355 500 произведений, 25 200 авторов.

Электронная библиотека книг » Линкълн Чайлд » Сърцето на Луцифер » Текст книги (страница 24)
Сърцето на Луцифер
  • Текст добавлен: 4 октября 2016, 00:56

Текст книги "Сърцето на Луцифер"


Автор книги: Линкълн Чайлд


Соавторы: Дъглас Престън

Жанр:

   

Триллеры


сообщить о нарушении

Текущая страница: 24 (всего у книги 30 страниц)

58

Часове наред пътуваха през пусти крайбрежни градчета. Утрото бе преминало в студен мрачен ден, а от оловно сивото небе шибаше остър вятър. Д’Агоста унило слушаше полицейските честоти и тревогата му нарастваше все повече: Свързаните с тях разговори на полицията рязко бяха секнали – не само заради диамантения обир, при все че това бе основната тема на повечето канали, но и защото най-вероятно бяха преминали на секретни честоти, които не можеха да бъдат уловени от радиостанцията им.

За него бе очевидно, че не могат да направят нищо повече. Проверките на други магазини щяха да са безсмислени – с пълен резервоар Диоген едва ли бе спирал някъде другаде. Следата, която бяха хванали в Яфанг, само потвърждаваше, че Диоген е искал да знаят, че отива на изток и че Виола скоро ще е мъртва. И нищо повече. Д’Агоста го болеше заради Пендъргаст: нямаше надежда и той го знаеше.

Все пак те продължаваха, спираха в мотели, търговски центрове, денонощни ресторанти, като всеки път се излагаха на възможността да бъдат засечени от полицията и арестувани.

Малкото информация, която Д’Агоста бе получил от радиостанцията, бе обезкуражаваща. Подкрепена от силното федерално присъствие, полицията бързо настъпваше. По пътищата бяха поставени още засади, а местните власти бяха нащрек. Несъмено скоро щяха да научат, че са купили този пикал. Часовете им на свобода бяха преброени, освен ако Пендъргаст наистина не измъкнеше някой фокус от ръкава си.

Пикапът зави рязко и Д’Агоста се хвана за дръжката над вратата, докато Пендъргаст набиваше спирачки на един малък паркинг пред кафене „Старбъкс“. Зад него имаше обществен паркинг, а отвъд това – сивият, развълнуван Атлантик.

За момент останаха в колата, заслушани в полицейските честоти, където все още се обсъждаше музейната кражба. В момента течеше някаква пресконференция.

– Няма начин да са спрели тук – каза Д’Агоста. Пендъргаст отвори лаптопа и го включи.

– Ще използвам специално устройство, което да открие отворен порт и така ще вляза в интернет. Оставих програмата за разпознаване на образи и матрици да работи в апартамента в „Дакота“. Може би тя ще ни каже нещо повече.

Д’Агоста мрачно го гледаше как набира нещо на клавиатурата.

– Ще бъдеш ли така любезен да ми поръчаш кафе, Винсънт? – попита агентът без да вдига поглед. Д’Агоста излезе от пикала и влезе в „Старбъкс“. Когато след няколко минути се върна с две чаши лате, Пендъргаст се бе преместил на седалката до шофьора и бе спрял да пише.

– Нещо ново?

Пендъргаст поклати глава, бавно се отпусна назад и затвори очи.

Д’Агоста зае шофьорското място с въздишка. В този момент забеляза полицейска патрулка, която влизаше в паркинга. Тя забави, докато минаваше покрай тях и спря в отсрещния край.

– По дяволите! Това ченге със сигурност ще ни разпознае!

Агентът сякаш не го чу. Седеше неподвижно със спуснати клепачи.

– Дотук бяхме. Прецакахме се.

Патрулкага зави рязко и се насочи към тях. Пендъргаст най-сетне отвори очи.

– Аз ще държа кафетата. Виж какво можеш да направиш, за да го отстраниш от пътя ни.

Д’Агоста тръшна вратата, натисна газта и стремително се понесе към шосето покрай полицейската кола. Патрулката моментално включи сирената и светлините и полетя след тях.

