Текст книги "Сърцето на Луцифер"
Автор книги: Линкълн Чайлд
Соавторы: Дъглас Престън
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 7 (всего у книги 30 страниц)
14
Когато Д’Агоста пристигна в „Омлетерия“, Хейуърд вече бе заела обичайното сепаре край прозореца. Не я бе виждал от двадесет и четири часа – беше се паднало да кара нощна смяна в офиса. Той спря на прага на ресторанта и я загледа. Сутрешното слънце правеше блестящата й черна коса почти синя и придаваше на бялата й кожа мраморна лъскавина. Тя пишеше усърдно нещо на лаптопа си, прехапала долната си устна. Видът й предизвика у него остро, почти болезнено чувство на обич и нежност.
Не знаеше дали ще бъде в състояние да направи това Тя внезапно вдигна очи нагоре, сякаш бе усетила погледа му. Съсредоточеният й израз изчезна и красивите й черти се озариха от усмивка.
– Вини – произнесе тя, когато той се приближи. – Съжалявам, лазанята ти неаполитана наистина ми липсваше.
Той я целуна и седна на стола отсреща.
– Всичко е наред. Лазанята няма да избяга. Притеснява ме това, че работиш прекалено много.
– Такава ми е работата.
В този момент се появи мургава келнерка, сложи една чиния с омлет пред Хейуърд и се зае да налива кафе.
– Просто оставете каната – усмихна се Лора. Жената кимна и се обърна към Д’Агоста:
– Ще искаш ли менюто, скъпи?
– Не. Донесете ми две препържени яйца и препечен ръжен хляб.
– Аз дойдох по-рано и поръчах – каза Хейуърд и отпи от кафето. – Надявам се, че не се сърдиш. Трябва да се връщам обратно в офиса и…
– Ще се връщаш отново?
Тя се намръщи и поклати глава:
– Ще остана и тази нощ.
– Натиск отгоре?
– Натискът винаги е отгоре. Но този път случаят го изисква. Просто не мога да се справя.
Д’Агоста я гледаше как унищожава омлета, усещайки как тревогата в него нараства. Ако Диоген не бъде спрян, всички мои близки хора ще умрат, беше му казал Пендъргаст предишната нощ. Измъкни всичко, което можеш, от Лора Хейуърд. Той се обърна към кафе-бара и се вгледа в лицата, търсейки едно белезникаво-синьо и едно кафяво око. Но, разбира се, Диоген би си сложил контактни лещи, скривайки най-характерните си особености.
– Защо не ми разкажеш за случая? – подхвърли той колкото се може по-небрежно.
Тя си взе нова хапка и я поднесе към устата си.
– Резултатите от аутопсията дойдоха. В тях няма нищо изненадващо. Дюшам е починал вследствие на масирани вътрешни наранявания, причинени от падането. Счупени са няколко фарингитни кости, но не самото обесване е причинило смъртта: гръбначният стълб не е бил прекъснат и няма белези на задушаване. И тук е първият от многото съдбоносни моменти. Въжето е било прерязало едва ли не предварително с нещо много остро. Убиецът е искал то да се скъса по време на обесването.
Д’Агоста изстина. Моят пра-пра-чичо е бил убит по съвсем същия начин…
– Дюшам първоначално е бил обезсилен в апартамента, а след това – вързан. Има охлузвания по лявото слепоочие, но самата глава е толкова силно разбита при падането, че не можем да бъдем сигурни какво точно е причинило всичката тази кръв в апартамента. Вземи това: раната от охлузването е била почистена и превързана, както изглежда, от убиеца.
– Да-а-а… – Вълна от емоции заля Д’Агоста. А не можеше да каже нищо на Хейуърд.
– След това извършителят е избутал едно дълго бюро до стената, убедил е Дюшам да се качи на него и го е накарал да скочи през прозореца.
– По своя воля?
Хейуърд кимна.
– С вързани зад гърба ръце и примка на шията.
– Някой забелязал ли е убиеца? – Д’Агоста усети стягане в гърдите; знаеше много добре кой е убиецът, но все още не можеше да й го каже. Премълчаването се оказа неочаквано трудно.
