Текст книги "Сърцето на Луцифер"
Автор книги: Линкълн Чайлд
Соавторы: Дъглас Престън
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 21 (всего у книги 30 страниц)
49
Смитбак за пореден път пристъпи в елегантния кабинет на д-р Тисандър, този път с наръч книги под мишница. Беше осем часът. Доста след варварския час за вечеря тук в „Ривър Оукс“ – 17:30. Той намери психиатъра удобно седнал зад бюрото си, но тази вечер обичайният му израз на учтиво благоволение леко се разваляше от раздразнения блясък в очите.
– Едуард – рече д-р Тисандър. – При все, че съм извънредно зает, с удоволствие ще ви отделя пет минути.
Смитбак не изчака да го поканят да седне и стовари книгите върху бюрото.
– Размишлявах върху нещо, което казахте по време на разговора ни онзи ден – започна той. – Вие казахте: Тъжно е да лишиш една личност от свободата й, ето защо подобни процеси трябва да бъдат изпълнявани с необходимата скрупульозност.
– Възможно е да съм казал нещо такова, да.
– Казахте точно това. И на мен ми стана любопитно да разбера какъв именно е този процес.
Тисандър кимна благо.
– Изглежда сте останал доволен от нашата библиотека.
– Изключително доволен. Всъщност, открих точно това, което търсех.
– Колко хубаво – каза Тисандър, опитвайки се да демонстрира интерес, докато крадешком хвърляше поглед към часовника си.
Смитбак потупа най-горната книга.
– Законите на щата Ню Йорк, отнасящи се до задържане на умствено болните против волята им, са едни от най-стриктните.
– Осведомен съм. Това е една от причините, поради която има толкова много бездомници по улиците.
– Не е достатъчно семейството да подпише документите, за да затвори някого против волята му. Това е цял процес.
Последва ново, мъдро кимване от страна на Тисандър.
– Не е ли вярно, например, че съдия трябва да се е произнесъл дали човекът е non compos mentis?
– Вярно е.
– Но дори и съдията няма право да направи такова изявление. Освен при две условия. Помните ли кои са те, д-р Тисандър?
Този път психиатърът се усмихна искрено, очарован от възможността да демонстрира ерудицията си.
– Разбира се. Ако човекът – душевно или физически – представлява заплаха или за себе си, или за обществото.
– Правилно. В първия случай обикновено трябва да е налице намерение за самоубийство или реален опит, който да е освидетелстван в подпечатано писмо от лекар. Във втория случай, когато индивидът е опасен за обществото, най-често се предполага, че трябва да е бил арестуван.
– Доста сте се потрудили, Едуард – поклати глава Тисандър.
– А после, след обявяването за non compos mentis, трябва да се изготви и психиатрична оценка, която да препоръчва задържането против волята на пациента.
– Всичко това са стандартни процедури. А сега, Едуард, тъй като минава осем и светлините отдавна са изгасени, бихте ли…
Смитбак измъкна една от книгите в купчината.
– Ще свърша след минутка.
Тисандър се изправи и започна да подрежда листите по бюрото си.
– Стига да сте бърз. – Той кимна незабележимо и от сенките до вратата изникна един санитар.
Смитбак припряно издърпа някакъв лист от книгата и го подаде през бюрото.
– Съставих списък с документи, които – по закон – би следвало да са в досието ми.
Тисандър пое листа и го прегледа намръщено.
– Съдебна декларация. Документ, удостоверяващ опит за самоубийство – подписан от лекар, или заповед за задържане. Психиатрична оценка – Той продължи да чете. – Не се съмнявам, че всички са тук. А сега, Едуард, време е.
Санитарят пристъпи напред.
– Само още нещо – каза Смитбак.
– Благодаря ви, Едуард. – В плътния глас на Тисандър бе пропълзяла нотка на нетърпение.
– Един въпрос. Тази психиатрична оценка трябва да е в досието – кой я издава?
– Ние. Винаги. Със сигурност си спомняте разговора и тестовете, които направихте при идването си, Едуард.
– Ето къде скапа нещата, Тисандър. – Смитбак тръшна тежкия том обратно на бюрото за повече ефектност. – Точно тук се казва, че…
– Джонатан.
Едрият санитар изникна до Смитбак и го хвана за лакътя.
– Оттук, господин Джоунс.
