Текст книги "Сърцето на Луцифер"

34

Лора Хейуърд мина бързо през огромната зала на музея – ранната утринна светлина хвърляше успоредни ивици през високите бронзови прозорци. Тя прекрачи през ивиците светлина съзнателно, като че физическият акт на преминаване би я подготвил по някакъв начин за онова, което предстоеше. До нея, почти подскачайки, за да не изостава, се движеше Джак Манети, шеф на охраната на музея. Следваше ги тиха, но бърза фаланга от детективи от отдел „Убийства“ в Нюйоркското полицейско управление, както и персонал от музея.

– Господин Манети, предполагах, че изложбата има охранителна система. Така ли е?

– Истинско произведение на изкуството. Тъкмо завършвахме пълния й ремонт.

– Ремонт? Изложбата не беше ли снабдена с аларма?

– Беше. Монтирахме повече от достатъчно във всяка зона. Странно е, че никоя аларма не се е включила.

– Как тогава престъпникът е проникнал вътре?

– На този етап нямаме представа. Съставихме списък на хората, които имат достъп до изложението.

– Искам да говоря с всички тях.

– Ето списъка. – И Манети извади една разпечатка от джоба на якето си.

– Чудесно. – Хейуърд я взе, прегледа я и я подаде на един от детективите след нея. – Разкажете ми за системата.

– Базирана е на магнитни ключове. Системата отбелязва часа, в който всеки влиза и излиза. Имам регистрациите, разбира се. – Той й подаде друг лист.

Те заобиколиха залата „Океански живот“. Хейуърд отмина огромните сини акули, които висяха застрашително от тавана, без дори да ги погледне.

– Някой да е съобщил за липсваща магнитна карта?

– Не.

– Възможно ли е да са били дублирани?

– Доколкото знам, не.

– А може би някой е заел нечия карта?

– Възможно е, макар че в момента получаваме отчет за всички карти. Ще проверя този въпрос.

– Ние също. Разбира се, престъпникът може да е музеен служител, който преди е имал достъп.

– Съмнявам се.

Хейуърд изсумтя. Тя самата се съмняваше, но човек никога не знае – беше видяла повече отколкото й се искаше откачени, които се разхождаха из тази стара грамада. Веднага, щом бе научила за случая, бе помолила да й го възложат, въпреки че продължаваше да се занимава с убийството на Дюшам. Имаше си теория – не, да го наречем по-скоро предчувствие, – че двете убийства са свързани. И ако излезеше права, това се очертаваше като нещо голямо. Много голямо.

Отминаха залата „Индианци от северозападния бряг“ и спряха пред колосален портал, който водеше към изложението „Свещени образи“. Вратата беше отворена, но оградена с жълта полицейска лента и Хейуърд чуваше отвътре мърморенето на екипа криминалисти, които работеха на местопрестъплението.

– Ти, ти и ти – посочи тя с пръст детективите поред, – минете през лентата заедно с мен. Останалите – чакайте тук и спирайте любопитните. Господин Манети? Вие също идвате.

– А когато д-р Колъпи пристигне…?

– Това е сцена на престъпление. Задръжте го отвън. Съжалявам.

Манети дори не се опита да спори. Лицето му беше с цвят на глина и бе съвсем ясно, че не беше имал време дори за сутрешната си чаша кафе.

Тя се провря под полицейската лента, кимна на чакащия сержант и се подписа в протокола му. После бавно влезе във фоайето на изложбата, като съвсем умишлено забави още повече крачка. Криминалистите и съдебните следователи би трябвало вече да са приключили, но винаги беше добре да си държиш очите отворени.

Малката групичка си запроправя път през първото помещение, отмина почти завършената експозиция, прескачайки парчета дърво, и влезе във втората изложбена зала: сцената на самото престъпление. Тебеширен контур показваше къде е паднала жертвата. Имаше огромно количество кръв. Фотографите от екипа на криминалистите бяха вече документирали сцената и очакваха специалните заповеди, които Хейуърд, като водещ разследването офицер, можеше да даде. Двама от криминалистите стояха на четири крака с пинсети в ръце.

Тя огледа местопрестъплението почти свирепо, очите й пробягваха по голямата локва кръв, по отделните капчици, по кървавите отпечатъци от стъпки, по размазаните потъмнели петна. Кимна на Ханк Барис, главният криминалист. Той се изправи, остави внимателно пинсетите си и се приближи.

– Каква дяволска бъркотия – каза тя.