Поеха по крайбрежния път. Миг по-късно Д’Агоста чу друга сирена, която идваше някъде отпред.

– Плажа – каза Пендъргаст, като умело балансираше с пълните чаши.

– Готово. – Д’Агоста премина на четвърта, завъртя волана, блъсна перилата и се отправи по дъсчената пътека. Пикапът затрака по неравните дъски и за кратко полетя във въздуха, след което кацна на пясъка.

Д’Агоста се обърна и видя полицейските коли, които продължаваха да ги преследват.

Щеше да се наложи да бъдат по-добрите.

Той ускори още, гумите на пикала вдигаха облаци от влажен пясък. Пред себе си виждаше дюни, един от многото частни имоти по южния бряг. Зави право към него, разби поредната дървена ограда и премина през обраслите със суха трева дюни с осемдесет. Имотът очевидно бе голям, а Д’Агоста нямаше никаква представа къде отива, затова подкара към най-грубия терен, където храстите бяха най-гъсти, а дюните най-високи и покрити с дребни борчета. Патрулките нямаше да могат да ги последват тук.

Внезапно Пендъргаст се изправи като пружина.

Д’Агоста прехвърча през храсталаците и хвърли поглед към огледалото за обратно виждане. Нищо. Преследвачите им бяха спрели, но той знаеше, че са се спасили само временно. Всички участъци по южния бряг разполагаха с джипове – знаеше, защото самият той бе карал такъв преди няколко месеца, сякаш в някакъв друг живот. Все още бяха здраво загазили и той трябваше да намери друг начин да…

– Спри колата – рязко произнесе Пендъргаст.

– Абсурд! Трябва да…

– Спри!

Нещо в тона му накара Д’Агоста да натисне спирачките. Пикапът се завъртя диво и спря под сянката на една голяма дюна. Д’Агоста изключи фаровете и двигателя едновременно. Това беше лудост. Всеки идиот можеше да проследи дирята им.

По радиостанцията все още течеше пресконференцията и те се заслушаха.

– … винаги се е намирал в трезора на застрахователната компания на музея. Камъкът бе твърде ценен, за да се излага – застрахователната компания не би го позволила…

Пендъргаст се обърна към Д’Агоста. Потрес и внезапна свирепа надежда озаряваха лицето му.

– Това е!

– Какво?

– Диоген най-сетне направи грешка. Това е пролуката, от която се нуждаехме. – Той извади клетъчния си телефон.

– Адски ми се иска да знам за какво говориш.

– Ще проведа няколко разговора Сега имаш една жизненоважна задача, Винсънт. Върни ни обратно в Манхатън.

Иззад дюните долетя слабият звук от включена сирена.

59

Смитбак бавно затвори телефона. Бе отнело няколко разговора – първо с „Ривър Оукс“, после с „Таймс“ – но Пендъргаст тъй или иначе бе успял да го открие.

Видя, че Нора го гледа с любопитство. Полицията най-сетне бе отворила служебния вход на музея и персоналът се стичаше покрай тях, бързайки към топлината вътре.

– Какво има, Бил? – попита го тя. – Кой беше?

– Специален агент Пендъргаст.

– Какво искаше?

– Моля? – Чувстваше се зашеметен.

– Попитах какво искаше. Изглеждаш шокиран.

– Току що получих едно ъ-ъ-ъ… твърде необикновено предложение.

– Предложение? Какво искаш да кажеш?

Смитбак сякаш се събуди от сън и сграбчи Нора за рамото.

– По-късно ще ти обясня. Слушай, ще се оправиш ли сама? Тревожа се за безопасността ти, след като Марго е мъртва, а и след всички тези предупреждения от Пендъргаст.

– В момента най-безопасното място в цял Ню Йорк е музеят. Наоколо има сигурно хиляда ченгета.

Смитбак кимна замислено.

– Така е.

– Виж, трябва да отивам на работа.

– Идвам с теб. Ще говоря с д-р Колъпи.

– Колъпи? Късмет!

