Текст книги "Сърцето на Луцифер"
Автор книги: Линкълн Чайлд
Соавторы: Дъглас Престън
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 26 (всего у книги 30 страниц)
Лорд кимна.
– Д-р Колъпи, ще дадете ли необходимото писмено разрешение?
– Естествено. Още сега трябва да разберем за какво става дума. – Лицето му бе придобило сив, почти мъртвешки цвят.
– Фостър, изгответе документа.
– Като директор по сигурността аз съм категорично против – произнесе Бек тихо.
– Господин Бек – каза Грейнджър, – оценявам загрижеността ви. Но ми се струва, че не разбирате напълно ситуацията. Имаме сто милиона долара лимит, записан в договора ни с музея, но „Сърцето на Луцифер“ се разглежда в специална добавка и едно от условията за съхранение на камъка е да няма ограничение на падежа Каквато и цена да определи независимият специалист, ние сме длъжни да я заплатим. Трябва да получим отговор на въпроса дали диамантът е истински, и то още сега!
– И въпреки това – заяви Бек, – искам да повторя за протокола, че продължавам да съм против изнасянето на камъка извън трезора.
– Непременно ще го отбележим. Фостър? Изготви документа, а д-р Колъпи ще го подпише.
Секретарят извади бял лист хартия от костюма си и написа нещо. Колъпи, Грейнджър и Макгигън се подписаха, след което Лорд го завери нотариално със собствения си подпис.
– Да тръгваме – рече изпълнителният директор.
– Ще извикам охранителен ескорт – произнесе мрачно Бек. Междувременно Смитбак забеляза, че шефът на охраната извади пистолет, провери го, освободи предпазителя му и го прибра обратно.
Каплан взе камъка с четиризъбата щипка.
– Аз ще го направя, господин Каплан – каза Бек тихо, като пое дръжката на щипката и внимателно постави диаманта в кадифената му кутийка После затвори капака и го заключи, пъхна ключа в джоба си и взе кутията под мишница.
Изчакаха Каплан да събере инструментите си, след което затвориха вътрешната врата и зачакаха външната да се отвори. Продължиха назад през серията масивни врати, където ги посрещнаха кордони от гардове. Пазачите ги придружиха до асансьора и след пет минути всички пристъпиха в малка, но изключително елегантна заседателна зала, издържана в екзотична дървесина. През няколко широки прозореца се лееше светлина.
Бек постави още двама пазачи пред вратите, след което заключи.
– Моля всички да отстъпят назад – каза той. – Господин Каплан, това ще свърши ли работа?
– Великолепна – рече Каплан със сияйна усмивка. Настроението му изглежда започна да се подобрява.
– Къде бихте искали да седнете?
Експертът посочи един стол в ъгъла.
– Тук ще е идеално.
– Разположете се удобно.
Гемологът отново се зае с подреждането на инструментите си върху кадифето. После вдигна глава.
– Камъкът, ако обичате?
Бек постави кутията пред него, отключи я и вдигна капака. Скъпоценната вещ лежеше на кадифената си подложка.
Каплан посегна и го извади със специалната си щипка, след което поиска двойните лещи на Гробет. Взря се през тях в диаманта, първо погледна през едната леща, после през другата, а накрая и през двете едновременно. Докато го държеше, през камъка премина лъч светлина и по стените на залата внезапно затрептяха точици с ярък канеленочервен цвят.
Изминаха няколко минути в пълна тишина. Смитбак усети, че е затаил дъх. Най-сетне Каплан бавно върна диаманта върху кадифето, свали гробетовите лещи от очите си и дари изтръпналата си публика с лъчезарна усмивка.
– О, да! – рече той. – Каква прелест! Разликата под естествена светлина е невероятна. Това е то, господа! Без ни най-малко съмнение това е „Сърцето на Луцифер“.
Последва облекчена въздишка, сякаш всички в стаята бяха задържали дъха си наред със Смитбак. Каплан махна с ръка.
– Господин Бек? Можете да го приберете. С щипката, ако обичате.
– Слава богу! – възкликна изпълнителният директор като се обърна към Колъпи и сграбчи ръката му.
