Текст книги "Сърцето на Луцифер"

43

Виола Маскелене взе куфарите си от лентата за багажи на летище „Кенеди“, нае човек, който да ги натовари в една количка и мина през митническата проверка. Минаваше полунощ, затова не чака дълго. Отегченият служител й зададе няколко безцелни въпроса, подпечата английския й паспорт и я пусна.

В залата за пристигащи чакаше неголяма тълпа Тя се спря, оглеждайки лицата, докато забеляза един висок мъж в сив спортен костюм, който стоеше встрани. Веднага го позна – приликата с брат му беше толкова поразяваща, с неговото високо гладко чело, изваяния нос и аристократична осанка. Само гледката на един човек, който така много приличаше на Пендъргаст, накара сърцето й да ускори ритъма си. Но между тях имаше и разлики. Този беше по-висок и не толкова сух, може би малко по-набит; но лицето му бе по-остро, а скулите и надочната кост – по-изразени; белези, които взети заедно, придаваха на лицето странно асиметричен вид. Косата му беше с рижав оттенък, а брадата – гъста и добре оформена. Но това, което най-стряскащо го отличаваше, бяха очите: едното имаше наситен лешниково-зелен цвят, а другото – млечно син. Тя се зачуди дали не е сляп с това око – то изглеждаше мъртво.

Виола се усмихна и му махна леко.

Той също се усмихна и се приближи с отпусната походка и протегнати ръце. Стисна ръката й с двете си хладни и меки длани.

– Лейди Маскелене?

– Наричайте ме Виола.

– Виола. Очарован съм. – В гласа му звучаха много от меките южняшки нотки, така характерни за брат му, но при все че маниерът му на говорене бе почти толкова небрежен, колкото походката, думите бяха много ясно артикулирани, сякаш с отхапани краища. Това беше необичайна, почти стряскаща комбинация.

– За мен е удоволствие да се запознаем, Диоген.

– Брат ми беше много потаен що се отнася до вас, но знам, че няма търпение да ви види. Това ли е багажът ви? – Той щракна с пръсти и един носач се втурна към тях. – Погрижете се багажът на дамата да бъде занесен в черния Линкълн, паркиран отпред. Багажникът е отворен. – В ръката му като по магия се появи двайсетдоларова банкнота, но мъжът беше толкова очарован от Виола, че за малко да не я забележи.

Диоген отново се обърна към нея.

– Как мина пътуването ви?

– Пълен кошмар.

– Съжалявам, че нямаше как да ви предложа по-удобен полет. Времената са доста трудни за брат ми, както знаете, затова съгласуването на срещата беше малко сложно.

– Няма значение. Важното е, че съм тук.

– Действително. Ще тръгваме ли? – Той й предложи ръката си и тя се облегна на нея.

Оказа се изненадващо силна, с мускули, твърди като стомана – нещо много по-различно от впечатлението за мекота и отпуснатост, което оставяха движенията му.

– Нямаше как да не ви разпозная като брат на Алойзиъс – каза тя, докато излизаха от салона.

– Ще приема това за комплимент.

Минаха през въртящата се врата и ги блъсна мразовит въздух. Тънка покривка от пресен сняг искреше по паважа.

– Б-р-р-р – каза Виола и се сви. – Когато тръгвах от Капрая беше двайсет градуса. Това тук е направо варварско.

– Имате предвид двайсет градуса по Целзий, разбира се – смигна Диоген. – Как ви завиждам, че можете да си живеете там по цяла година. Колата ми. – Той й отвори вратата, после заобиколи, изчака носача да затвори багажника и се плъзна на шофьорското място.

– Всъщност не живея на Капрая през цялата година. Обикновено по това време съм в Луксор и работя по разкопките в Долината на царете. Но тази година с всички тези проблеми в Близкия Изток се натъкнах на някои затруднения с визата.

Диоген плавно ускори и се сля с трафика в посока към изхода на летището.

– Египтология – рече той. – Възхитително. Аз самият прекарах известно време в Египет като младши член на експедицията на фон Херцгаард.

– Нямате предвид тази експедиция, която беше в Сомалия да търси диамантените мини на царица Хатшепсут, нали? Тази, на края на която Херцгаард бе открит обезглавен?