Смитбак вече виждаше как кордонът от полицаи и гардове отблъсква голяма разлютена тълпа репортери. Не пускаха никого вътре, освен служители. А и той беше добре познат – твърде добре познат на охраната.

Усети ръката на Нора да се опира успокояващо на рамото му.

– Какво се каниш да правиш?

– Трябва да вляза вътре.

Нора сви вежди.

– Това има ли нещо общо с обаждането на Пендъргаст?

– И още как! – Той надникна в зелените й очи, погледът му се плъзна по медната й коса и луничавото носле. – Знаеш ли какво всъщност искам да направя…?

– Не ме изкушавай. Имам един тон работа. Днес изложбата се отваря и за широката публика – впрочем, ако изобщо някога отворим.

Смитбак я прегърна и целуна. Опита се да се отдръпне, но Нора не го пускаше.

– Бил – прошепна тя в ухото му, – слава богу, че се върна. Останаха прегърнати още няколко мига, после Нора бавно отдръпна ръце. Усмихна се, намигна му и влезе в сградата.

Смитбак остана загледан след нея. След това се изблъска през тълпата от служители покрай вратата и подмина гмежта от репортери. Всички музейни работници бяха приготвили пропуските си. Полицията и охраната проверяваха документите на всекиго: щеше да е дяволски трудно да се промъкне. Смитбак се замисли за момент, после извади визитката си и надраска няколко думи на гърба.

Когато дойде неговият ред да премине през охранителната бариера, един от гардовете се изпречи на пътя му.

– Вашият пропуск?

– Аз съм Смитбак от „Таймс“.

– Попаднал си на погрешното място, приятелю. Пресата е нататък.

– Чуйте ме. Имам много спешно, лично съобщение за д-р Колъпи. Трябва да му бъде предадено незабавно, инак ще хвърчат глави. Вашата също… – Смитбак хвърли поглед към табелката с името му. – … господин Праймъс, в случай, че не ме допуснете.

Пазачът изглеждаше постреснат. Музейната администрация в последните години никак не правеше живота на тези долу лесен и поддържаше климат по-скоро на страх, отколкото на приятелство. Смитбак бе използвал този факт и преди, при това с добри резултати и се надяваше да проработи и този път.

– За какво става въпрос? – попита Праймъс.

– За диамантения обир. Имам вътрешна информация.

Гардът изглежда се колебаеше.

– Ами не знам.

– Не ви моля да ме пуснете вътре. Моля ви само да предадете тази бележка право на директора. Не на секретарката му, нито на койтои да а друг – само на него. Вижте, не съм някой мошеник. Ясно? Ето ми журналистическата карта.

Мъжът я взе и заразглежда.

Смитбак притисна бележката в ръката му.

– Не я четете. Сложете я в плик и я доставете лично. Повярвайте ми, няма да съжалявате.

Човекът се поколеба. После взе визитката и изчезна в будката на охраната. След малко се появи с плик в ръка.

– Запечатах я вътре, изобщо не съм я поглеждал.

Смитбак взе плика и надраска отгоре: „За д-р Колъпи, извънредно важно, да се отвори веднага. От Уилям Смитбак младши, от «Ню Йорк Таймс».“

Пазачът кимна.

– Ще се погрижа да я доставят.

Смитбак се наведе напред.

– Не разбирате – искам вие лично да я доставите. – Той се огледа. – Не бих се доверил на нито един от тези некъдърници тук.

Гардът се изчерви и кимна.

– Добре тогава – и изчезна по коридора.

Смитбак зачака с мобилния си телефон в ръка. Пет минути изтекоха. Десет.

Петнайсет.

Започна да се разхожда неспокойно. Това не изглеждаше добре.

Изведнъж телефонът му иззвъня рязко. Той бързо го отвори.

– Обажда се Колъпи – долетя аристократичният глас. – Смитбак ли е?

– Да, аз съм.

– Един от охранителите ще ви съпроводи веднага до офиса ми.