– Наистина трябва да благодарим на Господ – отвърна Колъпи, разтърсвайки подадената ръка, докато бършеше челото си с кърпичка. – Прекарах ужасни мигове.
Междувременно Бек с неразгадаемо и все още мрачно лице се пресегна с щипката към диаманта. В същия момент Каплан се надигна от стола и се блъсна в него.
– Моля за извинение…!
Всичко се случи толкова бързо, че Смитбак със закъснение проумя какво е видял. В един момент Каплан държеше камъка в едната си ръка и пистолета на Бек в другата, насочен към притежателя му. Той стреля почти в лицето на Бек, извъртайки дулото така че куршумите да го отминат на косъм и да се забият в стената. Произведе три бързи изстрела, а мощният звук потопи залата в ужас и объркване. Всички се хвърлиха на пода, включително и самият Бек.
А в следващия момент Каплан изчезна. През вратата, която се смяташе за заключена.
Бек се изправи мълниеносно.
– Хванете го! Спрете го!
Докато се надигаше от пода с все още звънящи уши, Смитбак видя през двойната врата как проснатите гардове се вдигат на крака и хукват по коридора с извадени оръжия.
– Той взе камъка! – крещеше Колъпи. – Той взе „Сърцето на Луцифер“! За бога, хванете го! Направете нещо!
Бек бе извадил радиостанцията си.
– Охрана? Обажда се Самюъл Бек. Заключете цялата сграда! Заключете я! И не искам никой – нищо – да я напуска: никакъв боклук, поща, хора, изобщо нищо! Чувате ли ме? Спрете асансьорите, блокирайте стълбищата. Вдигнете тревога! Нека целият персонал на охраната да търси личност на име Джордж Каплан. Вземете снимката му от видеокамерата на входа. Никой да не… Не, по дяволите забраната за стрелба в сградата! Това е директорска заповед. Освен това искам рентгенов апарат, който да може да засече погълнат или скрит скъпоценен камък, както и пълен технически екип, който да го управлява. А на изхода към Шесто авеню удвоете хората!
Той се обърна към останалите.
– И никой от вас, никой от вас, да не напуска тази стая без позволението ми.
Два изтощителни и изпитателни часа по-късно Смитбак се озова на опашка от около хиляда служители на „Уърлд“. Опашката се виеше безкрайно през фоайето на сградата, в отсрещния край на което всички колички с писма и пратки преминаваха през рентгенови апарати, подобни на тези по летищата. „Каплан“ не бе открит – а лично Смитбак знаеше, че няма и да бъде.
Докато приближаваше началото на опашката той чу врява от гласове, които спореха; идваше от голяма група недоволни, които отказваха да минат през рентгена. Отвън чакаха пожарни камиони с включени светлини, полицейски коли и неизбежните представители на пресата. Един по един хората биваха внимателно претърсвани, минаваха през рентгена и когато излезеха навън в сивия януарски следобед, ги посрещаше серия от светкавици на фотоапарати.
Смитбак се опитваше да контролира потенето си. С течение на времето нервността му само се бе увеличавала. За хиляден път се прокле, че се е съгласил да участва в това. Претърсиха го два пъти, включително всичките му телесни кухини. Поне и останалите в заседателната зала, включително Колъпи, Бек и служителите на „Уърлд“, бяха преминали през същото по настояване на директора на музея. Междувременно Колъпи, който бе извън себе си от възбуда, правеше всичко по силите си да убеди Смитбак да не публикува нищо. Господи, само ако знаеха…
Защо, о, защо изобщо се бе съгласна на това!
На опашката пред него оставаха само десет души. Всеки преминаваше през нещо, което приличаше на тясна телефонна будка, свързана с монитори, в които се взираха поне по четирима техници. Някой отпред бе пуснал транзистор, около който се бе събрала малка тълпа. Удивително колко бързо се разпространяваха новините! Изглежда истинският Каплан е бил освободен без да пострада до къщата си преди около половин час и в момента полицията го разпитваше. Все още никой не знаеше кой е бил фалшивият Каплан.
Само още двама души. Смитбак се опита да преглътне, но установи, че не би могъл. Стомахът му се гърчеше от страх. Идваше най-лошата част. Най-лошата от всичко.
