Текст книги "Сърцето на Луцифер"

24

Уилям Смитбак Младши крачеше из разкошната си стая на третия етаж в „Ривър Оукс“. Трябваше да признае, че Пендъргаст е бил прав: мястото беше прекрасно. Стаята му беше луксозно обзаведена, макар и в стил, който си бе отишъл с викторианците: тъмни тапети от мачкано кадифе, огромно легло с балдахин, тежка махагонова мебелировка По всичките четири стени висяха картини в позлатени рамки: натюрморт с плодове в купа; залез над океана; пасторален пейзаж с крави и копи сено. Всички бяха масло, не бяха репродукции. Всъщност, нищо не бе заковано за пода или стените, но Смитбак бе забелязал липсата на остри предмети и чувстваше обида, че коланът и вратовръзката му бяха свалени при влизането. Също така се набиваше на очи подчертаната липса на телефон.

Той се приближи към големия прозорец и замислено се загледа навън. Валеше сняг, едрите пухкави снежинки се блъскаха в стъклото. Отвън, в гаснещата светлина, се виждаше широка поляна, граничеща с жив плет и градини, в момента потънали под тежки преспи. Градините бяха заобиколени от висока каменна стена, отвъд която имаше гори и лъкатушещ път, свързващ планината с най-близкия град, на девет километра оттук. Върху прозореца нямаше решетки, но по всичко личеше, че малките плътни оловни стъкла трудно биха били разбити.

Просто от инат, той се опита да отвори прозореца. Макар да не се забелязваше никаква ключалка, прозорецът отказа да помръдне. Смитбак опита по-силно. Нищо. Той се обърна и тръсна глава.

„Ривър Оукс“ беше огромно имение, кацнало върху по-ниските върхове на Кетскилс: провинциалното убежище на комодор Корнелиъс Вандербилт от дните преди Нюпорт сега бе превърнато в приют за душевноболни от привилегированата класа. Санитарите и сестрите носеха дискретни черни униформи вместо обичайните бели и бяха готови да удовлетворят всяка нужда на „гостите“. С изключение на незначителните задължения и часовете за терапия, той нямаше разписание. И храната беше фантастична: Смитбак, чието задължение бе да помага в кухнята, бе разбрал, че главният готвач е носител на Cordon Bleu, най-високото признание, което би могъл да получи за кулинарните си умения.

Въпреки всичко, Смитбак се чувстваше нещастен. През няколкото часа, прекарани тук, той се бе опитал да се успокои, че всичко това е за негово добро, че тук ще се търкаля в невъобразим лукс. Това бе такъв стил на живот, който при други обстоятелства би приел с отворени обятия. Казваше си, че трябва да се отнася към това като към драма, която един ден може да превърне в книга. Изглеждаше невероятно някой да иска да го убие.

Но този разговор със самия себе си вече заплашваше да се изтърка. В момента на идването си тук той все още беше замаян от високоскоростното преследване, бе занемял от внезапността, с която животът му се бе преобърнал. Но сега имаше време да помисли. Доволно много време. И въпросите – мрачните хипотези – продължаваха да прииждат.

Каза си, че поне няма защо да се тревожи за Нора. Докато се движеха по магистрала Ню Йорк й беше звъннал, използвайки телефона на Пендъргаст, като съчини историята, че „Таймс“ го изпраща със секретна задача в Атлантик сити, за да отрази казино-скандал, и известно време няма да може да се свързва с никого. Имаше уверенията на Пендъргаст, че Нора е в безопасност, а не знаеше случай, в който Пендъргаст да е грешал. Изпитваше вина, че лъже Нора, но в края на краищата го правеше за сигурността й, пък и можеше да й го обясни по-късно.

Работата беше онова, което измъчваше съзнанието му. Добре, да речем, че в редакцията повярват, че е болен – беше сигурен, че Пендъргаст ще бъде убедителен. Но междувременно Хариман щеше да си царува на воля. Смитбак знаеше, че когато най-накрая се върне след „възстановяването“ си, щеше да е късметлия да получи дори историята за „Ухажора“.

А най-лошото беше, че изобщо не знаеше колко време може да се наложи да остане тук.

