Текст книги "Сърцето на Луцифер"
Автор книги: Линкълн Чайлд
Соавторы: Дъглас Престън
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 16 (всего у книги 30 страниц)
37
Уит ДеУинтър III се прегърби над осемкилограмовия учебник по линейна алгебра в недрата на огромната библиотека на Академия „Филипс Ексетър“. Той се взираше в една формула, която се състоеше изцяло от гръцки букви и се опитваше да я вкара в размътения си мозък. Изпитът беше след по-малко от час, а той не бе запаметил дори половината формули, които щяха да му трябват. Адски му се искаше да бе учил предишната нощ, вместо да седи до толкова късно и да пуши трева с гаджето си Дженифър. Тогава му се бе сторило добра идея… Тъпо, много тъпо. Ако се провалеше на този изпит, петицата му по линейна алгебра щеше да падне до четворка, щеше да отиде в Масачузетския университет вместо в Йейл и направо щеше да бъде свършен. Никога нямаше да стигне до медицинското училище, никога нямаше да получи прилична работа и щеше да свърши мизерния си живот в един от онези скапани квартали с някоя крава за жена и пълна къща с хленчещи сополиви хлапета… Той пое дълбоко въздух и отново заблъска глава над тежкия том, но крехката му концентрация скоро бе нарушена от нечий повишен глас в близкитесепарета на читалнята. Уит се изправи. Той разпозна гласа. Беше онова саркастично момиче от часовете по английска литература, мацето с лилавата коса, което слушаше готик метъл или нещо подобно… Кори. Кори Суонсън.
– К’ъв ти е проблемът? Не разбираш ли, че се опитвам да уча? – силно ехтеше гласът из преддверието на библиотеката.
Уит се напрегна, но не успя да чуе спокойния, почти прошепнат отговор.
– Австралия? Ти луд ли си? – долетя разяреният отговор. – По средата на сесията съм! Какво, да не си някакъв извратеняк? – Няколко „ш-ш-ш-т“ се чуха откъм студентите, които учеха наоколо. Уит надзърна над ръба на своето сепаре, доволен от възможността да смени заниманието си. Успя да види как един мъж в черен костюм се надвеси над едно от сепаретата.
– Той ти е казал това? Да бе… Нека да видя някакъв документ за самоличност.
Последва поредният тих отговор.
– Е, добре. Хей, вярвам ти, пък и не ми се отказва една ваканция на плажа. Но точно сега? Сигурно се шегуваш!
И пак някакви неразбрани думи, и пак „ш-ш-ш-т“.
– Добре, добре. Мога само да кажа, че ако се проваля на биологията, вината ще е на Пендъргаст.
Чу скърцане на стол и видя, че Кори Суонсън излиза от сепарето и тръгва след мъжа в костюма. Изглеждаше като от тайните служби – закопчан отгоре до долу, с квадратна челюст и тъмни очила. Той се зачуди в каква ли каша се е забъркала Кори този път.
Уит я гледаше как отминава и как дупето й се поклаща подканящо в тясната черна рокля, от която висяха някакви метални джунджурии. Лилавата й коса се спускаше като водопад по гърба й, като в краищата ставаше почти черна. По дяволите, беше готина, само да не му се налага да я води вкъщи при баща си! Старецът щеше да го убие, ако разбере, че се среща с такова момиче.
Уит върна уморените си очи обратно към формулата за намиране на радиуса на крива на функция с две неизвестни. Но тя си оставаше „тъмна Гърция“. Буквално. Проклетата формула беше пълна с толкова завъртени гръцки букви, че можеше да мине за първия стих от „Илиада“.
Той отново изстена. Животът му направо беше свършен. И като си помислиш, всичко заради Дженифър и вълшебната й цигара…
Облицованата в дъски къща на ъгъла на Чърч Стрийт и Сайкамор Терас в тихите кливландски предградия на „Ривър Пойнт“ бе покрита с лек снежец. Побелелите улици бяха широки и пусти, а светофарите хвърляха локви жълта светлина върху нощния пейзаж. Далечната свирка на локомотив добави меланхолична нотка към тихия квартал.
