Текст книги "Сърцето на Луцифер"
Автор книги: Линкълн Чайлд
Соавторы: Дъглас Престън
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 13 (всего у книги 30 страниц)
29
Докато Марго приготвяше вечерята в кухнята, Нора използва момента да разгледа неочаквано големия й и елегантен апартамент. До стената стоеше пиано, върху чиято стойка бяха подпрени нотите на мелодия от някакво бродуейско шоу; близо до него висяха няколко зоологически щампи от деветнадесети век на странни животни. По-голямата част от рафтовете на стената бяха заети от книги, а върху останалите бяха сложени различни интересни предмети – римски монети, египетско стъклено шишенце за парфюм, малка колекция от птичи яйца, връхчета на стрели, индианско гърне, парче изхвърлено от водата чворесто дърво, вкаменелост от рак, морски раковини, два птичи черепа, няколко образци от минерали и самородно злато – миниатюрен музей на чудатостите. На отсрещната стена висеше нещо, в което Нора разпозна изумително изработен килим от навахите.
Тя си помисли, че това определено говори нещо за Марго – явно беше много по-интересен човек, отколкото изглеждаше на пръв поглед. Пък и това, че разполагаше с далеч повече пари, отколкото Нора бе очаквала. Апартаментът не беше евтин, още по-малко пък сградата, в която се намираше.
Гласът на Марго долетя от кухнята.
– Съжалявам, че те изоставих, Нора. Идвам след минутка.
– Мога ли да помогна?
– Няма нужда, почини си. Червено или бяло?
– Ще пия каквото ти пиеш.
– Значи бяло. Ще хапнем риба.
Нора вече бе усетила мириса на сьомга, сварена в рибен бульон с ароматни подправки, който идваше от кухнята. Миг по-късно Марго влезе, носейки поднос с хубаво парче риба, гарнирана с копър и резенчета лимон. Тя го остави на масата и след малко се върна с изстудена бутилка вино. Напълни по една чаша за Нора и за себе си и се отпусна на стола.
– Това е съвършената вечеря – каза Нора, впечатлена не само от готвенето, но и от факта, че Марго си бе направила този труд.
– Помислих си, че Бил има ангажимент, шоуто наближава и ти сигурно се нуждаеш от почивка.
– Така е, но не очаквах нещо толкова приятно.
– Обичам да готвя, но рядко имам възможност – точно както все не ми остава време за срещи с мъже. – Тя се усмихна криво и отметна назад късата си кестенява коса с рязко движение. – Е, как върви шоуто?
– Това е първата нощ от седмица, в която съм си тръгнала преди полунощ.
– Ау!
– Едва се държим. Не знам как ще стане, но всички, които са минали през това се кълнат, че накрая се получава.
– Знам как е. Както изглежда, и аз трябва да се върна в музея тази вечер.
– Наистина?
Марго кимна.
– Да довърша следващия брой на „Музеология“.
– Господи, Марго! Защо тогава си губиш времето да приготвяш вечеря и да ме каниш?
– Шегуваш ли се? Нали и аз трябва да излизам понякога от тази стара и прашна дупка, та макар и за няколко часа. Повярвай ми, за мен това наистина е удоволствие. – Тя отряза парче сьомга и го сложи в чинията на Нора, после сложи и на себе си, добавяйки по няколко парчета задушени аспержи и малко кафяв ориз.
Нора я гледаше как аранжира храната и се чудеше как е могла до такава степен да се заблуждава за някого. Истина беше, че Марго се бе показала при първите им няколко срещи като по-скоро упорита, отколкото като крехка и отстъпчива, но извън музея тя изглеждаше съвсем различен човек, с великодушен характер, което изненада Нора. Марго силно се бе постарала да заглади злобната си забележка на заседанието на персонала, като не само се извини, но и и покани Нора на домашно приготвена вечеря.
– Както и да е, само исках да знаеш, че продължавам напред с тази статия. Може и да е изгубена кауза, но е нещо, което чувствам, че трябва да направя.
Нора изпита възхищение. Дори с подкрепата на Менцес това беше смел ход. Тя самата се бе изправяла срещу музейната администрация и знаеше, че това не е лесна работа – някои чиновници можеха да бъдат изключително отмъстителни.
– Ужасно смело от твоя страна.
