Текст книги "Сърцето на Луцифер"

57

Докато завиваше от „Кълъмбъс“ авеню по Западна седемдесет и седма улица, Нора осъзна, че в музея се е случило нещо голямо. Мюзиъм Драйв бе претъпкана с полицейски коли без опознавателни знаци и микробуси на следствените служби, на свой ред заобиколени от автомобили на телевизията и кипяща тълпа репортери.

Тя погледна часовника си – беше десет без петнайсет, обичайно време, в което музеят все още се събуждаше. Пулсът й се ускори. Нима имаше ново убийство?

Бързо се отправи към служебния вход. Полицията вече бе разчистила пътека за пристигащите музейни служители и отблъскваше все по-настървената тълпа зяпачи. Очевидно каквото и да бе станало, вече бе съобщено по сутрешните новини, тъй като стълпотворенията се увеличаваха с всяка изминала минута. Но благодарение на откриването предишната вечер тя се бе успала и не бе имала време да слуша радио.

– Музеен служител ли сте? – обърна се към нея едно ченге. Тя кимна и извади значката си.

– Какво става?

– Музеят е затворен. Минете оттам.

– Но какво…

Ченгето вече крещеше на някой друг и тя се остави да я избутат към служебния вход, на който се бе струпала половината музейна охрана. Манети, директорът на охраната, също бе там и бясно жестикулираше на нещастните гардове.

– Всички пристигащи служители – към оградената с въже пътека отдясно – кресна един от пазачите. – Пригответе значките си!

Нора забеляза Джордж Аштън сред тълпата пристигащи и го сграбчи за рамото.

– Какво се е случило?

Той я погледна изумен.

– Ти сигурно си единствената в града, която не знае.

– Успах се – произнесе тя раздразнено.

– Насам! – изрева един полицай. – Музейните служители – насам!

Кадифените въжета, поставени за откриването предишната вечер, за да спират зяпачите и пресата, сега се използваха отново, този път за да отделят музейния персонал към входа на охраната, където гардовете проверяваха пропуските и успокояваха изнервените служители.

– Някой е ударил зала „Морган“ миналата нощ – рече Аштън задъхано.

– Направо я е опразнил. Точно по време на партито.

– Опразнил я е?! Дори „Сърцето на Луцифер“?

– Най-вече „Сърцето на Луцифер“.

– Но как?

– Никой не знае.

– Мислех, че зала „Морган“ е недосегаема.

– Така се твърдеше.

– Движете се надясно, моля – провикна се ченгето. – След малко ще ви пуснем вътре.

Аштън направи гримаса.

– Точно това ми трябваше на сутринта, след пет чаши шампанско.

По-скоро десет, помисли си Нора, докато си припомняше заваления брътвеж на Аштън от миналата вечер.

Полицаите и музейната охрана проверяваха документи, разпитваха всички служители, след което ги пускаха в остъкленото пространство отвъд входа на охраната.

– Някакви заподозрени? – попита Нора.

– Никакви. Само дето са убедени, че крадецът е получил помощ отвътре.

– Значките! – извика един полицай в ухото й.

Тя зарови в чантата си, Аштън я последва.

– Д-р Кели – ченгето бе извадило някакъв бележник. Друг полицай дръпна Аштън настрана. – Може ли да ви задам няколко въпроса?

– Давайте.

– Бяхте ли в музея миналата нощ?

– Да.

Той си отбеляза нещо.

– По кое време си тръгнахте?

– Около полунощ.

– Това беше всичко. Минете нататък и веднага, щом можем, ще отворим музея, за да отидете на работа. Ще се свържем с вас по-нататък, за да поговорим още.

Нора се отклони към втората оградена пътека. Чуваше зад себе си извисяващия се глас на Аштън, който искаше да знае защо не са му прочетени правата. Кураторите и персоналът се тълпяха наоколо и разтриваха ръце, за да ги стоплят, а във въздуха се виеха тънки струйки пара от дъха им. Отвсякъде се носеха недоволни гласове.

Нора чу някаква суматоха откъм улицата и погледна натам. Журналистите напираха напред, жонглирайки с камери върху раменете и размахваха микрофони. После тя видя причината: вратите на музея се люлееха отворени. Появи се директорът на музея, Фредерик Уотсън Колъпи, придружен от Рокър, полицейският комисар. Зад тях стоеше една фаланга униформени полицаи.

Пресата избухна във въпроси. Това, както изглежда, беше началото на пресконференция.

В същия този момент тя улови с периферното си зрение движение отстрани и се обърна. Беше съпругът й, който си пробиваше път през тълпата, като крещеше неистово и се опитваше да стигне до нея.