Зад закрития с щори прозорец на фронтона на една двуетажна сграда се плъзна сянка – силует в инвалидна количка, чиито очертания бяха едва различими на меката синя светлина, която идваше от дълбините на стаята. Силуетът се движеше иапред-назад като в пантомима, зает с някаква незнайна задача. Вътре в стаята метални рафтове се издигаха от пода до тавана, препълнени с електронно оборудване: монитори, централни процесори, принтери, терабайти от харддрайв, модули за дистанционно улавяне на компютърни образи от екран, клетъчно-телефонни сканиращи прихващачи, детектори на интернег-портове. Стаята миришеше на загрята електроника и ментол.
Фигурата се движеше из помещението, едничката й сбръчкана ръка набираше по клавиатури, натискаше бутони. Един по един уредите бавно се изключваха. Една след друга светлинките изгасваха, интернет-връзката прекъсваше, мониторите потъмняваха… Човекът, познат в нелегалното хакерско общество единствено под името Мим, се изключваше от света.
Последната светлинка примигна и потопи стаята в мрак.
Мим се облегна в количката и въздъхна в непривичната тъмнина. Сега вече бе напълно откъснат от външния свят. Знаеше, че така никой няма да може да го открие. И все пак информацията, която бе получил от човека на име Пендъргаст, един от двамата души, на които вярваше безапелационно, го караше да се чувства несигурен.
От много години Мим не беше прекъсвал постоянния прилив на данни, които се стичаха към къщата му като течения в невидим океан. И сега се чувстваше самотен.
Стоеше замислен. След минута щеше да включи редица съвсем нови контролни уреди и нови лампички щяха да осветят помещението: лампичките на камерите на видеомониторите и охранителните четящи устройства от една наблюдателна система, разположена около и вътре в дома му. Това бе предпазна мярка, инсталирана преди години, но която досега никога не му бе потрябвала. До днес.
Мим стоеше безмълвно в мрака и за първи път в живота си почувства страх.
Проктър внимателно заключи вратата на огромното имение на Ривърсайд Драйв 891, огледа се и се вмъкна в очакващия го „Хамър“. Сградата бе затворена здраво и всеки потенциален вход бе грижливо запечатан. Констанс бе все още вътре, криейки се в потайните места, които я бяха пазили в миналото, места, които дори той – дори и Пендъргаст – не знаеше. Тя бе снабдена с храна, лекарства и клетъчен телефон за спешни случаи – всичко, от което имаше нужда.
Проктър ускори още с тръгването, като намали скоростта на огромната бронирана машина, докато завиваше зад ъгъла, движейки се на юг по Ривърсайд Драйв. По навик хвърли поглед в огледалото за обратно виждане, за да се убеди, че не го следят. Нямаше доказателства за това, но добре знаеше, че липсата на доказателство, че те следят не е доказателство за липсата на преследвачи.
На ъгъла на Деветдесет и пета и Ривърсайд той забави, щом се приближи до една преливаща кофа за боклук. Докато минаваше покрай нея, хвърли вътре кутийка с мазни, гранясали картофки от Макдоналдс, почти напълно полети със засъхнал кетчуп. Натисна газта и пое по отклонението за магистралата за Уестсайд, откъдето продължи на север в рамките на позволената скорост, без да престава да хвърля по едно око в огледалата. Мина през Ривърдейл и Йонкърс към Соумил паркуей, докато не излезе на междущатско шосе 90. Щеше да шофира цяла нощ и на сутринта на следващия ден, докато стигне една малка хижа на брега на малко езеро, далеч на север, на около двайсет мили от Квебек.
Хвърли поглед на седалката до него, където стоеше автоматична пушка, заредена докрай с 5.56 мм куршуми. Проктър почти се надяваше да го следят. Нищо нямаше да му хареса повече от това да даде на някое приятелче урок, който няма да забрави до края на живота си – което при всички случаи не означаваше дълго време.