– … Според закона – продължи Смитбак високо – психиатричната оценка не може да се прави от никой член на персонала на приемащото здравно заведение.
– Глупости! Заведете мистър Джоунс в стаята му, Джонатан.
– Истина е! – извика Смитбак щом санитарят го хвана за ръката. – През петдесетте един млад мъж бил затворен от семейството си в приют за душевноболни. Те заграбили наследството му. Ето защо след това бил издаден закон, който повелява, че оценката трябва да бъде направена от независим психиатър. Проверете го, страница 337, Романски срещу Болница „Рейнолд Стейт“…!
– Оттук, господин Джоунс – повтори санитарят и решително го повлече през персийския килим.
Смитбак заби пети в пода.
– Тисандър, когато изляза, ще съдя „Ривър Оукс“ и лично теб! А ако не успееш да направиш независимата оценка, ще загубиш делото – и това ще ти струва скъпо.
– Лека нощ, Едуард.
– Ще превърна това в цел на живота си. Ще те преследвам както фуриите преследвали Орест. Ще ти отнема всичко, което имаш, работата ти, репутацията ти, цялата болница. Както знаеш, богат съм като Крез! Провери в досието. Знам със сигурност, че тук вече си нарушил закона! Няма независима оценка и ти го знаеш!
Смитбак усети, че го влачат към вратата.
– И когато излезете, затворете вратата, ако обичате, Джонатан – каза д-р Тисандър.
– Тисандър! – отново викна Смитбак. – Можеш ли да си позволиш тази грешка? Ще загубиш цялата торта, заедно с черешката, проклет кучи…!
Джонатан плътно затвори вратата към кабинета.
– Хайде, Джоунс – рече той и леко побутна Смитбак към коридора. – Мирясайте най-сетне.
– Разкарайте мръсните си ръце от мен – кресна Смитбак и се замята.
– Хей, човече, просто си върша работата.
Смитбак се отпусна.
– Така е. Съжалявам. Предполагам, че тук е също толкова забавно да работиш, колкото и да си „клиент“.
Санитарят го пусна и Смитбак изтупа якето си.
– Е добре, Джонатан – каза той, като се опита да скалъпи някаква усмивка. – Ескортирай ме към клетката. Утре ще пробвам с нова стратегия.
Тъкмо докато завиваха зад ъгъла, гласът на Тисандър проехтя по коридора.
– Джонатан, доведете господин Джоунс обратно.
Джонатан се спря.
– Изглежда ще получиш още един шанс.
– Да бе.
Когато поеха назад, Смитбак чу тихия глас на мъжа зад гърба си.
– Късмет.
Той влезе в кабинета. Докторът седеше зад бюрото в скована поза. Смитбак видя собственото си досие, а до него лежеше отворена книгата, която бе посочил – страница 337.
– Седнете – рече Тисандър кратко. После кимна на санитаря.
– Можете да почакате отвън.
Смитбак се отпусна на стола.
– Мислите се за умен – каза психиатърът. Цялата фалшива доброта и благоволение си бяха отишли. Лицето му беше стегнато и посивяло като преварен картоф.
– Аз бях прав – промърмори Смитбак повече на себе си, отколкото на Тисандър.
– Чиста техническа подробност. В този щат няма психиатрична болница, която да прави независими оценки. Съмнявам се, че някой изобщо е чувал за този смехотворен закон. Но при тези обстоятелства не мога да си позволя да ви задържам тук.
– Адски сте прав, че не можете. Ще ви съдя оттук чак до Албания…
Тисандър затвори очи и вдигна ръка:
– Господин Джоунс, моля ви. Възнамерявахме да ви помогнем, но проклет да съм, ако оставя някакво разглезено мамино синче да развали цялото добро, което съм изградил през годините. Честно казано, не го заслужавате.
– Значи съм свободен?
– Веднага, след като напиша документите за освобождаване. За съжаление, вече е късно и няма да можете да си тръгнете преди шест сутринта утре.
– Утре?! – повтори Смитбак, като почти се страхуваше да повярва на ушите си.
– Вярвайте ми, с удоволствие бих се отървал от вас още сега. Джонатан?
Санитарят отново влезе.
– Господин Джоунс ще бъде освободен сутринта. Погрижете се да получи цялото необходимо внимание дотогава.
Те напуснаха кабинета и веднага щом вратата се захлопна, Смитбак се ухили:
– Джонатан, ще се омитам оттук.
