Текст книги "Сърцето на Луцифер"
Автор книги: Линкълн Чайлд
Соавторы: Дъглас Престън
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 22 (всего у книги 30 страниц)
51
Лари Ендърби взе решение – сигурно за петдесети път през последните два дни – да напусне и да не стъпва повече в това проклето място.
Не стига, че работеше в едно мазе без прозорци в Природонаучния музей, най-призрачното място в цял Ню Йорк. Просто не можеше да се отърси от ужаса от това, което бе открил преди два дни. Не му бяха дали дори един ден отпуска, не му предложиха съвет от психолог, даже не му благодариха. Все едно не го брояха за нищо. Сякаш и нея не брояха за нищо – просто си продължиха напред с изложбата, като че нищо не бе станало.
Марго Грийн. Не я познаваше добре, но през малкото пъти, в които се бяха срещали, винаги се държеше мило с него. Което не би казал за повечето куратори и за всички чиновници. Музеят се отнасяше така с всеки под определено ниво. Наемна ръка.
Но, трябваше да признае Ендърби, главното му недоволство идваше от това, че бяха избрали точно този момент – по време на най-големия купон от пет години насам – да вържат поредната зала към охранителната система. И сега вместо да похапва хайвер и шампанско с елегантните гости два етажа по-нагоре, той и колегите му отново бяха заточени в това мазе и си играеха с някакви софтуерни простотии. Естествено, и те бяха поканени на партито, както всички останали в музея. Но това само добавяше сол в раната.
Той се завъртя на стола си пред компютъра и въздъхна театрално.
– Върви ли? – попита от мястото си зад близкия монитор Уолтсмит, мениджър на проекта за подновяване на охранителната система.
След откритието на Ендърби отпреди два дни, Смити се държеше необичайно благо. Всички стъпваха на пръсти около него, сякаш бе починал някой от семейството му.
– Какво ще кажеш да прекъснем за малко и да отидем на купона? – предложи Ендърби. – Не бих отказъл няколко коктейлни скариди.
Смити поклати глава. Държеше бира в една ръка и клетъчен телефон в другата.
– Съжалявам, Лари, съмнявам се, че ще можем.
– Хайде де, Смити – обади се Джим Чой, софтуерният инженер, без да престава да се взира в изпълнения с цифри дисплей. – Дай ни само половин час. Ще се изненадаш като видиш колко скариди мога да излапам за толкова време. Партито почти свърши, скоро ще ометат всичката храна.
– Знаеш, че не можем да променяме графика. Зала „Морган“ е като всяка друга. Просто следващата по списък. Какво, ще върнем стрелките на атомния часовник пет минути назад и ще се надяваме никой да не забележи ли? – Смити се засмя над тъпата си шега.
Чой завъртя очи. Мениджърът не се славеше с особено остроумие.
Въпреки общото си раздразнение, Ендърби трябваше да признае, че Смити не е лош шеф. Беше се изкачил по стълбицата на йерархията и при все че бе едва на трийсет и пет, вече можеше да се нарече стар музеен служител. Беше истински педант и общо взето нямаше чувство за хумор, но ако си съвестен работник и си вършиш работата, те гледаше като писано яйце. Смити не беше виновен, че важните клечки настояваха новата охранителна система да е инсталирана и да работи от днес за вчера.
Смити се изправи и прекоси стаята, минавайки покрай рафтове със свързани в мрежа компютри и сървъри, докато стигна до седемдесетина малки монитори, наредени амфите-атрално. Повечето от тях показваха черно-бели изображения на празните музейни зали и експонатите. В десния долен ъгъл обаче екраните, следящи „Небесната зала“, показваха оживление. От мястото си Ендърби наблюдаваше с натежало сърце как дребните човешки фигурки танцуват и сноват по екрана. На горния етаж кураторите вървяха рамо до рамо с разни звездни хубавици, а той седеше тук като троглодит в това подземие. Наистина, можеше и да е по-лошо – можеше да работи в „Ямата“, централният охранителен офис на музея, който беше два пъти по-просторен, но неприятно задушен и натъпкан дори с повече апаратура от тази тук. По-лошо, но не много.
