника до зеленчуците и е всъщност сорбе – тук не издържам, започвам да крещя, – ще те убия, ако е вярно, да знаеш! Сорбе ли е? Казвай де, на сорбе ли ти е литият?

Накрая махвам възглавницата и я зашлевявам здраво през лицето.

– Да не мислиш, че страшно ме възбуждаш с непредпазливия си секс? – изкрещява ми тя в отговор.

– О, не. Изобщо не си струва да се разправям с теб – измърморвам и дръпвам презерватива малко напред. – И за какво е това, Кортни? А? Я ми кажи! – Шляпвам я още веднъж по лицето, но лекичко. – Защо се оставя празен отпред? За да издържал на еякулацията!

– Ако на тебе не ти пука, то си е твоя работа! – Хлиповете ѝ са на път да преминат в истерия. – Предстои ми повишение. През август отивам в Барбадос. И нямам намерение да си провалям плановете заради някакъв скъсан презерватив! – Сълзите я задавят и започва да кашля. – Искам да си сложа бикините. Онези "Норма Камали", които си купих от "Бергдорф".

Сграбчвам главата ѝ с две ръце и я навеждам да види члена ми с провисналия отпред презерватив.

– Ето! Доволна ли си? Курво мръсна! Доволна ли си? Кажи!

Без дори да отвори очи, тя само проплаква.

– О, свършвай по-бързо, хайде.

Грубо намърдвам члена си в нея и без протакане стигам до оргазъм, който е толкова мижав, че едва-едва го усещам. Стенанията на разочарование тя взима за израз на удоволствие и веднага се раздвижва изпод мен и протяга ръка, за да се разтрие между краката за още, но моят омекна почти веднага – всъщност още с изпразването – и ако остана в нея, това ще я възбуди отново, затова прихващам с два пръста основата на презерватива и буквално изпадам  от нея. Двайсетина минути лежим всеки в своята част на леглото. Кортни се тюхка нещо за Луис и за сребърните прибори, които е забравила в "При Хари". Накрая се опитва да ми духа.

– Искам пак да те чукам, но без презерватив, защото не усещам почти нищо – казвам ѝ.

– Без презерватив пък изобщо нищо няма да усетиш – отвръща ми тя лениво, отлепяйки устни от омекналия ми и увиснал член.

Заседание

Секретарката ми Джийн, дето е влюбена в мен, влиза в кабинета ми, без да е позвънила предварително, и ми съобщава, че в единайсет има много важно заседание на компанията, на което трябва да присъствам. Седя си зад бюрото "Палацети" със стъклен плот и зяпам в монитора на компютъра, надянал специалните очила. Дъвча "Нюприн", за да залича махмурлука от снощната кокаинова оргия, започнала съвсем невинно в "Шаут" с Чарлс Хамилтън, Ендрю Спенсър и Крис Стафърд, продължила в "Принстън Клуб" и "Баркадия", и завършила в три и половина в "При Нел". И въпреки че, докато се киснех сутринта във ваната и избивах клин с "Блъди Мери" подир четиричасов безпаметен и потен сън, се сетих, че имам заседание, мисълта, изглежда, ми е изхвърчала от главата в таксито по пътя към службата. Джийн е с червено сако от коприна и трикотажна пола от изкуствена материя, обула е червени кожени обувки "Сюзън Бенис Уорън Едуардс", на ушите ѝ висят позлатени обеци от "Робърт Лий Морис". Стои пред мен с папка в ръка и не подозира как ме цепи главата.

Почти минута се правя, че не я забелязвам, накрая свалям очилата и си прочиствам гърлото.

– Да? Друго има ли, Джийн?

– Днес май не сме в настроение. – Тя се усмихва, оставя папката на бюрото и не помръдва, сякаш очаква да я позабавлявам с историйки от предната вечер.

– Да, глупачке. Не съм на кеф – изсъсквам, грабвам папката и я мушвам в най-горното чекмедже.

Тя ме гледа с недоумение, накрая унило съобщава:

– Обадиха се Тед Мадисън и Джеймс Бейкър. Ще те чакат в шест във "Флейтите".

Въздъхвам и ѝ се усмихвам.

– Е, какво ще им отговориш?

– Не знам.

– Джийн – изправям се и я побутвам към вратата, – какво... ще им... кажеш, а?

Трябва ѝ известно време да се сети, но все пак накрая предпазливо налучква отговора.