Санитарят плесна вдигнатата му ръка с широка усмивка.
– Как го постигна, човече?
Смитбак сви рамене.
– Чиста гениалност.
50
Нора Кели се спря на пресечката на Седемдесет и седма и Мюзиъм Драйв и се загледа на север. Големият вход в романски стил към музея беше ярко осветен, а на фасадата висеше пететажен банер, който оповестяваше откриването. Улицата представляваше обичайният за Ню Йорк хаос от лимузини и черни Мерцедеси, бълващи всякакви известни личности и кинозвезди в кожи или в черни костюми, залени от фотографски светкавици. Вечният червен килим бе постлан по гранитните стъпала, обточени с въжета, все едно имаше кинопремиера, за да държат на разстояние пресата и непоканените.
От целия този театър й прилошаваше.
Марго Грийн бе брутално убита едва преди два дни и погребана тази сутрин, а музеят сякаш вече я бе забравил. За миг се запита какво ли ще стане, ако просто се обърне и се върне в апартамента си, но вече знаеше отговора: беше все едно да целуне кариерата си за сбогом. Предполагаше се, че тя е една от звездите на това шоу, според разясненията на Джордж Аштън. „Шоуто трябва да продължи…“
Тя си пое дълбоко въздух, придърпа вълненото си палто по-плътно към раменете и тръгна напред. Докато се приближаваше забеляза някаква суматоха. Група ниски, набити мъже, облечени в еленови кожи и увити в шарени одеала, стояха в кръг, като биеха барабани и припяваха. Някои размахваха китки димящ пелин. След миг изумление тя внезапно осъзна какво значи всичко това: протестиращите Тано бяха пристигнали. Виждаше как Манети, директорът на охраната, говори с тях и жестикулира, заобиколен от няколко ченгета и от музейната охрана. Изглежда суматохата бе започнала да привлича вниманието на гостите и някои от тях вече се стичаха да видят какво става.
– Извинете! – Нора си запроправя път през тълпата зяпачи, шмугна се под кадифеното въженце, тикна значката, която показваше, че е служител на музея под носа на протестиращия пазач и се доближи до индианците. Точно в този момент се появи красива млада жена, потънала в сълзи – някаква звезда или звездичка, ако се съдеше по шлейфа от папараци, който се влачеше след нея.
– Това е частна собственост – опитваше се да каже Манети на мъжа, който по всяка вероятност бе водачът на необичайната група. – Нямаме нищо против да протестирате, но го направете тук, на тротоара…
– Сър – започна вождът с тих глас. – Не протестираме, а се молим…
– Няма значение, това е частна собственост.
Звездата се присъедини към тях. Нора разпозна в нея киноактрисата Вонда Морсо, висока, екзотична и странно чуждоземна. За нея се шушукаше, че ще бъде обявена за най-добра актриса на предстоящите Оскари.
– Един момент! Защо не давате право на тези хора да се молят? – театрално се обърна тя към святкащите фотоапарати. Горичка от подвижни микрофони се залюля пред нея в стремежа си да улови всяка безсмъртна фраза, която би могла да се откъсне от устните й. Светнаха телевизионни прожектори.
Нора веднага осъзна надвисналия медиен скандал.
– Не казвам, че не могат да се молят – отвърна Манети изнервено. – Казвам само, че това е частна собственост и…
– Тези коренни американски жители се молят. – Марсо се обърна и попита, сякаш току що й бе хрумнало: – Но защо се молят?
– Молим се за нашите свещени маски, заключени в музея – отговори вождът.
– Заключили са вашите свещени маски?! – Лицето на актрисата се изкриви в престорен ужас.
Камерите забръмчаха.
Нещо трябваше да се направи – и то бързо. Нора се изблъска напред, като бутна на една страна полицая и на друга – Манети.
– Хей, един момент! – опита се да каже нещо директорът на охраната.
– Нора Кели, помощник куратор на изложбата – обясни тя на ченгето и размаха значката си пред всяко служебно лице, което мерна наоколо. После се обърна към директора на охраната.
– Аз ще се справя с това, господин Манети.
– Д-р Кели, тези хора навлизат в територията на музея…
– Знам. Ще се справя.
Манети млъкна. Странно как, помисли си Нора, резкият тон и проявата на авторитет – авторитет, който не притежаваше – можеха да обърнат нещата.