Ето че дойде и неговият ред. Двама техници го подканиха да стъпи на постелка с обичайните жълти отпечатъци от стъпки и го претърсиха за пореден път, малко прекалено старателно, за да е спокоен. Прегледаха временния му пропуск за сградата, шофьорската му книжка и журналистическата му карта. Накараха го да отвори уста и натиснаха езика му с шпатулка. После отвориха вратата на будката и го натикаха вътре.
– Не мърдайте. Дръжте ръцете си плътно до тялото. Гледайте точката върху стената… – Указанията се сипеха бързо.
Последва кратко избръмчаване. През стъклото се виждаше как техниците проверяват резултатите. Най-сетне, след часове, както се стори на Смитбак, един от тях кимна.
Друг от екипа отвори вратата на будката, сложи тежката си ръка на рамото на Смитбак и го избута навън.
– Свободен сте да си вървите – рече мъжът и махна към изхода.
Докато правеше този жест, техникът леко се отърка в него.
Смитбак се обърна и измина десетте метра до въртящата се врата – бяха най-дългите десет метра в живота му.
Веднъж щом се озова навън, той закопча якето си, притича всред светкавиците на фотоапаратите, игнорира сипещите се въпроси, изблъска се през тълпата и сковано закрачи по „Авеню ъв ди Америкас“. На пресечката с Петдесет и шеста спря такси и се плъзна на задната седалка. Подаде на шофьора адреса си, изчака автомобилът да се слее с трафика, след което се обърна и в продължение на пет минути се взира неспокойно през задния прозорец.
Чак тогава се осмели да се отпусне на седалката и да пъхне ръка в джоба си. Там, на дъното му, усети хладните, твърди очертания на „Сърцето на Луцифер“.
64
Д’Агоста и Пендъргаст седяха безмълвно в „Ягуара“ на авеню „Вермилия“ в горен Манхатън. Слънцето бавно се спускаше всред сиви талази. Залезът бе ознаменуван с един последен камшик кървавочервена светлина, прорязал небето, който озари с мимолетно сияние мрачните жилища и магазини, преди да го погълне нощта.
Слушаха 1010-УИНС, новинарското радио на Ню Йорк. Топ новините се повтаряха на всеки двайсет и две минути, а в случая това бе вестта за диамантения обир в музея. Възбуденият глас на говорителя контрастираше на мрачното настроение в колата. Едва преди десет минути се бе появила и друга новина, свързана с предишната, но дори по-зрелищна – кражбата на „Сърцето на Луцифер“ от сградата на застрахователна компания „Уърлд“. Д’Агоста не се съмняваше, че полицията се е опитала да потули случилото се, но просто нямаше начин нещо толкова експлозивно да не излезе наяве с гръм и трясък.
– Най-безочливият диамантен обир в историята, осъществен под носовете на музейните и застрахователните служители, и то непосредствено след кражбата в музея. Осведомени източници твърдят, че заподозреният в двете престъпления е един и същ…
Пендъргаст слушаше напрегнато с бледо, сякаш изсечено от мрамор лице и напълно неподвижно тяло. Мобилният му телефон лежеше на седалката между тях.
– … В момента полицията разпитва Джордж Каплан, известен гемолог, който трябваше да изследва „Сърцето на Луцифер“ в сградата на застрахователна компания „Уърлд“, но на път за там е бил временно похитен близо до жилището си в Манхатън. Осведомени източници съобщават, че крадецът е използвал неговата самоличност, за да получи достъп до диаманта. От полицията вярват, че е възможно той все още да се крие в сградата на „Уърлд“, където текат усилени проверки…
Пендъргаст се наведе напред и изключи радиото.
– Откъде си сигурен, че Диоген ще слуша новините? – попита Д’Агоста.
– Ще ги слуша. За първи път е объркан. Не успя да вземе диаманта. Ще бъде в агония, на ръба – ще слуша, ще чака и ще мисли. И веднъж щом научи какво е станало, ще бъде принуден да стори единственото възможно.
– Искаш да кажеш, ще бъде наясно кой го е откраднал.
– Абсолютно. До какво друго заключение би могъл да стигне? – Пендъргаст се усмихна невесело. – Ще разбере. И след като няма друг начин да ми изпрати съобщение, ще ми се обади.