– Никой в сградата не е забелязал нещо необичайно. Има само едно възможно място за наблюдение – от охранителната камера в приземния етаж. Кадър на мъж с дъждобран, сниман в гръб. Висок, слаб. Разполагаме с дигитално увеличения образ, но техниците не вярват, че е използваем. Мъжът е знаел, че има камери и е внимавал да остава извън обсега им. – Тя допи кафето си и си наля втора чаша. – Огледахме документите на жертвата, ателието му, търсихме някакъв мотив – продължи тя. – Нищо. След това използвахме мобилния му телефон и звъняхме на негови приятели и познати. Никой от тези, с които говорихме, не можеше да повярва… А, има едно странно съвпадение. Дюшам е познавал агент Пендъргаст.
Д’Агоста замръзна Не знаеше какво да каже, как да реагира. Някакси не можеше да играе пред Лора Хейуърд. Усети, че върху лицето му избива червенина.
– Изглежда са били приятели. Адресът на Пендъргаст в Дакота беше записан в телефона. Според органайзера му двамата са обядвали заедно три пъти през последната година, винаги на 21-и. Колко лошо, че Пендъргаст не може да участва в този случай. Мисля си, че в момента бих приела дори неговата помощ.
Внезапно спря, уловила изражението на Д’Агоста.
– О, Вини – каза тя и протегна ръка през масата, за да улови неговата – Съжалявам. Беше нетактично от моя страна.
Думите й го накараха да се почувства още по-зле.
– Може би това е престъплението, за което Пендъргаст ме предупреждаваше в бележката си.
Хейуърд бавно измъкна ръката си.
– Моля?
– Ами-и-и-и… – заекна Д’Агоста – Диоген мрази брат си. Може би е планирал да му отмъсти, като убие приятелите му.
Тя го погледна и очите й потъмняха.
– Чух, че напоследък е убит друг приятел на Пендъргаст. Един професор от Ню Орлиънс.
– Но, Вини, Пендъргаст е мъртъв. Защо му е притрябвало сега да убива неговите приятели?
– Откъде можем да знаем как мисли един болен мозък? Просто казвам, че ако това беше мой случай, щях да се замисля над подозрителните съвпадения.
– Как разбра за убийството в Ню Орлиънс?
Д’Агоста сведе очи и започна да сгъва салфетката си.
– Не мога да си спомня. Струва ми се, че май секретарката му, Констанс, го спомена.
– Наистина, около случая има много странни неща, признавам. – Хейуърд въздъхна – И макар това, което ми казваш, да е твърде пресилено, ще помисля над него.
Келнерката се върна с поръчката.
Д’Агоста с усилие откъсна очи от очите на Лора. Побърза да вземе вилицата и ножа и започна да реже яйцата. В чинията се разля жълта струя.
Д’Агоста се дръпна назад.
– Келнер!
Седящите в близките сепарета се обърнаха, а келнерката се върна с бавни крачки към масата.
Д’ Агоста й подаде чинията.
– Тези яйца са сурови. А аз казах добре изпържени, дори не леко изпържени.
– Дадено, скъпи, не се нервирай. – Жената взе чинията и се отдалечи.
– Ох! – изпъшка Хейуърд. – Не ти ли се струва, че беше доста груб с бедната жена?
– Мразя рохкави яйца – каза Д’Агоста, забил поглед в кафето си. – Не мога дори да ги гледам.
За миг настъпи тишина.
– Какво не е наред, Вини? – попита тя.
– Тази работа с Диоген.
– Не го приемай погрешно, но е крайно време да престанеш да гониш тоя, дето духа и да се върнеш на работа. Не можеш да съживиш Пендъргаст. А и Сингълтън няма да ти позволи вечно да караш така. На всичкото отгоре, напоследък се държиш толкова странно, не приличаш на себе си. Повярвай ми, Вини, работата е най-добрият начин да прогониш болката.
Права си, помисли си той. Държеше се странно, защото не се и чувстваше на себе си. Това, че не казваше на Хейуърд истината, бе достатъчно лошо. Но нещата не свършваха тук – ето че си стоеше и измъкваше от нея информация, като същевременно криеше факта, че Пендъргаст е още жив.
Той се опита да скалъпи нещо, наподобяващо глуповата усмивка.