Тя погледна към водача на Тано и се изненада като видя колко бе стар – най-малко на седемдесет. Спокойствието и достойнството, изписани върху лицето му бяха впечатляващи. Това не беше младият, разярен активист, когото си бе представяла. Останалите мъже също бяха възрастни, някак закръглени и наметнати с вълнени одеала. Старият автобус „Фолксваген“, с който бяха пристигнали, истинска бричка, бе паркиран неправилно на Мюзиъм Драйв и паяците сигурно скоро щяха да го вдигнат.
– И’аа шас ели – дз ’ин ница – обърна се тя към мъжа. Вождът се взря в нея невярващо.
– И’аа шас – отвърна той припряно, сякаш току що се опомни. – Откъде…?
– Прекарах известно време с Тано пуебло – каза Нора. – Само това знам на вашия език, така че, моля ви, не ми отговаряйте. – Тя се усмихна и протегна ръка. – Нора Кели, един от кураторите на шоуто. Предполагам, че съм говорила с един от вашите хора.
– Говорихте с мен.
– В такъв случай вие сигурно сте господин Уаметоуа.
Старецът кимна.
– С какво мога да ви помогна? – попита тя.
– Те искат да се помолят – провикна се Морсо някъде отстрани.
Нора я игнорира и се постара да концентрира вниманието си върху Уаметоуа.
– Молим се на маските – отвърна той. – Искаме само това – да поговорим с нашите маски.
– Да поговорите с тях?
– Да. Да ги уверим, че сме тук, че ни е грижа за тях, че не са забравени.
С периферното си зрение Нора видя, че Манети върти очи.
– Това е толкова прекрасно! – просълзи се Морсо и обърна глава, така че камерите да хванат профила й. Пробляснаха още няколко светкавици.
– Ние вярваме, че маските са живи, че имат душа. Бяха сами, далеч от нас в продължение на дълго време. Сега сме тук, за да ги благословим и успокоим.
Внезапно решението я осени.
Тя се престори, че се замисля. От кратката седмица, която бе прекарала с Тано пуебло в дните, когато беше аспирантка, си спомни, че те гледат на всяко решение, което е взето бързо, като на лошо.
– Тук не е подходящото място за това – каза тя най-сетне.
– Тъкмо това се опитвах да кажа и аз… – започна Манети. Нора не му обърна никакво внимание.
– Чудя се дали не би се намерило по-добро място…
– Има такова – намеси се директорът, – тук, на тротоара.
Нора го стрелна с очи.
– Бихме искали да сме по-близо до нашите маски, а не по-далеч – отвърна Уанетоуа.
– Защо тогава не влезете? – обади се Нора.
– Няма да ни пуснат.
– Заповядайте като мои гости. Ще ви заведа при маските още сега, така че да можете да им поговорите насаме – преди отварянето на залата.
– Д-р Кели, полудяхте ли? – възрази Манети. Старейшината на Тано я гледа в продължение на минута.
После широкото му старо лице засия в сърдечна усмивка. Той се поклони с достойнство.
– Ееиш – ат дзи. Вие сте човек, мис Нора.
– Браво! – извика Морсо.
– Няма да допусна това – заяви директорът на охраната.
– Господин Манети, поемам пълна отговорност.
– Не можете хей така да вкарате тези хора в залата, преди да е прерязала лентата – това просто е невъзможно!
– Нищо не е невъзможно. Всъщност, точно така би трябвало да бъде. – Тя се обърна към индианците. – Господа, бихте ли ме последвали?
– Много ще се радваме.
Морсо пъхна ръката си под тази на стреснатия стар вожд и всички заедно тръгнаха след Нора, притискани от тълпата зяпачи и репортери.
– Сторете път на старейшините на Тано – подвикваше Морсо. – Сторете път! – Роклята й с пайети сияеше под прожекторите, а лицето й светеше от удоволствие, че така гениално е успяла да се превърне в център на внимание.
Като по магия тълпата се раздели, докато изкачваха покритите с червен килим стъпала. Тано запяха тихо и отново започнаха да бият барабаните си, докато прекосяваха ротондата и влизаха в „Небесната зала“, а Нора се озова лице в лице с цяла тълпа почти хипнотизирали величия, които гледаха възхитено преминаването на индианците през залата. Несъмнено всички те бяха убедени, че процесията е част от програмата. Кметът тръгна напред, усетил, както Морсо, подходяща възможност.