Небето побледня и мръсното утро изгря над река Хъдсън. Ледено-студен вятър подемаше парчета вестник и ги запращаше по празните улици. В този момент по Ривърсайд Драйв се затътри някакъв опърпан скитник, който се спря пред една преливаща от боклуци кофа и започна да рови вътре. С доволно ръмжене извади едно пакетче картофки от Макдоналдс. Докато лакомо ги пъхаше в устата си, лявата му ръка сръчно сви малко листче хартия, скрито на дъното на пакетчето, на което с красив, старомоден почерк бе написано:
Има само един човек в целия свят, който отговаря на специфичните ти изисквания:
Ели Глин от „Ефективни инженерни решения“.
Литъл Уест Стрийт 12, Гринидж вилидж,
Ню Йорк.
38
Искрящата луна, голяма и ярко-бяла, сякаш посребряваше безкрайната морска шир ниско долу. През прозореца си Виола Маскелене виждаше дълга бяла диря в блестящата вода, оставена от един огромен океански лайнер, който от трийсет и три хиляди стъпки височина изглеждаше като играчка. Това трябва да е „Куин Мери“, помисли си тя, на път от Саутхемптън към Ню Йорк.
Гледаше го очарована и си представяше хилядите хора в него, които ядяха, пиеха, танцуваха, правеха любов – един цял свят, събран в корабче, което изглеждаше сякаш може да се събере в шепата й. Проследи го с очи, докато изчезна отвъд хоризонта. Странно, че бе летяла поне хиляда пъти, а това все още си оставаше такова вълнуващо изживяване за нея. Тя хвърли поглед към мъжа от отсрещната страна на пътеката, който дремеше над един брой „Файненшъл Таймс“ и не бе погледнал през прозореца нито веднъж. Това бе нещо, което тя не разбираше.
Виола се облегна отново на седалката си, като се питаше с какво интересно да се занимае. Това беше втората част на пътувуването й от Италия, след смяната на самолет в Лондон – вече бе прочела книгата си и бе прелистила долнопробното списание в самолета. Салонът на първа класа беше почти празен и тъй като часът наближаваше два след полунощ лондонско време, дори малкото пътници тук бяха потънали в сън. Погледна към стюардесата и жената веднага се отзова.
– Мога ли да ви помогна, лейди Маскелене?
Тя примигна като чу титлата си. Откъде, за бога, всички я знаеха?
– Шампанско. И ако не възразявате, не ме наричайте лейди Маскелене. Кара ме да се чувствам като някоя богата старица. Казвайте ми Виола.
– Много се извинявам. Веднага ще ви донеса шампанското.
– Благодаря.
Докато чакаше, Виола порови в чантичката си и извади писмото, което бе получила у дома на италианския остров Капрая преди три дни. Вече му личеше, че е било сгъвано и разгъвано доста пъти, но тя реши да го прочете отново.
Моя скъпа Виола,
Това писмо несъмнено ще бъде съвсем неочаквано за теб и затова моля за извинение. Намирам се в същата ситуация като Марк Твен, тъй като трябва да ти съобщя, че слуховете за смъртта ми са силно преувеличени. Жив съм и в добро здраве, но бях принуден да изчезна за известно време поради изключително деликатната природа на един случай, по който работя. Това, наред с някои скорошни събития в Тоскана, с които несъмнено си добре запозната, създадоха сред приятелите и колегите ми злочестото впечатление, че съм мъртъв. За известно време бе в мой интерес да не нарушавам това впечатление, но аз съм жив, Виола – при все, че преживях нещо, което ме приближи до смъртта толкова, колкото е възможно за едно човешко същество.
Именно това ужасно преживяване е причина да ти пиша. През онези кошмарни часове на прага на смъртта осъзнах колко кратък е животът, колко е крехък, и че никой от нас не бива да пропуска редките възможности, които му се дават да бъде щастлив. Когато случайно се срещнахме на Капрая, едва часове преди това събитие, аз бях изумен – както, прости дързостта ми, беше и ти. Между нас се случи нещо. Ти остави неизличима следа в сърцето ми и храня надежди, че и ти си почувствала същото. Ето защо бих желал да те поканя при мен в Ню Йорк за десет дни, тъй че да се опознаем по-добре. И в резултат на това – да се убедим дали наистина тази следа е била така неизличима и прекрасна, както съм уверен, че е.