– Ами... отрязвам... ги?

– Ами... отрязваш... ги, естествено – кимам утвърдително, изтиквам я навън и тръшвам вратата.

Преди да изляза от кабинета за срещата, лапвам два валиума и ги преглъщам с малко "Перие", после почиствам лицето си с ароматизирана кърпичка и с памук нанасям по него гел против изпотяване. Облечен съм във вълнен костюм и раирана памучна риза от "Ив Сен Лоран", сложил съм копринена вратовръзка "Армани", а новите ми черни обувки са "Ферагамо". Изплаквам зъбите си, но когато и издухвам носа си, слузесто кърваво петно изцапва носната ми кърпа "Хермес" за четирийсет и пет долара, която за жалост не ми е подарък. Напоследък обаче пия почти по двайсет литра вода "Евиан" в денонощието и ходя редовно на слънчеви бани, така че един гуляй не може да развали гладката ми кожа и цвета ѝ. Тенът ѝ си е отличен. Три капки "Визин" почистват очите. Торбичка с лед опъва лицето. С една дума: изглеждам страхотно, а се чувствам като  парцал.

На всичко отгоре пристигам първи в заседателната зала. Луис Карутърс е втори, влиза малко след мен, подтичвайки като кутре, и сяда на съседен стол, което означава, че трябва да сваля слушалките на уокмена. Сложил си е вълнено карирано спортно сако, вълнени панталони, памучна риза "Хюго Бос" и шарена вратовръзка. Панталоните му са май от "Брукс Брадърс". Започва да ми разправя за някакъв ресторант във Финикс – "Пророците", за който наистина ми е интересно да чуя, но не от Луис Карутърс. Все пак се справям, нали съм глътнал десет грама валиум. Тази сутрин в "Шоуто на Пати Уинтърс" бяха поканили потомци на хора от групата на Донър^[11].

– Както можеше да се очаква, клиентите се оказаха абсолютни селяндури – разказва Луис. – Искаха да ме замъкнат на някаква местна постановка на "Клетниците",  която вече съм гледал в Лондон, но...

– Имаше ли проблеми със запазването на маса в "Пророците"? – прекъсвам го.

– Не, никакви. Вечеряхме късно.

– Какво вечеряхте?

– Ами аз ядох варени стриди, лоте и орехова торта.

– Чувал съм, че там правят добро лоте – промърморвам повече на себе си.

– Клиентът ни си поръча бяло сирене "Буден", печено пиле и кейк с извара.

– Кейк с извара ли? – питам, объркан от тази необичайна комбинация. – С какви плодове и с какъв сос поднесоха печеното пиле? Как беше нарязано?

– С никакви, Патрик – стъписва се той. – Просто си беше... печено пиле.

– А кейкът топъл ли беше? Не беше ли кейк със сирене "Рикота"? С извара от мляко? Имаше ли в него подправки?

– Ами... нормален кейк – отвръща той и добавя: Патрик, изпотил си се.

– Тя какво яде? – питам, без да обръщам внимание на забележката му. – Гаджето на клиента де.

– Аа, тя си поръча селска салата, миди и лимонова торта.

– Мидите на скара ли ги правят? Какъв вид са – "сашими", "севиш"? Или ги пекат във фурна, а?

– Не, Патрик – отговаря Луис. – Просто задушени вън фурна.

В заседателната зала настъпва тишина, докато размишлявам върху отговора му.

– А какво означава задушени във фурна, Луис?

– Не знам. Предполагам, че ги слагат в... тава или в нещо друго...

– Какво пихте?

– Бяло совиньон, реколта осемдесет и пета. Йорданско. Две бутилки.

– С кола под наем ли се движеше из Финикс?

– Да. Разкошно черно БМВ.

– Жестоко – промърморвам и се сещам как снощи по едно време съвсем се бях отцепил – по устата ми имаше пяна, а в главата ми се въртяха само насекоми и гълъбови курешки. Пяна по устата и гълъбови курешки.

– Финикс. Джанет Лий беше от Финикс... – Спирам за миг,  преди да продължа. – Намушкаха я с нож под душа. Много тъжна сцена. Кръвта ѝ изглеждала като изкуствена.

– Слушай, Патрик. – Луис притиска свития ми юмрук с кърпичката си и пръстите ми се разхлабват. – Другата

седмица ще вечеряме с Дибъл в "Йейл Клуб". Искаш ли да дойдеш с нас?

