Текст книги "Сърцето на Луцифер"
Автор книги: Линкълн Чайлд
Соавторы: Дъглас Престън
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 23 (всего у книги 30 страниц)
– Една солидна сума в брой ще помогне ли да се измъкнеш от леглото?
Прозорецът се затръшна с ругатня. Миг по-късно лампата на верандата светна и в рамката на вратата застана едър мъж по халат.
– Струва три хиляди. И работи добре. Освен това е зареден с гориво.
Пендъргаст бръкна в джоба си и извади пачка банкноти, от които отброи три хилядарки.
– Какво става? – попита мъжът с леко съмнение в гласа Пендъргаст измъкна значката си.
– Аз съм от ФБР. – Той кимна отсечено към Д’Агоста: – А той е от НПУ.
Като балансираше с лаптопа и радиостанцията под мишница, Д’Агоста прибра полицейската си значка.
– Работим по секретен случай, свързан с наркотици. Бъдете така добър и запазете тази информация за себе си, става ли?
– Разбира се.
– Ключовете?
Мъжът изчезна и се върна след малко с един плик.
– Всичко е тук.
Пендъргаст го пое.
– Един служител от полицията ще се погрижи за предишната ни кола. Но не казвайте нищо за пикала, както и за нас на никого, включително и на полицаите. Предполагам знаете какво е да се работи под прикритие?
Човекът закима енергично.
– Разбира се, разбира се. По дяволите, единствените книги, които чета са кримките.
Агентът поблагодари и се отдалечи. Пет минути по-късно се носеха по шосето.
– С това ще спечелим няколко часа – каза Пендъргаст, докато се насочваше по посока на магистрала „Монтаук“.
55
Диоген Пендъргаст караше бавно, без да бърза през зимния град по магистрала „Олд Стоун“: Барнс Хоул, Ийстсайд, Спрингс. Отпред светофарът светна червено и той намали и спря на пресечката.
Обърна едрата си глава наляво, после надясно. От едната страна се простираше зимно картофено поле, замръзнало и покрито със сняг. В края му се издигаха голи дървета с бели клони. Светът беше в черно и бяло, без дълбочина: беше плосък, като оживял кошмар от страниците на Едуин А. Абът. (Англ. теолог (1808–1882), автор на математическата сатира „Страната на равнините: един роман с много измерения“. Б. пр.)
Светофарът светна зелено и Диоген бавно натисна педала за газта. Колата се мушна напред и зави надясно по Спрингс Роуд, когато той завъртя волана, като го остави да се плъзне през ръцете му, докато колата изправяше. Натисна още по-силно педала на газта и го отпусна чак когато приближи ограничението на скоростта. Отдясно продължаваха да се нижат картофени ниви, отвъд които се виждаха няколко реда сиви къщи, а зад тях бяха блатата Акабонак.
Всичко бе сиво, безкрайно сиво.
Диоген се протегна към таблото и увеличи потока топъл въздух в купето. Не чувстваше нито триумф, нито отмъстителност, само някаква странна празнота: тази, която идва с постигането на нещо голямо, с довеждането на дълго планирана работа до успешен край.
Диоген живееше в един сив свят. В него не се появяваха цветове, освен мимолетно, когато най-малко го очакваше, някъде в периферното му зрение. Много отдавна всичко бе потънало в сивота и се бе превърнало в монохроматична вселена от форми и сенки, а багрите бяха напуснали дори сънищата му. Не, не съвсем. Подобно твърдение би било лицемерие, мелодрама. Съществуваше едно последно място, което съхраняваше цвят и то бе там, в кожената чанта.
Колата се движеше бавно по празния път. Навън нямаше никого.
Съдейки по промяната в едноцветния пейзаж около себе си, той прецени, че нощта отпуска хватката си върху света. Утрото не бе далеч. Но Диоген нямаше особена нужда от слънчева светлина, също както нямаше нужда от топлина, любов, приятелство или кое да е от безбройните нещица, които бяха толкова важни за останалата част от човечеството.
