Текст книги "Сърцето на Луцифер"
Автор книги: Линкълн Чайлд
Соавторы: Дъглас Престън
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 28 (всего у книги 30 страниц)
68
Пендъргаст остана в мрака на тунела с изваден пистолет и зачака. Цареше пълна тишина. Минутите се точеха – една, втора, трета, четвърта.
Изминаха пет минути. Не се чуваше никакъв влак.
Шест минути. Седем.
Той продължи да чака в тъмнината. Осъзна, че брат му – действащ винаги предпазливо – не би се показал, докато влакът не мине. Пендъргаст бавно се върна в кръга от светлина.
– Алойзиъс! Какво все още правиш тук? – В гласа се усети внезапна паника. – Казах, че ще убия всекиго, който се покаже отново!
– Тогава го направи.
Чу се изстрел и на сантиметри от пръста му се посипаха дребни камъчета.
– Пропусна целта.
Втори куршум рикошира в каменната арка над главата на Пендъргаст, обсипвайки го с песъчинки и сивкав прах.
– Отново не улучи.
– Влакът ще мине всеки момент – долетя възбуденият глас. – Не е нужно да те убивам – влакът ще го свърши вместо мен.
Пендъргаст поклати глава. После тръгна нехайно по релсите на колелото, водещи точно под свода.
– Върни се обратно! – Последва нов изстрел.
– Мерникът ти днес не е точен, Диоген.
Той спря.
– Не! – извика гласът. – Махай се!
Пендъргаст се пресегна и вдигна кутийката, извади диаманта и го претегли върху дланта си.
– Влакът идва, глупако! Остави диаманта! Той е на сигурно там!
– Няма никакъв влак.
– Напротив, има. Закъснява, това е всичко.
– Никакъв влак не идва.
– За какво говориш?
– Полунощният му курс беше отменен. Предупредих, че има бомба на станция „Бек Бей“.
– Блъфираш! Как би могъл да предупредиш за такова нещо? Не си могъл да знаеш плана ми.
– Не съм могъл? Тогава защо трябваше да се срещнем шест минути преди полунощ, вместо в полунощ? И защо точно тук? Причината би могла да е само една: трябвало е да се направи нещо с таблото за разписанието на влаковете. Нататък беше елементарно. – И той пусна диаманта в джоба си.
– Върни го обратно, той е мой! Лъжец такъв! Ти ме излъга!
– Никога не съм те лъгал. Само следвах инструкциите ти. По-скоро ти си този, който ме излъга. Много пъти. Каза ми, че ще убиеш Смитбак. А целта ти е била Марго Грийн.
– Убих приятелите ти. Знаеш, че няма да се поколебая да убия и теб.
– Точно това ще ти се наложи да направиш. Искаш ли да ме спреш? Убий ме тогава.
– Копеле! Подобие мое, братко мой – умри сега!
Пендъргаст зачака неподвижно. Изтекоха няколко минути.
– Виждаш ли, не можеш да ме убиеш – каза Пендъргаст. – Затова не се прицели както му е редът. Трябвам ти жив. Доказа го, когато ме спаси от замъка на Фоско. Ти имаш нужда от мен, защото без мен – без омразата ти към мен – не би ти останало нищо.
Диоген не отговори. В подземието се чу нов звук: звук от бягащи стъпки, кратки команди, пращящи радиостанции. Звуците се приближаваха.
– Какво е това? – Гласът на Диоген беше разтревожен.
– Полицията – отговори спокойно Пендъргаст.
– Извикал си полицията! Глупак такъв, ще арестуват теб, не мен!
– Такъв е замисълът. А изстрелите ти само ще ги доведат по-бързо тук.
– Какви ги дрънкаш? Идиот, ти какво – използваш себе си като примамка? Жертваш себе си?
– Точно така. Разменям свободата си срещу сигурността на Виола и връщането на „Сърцето на Луцифер“. Саможертва, Диоген: единственият завършек, който ти не можеше да предвидиш. Защото това е единственото нещо, което не би могло никога дори да ти хрумне да направиш със себе си.
– Ах ти…! Дай ми диаманта!
– Ела и си го вземи. Можеш дори да му се порадваш минута-две, преди да ни хванат и двамата. Или пък да избягаш веднага и може би – само може би – да се спасиш.