* * *

Сцена на контролиран хаос посрещна Смитбак, докато приближаваше внушителните врати от резбован дъб, които водеха към кабинета на директора. Отпред се бяха струпали полицаи, детективи и музейни служители, вратата бе затворена, но щом придружителят на Смитбак обяви името му, веднага го пуснаха вътре.

Колъпи нервно се разхождаше край редицата сводести прозорци с ръце зад гърба. Отвън се виждаше зимната голота на Сентръл Парк. Смитбак разпозна директора на охраната, Манети, заедно с още няколко важни клечки, които бяха наобиколили бюрото на Колъпи.

Колъпи го забеляза и спря да крачи.

– Господин Смитбак?

– Същият.

Колъпи се обърна към Манети и останалите.

– Пет минути.

Изчака ги да излязат и прочисти гърлото си. Стискаше визитката в ръка, а лицето му бе леко порозовяло.

– Кой стои зад този безобразен слух, господин Смитбак?

Смитбак преглътна. Трябваше да прозвучи убедително.

– Това не е точно слух, сър. Дойде от конфиденциален източник, който не мога да разкрия. Но проведох няколко разговора и проверих. Може да се окаже, че има нещо вярно.

– Смятам, че е съвсем неприемливо. Имам си достатъчно тревоги и без това. Трябва да е някаква ексцентрична спекулация, която не заслужава внимание.

– Не съм убеден, че това е разумно.

– Защо? Не се каните да публикувате неподкрепени от нищо клевети като тази в „Таймс“, нали? Уверението ми, че диамантът е в безопасност при нашите застрахователи би трябвало да ви е достатъчно.

– Вярно е, че „Таймс“ не публикува слухове. Но както казах, имам надежден източник, който твърди, че това е вярно. Не мога да го игнорирам.

– По дяволите!

– Нека ви задам един въпрос – рече Смитбак, стараейки се гласът му да прозвучи като въплъщение на разума. – Кога за последен път видяхте лично „Сърцето на Луцифер“?

Колъпи му хвърли изпитателен поглед.

– Трябва да е било преди четири години, когато подновихме договора.

– Изследва ли го специалист-гемолог (Специалист по скъпоценните камъни. – Б.пр.) по онова време?

– Не. Този камък не може да бъде сбъркан… – Гласът на Колъпи замря, щом разбра колко слаб е аргументът му.

– Вие откъде знаете, че това е бил истинският камък, д-р Колъпи?

– Направих съвсем разумно допускане.

– Точно в това е загадката, нали? Истината е – продължи Смитбак благо, – че всъщност не знаете със сигурност дали „Сърцето на Луцифер“ все още е в трезора на застрахователната компания. И дали, ако там има скъпоценен камък, е истинският.

– Това е една абсурдна теория на конспирацията – възкликна директорът и отново закрачи напред-назад из стаята. – Нямам време за подобни неща.

– Не бихте желали да оставите история като тази извън контрол. Знаете, че подобни слухове прояват склонност да заживяват свой живот. А и аз трябва да пусна статията си тази вечер.

– Статията? Каква статия?

– Във връзка с твърденията, за които ви споменах.

– Само посмейте да я публикувате, и адвокатите ми ще ви схрускат за закуска!

– Да се заемат с „Таймс“? Съмнявам се. – Смитбак говореше меко и изчакваше, давайки време на Колъпи да обмисли нещата, за да стигне до неизбежно предначерталото заключение.

– Проклятие! – изруга Колъпи и се завъртя на пета. – Предполагам, че просто трябва да го донесем тук и да удостоверим автентичността му.

– Любопитно предложение – кимна Смитбак. Колъпи не спираше да крачи.

– Ще трябва да е публично, но, естествено, при здрава охрана. Не можем да поканим всеки срещнат да дойде и да гледа.

– Мога ли да се осмеля да кажа, че всичко, от което се нуждаете е „Таймс“? Останалите ще запеят нашата песен. Винаги го правят. Ние създаваме общественото мнение.

Колъпи се завъртя.