Докато шофираше, той превъртя в съзнанието си събитията от предишната нощ до най-малкия детайл. Припомни си всяко действие, движение, всяка дума, изпитвайки удоволствие от това, че не е направил грешка. В същото време си мислеше за предстоящите дни, като отбелязваше наум подготовката, която трябваше да направи, задачите, които да свърши, голямото пътуване, което щеше да предприеме – и, aber natuerlich, краят на пътуването. Спомни си Виола, брат си, детството – всички те изглеждаха по-истински от настоящето. За разлика от другите торби с месо и кръв, които съставяха неговия вид, каза си Диоген, той можеше да проследява няколко различни нишки на мисълта си едновременно.
Събитието, което бе лишило Диоген от цвят, бе заграбило и способността му да спи. Пълната забрава му бе отказана. Вместо това той се въртеше в леглото си, потопен в някакво подобие на сънища: спомени от миналото, пожари, разговори, планове, животни, отровени и умиращи в ужасни мъки, с тела, сгърчени върху разпятията, риза, изтъкана от нервни ганглии, стъкленица, пълна с прясна кръв – несвързаните образи от миналото пробягваха по сцената на съзнанието му като представление с магически фенери. Диоген никога не им се съпротивляваше. Съпротивата би била безполезна, а на безполезността, разбира се, трябваше да се отвръща със съпротива. Позволяваше на виденията да го връхлитат и да се оттичат. Беше се научил на безразличие.
Всичко това щеше да се промени. В крайна сметка той даваше всичко от себе си. Онова, което го бе преследвало в ума му, най-сетне щеше да изчезне. Отмъщението към брат му щеше да е пълно.
…Докато караше, Диоген остави мислите си да се зареят трийсет години назад. Отначало – след като Онова се беше случило – се бе загубил в лабиринта на собственото си съзнание, скитайки възможно най-далеч от реалността и разсъдъка. Дори когато една малка част от него оставаше прозаична, обикновена, способна да общува с външния свят, чиято истинска същност – благодарение на Събитието – се бе разкрила пред него.
Но после бавно, много бавно лудостта сама по себе си бе загубила силата си да закриля. Тя вече не беше утеха, макар и горчива. Затова той се върна, но се чувстваше като гмуркач, който е стигнал твърде надълбоко, където въздухът му е свършил и се е устремил към повърхността само за да бъде разбит в брега.
Това беше най-лошото от всичко.
И все пак тъкмо в този момент, докато балансираше върху жестокото острие на действителността, той разбра, че има цел, която го чака в истинския свят. Двойна цел: разплащане и възмездие. Щеше да му отнеме десетилетия на планове. По правилата на вътрешния му мир то щеше да е произведение на изкуството: шедьовърът на един живот.
И така, Диоген се завърна в света.
Сега вече знаеше що за място е той и какви създания го обитават. Не беше прекрасен, съвсем не. Беше свят на болка, зло и жестокост, в който царстваше безсърдечие. Но новооткритата му цел, краят към който бе насочил целия си интелект, правеше този свят поне поносим. Той се превърна в хамелеон, който криеше всичко, всичко зад бързо сменящата се кожа на прикритост, уклончивост, заблуда, ирония, хладно отчуждение.
Отвреме навреме, когато волята му заплашваше да се срине, той откри, че някои развлечения успяваха да го разсеят, да го измъкнат от дълбините. Някои може би биха нарекли чувството, което го поддържаше, омраза, но за него това бе манната, която го хранеше, която му даваше свръхчовешко търпение и фанатично внимание към детайлите. Откри, че може да живее не просто двойствен живот, а да се въплъти в личността на половин дузина несъществуващи хора в няколко различни държави според изискванията на крайната му цел.
Беше се слял с някои от тези хора още преди години, когато полагаше сложната основа на своя майсторски план.
Пред него изникна кръстовище. Диоген забави и зави надясно.
Нощта си отиваше, но окръг Съфок все още спеше. Фактът, че брат му Алойзиъс не бе един от онези потънали в сладострастен унес, му носеше удовлетворение. Алойзиъс никога вече нямаше да спи добре. Никога. Тъкмо в този момент сигурно осъзнаваше пълните размери на онова, което той, Диоген, му бе причинил.