– Не можеш да го направиш, ти си напълно луд…! – Безтелесният глас премина в задавено стенание, толкова пронизително и диво, че прозвуча нечовешко. След което изведнъж секна, оставяйки само ехо.
Миг по-късно Хейуърд излетя от тунел IV с фаланга ченгета зад нея. Следваше ги Сингълтън, който говореше възбудено по радиостанцията си. Ченгетата бързо обкръжиха Пендъргаст, приклекнаха и насочиха оръжия към него.
– Полиция! Не мърдай! Ръцете горе!
Пендъргаст бавно вдигна ръце.
Хейуърд се приближи, преминавайки през пръстена полицаи.
– Въоръжен ли сте, агент Пендъргаст?
Пендъргаст кимна.
– Освен това ще откриете „Сърцето на Луцифер“ в левия джоб на сакото ми. Моля ви да се отнесете към него много внимателно. Вземете го лично и не го поверявайте на никого.
Хейуърд хвърли поглед назад и махна на един от подчинените си да го претърси. Отзад се приближи друг полицай, хвана ръцете на агента, изви ги зад гърба му и ги заключи в белезници.
– Предлагам да се отместим от релсите – рече Пендъргаст. – В името на безопасността.
– Всичко с времето си – отвърна Хейуърд. Бръкна внимателно в джоба му, извади диаманта, разгледа го и го пъхна в собственото си джобче.
– Алойзиъс Пендъргаст, имате право да мълчите. Всичко, което кажете може и ще бъде използвано срещу вас в съда.
Но Пендъргаст не слушаше. Той се взираше над рамото на Хейуърд в тъмнината на тунел III. Там се виждаха две малки точици светлина, които приличаха на отражения от бледата светлина под купола. Докато ги гледаше, те изчезнаха за миг, после отново се появиха – както би станало с очи, които мигат. После избледняха и изчезнаха, като оставиха само мрак.
69
Екипът в линейката вече бе отвел Каплан и Виола. Д’Агоста остана закопчан за един стол, обграден от шестима полицаи в районното управление в Медисън Скуеър Гардън. Беше навел глава, с очи, приковани в пода и се опитваше да избягва да среща очите на своите бивши колеги и подчинени, които стояха наоколо и разговаряха насила. Оказа се лесно: всички подчертано отбягваха да го поглеждат. Все едно че повече не съществуваше, все едно че се бе превърнал в някаква буболечка, която не заслужаваше дори презрение.
Той чу писукането на радиостанции и през стъклените врати на районното забеляза голяма група ченгета в билетния център на метростанция „Пенсилвания“. Между тях крачеше високата стройна фигура на Пендъргаст в черен костюм със закопчани в белезници ръце зад гърба. От двете му страни вървеше по едно набито ченге. Агентът не се оглеждаше нито наляво, нито надясно, гърбът му бе изправен, а лицето – спокойно. За пръв път от много дни той изглеждаше – доколкото това бе възможно при тези обстоятелства – почти като стария Пендъргаст. Несъмнено го водеха към чакащата ги кола на входа на участъка откъм Осмо авеню. Докато Пендъргаст минаваше, той погледна по посока на Д’Агоста. Въпреки че отделението в което се намираше бе направено от огледално стъкло, изглеждаше сякаш Пендъргаст се взира право в него и му кимва бързо и благодарно.
Д’Агоста се извърна. Целият му свят, всичко, на което държеше бе разрушено. Заради настояването на Пендъргаст да информира Хейуърд за местоположението им, сега приятелят му бе на път към затвора, може би до живот. Имаше само едно нещо, което можеше да го накара да се чувства по-зле и това би била появата на Хейуърд.
И в този момент тя се появи като по команда: вървеше със Сингълтън насам.
Той отново сведе глава и зачака. Чу приближаващи се стъпки. Лицето му гореше.
– Лейтенант?
Вдигна очи. Не беше Хейуърд, а само Сингълтън. Лора просто го бе подминала.
Сингълтън се огледа наоколо и размени няколко думи с ченгетата около Д’Агоста.
– Откопчайте му белезниците, моля.
Един от полицаите го освободи.
– Бих искал да проведа частен разговор с лейтенанта, ако не възразявате.
Ченгетата опразниха помещението с видимо облекчение. Когато и последният излезе, Сингълтън сложи ръка на рамото му.
– Страшно си загазил, Вини – произнесе той меко. Д’Агоста кимна.