Смити погледна накриво към бирата си.
– Окей, готови ли сте да започнем с последния тест?
Никой не отговори.
– Ще приема това за „да“. – Той се обърна и набра нещо на клавиатурата си. – Зала „Морган“, последна проба на обновената охранителна система, 28-и януари, 20:28 ч.
Боже, винаги изкарва нещата така, сякаш от това зависи животът ни, помисли си Ендърби и погледна към Джим Чой, който отново завъртя очи.
– Лари, какъв е статусът на системата? – попита Смити.
– Изглежда ми наред.
– Джим, я ми дай един ъпдейт на лазерната решетка в зала „Морган“.
Последва кратко тракане на клавиши.
– Готов е за пускане – отвърна Чой.
– В такъв случай задействай първо ниво на теста.
Всички замълчаха, докато Смити и Чой едновременно активираха два независими теста. Ендърби, чиято работа бе да наблюдава поведението на старата охранителна система, докато новата проработи, се взираше в монитора си. Това сигурно бе четиридесетата зала, в която подновяваха охраната И при всяка подмяна трябваше да се извършат стотици дреболии. Можеше да изкарва три пъти по-голяма заплата в някоя богата начеваща компания в Пало Алто. И тогава сигурно нямаше да се спъва в разни трупове посред нощ.
Смити вдигна поглед от клавиатурата си.
– Джим, кажи ми резултата.
– 78OE4F3 hех.
– Потвърждавам. Продължаваме. – Смити вдигна телефона и набра някакъв номер.
Ендърби наблюдаваше отегчено. Знаеше, че Смити се обаждаше на момчетата в „Ямата“, за да ги предупреди кога ще стане превключването – просто едно напомняне, в случай, че някой новак се стресне като види мигащите монитори. Винаги едно и също. Старата система трябваше да се дезактивира. Щеше да има един деветдесетсекунден период, в който новата система да се задейства. А после щяха да я подложат на двайсетминутен последен тест, за да се уверят, че инсталирането е успешно. През тези двайсет минути щяха само да си въртят синджирчетата. След това новата система най-готне щеше да заработи с пълен капацитет, а старата да остане като резервен вариант. Той се прозя така широко, че челюстите му изпукаха. Звукът беше придружен от недоволното куркане на червата му.
– Централна охрана? – тъкмо казваше Смити в слушалката. – Кой е на телефона, Карлос ли? Здрасти, обажда се Уолт Смит от Технологичния център. Активираме лазерите в зала „Морган“. Ще започнем след около пет минути. Точно така. Ще се обадя пак, когато инсталацията завърши.
Той остави слушалката на вилката и погледна Ендърби.
– Хей, Лари! – Гласът му прозвуча меко.
– Какво?
– Колко време каза Чой, че му е необходимо да изяде скаридите?
– Само трийсет минути – услужливо се обади Чой. Смити се наведе напред и се облегна на бюрото си.
– Вижте какво, ако се справим с инсталацията и пуснем двайсетминутния тест, ще ви дам четвърт час почивка. Четвърт час, включително времето, което ще ни отнеме да отидем дотам и да се върнем.
Ендърби живна.
– Горе на партито?
Смити кимна. Чой се ухили широко.
– Току що ме спечели за цял живот.
– Хубаво. Да видим тогава колко бързо можем да отхвърлим списъка със задачите. – С тези думи Смити се извърна към компютъра си.
52
Хюго Менцес пъхна ключа си в служебния асансьор и се понесе от втория към петия етаж. Когато излезе от кабината закрачи замислено по дългия, лъскав коридор. Офисите на ку-раторите бяха разположени от двете страни: стари дъбови врати с матирани стъкла, върху всяка се виждаше – изписано на старомодна златна пластинка – името на куратора, дори и на тези, назначени съвсем наскоро. Менцес се усмихна, изпита нещо като носталгия по старата грамада с нейните овехтели традиции.