– Съжалявам, Лора. Права си – време е да се залавям за работа. Побърквам те с шантавото си поведение, а всъщност ти си тази, която не е мигнала. Какво друго по случая те държа будна цяла нощ?
За миг тя го изгледа преценяващо. После сдъвка хапка от омлета си и го избута настрана.
– За пръв път виждам така грижливо извършено убийство. Не само, че разполагаме с толкова малко улики, но на всичкото отгоре са адски объркващи. Единствените следи, освен въжетата, които престъпникът е оставил, са влакна от дрехи.
– Е, това ви осигурява ако не друго, то поне три дири, по които да тръгнете.
– Вярно. Влакната, въжето и структурата на възлите. Но дотук и трите ни изведоха до задънена улица Ето какво ме задържа през нощта – това, и обичайната писмена работа. Влакната са от някаква екзотична вълна, непозната на криминалистите. Не фигурира нито в местните бази данни, нито в тези на федералните. В момента над нея работи текстилен експерт. Същото е и с въжетата. Материалът не прилича на нищо, произведено в Америка, Европа, Австралия или Средния Изток.
– Ами възлите?
– О, те са дори още по-странни. Специалистът по възлите, когото впрочем вдигнахме от леглото в три посред нощ, беше възхитен. На пръв поглед изглеждат съвсем произволно заплетени, масивни, като че някой маниак на тема възли се е побъркал. Но всъщност въобще не са такива. Излиза, че са направени експертно. Много са сложни. Специалистът здравата се затрудни. Каза, че никога не е виждал подобен възел, че сигурно това е някакъв изцяло нов тип заплитане. Задълба се до такава степен в математика и теория на възлите, че още в началото изгубих нишката на мисълта му.
– Ако може, бих искал да видя снимка на възлите.
Тя отново го стрелна с изпитателен поглед.
– Хей, все пак едно време бях бойскаут – каза той безгрижно, макар да не се чувстваше така.
Тя кимна бавно.
– В Академията ми преподаваше един Райдърбек, помниш ли го?
– Не.
– Той обожаваше възлите. Обичаше да казва, че те са триизмерният израз на четириизмерен проблем. Каквото и да значи това. – Тя отпи глътка кафе. – Рано или късно тези възли ще ни помогнат да разрешим случая.
Келнерката се завърна и постави яйцата пред Д’Агоста с триумфална усмивка. Сега те изглеждаха съсухрени и покафенели по краищата.
Хейуърд погледна към чинията и усмивката отново се върна на устните й.
– Да ти е сладко! – изхили се тя.
Изведнъж палтото му завибрира. За миг Д’Агоста замръзна от изненада. След това си спомни за клетъчния телефон, който Пендъргаст му беше дал, и го извади от джоба си.
– Нов телефон? – осведоми се Хейуърд. – Кога си го взе?
Д’Агоста се поколеба. След това, съвсем внезапно реши, че просто не може да я излъже още веднъж.
– Извинявай – каза той и се изправи. – Трябва да вървя. Ще ти обясня по-късно.
Хейуърд също се надигна, по лицето й се четеше изненада.
– Но, Вин…
– Ще платиш ли закуската? – попита той, като сложи ръце на раменете й и я целуна. – Следващият път е мой ред.
– Но…
– До довечера, скъпа. Късмет със случая! – И отвръщайки на въпросителния й поглед, я стисна за раменете за довиждане. Обърна се и забързано излезе от ресторанта.
После хвърли поглед на съобщението върху малкия дисплей.
На ъгъла на Саутуестърн 77 и Йорк. ВЕДНАГА.
15
Голямата черна лимузина, която се носеше южно по Йорк авеню, се появи секунди, след като Д’Агоста се озова на ъгъла. Тя зави и спря; вратата се отвори. Той се метна вътре и още преди да е успял да я затвори, лимузината ускори от бордюра, шофьорът натисна клаксона и колите около тях със скърцане на гуми спряха, правейки път на огромния автомобил.
Д’Агоста се обърна шокиран. На седалката зад него седеше непознат: висок, строен, с равномерен загар, облечен в безукорен сив костюм, с тънко черно дипломатическо куфарче върху коленете.