– Няма нужда да казвам, че си задържан без право на гаранция. Ще свикат следствена комисия и предварително вътрешно изслушване колкото е възможно по-скоро, вероятно вдруги ден. За момента бъдещето ти в силите на реда е една голяма въпросителна, но честно казано, това ти е последният проблем. Изглежда имаме на ръка четири обвинения за углавни престъпления: отвличане, кражба на коли, съпротива на органите на реда, съучастничество.
Д’Агоста стисна главата си в ръце.
Сингълтън го потупа по рамото.
– Но важното, Вини, е че въпреки всичко ти най-накрая се предаде. Посочи ни Пендъргаст и ние го заловихме. Няколко коли пострадаха, но никой не е ранен. Можем дори да успеем да излезем с твърдението, че планът е бил такъв през цялото време – работил си под прикритие, за да спипаш Пендъргаст.
Д’Агоста не отговори. Гледката на Пендъргаст, когото отвеждат с белезници, бе все още пред очите му. Пендъргаст недосегаемият.
– Виж какво, ще направя каквото мога с тези обвинения и може би ще успея да мина някои от тях за „лошо поведение“. Нищо не обещавам.
Д’Агоста преглътна и успя да смутолеви едно „благодаря“.
– Има един интересен момент. Предварителните показания на отвлечената жертва изглежда сочат, че този Диоген Пендъргаст е жив – и може би дори е отговорен за диамантения обир в музея. Явно просто сме го пропуснали там долу в железопътните тунели. Фактът, че Пендъргаст носеше „Сърцето на Луцифер“ в джоба си също е адски объркващ. Това донякъде… е, ами, оставя случая отворен. Ще трябва да ревизираме някои от хипотезите си.
Д’Агоста вдигна очи и го изгледа остро.
– Мога да обясня всичко.
– Запази обясненията за разпита. Хейуърд вече ми разказа теорията ти, че Диоген е натопил брат си за убийствата. Истината е, че сега знаем, че Пендъргаст се е представил за Каплан и е откраднал диаманта. Каквито и да са по-конкретните детайли, няма да му е лесно да се измъкне, не ще и дума. Ако бях на твое място – а сега ти говоря като на приятел, а не като на подчинен – бих се тревожил повече за собствената си кожа и щях да престана да се вълнувам от Пендъргаст. Този кучи син ти докара достатъчно проблеми.
– Капитане, ще се радвам, ако не говорите за агент Пендъргаст по такъв начин.
– Лоялен до последно, а? – Сингълтън поклати глава.
Из районното отекна висок, гневен глас. Една солидна групичка от федерални агенти, водени от висок, загорял от слънцето мъж, чиито очи хвърляха искри, влезе в помещението. Д’Агоста го огледа внимателно: мъжът отпред изглеждаше познат, страшно познат. Опита се да прочисти ума си, да разсее мъглата. Кофи. Специален агент Кофи.
Съзирайки Сингълтън през стъклото, Кофи тръгна към него.
– Капитан Сингълтън? – Дори под тена личеше, че месестото му лице е зачервено.
Капитан Сингълтън вдигна поглед с приятно изражение.
– Да, агент Кофи?
– Какво, по дяволите, става тук? Закопчали сте ги без нас?
– Точно така.
– Знаехте, че това е нашият случай.
Сингълтън направи пауза, преди да отговори. А когато все пак го стори, гласът му бе тих и кротък, все едно говореше на дете.
– Информацията пристигна бързо и трябваше да действаме незабавно. Престъпникът се измъкна от вашите хора в окръг Съфок и се върна обратно в града. Не можехме да чакаме. Сигурен съм, че предвид обстоятелствата, ще разберете защо действахме без вас.
– Изобщо не сте се свързали с нас. В града бяха останали агенти, които бяха готови да действат при даден знак.
Нова пауза.
– Това със сигурност е въпрос на недоглеждане, за което поемам цялата отговорност. Знаете колко е лесно в разгара на действията да пропуснете някоя и друга дреболия. Моите извинения.
Кофи стоеше пред Сингълтън и дишаше тежко. Няколко полицаи от НПУ се изхилиха тихо.
– Залавянето на Пендъргаст ни донесе неочакван бонус – добави Сингълтън.
– И какъв, по дяволите, беше той?