Манети ги следваше отзад, лицето му бе зачервено, но държеше устата си затворена – явно съзнаваше, че да продължи спора пред целия град ще бъде пагубно.
Сега пък Колъпи се втурна от тълпата.
– Нора! Какво, за бога…
Тя се наведе към него и бързо прошепна:
– Тано биха искали да получат няколко минути насаме с маските, преди лентата да бъде прерязана.
– Защо?
– За да се помолят и да благословят маските.
Само затова Колъпи се намръщи.
– Нора, сега не му е времето! Със сигурност може да почака.
Тя го погледна право в очите.
– Д-р Колъпи, моля ви да ми се доверите за това. Добре познавам индианците от югозапада, живяла съм и съм работила сред тях години наред. Не са дошли тук, за да причиняват проблеми или обществени скандали. Те просто искат за малко да се усамотят със своите маски. Нищо повече. Докато церемонията свърши, ще са си отишли. И всичко ще се успокои. Това е най-добрият начин да се справим с проблема и съм убедена, че ако помислите внимателно, ще се съгласите с мен. – Тя понижи глас още повече. – Освен това ни се отваря страхотна възможност пред медиите.
Колъпи я погледна. По патрицианското му лице се бе изписало изумление. След това премести поглед към Манети. Най-сетне се обърна към Тано, които очакваха решението му. Прочисти гърло и приглади коса. Челото му се бе набръчкано от напрегнатите мисли.
Внезапно на лицето му светна приветствена усмивка. Той протегна ръка към вожда:
– Добре дошли, господин…?
– Уаметоуа.
– Да, разбира се. Добре дошли! Музеят е щастлив да посрещне вас и вашите хора като представители на народа на Тано. Научих, че сте изминали дълъг път, за да видите Великите маски на Кива.
– Три хиляди и двеста километра.
През тълпата премина шепот. Камерите продължаваха трескаво да жужат.
– Толкова се радваме, че успяхте да дойдете навреме. Това е голяма чест за музея и лично за мен.
Пресата щеше да ги погълне. Нора изпита огромно облекчение: все пак всичко щеше да свърши добре.
– Нашият директор на охраната, господин Манети, ще ви заведе в залата, за да… ъ-ъ-ъ… останете с маските насаме. Господин Манети? Сигурен съм, че ще се справите с охранителните системи дори извън плана. И ги оставете сами, докато се молят.
– Да, сър.
– Ще бъде ли достатъчен половин час? – обърна се Колъпи към водача.
– Да, благодаря.
– Великолепно. А след това всички сте поканени да се присъедините към празника, господин Уем… ъ-ъ-ъ… Уем…
– Уаметоуа.
– Отлично. Можем ли да направим още нещо за вас?
– Засега това е напълно достатъчно. – Индианците кимнаха, огледаха се и закимаха и помежду си. – Да ви кажа честно, не очаквахме да бъдем посрещнати с такова уважение.
– Но моля ви! Толкова се радваме, че сте тук! – Колъпи се обърна към камерите с вече напълно възстановено хладнокръвие. – Музеят благодари на народа на Тано за привилегията да сподели тези забележителни маски с останалата част от света.
Морсо започна да ръкопляска и скоро цялата зала ехтеше от аплодисменти, а камерите улавяха всяка подробност.
Манети поведе групата индианци по коридора, говорейки в същото време по радиостанцията, а Нора се обърна и се насочи към най-близкия стол, където се отпусна. Не можеше да повярва, че е говорила с директора на музея по този начин. Коленете й бяха омекнали, сякаш бяха гумени.
Някак разсеяно, тя си помисли, че това беше най-подходящата елегия за Марго. Това беше толкова важно за нея, спора за маските и правото на Тано върху тях. Щеше да бъде безкрайно щастлива да види тези индианци как влизат в изложбената зала с внимание и респект.
Внезапно пред нея се появи една студена чаша с шампанско. Тя вдигна очи изненадано и видя Хюго Менцес, който стоеше зад нея; изглеждаше блестящ във великолепния си смокинг с шал яка, с вълнистата си бяла коса, сресана назад и сияещо лице.
Той взе ръката на Нора и сложи в нея студената чаша, потупа я нежно по гърба и седна.