– Бил! – спусна се тя към него.

– Нора! – Смитбак размаха още по-яростно лакти през тълпата зяпачи, блъсна един мускулест гард от охраната, прескочи кадифените въжета и се вряза в групата на служителите от музея. – Нора!

– Хей, къде отива този? – опита се един полицай да го спре. Смитбак се добра до Нора, обви ръце около нея и я вдигна.

– Нора! Господи, колко ми липсваше…

– Бил, какво се е случило с теб? Каква е тази цицина на главата ти?

– Не се тревожи – завъртя глава той. – Току що чух за Марго. Наистина ли е убита?

Нора кимна.

– Вчера бях на погребението й.

– О, боже. Не мога да повярвам, че е истина. – Той избърса лицето си и тя видя, че очите му бяха пълни със сълзи. – Не мога да повярвам.

– Къде беше ти, Бил? Толкова се притеснявах.

– Това е дълга история. Бях затворен в един санаториум за душевноболни.

– Какво?

– Ще ти разкажа по-късно. И аз се притеснявах за теб; Пендъргаст смята, че тук се навърта някакъв маниакален убиец, който иска да очисти всичките му приятели.

– Знам. Предупреди ме. Но това стана точно преди церемонията по откриването – нищо не можех да направя…

– Този мъж не трябва да е тук – прекъсна я един от музейната охрана и застана между тях. – Тук е само за служители на музея…

Смитбак се обърна да отговори, но бяха прекъснати от писъка на микрофон от импровизирана радиоуредба. Миг по-късно комисар Рокър пристъпи напред, помоли за тишина и като по чудо я получи.

– Аз съм от „Таймс“ – каза Смитбак, измъкна някакви документи от джоба си и започна да рови за химикалка.

– Ето, вземи моята – каза Нора.

Тълпата стоеше притихнала, когато полицейският комисар започна да говори.

– Миналата нощ – подзе той – е била ограбена диамантената зала „Морган“. По тази причина екипите от криминалисти все още са на сцената на местопрестъплението, заедно с няколко от най-добрите в света съдебни експерти. Всичко, което можеше да се направи, се прави. Все още е твърде рано да се говори за предположения или заподозрени, но аз ви обещавам, че при развитие на ситуацията пресата ще бъде уведомена незабавно. Съжалявам, че не мога да ви съобщя нищо повече, но разследването е в самото начало. Ще кажа само, че това е изключително професионално извършена работа, очевидно планирана отдавна, от технологично напреднали крадци, които, както изглежда, са отблизо запознати с охранителната система на музея и които са използвали суматохата при снощното откриване на изложбата за своя изгода Ще отнеме известно време, докато се аналилизира и разбере как са пробили музейната охрана. Това е всичко, което мога да кажа в този момент. Доктор Колъпи?

Президентът на музея пристъпи напред изправен, като се опита да изглежда спокоен, но не успя. Когато заговори, гласът му трепереше.

– Искам да повторя това, което комисар Рокър вече каза: всичко, което може да се направи, се прави. Истината е, че повечето от откраднатите диаманти са уникати и ще бъдат мигновено разпознати от всеки търговец на скъпоценни камъни в света. Те не могат да бъдат монтирани в сегашната си форма.

Надигна се неспокоен шепот при намека, че могат да бъдат изрязани в друга форма.

– Скъпи мои съграждани нюйоркчани, знам каква огромна загуба е това за музея и за града. За съжаление, в този момент не знаем достатъчно, за да можем да кажем кой би могъл да го е извършил или защо, или какви са намеренията му.

– А какво ще кажете за „Сърцето на Луцифер“? – извика някой от репортерите.

Колъпи сякаш се поколеба.

– Ще направим всичко, което можем, обещавам ви.

– Откраднато ли е „Сърцето на Луцифер“? – попита друг.

– Бих искал да дам думата на нашия директор на „Връзки с обществеността“, Карла Роко…

Последва вълна от въпроси, една жена пристъпи напред и вдигна ръце нагоре:

– Ще отговарям на въпроси само ако има тишина – каза тя.

Врявата утихна и тя посочи:

– Госпожа Лилиентал от „АБС“, вашият въпроси?

– Какво ще кажете за „Сърцето на Луцифер“? Откраднато ли е?

– Да, взето е заедно с останалите диаманти.

Признанието бе посрещнато с шумни възгласи. Роко отново вдигна ръце.

– Моля ви!

– Музеят твърдеше, че има най-добрата охрана в света! – провикна се един репортер. – Как са проникнали вътре крадците?

