Текст книги "Сърцето на Луцифер"
Автор книги: Линкълн Чайлд
Соавторы: Дъглас Престън
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 12 (всего у книги 30 страниц)
26
Марго се поколеба пред офиса на Менцес, пое си дълбоко дъх и почука. Вратата отвори самият той; беше се отказал от привилегията да има секретарка още преди години, оплаквайки се, че това го разсейва. Усмихна се, кимна и отстъпи настрани, като й махна да влезе.
Тя познаваше добре офиса. По време на първия си стаж в музея като аспирантка това бе офис на предшественика на Менцес, предишният й научен ръководител д-р Фрок. По онова време помещението беше претъпкано с викторианска мебелировка, вкаменелости и какви ли не чудатости. При Менцес изглеждаше много по-просторно и приятно, прашните метални табелки пред фосилите бяха заменени с елегантни надписи, а тежката стара мебелировка бе отстъпила място на удобни кожени столове. В ъгъла стоеше един плоскоекранен Макинтош. Последните лъчи на залязващото слънце проникваха през западните прозорци и изрязваха червени успоредници върху стената зад махагоновото бюро на Менцес.
Той посочи на Марго едно кресло, след което на свой ред седна зад бюрото. Събра пръсти в колибка и се наведе напред.
– Благодаря ти, че дойде толкова бързо, Марго.
– Няма проблем.
– Работиш до късно, както виждам.
– Тази вечер трябва да приключа с „Музеология“.
– Разбира се. – Той разтвори пръстите си и се облегна назад на слънце, непокорната му бяла коса внезапно засия в златно. – Както сигурно си предположила, извиках те тук, защото получих отговор от Борда на управителите във връзка с маските на Тано.
Марго се намести в креслото и се опита да изглежда уверена и твърда.
Той изпусна дълга въздишка.
– Няма да увъртам. Загубихме. Бордът гласува за задържането на маските.
Тя почувства, че се сковава.
– Не мога да ви опиша колко съжалявам да го чуя.
– Аз също. Господ ми е свидетел, че направих всичко по силите си. Колъпи прояви известно разбиране, но ударихме на камък с управителите. Повечето са адвокати и банкери, които разбират от антропология толкова, колкото аз от фючърсни валутни курсове. За съжаление светът е такъв, че те са в позиция да ни казват какво да правим, а не обратното. Честно казано, изходът изобщо не ме изненадва.
Марго виждаше, че обикновено хладнокръвният куратор беше жегнат. Тя се бе надявала, че управителите, въпреки всички изгледи за обратното, ще постъпят правилно. За нея всичко беше толкова очевидно. Но пък в същото време явно не бе толкова очевидно за останалите колеги от отдела, тъй че как би могла да очаква, че сбирщина уолстрийтски адвокати ще я разберат.
Менцес се наведе над масата и напрегнато се взря в нея.
– Това те поставя в още по-деликатна ситуация отпреди.
– Осъзнавам го.
– Ще има голям натиск върху теб да не публикуваш тази статия. Ще кажат, че решението е вече взето – и защо тогава да се повдигат такива проблемни въпроси?
– Ще я публикувам въпреки всичко.
– Това и очаквах да кажеш. Марго, искам да знаеш, че съм зад теб сто процента. Но трябва да бъдеш реалистка и да очакваш усложнения.
– Готова съм. „Музеология“ е независимият глас на музейното дело повече от половин век и аз не смятам да се огъна – не и още на първата си статия.
Менцес се усмихна.
– Възхищавам се на храбростта ти. Но съществува и друг проблем, на който съм длъжен да ти обърна внимание.
– Какъв?
– Индианците Тано подготвят протестно шествие, което ще премине през страната и ще завърши пред входа на музея в нощта на откриването. Целта не е просто да обърнат внимание на исканията си, а съвсем показно да „призоват заблудените духове на маските“ или нещо в този смисъл. Смятат да проведат религиозна церемония с танци, която ще продължи през цялата нощ, на Мюзиъм Драйв – право пред музея. Управителите са били уведомени по-рано днес.
Марго се намръщи:
– Пресата ще глътне историята като топъл хляб.
– Несъмнено.
– Администраторите ще изпаднат в твърде неудобно положение.
– Това е сигурно.
– А на откриването ще настъпи истински хаос.