– Ами, не знам дали това е смелост. Но е истинска глупост. Казах, че имам намерение да го направя и сега се чувствам така, сякаш трябва да го направя, макар членовете на управата да са настроени вече срещу мен.
– И срещу първата ти статия.
– Първата – и по всяка вероятност – последна.
– Продължавам да мисля както и преди. И макар да не съм съгласна с теб, аз подкрепям правотото ти да я публикуваш. Можеш да разчиташ на мен. Мисля, че всички в отдела биха се съгласили, с изключение може би на Аштън.
Марго се усмихна.
– Знам. И наистина го оценявам, Нора.
Нора отпи от виното. Погледна етикета: „Верментино“, беше много хубаво. Бил, непоправим сноб на тема вино, я бе научил на доста неща през последните година-две.
– Трудно е да си жена в музея – каза тя. – Макар че нещата са много по-добре, отколкото бяха, все още не могат да се видят много жени декани или шефове. Вземи и борда на директорите – практически той се състои от адвокати и инвестиционни банкери, горящи от амбиции за социално издигане, две трети от тях са мъже и въобще не ги интересуват науката и образованието.
– Разочароващо е, че такъв топ-музей не може да се справи по-добре.
– Такъв е животът. – Нора опита парченце сьомга. Беше вкусна, може би най-вкусната, която бе опитвала.
– Е, Нора, ще ми разкажеш ли как се запознахте с Бил? Аз го познавам от музея, от времето, когато още бях студентка. Не изглеждаше семеен тип. Въпреки всичко, ми допадаше. Но естествено, никога не му го показах. Беше голям образ.
– Допадаше ти? Когато за пръв път го видях, си помислих, че е най-големият нещастник, когото съм срещала. – Тя се усмихна на спомена – Седеше в една лимузина и раздаваше автографи на книгите си в проклетия от бога град Пейдж, Аризона.
Марго се разсмя.
– Направо го виждам. Странно, той обикновено прави лошо първо впечатление, но после осъзнаваш, че всъщност има златно сърце… и лъвски кураж.
Нора кимна бавно, изненадана от нейната проницателност.
– На мен обаче ми отне известно време да схвана това, да прозра зад позата му на „безстрашен“ репортер. Бил и аз сме много различни, но смятам че в брака това помага. Не бих понесла да съм омъжена за някой като мен – твърде властна съм.
– И аз – кимна Марго. – Какво правеше в Пейдж?
– Това е дълга история. Ръководех археологическа експедиция в страната на каньоните – Юта, а Пейдж беше мястото на нашето рандеву.
– Звучи страхотно.
– Така е, даже повече от страхотно, както се оказа. След това започнах работа в музея „Лойд“.
– Шегуваш се! Значи си била там, когато се сгромолясаха?
– Те повече или по-малко се бяха сгромолясали преди още да отворят врати. Предполага се, че Палмър Лойд е бил хванат неподготвен. Но тъй или иначе на този етап бях вече изгорила мостовете си и резултатът бе, че пак останах без работа. Така че се приземих тук.
– Е, загубата на музея „Лойд“ е печалба за нас.
– Говориш за залата с диамантите – каза Нора шеговито. – Когато плановете за откриването на музея „Лойд“ се осуетиха, нюйоркският музей връхлетя отгоре им като лешояд и с помощта на щедрите дарения на един богат патрон купи световноизвестната диамантена колекция на Палмър Лойд за собствените си зали със скъпоценни камъни.
Марго се засмя.
– Стига бе! Знаеш, че говоря за теб.
Нора отпи глътка вино.
– Ами ти, Марго? Каква е твоята история?
– Работех тук като докторант по етнофармакология. Това беше по време на музейните убийства – онези, които Бил описа в първата си книга. Чела ли си я?
– Поднасяш ме. Една от предпоставките да излизаш с Бил беше да си чел всичките му книги. Всъщност, той никога не е настоявал за това, но намеците бяха дебели.
Марго избухна в смях.
– Съдейки по това, което съм прочела – рече Нора, – ти си преживяла някои удивителни приключения.
– И още как! Кой казва, че да се занимаваш с наука е скучно?
– Какъв вятър те довя обратно в музея?