Планът му притежаваше силата и функционалното съвършенство на добре смазан вълчи капан. А сега Алойзиъс бе хванат между челюстите му в очакване на ловеца и на милостивия куршум в мозъка. Само че Диоген нямаше да прояви подобна милост.
Той обърна поглед към чантата на седалката до себе си. Не я беше отварял до този момент. Мигът, в който щеше да разгледа диамантите на спокойствие почти бе дошъл. Мигът на свобода, за който бе копнял от толкова време.
Защото само чрез ярката, искряща, пречупена светлина, в която сияеха цветните диаманти, Диоген можеше да се освободи за малко от своя черно-бял затвор. Само тогава можеше да събуди тези слаби, но така търсени спомени от миналото си – спомените за цвят. А от всички цветове червеното беше истинската му страст. Червено във всичките му прекрасни оттенъци.
„Сърцето на Луцифер“. С него щеше да започне и с него да завърши. Алфата и омегата на цвета.
А след това трябваше да се погрижи и за Виола.
Всички инструменти бяха почистени, излъскани и наточени. Виола щеше да отнеме известно време. Тя беше като първокласно вино, което заслужаваше да бъде извадено от избата, да постои на стайна температура, да се отвори, за да подиша – преди да му се насладиш глътка по глътка, докато не остане нищо. Трябваше да страда – не заради себе си, а заради белезите, които това щеше да остави по тялото й. А никой нямаше да разпознае тези белези по-добре от Алойзиъс. Щяха да му причинят страдание равно или по-голямо от болката, която бе изпитала притежателката на тялото.
Може би щеше да започне от влажното каменно мазе на вилата с възстановка на сцената, изобразена в „Юдит и Олоферн“. Това открай време бе любимата му картина от Караваджо. Бе стоял с часове пред нея в Националната галерия за антично изкуство в Рим, изпълнен с благоговение пред всеки детайл: прекрасната малка бръчка на решителност върху челото на Юдит, докато боравеше с ножа; начинът, по който бе отдръпнала всяка част от тялото си, освен голите си ръце, надалеч от мръсната си работа; ярките кървави резки по чаршафите. Да, това щеше да е добро начало. Може би дори с Виола щика да обсъдят картината заедно, преди той да се захване за работа. Юдит и Олоферн. Разбира се, с разменени роли и с едно допълнение: купа за събиране на кръвта, благодарение на която да не се загуби нито капка от безценната течност…
Диоген профуча през празното село Джерард Парк. Заливът Гардинърс изплува пред него като хладен метален лист, нагънат от тъмните очертания на далечния остров. Колата зави надясно по Джерард Драйв, оставяйки пристанището Акабонак от едната страна, а залива – отляво. Оставаше по-малко от миля. Той се усмихна слабо.
– Vale, Frater – прошепна той на латински. – Vale.
* * *
Виола бе примъкнала стола до запречения прозорец и наблюдаваше с отчужден унес как първата резка светлина пропълзява над черния Атлантик. Беше като кошмар, от който не можеше да се събуди, като сън толкова истински и жив, колкото и безсмислен. Това, което я плашеше най-много от всичко бе мисълта за това през колко затруднения и разходи е преминал Диоген, за да създаде тази затворническа килия – стени, подове и тавани, облицовани със стоманена мрежа, метална врата със заключалка от сейф, да не говорим за нечупливите прозорци и специалните електро– и водопроводи. Беше по-охранявано и от най-добре пазения затвор.
Защо! Наистина ли бе възможно сега, след като утрото настъпваше, да й остават броени минути живот?
Въпреки всичко тя се насили да изтласка тези мисли от ума си.
Отдавна бе установила, че бягството е невъзможно. В конструирането на килията й бе вложена много мисъл и всяко нейно усилие да намери изход бе предвидено и предварително блокирано. Той беше отсъствал през цялата нощ. Или поне дълбоката тишина говореше така. Беше блъскала вратата, бе пищяла, в един момент дори бе започнала да я удря със стол, докато той стана на парчета в ръцете й. Но никой не дойде.
Светлата резка се окъпа в леко кървава багра: огнено сияние над развълнувания океан. Свиреп вятър браздеше тъмната вода с дантели от бяла пяна. Камшици от замръзнал сняг – или пясък? – шибаха земята.