Празната улица се озари от бледата жълта светлина на луминисцентни реклами. Температурата бе паднала до едно-цифрени числа. От Хъдсън вееше безмилостен вятър и завих-ряше искрящи снежинки.
Внезапно клетъчният телефон иззвъня.
Пендъргаст се поколеба само секунда. После го вдигна и натисна копчето на микрофона. Не каза нищо.
– Ave, frater – долетя гласът.
Тишина. Д’Агоста погледна Пендъргаст. Под отразената светлина на уличните лампи лицето му изглеждаше с цвета на алабастър. Устните му се движеха, но от тях не излизаше нито звук.
– Това ли е начинът да поздравиш отдавна изгубения си брат? С неодобрителна тишина?
– Тук съм – произнесе Пендъргаст задавено.
– Там си! Каква чест за мен е да ме удостоиш с присъствието си. Почти компенсира отвратителното усещане от необходимостта да ти се обадя. Но нека оставим празните любезности. Имам само един въпрос: ти ли открадна „Сърцето на Луцифер“?
– Да.
– Защо?
– Знаеш защо.
Отсреща настъпи моментна тишина, последвана от бавно издишване на въздух.
– Братко, братко, братко…
– Не съм ти брат.
– Ах! Но ето къде грешиш. Ние сме братя, независимо дали ти харесва или не. И тази връзка определя кои сме ние. Знаеш го, нали, Алойзиъс?
– Знам, че си един болен човек, който отчаяно се нуждае от помощ.
– Наистина: болен съм. Никой не се възстановява от болестта да бъде роден. Няма лек за това страдание. Освен смъртта. Но когато става дума за нея, всички се чувстваме малко зле, а ти повече от останалите. Да, ние сме братя – в болестта, както и в злото.
Пендъргаст изглежда отново не намери какво да отговори.
– Но ето на, че пак разменяме учтивости! Да се захващаме ли с работата?
Никакъв отговор.
– В такъв случай, аз ще поведа дискусията. Първо: едно голямо право за осъществяването в един следобед на онова, което аз планирах с години – и в което в крайна сметка се провалих. – Д’Агоста чу бавно ръкопляскане от другата страна. – Предполагам, че всичко това е с цел да направим малка сделка. Една личност в замяна на камъка. Защо иначе би се подложил на нещо, което със сигурност е представлявало известно неудобство?
– Предполагаш правилно. Но първо… – Гласът на Пендъргаст заглъхна.
– Искаш да разбереш дали все още е жива!
Този път бе ред на Диоген да остави тишината да се проточи. Агоста погледна крадешком към Пендъргаст. Той стоеше вцепенен, като изключим трепкането на някакъв мускул под дясното му око.
– Да, Жива е още – засега.
– Ако я нараниш по какъвто и да било начин, ще те преследавм до края на света.
– Тц, тц. Щом така и така сме подхванали темата за жените, да поговорим за младото същество, което криеш в имението на нашия наскоро споминал се роднина, чиято смърт така ни опечали. Ако, разбира се, тя действително е „младо същество“, в което започвам да се съмнявам. Много съм любопитен за нея. Конкретно за нея всъщност. Усещам, че това; което се вижда на повърхността, е подобно на това, което виждаме на повърхността на един айсберг – просто пречупване на светлината. И същността й е скрита зад огледало в огледалото. А на фундаментално равнище чувствам, че нещо в нея е прекършено.
По време на тази реч Пендъргаст видимо се стегна.
– Слушай ме, Диоген, стой далеч от нея! Ако я приближиш отново, ще…
– Какво ще направиш? Ще ме убиеш ли? Тогава кръвта ми ще изцапа ръцете ти – дори повече, отколкото в момента – както и тази на четиримата ти мъртви приятели. Защото ти, frater, си отговорен за всичко това. Знаеш го. Ти ме превърна в това, което съм.
– Не съм те превърнал в нищо.
– Добре казано! Добре казано! – Сух, почти беззвучен смях долетя от микрофона. Тръпки на отвращение полазиха Д’Агоста.
– Да преминем на въпроса – успя да каже Пендъргаст.