– След като защитих доктората си отидох да работя във фармацевтичния конгломерат „Джийн Дайн“. В действителност, постъпих така само за да зарадвам майка си: тя отчаяно искаше да вляза в семейния бизнес, което аз категорично отказвах да направя. Да работя за „Джийн Дайн“, да правя много пари в корпоративна среда беше някаква утеха за нея. Горката мама! Обичаше да повтаря, че не може да проумее защо искам да прекарам целия си живот в изучаване на хора с костени обици на носовете. Както и да е. Парите бяха страхотни, но корпоративният свят просто не ми беше по вкуса. Предполагам, че не съм отборен играч – или блюдолизец. И ето, че един ден ми се обади Хюго Менцес. Знаеше, че по-рано съм работила в музея и бе попаднал на някои от моите изследвания за „Джийн Дайн“ върху традиционната медицина. Питал се какво бих отговорила на едно предложение да се върна в музея. Мястото в „Музеология“ тъкмо се беше овакантило и той искаше да кандидатствам. Така и направих и ето ме тук. – Тя кимна към чинията на Нора. – Допълнително?
– Няма да ти откажа.
Марго й сипа друго парче сьомга, след което добави и на себе си.
– Предполагам, не си чула за междущатското шествие на Тано – произнесе тя, забила поглед в чинията.
Нора погледна остро.
– Не. Нищо не съм чула.
– Музеят се опитва да го държи под сурдинка с надеждата да не изтича информация. Но мисля, че след като ти си един от кураторите на шоуто, трябва да знаеш за това. Тано са започнали своего рода протестна демонстрация от Ню Мексико към музея, за да поискат връщането на маските. Смятат да се разположат пред самия музей в нощта на откриването и да изпълняват танци, да пеят песни и да раздават брошури.
– О, не! – изстена Нора.
– Успях да говоря с водача на групата. Религиозен старейшина. Оказа се много симпатичен човек, но в същото време страшно непреклонен що се отнася до целта и причината на действията им. Тези хора вярват, че във всички маски живеят духове и искат да ги умилостивят, да им покажат, че не са забравени.
– Но точно в нощта на откриването? Това ще бъде истинско бедствие!
– Те вярват – каза Марго меко.
Нора вдигна поглед към нея, а острите думи вече бяха на езика й. Но после омекна.
– Предполагам, че си права.
– Наистина се опитах да ги разубедя. Споменавам ти го само защото си помислих, че ще оцениш малко подкрепа.
– Благодаря. – Нора се замисли за миг. – Аштън ще получи нервна криза.
– Как издържаш да работиш с този човек? Какъв идиот!
Нора избухна в смях, удивена от прямотата на Марго. Това, разбира се, беше вярно.
– Трябва да видиш какъв е напоследък, как се суети около изложбата, крещи на всички и размахва ръце.
– Спри дотук! Не искам да си представям повече.
– А после влиза Менцес – тук пошушне думичка, там кимне и за пет минути свършва повече работа, отколкото Аштън би могъл за цяла сутрин.
– На това му се вика урок по мениджмънт. – Марго кимна към чашата на Нора. – Още?
– Моля.
Тя напълни чашите и на двете и после вдигна своята:
– Много жалко, че кадифеният подход на Менцес не е толкова ефикасен с нас, жените. Я виж двете с теб как сме се хванали за косите!
Нора се разсмя.
– Ще пия за това.
И те чукнаха чаши.
30
Беше точно два след полунощ, когато Смитбак открехна вратата на стаята си. Хвърли плах поглед през тясната цепнатина и затаи дъх. Коридорът на третия етаж бе пуст и тъмен. Внимателно разшири отвора на вратата с още няколко сантиметра и се осмели да погледне и на другата страна.
Чисто.
Затвори отново вратата и се облегна на нея. Сърцето му щеше да изскочи от гърдите, но той си каза, че това се дължи единствено на факта, че от толкова отдавна чака този миг. Бе лежал кротко в леглото с часове, преструвайки се на заспал, като междувременно нанасяше финалните щрихи по своя план. По-рано същата вечер се бяха чули обичайните приглушени стъпки отвън, а около единайсет сестрата бе влязла да го погледне и като се увери, че лежи неподвижно, го остави да спи. От полунощ насам не се чу никакъв звук.
Смитбак отново сграбчи топката на вратата. Време беше да пристъпи към действие.