Внезапно тя се изправи, застанала нащрек. Бе чула слабия, приглушен звук от отваряне на врата. Втурна се към собствената си врата и прилепи ухо до нея. Звукът идваше отдолу, стъпки, изтракване на брава.
Беше се върнал.
Усети внезапен пристъп на страх и очите й пробягаха през стаята. Лимбата на слънцето тъкмо се изкачваше над сивия Атлантик и същевременно се скриваше зад тъмен буреносен облак. Нарочно бе пристигнал тъкмо по изгрев. Навреме за екзекуцията.
Виола се усмихна. Ако си мислеше, че може да я убие без бой, горчиво грешеше. Щеше да се съпротивлява до смърт…
Тя преглътна, когато осъзна колко глупава е дързостта й, насочена към мъж, който със сигурност щеше да носи оръжие и да знае как да го използва.
Опита се да потисне внезапната паника и да успокои накъсаното си дишане. В гърдите й се надигна смесица от странни, противоречиви чувства: от една страна изгарящото, инстинктивно желание да оцелее, независимо на каква цена; от друга – вроденият стремеж да умре – ако смъртта наистина беше близо – с достойнство, а не с писъци.
До слуха й долетяха още звуци и без да се замисли, тя се просна на пода, за да ги долови по-добре през тясното пространство между вратата и прага.
Изправи се и се втурна в банята, дръпна рулото тоалетна хартия от поставката му и измъкна картонения цилиндър в средата с рязко движение. После отново се спусна към вратата като допря единия край на цилиндъра до ухото си, а другия промуши през пролуката отдолу.
Сега чуваше много по-добре: шумолене на дрехи, подреждане на някакви предмети, звук от отваряне на ключалка.
Последва внезапно, рязко поемане на въздух. А след това дълбока тишина. Така изтекоха пет минути.
После до слуха й долетя странен и ужасяващ звук: тихо, измъчено ридание, почти като предсмъртния стон на ранено животно. Надигаше се и спадаше напевно и изведнъж се извиси в писък на чисто, непоносимо терзание. Беше нечовешко, сякаш се откъсваше от устните на жив мъртвец, бе най-злокобният звук, който някога бе чувала – и идваше от него…
56
Таксито спря срещу сградата на „Таймс“. Смитбак нетърпеливо подписа разписката за кредитната карта – пътуването му бе излязло 425 долара – плащаше с картата, която бе взел от апартамента си. Подаде хартийката обратно на шофьора, който я взе намръщено.
– Къде е бакшишът? – промърмори той.
– Ти шегуваш ли се? С парите, които току що ти платих можех да отида със самолет до Аруба.
– Виж, приятелче, плащам гориво, застраховка, имам какви ли не други разноски…
Смитбак затръшна вратата и влезе в сградата, спринтирайки към асансьора. Щеше да отиде при Дейвис, да уведоми шефа си, че се е върнал и да се увери, че мястото му не се е овакантило, след което се канеше да се отправи към музея и да потърси Нора. Беше девет и четвърт: не я бе заварил в апартамента, значи явно бе тръгнала за работа.
Той натисна копчето за трийсет и третия етаж и зачака, докато асансьорът благоволи да се вдигне. Кабинката потегли нагоре с вбесяваща мудност. Леко иззвъняване извести пристигането му и той изскочи и хукна по коридора, спирайки пред вратата на Дейвис само за миг, колкото да успокои дишането си и да приглади непокорната си коса, която винаги изглежда щръкваше във възможно най-неподходящия момент.
Пое си дълбоко дъх и почука вежливо.
– Отворено е – долетя глас отвътре.
Смитбак прекрачи прага. Слава богу: Хариман не се виждаше наоколо.
Дейвис вдигна поглед от бюрото си.
– Бил! Казаха ми, че си в „Сейнт Люк“, на прага на смъртта.
– Възстанових се бързо.
Дейвид го погледна изпод вежди.
– Радвам се да те видя толкова дебел и щастлив. – Той направи пауза. – Предполагам, че ще ми дадеш бележка от доктора си.