– Не се притеснявай, Винсънт – чу той познатия глас на Пендъргаст. – Спешни дела ме накараха да променя отново местоположението си. Днес съм инвестиционен банкер.
– Спешни дела?
Пендъргаст му подаде лист хартия, грижливо пъхнат в прозрачен джоб. И той прочете:
Деветка мечове: Торънс Хамилтън.
Десетка мечове: Чарлз Дюшам.
Крал на мечовете, обърнат: Майкъл Декър.
Петица мечове – ?
– Диоген съобщава хода си предварително. Пуска ми стръв. – С дегизировка или не, лицето на Пендъргаст изглеждаше по-мрачно от всякога.
– Какво е това, карти таро?
– Диоген винаги се е интересувал от Таро. Както можеш да се досетиш, тези карти означават смърт и предателство.
– Кой е Майкъл Декър?
– Беше ми наставник, когато за пръв път преминах към ФБР. Преди бях с един… ъ-ъ-ъ по-екзотичен статус в правителствените служби и той беше човекът, който ми помогна да направя един доста труден преход. Майкъл в последно време е по върховете в Куонтико и ми е оказвал безценна помощ, когато се налагаше да разчистя пътя за моите в известна степен неортодоксални методи. Благодарение на Майкъл успях да накарам ФБР така бързо да поемат случая с убийството на Джереми Гроув миналата есен и пак той помогна да се успокоят духовете след един дребен случай, с който се занимавах преди това в Средния Запад.
– Значи Диоген заплашва още един от приятелите ти.
– Да. Не мога да се свържа нито с клетъчния, нито с домашния му телефон. Сещретарката му ми каза, че е назначен на по-висок пост, което означава, че няма да дадат никакви подробности – дори и ако се бях представил като негов колега. Трябва да го предупредя лично, стига да мога да го открия.
– Макар че щом е агент на ФБР, това сигурно няма да е лесно.
– Той е един от най-добрите агенти в Бюрото. Но се страхувам, че това не би възпряло Диоген.
Д Агоста отново погледна писмото.
– Това брат ти ли го е написал?
– Да. Любопитно: не изглежда написано с неговия почерк – прилича по-скоро на недодялан опит за прикриване на почерка му. Впрочем, твърде недодялан за него. И все пак някак ми е странно познат… – Гласът на Пендъргаст замря.
– Как го получи?
– Пристигна в апартамента ми в Дакота рано тази сутрин. Наел съм там един портиер, Мартин, да изпълнява някои мои специални поръчения. Дал го е на Проктър, а Проктър го предаде на мен.
– Проктър знае ли, че си жив?
– Да. Констанс Грийн също знае, от миналата вечер.
– А тя? Тя все още ли мисли, че си мъртъв?
Д’Агоста не произнесе името – нямаше нужда. Пендъргаст знаеше, че той има предвид Виола Маскелене.
– Не поддържам връзка с нея. Това би я поставило в голяма опасност. Неведението, колкото и болезнено да е то, ще гарантира безопасността й.
Между двамата легна кратка, напрегната тишина. Д’Агоста смени темата:
– И какво, значи брат ти е занесъл писмото в „Дакота“? Мястото не се ли наблюдава?
– Разбира се. Много внимателно. Писмото е било доставено от един скитник. Когато го заловихме и го разпитахме, той ни каза, че за доставката му е платено от мъж, когото срещнал на Бродуей. Но описанието му беше твърде неясно, за да бъде от полза.
Лимузината се понесе към отбивката за изхода и влезе в завоя със скърцане на гуми.
– Мислиш ли, че приятелят ти от ФБР ще ти повярва?
– Майк Декър ме познава.
– Не знам защо, но ми се струва, че втурването ти да предупредиш Декър е точно това, което Диоген очаква да направиш.
– Именно. Прилича на принудителен ход в шаха: падаш в капана и срещу това не може да се направи нищо. – Пендъргаст погледна Д’Агоста, очите му блестяха дори под кафявите контактни лещи. – Трябва да намерим начин да преобърнем шаблона, да преминем в настъпление. Научи ли нещо повече от капитан Хейуърд?
