Текст книги "Сърцето на Луцифер"

31

Марго направи финалната корекция върху последната страница на хелиокопието на „Музеология“ и остави коректурата настрана. Сигурно съм единственият главен редактор в страната, който продължава да работи с разпечатка, помисли си тя. Отпусна се отново на стола с въздишка и погледна часовника си: точно два след полунощ. Прозя се, протегна се, а старият дъбов стол под нея пропука възмутено. Въздъхна отново и се изправи.

Офисите на „Музеология“ се намираха в група задушни стаи на четвъртия полуетаж, наблъскани под стряхата на западното крило на музея. Мръсна капандура пропускаше светлината през деня, но сега изглеждаше като правоъгълник, пълен с мрак и единственият светлик идваше от слаба викторианска лампа, която стърчеше от старинното бюро като метална гъба.

Марго пъхна редактираното копие в плик от кафява хартия и написа кратка бележка до шефа на производствения отдел на списанието. Щеше да го остави в печатарския цех на музея на излизане. Списанието щеше да бъде отпечатано рано сутринта, а до обяд президентът на музея, научният секретар, Менцес и другите шефове на отдели щяха да получат сигналните бройки.

Тя потръпна неволно, почувствала се за миг неуверено. Дали наистина беше неин дълг да започва точи кръстоносен поход? Беше много щастлива, че е отново в музея. Лесно си представяше, че с удоволствие ще продължи да работи тук до края на живота си. Защо да обърква всичко?

Поклати глава. Беше вече твърде късно, а освен това трябваше да го направи. И щом Менцес стоеше зад гърба й, вероятно нямаше да я уволнят.

Изкачи металните стълби и влезе в огромния коридор на петия етаж, който се простираше на дължина четири улични отсечки и за който се твърдеше, че е най-дългият хоризонтален коридор в цял Ню Йорк. Тръгна по него, а токчетата й почукваха по мраморния под. Най-сетне спря пред асансьора и натисна бутона за надолу. В корема на сградата се чу тътен, докато кабината се изкачваше. След около минута вратите се отвориха.

Тя пристъпи вътре и избра втория етаж, като изпита неволно възхищение пред някога тъй елегантния асансьор с неговата месингова решетка от деветнайсети век и старинната, изпъстрена с дребни точици кленова облицовка, вече доста надраскана с времето и употребата. Той скърцаше и стенеше по пътя си надолу, след това спря с потръпване и вратите с трясък се отвориха отново. Тя се отправи през поредица от стари, добре познати й музейни зали – „Африка“, „Азиатски птици“, „Раковини“, „Трилобитна ниша“. Светлините в сандъчетата бяха изгасени, което придаваше на потъналите в сенки експонати в тях призрачен вид.

Спря в полумрака. В един миг спомените от една кошмарна нощ отпреди седем години заплашиха да се върнат. Тя ги отблъсна и ускори крачка, докато стигна до вратата на печатарския отдел, върху която нямаше табелка. Остави копието на място, обърна се и тръгна обратно през ехтящите пусти галерии.

На площадката на втория етаж се спря. Когато разговаря със старейшината на Тано, той й каза, че ако се налага маските непременно да се изложат, то те трябва да бъдат поставени да гледат в правилните посоки. Всяка от четирите маски въплъщаваше духа на една посока на света. Ето защо беше изключително важно да бъдат насочени правилно. Всяко друго подреждане би заплашило света с хаос, или поне така вярваха Тано. Най-вероятно, ако не друго, това щеше да заплаши музея с дори повече разногласия, а това бе нещо, което Марго на всяка цена искаше да избегне. Бе предала информацията на Аштън, но той беше преуморен и раздразнителен и тя силно се съмняваше, че се е погрижил за това.