След избухването му пред директора го повикаха на вечеря както обикновено. Посочиха му мястото и му подадоха меню, сякаш нищо не бе станало – изглежда пристъпите на халюцинации бяха обичайни за живота в „Ривър Оукс“. После свърши своя дял от работата в кухнята, като връщаше нетрайните храни в огромните хладилници, разположени в подобния на лабиринт кухненски комплекс на първия етаж на имението.
Тъкмо през тези часове, в които бе дежурен, успя да задигне един ключ за сутерена.
Въпреки че бе работил само в две смени, Смитбак вече имаше ясна представа за начина, по който е организирана работата в кухнята Доставките пристигаха през специален служебен вход в задната част на сградата и след това се пренасяха през сутерена и нагоре до кухнята. Охраната на „Ривър Оукс“ беше смешна работа: половината кухненски персонал изглежда имаше ключове от сутерена – от главния готвач до миячите, а вратата винаги биваше отключвана, отваряна, а после заключвана през работните часове. Когато помощник-готвачът слезе долу да вземе нещо, Смитбак се възползва от възможността и – когато никой не гледаше – пъхна в джоба си ключа, оставен в ключалката. Майсторът се върна, превит под тежестта на вертикална скара, забравил напълно за ключа.
Беше се оказало толкова лесно.
Смитбак се напрегна, приготвяйки се отново да отвори вратата. Беше навлякъл три ризи, пуловер и два чифта панталони и бе плувнал в пот. Това бе необходима предпазна мярка: ако всичко вървеше по план, чакаше го дълго, студено пътуване.
От дежурствата си в кухнята бе научил, че първият камион с доставката на храни пристига на разтоварителната рампа в 5:30 сутринта. Ако успееше да се промъкне през сутерена, да изчака пристигането на камиона и после да се прокрадне отзад тъкмо преди да потегли, никой нямаше да забележи. Щяха да минат два или повече часа, преди отсъствието му да бъде разкрито. А дотогава той вече щеше да е на път обратно към Ню Йорк, отвъд обсега на д-р Тисандър и неговия легион от призрачни, облечени в черно медицински сестри.
Открехна пак вратата. Мъртвешка тишина. Отвори по-широко, след което се плъзна в коридора и я затвори безшумно след себе си.
Хвърли поглед през рамо и предпазливо тръгна към площадката, като се стараеше да се движи плътно покрай стените. Съществуваше незначителен риск да бъде забелязан: полилеите светеха слабо и хвърляха меки кехлибарени сенки. Пейзажите и портретите, които висяха по стените се бяха превърнали в тъмни, едва различими правоъгълници. Мекият килим беше като река от пурпур, така наситен, че изглеждаше почти черен.
Беше работа за пет минути да стигне площадката. Тук осветлението бе малко по-ярко и той се дръпна назад, ослушвайки се за звук на стъпки откъм стълбището. Направи няколко крачки и отново наостри слух.
Нищо.
Като се плъзгаше напред с ръка на перилата, Смитбак се спусна долу, готов да отскочи обратно на стълбите при първия знак за нечие присъствие. Щом достигна площадката на втория етаж, се отдръпна в един тъмен ъгъл и пропълзя зад един бюфет. Тук спря, за да се огледа Площадката се разширяваше в четири коридора: един водеше към трапезарията, друг – към библиотеката и западния салон, а другите – към кабинетите за лечение и административните офиси. И този етаж изглеждаше също тъй тих и изоставен като първия, затова Смитбак, окура-жен, започна да изпълзява от скривалището си.
Долу откъм коридора на администрацията долетя прищракване на затваряща се врата.
Той бързо отскочи назад в прикритието си, сви се долу и зачака.
Чу ключ да се обръща в някаква ключалка. После, за около минута, не последва нищо. Нима някой се заключваше вътре в кабинета си? Или излизаше?
Изчака още една минута. Отново нищо.
Тъкмо когато се приготви да се изправи отново, някой се появи от мрака на коридора: един санитар, който крачеше бавно, хванал ръце зад гърба си. Мъжът се обръщаше надясно и наляво, сякаш да се увери, че всички врати са затворени както трябва.
Смитбак се дръпна в тъмнината зад бюфета без да мърда, без да диша дори, докато мъжът прекоси площадката и изчезна нататък по посока към библиотеката.
Смитбак изчака неподвижно още пет-шест минути. После тръгна приведен надолу по стъпалата към първия етаж.
Тук бе дори по-мрачно. След като се увери, че никой не се вижда, той се насочи към широкия коридор, който водеше към кухненските помещения.