– Да преминем на въпроса? Точно когато разговорът започна да става интересен? Не искаш ли да поговорим за това, че си напълно и изцяло отговорен за всичко? Попитай кой да е брачен консултант и той ще ти каже колко е важно да се разговаря, frater.
Изведнъж Д’Агоста усети, че не издържа повече.
– Диоген! Слушай ме, болен мозък такъв: искаш диаманта? В такъв случай край на гадните ти номерца!
– Няма диамант – няма Виола.
– Ако нараниш Виола, ще взема един чук, ще халосам диаманта и ще ти изпратя праха. И ако мислиш, че се шегувам, продължавай да дрънкаш.
– Празни заплахи.
Д’Агоста стовари юмрук върху таблото, предизвиквайки силен трясък.
– Внимателно! Леко! – Гласът внезапно прозвуча високо и уплашено.
– В такъв случай си затваряй устата!
– Глупостта е една от природните стихии и аз я уважавам.
– Ама ти продължаваш да дрънкаш!
– Ще играем по моите правила – произнесе Диоген рязка. – Чувате ли ме? По моите правила!
– С две условия – тихо каза Пендъргаст. – Първо: размяната трябва да стане на остров Манхатън в рамките на шест часа. Второ: тя трябва да се осъществи по такъв начин, че да не можеш да се отметнеш. Кажи ми какъв е планът ти и аз ще отсъдя. Разполагаш само с един шанс.
– Това ми прозвуча като пет условия, а не две. Но, разбира се, братко, разбира се! При все това трябва да отбележа, че това е един доста заплетен малък проблем. Ще ти се обадя пак след десет минути.
– Нека са пет.
– Още условия? – И линията прекъсна.
Тишината се проточи. По челото на Пендъргаст лъщеше влага. Той извади копринена носна кърпа от костюма си, попи ситните капчици и я прибра.
– Можем ли да му се доверим? – запита Д’Агоста.
– Не. Никога. Но не смятам, че ще има достатъчно време да измисли ефективна тактика за двойна игра само за шест часа. А той иска „Сърцето на Луцифер“ – иска го със страст, която ти и аз не бихме могли да си представим. Мисля, че можем да се доверим на тази страст, ако не на нещо друго.
Телефонът иззвъня повторно и Пендъргаст вдигна.
– Да?
– Добре, frater. Време е за блиц-викторина по урбанистична география. Знаеш ли мястото, наречено Железния часовник?
– Колелото, където обръщат влаковете?
– Отлично. Знаеш ли къде се намира?
– Да.
– Добре. Ще го направим там. Несъмнено ще искаш да доведеш доверената си хрътка Вини.
– Така възнамерявам.
– Чуй ме внимателно. Ще се срещнем… шест минути преди полунощ. Влезте през тунел VI и бавно излезте на светло. Вини може да остане в тъмното и да те прикрива, ако желаеш. Можеш да му позволиш да си избере оръжие. Това ще ви увери в почтеността ми. Спокойно можеш да вземеш своя „Лес Байер“ или какъвто там моден аксесоар носиш напоследък. Няма да има престрелки, освен ако нещо не се обърка. Но нищо няма да се обърка. Искам си диаманта, а ти си искаш Виола в замяна. Ако си запознат с топографията на Железния часовник, ще разбереш, че е идеалната сцена за нашата, нека го наречем, транзакция.
– Разбирам.
– Така. Имам ли одобрението ти, братко? Спокоен ли си, че няма да те измамя?
Пендъргаст остана безмълвен за миг.
– Да.
– Тогава а presto.
Връзката прекъсна.
– От това копеле ме побиват тръпки – изръмжа Д’Агоста.
Пендъргаст дълго не каза нищо. После отново извади кърпичката, обърса челото си и прилежно я сгъна. Внезапно сякаш достигна до някакво решение, след което се обърна и, за изненада на Д’Агоста, взе ръката му.
– Има нещо, което ще те помоля да направиш – рече той.
– Предупреждавам те предварително: то ще е нещо, срещу което са всичките ти инстинкти като мой партньор и приятел. Но трябва да ми повярваш като ти казвам, че това е единственият начин. Няма друго решение. Ще го направиш ли?
– Зависи какво е.