– Разбира се.

Мисля си за краката на Кортни – разтворени и обвити около главата ми, а лицето на Луис за миг ми заприличва на горещо влагалище. Това ме плаши ужасно и докато попивам потта от веждите си, измънквам:

– Хубав ти е костюмът, Луис.

Чудя се тази пък глупост откъде ми хрумна. Той свежда поглед, изчервява се като засрамена девица и хваща с две ръце реверите си.

– Благодаря, Пат. И ти изглеждаш страхотно, както винаги.

Посяга към вратовръзката ми, но успявам да хвана ръката му, преди да я е докоснал.

– Комплиментът ти ми стига.

Влиза Рийд Томпсън, облечен във вълнен кариран костюм, двуредно сако, раирана памучна риза и копринена вратовръзка, всичко от "Армани", плюс сини памучни чорапи "Интъруовън" и черни обувки "Ферагамо" с бомбета, също като моите. Едната му ръка с безупречен маникюр стиска "Уолстрийт джърнъл", а през другата небрежно е  прехвърлил палто "Бил Кайзерман" от туид. Той кима и  сяда срещу нас. Малко след него пристига Ход Бродърик облечен в раирано сако и раирана риза с широка яка, всичко, включително копринената вратовръзка от – "Поло". Следващият е Макдърмот. Носи тазседмичния брой на списание "Ню Йорк" и сутрешния "Файнаншъл Таймс". Сложил си е очила "Оливър Пийпълс" с рамки от екзотично червено дърво, вълнен костюм на ситно черно-бяло каре, раирана памучна риза с отворена яка и копринена вратовръзка на едри шарки – дизайн и изработка на"Джон Рейли".

Повдигам вежди и се усмихвам на Макдърмот, който навъсено сяда от другата ми страна. Пуска една въздишка и мълчаливо се зачита във вестника. Не казва нито "добро утро", нито "здрасти" и явно е ядосан. Подозирам, че това има някаква връзка с мен. Усещам, че Луис иска да каже нещо, затова избързвам и се обръщам към Макдърмот.

– Ей, Макдърмот, какво ти е? Да не би да си чакал сутринта двайсет минути за "Стеърмастър" в спортни и клуб?

– Кой ти каза, че ми има нещо? – сумти той и разгръща"Файнаншъл Таймс".

– Виж какво – започвам, като се навеждам към него. – Вече ти се извиних за оная вечер, когато ти се разкрещях за пицата в "Пастелите".

– Кой ти каза, че е заради това?

– Мисля, че се разбрахме по този въпрос – прошепвам, сложил ръка върху страничната облегалка на столи му. Пускам и една усмивка на Томпсън отсреща. – Съжалявам, че обидих качеството на пиците в "Пастелите"! Доволен ли си?

– Кой ти каза, че е заради това? – повтаря той въпроса си.

– Тогава за какво, Макдърмот? – питам шепнешком, защото усещам зад гърба си раздвижване. Броя до три, обръщам се рязко и сбарвам Луис, наведен към мен с наострени уши. Той осъзнава, че е хванат да подслушва, и се свива гузен в стола си. – Ставаш смешен, Макдърмот. Може ли такова нещо? Да ми се сърдиш още само защото мисия, че пиците в "Пастелите" са... хрупкави?

– Трошливи – напомня ми той със сърдит поглед. – Думата, която употреби, бе "трошливи".

– Извинявай, обаче съм прав. Трошливи са. Не чете ли мнението в "Таймс"?

– Я виж това. – Той изважда от вътрешния си джоб ксерокопие на вестникарска статия. – Специално за теб съм я  снимал, за да видиш, че не си прав. Прочети я внимателно.

– Какво е това? – питам, докато разгръщам сгънатия вестник.

– Материалче за твоя герой Доналд Тръмп – ухилва се Макдърморт.

– А, да – казвам зарадван. – Как ли съм го пропуснал?

– И виж... – Макдърмот шари с пръст по страницата и го забива в последния абзац, който е оградил с червен химикал. – Къде според Доналд Тръмп правят най-хубава пица в  цял Манхатън?

– Чакай да прочета – въздъхвам и отблъсквам ръката му. Може да си се объркал нещо. Леле, каква скапана снимка са сложили.

– Бейтмън! Виж хубаво. Оградил съм ти го.