– Открили са няколко влакна на местопрестъплението. Това, както и въжето, са единствените твърди доказателства, с които разполагат до момента. Има и няколко други странни неща около убийството. Например, изглежда Диоген е зашеметил Дюшам, като го е ударил по главата, след това е почистил раната и я е превързал, преди да го убие.
Пендъргаст поклати глава.
– Винсънт, трябва да знам повече. Трябва. Дори най-дребните, най-маловажни детайли могат да се окажат критични. Аз – би трябвало да кажа ние – имаме връзка в Ню Орлиънс, която ще ми осигури полицейското досие за отравянето на Хамилтън. Но не разполагам с такава връзка тук за случая „Дюшам“.
Д’Агоста кимна.
– Разбирам.
– Има и друго: Диоген изглежда действа, като избира жертвите си хронологично. Това означава, че ти скоро може да си опасност. С теб работихме заедно по първия ми наистина голям случай във ФБР – убийствата в музея.
Д’Агоста преглътна.
– Не се тревожи за мен.
– Изглежда Диоген е започнал да изпитва удоволствие като ме предупреждава предварително за следващия си ход. Можем да допуснем, че ти, както и някои други потенциални мишени, сте временно в безопасност – най-малкото до получаването на следващото съобщение. Но дори и така, Винсънт, ти трябва да вземеш всички възможни предпазни мерки. Най-безопасно е да се върнеш на работа веднага. Заобиколи се с полицаи, в работно време стой в управлението, ако няма наложителен повод да излезеш. И най-важното – промени всички свои навици – всички до един. Временно си намери друга квартира. Вземай такси, вместо да ходиш пеша или да се качваш на метрото. Лягай си и ставай в различни часове. Промени всичко в живота си, което може да те изложи на риск – или да застраши тези, които обичаш. Едно покушение над живота ти би могло да се окаже разрушително и за други около теб, в частност – капитан Хейуърд. Винсънт, ти си професионалист, няма нужда аз да ти казвам какво да правиш.
Лимузината спря с изскърцване на гумите. Пред тях на сутрешното слънце матово блестеше асфалтирана писта. Един червен Бел 206 Джет Рейнджър чакаше с изключени двигатели пред пътеката, покрита с груба настилка. Пендъргаст изведнъж влезе в образа на инвестиционен банкер, чертите на лицето му се отпуснаха, омразата и решителността изчезнаха от погледа му и на тяхно място се настани приятна любезност.
– Още едно нещо – обади се Д’Агоста.
Пендъргаст се обърна.
Д’Агоста бръкна в джоба на палтото си и извади нещо в затворения си юмрук. Пендъргаст се пресегна и Д’Агоста пусна в шепата му един леко разтопен по края платинен ме-дальон, закачен на верижка. От едната страна на медальона бе гравирано изображение на око без клепач, надвиснало над феникс, който се издига от пепелта. От другата страна бе щампиран някакъв кръст.
Пендъргаст го погледна и странно изражение премина по лицето му.
– Носеше го Фоско, когато се върнах обратно в замъка му с италианската полиция. Той ми го показа тайно, като доказателство, че си мъртъв. Както виждаш, копелето е гравирало собствения си кръст върху задната страна – последният му опит да ме измами. Помислих си, че може да го искаш.
Пендъргаст го обърна, вгледа се в него, после отново го обърна.
– Взех го от него в нощта, когато… го посетих за последно. Може пък да ти донесе късмет.
– По правило презирам късмета, но в този момент намирам, че се нуждая невероятно много от него. Благодаря, Винсънт. – Гласът на Пендъргаст бе толкова тих, че едва се чуваше от шума на двигателите. Той закачи медальона на врата си, мушна го под ризата и сграбчи ръката на Д’Агоста.
И после, без повече думи, тръгна по алеята към чакащия хеликоптер.
16
Хеликоптерът се приземи на общото летище в Чеви Чейс, Мериленд, където ги чакаше кола без шофьор. В девет часа Пендъргаст пресече границата на Вашингтон. Беше студен и ясен януарски ден с бледо, жълто слънце, което се процеждаше през голите клони на дърветата, оставяйки мраз в сенките.