Той спря пред вратата на кабинета си, отвори я и влезе колкото да вземе платнената си чанта, която го придружаваше почти навсякъде. После заключи след себе си и продължи към отсрещния край на коридора, където се виждаше врата без табелка. Отключи я и пристъпи по стълбището оттатък, спусна се два етажа по-долу и се озова в тъмна, пуста зала – залата на индианците от северозападния бряг. Това бе една от най-старите зали в музея, истински бисер на музейното дело на късния деветнадесети век. Вътре миришеше на стар кедър и пушек. Маски, тотемни колони и купи от аспид проблясваха в тъмните ниши. Менцес спря да вдъхне от въздуха с наслада. След това премина бързо през празната зала и през още няколко други, докато накрая стигна до голяма метална врата с надпис:
Диамантена зала „Морган“
Очите му се спряха с любов на вратата в цялото й стоманено великолепие. Отбеляза си наум присъствието на видеокамерите от двете страни, които се взираха надолу в него като черни мънистени очи – само че – той добре знаеше това – в момента те не работеха. Той се усмихна отново, извади един голям, кръгъл часовник от джоба на жилетката си и го погледна. Макар по форма да наподобяваше на джобен часовник, това бе всъщност модерен дигитален хронометър. По циферблата му числата се сменяха с огромна скорост с точност до хилядни от секундата.
Часовникът регистрираше времевите сигнали от същия сателит, който използваше и охранителната система на музея.
Той почака, докато хронометърът отмери определена точка във времето с тихо изписукване. Остави го веднага, бързо пристъпи през вратата, допря ухо до нея, след което светкавично прокара магнитната си карта през четящото устройство. Вратата не се отвори; вместо нея на нивото на очите се разкри малко прозорче с ретинен оптичен скенер.
Менцес наклони глава, свали меките контактни лещи от очите си и ги прибра в приготвения за това пластмасов контейнер, а после пристъпи към оптичния четец. През лицето му премина лъч светлина; настъпи моментна тишина, след което едно тихо изщракване оповести отварянето на ключалката. Той бързо се шмугна през вратата в залата отвъд нея и чу как тя автоматично се затваря зад гърба му.
С пъргавост на движенията, изненадваща за напредналата му възраст, Менцес коленичи, отвори чантата си и се залови за работа. Първо с рязко дръпване свали бялата си лъвска грива, бутна перуката в чантата, а после бръкна в устата си и извади пет гумени протези за бузите и брадичката Това действие доведе до потресаваща трансформация във формата и очевидната възраст на лицето. Още няколко ловки движения – и рунтавите вежди, както и няколко старчески петна – изчезнаха.
После, все още коленичил, мъжът извади от чантата повече от дузина малки зъболекарски огледалца, закачени на странни поставки с различни форми и големини, всички от.
изящно обработен месинг. Последваха ги някакви черни предмети, свързани помежду си, една пачка тънки фолиеви листи, няколко малки режещи сечива, екзотични на вид метални инструменти и четири-пет лепкави тампончета с големината и формата на зърна от леща.
След като всичко това бе подредено на пода с военна прецизност, човекът зачака спотаен и неподвижен, като се взираше в хронометъра в ръцете си. Само веднъж вдигна глава и огледа залата пред себе си. Тя бе тъмна, съвсем тъмна, без дори най-слабото сияние, което да издава необичайното й съдържание. Мракът беше част от охраната, тъй като единствената електромагнитна радиация вътре се състоеше от невидими инфрачервени лъчи. Дори и безбройните лазерни А лъчи, които пресичаха помещението бяха инфрачервени и следователно – незабележими за невъоръжено око. Но той нямаше нужда от светлина: бе репетирал това стотици пъти в точно копие на тази зала, което сам бе конструирал.
Часовникът отново изписка тихо и той светкавично се раздвижи. Със скоростта на копой се стрелкаше из стаята и поставяше заболекарските огледалца на точно определени места, като всяко бе нагласено под точния ъгъл.
След две минути бе готов и отново застана на мястото си до вратата, като дишаше бавно и равномерно и държеше часовника в ръка.
Следващото изписукване му подсказа, че лазерните лъчи отново са се включили – сега вече пренасочени да обикалят стените, вместо да се пресичат из залата. Новата система включваше серия от въртящи се лазерни решетки, несъмнено техниците долу в мазето вече се поздравяваха за поредния успешен тест.