– Всъщност, точно тя.

– Колко вълнуващо! С удоволствие бих чула повече.

– „Вълнуващо“ определено е подходящо описание.

– Вярно ли е, че Херцгаард може би е открил мините на Хатшепсут тъкмо преди да бъде убит?

Диоген тихо се засмя.

– Искрено се съмнявам. Знаете как тръгват тези слухове. Това, което за мен е по-интересно от митичните мини, е самата царица Хатшепсут – единствената жена фараон – но естествено, вие знаете всичко за нея. Сигурен съм.

– Изключителна жена.

– Заявила правата си, като казала, че майка й е спала с бог Амон и тя е негова дъщеря. Как беше известното описание? Амон открил царицата, спяща в стаята си. Когато прекрасният аромат, който се излъчвал от него, оповестил присъствието му, тя се събудила. Той се разкрил в цялото си божествено великолепие и когато приближил царицата, тя се разридала от щастие пред силата и красотата му и му се отдала.

Виола беше заинтригувана: Диоген изглеждаше също такъв енциклопедист като брат си.

– Предполагам, поуката е, че ако се каниш да изневеряваш на съпруга си – рече тя, – трябва да бъде с божество.

– Нещо като нашата Дева Мария, нали?

Тя не успя да намери отговор на тази забележка.

– Кажете ми, Виола, какво точно правехте в Долината на царете?

– Правехме разкопки в гробниците на няколко царски преписвачи.

– Открихте ли съкровища – злато или, още по-добре, скъпоценни камъни?

– Нищо подобно. Всичко е било откраднато още в древността. Търсехме ръкописите.

– Египтологията е такава изумителна професия. Изглежда брат ми харесва интересните жени.

– Откровено казано, почти не познавам брат ви.

– Това несъмнено ще се промени тази седмица.

– Очаквам го с нетърпение. – Тя се засмя малко смутено. – Всъщност, още не мога да повярвам, че съм тук. Цялото това пътуване беше толкова… импулсивно, толкова мистериозно. Обичам мистериите.

– Алойзиъс също. Изглежда вие двамата сте родени един за друг.

Виола усети, че се изчервява и бързо промени темата.

– Знаете ли нещо за случая, по който работи?

– Един от най-трудните в кариерата му. За щастие, той почти приключи. Всъщност, днес ще дойде и развръзката, и след това той ще бъде свободен. Случаят е свързан с един сериен убиец. Действително напълно луд човек, който по ред неясни причини таи дълбока омраза към Алойзиъс. Убива хора и така тормози брат ми с невъзможността му да направи нещо.

– Наистина ужасно.

– Да Брат ми бе принуден да мине инкогнито толкова неочаквано, че всички останаха с впечатлението, че е бил убит.

– Така смятах и аз. Поне такива бяха думите на лейтенант Д’Агоста.

– Само аз знаех истината. Помогнах му след онова изпитание в Италия, погрижих се за здравето му. Аз му спасих живота, ако ми позволите този кратък момент на самодоволство.

– Толкова се радвам, че има брат като вас.

– Алойзиъс има малко истински приятели. Той е много старомоден, донякъде неприветлив, донякъде държи хората на разстояние. Затова се опитах да му бъда и приятел, освен брат. Щастлив съм, че ви откри. Толкова бях притеснен за него след онзи ужасен инцидент със съпругата му в Танзания.

Съпруга! Танзания! На Виола внезапно й се прииска да попита какво се е случило. Въздържа се: Алойзиъс щеше да й каже, когато намери за подходящо, а и тя изпитваше типично английско отвращение от това да си пъха носа в чуждия личен живот.

– Не може съвсем да се каже, че ме е открил. Засега сме само приятели, при това отскоро, както знаете.

Диоген обърна към нея странните си двуцветни очи и се усмихна.

– Вярвам, че брат ми вече е влюбен във вас.

Този път особената смесица от вълнение, смущение и неудобство я накара да се изчерви силно. Глупости, помисли си тя. Как може да се влюби в мен след една-единствена среща!

– А имам основание да вярвам, че и вие сте влюбена в него.

Виола се засмя безгрижно, но цялата потръпна от странно усещане. Колата летеше през мразовитата нощ.