– Може би сте прав. – Последва нова разходка из стаята и ново обръщане. – Ето какво ще направя. Ще повикам гемолог, който да удостовери, че камъкът, който се съхранява от нашите застрахователи, действително е „Сърцето на Луцифер“. Ще свършим това точно там, в сградата на застрахователна компания „Уърлд“ и то при най-строга охрана. Вие ще сте единственият журналист вътре и, да ви вземат мътните, по-добре напишете статия, която да разсее слуховете веднъж завинаги.

– Ако диамантът е истински.

– Ще бъде истински, в противен случай музеят ще се откаже от застрахователна компания „Уърлд“ и господ да ми е на помощ.

– Ами гемологът? Трябва да бъде независим, за да му се има доверие.

Колъпи спря.

– Вярно, не можем да използваме някой от нашите куратори.

– И репутацията му очевидно трябва да бъде безупречна.

– Ще се свържа с Американския гемологически институт. Те могат да изпратят някой от техните експерти. – Колъпи се отправи към бюрото си, вдигна телефона и набързо проведе няколко разговора. После отново се обърна към Смитбак.

– Всичко е уредено. Ще се срещнем в сградата на застрахователна компания „Уърлд“, на „Авеню ъв ди Америкас“, номер 1271, 42-и етаж, точно в един часа.

– А гемологът?

– Нарича се Джордж Каплан. Казват, че е един от най-добрите. – Той погледна Смитбак. – А сега, моля да ме извините, но имам страшно много работа. Ще се видим в един. – Директорът се поколеба за миг. – И благодаря за дискретността.

– На вашите услуги, д-р Колъпи.

60

Д’Агоста се вслуша в сирените, които идваха иззад дюните. Звукът се усили, заглъхна, след което отново се усили. От времето, когато работеше в Саутхемптънското полицейско управление, различаваше тенекиения звук, който идваше от лошокачествените „буркани“ на патрулките.

Бяха спрели в сянката на една пясъчна дюна на скрито и се опитваха да преценят ситуацията. Ако останеха на плажа, нямаше начин да не забележат джипа им. Ако пък се върнеха на улицата, щяха да ги спипат на мига, след като вече знаеха приблизителното им местонахождение, марката на колата и регистрационния номер.

Намираха се близо до Саутхемптън, стария район на Д’Агоста, и той познаваше терена на местността поне в най-общи линии. Трябваше да има начин да се измъкнат. Просто трябваше да го намери.

Той запали двигателя и освободи ръчната спирачка.

– Дръж се здраво.

Пендъргаст, който явно бе свършил с телефонните разговори, се обърна към него.

– В твоите ръце съм.

Д’Агоста си пое дълбоко дъх. След това даде газ, пикапът изскочи от ниското и започна да се катери по склона на дюната, изхвърляйки струи пясък след себе си. Попаднаха в друга дупка, заобиколиха няколко дюни, после закатериха диагонално нагоре една особено голяма, която ги отдели от сушата. Д’Агоста зърна на четиристотин метра зад тях няколко патрулни коли, които летяха напред по твърдия пясък. Поне още две сред самите дюни се движеха по следите им.

По дяволите! Бяха по-близо, отколкото бе очаквал.

Щом стигнаха билото, Д’Агоста натисна педала до ламарината. За миг се отделиха от земята, след което се приземиха на отсрещната страна, затъвайки в пясъка, и се запровираха през някакви гъсти храсталаци. Частният имот свърши и пътеката отпред се оказа блокирана от няколко величествени имения. Докато се бореше с волана, Д’Агоста бързо подреди местната топография в главата си. Ако сега успееха да минат покрай именията, съобрази той, щяха да се озоват при блатото на Скътълхоул.

Дюните се изравниха и той подкара към една дъсчена ограда, оставяйки я на трески, след което излезе на тесен път. Отсреща се виждаше висок жив плет от тъмнозелен чемшир, който обикаляше около едно от именията и там, където пътят извиваше, той видя точно това, което търси – утъпкана пътека сред храсталака. Промени рязко посоката, насочвайки се директно натам. Пикапът прегази плета с деветдесет, при което двете странични огледала се отчупиха и потънаха в гъстата плетеница от жилави листа и клони, а те продължиха да се носят бясно по десетакровата ливада. Отляво се издигаше огромно имение, закрит басейн отдясно, а пред тях се простираше италианска розова градина.