Преструвам се, че чета шибаната статия, а всъщност се опитвам да овладея гнева си. Накрая му връщам листчето и го питам  с възможно най-пренебрежителния тон:

– И какво от това? Кажи де, Макдърмот? Защо ми я показваш?

– Искам да знам какво ти е мнението за пиците в "Пастелите" сега – хитро подмята той.

– Ами – започвам колебливо, като преценявам всяка дума –  мисля, че тия дни трябва пак да ида там и да ги опитам... Просто последния път бяха малко...

– Трошливи? – помага ми Макдърмот.

– Да – свивам рамене. – Трошливи бяха.

– Ъхъ – злорадства той.

– Виж какво, щом Дони одобрява как правят пиците в "Пастелите" – заявявам без желание и с тъпа въздишка, – значи и за мен са добри.

Макдърмот сияе от победата си.

В залата преброявам три вратовръзки от копринен креп, една копринена "Версаче", две от копринен фулар, една японска "Кендзо" и две от свилен жакард. От костюмите из въздуха се носят и смесват ухания на "Сириус", "Тоскани", "Армани", "Обсешън", "Поло", "Грей Фланъл" и дори "Антей", като всички те заедно образуват един общ, студен и противен парфюм.

– Обаче не се извинявам – предупреждавам Макдърмот.

– Ти вече го направи – припомня ми той.

Влиза Пол Оуен, облечен в кашмирено спортно сако с едно копче, вълнени панталони и риза от "Роналдъе Шамаск", но това, което наистина ме впечатлява, е вратовръзката – на сини, черни, червени и жълти широки ивици от "Ендрю Феца", дизайн "Занзара". Карутърс също е поразен и се навежда към мен, за да подхвърли:

– Дали не носи и войнишки колан, а?

Като вижда, че нямам намерение да му отговарям, се пресяга, взема от средата на масата един от броевете на "Спортс Илюстрейтид" и се вглъбява в някаква статия за плувните олимпийски спортове.

– Здравей, Халбърстам – поздравява Оуен, минавайки край нас.

– Здрасти, Оуен – отговарям му и не мога да скрия възхищението си от начина, по който е подстригал и сресал назад косата си.

Този равен и прецизен път... направо ме убива и си от– белязвам наум, че трябва да го попитам какви препарати използва за поддържане на косата. Прехвърлям мислено няколко възможни марки и се спирам на "Тен Екс".

Пристига Грег Макбрайд, който спира за миг зад стола ми.

– Гледа ли шоуто на Уинтърс? Ташак! Пълен ташак!

Двамата си правим знак с вдигнат палец и той сяда между Дибъл и Лойд. Те пък кога са цъфнали, не ми е ясно.

Кевин Форест влиза с Чарлс Мърфи и му разправя как "Фелиша оплеска цялата работа..."

Дори не се заглеждам в облеклото им. Но погледът ми и остава закован  в копчетата за ръкавели на Мърфи, имитации на очи на кукумявка от синкаво проблясващ кристал.

Видеотека и "Д'агостино"

Шляя се из "Видео Вижън" – видеотеката, която се намира в близост до апартамента ми в Горен Уест Сайд, и отпивам диетична пепсикола от консервена кутия, а в слушалките на уокмена "Сони" звучи новият албум на Кристофър Крос. След работа поиграх малко минитенис с Монтгомъри, после си направих азиатски масаж и пийнах едно-две уискита с Джеси Лойд, Джейми Конуей и Кевин Форест в "При Ръждивия" на Седемдесет и трета улица. Тази вечер съм облякъл ново вълнено палто "Унгаро", в ръката си нося куфарчето "Ботега Венета" и чадър от "Жорж Гаспар".

Във видеотеката има повече хора от обикновено. Твърде много са семейните двойки около мен, което ме притеснява и възпира да взема за гледане "Тя в мъжкия изправителен интернат" и "Путката на Джинджър". Освен това преди малко в сектора за филми на ужасите се сблъсках с Робърт Ейлс от "Първа Бостънска", или поне ми се стори, че е той. Подминавайки ме, оня измърмори едно "Здрасти, Макдоналд". В ръцете си с прекрасен маникюр държеше касети с "Петък тринайсети, седма серия" и някакъв документален филм за абортите. За миг зърнах часовника му, който ми се стори имитация на златен "Ролекс".