След пет минути той вече пътуваше по авеню „Орегон“, от двете страни на което се редяха великолепни имения – едно от най-скъпите предградия на Вашингтон. Той намали, когато наближи къщата на Майк Декър. Спретната, с тухлена фасада в джорджиански стил, тя изглеждаше също тъй сънлива, както и съседните. Отвън не се виждаше паркирана кола, но това само по себе си не означаваше нищо: Декър наемаше кола и шофьор, когато му трябваха.
Пендъргаст мина една пряка по-нататък и спря до бордюра. Извади клетъчния си телефон и се опита още веднъж да се свърже с домашния и с мобилния телефон на Декър. Никой не отговаряше.
Отвъд редицата постройки се простираше строго охраняваният парк Рок Крийк. Пендъргаст излезе от колата с куфарчето си и, потънал в мисли, влезе в парка. Беше сигурен, че Диоген ще наблюдава сцената и ще го разпознае въпреки дегизировката, точно както не се съмняваше, че той самият непременно би разпознал брат си.
Но не видя никого и не чу нищо, освен тихото ромолене на вода, което долиташе от Рок Крийк.
Той закрачи бързо към изхода на парка, после притича през една алея, прекоси някаква градина и най-сетне се провря през живия плет, ограждащ задния двор на Декър. Дворът беше широк и добре поддържан, като в далечната си част се сливаше с гъстите гори на парка. Именно там, скрит от съседите в гъстия храсталак, можа да вдигне поглед към прозорците. Бяха затворени, със спуснати бели завеси. Като оглеждаше околните къщи, той премина с отработена небрежност през двора и стигна до задната врата. Остави куфарчето си на верандата и нахлузи чифт ръкавици.
Пендъргаст отново се спря, а зорките му очи не пропускаха нито един детайл. После, без да чука, надникна през малкото прозорче.
Кухнята на Декър беше модерна и почти спартанска с оскъдната мебелировка, типична за мъж, който живее сам. На плота до телефона лежеше сгънат вестник; на облегалката на един стол бе преметнато сако. В единия край на помещението се виждаше затворена врата, която несъмнено водеше към стълбището за мазето, а в другия – тъмен коридор свързваше кухнята с предните стаи.
Там, на пода, в оскъдната светлина, лежеше неясна фигура. Тя помръдна едва-едва.
Пендъргаст бързо хвана бравата, колкото да открие, че разбитата топка лесно се завърта в ръката му. Издайническа тел показваше, че охранителната система е била дезактивирана. Наблизо кабелът на телефона също висеше прерязан. Пендъргаст се плъзна вътре и изтича към тялото, като коленичи на лакираните дъски.
Едно куче порода ваймаранер лежеше със стъклен поглед, а задните му лапи все още потръпваха в конвулсии. Пендъргаст бързо прокара облечените си в ръкавици пръсти по тялото на кучето. Вратът беше счупен на две места.
Надигайки се, той бръкна в джоба си. Когато извади ръка, държеше лъскав „Уилсън Комбат“ TSGC.45. Като се движеше бързо и съвсем безшумно, Пендъргаст се зае да претърсва първия етаж на къщата: прилепен към стената, той се завърташе около ъглите с насочено напред оръжие, а очите му бързо се плъзгаха по всяко възможно укритие. Дневна, трапезария, преден коридор: всичко беше тихо.
Пендъргаст прелетя нагоре по стълбите, после спря за миг, за да огледа горния етаж. Към централния коридор излизаха четири стаи. През отворените врати се процеждаше слънчева светлина и озаряваше няколко прашинки, които танцуваха лениво в неподвижния въздух.
Със заредено оръжие, той се приближи към първата врата, която водеше навътре към две спални. Вътре леглата за гости бяха опънати с почти военна прецизност, покривките върху тях бяха плътно опънати по матраците и възглавниците. През прозореца се виждаха високите мрачни дървета на парка Рок Крийк. Всичко бе обвито в дълбоко мълчание.
Откъм близката стая дойде слаб звук.
Пендъргаст застина, свръх-развитите му сетива се напрегнаха до крайност. Последва нов звук, само един: бавно изпускане на въздух, като премаляла въздишка.