– Това се проверява сега, докато говорим. Охраната действа на няколко нива. Залата се намираше под постоянен видео-надзор. Крадците са оставили след себе си голямо количество техническо оборудване.

– За какво техническо оборудване става дума?

– Ще отнеме дни, може би дори седмици, за да анализираме.

Нова вълна от въпроси. Роко посочи към друг репортер.

– Роджър?

– За каква сума беше застрахована колекцията?

– Сто милиона долара.

Над тълпата премина впечатлен шепот.

– Каква е всъщност действителната й цена? – настоя репортерът.

– Музеят никога не я е оценявал. Следващият въпрос – господин Уърт от Ен Би Си.

– Колко струва „Сърцето на Луцифер“?

– Не може да бъде оценен. Но ми позволете да подчертая, че очакваме да си върнем диамантите – до един.

Колъпи рязко пристъпи напред.

– Колекцията на музея се състои предимно от „фенси“ диаманти – ще рече, цветни – повечето от които са толкова необичайни, че могат да бъдат разпознати дори само по цвета и шлифовката. Това важи с особена сила за „Сърцето на Луцифер“. В света не съществува друг диамант с неговия наситен канелен цвят.

Нора видя как Смитбак прекоси кадифеното въже, за да се присъедини към останалите представители на пресата и размаха ръка.

Роко го посочи и присви очи.

– Смитбак от „Таймс“?

– „Сърцето на Луцифер“ се счита за най-красивия диамант в света, нали?

– За най-красивия цветен диамант, да. Поне така ми бе казано.

– В такъв случай как ще обясните това на нюйоркчани? Как ще ни обясните загубата на този уникален скъпоценен камък? – Гласът му внезапно затрепера от емоцията. На Нора й стори, че Смитбак влага целия си гняв от смъртта на Марго в този въпрос. – Как музеят позволи това да се случи?!

– Никой не е позволявал – каза Роко отбранително. – Охраната в зала „Морган“ е най-сложната в света.

– Както изглежда, не е достатъчно сложна.

Врявата се усили и отново изригнаха въпроси. Роко махна с ръка.

– Моля ви! Позволете ми да говоря.

Шумът премина в разтревожен шепот.

– Музеят дълбоко съжалява за загубата на „Сърцето на Луцифер“. Ние разбираме, че това е важно за града, а също чака – за страната. Ще направим всичко, за да си го върнем. Моля ви да проявите търпение и да дадете на полицията време да свърши работата си. Господин Карлсън от „Поуст“?

– Въпросът ми е към президента Колъпи. Как вие лично, като шеф на музея, възнамерявате да поемете отговорност за това?

Шумът отново се усили, но внезапно утихна, когато Колъпи вдигна ръце.

– Истината е – каза той, – че всяка охранителна система, измислена от човек, може да бъде преодоляна от човек.

– Това е по-скоро фаталистична гледна точка – продължи Карлсън. – С други думи, вие признавате, че музеят не може да гарантира сигурността на колекциите си.

– Ние определено гарантираме сигурността на нашите колекции – прогърмя гласът на Колъпи.

– Следващият въпрос! – извика Роко. Но репортерите бяха докопали плячка и нямаха намерение да я изпускат.

– Бихте ли обяснили какво разбирате под гарантиране! Най-забележителният диамант в света е бил току що откраднат, а вие ни казвате, че сигурността му е била гарантирана?

– Мога да обясня. – Лицето на Колъпи се изду от гняв.

– Тук май нещо не се връзва – извика Смитбак.

– Казах това, защото „Сърцето на Луцифер“ не е измежду откраднатите диаманти! – изкрещя Колъпи.

Настъпи внезапна тишина. Роко се обърна и погледна удивено към Колъпи, което направи и комисар Рокър.

– Извинете, сър… – подзе Роко.

– Тишина! Аз съм единственият човек в музея, посветен в това, но предвид обстоятелствата не виждам смисъл да пазя повече тази информация. Камъкът върху поставката бе копие – истински диамант, но получен по изкуствен начин и оцветен при радиоактивна обработка. Оригиналният диамант „Сърцето на Луцифер“ винаги се е намирал в трезора на застрахователната компания на музея. Камъкът бе твърде ценен, за да се излага – застрахователната компания не би го позволила.

Той вдигна глава, очите му блестяха триумфиращо.

– Крадците, които и да са те, са откраднали един фалшификат!

Отново заваляха въпроси от всички страни. Но Колъпи просто избърса челото си и се оттегли.

– Пресконференцията се закрива! – обяви Роко. – Край на въпросите!

Но от възбудата и виковете бе ясно, че за никакъв край не може да става и дума и че тепърва ще има още много, много въпроси.