Тъй като явно не може и дума да става да взема някакво порно, забивам се в сектора за комедии и си избирам един филм на Уди Алън. Но това не ме задоволява. Трябва ми нещо друго. Минавам през раздела за рокмузика – нищо интересно, и попадам при комедиите на ужаса – същото положение. Това ме изнервя. Мамка му, има толкова много филми, от които мога да избирам. Скривам се зад едно табло, рекламиращо новоизлязла комедия с Дан Айкройд, и лапвам два петмилиграмови валиума, които преглъщам с пепси-колата. После, като по команда, сякаш съм програмиран, посягам към "Двойно тяло" – филм, който съм взимал  под наем трийсет и седем пъти, и се отправям към касата, а там чакам двайсет минути да ме обслужи едно трътлесто момиче с накъдрена коса и поне с пет килограма над нормалното тегло. Навлякла е и широк пуловер (куча марка, явно купен от магазин за конфекция), вероятно за да прикрие липсата на цици. Виж, очите ѝ са наистина красиви, обаче какво ме грее това? Най-после идва моят ред. Подавам ѝ празните кутии.

– Това ли е всичко? – пита тя и взема абонаментната карта от ръката ми, на която съм нахлузил черна кожена ръкавица от "Марио Валентина".

Годишният ми абонамент за тази видеотека е само двеста и петдесет долара.

– Имате ли някой филм с Джейми Герц? – осведомявам се и се опитвам да уловя погледа ѝ.

– Моля? – пита тя разсеяно.

– Някой филм с Джейми Герц?

– Кой? – Тя вкарва някакви данни в компютъра и пита, без да ме поглежда. – За колко вечери?

– Три – отвръщам. – Не знаете ли коя е Джейми Герц?

– Н я знам – почти с въздишка си признава тя.

– Актриса е.

– Не се сещам коя е.

Тонът ѝ ми дава да разбера, че ставам досаден. Тя работи  във видеотека и това е такава престижна професия, че може да се държи курвенски с когото си иска, нали така! Какво ли бих могъл да направя с тялото ѝ, ако имах чук, какви ли думи можех да издера по него с трошачка за лед? Тя подава кутиите на един тип зад нея и аз се правя, че не забелязвам ужаса му от факта, че това съм пак аз и че пак вземам "Двойно тяло". Той влиза през една сводеста врата навътре в магазина, за да намери касетите.

– Ами виждали сте я – усмихвам ѝ се приятелски. – В рекламите за диетична кока-кола. Гледали сте ги, нали?

– Наистина не мога да се сетя – заявява тя с безразличие, което почти ме отрязва.

Изписва имената на филмите и номера на абонаментната ми карта и ги вкарва в паметта на компютъра.

– От "Двойно тяло" ми харесва... най-много... там, където бормашината се забива... в жената – заявявам на пресекулки, защото не ми стига дъх.

Във видеотеката изведнъж става адски горещо и опирам ръката си на тезгяха, за да спра неистовото ѝ треперене.

– И кръвта започва да се процежда от тавана.

Поемам си дъх и докато казвам това, неволно кимам глава и непрекъснато преглъщам. "Трябва да видя обувките ѝ" – тази мисъл се върти в главата ми и колкото е възможно по-незабележимо се опитвам да надникна през щанда , за да зърна с какво е обута, ала напук на всичко се оказва, че носи маратонки – не "Кей Суис", нито "Треторн", нито "Адидас" или "Рийбок", а някаква евтина марка.

– Подпишете тук.

Тя ми подава касетите, без дори да ме погледне, сякаш не желае да ме познава, и като си поема дълбоко дъх, се обръща към семейството с бебе, които са зад мен на опашката.

На път за дома се отбивам в "Д'Агостино", откъдето си купувам за вечеря две големи бутилки "Перие", шест  кока-коли, глава аругула, пет средно големи кивита, бутилка естрагонов оцет, кутия сметана, мексикански питки за затопляне в микровълнова фурна, карамелени бонбони и един бял шоколад, който вземам на касата.