– И тук си напълно права.
– Боже, каква бъркотия!
– Тъкмо така бих се изразил и аз.
Последва дълга пауза. Най-сетне Менцес заговори:
– Знаеш какво да направиш. Академичната свобода е от извънредно значение в такива моменти на раздор. Мога ли да си позволя един съвет?
– Заповядайте.
– Не говори с пресата – изобщо. Когато започнат да звънят, учтиво ги насочвай към материала, който си написала, и им разясни, че той съдържа всичко, което имаш да кажеш по въпроса. Музеят не може да те уволни заради статията, но не се съмнявай, че ще търси удобна причина. Бъди по-ниска от тревата, дръж си устата затворена и не му я давай.
Марго се изправи.
– Д-р Менцес, нямам думи да ви изкажа благодарността си.
Мъжът приглади непокорната си грива, надигна се от стола и взе ръката й.
– Ти си смела жена – каза той с усмивка на възхищение.
27
На остъклената врата на кабинета се чу леко почукване. Лора Хейуърд отмести поглед от компютърния екран, в който се бе взирала напрегнато допреди минута, и се ослуша изненадано. За един абсурден миг си помисли, че може да е Д’Агоста с куфарче в ръка, който идва да я отведе вкъщи. Но се оказа само чистачката, усмихната гватемалка, която, въоръжена с кофа и парцал, й кимаше дружелюбно.
– Аз може почисти? – попита тя.
– Разбира се. – Хейуърд изтласка въртящия се стол, на който седеше, по-далече от бюрото си, за да позволи на жената да стигне кошчето за боклук. Хвърли уморен поглед на часовника отсреща – почти два и половина след полунощ. Толкова за идеята да си легне рано. Изведнъж си бе намерила страшно много работа – каквато и да е, само да я задържи извън празния апартамент.
Изчака чистачката да излезе и се върна пред компютъра, за да претърси федералната база данни още веднъж. Но това бе наистина само повърхностна проверка: имаше това, което й трябваше; засега.
След още няколко минути се обърна към бюрото си. Разхвърляно и в най-добрите дни, сега бе залято с компютърни разпечатки, кафяви папки, снимки от местопрестъпления, CD-та, факсове и фишове с индексни номера – резултатите от разследванията й на скорошни неразкрити убийства, отговарящи на определени критерии. Листите образуваха неравна купчина. В далечния край на бюрото, по-подредена и много по-малка, стоеше друга купчинка, която съдържаше само три папки. Върху всяка бе залепен етикет с име: Дюшам. Декър. Хамилтън. Всички – познати на Пендъргаст. И сега всички мъртви.
Дюшам и Декър: единият приятел на Пендъргаст, а другият – колега. Дали наистина бе само съвпадение, че двамата бяха убити в рамките на няколко дни?
Пендъргаст бе изчезнал в Италия – при странни и почти невероятни обстоятелства, според Д’Агоста. Нямаше свидетели на смъртта му, нямаше тяло, нито доказателства. Седем седмици по-късно трима от познатите му се оказваха брутално убити един след друг. Тя погледна купчината. От всичко, което знаеше, току виж изскочили и други жертви, чиито връзки с Пендъргаст тя още не бе открила. Макар че и три беше достатъчно обезпокоителна цифра.
Какво ставаше, по дяволите?
Тя седна за момент, почуквайки неспокойно по малката купчина. След това измъкна едната папка, на която пишеше „Хамилтън“, отвори я, пресегна се за телефона и набра далечен номер.
В слушалката се чуха седем, осем, девет иззвънявания. Най-сетне някой вдигна. Тишината отсреща продължи толкова дълго, че Хейуърд си помисли, че връзката е прекъснала. Последва тежко дишане и провлачен сънен глас произнесе:
– Дано да имате достатъчно добра причина.
– Лейтенант Касън? Аз съм капитан Хейуърд от НПУ.
– Не ме интересува, ако ще да сте капитан Кенгуру. Знаете ли кое време е в Ню Орлиънс?
– В Ню Йорк е с един час по-късно, сър. Извинявам се за късното обаждане, но е важно. Трябва да ви задам няколко въпроса за един от вашите случаи.
– По дяволите всичко, толкова ли не може да почака до сутринта?
– Става въпрос за убийството на Хамилтън. Торънс Хамилтън, професорът.