– Всичко това е твърде прибързано – успя най-сетне да смутолеви тя.

– Въпреки че Алойзиъс и аз много си приличаме, аз се отличавам от него що се отнася до прямотата. Простете ми, ако съм ви притеснил.

– Няма нищо.

Магистралата за Лонг Айлънд се простираше напред като снежна алея в мрака. Беше почти един след полунощ и по пътя имаше малко коли. Във въздуха се въртяха снежинки и полепваха по стъклото.

– Алойзиъс винаги се е изразявал завоалирано. Никога не съм можел да кажа какво си мисли, дори когато бяхме деца.

– Наистина изглежда донякъде непроницаем.

– Напълно непроницаем. Рядко разкрива истинските мотиви за действията си. Например аз винаги съм смятал, че се посвети на обществото като компенсация заради някои от черните овце в рода Пендъргаст.

– Наистина ли? – Любопитството на Виола отново се събуди.

Той се засмя безгрижно.

– Ами да. Вземете например пра-леля Корнелия. Живее недалеч от тук, в болницата за душевноболни престъпници „Маунт Мърси“.

Интересът й бе заменен от изненада.

– Душевноболни престъпници?

– Точно така. Всяко семейство си има своите черни овце, предполагам.

Виола си спомни за собствения си пра-пра-дядо.

– Да, наистина.

– А някои семейства – повече от други.

Тя кимна, вдигна очи, видя, че Диоген я гледа и зарея поглед настрани.

– Смятам, че това придава известна пикантност на родословието. Далеч по-добре е пра-пра-дядо ти да е убиец, отколкото магазинер.

– Доста интересна гледна точка. – Може би Диоген бе по-странен, отколкото изглеждаше на пръв поглед, но определено беше забавен.

– Няма ли някой интересен престъпник във вашия произход? – поинтересува се той. – Ако, разбира се, не възразявате против любопитството ми.

– Няма проблем. Не точно престъпници, но имам роднина, който е бил един от най-големите цигулари-виртуози на 19-ти век. Полудял и измръзнал до смърт в една овчарска колиба.

– Точно това имах предвид! Сигурен бях, че все ще имате някой интересен предшественик. Нямате скучни счетоводители или пътуващи продавачи в семейството, а?

– Не знам за такива.

– Всъщност ние сме имали пътуващ продавач в рода. В интерес на истината, доста допринесъл за богатствата на Пендъргастови.

– О?

– Да. Забъркал някакво лекарство, нарекъл го „Комбинирания еликсир на Йезекия“ и започнал да го продава от фургона си.

Виола се разсмя.

– Какво смешно име за едно лекарство.

– Направо да се спукаш от смях. Само че се състояло от смъртоносна комбинация от кокаин, ацетанилид и някои доста гадни, богати на алкалоиди растения. Причинило безброй пристрастявалия с фатален край, включително това на собствената му жена.

Смехът замря в гърлото на Виола Почувства лека тръпка на безпокойство.

– Разбирам.

– Естествено, по онова време никой и не подозирал за опасността от наркотици като кокаин. Не можем да виним пра-пра-дядо Йезекия за това.

– Не, разбира се, че не.

Последва тишина. Лекият снежец продължаваше да се сипе, снежинките падаха от тъмното небе, проблясваха на светлината на фаровете и се стопяваха.

– Смятате ли, че съществува престъпен ген? – попита Диоген.

– Не – отвърна тя. – Мисля, че това са глупости.

– Понякога се чудя. В нашето семейство е имало толкова много. Ето, да речем, чичо Антоан. Извършил едно от най-големите масови убийства на 19-и век. Убил и осакатил почти сто работници и работнички, момичета и момчета.

– Какъв ужас! – промърмори Виола. Чувството на безпокойство се засили. Диоген безгрижно се засмя.

– Англичаните транспортирали престъпниците в колониите си – Джорджия, а после и Австралия. Смятали, че така ще прочистят англосаксонската раса от криминалната прослойка, но колкото повече престъпници транспортирали, толкова по-висока ставала престъпността.

– Очевидно престъпността е имала много по-голяма нръзка с икономическите условия, отколкото с генетиката – каза Виола.