Отне му трийсетина секунди да стигне до тежката двойна врата. Хвърли един последен поглед през рамо и натисна бравата, готов да влезе в кухнята.
Вратата не помръдна.
Смитбак я изгледа внимателно и натисна по-силно.
Заключена.
По дяволите! Това беше нещо, което не бе очаквал: врата, която никога не се заключваше през целия ден.
Бръкна в джоба си и потърси ключа за сутерена, надявайки се въпреки всичко, че той все пак би отворил вратата. Не стана.
Озърна се пак, заляха го разчарование и отчаяние. Планът беше толкова добър. Бе така близко до измъкването си оттук. И накарая да му попречи такова нещо…
Той спря. А може би – само може би – все още имаше някакъв шанс.
Върна се отново до стълбището. Взря се нагоре и се ослуша за някакъв звук, но кадифената тишина си оставаше все тъй плътна. С безшумни котешки стъпки се изкачи на втория етаж, притича през площадката и влезе в трапезарията.
Пустото, призрачно помещение изглеждаше гробовно в своето безмълвие. Няколко бледи лунни лъча се процеждаха косо през високите прозорци и обливаха стаята в мистериозно, почти фосфоресцентно осветление. Смитбак тръгна, проправяйки си път между масите, подредени за следващата сутрешна закуска, докато се добра до отсрещния край. Тук една декоративна преграда се спускаше успоредно на стената, скривайки служебните входове и масичките на келнерите. Той се гмурна зад преградата и – вече в много по-плътен мрак – тръгна с предпазливи крачки към целта си: малкия асансьор, предназначен за пренасяне на храната от един на друг етаж, прикрит от метален панел в задната стена.
Бавно, като внимаваше да не вдига шум, Смитбак хвана панела и го натисна, за да отвори. Празна шахта. Едно тежко въже се издигаше към скрипеца, закрепен върху тавана, а другият му край се губеше надолу в мастилените дълбини.
Смитбак не успя да се сдържи и се усмихна.
По време на дежурствата си в кухнята беше виждал да пренасят от трапезарията надолу сивите вани със сребърни прибори и мръсни чинии през същия този асансьор. Сега, с малко късмет, тази кабинка щеше да носи по-различен товар.
Отстрани на панела имаше серия бутони. Смитбак присви очи на слабото осветление, след което натисна бутона за нагоре. Асансьорът се залюля леко, изкачи се нагоре и спря…
Той замръзна. Двигателят щеше да вдигне доста шум в тишината. Имаше минимален шанс в кухнята да е останал някой: последното нещо, което искаше беше да разкрият присъствието му.
Наведе се напред, стисна здравото въже, дръпна го няколко пъти да го изпробва, след което сумтейки започна да го тегли нагоре с всички сили.
Отне му безкрайно много време, докато вдигне отдолу асансьорната кабинка. Запъхтя се и трите му ката дрехи се просмукаха от пот. Сърцето му биеше бясно. Спря за миг да си почине и се огледа. Продължаваше да не се вижда никой.
Обърна се към асансьора и влезе вътре пълзешком, като се опита да намести дългите си крайници в тясното пространство. Бутна панела и той се затвори зад гърба му.
Пълен мрак.
Седнал с колене, опрени в ушите, осъзна внезапно, че няма да е никак лесно да приземи това чудо. После откри, че като опре ръце срещу фронталната стена на кабинката и натисне нагоре, би могъл да накара асансьора да се движи надолу, сантиметър подир сантиметър. Беше сляп и изтощителен труд, но след известно време ръцете му усетиха металната рамка на друг панел за достъп. Беше стигнал до първия етаж – а значи и до кухнята!
Остана за малко в задушното, клаустрофобично пространство, ослушвайки се. Като не чу нищо, той натисна панела и го отвори.
Кухнята беше празна. Единствената светлинка идваше от табелката, чиито букви грееха в червено отгоре: Изход.
Смитбак изпълзя, разкърши се бавно и се огледа във всички посоки. Отсреща се намираше вратата към сутерена.
Той настръхна от вълнение. Почти бе успял. Сега нищо не можеше да го спре. „Ривър Оукс“ може и да бе в състояние да затвори откачалки като Роджър Трокмортън, но не би могло да задържи хора като Уилям Смитбак.