Той профуча покрай басейна, прегази градината с рози, откърти ръката на скулптурата на някаква гола жена и се вряза в една леха със зеленчуци. Отпред като зелена стена се издигаше друга ограда от жив плет.

Пендъргаст погледна през задното стъкло, върху лицето му бе изписано болезнено изражение.

– Винсънт, прокарваш същинска бразда зад нас – каза той.

– В такъв случай добави оскверняването на голата статуя към разрастващия се списък на престъпленията ми. Но засега ми се струва, че е най-добре да си закопчаеш колана. – И той ускори към плета.

Сблъсъкът с живия плет почти спря колата. Двигателят закашля и се разтресе и за миг Д’Агоста се уплаши, че ще угасне. За щастие обаче успяха да преодолеят преградата. Отвъд поредния тесен път той видя счупена ограда, а зад нея се простираха блатата около язовира Скътълхоул.

В последните няколко седмици времето се бе оказало много студено. Сега идваше моментът Д’Агоста да разбере дали е било достатъчно студено.

Той прелетя през пътя, докато стигна дупката в оградата, после насочи пикала през нея. Наложи се да намали скоростта, докато кривуличеше през рехавата иглолистна горичка, заобикаляща блатото. Все още чуваше слабия вой на сирените зад тях. Ако бе успял да спечели преднина, пресичайки имението, то тя беше незначителна.

Дребните борчета постепенно отстъпиха на блатна трева и мочурлива почва. Пред себе си виждаше мъртвите стъбла на папура. Самият язовир изглеждаше забулен в сива мъглица.

– Винсънт? – рече Пендъргаст меко. – Ти, разбира се, си наясно, че пред нас има воден басейн.

– Напълно.

Пикапът ускори от замръзналия бряг, гумите изхвърляха парчета пращящ лед, които се пръскаха след тях като искрящ шлейф. Стрелката на скоростомера отново удари шейсет, седемдесет, осемдесет и продължи да се движи надясно. За това, което се канеше да направи, щеше да му трябва възможно най-висока скорост.

Папурите пред тях изплющяха и в следващия миг пикапът бе върху леда.

Пендъргаст сграбчи дръжката на вратата, очевидно забравил кафетата.

– Винсънт…?

Пикапът бързо се плъзгаше по гладката повърхност, ледът зад тях се трошеше с картечен пукот. Огледалото за обратно виждане показваше зейващите пукнатини, в които се плискаше черна вода.

– Идеята е, че няма да успеят да ни последват – изръмжа Д’Агоста през стиснати зъби.

Пендъргаст не каза нищо.

Отсрещният бряг, по който се редяха внушителни къщи, бързо приближаваше. Сега пикапът сякаш плуваше като лодка по трошащия се лед.

Д’Агоста чувстваше, че губят скорост. Подаде още малко газ, като се стараеше бавно да отпуска педала. Колата изрева, а пукотът се усили.

Двеста метра. Той подаде още газ, но това само завъртя колелата още по-бързо.

Мощността, предавана от колелата на хлъзгавата повърхност, постепенно намаляваше. Пикапът подскочи, забави и се плъзна странично, а ледът около тях се превърна в мрежа от пукнатини.

Не е време за половинчати действия. Д’Агоста отново натисна педала до ламарината, двигателят изрева, колата ускори, по не достатъчно, за да се отдалечи от зейващите в леда бездни.

Сто метра.

Двигателят сега виеше и пикапът продължаваше да се движи косо, само по инерция.

Отсрещният бряг бе близо, но колата забавяше с всяка изминала секунда. Пендъргаст бе мушнал лаптопа и полицейската радиостанция под мишница и изглежда се приготвяше да отвори вратата.