Последва дълга, раздразнена въздишка.
– И какво за него?
– Имате ли някакви заподозрени?
– Не.
– Някакви следи?
– Не.
– Доказателства?
– Съвсем малко.
– Какви по-точно?
– Знаем каква е отровата, която го е убила.
Хейуърд се изправи.
– Кажете ми за нея.
– Гадна е като всички отрови – невротоксин, подобен на веществата, произвеждани от някои паяци. Само че това нещо е синтетично и високо концентрирано. Дизайнерска отрова Доста шашна химиците ни.
Хейуърд подпря телефона под брадичката си и започна да набира по клавиатурата.
– А проявленията?
– Води до мозъчни кръвоизливи, енцефалитичен шок, внезапна деменция, психоза и смърт. Няма да повярвате до какви дълбини на медицинските познания достигнах с този случай. Станало е пред студенти по време на лекция в университета в Луизиана.
– Сигурно е била ужасна сценка.
– Без майтап.
– Как изолирахте отровата?
– Не се наложи. Убиецът вежливо ни е оставил проба. Върху бюрото на Хамилтън.
Хейуърд спря да набира.
– Какво?
– Изглежда е отишъл най-безсрамно във временния кабинет на Хамилтън и я е оставил на бюрото му. Точно докато старият приятел е изнасял последната лекция в живота си. Смесил я е с кафето му половин час по-рано, което означава, че за известно време е бил на мястото. Престъпникът я е оставил да се вижда, сякаш ни изпраща своего рода послание. А може би просто се подиграва на полицията.
– Някакви заподозрени?
– Никакви. Никой не е забелязан да влиза или да излиза от кабинета на Хамилтън онази сутрин.
– Информацията общодостъпна ли е? Имам предвид отровата.
– Че става въпрос за отрова – да. А за това каква е – не.
– Някакви други доказателства? Каквото и да е?
– Знаете как е, криминалистите събират какви ли не боклуци, които трябва да бъдат анализирани, макар че едва ли нещо ще е от полза. С едно възможно изключение: един наскоро паднал човешки косъм с корен, който е достатъчен да ни даде ДНК-то. Не съответства на ДНК-то на Хамилтън или на секретарката му, нито пък на някого, който често посещава кабинета. С доста необичаен цвят – секретарката каза, че не си спомня човек с такъв цвят на косата да е идвал напоследък.
– И какъв е?
– Светлорус. Свръх светлорус.
Хейуърд имаше чувството, че сърцето й ще изскочи.
– Ало? Още ли сте там?
– Тук съм – каза тя. – Може ли да ми изпратите по факса списъка с доказателствата и ДНК-данните?
– Разбира се.
– Първото, което ще направя е да ви звънна в офиса и да ви оставя номера на факса си.
– Няма проблеми.
– И още нещо. Предполагам, че разследвате миналото на Хамилтън, познатите му, ей такива неща.
– Естествено.
– Да сте попадали на името Пендъргаст?
– Не може да се каже, че съм. Това някаква следа ли е?
– Приемете го за каквото искате.
– Добре тогава. Но ми направете една услуга – следващия път ми позвънете през деня. Много по-чаровен съм в будно състояние.
– Достатъчно очарователен бяхте, лейтенант.
– Южняк съм, предполагам, че е генетично.
Хейуърд остави телефона на вилката За известно време, може би десетина минути, тя остана неподвижна, загледана в него. После без да бърза върна папката „Хамилтън“ и взе друга – с етикет „Декър“, вдигна слушалката и започна да набира някакъв телефон.
28
Една сестра – висока, слаба и сбръчкана, облечена в черно и с бели чорапи и обувки, истински образ от „Семейство Адамс“ – провря главата си през махагоновата врата.
– Директорът ще ви приеме сега, господин Джоунс. Смитбак, който чакаше от доста време в дългия коридор на втория етаж на „Ривър Оукс“, скочи толкова бързо, че накара покривчицата, с която бе покрита облегалката на креслото, да излети.
– Благодаря – кимна той, докато я вземаше и връщаше на мястото й.
– Насам. – Тя покани вътре Смитбак и го поведе към един от другите мъждиви, богато украсени и както изглежда – безкрайни коридори.