Той се обърна и закрачи отново из стаята, почти обезумял от тревога.

В този момент на вратата леко се почука.

– Какво има? – каза той раздразнено.

Една възрастна сестра провря слабата си глава в стаята, гарваново-черната й коса бе прибрана отзад в строг кок.

– Вечерята е сервирана, господин Джоунс.

– Ще дойда веднага, благодаря.

Едуард Джоунс, разстроеният син на инвестиционен банкер от Уолстрипт, нуждаещ се от спокойствие, почивка, малко разпускаща терапия и изолация от трескавия свят навън. Наистина му се виждаше много странно да играе Едуард Джоунс, да живее на място, където всички го мислят за някой друг. И по-специално, че не е съвсем наред в главата. Само познатият на Пендъргаст, директорът на „Ривър Оукс“ – някой си д-р Тисандър – знаеше истината. Смитбак го бе мернал, докато Пендъргаст се занимаваше с документите за настаняване; все още не му се бе удала възможност да разговарят лично.

Той излезе и затвори вратата след себе си – върху вратите нямаше никакви ключалки – и тръгна по дългия коридор. Стъпките му не създаваха никакъв шум по дебелия розов килим. Коридорът беше облицован в лакиран махагон на шарки, по-тъмен на резбованите фризове. И още маслени картини по стените. Единственият звук бе стенанието на вятъра отвън. Огромното имение изглеждаше обвито в свръхестествена тишина.

Коридорът извеждаше до широка площадка с голямо стълбище. Той дочу ниски гласове иззад ъгъла и, воден от инстинктивното любопитство на репортера, забави крачка.

– … Не знам колко време още мога да издържа да работя в тази лудница – произнесе груб мъжки глас.

– О, стига си се оплаквал – долетя втори, по-висок глас. – Работата е лека, добре плащат. Храната е страхотна. Лудите са мили и кротки. Какво, по дяволите, не му е наред на положението?

Бяха двама от санитарите. Смитбак спря, неспособен да се удържи, и се заслуша.

– Не му е наред това, че е на майната си. На върха на планина, посред зима, наоколо няма нищо освен дървета. Бърка ти в мозъка.

– И току виж си се върнал като „гост“. – Вторият санитар се изкикоти силно.

– Не, сериозно ти говоря. – Гласът звучеше обидено. – Познаваш ли госпожица Хевисхъм?

– Откачалката Нели? Какво за нея?

– Как все се оплаква, че вижда хора, които не са тук.

– Всички на това шибано място виждат хора, които не са тук.

– Е добре, тя ме накара аз също да видя нещо. Стана днес рано следобед. Отивах към петия етаж, когато случайно погледнах през прозореца на стълбището. Там имаше някой, мога да се закълна. Отвън, в снега.

– Да бе, как не!

– Казвам ти, видях го. Тъмна фигура, движеше се между дърветата. Но когато погледнах отново, беше изчезнал.

– Аха. И колко чашки „Джак Даниелс“ беше обърнал преди това?

– Нито една. Така е, както ти казвам, това място е…

Смитбак, който се бе придвижил предпазливо до края на коридора, загуби равновесие и залитна към площадката. Двамата мъже в черни униформи изведнъж се дръпнаха встрани, а израженията им се стопиха в безстрастни маски.

– Можем ли да ви помогнем, господин… господин Джоунс? – попита единият.

– Не, благодаря. Просто слизам до трапезарията. – И Смитбак продължи надолу по широкото стълбище с цялото достойнство, което можа да събере.

Трапезарията представляваше обширно помещение на втория етаж, което напомняше на Смитбак мъжки клуб на Парк авеню. Имаше най-малко петдесет маси, но залата беше толкова голяма, че спокойно би могла да побере още дузина. Всяка маса бе покрита с колосана ленена покривка и подредена с блестящи сребърни прибори. От тавана висяха искрящи полилеи. Независимо от изисканата обстановка, изглеждаше направо варварско да ядеш вечерята си в пет след обед. Вече имаше седнали гости около някои от масите, хранеха се методично, бъбреха тихо или гледаха унило в нищото. Други се тътреха бавно към местата си.

О, Господи, помисли си Смитбак. Вечерята на живите мъртъвци. Той се огледа.