– В джоба му открихме диаманта, „Сърцето на Луцифер“. – Сингълтън се възползва от моментното зашеметяване на Кофи, за да погледне хората си. – Тук свършихме. Да тръгваме към центъра.
И като изправи Д’Агоста внимателно на крака, той се обърна и излезе.
70
Срядата изгря слънчева и ясна. Сутрешното слънце блестеше през единствения прозорец на трапезарията в малкия апартамент на авеню „Уестенд“. Нора Кели чу вратата на банята да се затръшва. Няколко минути по-късно в антрето се появи Бил Смитбак, облечен за работа с незавързана вратовръзка и преметнато през рамо яке. Изражението му беше мрачно.
– Ела да закусиш – покани го тя.
Лицето му се разведри леко, когато я видя. Приближи се и седна на масата.
– По кое време се прибра снощи?
– Към четири. – Той се надвеси през плота и я целуна.
– Изглеждаш ужасно.
– Не е поради липсата на сън.
Нора побутна вестника към него.
– Първа страница. Поздравления!
Смитбак хвърли поглед. Статията му за кражбата на „Сърцето на Луцифер“ от неизвестен престъпник бе на челно място: мечтата на всеки журналист. Беше зашеметяващ пробив и наред с ареста на Пендъргаст бе избутал материала на Хариман за залавянето на „Ухажора“ на трета страница от приложението – една възрастна жена бе видяла „Ухажора“ да се разгалва пред един банкомат и справедливо възмутена, го бе пратила в безсъзнание с един удар на бастуна си. За първи път, помисли си Нора, Бил не изглеждаше възхитен от злочестината на Хариман.
Той избута вестника настрана.
– Няма ли да ходиш на работа?
– От музея ни казаха да си останем вкъщи до края на седмицата – нещо като принудителна ваканция. Сградата ще бъде заключена, докато не открият как е била разбита охранителната система – Тя поклати глава. – На всичкото отгоре, изглежда, че Хюго Менцес е изчезнал. Май една от камерите го е заснела недалеч от зала „Морган“ малко преди грабежа Безпокоят се да не би да се е натъкнал на престъпника и да е бил убит.
– Може би той е престъпникът.
– Диоген Пендъргаст е престъпникът. От всички хора ти най-добре знаеш това.
– Може би Менцес е Диоген. – Бил се разсмя сухо.
– Това даже не е смешно.
Смитбак вдигна рамене.
– Съжалявам. Проява на лош вкус от моя страна.
Нора му наля кафе и допълни и своята чаша.
– Има едно нещо, което все още не мога да разбера от статията ти. Как е успял Пендъргаст да изнесе „Сърцето на Луцифер“ от „Уърлд“? Искам да кажа – веднага са запечатали сградата, всички са минали през скенер, освен това всички, които са влизали и излизали са записани. Но не са открили Пендъргаст. Какво е направил, да не е скочил от прозореца?
Смитбак приглади непокорния кичур над челото си, който отново щръкна веднага щом дръпна ръка.
– Това е най-хубавата част от историята – де да можех да я опиша!
– А защо не можеш?
Смитбак се обърна към нея и се усмихна малко мрачно.
– Защото аз бях този, който изнесе скъпоценния камък от сградата.
– Ти?! – Нора се ококори невярващо.
Смитбак кимна.
– О, Бил…!
– Нора, трябваше да го направя. Беше единственият начин. Но не се бой – следата никога няма да ги доведе до мен. Диамантът отново е там, където му е мястото. Планът бе наистина брилянтен.
– Разкажи ми за него.
– Сигурна ли си, че искаш да чуеш? Това те превръща в съучастник.
– Аз съм ти жена, глупчо. Разбира се, че искам да чуя.
Той въздъхна.
– Пендъргаст измисли всичко. Знаеше, че ще запечатат сградата и ще претърсят всички, които искат да излязат, затова се представи за един от техниците, които се занимаваха с рентгена.
– Но ако охраната е била толкова здраво затегната, колкото казваш, не са ли проверявали и техниците, преди да напуснат сградата?
– Пендъргаст предвиди и това. След като ме прекара през рентгеновия апарат, той ме придружи до изхода. Тъкмо тогава мушна диаманта в джоба ми. След което аз най-спокойно си излязох.
Нора почти не можеше да повярва.
– Ако те бяха хванали, със сигурност щяха да ти друснат двайсет години!