Беше се оказало изненадващо трудно да се добере до аудиенция с директора. Изглежда „гостите“ често настояваха да се срещнат с д-р Тисандър, обикновено да съобщят, че стените им шепнат на френски или да поискат незабавно да спре да излъчва заповеди в главите им. А фактът, че Смитбак не бе склонен да разкрива по какви причини иска да се срещне с директора, бе направило нещата още по-трудни. Но Смитбак беше настоявал. Последната вечеря с Трокмортън и разходката около имението, която бе последвала – с косите погледи към тътрещите се и сякаш с празни очи восъчни фигури и намръщени изкопаеми, които изпълваха библиотеката и многобройните салони – беше последната капка, която накара търпението му да прелее. Загрижеността на Пендъргаст беше похвална, но той просто се питаше как ще издържи до следващия ден – или следващата нощ – в този зловещ мавзолей.
Смитбак бе измислил всичко. Щеше да наеме хотелска стая в Джърси сити, да си хваща влака към работата, да стои достатъчно далеч от Нора, докато целият този ужас премине. Можеше да се грижи за себе си. Трябваше да обясни всичко това на директора. Те не можеха да го държат тук против волята му!
Той последва тънката фигура на сестрата надолу по безкрайния коридор, отминавайки редица затворени врати със златно изписани номера. По някаква причина двама плещести санитари се движеха на крачка след него. Най-накрая коридорът свърши с внушителна врата, на която се виждаше една-единствена дума: Директор. Сестрата почука, след това безмълвно се отдръпна и направи знак на Смитбак да влезе.
Той й благодари и пристъпи. Вътрешността представляваше елегантен апартамент със стаи, облицовани в тъмно дърво и осветени от стенни свещници. В богато украсената с орнаменти мраморна камина пропукваше огън. Върху стените се виждаха идилични картини. Задната стена на главното помещение бе доминирана от сводест прозорец, който осигуряваше изглед към зимния пейзаж навън. Нямаше рафтове с книги, нито пък нещо друго, което да подсказва, че това е кабинетът на болничен директор, макар през една от двете странични врати на апартамента Смитбак да видя нещо, което приличаше на медицинска библиотека.
В средата на стаята стоеше огромно, покрито със стъкло бюро, с тежки, подобни на орлови нокти крака. Зад бюрото бе седнал д-р Тисандър и пишеше припряно. Той погледна за миг нагоре и се усмихна топло на Смитбак.
– Приятно ми е да ви видя, Едуард. Заповядайте, седнете.
Смитбак се настани. За минута-две единственият звук в стаята бе пропукването на огъня и скърцането на писеца. Най-накрая Тисандър остави писалката в комплекта върху бюрото, попи листа и го остави настрана. Облегна се назад в тежкия си кожен стол и се усмихна самоуверено, удостоявайки Смитбак с височайшето си внимание.
– Ето, с това свършихме. Кажете ми сега какво имате наум, Едуард? Как се адаптирате към живота в „Ривър Оукс“?
Гласът му беше нисък и мелодичен, а тънките черти на лицето му бяха омекотени от годините. Имаше куполовидно чело, от което бялата му коса се издигаше в отричаща гравитацията лъвска грива като на Айнщайн.
Смитбак забеляза, че двамата санитари застанаха до стената зад него.
– Да ви предложа нещо освежаващо? Газирана вода? Диетична сода?
– Нищо, благодаря. – Смитбак посочи санитарите. – Налага ли се да са тук?
Тисандър се усмихна съчувствено.
– Едно от правилата тук, уви. Това, че съм директор на „Ривър Оукс“ не означава, че съм над правилата.
– Добре, ако сте сигурен, че може да им се вярва, че ще си държат езика зад зъбите.
– Имам им абсолютно доверие. – Тисандър кимна окуражаващо и направи знак на Смитбак да продължи.
Смитбак се наведе напред.
– Предполагам знаете всичко за мен, защо съм тук.
– Естествено. – Топла, загрижена усмивка освети мъдрите черти на директора.
– Съгласих се да дойда тук за прикритие, заради собствената си безопасност. Но трябва да ви кажа, д-р Тисандър, че промених мнението си. Не знам доколко сте осведомен за убиеца, за когото се предполага, че ме преследва, но в крайна сметка мога да се грижа за себе си. Няма нужда да оставам повече тук.
– Разбирам.