– Още не! – Д’Агоста рязко изви волана, за да изправи. Носът, по-тежката част, все още беше нагоре и докато останеше така…

С ужасно чувство за пропадане предната част на пикала започна да потъва. Настъпи миг на върховно напрежение. След което носът остро се наклони напред, блъсна се в леда и въздушната възглавница се отвори със свистене.

Д’Агоста отвори вратата и се хвърли в мразовитата вода, хвана се за ледената кора, опитвайки се да се изтегли отгоре. Успя да изпълзи на място, където ледът все още бе цял, тъкмо навреме, за да види как изведнъж колата се обръща вертикално, а задните колела все още се въртят и пръскат вода. Миг по-късно машината потъна с клокочене и го заля с вълна, в която танцуваха остри късчета лед.

Щом пикапът изчезна, Д’Агоста съзря Пендъргаст. Агентът стоеше на ръба на зеещата дупка с компютър и радиостанция под мишница, а черното му сако бе сухо и без нито една гънка.

Д’Агоста несигурно се изправи на крака, балансирайки върху стенещия лед. Намираха се само на десетина метра от брега. Той хвърли поглед назад, но патрулките все още не бяха се появили на хоризонта.

– Да тръгваме.

След няколко минути вече бяха отвъд, скрити зад високия пристан. Полицейските коли тъкмо пристигаха, жълтата светлина на фаровете им пронизваше мразовития сив въздух. Гледката, която се откриваше пред очите им говореше достатъчно: една дълга, начупена диря от люшкащ се лед, която прекосяваше езерото до зейнала бездна от черна вода. Тънка бензинова струя бавно обагряше тъмната повърхност с цветовете на дъгата.

Пендъргаст хвърли поглед към езерото иззад гредите на пристана.

– Това, Винсънт, беше извънредно ловка маневра.

– Благодаря – произнесе Д’Агоста с тракащи зъби.

– Ще им отнеме известно време, преди да разберат, че все още сме живи. Междувременно предлагам да видим какво може да ни предложи околността що се отнася до транспортни средства.

Д’Агоста кимна. Не помнеше някога да му е било по-студено. Косата и дрехите му замръзваха, а ръцете му пламтяха от студ.

Допълзяха до една от къщите – лятна вила, необитавана през зимата. Алеята бе празна и те заобиколиха сградата и надзърнаха през прозореца на гаража.

Вътре стоеше класен Ягуар върху дървени трупчета, колелата му кротко лежаха в здрача на единия ъгъл.

– Това би трябвало да свърши работа – промърмори Пендъргаст.

– Гаражът има алармена инсталация – успя да смутолеви Д’Агоста.

– Естествено. – Пендъргаст се огледа наоколо, откри една жица, скрита зад улука, проследи я до гаражната врата и след минута откри куплунга към таблото на алармената инсталация. – Доста аматьорско – каза той, изтръгна един закривен пирон от таблото и го отвори, като внимаваше да не прекъсне жиците. После издърпа рулетната врата на трийсетина сантиметра нагоре и двамата се промушиха под нея. В гаража беше задушно.

– Винсънт, можеш да се постоплиш, докато се приготвя.

– Как, по дяволите, успя да излезеш сух от водата? – поиш га Д’Агоста и се залепи за тръбите на парното.

– Предполагам, че прецених по-добре момента. – След като свали връхната дреха и сакото си и нави искрящо белите си ръкави, той дотъркаля четирите колела до местата им, вдигна с крик единия край на колата, нагласи едната джанта, завинти болтовете и повтори процедурата с останалите три колела. – Стопли ли се? – рече той, докато работеше.

– Горе-долу.

– В такъв случай, Винсънт, ако нямаш нищо против, отвори предния капак и свържи акумулатора. – Пендъргаст кимни към една кутия с инструменти, която стоеше в ъгъла.

Д’Агоста извади гаечен ключ, отвори капака, свърза акумулатора, провери нивото на електролита и огледа двигателя.

– Изглежда ми добре.

Пендъргаст изрита последното трупче и монтира четвъртото колело.

– Отлично.