– Неприемлив отговор. Преди това искам обещанието ти.
Д’Агоста се поколеба.
По лицето на Пендъргаст се изписа тревога.
– Винсънт, моля те. Безкрайно важно е да мога да разчитам на теб в такъв изключително напрегнат момент.
Д’Агоста въздъхна.
– Окей. Обещавам.
Умореното тяло на Пендъргаст се отпусна с очевидно облекчение.
– Добре. А сега ме слушай внимателно, моля.
65
Диоген Пендъргаст се взира в телефона, сложен върху масата от борово дърво, в продължение на много време. Единственото, което подсказваше за обладалите го силни емоции, бе лекото потрепване на кутрето на лявата му ръка. През едната му буза минаваше сиво парче плат и, ако погледнеше в огледалото – нещо, което правеше само когато подготваше дегизировката си – Диоген знаеше, че ще види сляпото си око да изглежда по-мъртво от всякога.
Най-сетне погледът му се плъзна от телефона към една малко бутилка, покрита с гумена мембрана, до която имаше спринцовка за подкожни инжекции, направена от стъкло и метал. Взе бутилката, обърна я с гърлото надолу докато вкарваше иглата, изтегли малко течност. След известен размисъл увеличи количеството, постави пластмасов предпазител върху спринцовката и я пусна в джоба на костюма си.
Очите му се преместиха на тестето с карти таро, което лежеше накрая на масата. Беше колодата на Албано-Уейт – точно според предпочитанията му. Той взе картите, разбърка ги леко и подреди върху масата три от тях с лицето надолу по начина, по който гадаеха циганите.
Като сложи останалата част от тестето настрана, обърна първата карта: Папесата Интересно.
Пресегна се към втората. Тя изобразяваше висок слаб човек в черна пелерина, извърнат настрани с наведена глава. В краката му се въргаляха три преобърнати златни бокала, от които се разливаше червена течност. На заден план се виждаше река, а отвъд нея – злокобен замък. Петица чаши.
Щом видя това, Диоген рязко пое дъх.
По-бавно отпреди, ръката му се премести към третата, последна карта. Той се поколеба за миг, след което я отвори.
Картата беше наопаки. Изобразяваше една ръка, протегната над гол пейзаж, която се подаваше от черен облак дим. Държеше голям меч с дръжка, инкрустирана със скъпоценности. На върха на острието бе нанизана златна корона.
Асо мечове. Обърната.
Диоген остана втренчен в картата за миг, после бавно издиша. Повдигна я с трепереща ръка и изведнъж с едно свирепо движение я разкъса на две, после още на две. Разпиля късчетата.
Сега неспокойният му поглед се плъзна върху парчето черно кадифе, разстлано на масата. Върху гладката му повърхност лежаха четиристотин осемдесет и осем диаманта, почти всички от които с ярък цвят, блещукащи под силната светлина на бижутерската лампа.
Докато се взираше в тях, нервността му сякаш започна да стихва.
Като обузда трескавото си желание, ръката му се плъзна над океана от искряща, заключена в кристалите светлина и най-накрая се спря над един от най-едрите камъни – насите-носин тридесет и три каратов диамант, наречен „Кралицата на Нарния“. Той го задържа в дланта си, наблюдавайки как тайнствените му глъбини улавят и пречупват светлината, а след това безкрайно внимателно го поднесе към здравото си око.
Гледаше света през шлифованите му стени. Беше като открехване на врата, зад която се разкриваше магически свят, свят на цветове и живот, истински свят – така различен от този фалшив, едноизмерен свят на сиво ежедневие.
Дишането му стана по-дълбоко и равномерно, а треперенето на ръцете се успокои, докато съзнанието му се освобождаваше от своя затвор и започваше да скита по отдавна забравени алеи на паметта.
Диаманти. Всичко започваше с тях. Беше в ръцете на майка си, а диамантите проблясваха около шията й, висяха от ушите й, просветваха по пръстите й. Самият й глас бе като диамант, чист и хладен. Пееше му песен на френски. Той бе на не повече от две години и плачеше не от мъка, а от болезнената красота на майчиния си глас. Макар и да се боря, коварната власт на песента ме връща назад, докато сърцето заридае…
Сцената избледня.