– Не си мисли, че не ми е хрумвало – каза Смитбак и сви рамене. – Но от това зависеше човешки живот. Освен това имам вяра на Пендъргаст – и понякога ми се струва, че съм единственият.
С тези думи той се изправи, отиде до прозореца и се загледа навън неспокойно с ръце на кръста.
– Нищо не е свършило, Нора – промърмори той. – Не и в дългосрочен план.
Смитбак се извърна бързо, а очите му блестяха от гняв.
– Това е пародия на правосъдие! Един невинен чонек бе набеден за ужасен сериен убиец. Истинският килър с все още на свобода. Аз съм журналист. Работата ми е да казвам истината. А в тази история липсва много от истината. И аз ще разбера каква е тя.
– Бил, за бога, не тръгвай след Диоген!
– Ами Марго? Ще оставим ли убиецът й да си тръгне безнаказано? Пендъргаст е в затвора, а Д’Агоста ще бъде разжалван или дори по-лошо – така че не остава никой, който да го свърши, освен мен.
– Недей! Моля те, недей. Това е поредното ти импулсивно – и глупаво – решение.
Той отново се обърна към прозореца.
– Признавам, че е импулсивно. Може би дори глупаво. Така да е.
Нора се надигна от стола си, внезапно почувствала прилив на страх и гняв.
– Ами ние? Ами нашето бъдеще? Ако тръгнеш след Диоген, той ще те убие. Не си му равностоен противник!
Смитбак се загледа навън и не отговори веднага. После се размърда.
– Пендъргаст спаси живота ми – каза той тихо. Обърна се и погледна Нора. – Както и твоя.
Тя се отдръпна раздразнено. Смитбак тръгна към нея и я прегърна.
– Няма да го направя… Ако ми кажеш да не го правя.
– Това е единственото, което не бих могла да ти кажа. Решението е твое.
Смитбак отстъпи крачка назад, завърза вратовръзката си и облече якето.
– По-добре да тръгвам за работа. – Той я целуна. – Обичам те, Нора.
Тя поклати глава.
– Бъди много, много внимателен!
– Ще бъда, обещавам. Вярвай ми.
И изчезна през вратата.
71
Ден по-късно и осемдесет километра по на север слънцето светеше слабо през засенения с щори прозорец на една малка стая в интензивното отделение на частна клиника, Една-единствена пациентка лежеше под чаршафа, свързана към няколко апарата, които писукаха тихо, почти успокоително. Очите на жената бяха затворени.
Сестрата влезе, провери уредите, отбеляза някои от жизнените показатели, а после се спря и погледна пациентката.
– Добро утро, Тереза – рече тя лъчезарно.
Очите на жената останаха затворени и тя не отговори. Бяха махнали системите и нямаше непосредствена опасност за живота й, но все пак бе много болна.
– Навън е красиво утро – продължи сестрата, като вдигна щорите и пусна слънцето да влиза в стаята. През прозореца на позанемареното имение „Кралица Ана“ река Хъдсън блещукаше сред зимния пейзаж на окръг Пътнъм.
Бледото лице на пациентката бе отпуснато на възглавницата, а късата й кестенява коса леко се бе разпиляла по памучния плат.
Сестрата продължи работата си и приглади завивките й. Най-накрая се наведе и отмести кичур коса от лицето й.
Очите на жената бавно се отвориха.
Сестрата взе ръката й.
– Добро утро! – рече тя отново.
Устните на пациентката се помръднаха, но не излезе звук.
– Не се опитвай да говориш още – рече сестрата и тръгна към интеркома. – Всичко ще бъде наред. Преживяла си нещо лошо, но сега всичко ще се оправи.
Тя натисна копчето на интеркома и заговори тихо:
– Пациентката в стая шест се събужда. Съобщете на д-р Уинъкър.
После седна на крайчеца на леглото и отново взе ръката на младата жена.
– Къде…?
– Намираш се в клиника „Фивършам“, скъпа Тереза. Няколко километра на север от Колд Спринг. Днес е 31-и януари и ти беше в безсъзнание в продължение на шест дни, но успяхме да те стабилизираме. Сега всичко е наред. Ти си силна, здрава жена и скоро ще се оправиш.
Очите на пациентката се разшириха леко.
– Какво…? – успя да произнесе тя със слаб глас.