Мъжът отново зачака, вгледан в циферблата. Поредно изписукване го изправи на крака, като този път нагласи фолиото върху лещите на видеокамерите, поставени на многобройни стратегически позиции. Прозрачните за просто око фолиеви листи всъщност бяха ецвани с холограми, които реагираха силно на инфрачервена светлина и пресъздаваха точната картина, към която инфрачервените видеокамери бяха насочени – с изключение, разбира се, на мъжа. Когато камерите се включеха отново, щяха да отразяват същия скучен пейзаж, както и преди. Само че той нямаше да е истински.
Гъвкав като котка, мъжът отново се оттегли в ъгъла и за пореден път изчака предупреждението на хронометъра.
Този път той пробяга покрай стените на залата, като слагаше във всеки ъгъл по една малка черна кутия, свързана с жици към малък акумулатор. Това бяха мощни радарни съоръжения като тези които използваше пътната полиция, само че модифицирани така, че да неутрализират новата радарна система на музея, за която се твърдеше, че е толкова чувствителна, че може да засече движението на хлебарка по килима.
След като радарните неутрализатори бяха инсталирани и активирани, мъжът се изправи, отупа коленете си и се засмя сухо и хрипливо. С почти лениви движения извади фенерче от чантата, включи го и мътната зелена светлинка заигра из залата – дължината на вълната беше избрана нарочно, така че никой от деликатните магнитни сензори да не може да я улови.
Човекът небрежно се отправи към центъра на залата, където се издигаше четирикрак стълб, на върха на който бе положена дебела плексигласова кутия. Наведе се и се взря през нея. Върху богатата сатенена подложка лежеше тъмният силует на сърцевиден диамант с необичайни, почти невероятни размери: „Сърцето на Луцифер“, гордостта на музея, определен като най-ценният диамант в целия свят. Със сигурност бе най-красивият.
Добро начало.
С помощта на един от малките резци мъжът изряза дупка в плексигласа. После чрез няколко тънки, създадени тъкмо за тази цел инструмента, както и няколко от малките лепкави тампончета той бръкна вътре и извади диаманта, като внимаваше да не позволи на „спусъка“ под камъка да се задейства. С едно сръчно движение постави на мястото на диаманта голямо стъклено топче, което щеше да натиска надолу „спусъка“.
Мъжът задържа камъка в ръката си, осветявайки го за миг с фенерчето. На зелената светлина изглеждаше черен и мъртъв, безцветен почти като парче въглен. Но той не се притесняваше: знаеше, че червените диаманти винаги изглеждат черни под зелена светлина. А този диамант бе червен – или по-точно – с богат канелен оттенък, но без следа от кафяво. Сините диаманти се получаваха при наличието на бор или водород, заключени в кристалната решетка, зелените – в резултата на естествена радиация, жълтите и кафявите – в присъствието на азот, а розовите – на микроскопични ламели. Но този цвят? Никой не знаеше.
Той го вдигна и го освети отзад. Виждаше собствените си очи да се отразяват и умножават от фасетите му, създавайки сюрреалистичен калейдоскоп и все повече и повече очи, стотици очи, които се взираха под всякъкви ъгли вътре в камъка. Той го въртеше и се наслаждаваше на гледката.
А най-странното от всичко бе, че очите имаха различни цветове: едното лешниково, а другото – млечно белезникавосиньо.
53
Лари Ендърби седеше на бюрото си в технологичния център и пухтеше измъчено. Празнотата в стомаха му бе заменена с неприятно чувство на преситеност. По-точно – чувстваше се като гойно прасе. Той се оригна и разхлаби колана си. Липсваше само едно лимонче в устата му.
Погледна към колегите си Уолт Смит и Джим Чой. Смити, който – верен на природата си – бе действал умерено, спокойно се взираше в мониторите. Не можеше да се каже същото за Чой, пльоснат пред своя терминал с изцъклен поглед. През петнайсетте минути, които Смити им бе отпуснал, Чой действително бе демонстрирал впечатляваща способност да поглъща скариди и шампанско. Ендърби се отказа да брои скаридите на шейсет и втората.