– Разбира се, разбира се – запелтечи Смитбак. Бе предположил, че Пендъргаст ще се погрижи за това, както за всичко останало.
– Избра си удобно време да изчезнеш. – Гласът на Дейвис бе натежал от ирония.
– Не съм избирал. То ме избра.
– Седни.
– Ами аз тъкмо се канех да…
– О, извини ме. Не съобразих, че имаш спешен ангажимент.
Когато чу ледените нотки в гласа му, Смитбак реши да седне. Умираше да види Нора, но нямаше нужда да нервира Дейвис още повече.
– Брайс Хариман успя да поеме щафетата по време на твоето неразположение – както убийството на Дюшам, така и другото в музея, тъй като полицаите твърдят, че са свързани…
Смитбак се наведе напред.
– Извинете, споменахте за някакво убийство в музей? Кой музей?
– Ти май наистина не си в час. Нюйоркският природонаучен музей. Преди три дни намушкаха един куратор…
– Кого?
– Не съм чувал името. Не се безпокой, тази история отдавна я пое Хариман. – Той извади голяма кафява папка. – Вместо това виж какво имам за теб тук. Голяма работа е и ще бъда откровен с теб, Бил: изпитвам леки опасения да я поверя на някой с разклатено здраве. Мислех си и нея да дам на Хариман, само че той вече е претоварен, пък и беше излязъл, когато новината изскочи преди двайсет минути. Миналата нощ в музея е станал голям грабеж. Изглежда там напоследък се случват доста неща. Ти имаш връзки, писал си книга за мястото, така че статията е твоя, въпреки опасенията ми.
– Но кой…
Дейвис побутна папката към Смитбак.
– Някой е опразнил диамантената зала по време на смяна в охранителните системи. Ще има пресконференция в десет. Пропускът ти е тук. – Той хвърли поглед на часовника си. – Имаш половин час, затова най-добре се размърдай.
– За убийството в музея… – започна Смитбак отново. – Кой е убитият?
– Както казах, никой важен. Някоя си новоназначена на име Грийн. Марго Грийн.
– Какво!? – Смитбак усети, че е сграбчил стола, олюлявайки се. Това беше невъзможно. Просто невъзможно.
Дейвис го погледна с тревога.
– Добре ли си?
Смитбак се изправи на треперещите си крака.
– Марго Грийн… Убита?
– Познаваш ли я?
– Да. – Смитбак едва успя да отговори.
– Е, тогава още по-добре, че не отрази ти случая – каза Дейвид бързо. – Да пишеш за нещо, свързано с теб, казваше старият ми редактор, е като да се опитваш сам да си бъдеш адвокат: имаш си глупак за адвокат и глупак за… Хей! Къде тръгна?
57
Докато завиваше от „Кълъмбъс“ авеню по Западна седемдесет и седма улица, Нора осъзна, че в музея се е случило нещо голямо. Мюзиъм Драйв бе претъпкана с полицейски коли без опознавателни знаци и микробуси на следствените служби, на свой ред заобиколени от автомобили на телевизията и кипяща тълпа репортери.
Тя погледна часовника си – беше десет без петнайсет, обичайно време, в което музеят все още се събуждаше. Пулсът й се ускори. Нима имаше ново убийство?
Бързо се отправи към служебния вход. Полицията вече бе разчистила пътека за пристигащите музейни служители и отблъскваше все по-настървената тълпа зяпачи. Очевидно каквото и да бе станало, вече бе съобщено по сутрешните новини, тъй като стълпотворенията се увеличаваха с всяка изминала минута. Но благодарение на откриването предишната вечер тя се бе успала и не бе имала време да слуша радио.
– Музеен служител ли сте? – обърна се към нея едно ченге. Тя кимна и извади значката си.
– Какво става?
– Музеят е затворен. Минете оттам.
– Но какво…
Ченгето вече крещеше на някой друг и тя се остави да я избутат към служебния вход, на който се бе струпала половината музейна охрана. Манети, директорът на охраната, също бе там и бясно жестикулираше на нещастните гардове.
– Всички пристигащи служители – към оградената с въже пътека отдясно – кресна един от пазачите. – Пригответе значките си!