При това Виола се усмихна. Старомодните, дори малко непохватни изрази, бяха дотолкова в стила на Пендъргаст, че тя почти чуваше гласа му. Но истината бе, че писмото бе по-необикновено от всяко друго, което беше получавала. Много различни мъже по много различни начини бяха опитвали да се сближат с нея, но никога така. Между нас се случи нещо. Истина беше. Но въпреки това, повечето жени биха били изненадани и дори потресени да получат подобна покана Странно как едва след една-единствена среща Алойзиъс вече я познаваше достатъчно добре, за да разбере, че такова писмо няма да й бъде неприятно. Точно обратното… Тя се върна към писмото.
Ако се отзовеш на тази – признавам – необичайна покана, моля, резервирай билет за полет 822 на Бритиш Еъруейз от „Гетуик“ до „Кенеди“ – за 27-и януари. Не казвай на никого кога ще дойдеш или защо. Ще ти обясня всичко, когато пристигнеш. Засега е достатъчно да кажа, че ако това се разчуе, животът ми може да бъде в опасност.
Когато кацнеш на летище „Кенеди“, моят любим брат Диоген ще те посрещне на лентата за получаване на багажите.
Диоген. Тя се усмихна като си спомни думите на Алойзийс на Капрая, че ексцентричните имена се предават в семейството му. Очевидно не се шегуваше – кой, за бога, би си кръстил детето Диоген?
Ще го разпознаеш веднага по силната ни прилика. Само че той има добре поддържана брада. Онова, което най-силно поразява в него е, че поради един инцидент в детството ни, очите му имат различни цветове: едното е лешниково, а другото – млечно-синьо. Няма да носи табелка, а и, разбира се, не знае как изглеждаш, затова ще трябва сама да го откриеш. Не бих те поверил на никой по-малко близък от брат ми, който е изключително дискретен.
Диоген ще те изпрати до моята къщичка на Лонг Айлйнд, малкото градче Гардинърс Бей, където ще те чакам. Това ще ни позволи да се насладим на компанията си за няколко дни. Вилата е добре оборудвана, но селска, с прекрасна гледка към остров Шелтър отвъд залива. Естествено, ще ти бъдат отредени собствени покои и ще спазваме благоприличие, освен ако, разбира се, обстоятелствата не ни принудят за обратното.
При тези думи Виола се изхили гласно. Той бе толкова старомоден, а в същото време предложенията му не бяха дори деликатни, и все пак успяваше да направи всичко това с вкус и своеобразно чувство за хумор.
Три дни след пристигането ти случаят, с който се занимавам, ще приключи. Тогава ще изоставим прикритието си и аз отново ще се върна сред живите. С (надявам се) теб до себе си. След това ще се насладим на великолепна седмица с театър, музика, изкуство и кулинарни приключения в Ню Йорк, преди да се завърнеш в Капрая.
Виола, отново те умолявам никому да не казваш за това. Моля те да ми пратиш отговора си със старомодна телеграма на следния адрес:
А. Пендълтън.
Шосе ГлавърсБокс 15
Спрингс, Ню Йорк 10511
И я подпиши „Анна Ливия Плурабел“
Ще ме направиш безкрайно щастлив, ако приемеш поканата. Съзнавам, че не съм в свои води със сантименталностите и цветистата фразеология. Не са в стила ми. Ще запазя по-нататъшните демонстрации на привързаност за времето, когато се срещнем лично.
Искрено твой,
Алойзиъс.