Той се оригна отново и потупа стомаха си предпазливо. Бяха стигнали до масата с храната тъкмо навреме: останалите почти се бяха наплюскали. Имаше няколко зрънца хайвер по ризата му и той ги разкара с нокът. Но четвъртата чаша с шампанско, която бе погълнал в последния момент, вероятно бе грешка. Надяваше се само да се задържи да не повърне до края на смяната. Хвърли поглед на часовника: само още час. Щяха да се убедят, че ъпгрейдваната охранителна система на зала „Морган“ работи, след което да преминат през процедурата за дезактивирането на старата. Нищо особено: беше го правил стотици пъти и сигурно можеше да го свърши и насън.
Прозвуча дълбок звън.
– Това е рече Смити. – Двайсет минути. – Той погледна към Чой. – Какво е състоянието на системата в зала „Морган“?
Чой примигна малко неадекватно към монитора си.
– Тестът завърши без инцидент. – Очите му пробягаха по картината, която показваха видеокамерите. – Залата изглежда наред.
– Погрешни логвания?
– Никакви. В системата няма отклонения.
– А лъчевата модулация?
– На всеки пет минути, както е програмирано. Отново без отклонения.
Смити се отправи към стената от монитори. Ендърби го наблюдаваше как се взира в картината, предавана от камерите в диамантена зала „Морган“. Виждаше едно след друго сандъчетата със скъпоценни камъни, които проблясваха леко на инфрачервената светлина. Нямаше никакво движение, разбира се: веднъж щом лазерните лъчи се активираха след заключването на залата, дори на пазачите не се позволяваше да влизат във високо охраняемите зони.
Смити изръмжа одобрително, след което вдигна вътрешния телефон.
– Карлос? Уолт от технологичния център е. Завършихме двайсетминутната проверка на лазерната решетка на зала „Морган“. Как изглеждат нещата от централния офис на охраната? – Пауза. – Да, добре. Ще свършим стандартните процедури.
Той остави телефона и се обърна към Ендърби.
– Тия в „Ямата“ казват, че всичко е на шест. Приключвай, Лари. Аз ще помогна на Джим да свърши останалата работа по лазерната решетка.
Лари кимна и приближи стола си до бюрото. Време беше да включи старата охранителна система на резервен режим. Той примигна, обърса уста с опакото на ръката си и започна да набира серия команди.
После внезапно се облегна назад.
– Странна работа.
Смити го изгледа.
– Какво има?
Ендърби посочи светодиода, който стоеше до бюрото му. В левия му горен ъгъл блестеше червена точка.
– Когато включих първа зона на режим стендбай, системата ми даде код червено.
Смити се намръщи. „Код червено“ показваше задействане на алармата. В зала „Морган“ той можеше да се активира само ако диамантът е преместен от подложката си.
– Коя зона беше?
– Първа.
Ендърби се обърна към друг компютър и набра нещо, за да провери.
– Само един-единствен диамант. „Сърцето на Луцифер“.
– Но това е съвсем в средата на залата. – Смити се приближи отново към видеомониторите и напрегнато се взря в единия. – На мен всичко ми изглежда наред. Явно става дума за някаква софтуерна засечка. – Той отново погледна Ендърби. – Включи втора зона.
Ендърби набра още няколко команди в главния си терминал. На светодиодния екран незабавно светна втора червена точка.
– Пак ми дава код червено.
Смити се приближи с притеснено изражение на лицето. Ендърби се взираше в екрана. Устата му бе пресъхнала, а алкохолната мъгла бързо се разсея.
– Опитай се да ги включиш всичките – каза Смити. – Всички зони в залата.
Ендърби си пое дълбоко въздух и набра нещо кратко на клавиатурата. После се облегна назад потресен.
– О, не! – задъха се той. – Не!
Малкият светодиод на бюрото му бе разцъфнал като коледно дръвче в червено.
За миг се възцари шокирана тишина. После Смити махна с ръка успокоително.