Нора забеляза Джордж Аштън сред тълпата пристигащи и го сграбчи за рамото.
– Какво се е случило?
Той я погледна изумен.
– Ти сигурно си единствената в града, която не знае.
– Успах се – произнесе тя раздразнено.
– Насам! – изрева един полицай. – Музейните служители – насам!
Кадифените въжета, поставени за откриването предишната вечер, за да спират зяпачите и пресата, сега се използваха отново, този път за да отделят музейния персонал към входа на охраната, където гардовете проверяваха пропуските и успокояваха изнервените служители.
– Някой е ударил зала „Морган“ миналата нощ – рече Аштън задъхано.
– Направо я е опразнил. Точно по време на партито.
– Опразнил я е?! Дори „Сърцето на Луцифер“?
– Най-вече „Сърцето на Луцифер“.
– Но как?
– Никой не знае.
– Мислех, че зала „Морган“ е недосегаема.
– Така се твърдеше.
– Движете се надясно, моля – провикна се ченгето. – След малко ще ви пуснем вътре.
Аштън направи гримаса.
– Точно това ми трябваше на сутринта, след пет чаши шампанско.
По-скоро десет, помисли си Нора, докато си припомняше заваления брътвеж на Аштън от миналата вечер.
Полицаите и музейната охрана проверяваха документи, разпитваха всички служители, след което ги пускаха в остъкленото пространство отвъд входа на охраната.
– Някакви заподозрени? – попита Нора.
– Никакви. Само дето са убедени, че крадецът е получил помощ отвътре.
– Значките! – извика един полицай в ухото й.
Тя зарови в чантата си, Аштън я последва.
– Д-р Кели – ченгето бе извадило някакъв бележник. Друг полицай дръпна Аштън настрана. – Може ли да ви задам няколко въпроса?
– Давайте.
– Бяхте ли в музея миналата нощ?
– Да.
Той си отбеляза нещо.
– По кое време си тръгнахте?
– Около полунощ.
– Това беше всичко. Минете нататък и веднага, щом можем, ще отворим музея, за да отидете на работа. Ще се свържем с вас по-нататък, за да поговорим още.
Нора се отклони към втората оградена пътека. Чуваше зад себе си извисяващия се глас на Аштън, който искаше да знае защо не са му прочетени правата. Кураторите и персоналът се тълпяха наоколо и разтриваха ръце, за да ги стоплят, а във въздуха се виеха тънки струйки пара от дъха им. Отвсякъде се носеха недоволни гласове.
Нора чу някаква суматоха откъм улицата и погледна натам. Журналистите напираха напред, жонглирайки с камери върху раменете и размахваха микрофони. После тя видя причината: вратите на музея се люлееха отворени. Появи се директорът на музея, Фредерик Уотсън Колъпи, придружен от Рокър, полицейският комисар. Зад тях стоеше една фаланга униформени полицаи.
Пресата избухна във въпроси. Това, както изглежда, беше началото на пресконференция.
В същия този момент тя улови с периферното си зрение движение отстрани и се обърна. Беше съпругът й, който си пробиваше път през тълпата, като крещеше неистово и се опитваше да стигне до нея.
– Бил! – спусна се тя към него.
– Нора! – Смитбак размаха още по-яростно лакти през тълпата зяпачи, блъсна един мускулест гард от охраната, прескочи кадифените въжета и се вряза в групата на служителите от музея. – Нора!
– Хей, къде отива този? – опита се един полицай да го спре. Смитбак се добра до Нора, обви ръце около нея и я вдигна.
– Нора! Господи, колко ми липсваше…
– Бил, какво се е случило с теб? Каква е тази цицина на главата ти?
– Не се тревожи – завъртя глава той. – Току що чух за Марго. Наистина ли е убита?
Нора кимна.
– Вчера бях на погребението й.
– О, боже. Не мога да повярвам, че е истина. – Той избърса лицето си и тя видя, че очите му бяха пълни със сълзи. – Не мога да повярвам.
– Къде беше ти, Бил? Толкова се притеснявах.
– Това е дълга история. Бях затворен в един санаториум за душевноболни.