– Парамедиците работят върху жертвата от известно време.

– Оръжието на убийството?

– Нож. Замина заедно с жертвата към болницата. Знаете как е, не можеш да го измъкнеш…

– Осведомена съм – сопна се Хейуърд. – Видяхте ли първоначалната сцена?

– Не. Когато пристигнах, парамедиците вече бяха объркали всичко.

– Документ за самоличност на жертвата?

– Не знам за такива, поне още не. Мога да се обадя в болницата.

– Някакви свидетели на първоначалната сцена?

Барис кимна.

– Един. Техник, казва се Ендърби, Лари Ендърби.

Хейуърд се обърна.

– Доведете го.

– Тук?

– Точно това казах.

Последва тишина, докато Хейуърд се оглеждаше – тялото й остана съвсем неподвижно, само очите й се местеха. Тя внимателно огледа кървавите пръски, преценявайки траекторията, скоростта и изходната точка. В ума й бавно започна да се оформя общата картина на престъплението.

– Капитане? Господин Ендърби е готов.

Хейуърд се обърна и видя изненадващо млад пъпчив мъж с черна коса и хилава физика. Тениска, шапка с обърната назад козирка и разръфани дънки допълваха образа.

Отначало тя си помисли, че маратонките му са от червени кожа, докато не ги видя по-отблизо. Един полицай го побутна напред.

– Вие пръв сте открил жертвата?

– Да, госпожо… Искам да кажа… ъ-ъ-ъ… – Той изглеждаше объркан.

– Можете да ме наричате капитан – каза тя меко. – Какво работите в музея, господин Ендърби?

– Системен техник съм, първа степен.

– Какво правехте в залата в три сутринта?

Гласът му беше висок и треперлив, готов да секне всеки миг. Винаги най-плахите откриват най-мъртвите, спомни си Хейуърд шегата на своя бивш професор по криминална психология в Нюйоркския университет. Тя преглътна и се опита да звучи съчувствено. Нямаше да е добре Ендърби да се пречупи.

– Проверявах инсталацията на новата охранителна система.

– Разбирам. Готова ли беше инсталацията в залата?

– Почти. Правехме проверки на обновения софтуер, но стана малка засечка. Шефът ми…

– Името му?

– Уолт Смит.

– Продължете.

– Шефът ми ме изпрати долу, за да видя дали не е спрял токът.

– И беше ли?

– Ами да. Някой беше прерязал един от кабелите на захранването.

Хейуърд погледна Барис.

– Знаем това, капитане. Изглежда престъпникът е прерязал кабела, за да прекъсне резервното осветление, така че да може да издебне жертвата.

– Е, каква е тази нова охранителна система? – попита тя, като се обърна към Ендърби.

– Ами… има сензори за движение, видеокамери, кръстосващи се инфрачервени лазерни лъчи, сензори за вибрация и за въздушно налягане.

– Звучи впечатляващо.

– Така е. През последните шест месеца музеят заменя охраната във всяка зала една след друга с последната версия на системата.

– Това какво включва?

Ендърби пое дълбоко дъх:

– Свързване на охраната в отделните зали, реконфигурация на мониторинговия софтуер, правене на тестове, такива работи… Всичко това по строг график, калибриран по атомно сателитен часовник. И трябва да го правим нощем, когато музеят е затворен.

– Ясно. Значи слязохте тук долу, за да проверите електрическия срив и открихте тялото?

– Точно така.

– Господин Ендърби, бихте ли могли да огледате местопрестъплението и да ми опишете как точно лежеше жертвата?

– Ами-и-и… Тялото… Тялото лежеше точно според очертанията – едната ръка отместена, както се вижда. Един нож с дръжка от слонова кост стърчеше от плешката, забит до ефеса.

– Докоснахте ли ножа? Опитахте ли се да го извадите?

– Не.

Хейуърд кимна.

– Пръстите на дясната ръка на жертвата отворени ли бяха, или затворени?

– Ъ-ъ-ъ… струва ми се, че бяха отворени. – Ендърби преглътна мъчително.

– Още малко, господин Ендърби. Жертвата е била преместена още преди да дойде фотографът, така че всичко, с което разполагаме, са вашите спомени.

Той избърса чело с опакото на ръката си.

– Левият крак навътре ли беше обърнат, или навън?

– Навън.

– А десният?

– Навътре.

– Сигурен ли сте?

– Съмнявам се, че някога ще забравя. Тялото беше някак си усукано.

– Как така?