Сега той бродеше из голямата къща на улица „Дофин“ по дълги коридори, край тайнствени стаи, много от които, дори тогава, бяха седели заключени от десетилетия. Но щом открехнеше някоя от вратите, знаеше, че винаги ще намери нещо вълнуващо: легло с разкошен балдахин, мрачни портрети на жени в бяло и мъже с мъртви погледи; че ще се натъкне на екзотични вещи, донесени от далечни земи – костена пан-флейта, сребърна гравюра, изобразяваща странни зверове, месингова халка, озъбена глава на ягуар, крак на египетска мумия.
Майка му винаги бе там, готова да го приласкае с топлината си, с мекия си глас, с диамантите, които искряха, когато се движеше, лумвайки във внезапни многоцветни огньове. Диамантите бяха живи, те никога не се променяха, не помътняваха, не умираха. Щяха да останат, прекрасни и неизменни, до края на времената.
Колко различни бяха от капризните превратности на плътта.
Диоген разбираше Нерон, който бе наблюдавал Рим, взрян в пламъците през скъпоценен камък. Нерон е разбирал преобразяващата сила на елмазите. Осъзнавал е, че да гледаш света през такъв камък означава да трансформираш както света, така и самия себе си. В своята същност светлината е трептене; а особените трептения, които идваха от сърцевината на диамантите, докосваха най-дълбоките струни на душата му. Повечето хора не можеха да ги чуят; може би дори никой на земята не можеше. Но той можеше. Те му говореха, шептяха му, даряваха го със сила и мъдрост.
Днес диамантите, а не картите щяха да пророкуват.
Диоген продължи да се взира в синия диамант. Всеки скъпоценен камък имаше различен глас и той бе избрал точно този заради неговата мъдрост. Зачака, говорейки му тихо, умоляваше го да проговори.
И не след дълго това се случи. Отговорът на прошепнатата му молба долетя като ехото на ехо, полудочуто в началото на сън.
Бе добър отговор.
Виола Маскелене слушаше странното мърморене, прилично на молитва или песнопение, което идваше отдолу. Звукът бе толкова нисък, че не можеше да различи думи. Последва изнервяща половинчасова тишина. След което долетя шумът, от който се боеше: скърцането на стол, бавните, внимателни стъпки на мъжа, който се изкачваше по стълбището. Всичките й сетива крещяха за опасност, мускулите й се напрегнаха.
На вратата се почука учтиво. Тя чакаше.
– Виола? Бих искал да вляза. Моля те, отстъпи към отсрещната стена и застани до леглото.
Тя се поколеба, после се подчини.
Бе казал, че ще я убие по изгрев. Но не го беше сторил. Слънцето вече бе залязло и нощта се приближаваше. Нещо се бе случило. Бе променил плановете си. Или – което беше по-вероятно – бяха променени против волята му.
Вратата се отвори и Диоген застана на прага. Изглеждаше различен – леко раздърпан. Лицето му издаваше умора, вратовръзката му бе накриво, а рижата коса – малко разрошена.
– Какво искаш? – попита тя дрезгаво.
Той продължаваше да я гледа.
– Започвам да разбирам какво намира брат ми за толкова очарователно у теб. Ти, разбира се, си красива и интелигентна, а също така и духовита. Но едно от качествата ти истински ме изненадва. Не познаваш страха.
Тя не удостои думите му с отговор.
– Трябва да те е страх.
– Ти си луд.
– В такъв случай съм подобен на Бог, защото ако Бог съществува, то Той самият е луд. Чудя се защо не се боиш. Храбра ли си, или глупава – или просто ти липсва въображение да си представиш собствената си смърт? Виждаш ли, аз мога да си я представя, представял съм си я толкова ясно. Когато те погледна, виждам чувал с кръв, месо и кости, покрити с най-крехката и уязвима обвивка, която толкова лесно се пробива и разкъсва. Длъжен съм да призная, че очаквах това с нетърпение. – Той я наблюдаваше внимателно. – О! Нима съзирам нотка на страх?
– Какво искаш? – повтори тя.
Той вдигна ръка с театрален жест. Между пръстите му сияеше зашеметяващ диамант. Светлината на лампата го прониза и той хвърли цветни отражения из стаята.