– Какво се е случило ли? Сега не се тревожи за това. Беше пострадала, но прескочи трапа и вече всичко е зад гърба ти. Тук си в безопасност.
Устните отново помръднаха.
– Не говори. Пази силите си за доктора.
– … опита се да убие… – долетя откъслечната фраза.
– Както казах, не бива да се тревожиш. Концентрирай се върху оздравяването си.
– … ужасно…
Сестрата погали ръката й нежно.
– Сигурна съм, че е било така, но нека да не мислим за това. Д-р Уинъкър ще дойде всеки момент и може да иска да ти зададе няколко въпроса. Трябва да си почиваш, скъпа.
– Уморена съм…
– Разбира се, че си. Много си уморена. Но още не можеш да заспиваш, Тереза. Остани будна заради мен и заради доктора. Само за малко, става ли? Така-а-а-а. Добро момиче.
– Аз не съм… Тереза.
Сестрата се усмихна мило и потупа ръката й.
– Не се тревожи за нищо. Известно объркване при събуждането е съвсем нормално. Докато чакаме да дойде лекаря, да погледаме през прозореца. Не е ли чудесен ден?
72
Хейуърд никога преди не бе посещавала легендарно охраняваното отделение в болница „Белвю“ и вървеше натам с надигащо се чувство на любопитство. Дългите, ярко осветени коридори миришеха на спирт и белина. Наложи се да минат през четири-пет заключени врати, докато накрая стигнаха до най-респектиращата – две крила от подсилена неръждаема стомана, без прозорци. Отстрани стояха двама санитари в бели дрехи и един сержант от НПУ. На вратата се мъдреше малка табелка: Охраняема зона.
Хейуърд извади значката си.
– Капитан Лора Хейуърд и един посетител. Очакват ни в Д-11.
– Добрутро, капитане – каза сержантът лениво, след като взе значката й, надраска нещо във формуляра за влизащите и го побутна към нея да се подпише.
– Придружителят ми отначало ще почака тук, докато посетя затворника.
– Разбира се, разбира се – рече сержантът. – Джо ще ви придружи.
По-мускулестият от двамата санитари кимна, без да се усмихне.
Сержантът се изви към близкия телефон и каза няколко думи в слушалката. Малко по-късно долетя звукът от освобождаването на тежки автоматични ключалки. Санитарят на име Джо отвори вратата.
– Д-11 ли казахте?
– Точно така.
– Насам, капитане.
Отвъд се простираше тесен, добре осветен коридор, чиито под и стени бяха покрити с балатум. От двете страни се редяха многобройни врати. Тези бяха метални, с малки шпионки на нивото на очите. До слуха на Хейуърд достигна странен, приглушен хор от гласове – яростни ругатни, плач, ужасно, почти нечовешко ломотене и всички тези звуци се процеждаха иззад вратите. Тук миризмата бе по-различна – под вонята на спирт и почистващи препарати се долавяше слаб дъх на повръщано, екскременти и още нещо, което Хейуърд разпозна от посещенията си в най-строго охраняваните затвори: миризмата на страх.
Вратата зад гърба й издрънча и се затвори. Миг по-късно автоматичните ключалки отново се затвориха с подобно на изстрел изщракване.
Тя последва санитаря надолу по завоите на дългия коридор. Там, на края му, лесно разпозна килията, към която се бяха отправили: можеше да е само онази, пред която пазеха четирима костюмирани мъже. Кофи бе пропуснал същинското залавяне, но определено не се канеше да пропусне нищо друго.
Агентите се обърнаха, когато тя ги приближи. В единия от тях Хейуърд разпозна личния лакей на Кофи, агент Рабинър. Не изглеждаше доволен, че я вижда.
– Оставете оръжието си в сейфа, капитане – подкани я той наместо поздрав.
Тя извади служебния си пистолет и спрея и ги предаде.
– Изглежда го спипахме – заяви Рабинър с мазна усмивка – Заковахме го за убийството на Декър, а това определено означава смъртно наказание според федералния статут. В момента само трябва да получим психиатричната оценка. До края на деня ще бъде в изолатора в Данемора. Ще изправим този нещастник на процес кажи речи утре.
– Доста сте разговорлив тази сутрин, агент Рабинър – каза Хейуърд.
Това го накара да млъкне.
– Сега бих искала да го видя. Първо аз, а след това ще доведа и друг посетител.