– Някой казвал ли ти е колко си гениална? – ухили се той. – Това е най-страхотният рекламен удар, на който съм имал привилегията да бъда свидетел.
Нора поклати глава.
– Можеше да бъде и пълна катастрофа.
– Можеше да бъде катастрофа, ако ти не беше там. Но ти не само се справи с Тано, но направи така, че музеят да изглежда благосклонен и доброжелателен. Блестящо, направо блестящо! – Той се кискаше от удоволствие, а очите му искряха. Нора никога не го бе виждала толкова възбуден.
Тя отпи глътка шампанско. Изминалата седмица беше отвратителна – заплахите към Бил, укриването му, смъртта на Марго, стресът от откриването на изложбата, предупрежденията на Пендъргаст… Но в момента се чувстваше толкова изморена и изтощена, че не можеше да изпитва страх. Единственото, което искаше, бе да се прибере вкъщи, да заключи здраво вратата и да се свие в леглото. Но вместо това трябваше да изтърпи часове ораторстване, разменяне на официални реплики и принудително веселие.
Менцес нежно сложи ръка върху рамото й.
– Когато цялата тази бъркотия свърши, ти предлагам да си вземеш една седмица отпуск. Заслужаваш го.
– Благодаря. Иска ми се да можех да го направя още сега.
– Само още три часа.
Нора вдигна чашата си.
– Само още три часа – повтори тя и отпи нова глътка от шампанското.
Един струнен квартет засвири Хайдновия „Император“, когато тълпата тръгна към масите с храна. Бяха отрупани с блини с хайвер, прошуто, редки френски и италиански сирена, планини от хрупкави франзелки, плодове и зеленчуци, пресни стриди в канапета от натрошен лед, студени опашки от омар, пушена есетра… Други маси се огъваха под тежестта на вината и шампанското, а всеки трети човек изглежда бе келнер, който търчеше насам-натам със сребърен поднос, пълен с напитки и храна.
– Нора – каза Менцес, – налага се да пообиколиш.
Тя простена.
– Бог да ми е на помощ.
– Е, хайде, заедно ще посрещнем опустошаващите орди. – Той взе ръката й и двамата започнаха бавната си обиколка през тълпата. На всяка крачка я поздравяваха, а пресата я засипваше с въпроси. Малкото й представление с индианците изглежда бе минало изключително добре, защото всички смятаха, че отдавна е било планирано.
Когато най-сетне се върна на определената им маса, завари там още няколко души от отдела, включително Аштън – главния куратор на шоуто. След като похапнаха, Колъпи заедно с младата си жена се изкачи на подиума и изнесе кратка, но остроумна реч.
После дойде време за прерязването на лентата. Нора, Менцес, Аштън и още няколко от уредниците се подредиха на подиума, докато Колъпи с помощта на една огромна ножица, която се използваше само за такива случаи, преряза с едно щракване лентата. От тълпата се надигнаха радостни възгласи и внушителните врати към изложбата „Свещени образи“ се отвориха. Кимайки с усмивки, Менцес, Нора и останалите от отдела по антропология поведоха, следвани от възбудената тълпа.
Отне им около половин час, за да стигнат до далечния край на залата, тласкани от нетърпеливите гости. Нора потръпна, докато минаваха през сепарето, където Марго бе убита, но естествено, всички следи от местопрестъплението бяха заличени и никой, освен нея, изглежда не подозираше какво е ставало тук. Докато се отдалечаваше от мястото, тя почувства, че ужасът й се заменя от тиха гордост. Не можеше да повярва, че все пак са успели да подготвят всичко.
Менцес вървеше близо до нея, като отвреме навреме подхвърляше по някой комплимент за експонатите, които тя бе аранжирала. Тано бяха дошли и си бяха тръгнали, като бяха оставили няколко парченца тюркоаз, цветен прашец и царевично брашно върху сандъците с маските и до този момент никой не бе дръзнал да ги премести. Най-сетне, когато стигнаха последното отделение на залата, Менцес се обърна към Нора и се поклони.
– Вярвам, че изпълнихме дълга си – усмихна се той със сияещо лице. – Сега вече можеш дискретно да се оттеглиш. За съжаление аз имам още работа горе в кабинета си. Следващата седмица ще поговорим за отпуската, която ти дължа.
Поклони се отново и Нора с облекчение пое към най-близкия изход и оттам – към дома.