– Няма кой да съобщи на ченгетата за открадната кола.

– Ще видим. При все, че мястото изглежда изоставено през зимата, опасността от любопитни съседи винаги съществува. Този Марк VII Купе от 1954-а година едва ли ще остане незабелязан по улиците. А сега идва моментът на истината. Ако обичаш, влез вътре и ми помогни да включим двигателя.

Д’Агоста се метна на шофьорското място и зачака инструкции.

– Натисни газта. Издърпай смукача. Изключи от скорост.

– Готово.

– Когато чуеш, че двигателят тръгне, му подай малко газ.

Д’Агоста се подчини. Миг по-късно моторът заръмжа.

– Върни смукача – каза Пендъргаст. Отиде до аларменото табло, огледа, избра една дълга жица, свърза я с двете метални платки на алармата, след което отвори вратата – Изкарай я.

Д’Агоста изведе колата навън. Пендъргаст затръшна гаражната рулетка и се качи на задната седалка.

– Да подгоним това бебче – каза Д’Агоста, докато се суетеше с непознатите уреди и подкара по улицата.

– Оставям го на теб. Аз ще легна и… Хо, какво е това? – Той измъкна просташко спортно яке във всички оттенъци на зеленото. – Имаме късмет, Винсънт. Сега ще подхождаш на колата.

Д’Агоста съблече наквасеното си полицейско яке, захвърли го на пода и навлече новото.

– Колко на място.

– Да, бе, съвсем.

В този момент мобилният телефон на Пендъргаст иззвъня.

– Да – произнесе Пендъргаст в слушалката. – Разбирам. Да, отлично. Благодаря. – И затвори. – Имаме три часа да стигнем до Манхатън – съобщи той, поглеждайки към часовника си. – Смяташ ли, че ще се справиш?

– И още как! – отвърна Д’Агоста и после се поколеба за миг. – Ще ми кажеш ли кой се обади и какво, по дяволите, имаш наум?

– Беше Уилям Смитбак.

– Журналистът?

– Да. Разбираш ли, Винсънт, най-сетне може да се окаже, че сме направили пробив.

– Какво те кара да мислиш така?

– Диоген е човекът, който е проникнал в зала „Морган“ миналата нощ и е взел диамантите.

Д’Агоста се обърна и го изгледа потресено.

– Диоген? Сигурен ли си?

– Това е несъмнено. Винаги е бил обсебен от диамантите. Всички тези убийства са били просто едно ужасно отвличане на вниманието, колкото да ме държи настрана, докато е планирал истинското си престъпление: ограбването на диамантената зала. И нарочно посегна към Виола най-накрая, за да е сигурен, че ще съм максимално разсеян по време на самия обир. Винсънт, това все пак наистина се оказа идеално престъпление, от една по-зрелищна гледна точка, ненасочено просто срещу мен.

– И кое превръща това в пробив?

– Онова, което Диоген не е знаел – не би могъл да знае, – е че най-красивият от всички диаманти, несъмнено този, който най-много е искал, не е бил изложен. Не е откраднал „Сърцето на Луцифер“: откраднал е фалшификат.

– И?

– И затова смятам да открадна истинското „Сърце на Луцифер“ вместо него и да направя размяна. Моторът загря ли достатъчно? Хайде да се връщаме в Ню Йорк – нямаме време за губене.

Д’Агоста натисна газта.

– Виждал съм те да вадиш зайци от цилиндъра си, но как, по дяволите, се каниш да задигнеш най-ценния диамант в света? Не знаеш къде е, не знаеш нищо за това как се охранява.

– Може би. Но, скъпи ми Винсънт, оказва се, че плановете ми вече са задействани. – И Пендъргаст потупа джоба си, където стоеше телефонът му.

Д’Агоста задържа поглед на пътя.

– Има един проблем – рече той тихо.

– Какъв е той?

– Допускаме, че Диоген все още има какво да размени.

Настъпи кратка тишина, преди Пендъргаст да заговори.

– Можем само да се молим за това.


    Ваша оценка произведения:

Популярные книги за неделю