– Хайде да не се паникьосваме. Явно софтуерът е засякъл. Вероятно става дума за някаква несъвместимост между новатата и старата система. Няма защо да правим от мухата слон. Лари, изключи модулите на старата система един по един. И после рестартирай.
– Не трябва ли да докладваме на централния офис?
– Какво? И да се направим на глупаци? Ще докладваме след като разрешим проблема.
– Окей. Ти си шефът. – И Ендърби започна да чука по клавишите.
Смити изтипоса лека усмивка и посочи към видеоекраните, показващи празната зала с блестящите диаманти в сандъчетата си.
– Искам да кажа – я погледнете! – тази зала изглежда ли ви ограбена?
Ендърбъри се закиска. Може би Смити все пак имаше някакво чувство за хумор.
54
Д’Агоста превключваше каналите на портативната полицейска радиостанция, която бе взел от Ролса и се вслушваше да разбере дали някой полицай не говори за тях. Появата им на летището беше размърдала служителите на реда по цял Лонг Айлънд от Куинс до Бриджхемптън. Властите бяха открили Ролс Ройса на паркинга и идентифицирали откраднатата Тойота. Пендъргаст и Д’Агоста бяха успели да избегнат няколко пътни засади, като се придържаха към обиколни пътища и подслушваха полицейските честоти.
Намираха се в мрежа и тя се затягаше.
Все пак Пендъргаст продължаваше да търси, като спираше във всяка денонощна бензиностанция или магазин и отказваше да се предаде. Но на Д’Агоста всичко това му изглеждаше като безнадеждна задача, приличаше му на онзи вид изцеждаща, брутално форсираща полицейска работа, която отнемаше часове и рядко даваше резултати.
Пендъргаст наби спирачките пред поредния магазин в Яфанг, който изглеждаше точно като петнайсетината други, през които вече бяха минали: стъклени врати и болезнено зеленикави флуоресцентни светлини, които отбиваха мрака. В някакъв момент, мислеше си Д’ Агоста, щяха да попаднат на служител, който е чул, че ги преследват. И това щеше да е краят.
Пендъргаст се измъкна от Тойотата като котка. Сякаш го изгаряше жесток, неугасим пламък. Занимаваха се с тази работа повече от дванайсет часа и през цялото това време, прекарано в редуване на търсене и изплъзване от преследвачи, той бе изрекъл само няколко думи, които не се отнасяха пряко до случая. Д’Агоста се питаше колко време може да издържи агентът.
Пендъргаст влезе в малкото магазинче и върху съненото лице на продавача се появи объркване: агентът дори не го изчака да се надигне от удобния си стол зад плота, откъдето явно гледаше някакъв филм.
– Специален агент Пендъргаст, ФБР – каза той с обичайния си хладен глас, който кой знае как успяваше да прозвучи заплашително без да бъде груб, и размаха значката си под носа на слисания служител. Едновременно с това Д’Агоста се протегна и изключи телевизора и между тях легна внезапна, изнервяща тишина.
Краката на стола, върху който седеше мъжът, изтропаха по пода, докато той рязко се изправяше.
– ФБР? Ами да, хубаво, добре. Какво да направя за вас?
– Откога сте на смяна? – попита Пендъргаст.
– От полунощ.
– Погледнете ги! – Той извади разпечатките, които бе взел от летище „Кенеди“ и му ги показа. – Виждали ли сте този мъж? Би трябвало да е минал предишната нощ някъде между един и три.
Продавачът взе снимката, мръщейки лице. Д’Агоста го наблюдаваше внимателно и леко се отпусна, когато разбра, че човекът не е чул за издирването им. Хвърли поглед навън към тъмната магистрала. Почти четири след полунощ. Беше само въпрос на време. Никога нямаше да попаднат на следа, беше все едно да търсят игла в копа сено. Полицаите щяха да ги намерят и…
– Аха – обади се човекът. – Видях го.
Въздухът в малкия магазин се наелектризира.
– Погледнете и тази снимка, ако обичате. – Пендъргаст му подаде втора разпечатка – Искам да сте сигурен. – Говореше тихо, но тялото му беше напрегнато като навита пружина.