На излизане минавам покрай скитник, който се е излегнал под рекламния плакат за "Клетниците" и държи картонче с надпис: ОСТАНАХ БЕЗ РАБОТА ГЛАДЕН СЪМ А НЯМАМ ПАРИ МОЛЯ ПОМОГНЕТЕ. Направо му се доплаква, когато прилагам номера с показването и скриването на банкнота, без да спестя и съвета: "Абе, защо не вземеш да се пообръснеш, а?" Точно в този миг, сякаш водени от радар, очите ми се заковават в едно червено "Ламборгини", паркирано до тротоара, блестящо под светлината на уличните лампи. Неволно спирам, валиумът се бунтува в мен, всичко потъва в мъгла – разреваният просяк, черните хлапета, натъпкани с крек и танцуващи рап под ударите по картонен кашон, ятата гълъби, които търсят къде да пренощуват, сирените на линейки, автомобилните клаксони, спретнатото маце в рокля "Бетси Джонсън" – всичко това избледнява и постепенно, като на забавен кинокадър, слънцето залязва, тъмнина обгръща града и единственото, което виждам, е червеното "Ламцииии", а единственото, което чувам, са равните удари на сърцето ми. Няколко минути (не знам колко) стоя така пред видеотеката, а лигите ми текат, докато зяпам втренчено автомобила.

Козметичен салон

В четири и половина излизам от службата и отивам в "Ексклузив", където около час вдигам тежести. После вземам такси, за да стигна до козметичния салон "Джио" в хотел "Пиер" на отсрещната страна на парка. Имам нужда от маска на лицето, маникюр и ако остане време, от педикюр. Лягам на високата маса в една от самостоятелните стаи и чакам специалистката козметичка Хелги да ме обработи. Ризата ми "Брукс Брадърс" и костюмът "Гарик Андерсън" висят на закачалка в гардероба, на пода съм оставил мокасините "А. Тестони", а в тях, свити на топка, съм пъхнал чорапи от "Барни" за трийсет долара. Единствената дреха на тялото ми са боксьорските шорти от "Ком де Гарсон", купени за шейсет долара. Престилката, която би трябвало да нося, виси на закачалка до душа, защото ми се иска Хелга да забележи колко по-стегнати са станали мускулите на гърдите и на корема ми в сравнение с последното ми посещение, въпреки че тя е доста по-възрастна от мен – на трийсет или трийсет и пет – и няма шанс някога да я изчукам. Отпивам от диетичната пепсикола с лед в чашата, която ми донесе Марио, прислужникът.

От стъкления рафт с вестници вземам днешния брой на "Пост" и бегло преглеждам клюкарските колони, но се зачитам в статия за забелязаните неотдавна същества – полуптици, полугризачи, нещо като гълъби с миши глави и опашки, открити в Харлем и вече придвижващи се постепенно към центъра на града. Материалът е илюстриран с не особено ясна снимка на едно от тях, но специалистите са убедени, че твърдението е пълна измама, уверява ни вестникът. Както винаги, това не ме успокоява кой знае колко и ме изпълва с неописуем ужас, като си помисля само колко време и енергия е изхабил някой, за да измисли тази щуротия – фотомонтажа де (който при това не е направен добре и прилича на хамбургер "Биг Мак"), да го изпрати  до вестника, там пък редакторите да решат дали да го  публикуват (обсъждания, уточнения, изкушение в последния  момент да бъде свалена дописката), някой да интервюира  експерти, докато накрая пернат статията на трета страница в днешния брой и по ресторантите из града следобед се говори само за това. Изтощен, сгъвам вестника  и се  излягам на масата.

В стаята влиза непознато момиче и през полузатворените си  очи виждам, че е млада италианка, и то съвсем не грозна. Усмихва ми се, сяда на стол до краката ми и се захваща с педикюра. Изключва осветлението на тавана и оставя само трите лампи, насочени към краката, ръцете и лицето ми. Останалата част от стаята потъва в тъмнина и не мога да видя как е в тялото, забелязвам само, че носи кожени сивочерни боти "Мод Фризон" с копчета на глезените. Тази сутрин "Шоуто на Пати Уинтърс" се занимаваше с НЛО, които убиват. Ето че и Хелга пристига.

– Ааа, господин Бейтмън. Как сте?

– Много добре, Хелга – отвръщам и раздвижвам мускулите на стомаха и гърдите си.

Затворил съм очи, така че да изглежда като нещо неволно което не мога да спра. Но Хелга внимателно ме завива с престилката и се прави, че не забелязва потрепващите мускули под загорялата ми кожа.

– Вие скоро идвахте – отбелязва тя.

– Да, само преди два дни – уточнявам малко смутено.

– Знам, но... – Тя млъква, докато мие ръцете си на мивката. –Няма значение.