– „Ултима Туле“.
– Моля?
– Този диамант, познат като „Ултима Туле“, е получил името си от един стих от Виргилиевите „Георгики“. Това е латинското название на страната на вечния лед.
– И аз съм учила латински в училище – рече Виола саркастично.
– Тогава ще разбереш защо диамантът ми напомни за теб.
С нов ловък жест той го подхвърли към нея и тя инстинктивно го улови.
– Малък прощален подарък.
Нещо в начина, по който бе произнесъл „прощален“, предизвика тръпки по гърба й.
– Не желая подаръци от теб.
– О, но той е толкова подходящ… Двайсет и два карата, ножична фасетировка тип „принцеса“, класификация за включения IF – абсолютна чистота, цветова категория „Д“. Запозната ли си с класификацията на диамантите?
– Какви глупости дрънкаш!?
– Категория „Д“ се дава на диамант, който изобщо няма цвят. Нарича се още „бял“. Хората без въображение намират това за желателно качество. Гледам те, Виола, и какво виждам? Богата, аристократична, красива, умна и преуспяла жена. Имаш великолепна кариера като египтоложка, имаш разкошна къща на остров Капрая, имаш голямо старинно имение в Англия. Несъмнено вярваш, че живееш живота си пълноценно. И не само това – ти си имала връзки с множество интересни мъже: от оксфордски професор през холивудски актьор, та до известен пианист. Дори един италиански футболист. Колко ли ти завиждат другите!
Виола остана потресена от това грубо нахлуване в личния й живот.
– Ах ти, проклет…
– И все пак не всичко е такова, каквото изглежда. Нито една от връзките ти не е потръгнала. Сигурно си казваш, че вината е у мъжете. Кога ще прозреш, Виола, че вината е у теб? Ти точно като този диамант – безупречна, брилянтна, съвършена и напълно безцветна. Всичките ти жалки опити да изглеждаш вълнуваща, необикновена, в крайна сметка са си само това – жалки опити. – Той се изсмя остро. – Като че ли да разкопаваш мумии или да плевиш разкаляното си парче земя на Средиземноморието би могло да създаде характер! Този диамант, който целият свят определя като толкова съвършен, в действителност е убийствено обикновен. Като теб. Ти си на трийсет и пет години, необичана и необичаща. Толкова ли отчаяно търсиш любовта, та прелиташ половината свят в отговор на писмо от мъж, който си срещала само веднъж? „Ултима Туле“ е твой, Виола. Ти го заслужи.
Тя се олюля. Думите му се сипеха една след друга като физически удари, всеки от които попадаше в целта. Този път нямаше отговор.
– Точно така. Няма значение къде си – ти живееш в Ултима Туле, страната на вечния лед. Както някой бе казал: където и да отидеш, не можеш да избягаш от себе си. У теб няма любов, затова и за теб няма любов. Участта ти е пустиня.
– Ти и твоето стъкълце можете да вървите по дяволите! – изкрещя тя и хвърли разярено диаманта към него. Той ловко го хвана.
– Стъкълце, казваш? Знаеш ли какво направих вчера, докато седеше тук самичка?
– Интересът ми към твоя живот би бил незабележим дори за най-мощния микроскоп.
Диоген извади квадратно парче вестник от джоба си и го разгъна. Беше първата страница на „Ню Йорк Таймс“.
Тя се взря в него през стаята, присвивайки очи, за да разчете заглавията.
– Ограбих диамантена зала „Морган“ в Нюйоркския природонаучен музей. Това е престъпление, което планирах, за чиято подготовка бях под прикритие в продължение на почти двайсет години. И ти ми помогна да го осъществя. Ето затова исках да ти дам камъка. Но щом не го искаш… – Той сви рамене и го пусна в джоба си.
– Боже мой! – Виола се взря в него. Сега за първи път бе истински уплашена.
– Ти изигра важна роля. Най-важната. Виждаш ли, изчезването ти накара брат ми да кръстосва цял Лонг Айлънд и да те търси фанатично, отчаяно боящ се за безопасността ти, докато аз ограбих музея и пренесох скъпоценните камъни тук.