– Сама ли ще влезете или искате охрана?
Хейуърд не си направи труда да отговори. Просто отстъпи назад и изчака, докато един от агентите надникна през стъклото и отключи вратата с готово оръжие в ръка.
– Извикайте, ако ви нападне – рече Рабинър.
Тя пристъпи в ярко осветената килия.
Пендъргаст, облечен в оранжева затворническа униформа, седеше кротко на една тясна кушетка. Стените на помещението бяха дебело подплатени с мека материя и нямаше никакви други мебели.
Известно време Хейуърд не каза нищо. Дотолкова бе вникнала да го вижда в отлично ушит черен костюм, че сегашните му дрехи изглеждаха необяснимо не на място. Лицето му беше бледо и изпито, но все пак спокойно.
– Капитан Хейуърд. – Той се изправи и й махна към кушетката. – Моля, заповядайте.
– Благодаря. Предпочитам да остана права.
– Много добре. – Пендъргаст също остана прав като проява на учтивост.
В малката килия настъпи тишина. За Хейуърд не бе типично да остава без думи, но истината беше, че сама не знаеше какъв импулс я бе накарал да направи това посещение. Тя прочисти гърло.
– Какво толкова сте направил, за да вбесите специален агент Кофи?
Пендъргаст се усмихна малко измъчено.
– Агент Кофи има прекомерно високо мнение за себе си. Така и не успях да се съглася с гледната му точка. Преди няколлко години работихме заедно по един случай, който не завърши добре за него.
– Питам, защото се опитахме да получим юрисдикцията по случая, но за пръв път виждам ФБР толкова упорито да спъва НПУ. При това не по обичайния полусърдечен начин.
– Не съм изненадан.
– Работата е там, че около случая се появиха някои доста странни факти, макар и още неофициално, за които исках да ви попитам.
– На ваше разположение съм.
– Оказва се, че Марго Грийн е жива. Някой на бърза ръка я е закарал в болница, като е уредил да получи медицинска помощ под фалшиво име и е изпратил в гробището трупа на някаква бездомна наркоманка. Медицинският експерт го нарича „неволна грешка“, а директорът с искрено разкаяние твърди, че това е „бюрократично объркване“. Интересно, че и двамата се оказват по случайност ваши стари познати. Майката на Грийн за малко щеше да получи сърдечен удар, щом разбра, че дъщерята, която току-що е погребала, е жива – Тя замълча, присви очи, след което избухна: – По дяволите, Пендъргаст! Не можете ли да направите поне едно нещо по правилата? Как можахте да подложите една майка на подобно изпитание?
Пендъргаст замълча за миг, преди да отвърне.
– Направих го, защото скръбта й трябваше да бъде искрена. Диоген щеше да прозре през всяка преструвка. Колкото и да е жестоко, беше необходимо, за да спася живота на Марго Грийн – а животът й в крайна сметка е по-важен от временната скръб на една майка. Същата тази нужда за пълна секретност ме спря да споделя това дори с лейтенант Д’Агоста.
Хейуърд въздъхна.
– Както и да е, току що говорих с Грийн по телефона. Тя е много отпаднала, но мисли съвсем ясно. И това, което каза, дяволски ме стресна. Упорито настоява, че не вие сте бил нейният нападател, а описанието й пасва с други описания на брат ви, които имаме. Проблемът е там, че на местопрестъплението и по оръжието, с което Грийн се е защитавала, открихме вашата кръв, а също и влакна, косми и други физически доказателства, които говорят за присъствието ви. Така че в момента сме изправени пред загадка.
– Определено.
– Разговорите ни с Виола Маскелене съвпадат с разказа ви за Диоген, поне доколкото ми е известно. Тя също настоява, че тъкмо той я е отвлякъл, а не вие. Твърди, че практически й е признал за четирите убийства и й е показал един от диамантите, откраднати от зала „Морган“. Разбира се, няма доказателства, освен думата й, но пък тя ни заведе до къщата, където е била държана. Там открихме някои доста показателни улики, които свързват Диоген с грабежа в музея – доказателства, които очевидно не се е канел да оставя.
– Интересно.