– Хелга?

– Да, господин Бейтмън.

– Като влизах тук, забелязах чифт мъжки обувки от " Бергдорф Гудмън", оставени за лъскане пред вратата на съседната стая. Чии са, знаеш ли?

– На господин Ерлангер.

– Господин Ерлангер от "Леман"?

– Не. Господин Ерлангер от "Саломон Брадърс".

– Казвал ли съм ти, че понякога страшно ми се иска и да си сложа на лицето голяма жълта ухилена маска, да си пусна Don't worry, be happy на Боби Макферин, да хвана едно момиче и едно куче – коли, сетер, всъщност няма значение каква порода, да ги прикача към тази системи за кръвопреливане и да им разменя кръвта, разбираш ли кръвта на кучето преливам в момичето и обратно, не съм ли ти го казвал това?

Докато бърборя, момичето, което се занимава с краката ми, си тананика под носа една от песните в "Клетниците", а Хелга почиства с навлажнен памучен тампон носа ми и се навежда да огледа по-отблизо порите на кожата ми. Избухвам в кретенски смях, поемам дълбоко дъх и слагам длан върху гърдите си. Очаквам да усетя бързи, нетърпеливи удари на сърцето, но там няма нищо, ни удар,ни нищо.

– Шшшт, господин Бейтмън – нарежда ми Хелга, която измива лицето ми с гъба, напоена с гореща вода. Отначало ме пари, но после усещам как кожата ми изстива. – Отпуснете се.

– Добре де, отпускам се.

– Имате прекрасна кожа, господин Бейтмън – отбелязва Хелга с напевния си глас. – Мога ли да попитам на колко сте години?

– На двайсет и шест.

– Ааа, затова е толкова чиста. И гладка – смее се тя. – Сега кротувайте.

Отпускам се, очите ми сякаш потъват навътре в орбитите си, мислено си тананикам Don't worry, baby, всички лоши мисли потъват нанякъде и започвам да си мисля само за хубави неща: за масата, която съм запазил за вечеря със Сесилия Уагнър, гаджето на Маркъс Халбърстам, за пюрето от репички в "Юниън Скуеър кафе", за спускането със ски по склона на планината Батърмилк миналата Коледа в Аспен, за новия компактдиск на "Хюи Люис енд дъ Нюз",  за ризи от "Айк Бехар", "Джоузеф Абу", "Ралф Морни", за красиви, намазани с масло женички, които се движат под ярките прожектори на видеокамери, за купища аругула и кориандър, мисля си за тена на кожата ми, за юни как изглеждат мускулите на гърба ми, когато светлината в банята у дома падне върху тях под ъгъл, за ръцете на  Хелга, които масажират гладката кожа на лицето ми, разстилат кремове, лосиони и тонизиращи препарати върху нея, а тя нашепва: "О, господин Бейтмън, лицето ви е толкова чисто, толкова гладко...", за това, че не съм чистач на кенефи и не живея в автобусен гараж, не ходя на хокейни мачове и не ям ребра на скара, и още за това как изглежда сградата на "Ей Ти енд Ти" в полунощ, именно в полунощ. Влиза Джини и се захваща с маникюра ми.

Най-напред изрязва и заглажда с пила ноктите, после ги минава със ситна шкурка, за да свали останалите малки ръбчета.

– Следващия път, Джини, можеш да ми ги оставиш малко по-дълги – предупреждавам я.

Без да промълви и дума, тя топва пръстите ми в топъл крем, подсушава ги и намазва кожичките околовръст с препарат за омекване. След това ги изрязва внимателно и почиства под ноктите с пръчица с памучен връх. През това време топлинен вибратор масажира дланите и ръцете ми до лактите. Накрая ноктите се излъскват с велурена ножичка и с лосион, който им придава блясък.

Среща с Ивлин

Ивлин ме търси по третия ми телефон и нямаше да вдигна слушалката, но понеже по втория чаках Бълок, салонния управител в новия ресторант "Дейвис Франсоа", да провери дали няма някоя отказана резервация, та да вечеряме там тази вечер с Кортни (с която пък говоря по първия), си помислих, че се обаждат от химическото чистене. Обаче не – това е Ивлин и макар да не е честно спрямо Кортни, приемам разговора. Казвам ѝ, че по другия телефон разговарям с частния си треньор. После излъгвам Кортни, че Пол Оуен ме търси по служба, определям ѝ среща за осем в "Костенурките" и изключвам линията с управителя Бълок. Ивлин се изнесла да живее в хотел "Карлайл", защото жената, която обитавала къщата до нейната, снощи била намерена убита, обезглавена и тя ужасно се разстроила. Не можела дори да си върши работата в службата, та следобед отишла да си успокоява нервите в козметичния салон "Елизабет Арден". Иска да вечеряме заедно и преди да съм измислил някаква правдоподобна лъжа, някакво приемливо извинение, пита направо:

– Патрик, къде беше снощи!