– Какво?
– Ще ти разкажа по-късно. И аз се притеснявах за теб; Пендъргаст смята, че тук се навърта някакъв маниакален убиец, който иска да очисти всичките му приятели.
– Знам. Предупреди ме. Но това стана точно преди церемонията по откриването – нищо не можех да направя…
– Този мъж не трябва да е тук – прекъсна я един от музейната охрана и застана между тях. – Тук е само за служители на музея…
Смитбак се обърна да отговори, но бяха прекъснати от писъка на микрофон от импровизирана радиоуредба. Миг по-късно комисар Рокър пристъпи напред, помоли за тишина и като по чудо я получи.
– Аз съм от „Таймс“ – каза Смитбак, измъкна някакви документи от джоба си и започна да рови за химикалка.
– Ето, вземи моята – каза Нора.
Тълпата стоеше притихнала, когато полицейският комисар започна да говори.
– Миналата нощ – подзе той – е била ограбена диамантената зала „Морган“. По тази причина екипите от криминалисти все още са на сцената на местопрестъплението, заедно с няколко от най-добрите в света съдебни експерти. Всичко, което можеше да се направи, се прави. Все още е твърде рано да се говори за предположения или заподозрени, но аз ви обещавам, че при развитие на ситуацията пресата ще бъде уведомена незабавно. Съжалявам, че не мога да ви съобщя нищо повече, но разследването е в самото начало. Ще кажа само, че това е изключително професионално извършена работа, очевидно планирана отдавна, от технологично напреднали крадци, които, както изглежда, са отблизо запознати с охранителната система на музея и които са използвали суматохата при снощното откриване на изложбата за своя изгода Ще отнеме известно време, докато се аналилизира и разбере как са пробили музейната охрана. Това е всичко, което мога да кажа в този момент. Доктор Колъпи?
Президентът на музея пристъпи напред изправен, като се опита да изглежда спокоен, но не успя. Когато заговори, гласът му трепереше.
– Искам да повторя това, което комисар Рокър вече каза: всичко, което може да се направи, се прави. Истината е, че повечето от откраднатите диаманти са уникати и ще бъдат мигновено разпознати от всеки търговец на скъпоценни камъни в света. Те не могат да бъдат монтирани в сегашната си форма.
Надигна се неспокоен шепот при намека, че могат да бъдат изрязани в друга форма.
– Скъпи мои съграждани нюйоркчани, знам каква огромна загуба е това за музея и за града. За съжаление, в този момент не знаем достатъчно, за да можем да кажем кой би могъл да го е извършил или защо, или какви са намеренията му.
– А какво ще кажете за „Сърцето на Луцифер“? – извика някой от репортерите.
Колъпи сякаш се поколеба.
– Ще направим всичко, което можем, обещавам ви.
– Откраднато ли е „Сърцето на Луцифер“? – попита друг.
– Бих искал да дам думата на нашия директор на „Връзки с обществеността“, Карла Роко…
Последва вълна от въпроси, една жена пристъпи напред и вдигна ръце нагоре:
– Ще отговарям на въпроси само ако има тишина – каза тя.
Врявата утихна и тя посочи:
– Госпожа Лилиентал от „АБС“, вашият въпроси?
– Какво ще кажете за „Сърцето на Луцифер“? Откраднато ли е?
– Да, взето е заедно с останалите диаманти.
Признанието бе посрещнато с шумни възгласи. Роко отново вдигна ръце.
– Моля ви!
– Музеят твърдеше, че има най-добрата охрана в света! – провикна се един репортер. – Как са проникнали вътре крадците?
– Това се проверява сега, докато говорим. Охраната действа на няколко нива. Залата се намираше под постоянен видео-надзор. Крадците са оставили след себе си голямо количество техническо оборудване.
– За какво техническо оборудване става дума?
– Ще отнеме дни, може би дори седмици, за да анализираме.
Нова вълна от въпроси. Роко посочи към друг репортер.
– Роджър?
– За каква сума беше застрахована колекцията?
– Сто милиона долара.
Над тълпата премина впечатлен шепот.
– Каква е всъщност действителната й цена? – настоя репортерът.