– Господин Джоунс? – Отнякъде изникна един санитар, раболепен като метр д’отел, със същата самодоволна усмивка на превъзходство зад маската на сервилност. – Къде ще благоволите да седнете?

– Ще опитам ей там – каза той и посочи една маса, току що заета от мъж, който мажеше франзела с масло. Той бе безупречно облечен: скъп костюм, снежнобяла риза, красива копринена вратовръзка, и изглеждаше най-нормалният сред групата. Той кимна на Смитбак, когато журналистът се настани на стола отсреща.

– Роджър Трокмортън – представи се мъжът и подаде ръка. – Очарован съм да се запознаем.

– Едуард Джоунс – отвърна Смитбак, поласкан от сърдечното посрещане. Той взе менюто от келнера и въпреки усилието си бързо бе погълнат от дългия списък с предложения. Най-сетне се спря не на едно, а на две основни ястия – камбала а’ла Морни и вратна пържола от младо агне – заедно със салата от аругула с яйца от дъждосвирец в аспик. Той отбеляза избора си върху картата до мястото си за сядане и я подаде заедно с менюто на келнера; след това отново се обърна към Трокмортън. Беше приблизително на годините на Смитбак и изглеждаше поразително добре с грижливо сресалата си руса коса и ухаещ леко на скъп афтършейв. Нещо в него напомни на Смитбак за Брайс Хариман; около него се разнасяше същият полъх на благороднически титли и много пари.

Брайс Хариман…

Уловил изпитателния поглед на мъжа отсреща, Смитбак с голямо усилие прогони образа от съзнанието си.

– Е – произнесе той, – какво ви води тук? – Едва след като зададе въпроса, осъзна колко неуместен е той.

Но не изглеждаше мъжът да го е възприел погрешно.

– Вероятно същото, което и вас. Луд съм. – После се усмихна, за да покаже, че се шегува. – Сериозно, малко съм изнервен и баща ми ме изпрати тук за кратка … ъ-ъ-ъ… почивка. Нищо сериозно.

– От колко време сте тук?

– Няколко месеца. А вас какво ви води насам?

– Същото. Почивка. – Смитбак се замисли за някакъв начин да насочи разговора в друга посока. Всъщност, за какво си говорят лудите? Спомни си, че пълните откачалки ги държаха в тихото отделение, което се намираше в друго крило. Гостите тук, в главната част на имението, бяха просто „разстроени“.

Трокмортън сложи хлебчето си в една чиния и предвзето попи устните си с платнената салфетка.

– Едва днес пристигнахте, нали?

– Точно така.

Келнерът донесе питиетата им – чай за Трокмортън и доматен сок за Смитбак, който се дразнеше, че не може да получи обичайния си малцов скоч. Очите му отново се плъзнаха по залата. Всички тук се движеха така апатично, говореха толкова тихо: изглеждаше като банкет на забавен кадър. Исусе Христе, не мисля, че ще мога да понеса това още дълго. Опита се да си напомни думите на Пендъргаст – че той е мишената на убиец, че пребиваването му тук осигурява безопасност не само на него, но също и на Нора. Дори и за краткия му престой тук положението бе трудно поносимо. Защо би го преследвал опасен килър? Нямаше смисъл. Като нищо. Мерцедесът и куршумът можеше да са предназначени за Пендъргаст, не за него. Пък и Смитбак знаеше как да се оправя. Беше попадал в рисковани ситуации и преди – някои от тях наистина рисковани…

Той за пореден път върна мислите си обратно към сътрапезника си.

– И така, какво… какво мислите за това място? – попита той малко недодялано.

– О, старата бърлога всъщност не е толкова лоша – При тези думи в очите му блесна весело пламъче, което накара Смитбак да помисли, че той може и да е намерил сродна душа.

– Не е ли твърде изморително всичко това? Да не излиза човек навън?

– През есента беше по-приятно, разбира се. Местността е величествена. Признавам, снегът ни задържа вътре, но всъщност къде толкова има да „излизаме“?

Смитбак се опита да смели думите му.

– Е, с какво се занимавате, Едуард? – попита Трокмортън. Смитбак преговори наум „брифинга“ на Пендъргаст.