Виола отново се усмихна. Тя почти чуваше Пендъргаст с елегантния му, макар и доста строг маниер, да изговаря изреченията. Анна Ливия Плурабел – хубаво беше да знаеш, че Пендъргаст не е над подхвърлянето на остроумни литературни алюзии тук-таме, при това тайнствени и аристократични. Колко беше привлекателен! Тя леко изтръпна при мисълта да го види отново. А лекият намек за заплаха, който бе направил в писмото, само придаваше пикантност на приключението. Тя отново се запита как така го познаваше толкова добре, след като бяха прекарали едва един следобед заедно. Преди никога не бе вярвала на глупостите за сродните души, за любовта от пръв поглед, за скрепените в небето съюзи, но кой знае защо…
Тя сгъна писмото и извади второто. Беше телеграма, на която пишеше само:
Възхитен от пристигането! Потвърждение от брат ми за посрещането. Доверявам се на дискретността ти. С нежност, А. К. Л. П.
Тя грижливо пъхна и двете писма обратно в чантата си и отпи глътка шампанско, а мислите й я отнесоха назад, към онази среща на Капрая. Спомни си как копаеше тор в лозето си, когато видя един мъж в черен костюм да се приближава, внимателно подбирайки пътя си между буците пръст, придружен от един американски полицай в цивилно облекло. Представляваха такава странна гледка, че почти я накараха да се засмее. Бяха й извикали, явно мислейки, че е селска работничка, а когато се приближиха, тя видя странното и красиво лице на Пендъргаст за първи път. Никога преди не я бе поразявало такова внезапно, особено чувство. По лицето му прочете, че изпитва същото, въпреки че се опитваше да го скрие. Посещението им беше кратко – едночасов разговор на по чашка бяло вино на терасата й с изглед към морето – и все пак умът й се връщаше отново и отново към този следобед, сякаш тогава се бе случило нещо от огромно значение.
А след това втората визита – Д’Агоста дойде сам, с ужасните новини за смъртта на Пендъргаст, а лицето му изглеждаше изпито и разстроено. Чак в този ужасен момент тя осъзна колко много се бе надявала да види агент Пендъргаст отново – и колко сигурна е била, че някак той ще бъде част от живота й завинаги.
Колко тежък бе онзи ден. И как само се промениха нещата, когато получи писмото му.
Тя се усмихна при мисълта, че ще го види отново. Обичаше предизвикателствата. Никога не се бе отдръпвала от нищо, което животът й бе подхвърлял. Импулсивността понякога й създаваше проблеми, но наред с това й бе създала цветния и прекрасен живот, който не би разменила за никакъв друг. Тази мистериозна покана беше като извадена от романите, които четеше ненаситно като тийнейджърка. Един уикенд в къщичка, скрита на Лонг Айлънд с човека, който я възхищаваше повече от всеки друг, а после – шеметна седмица в Ню Йорк сити. Как би могла да откаже? Със сигурност нямаше да й се наложи да спи с него, тъй като той бе джентълмен до мозъка на костите си, въпреки че само мисълта за това я накара да се изчерви…
Тя допи шампанското – беше отлично, както винаги в първа класа. Понякога се чувстваше виновна, че лети с първа класа – изглеждаше малко елитарно, но пък беше толкова по-удобно за презатлантически полет. Виола бе свикнала с неудобството през дългите години, в които разкопаваше гробници в Египет, но никога не бе виждала смисъл в самоцелното неудобство.
Погледна часовника си. Щеше да се приземи на летище „Кенеди“ само след около четири часа.
Със сигурност щеше да е интересно да срещне този брат на Пендъргаст – този Диоген. Много неща можеш да разбереш за един човек, когато срещнеш брат му.
39
Д’Агоста последва дрипавата приведена фигура на Пендъргаст, която се затътри към ъгъла на Девето авеню, след което продължи по Литъл Уест Стрийт. Беше девет часът вечерта и откъм река Хъдсън шибаше остър вятър. Старият месарски квартал, сгушен в лабиринт от тесни улички на юг от Челси и на север от Гринидж вилидж, се бе променил през годините, в които Д’Агоста го нямаше. Между месарниците и магазините на едрите доставчици на месо бяха изникнали малки ресторантчета, технологични предприятия и дори бутици. Мястото не изглеждаше особено подходящо за офиса на един експерт по психологическо профилиране.