Вместо да слезе по стълбите към охраняемия служебен вход, Марго се обърна наляво и пое към входа на „Свещени образи“. След няколко минути бе там. Вратата към изложбената зала бе проектирана да изглежда като портал към древна хиндуистка гробница в кхмерски стил. Трегерите от дялан камък изобразяваха богове и демони, сплетени в титанична битка. Фигурите бяха представени в устремно движение: летящи апсари (Митични танцьорки, изобразявани в кхмерските храмове – Б. пр.), танцуващи Шиви, богове с трийсет и две ръце, наред с демони, бълващи огън и кобри с човешки глави. Беше достатъчно обезпокоително, тъй че Марго се спря и се запита дали не би било по-добре да свърши тази задача на сутринта. Но утре залата отново щеше се е превърнала в лудница, а и Аштън щеше да е там, по петите й, а с оглед на статията й като нищо щеше да й откаже достъп до маските.

Поклати глава със съжаление. Не можеше да се поддаде на демоните от миналото. Ако сега си тръгнеше, страховете й щяха да са победили.

Тя пристъпи напред и плъзна магнитната си карта през четящото устройство до входа. Чу се тихо изщракване на добре смазани метални механизми и алармената светлинка блесна в зелено. Отвори вратата и влезе, като внимателно я затвори след себе си и се увери, че охранителната система е активирана отново.

Слабоосветената зала беше тиха и празна, сандъчетата тънеха в мрак. Два през нощта бе твърде късен час дори за най-старателния куратор. Въздухът миришеше на прясна дървесина, стърготини и лепило. Повечето от експонатите бяха на място, останалите щяха да бъдат подредени утре. Тук-таме се виждаха кураторски колички, натоварени с предмети, които чакаха да бъдат сложени по местата си. Подът бе осеян със стърготини, парчета плексиглас и електрически кабели. Марго се огледа, като се питаше как ще успеят да открият изложбата само след три дни. Вдигна рамене, доволна, че откриването беше проблем на Аштън, а не неин.

Докато обикаляше първата зала, любопитството й се събуди въпреки чувството на безпокойство. Последния път, когато дойде тук, търсеше Нора и не си направи труда да обърне особено внимание на това, което я заобикаля. Дори в недовършен вид, беше ясно, че изложението ще бъде изключително впечатляващо. Залата представляваше копие на погребалната камера на древната египетска царица Нефертари, която се намираше в Долината на царете в Луксор. Вместо да изобразят неплячкосаната гробница, дизайнерите я бяха реконструирали във вида, в който би изглеждала непосредствено след ограбването. Огромният гранитен саркофаг бе строшен на няколко парчета, а вътрешните ковчези липсваха. Мумията лежеше на една страна, а в гърдите й зееше дупката, която крадците бяха изрязали, за да задигнат златно-лазуритния скарабей, който се поставяше до сърцето като обещание за вечен живот. Тя спря, за да разгледа мумията иззад защитното стъкло, истинско МакКой, чиято табелка потвърждаваше, че експонатът е собственост на музея в Кайро, откъдето е взет назаем.

Тя се зачете в табелката, временно забравила задачата си. Надписът разясняваше, че гробът е бил ограбен скоро след погребението на царицата от самите жреци, определени да я пазят. Крадците изпитвали смъртен ужас от мощта на мъртвата владетелка и се опитали да й я отнемат, като разбият всички погребални предмети, за да ги лишат от свещената им сила. В резултат всичко, което не било заграбено, било потрошено и разхвърляно из цялата погребална камера.

Тя се шмугна под ниска каменна арка, чиято тъмна повърхност бе плътно покрита с гравирани образи и внезапно се озова сякаш под земята в ранните християнски катакомби под Рим. Намираше се в тесен проход, издълбан в скалите. От двете страни се редяха ниши, пълни с кости. Някои от нишите бяха украсени с латински надписи, наред с издълбани кръстове и други свещени християнски символи. Беше смущаващо натуралистично, чак до моделите на плъхове, които сякаш тичаха сред костите.

Аштън се беше увлякъл със сенсуалистичните подробности, но Марго бе длъжна да признае, че изглежда ефектно. Това определено щеше да предизвика тълпи.