Мълча няколко секунди.

– Защо? А ти къде беше? – питам на свой ред и надигам еднолитровата бутилка "Евиан", все още запотен от след обедните упражнения.

– Разправях се с администрацията на "Карлайл" – сопва ми се тя. – А сега ми кажи, защо те нямаше?

– Защо си се карала с администрацията?

– Патрик! – сърди се Ивлин.

– Тук съм – отвръщам след доста време.

– Няма значение. В стаята ми има само един телефон и никой не ме беше търсил. Патрик, къде беше?

– Ами... шляех се насам-натам, търсих си видеокасети

за гледане – отвръщам, доволен от своя отговор дотолкова, че сам се поздравявам с вдигнати нагоре палци, стискайки  слушалката на безжичния телефон между главата и рамото си.

– Исках да дойда при теб – хленчи тя като нашляпано момиченце. – Бях уплашена. И сега ме е страх. Не се ли усеща по гласа ми?

– Щом ме питаш, ще ти кажа, че като те слушам, долавям всичко друго, но не и страх.

– Патрик, не си прави майтап. Направо съм се побъркала от ужас. Цялата треперя. Като лист. И Миа, козметичката, забеляза, че нещо съм напрегната.

– Добре де, и без това не беше възможно да те приютя.

– Защо, скъпи? – почти проплаква тя, но явно някой е влязъл  в стаята ѝ и тя се обръща към него: – О, закарайте го до прозореца... и там го оставете... Не, не при този прозорец, при другия... И защо се бави масажистката, а?

– Защото главата на съседката ти беше в моя фризер – прозявам се и се протягам. – Слушай. Ще вечеряме ли? Къде? Чуваш ли ме?

В осем и половина седим един срещу друг на маса в "Баркадия". Ивлин е със сако "Ан Клайн" от изкуствена коприна, пола от вълнен креп, копринена блуза от "Бону-Н " и старинни обеци от злато и ахат, купени от "Джеймс Робинсън" за около четири хиляди долара. Аз съм в двуреден костюм, копринена риза с изпъкващи вплетени ивици, вратовръзка от пъстра коприна и кожени обувки без връзки – всичко от "Джани Версаче". Не отмених резервацята в "Костенурките" и не казах на Кортни да не ме чака там, така че тя сигурно се е появила към осем и петнайсет и вече съвсем се е сбъркала от чакане, а ако не е вземала елавил днес, вероятно ще побеснее и именно това ме накара да се разсмея гръмогласно, а не настояването на Ивлин да поръчаме бутилка шампанско "Кристал", след което си поиска и касисово вино.

По-голямата част от следобеда бях прекарал в ходене из магазините, за да търся коледни подаръци. От една дрогерия край градския съвет си купих големи ножици, ножче за разрязване на писма от "Хамахер Шлемер", нож за сирене от "Блумингдейл", който да върви с дъската за рязане на сирене, оставена на бюрото ми от влюбената в мен Джийн, докато бях на съвещание. "Шоуто на Пат Уинтърс" тази сутрин бе посветено на атомната война и от думите на събраните в студиото експерти стана ясно, че има всички шансове тя да започне не по-късно от идния месец. Лицето на Ивлин ми се струва бяло като тебешир, особено в контраст с тъмновиолетовото червило на устните ѝ – явно е възприела съвета на Тим Прайс да не използва лосион за тен. Вместо да я заям за това и да слушам от нея дълги, досадни опровержения, питам я какво прави гаджето на Тим – Мередит, презирана от Ивлин по причини, които така и не ми станаха много ясни. А за мен и Кортни се носят слухове, така че тя също е в Ивлиния списък на пачаврите, което поне донякъде е разбираемо. Покривам с длан високата чаша, когато по молба на Ивлин изпълнителната келнерка понечва да сипе вино от касис и в моето шампанско.