– Общо взето лежеше с лицето надолу, но краката бяха почти кръстосани.

Актът на говорене изглежда помагаше на Ендърби да се вземе в ръце. Май щеше да се окаже добър свидетел.

– А кръвта по обувките ви? Как се е озовала там?

Ендърби погледна надолу и очите му се разшириха.

– О! Аз… Втурнах се да помагам.

Уважението на Хейуърд към младия човек леко се покачи.

– Опишете действията си.

– Да видим… Стоях ето там, когато я видях. Спрях се, после затичах, коленичих, проверих за пулс и предполагам, че точно тогава… съм стъпил в кръвта. Имах кръв и по ръцете, но я измих.

Хейуърд кимна и добави тази информация към мисловната реконструкция, която си изграждаше.

– Имаше ли пулс?

– Не мисля. Бях задъхан, трудно ми е да кажа. Пък и всъщност не съм много добър в меренето на пулс. Първо позвъних на охраната…

– В будката на пазачите?

– Да, съвсем наблизо. После опитах с дишане уста в уста, но гардът пристигна след минутка.

– Името му?

– Роско Уол.

Хейуърд кимна на един от детективите да си запише.

– Тогава дойдоха парамедиците. И станах излишен.

Хейуърд отново кимна.

– Господин Ендърби, ако обичате останете с детектив Хардкасъл за няколко минути. Може би ще имам още въпроси.

Тя се върна в първата зала на изложбата, огледа се и бавно тръгна назад. Тънкият слой дървен прах по пода, при все че беше поразбъркан, пазеше следи от борбата Тя се наведе, за да огледа по-добре малките пръски кръв. Кратък мисловен анализ й помогна да си изгради доста добра обща представа за случилото се. Убитият е бил причакай в първото изложбено отделение на залата. Може би дори е бил преследван от отсрещния край на изложението – бяха й казали, че има задна врата, въпреки че са я заварили заключена. Изглежда са се обикаляли един друг известно време. След това убиецът го е сграбчил, завъртял го е настрани и с шеметно движение е забил ножа…

Тя затвори за миг очи като визуализираше хореографията на убийството.

Когато ги отвори, погледът й попадна върху една малка капчица по-встрани, която бе забелязала при първата си обиколка на отделението. Приближи се и клекна да я разгледа: кървава капчица с големината на стотинка. Кротка малка капчица, която изглежда бе паднала вертикално от неподвижен предмет на височина от около метър и половина.

Тя я посочи.

– Ханк, искам да вземете цялата капка заедно с дъската от пода и така нататък. Първо да се фотографира на място. Искам също така ДНК-анализ. От днес за вчера. И го прекарай през всички бази данни.

– Разбира се, капитане.

Тя се огледа, а очите й пробягаха по допирателната на тебеширения контур през самотната капчица кръв до отсрещната стена. Там съзря голяма вдлъбнатина в новото дървено покритие на пода. Очите й рязко се присвиха.

– И, Ханк?

Той я погледна очаквателно.

– Струва ми се, че ще откриеш оръжието на самата жертва зад онова дървено сандъче.

Мъжът се изправи, запъти се натам и надникна отзад.

– Да ме вземат мътните!

– Какво е? – попита Хейуърд.

– Резец за картон.

– Кръв?

– Засега не виждам.

– Прибери го при уликите и направи всички възможни тестове. И го сравни с кръвта, която току що намерихме. Готова съм да заложа и последния си долар, че ще откриеш съвпадение.

Стоеше там и някакси не й се искаше да отмести очи от сцената, но изведнъж й хрумна нещо.

– Повикайте Ендърби.

Миг по-късно детектив Хардкасъл се върна. Ендърби го следваше по петите.

– Казахте, че сте правили на жертвата изкуствено дишане?

– Да, капитане.

– Предполагам, че сте го разпознали?

– Нея, не него. Да, познах я.

– Кой беше?

– Марго Грийн.

Хейуърд застина, застанала нащрек.

– Марго Грийн?

– Да. Доколкото знаем е била тук като докторант. Както и да е, сега се е върнала, за да стане главен редактор на…

Гласът му се сля с околните шумове. Хейуърд вече не слушаше. Беше се върнала назад преди няколко години – към убийствата в метрото и известните размирици в Сентръл Парк, когато все още беше най-ниско в йерархията и към онази Марго Грийн, която бе срещнала тогава – младата, решителна и страшно смела жена, която бе рискувала живота си и бе помогнала за разкриването на случая.

Ама че гаден свят!