– Трябва да се върна към работата си в Ню Йорк, в „Таймс“.
– И защо така?
Смитбак се почувства окуражен от възприемчивостта на д-р Тисандър.
– Работех върху много важна статия и ако не се върна ще я загубя и ще я получи друг репортер. Не мога да го допусна. Става дума за моята кариера. Много нещо съм заложил.
– Разкажете ми за статията, върху която работите.
– Отнася се до убийството на Дюшам – знаете ли случая?
– Разкажете ми го.
– Един художник – Дюшам – е бил провесен през прозореца на апартамента си и хвърлен върху стъкления покрив на ресторанта долу. Това е една от онези сензационни истории, които не се случват всеки ден.
– Защо смятате така?
– Заради странния стил на убийството, популярността на жертвата, заради факта, че убиецът изглежда е успял да остане напълно незабелязан – това е една супер-история. Не мога да оставя да ми се изплъзне.
– Можете ли да бъдете по-конкретен?
– Подробностите не са важни. Налага се да изляза оттук.
– Подробностите винаги са важни.
Смитбак усети, че оптимизмът започва да го напуска.
– Не е само работата. Става въпрос и за жена ми. Нора. Тя мисли, че съм в Атлантик сити под прикритие и работя по друга история за „Таймс“, но съм сигурен, че се тревожи за мен. Само ако мога да изляза оттук и да й се обадя, да й кажа, че съм добре. Оженихме се едва преди няколко месеца. Сигурен съм, че разбирате.
– Определено. – Директорът слушаше с подчертано съчувствие и внимание.
Смитбак, окуражен отново, продължи:
– Този предполагаем убиец, който ме преследва, той не ме безпокои. Мога да си отварям очите и да се пазя. Няма нужда да се крия тук повече и да се преструвам, че съм някакъв откачен.
Д-р Тисандър кимна отново.
– Ами-и-и, това е. Макар да бях настанен тук с най-добри намерения, фактът е, че не мога да остана тук и минута повече. – Той се изправи. – А сега, бихте ли били така любезен да ми поръчате кола? Сигурен съм, че агент Пендъргаст ще покрие разходите. Или аз ще се радвам да ви изпратя чек веднага щом се върна в Ню Йорк. Той ми взе портфейла и кредитните карти по пътя за насам. – Смитбак остана прав.
За миг над стаята легна тишина. След това директорът се наведе напред бавно, протегна ръцете си върху бюрото и преплете пръсти.
– Сега, Едуард – започна той с равния си любезен глас, – както знаете…
– И стига вече с този „Едуард“ – прекъсна го Смитбак с неприкрито раздразнение. – Името ми е Смитбак. Уилям Смитбак Джуниър.
– Моля ви, позволете ми да продължа. – Последва пауза, след това друга съчувствена усмивка. – Боя се, че не мога да се съглася с молбата ви.
– Това не е молба: това е изискване. Казвам ви, напускам! Не можете да ме задържате против волята ми.
Тисандър прочисти гърлото си търпеливо.
– Грижата за състоянието ви бе поверена на нас. Семейството ви е подписало документи за този избор. Вие сте се задължили да останете известно време за наблюдение и лечение. Ние сме тук, за да ви помогнем, а за да го направим ни е нужно време.
Смитбак гледаше невярващо.
– Извинете ме, д-р Тисандър, но не смятате ли, че можем поне да се откажем от прикритието?
– Какво прикритие можете да имате предвид, Едуард?
– Не съм Едуард! Исусе. Знам какво са ви казали и няма нужда да се преструвате повече. Трябва да се върна към работата си, към жена си, към живота си! Казвам ви, не ме е страх от никакъв убиец. Тръгвам си оттук. Веднага.
Лицето на д-р Тисандър запази благото си, търпеливо изражение.
– Тук сте, Едуард, защото сте болен. Това, което твърдите за работата си в „Ню Йорк Таймс“, за прикритието, под което се намирате, за това, че ви преследва убиец – тъкмо то е причината да сте тук.
– Какво? – заекна Смитбак отново.
– Както вече казах, ние знаем много за вас. Имам досие, дебело две педи. Единственият начин да се оправите е да погледнете истината в очите, да изоставите тези заблуди и фантазии, този измислен свят, в който живеете. Никога не сте имал работа в „Таймс“ или където и да е. Не сте женен. И никакъв убиец не е по петите ви.