– Баща ми е инвестиционен банкер. Уолстрийт. Работя за фирмата му.

– И моето семейство е на Уолстрийт.

На Смитбак му просветна.

– Не сте онзи Трокмортън, нали?

Мъжът се усмихна.

– Боя се, че да. Или поне – един от тях. Ние сме доста голямо семейство.

Келнерът се върна с основните ястия – североамериканска пъстърва за Трокмортън и двойката блюда – камбала и агнешко за Смитбак. Трокмортън хвърли поглед към преливащите порции на сътрапезника си.

– Мразя да гледам хора без апетит – рече той. Смитбак се разсмя. Този приятел въобще не беше луд – поне от това, което се виждаше.

– Никога не пропускам безплатен обяд. – Той вдигна ножа и вилицата си и ги заби в камбалата. Чувстваше се все по-добре. Храната беше великолепна. А и този Роджър Трокмортън изглеждаше доста свестен. „Ривър Оукс“ можеше да се окаже достатъчно поносима за някой и друг ден, ако имаше с кого да си говори. Разбира се, налагаше се да внимава да не се разкрие.

– Какво правят по цял ден хората тук? – смутолеви той с уста, пълна с риба.

– Моля?

Смитбак преглътна.

– Как си прекарвате времето?

Трокмортън се изкиска.

– Водя си дневник и пиша поезия. Отвреме навреме се опитвам да съм в крак с пазара. Когато времето е хубаво, обичам да се разхождам из околностите.

Смитбак кимна и набоде друго парче риба.

– А вечерите?

– Ами-и-и… в салона на първия етаж има билярдни маси, а в библиотеката може да се играе бридж или вист. Има и шах – забавно е, когато успея да си намеря партньор. Но голяма част от времето просто чета. Напоследък – главно поезия. Миналата вечер например започнах „Кентърбърийски разкази“. Наистина великолепна поема.

Смитбак кимна одобрително.

– Любимата ми част е Разказът на мелничаря.

– Струва ми се, че аз най-много обичам Пролога. Пълен е с толкова надежда за обновление, за възраждане.

Трокмортън се облегна назад в стола си и цитира началните строфи:

– „Когато с благи дъждове април/ бе мартенската жажда утолил/ и беше влял във всяка суха жила/ на пролетта живителната сила…“

Смитбак се насили да си спомни Пролога и успя да изцеди няколко стиха.

– Какво ще кажете за това: „Така се случи, че на път за там/ край Саутуерк във хана неголям/ веднъж за малко спрях да си почина…“

– „… ловейки риба, а зад гърба ми – спечена земя“. (Из „Пуста земя“ – Т.С. Елиът. – Б.пр.)

На Смитбак, който бе насочил цялото си внимание към агнешкото, му отне известно време да регистрира промяната.

– Един момент. Това не е Чосър, това е…

– „Пфу угасвай, свещице кратка!“ (Из „Макбет“ – У Шекспир. – Б.пр.) – Трокмортън се изправи вдървено, беше целият внимание.

Смитбак спря, докато се опитваше да набоде парче месо на вилицата си и усмивката замръзна на лицето му.

– Моля?

– Чухте ли нещо току що? – Трокмортън отново се заслуша, наклонил глава на една страна.

– Ами-и-и… не.

Трокмортън отново наклони глава.

– Да, ще се погрижа незабавно.

– За какво ще се погрижите?

Мъжът го погледна раздразнено.

– Не говорех на вас.

– О, съжалявам.

Трокмортън стана, попи устните си и прилежно сгъна салфетката.

– Надявам се, че ще ме извините, Едуард, но имам бизнес среща.

– Разбира се – кимна нервно Смитбак, усещайки скованата усмивка върху устните си.

– Да. – Мъжът се наведе напред и произнесе със заговорнически шепот: – Не мога да не призная, че това е ужасна отговорност. Но когато Той дойде и ни призове, кои сме ние, че да откажем?

– „Той“?…

– Господ Бог. – При тези думи той се изправи отново и разтърси ръката на Смитбак. – За мен бе удоволствие. Надявам се скоро пак да се видим.

И излезе с наперена походка от залата.