По средата на пресечката Пендъргаст се спря пред скромен четириетажен магазин, който явно бе виждал и по-добри времена. Прозорците, запречени с метални решетки, бяха помътнели от времето, а горните етажи бяха покрити със сажди. Липсваха всякакви табелки, надписи или каквото и да било, подсказващо съществуването на някаква фирма вътре, с изключение на избелелите букви „Месокомбинат Прайс и син“, издраскани направо върху старата тухлена стена. Под тях имаше огромен вход, очевидно предназначен за камионите за доставка на месо, който бе заключен с ръждясал катинар, а до него се виждаше невзрачна вратичка с ненадписан звънец. Пендъргаст се насочи право към нея и натисна звънеца.
– Да? – незабавно се обади един глас по домофона.
Агентът промърмори нещо неразбрано и след миг някаква електронна ключалка се отвори с щракане. Влязоха в малко, боядисано в бяло антре, празно, ако не се смята миниатюрната камера, прикрепена високо на отсрещната стена. Вратата безшумно се затвори зад тях. Стояха така, срещу камерата, около трийсет секунди. После една почти невидима врата се плъзна встрани и Пендъргаст, следван от Д’Агоста, пристъпи в полутъмната стая зад нея – удивително помещение.
Отвътре магазинът представляваше изкорубена четириетажна черупка. Простиращият се над главите им таван бе истински лабиринт от дисплеи, тежко научно оборудване, компютри, сложни макети и диорами, и всичко това – забулено в сенки. Вниманието на Д’Агоста бе привлечено от един гигантски плот, върху който, както изглежда, бе разположен модел на океанско дъно някъде близо до Антарктика, разрязано така, че да разкрива геологичните пластове. Наоколо имаше и други подобни чудновати макети, както и различни лабораторни уреди и военни принадлежности.
От сенките проехтя един глас:
– Добре дошли!
Д’Агоста се завъртя в здрача и забеляза фигура в инвалиден стол да се приближава измежду две редици дълги маси. Това бе мъж с ниско подстригана кестенява коса, ъгловата брадичка и тънки устни. Носеше непретенциозен, но добре ушит костюм и задвижваше количката с помощта на малък лост, който уверено управляваше с облечената си в черна ръкавица ръка. Д Агоста осъзна, че едното око на мъжа сигурно е стъклено, тъй като му липсваше свирепият блясък на другото. Морав белег прорязваше дясната страна на лицето му от челото до челюстите, сякаш бе от рана, нанесена при дуел.
– Аз съм Ели Глин – произнесе той с тих, мек и безстрастен тон. – А вие трябва да сте лейтенант Д’Агоста и специален агент Пендъргаст. – Той спря количката и протегна ръка. – Заповядайте в „Ефективни инженерни решения“.
Те го последваха, като се запровираха между масите, отминаха малък парник, чиито лампи светеха зловещо, след което един асансьор ги качи до подиума на четвъртия етаж. Докато вървеше след инвалидната количка, Д’Агоста усети тръпка на съмнение. „Ефективни инженерни решения“? Господин – а не инженер – Ели Глин? Той се запита дали въпреки превъзнасяните й изследователски умения Констанс Грийн не бе направила грешка. Този тук ни най-малко не приличаше на нито един от консултантите по психологическо профилиране, които бе виждал преди – а беше имал работа с доста.
Глин погледна назад и погледът му пробяга по униформата на Д’Агоста.
– Може би ще е по-добре да изключите радиото и клетъчния си телефон, лейтенант. В тази сграда блокираме всички безжични сигнали и радиочестоти.
Той ги поведе към малка стая за съвещания, декорирана в лакирано дърво, затвори вратата, след което им посочи с жест да седнат. Той самият се придвижи с количката си до отсрещната страна на дълга маса, където едно празно място между боядисаните във въглищен цвят Херман-Милерови столове очевидно се пазеше за него. Единственото нещо, което лежеше на идеално чистата маса, бе тънък плик. Като се облегна назад в количката си, мъжът впери в посетителите си проницателен поглед.
– Вашата молба е необикновена – каза той.
– Моят проблем е необикновен – отвърна Пендъргаст.
Глин го сканира отгоре до долу.