– Да, това пак е той – промърмори мъжът. – Спомням си странните му очи, малко ме шашнаха.
– А видяхте ли тази кола? – попита Пендъргаст и извади трета снимка.
– Ами не мога да кажа, че си спомням – мина през колонката за самообслужване, нали разбирате. Не се заглеждах много.
Пендъргаст прибра снимките.
– А името ви е…?
– Арт Малек.
– Господин Малек, можете ли да кажете дали с него имаше още някой?
– Влезе сам в магазина. Както казах, не съм излизал, така че не знам дали е имало още някой в колата. Съжалявам.
– Всичко е наред. – Пендъргаст прибра снимките в сакото си и се приближи още повече. – А сега ми кажете точно какво си спомняте от престоя му.
– Ами… Дойде миналата нощ, както сам казахте, сигурно ще да е било към три сутринта. Не стана нищо необичайно. Спря, сам си зареди колата и влезе да плати.
– Кеш.
– Точно така.
– Забелязахте ли нещо интересно?
– Всъщност не. Имаше странен акцент, малко като вашия. Да не се обидите, де – добави Малек припряно. – Като се замисля, доста приличаше на вас.
– С какво беше облечен?
Човекът очевидно се опитваше да си спомни.
– Сещам се само, че имаше тъмна горна дреха. И дълга.
– Направи ли нещо друго, освен да плати?
– Мисля, че се поразходи из магазина, но не купи нищо.
При тези думи Пендъргаст замръзна.
– Предполагам, че имате охранителни камери?
– Разбира се.
– Бих искал да видя лентите от миналата нощ.
Мъжът се поколеба.
– Системата ги рециклира на всеки трийсет часа и ги изтрива, когато…
– В такъв случай спрете охранителната система веднага! Трябва да видя записа.
Човекът направо подскочи, за да се подчини и хукна към задната стаичка.
– Изглежда най-сетне попаднахме на следа – каза Д’Агоста.
Пендъргаст впери почти мъртви очи в него.
– Тъкмо наопаки. Диоген се е надявал да намерим това място.
– Откъде знаеш?
Пендъргаст не отвърна.
Продавачът се появи запъхтян с видеолентата в ръце. Пендъргаст извади военния филм от видеото и бутна вътре записа от охранителните камери. На екрана се появи гледка откъм тавана, показваща целия магазин, а в левия долен ъгъл просветваха датата и часът. Агентът натисна бутона за превъртане, после спря, превъртя отново. След минута беше открил записа от три сутринта на 28-и януари. Превъртя половин час назад, за да не пропуснат нещо. После пусна лентата на бързи обороти.
Качеството на черно-бялата картина беше лошо. Пътеките между рафтовете потрепваха мъгливо върху екрана. Отвреме навреме някоя фигура се втурваше напред, подскачаше насам-натам като топче за пинг-понг, грабваше по нещо от рафтовете и отново изчезваше.
Внезапно Пендъргаст натисна един бутон и касетата се завъртя с нормална скорост. На екрана се бе появил още един човек. Той се разхождаше нагоре надолу, а очите му – различни отсенки на сивото – потърсиха и се спряха точно върху охранителната камера.
Беше Диоген. По лицето му се разля усмивка и той небрежно бръкна в джоба си, откъдето извади лист хартия. Разгъна го и безгрижно го протегна към камерата.
BRAVO, FRATER! УТРЕ СЕ ОБАДИ НА 466 И ПОТЪРСИ ВИОЛА. ТОВА ЩЕ БЪДЕ ПОСЛЕДНИЯТ НИ РАЗГОВОР. НЕКА ЗАПОЧНЕМ НОВ ЖИВОТ!
VALEAS.
– 466? – изненада се Д’Агоста. – Но това не е легитимен номер за спешни случаи…
После се спря. Не беше телефонен номер, осъзна той, а адрес. Първо авеню №466 беше подземният вход при „Белвю“, който водеше към моргата на Ню Йорк сити.
Пендъргаст се надигна, извади касетата и я прибра в джоба си.
– Можете да я задържите – каза продавачът услужливо, докато си тръгваха.