– Безмалко да заловим някого в тунелите и лейтенант Д’Агоста се кълне, че е бил Диоген. Минералогът Каплан го подкрепя, както и Маскелене. Предварителните им показания напълно съвпадат, а и ние знаем, че не може да сте бил вие. Помолихме британските ни колеги да започнат разследване на смъртта на Диоген в Англия, но това ще отнеме време. Тъй или иначе някои доказателства изглежда показват, че брат ви все пак може би е жив. Имаме трима свидетели, които определено вярват в това.
Пендъргаст кимна.
– А вие в какво вярвате, капитане?
Хейуърд се поколеба.
– Вярвам, че случаят заслужава по-внимателно разследване. Бедата е, че ФБР са се засилили да повдигат обвинението за убийството на федерален агент и както изглежда в момента не ги е грижа особено за несъвпаденията при другите три убийства. Или по-скоро другите две, тъй като убийството на Грийн в крайна сметка не се оказа такова. Което съвсем затруднява разследването ми.
Пендъргаст кимна.
– Разбирам проблема ви.
Хейуърд го погледна любопитно.
– Просто се чудех имате ли какво да ми кажете по въпроса.
– Имам да ви кажа, че вярвам в способностите ви на полицейски служител да откриете истината.
– И нищо повече?
– Това е много, капитане.
Тя замълча, а после каза:
– Помогнете ми, Пендъргаст.
– Човекът, който може да ви помогне, е лейтенант Д’Агоста. Той знае всичко, което има да се знае по този случай и най-доброто, което можете да сторите, е да използвате услугите му.
– Знаете, че това е невъзможно. Лейтенант Д’Агоста е на път да бъде разжалван и не може да помогне на никого в момента.
– Нищо не е невъзможно. Трябва просто да се научите как да заобикаляте правилата.
Хейуърд въздъхна раздразнено.
– Имам един въпрос към вас – продължи Пендъргаст. – Агент Кофи знае ли за „възкръсването“ на Марго Грийн?
– Не, но се съмнявам, че би се интересувал особено. Както казах, фокусирали са се сто процента върху Декър.
– Добре. Ще ви помоля да запазите тази информация колкото е възможно по-дълго. Вярвам, че Марго Грийн е в безопасност от Диоген поне замалко. Брат ми се е скрил и ще ближе раните си известно време, но когато отново излезе на сцената, ще бъде по-опасен от всякога. Бих искал да не изпускате от очи д-р Грийн до края на възстановяването й. Същото важи и за Уилям Смитбак и съпругата му Нора. Както и за вас самата. Боя се, че всички вие сте потенциални мишени.
Хейуърд потрепера. Това, което бе изглеждало като налудничава фантазия само преди два дни, сега започваше да придобива смразяващо реални очертания.
– Ще го направя – отговори тя.
– Благодаря ви.
Между тях отново надвисна тишина След малко Хейуърд се размърда.
– Е, по-добре да тръгвам. Всъщност дойдох по-скоро като придружител на един човек, който иска да ви види.
– Капитане? – каза Пендъргаст. – Една последна дума.
Тя се извърна да го погледне. Той стоеше там, блед на изкуствената светлина, а хладният му поглед бе спрян върху нея.
– Моля ви, не бъдете твърде сурова към Винсънт.
Против волята си Хейуърд бързо отмести очи.
– Всичко, което направи, бе по моя молба. Причината да ви каже толкова малко, причината да се изнесе – всичко това беше, за да ви предпази от брат ми. В името на това да ми помогне, да спаси човешки живот Винсънт направи професионална саможертва – надявам се и се моля саможертвата му да не се окаже и лична.
Тя не отговори.
– Това е всичко. Довиждане, капитане.
Хейуърд успя да изрече:
– Довиждане, агент Пендъргаст.
После, избягвайки да срещне очите му, тя отново се обърна и почука на нечупливото стъкло.
Пендъргаст наблюдаваше как вратата се затваря след нея. Стоеше неподвижно в неподхождащата му оранжева униформа и слушаше. Чу няколко приглушени гласа отвън, а после се концентрира върху леката, но решителна стъпка на Хейуърд, която се отдалечаваше. Долови изщракването на ключалките и трясъка на тежката врата, която остана отворена в продължение на почти трийсет секунди, след което се отключи отново. Пендъргаст продължаваше да се вслушва, този път дори по-напрегнато. Тъй като сега в коридора се чуваха други стъпки: по-бавни, колебливи. Те се приближаваха. Мускулите му се стегнаха. Миг по-късно по вратата последва грубо потропване.