– Доста успешна дегизировка, господин Пендъргаст.
– Действително.
Глин скръсти ръце.
– Кажете ми каква е същността на проблема ви?
Пендъргаст се огледа.
– Кажете ми каква е същността на компанията ви. Питам, защото всичко това – той направи красноречив жест – не прилича никак на офис на специалист, който се занимава с психологически профили.
Бавна, безрадостна усмивка раздвижи чертите на мъжа, изкривявайки и сякаш разпалвайки белезите по лицето му.
– Хубав въпрос. „Ефективни инженерни решения“ е в бизнеса за разрешаване на уникални инженерни проблеми и анализ на провала.
– За какъв тип инженерни проблеми става дума? – попита Пендъргаст.
– За това как да се неутрализира подземен ядрен реактор в една държава от Близкия Изток. Как да се анализира мистериозното и внезапно изчезване на сателит за един милиард долара. – Той размаха пръст – един дребен жест, който имаше изненадваща тежест. Дотолкова неподвижен бе останал мъжът до този момент. – Ще ме разберете защо не изпадам в подробности. Виждате ли, господин Пендъргаст, „анализът на провалите“ е другата страна на инженерния медал: това е изкуството да разбираш как нещата пропадат и така да предотвратиш провала, преди да се е случил. Или пък да установиш защо си се провалил, след като това вече е станало. За съжаление, второто се случва по-често от първото.
Д’Агоста заговори.
– Все още не разбирам. Какво общо има анализът на провала с психологическото профилиране?
– Скоро ще стигна и до това, лейтенант. Анализът на провала започва и завършва с психологическото профилиране. ЕИР осъзна отдавна, че ключът към разбирането на провала е да разбереш как точно грешат човешките същества. Което означава да схванеш как човешките същества вземат решения по принцип. Имахме нужда от прогностични способности, от начин да предвидим как дадена личност ще реагира в дадена ситуация. Ето защо развихме собствена система за психологическо профилиране. Понастоящем тя се изпълнява от таблична програма на супер-компютри Ай Би Ем. Правим психологическо профилиране по-добре от всеки друг на света. И не ви казвам това като търговец. Това е простият факт.
Пендъргаст наклони глава.
– Изключитлено интересно. И как така никога не съм чувал за вас?
– Като цяло, не желаем да ставаме известни. Извън, разбира се, един тесен кръг клиенти.
– Преди да започнем, трябва да бъда сигурен в дискретността ви.
– Господин Пендъргаст, ЕИР дава две гаранции: първо – пълна дискретност; второ – стопроцентов успех. А сега, моля, запознайте ме с проблема си.
– Обектът ни е мъж на име Диоген Пендъргаст – моят брат. Изчезна преди две десетилетия, след като разигра собствената си фиктивна смърт. Сякаш е изчезнал от лицето на земята, поне официално. Не фигурира в базата данни на никое държавно учреждение, като изключим смъртния акт, за който знам, че е подправен. Няма никакво досие. Няма адрес, няма снимки, нищо. – Той извади кафява папка от палтото си и я постави на масата. – Всичко, което знам, е тук.
– Откъде сте сигурен, че все още е жив?
– Имах любопитна среща миналото лято. Отразено е в бележките. Това, както и фактът, че се е превърнал в сериен убиец.
Глин кимна замислено.
– От съвсем малък Диоген ме ненавижда и е превърнал унищожението ми в цел на своя живот. На 19-и януари тази година той най-сетне приведе плана си в действие. Започна да убива приятелите и колегите ми един по един и да ме измъчва с неспособността ми да ги спася. Дотук уби четирима. За последните двама ми прати предварително подигравателни бележки, в които назоваваше жертвата – първия път вярно, а втория ме измами, за да предпазя погрешния човек. Накратко – усилията ми да го спра се провалиха напълно. Той твърди, че следващата му цел е лейтенант Д’Агоста. Повтарям отново, че резюметата за убийствата са в тази папка.
Д’Агоста забеляза, че здравото око на Глин заблестя с нов интерес.
– Колко интелигентен е този Диоген?