Агентът се плъзна зад волана, запали Тойотата, но не потегли. Лицето му бе посивяло, очите – полузатворени.
Настъпи ужасна тишина. Д’Агоста не знаеше какво да каже. Чувстваше се почти физически зле. Сега бе по-лошо, отколкото в „Дакота“ – по-лошо, защото през последните дванайсет часа бяха имали поне надежда. Нищожна, но все пак надежда.
– Ще проверя полицейските честоти – рече той сковано. Щеше да е безсмислено действие, просто нещо, с което да се занимава. Дори разговорите на полицаите за издирването им бяха за предпочитане пред тежкото безмълвие.
Пендъргаст не каза нищо, когато Д’Агоста включи радиостанцията.
От слушалката се изля водопад от френетични прекъсващи се гласове.
Д’Агоста инстинктивно погледна през прозореца. Нима ги бяха открили? Но пътищата около бензиностанцията бяха съвсем празни.
Той се облегна назад и смени честотата. Още истерични гласове изпълниха купето.
– Какво, по дяволите, става? – Д’Агоста започна да натиска бутона за смяна на честотите. Почти половината канали звучаха така и в разговорите не ставаше дума за тях. В града изглежда ставаше нещо голямо. Той се заслуша, опитвайки се да разбере какво е то и изведнъж забеляза, че Пендъргаст също внезапно е застанал нащрек.
По настоящата честота разговаряха за някакъв обир в Природонаучния музей. Изглежда диамантена зала „Морган“ е била ударена.
– Премести на канала за команди и контрол – каза Пендъргаст.
Д’Агоста набра.
– … Рокър каза да изпотите техниците – казваше един глас. – Това е работа на човек отвътре. Ясно е като бял ден.
Д’Агоста слушаше невярващо. Рокър в четири сутринта? Трябва да беше нещо катастрофално.
– Всичко ли са взели? Включително „Сърцето на Луцифер“?
– Аха. И проверете кой е знаел кодовете на охранителната система, направете списък. Бързо! И на музейната охрана.
– Разбрано. Кой е застрахователят?
– „Уърлд“.
– Мили боже, ще се изприщят като научат за това…
Когато погледна към Пендъргаст, Д’Агоста бе шокиран от съсредоточеното изражение на лицето му. Странно как в един такъв момент на дълбока криза можеше да остане толкова погълнат от нещо, което нямаше връзка с проблема им.
– Президентът на музея е на път. Освен това са измъкнали кмета от леглото му, а знаете, че той е готов да разпне всеки, който го обезпокои по маловажни причини…
– Някой е ограбил диамантената зала – възкликна Д’Агоста. – Предполагам, че това временно ни е поставило на втори план.
Пендъргаст не каза нищо. Д’Агоста се стресна от погледа му.
– Хей, Пендъргаст, добре ли си?
Агентът обърна сребристите си очи към него.
– Не – прошепна той.
– Не разбирам. Това какво общо има? Някакъв обир на диаманти…
– Всичко общо. – Той погледна навън към зимния мрак. – Всички тези брутални убийства, всичките подигравателни бележки и писма… са били само хвърляне на пясък в очите. Жестока, студенокръвна, садистична подигравка.
Той внезапно даде газ и се понесе обратно към квартала, през който току що бяха минали.
– Къде отиваме?
Вместо да отвърне, Пендъргаст наби спирачки пред някаква сграда. Посочи един пикал, паркиран на алеята. „ПРОДАВА СЕ“ – бе написано на предното му стъкло.
– Имаме нужда от нова кола – заяви той. – Приготви се да преместиш радиостанцията и лаптопа в тази.
– Ще купуваме кола в четири сутринта?
– За крадените съобщават твърде бързо. А ние имаме нужда от повече време.
Пендъргаст излезе от колата и тръгна по късата циментова пътека. Натисна входния звънец кратко, после още веднъж. След минута лампите на втория етаж светнаха. Един прозорец се отвори със скърцане и се чу глас:
– Какво искате?
– Пикала. Важи ли още офертата?
– По дяволите, приятелче, знаеш ли че е четири сутринта?