– Така ли смятате? Наистина – не бих искал да съм бедняк в Англия от 19-и век. От моя гледна точка истинските престъпници от онова време са били аристократите. По-малко от един процент хора притежавали повече от 95% от земята. А и с тези закони английските лордове без да им мигне окото прогонвали фермерите от земите си, които от своя страна се стичали в градовете и нямали друг избор, освен да умрат от глад или да се превърнат в престъпници.

– Така е – тихо се съгласи Виола. Изглежда Диоген бе забравил, че и тя произхожда от аристокрацията.

– Но тук в Америка е било различно. Как бихте обяснили факта, че престъпността се е предавала в семейството както сините очи или русата коса? Във всяко поколение на рода Пендъргаст е имало по един убиец. След Антоан, да видим… Ами да, Комсток Пендъргаст. Известен хипнотизатор, магьосник и ментор на Хари Худини. Убил своя бизнес-партньор, както и цялото семейство на горкия човечец, а после извършил самоубийство. Два пъти си прерязал гръкляна. А след това…

– Моля? – Виола усети, че несъзнателно е сграбчила дръжката на вратата.

– О, да. Два пъти. Нали разбирате, първия път не натиснал достатъчно дълбоко. Предполагам, че не му е харесала мисълта да умре бавно от загубата на кръв. Аз самият не бих имал нищо против една такава смърт – доколкото съм чувал, усещането е сякаш заспиваш. Ще имам много време да се възхищавам на кръвта, която притежава такъв невероятен цвят. На вас харесва ли ви цвета на кръвта, Виола?

– Моля? – Тя усети как паниката се надига в нея.

– Кръв. С цвета на прекрасен рубин. Или обратното. Аз лично го намирам за най-красивия цвят. Някои могат да ме помислят за ексцентрик, но така си е.

Виола се опита да потисне чувството на страх и несигурност. Намираха се далеч от града, а тъмната нощ летеше покрай тях. Само случайни светлинки проблясваха в смълчаните квартали, край които минаваха, а и те едва се виждаха от магистралата.

– Къде отиваме? – попита тя.

– На едно уютно местенце, казва се Спрингс. В една очарователна къща на брега. Остават ни около два часа.

– И Алойзиъс е там?

– Разбира се. Умира да ви види.

Цялото това пътуване беше колосална грешка, сега го виждаше. Поредното глупаво и импулсивно решение. Беше се поддала на опияняващата романтика, на облекчението от това, че Пендъргаст е жив. Но истината беше, че не можеше да се каже, че го познава. А и този негов брат…

Внезапно мисълта да прекара още два часа с него й се стори непоносима.

– Виола – долетя мекият глас. – Извинете, добре ли сте?

– Да, всичко е наред.

– Изглеждате ми разтревожена.

Тя пое дълбоко въздух.

– Откровено казано, Диоген, бих предпочела да остана в Ню Йорк тази нощ. По-изморена съм, отколкото си мислех. Ще се видя с Алойзиъс, когато дойде в града.

– О, не! Той ще бъде съсипан.

– Много съжалявам. Ако обичате, бихте ли обърнали колата? Наистина, извинявам се, че толкова внезапно си промених решението, но така ще бъде най-добре. Бяхте много любезен. Моля, върнете ме в Ню Йорк.

– Щом така желаете. На следващия изход ще обърнем.

Тя почувства вълна на облекчение.

– Благодаря ви. Наистина страшно съжалявам, че ви причиних тези неприятности.

Изходът скоро се появи: Хемпстед. Колата намали и отби. Приближи знака „стоп“ в началото на лентата за ускорение и спря. Не се виждаха коли и Виола се облегна назад, като все още несъзнателно стискаше дръжката на вратата. Зачака Диоген да продължи.

Но той не продължи. Изведнъж тя усети странен мирис на химикали.

Извърна се рязко.

– Какво е…

Една ръка, която държеше сгъната кърпичка, се притисна към устата й, докато другата се уви около врата й със светкавична бързина и брутално я дръпна назад към седалката. Беше като окована, а вонящият плат безмилостно притискаше носа и устата й. Опита се да се бори, да вдиша чист въздух, но сякаш пред нея бе зейнала врата, пълна с мрак: против желанието си тя се наведе напред и започна да пропада в тъмнината, а после светът се изключи.