– Когато беше дете, коефициентът му на интелигентност беше 210. Това бе след като прекара скарлатина, което го промени завинаги.
Глин вдигна едната си вежда.
– Да не би да имаме работа с мозъчно увреждане?
– Не е вероятно. Беше странен и преди шарката. Болестта като че ли извади чудатостите му още по на показ.
– И затова съм ви нужен. Трябва ви пълен психологически, криминален и поведенчески анализ на този човек. Естествено, тъй като сте му брат, вие сте твърде близо до него – не можете да свършите това сам.
– Правилно. Диоген е разполагал с години да планира. През цялото време е с три стъпки пред мен. Не оставя улики на местопрестъпленията – поне никакви неумишлени. Единственият начин да бъде спрян е да се предвиди какъв ще е следващият му удар. Трябва да подчертая, че случаят е спешен. Диоген заплаши да завърши престъплението си утре, на 28-и януари. Назова тази дата като кулминация на всичките си планове. Не може да се каже колко живота още са в опасност.
Глин отвори папката със здравата си ръка и започна да я прелиства, хвърляйки бърз поглед върху написаното.
– Не мога да направя профил за 24 часа.
– Но ще трябва.
– Невъзможно. Най-краткото време, за което мога да се справя – ако допуснем, че изоставя всяка друга работа и фокусирам усилията си единствено върху това, – е 72 часа, считано от сега. Дойдохте при мен твърде късно, господин Пендъргаст. Или поне твърде късно за датата, която брат ви е назовал. Може би навреме, за да вземете ефективни мерки след това. – Той странно наклони глава, докато се взираше в Пендъргаст.
Агентът остана безмълвен за миг.
– Така да бъде тогава – каза той тихо.
– В такъв случай да не губим повече време. – Глин сложи ръка на папката пред него и я плъзна по масата. – Ето стандартният ни договор. Хонорарът ми е един милион долара.
Д’Агоста скочи от стола си.
– Един милион долара?! Вие сте луд…!
Пендъргаст махна с ръка да го спре.
– Прието. – Той взе папката, разгърна я и прегледа договора набързо.
– На гърба – добави Глин, – ще откриете стандартните клаузи за права и задължения. Предлагаме абсолютна, безусловна гаранция за успех.
– За втори път споменавате тази любопитна гаранция. Как определяте „успех“ вие, господин Глин?
Нова призрачна усмивка пропълзя по лицето на мъжа.
– Естествено, не можем да ви гарантираме, че ще предвидите действията на Диоген. Нито пък можем да ви обещаем, че ще успеете да го спрете да убива. Това е във вашите ръце. Ето какво гарантираме: първо – ще ви дадем психологически профил на Диоген Пендъргаст, който ясно ще отразява мотива му.
– Аз вече знам мотива му.
Глин игнорира тази забележка.
– Второ: нашият портрет ще има прогностична стойност. Той ще ви разкрие в рамките на ограничен списък от опции какви ще бъдат следващите стъпки, които Диоген Пендъргаст ще предприеме. Предлагаме и допълнителни услуги – ако имате конкретни въпроси, що се отнася до бъдещите действия на обекта, ние ще ги вкараме в системата си и ще ви дадем надеждни отговори.
– Съмнявам се, че това е възможно с което и да е човешко същество, да не говорим за някой като Диоген.
– Нямам желание да нищя философски въпроси с вас, господин Пендъргаст. Човешките същества са отвратително предсказуеми и това е еднакво вярно както за психопатите, така и за възрастните дами. Ще направим каквото сме обещали.
– Проваляли ли сте се някога?
– Никога. Има само една задача, която остава, ако мога да се изразя така, с отворен финал.
– Тази с термоядреното устройство?
Ако Глин бе изненадан от въпроса му, то с нищо не го показа.
– Какво термоядрено устройство имате предвид?
– Онова, което сглобявате на долния етаж. На една черна дъска зърнах няколко уравнения, свързани с кривата на енергията на свързване. А на масата наблизо имаше скица за изработване на детайл, който не би могъл да служи за нищо друго, освен за ядрена компресия.