Кухнята представляваше странна смесица от старо и ново. Покритата с черни сажди огромна камина граничеше с професионални стоманени миксери, толкова големи, че можеха да поберат цяло семейство. Дълги венци чесън, сушени чушки и билки висяха от тавана: главният готвач беше британец. По гранитните плотове блестяха редици тендежери. Дузина висококачествени касапски ножове бяха заключени зад стоманени рамки и армирано стъкло.
Но Смитбак виждаше само едно: тежката дървена врата на отсрещната стена. Той бързо тръгна натам и я отключи. Едно каменно стълбище водеше надолу в кладенец от мрак.
Пристъпи предпазливо, като внимаваше да не се подхлъзне на влажния камък. Превъртя ключа след себе си и бледият блясък на червените трепкащи букви остана отвън. Погълна го непрогледен мрак. Проправяше си пътя надолу и броеше стъпалата.
На двайсет и четвъртото достигна пода.
Спря, за да се огледа. Но не можеше да се види нищо: заобикалящата го чернота бе пълна. Въздухът миришеше на мухъл и пара. За първи път му хрумна, че би могъл да вземе фенерче, да направи някои дискретни предварителни проучвания върху плана на сутерена и пътя към разтоварителната рампа. Може би трябваше да отложи този опит за бягство за ден или два, да се върне обратно в стаята си и да опита отново някоя друга нощ…
Той побърза да прогони тези мисли. Вече бе твърде късно за връщане: никога нямаше да успее да качи нагоре асансьора до трапезарията. Освен това рискуваше работата си. И толкова много искаше, имаше нужда да говори с Нора. Оставаха още три часа до първата сутрешна доставка: разполагаше с повече от достатъчно време да намери пътя.
Пое си дълбоко дъх, после още веднъж, подтискайки леките тръпки на страха. Изчака минута-две, протегна ръце пред себе си и тръгна. След десетина крачки се сблъска с тухлена стена, която преграждаше пътя му. Той зави надясно и пристъпи отново. Отначало бавно, след това малко по-бързо, като се опираше в стената.
В един момент осъзна, че освен шума от стъпките му се чува и друг звук: тихото топуркане и цвъчене на плъхове.
Краката му допряха нещо на пода – тумбесто, тежко и неподвижно. Той полетя напред, но в последния миг се задържа и не падна. Изправи се и разтърка крака си, сипейки ругатни, след това протегна ръце да опипа. Някакво корито, прикрепено към тухлената стена преграждаше пътя му. Той внимателно го заобиколи и продължи нататък. Цвъртенето на плъховете заглъхна, сякаш гризачите се разбягаха при появата му.
Стената от лявата му страна свърши внезапно, изоставяйки го отново в тъмнината.
Това беше лудост. Трябваше да измисли нещо.
Мислено си представи онова, което знаеше от плана на имението. Ако разгледаше отново извивките и завоите, които бе направил от основата на стълбището, излизаше според него, че трябва да се движи наляво.
Видя я в момента, в който зави: блещукаща точица в далечината Това бе най-бледа светлинка, по-скоро разредена чернота, но го накара да я последва със страстта на удавник, който вижда твърда земя. Когато тръгна, тя се изгуби, изчезна пред него като мираж. Нивото на пода се издигна, след това пропадна отново. Най-сетне, когато наближи още, забеляза, че светлината идва от прибор, който се намираше на нивото на очите: серия от малки зелени дисплеи, прикрепени към някакъв автоматичен термостат. Те хвърляха слаб отблясък върху странно помещение: сводесто, облицовано с варовик, в него имаше половин дузина парни котли от лъскав месинг и бакър. Бяха най-малко от средата на деветнайсти век и бяха видоизменени с помощта на снопчета цветни жици така, че температурата в тях да може да се контролира Огромните котли съскаха и гъргореха тихо, сякаш похъркваха в ритъм със спящото имение, което затопляха.
Над звука на котлите отново се разнесе бързото топуркане и цвъртене на плъхове.
И след това, съвсем отчетливо, тропотът на подметка върху камък.
Смитбак се завъртя рязко.
– Кой е? – избърбори той и гласът му отекна между сводовете и котлите.
Отговор не последва.
– Кой е там? – извика Смитбак малко по-силно и отстъпи леко назад. Но единственият отговор бе туптенето на сърцето му.