– Музеят никога не я е оценявал. Следващият въпрос – господин Уърт от Ен Би Си.
– Колко струва „Сърцето на Луцифер“?
– Не може да бъде оценен. Но ми позволете да подчертая, че очакваме да си върнем диамантите – до един.
Колъпи рязко пристъпи напред.
– Колекцията на музея се състои предимно от „фенси“ диаманти – ще рече, цветни – повечето от които са толкова необичайни, че могат да бъдат разпознати дори само по цвета и шлифовката. Това важи с особена сила за „Сърцето на Луцифер“. В света не съществува друг диамант с неговия наситен канелен цвят.
Нора видя как Смитбак прекоси кадифеното въже, за да се присъедини към останалите представители на пресата и размаха ръка.
Роко го посочи и присви очи.
– Смитбак от „Таймс“?
– „Сърцето на Луцифер“ се счита за най-красивия диамант в света, нали?
– За най-красивия цветен диамант, да. Поне така ми бе казано.
– В такъв случай как ще обясните това на нюйоркчани? Как ще ни обясните загубата на този уникален скъпоценен камък? – Гласът му внезапно затрепера от емоцията. На Нора й стори, че Смитбак влага целия си гняв от смъртта на Марго в този въпрос. – Как музеят позволи това да се случи?!
– Никой не е позволявал – каза Роко отбранително. – Охраната в зала „Морган“ е най-сложната в света.
– Както изглежда, не е достатъчно сложна.
Врявата се усили и отново изригнаха въпроси. Роко махна с ръка.
– Моля ви! Позволете ми да говоря.
Шумът премина в разтревожен шепот.
– Музеят дълбоко съжалява за загубата на „Сърцето на Луцифер“. Ние разбираме, че това е важно за града, а също чака – за страната. Ще направим всичко, за да си го върнем. Моля ви да проявите търпение и да дадете на полицията време да свърши работата си. Господин Карлсън от „Поуст“?
– Въпросът ми е към президента Колъпи. Как вие лично, като шеф на музея, възнамерявате да поемете отговорност за това?
Шумът отново се усили, но внезапно утихна, когато Колъпи вдигна ръце.
– Истината е – каза той, – че всяка охранителна система, измислена от човек, може да бъде преодоляна от човек.
– Това е по-скоро фаталистична гледна точка – продължи Карлсън. – С други думи, вие признавате, че музеят не може да гарантира сигурността на колекциите си.
– Ние определено гарантираме сигурността на нашите колекции – прогърмя гласът на Колъпи.
– Следващият въпрос! – извика Роко. Но репортерите бяха докопали плячка и нямаха намерение да я изпускат.
– Бихте ли обяснили какво разбирате под гарантиране! Най-забележителният диамант в света е бил току що откраднат, а вие ни казвате, че сигурността му е била гарантирана?
– Мога да обясня. – Лицето на Колъпи се изду от гняв.
– Тук май нещо не се връзва – извика Смитбак.
– Казах това, защото „Сърцето на Луцифер“ не е измежду откраднатите диаманти! – изкрещя Колъпи.
Настъпи внезапна тишина. Роко се обърна и погледна удивено към Колъпи, което направи и комисар Рокър.
– Извинете, сър… – подзе Роко.
– Тишина! Аз съм единственият човек в музея, посветен в това, но предвид обстоятелствата не виждам смисъл да пазя повече тази информация. Камъкът върху поставката бе копие – истински диамант, но получен по изкуствен начин и оцветен при радиоактивна обработка. Оригиналният диамант „Сърцето на Луцифер“ винаги се е намирал в трезора на застрахователната компания на музея. Камъкът бе твърде ценен, за да се излага – застрахователната компания не би го позволила.
Той вдигна глава, очите му блестяха триумфиращо.
– Крадците, които и да са те, са откраднали един фалшификат!
Отново заваляха въпроси от всички страни. Но Колъпи просто избърса челото си и се оттегли.
– Пресконференцията се закрива! – обяви Роко. – Край на въпросите!
Но от възбудата и виковете бе ясно, че за никакъв край не може да става и дума и че тепърва ще има още много, много въпроси.