Смитбак бавно се отпусна в стола си, като се подпираше на облегалките за всеки случай. Полазиха го ледени тръпки. Думите на Пендъргаст по пътя от Ню Йорк сити се завърнаха към него, натежали от нов, злокобен смисъл: Директорът знае всичко за вас. Той е отлично информиран и притежава всички необходими документи. Смитбак осъзна, че противно на това, което беше допуснал – противно на това, което Пендъргаст бе намекнал – директорът не знаеше нищо за заблудата. „Необходимите документи“ бяха по всяка вероятност юридическите документи за затварянето му тук. Внезапно му се разкри в цялата си пълнота планът на Пендъргаст да го предпази. Не можеше да си тръгне дори и да искаше. И всичко, което каза, всичките му възражения и отричания, разговорът за убиеца – само подкрепяха онова, което директорът бе научил, четейки папката му: че има халюцинации. Той преглътна и се опита да звучи колкото може по-логично и нормално.
– Д-р Тисандър, нека ви обясня. Човекът, който ме доведе тук е специален агент Пендъргаст, нали така? Той ми даде фалшива самоличност и ме остави тук с цел да ме защити от един убиец. Всичките тези документи, които имате, са фалшифицирани. Хитрост! Ако не ми вярвате, звъннете в „Ню Йорк Таймс“. Накарайте ги да изпратят моя снимка по факса, описание. Ще видите, че аз съм Уилям Смитбак. Едуард Джоунс не съществува.
Той спря, осъзнавайки колко налудничаво може да е прозвучало. Д-р Тисандър продължаваше да го слуша, усмихваше се, отдавайки му цялото си внимание – но сега Смитбак долови нюансите на това изражение. Беше състрадателно и може би примесено с лек израз на онова облекчение, с което нормалния наблюдава душевноболния. Това същото изражение, няма съмнение, имаше собственото му лице по време на вечерята снощи, докато слушаше Трокмортън да говори за бизнес-среща с Господ Бог.
– Вижте – започна той отново. – Сигурно сте чували за мен, чели сте мои книги. Написал съм три бестселъра: „Останки“, „Мощехранилницата“ и „Златото на Кивира“. Ако ги има в библиотеката ви, може сам да се уверите. И върху трите има моя снимка на задната корица.
– Е, значи се оказахте и автор на бестселъри, така ли? – Д-р Тисандър позволи на усмивката си леко да се разшири. – Ние не снабдяваме нашата библиотека с бестселъри. Те са подходящи за най-долната каста читатели и, което е най-лошо – превъзбуждат гостите ни.
Смитбак преглътна, опитвайки се да звучи като олицетворение на логиката и здравомислието.
– Д-р Тисандър, разбирам, че може да ви звуча налудничаво. Но ако бъдете така любезен да ми позволите да проведа един разговор от телефона, който е на бюрото ви – само един! – ще видите нещата другояче. Ще говоря с жена си или с моя редактор от „Таймс“. Всеки от тях ще ви увери, че аз съм Бил Смитбак. Само един разговор – това е всичко, за което ви моля.
– Благодаря ви, Едуард – каза Тисандър и се изправи. – Виждам, че ще се наложат много разговори с терапевта ви на следващия сеанс. Трябва да се връщам на работа.
– По дяволите, позвънете! – избухна Смитбак и се хвърли към телефона. Тисандър скочи с изумителна бързина и Смитбак усети ръцете си здраво стегнати на гърба от двамата санитари.
Той се съпротивляваше яростно.
– Не съм луд! А вие, кретени скапани, не можете ли да схванете, че съм толкова нормален, колкото сте и вие? Проведете шибания телефонен разговор!
– Ще се почувствате по-добре веднага, щом се върнете в стаята си, Едуард – каза директорът и седна отново в стола, възвърнал спокойствието си. – Скоро пак ще говорим. Моля ви, не се отчайвайте; често преходът към една нова ситуация се оказва труден. Искам да сте сигурен, че ние сме тук, за да ви помогнем.
– Не! – извика Смитбак. – Това е абсурдно! Това е пародия! Не можете да ми го причините…
Докато крещеше възмутено, Смитбак бе любезно – но твърдо – изведен от офиса.