Той излезе от задната спалня, притича през коридора и спря пред отсрещната стая. През отворената врата се виждаха високи библиотечни рафтове и краят на масивна маса – явно това беше кабинет. Тук можеше по-ясно да се различи друг звук – бързо, непрекъснато потропване на капки като от недобре затворен водопроводен кран.
Пендъргаст застана странишком с насочено оръжие.
Майк Декър седеше в стол с кожена тапицерия, загледан в бюрото. Той беше бивш военен и всяко негово движение беше белязано от икономичност и прецизност, макар че в случая не прецизността го държеше толкова изправен в стола. В устата му беше вкаран тежък стоманен байонет, който излизаше отзад през врата, приковавайки го към облегалката за глава. Върхът му пронизваше всичко и стърчеше от задната страна на стола, облян в кръв. Капките падаха от него по просмукания под.
Откъм Декър долетя друга тиха въздишка, като изпускане на въздух от мях, но веднага беше удавена от тихо гъргорене на кръв. Мъжът се взираше с невиждащи очи в Пендъргаст. Бялата му риза бе опръскана с червени петна. Струйки кръв се стичаха по бюрото, извиваха се в бавни кривулици и капеха с тъп, отмерен звук върху пода.
Пендъргаст за миг остана неподвижен, като ударен от гръм. След това свали едната си ръкавица и се наведе напред, и като внимаваше да не стъпи в кръвта, която се бе насъбрала в локвичка под стола, сложи опакото на ръката си върху челото на Декър. Кожата му беше мека и еластична, а повърхностната й температура не бе по-ниска от тази на самия Пендъргаст.
Той рязко се обърна назад. Къщата бе тиха – с изключение на стичащите се непрестанно капки кръв.
Въздишките, Пендъргаст знаеше това, бяха следсмъртни: изпускане на въздух от дробовете, докато тялото се отпуска в резултат на смъртносното пробождане. Но дори и да беше така, Майк Декър бе мъртъв от по-малко от пет минути. А най-вероятно, по-малко и от три.
Въпреки това той се поколеба. Точното време на смъртта нямаше значение. Далеч по-важно бе друго, осъзна Пендъргаст – това, че Диоген бе изчакал пристигането му в къщата, преди да убие Декър.
А това означаваше, че брат му може да е все още тук.
Някъде в далечината, едва доловими, се зачуха полицейски сирени.
Пендъргаст се понесе бързо из стаята, очите му блестяха, търсеше и най-дребната улика, която би му помогнала да проследи брат си. Най-накрая очите му спряха върху ножа и внезапна мисъл го озари.
Миг по-късно погледът му се спря върху ръцете на Декър. Едната лежеше отпусната; другата бе свита в юмрук.
Без да обръща внимание на приближаващите сирени, Пендъргаст извади златна писалка от джоба си и внимателно разтвори стегнатите пръсти. Вътре се виждаха три руси косъма.
С бързо движение измъкна бижутерска лупа и се наведе, за да ги изследва След миг в ръката му се появиха пинсети и той внимателно изтегли всеки косъм от безжизнената ръка.
Сирените вече се чуваха наблизо.
До този момент Диоген със сигурност бе избягал. Бе режисирал сцената на престъплението перфектно, като точно бе пресметнал всички променливи. Бе влязъл в къщата, без съмнение бе обездвижил Декър с някакъв наркотик, после бе изчакал Пендъргаст да пристигне и чак тогава беше извършил убийството. Най-вероятно Диоген нарочно бе задействал алармата, докато е напускал къщата.
Един ключов агент на ФБР лежеше мъртъв и къщата щеше да бъде буквално разглобена в търсене на улики. Диоген нямаше да рискува да се навърта наоколо, както впрочем и самият той.
Чу скърцане на гуми, писъка на разтревожени сирени, докато фалангата от полицейски коли се спускаше по „Орегон“, вече само на няколко секунди оттук. Пендъргаст се обърна да погледне приятеля си за последен път, бързо изтри излишната влага от очите си и се спусна по стълбите.
Входната врата сега бе широко отворена, а аларменото табло мигаше в червено. Той прелетя над неподвижното тяло на ваймаранера, излезе, грабна куфарчето си, спринтира през двора и, хвърляйки русите косми в купчина мъртви листа, изчезна като дух в сенчестите дълбини на Рок Крийк.