Тя забърза към едно съвсем различно място, което демонстрираше японската чаена церемония. Това беше спретната градинка, в която растенията и пътечката от заоблени камъчета бяха в безупречен ред. Отвъд нея се намираше сукия – самият чаен павилион. Облекчаващо беше да се озовеш в това открито, подредено пространство след клаустрофобията на катакомбите. Чаеният павилион беше живото въплъщение на чистота и спокойствие със своето полирано дърво, хартиени паравани, седефени апликации и постелки татами, наред с непретенциозните атрибути на церемонията: железният чайник, бамбуковият черпак, ленената покривка. Въпреки това празнотата на павилиона, дълбоките сенки и тъмни ъгли отново започнаха да изнервят Марго.

Време беше да свършва и да се маха оттук.

Бързо премина през чаения павилион и закривуличи към сърцето на изложбата, преминавайки покрай еклектичен парад от изложбени кътове, които включваха тъмна индийска погребална колиба, вигвам, пълен с пясъчни рисунки на навахите и жесток шамански обред на чукчите, в който шаманът трябваше да бъде прикован към земята, за да не бъде открадната душата му от демони.

Най-сетне стигна до четирите маски на Кива. Те стояха под стъклен похлупак в центъра на помещението, поставени на тънки пръчици, и всяка от тях гледаше в различна посока. По кръгообразните стени бе нарисувано внушително изображение на пейзажа в Ню Мексико и всяка маска гледаше към една от четирите свещени планини, които ограждаха земята на Тано.

Марго се взря в тях, внезапно обзета от благоговение пред силата, която излъчваха. Бяха удивително двусмислени маски – жестоки, свирепи и в същото време – преливащи от човечност. Въпреки че бяха на възраст от почти осемстотин години, изглеждаха съвременни с привидната си абстрактно ст; бяха истински шедьоври.

Тя прегледа бележките си, след което се отправи към най-близката карта, за да се ориентира. После започна да проверява всяка маска и се изненада като установи, че всъщност те гледат в правилните посоки. Аштън, при всичките си гръмки фрази, се бе справил. Всъщност, с неудоволствие трябваше да признае, че е събрал една изключителна изложба.

Тя натъпка бележките си обратно в чантата. Тишината и здрачът започваха да я изнервят. Щеше да разгледа останалата част от шоуто някой друг път – на дневна светлина, когато залите гъмжаха от хора.

Тъкмо бе тръгнала обратно, когато чу от съседното помещение силно изтракване, сякаш бе паднала някаква греда.

Тя подкочи, а сърцето й се качи в гърлото. Отмина минута без никакъв друг звук.

След като пулсът й се нормализира, Марго се приближи до арката и се взря в сумрака отвъд. Помещението изобразяваше вътрешността на призрачната пещера „Къщата на ръцете“ в Аризона, нарисувана преди хиляди години от индианците Анасази. Но стаята бе празна и количеството дървесина, което се въргаляше по пода, посказваше, че онова, което бе чула, е било просто греда, небрежно подпряна от някой дърводелец, която най-сетне бе паднала.

Тя си пое дълбоко дъх. Бдителната тишина и призрачността на изложбата най-сетне бяха подействали на нервите й. Това бе всичко. Не мисли за миналото, оттогава музеят се е променил, променил се е напълно. Намираше се на може би най-безопасното място в цял Ню Йорк. Охранителните инсталации бяха подновявани дузина пъти след събитията отпреди седем години. Последната система, която все още се довършваше, представляваше най-доброто, което може да се купи с пари. Никой не би могъл да влезе тук без магнитната карта, а четящото устройство записваше самоличността на всеки, който минеше, както и часа.

Тя отново се обърна, подготвяйки се да тръгне към изхода, като си тананикаше някаква песничка, за да наруши тишината. Но още не бе прекосила тази зала, когато се спря от повторното падане на дърво. Този път – в помещението отпред.

– Ехо? – извика тя, а гласът й прокънтя неестествено високо в празната зала. – Има ли някой там?

Нямаше отговор.

Тя реши, че това сигурно е пазачът, който прави рутинните си обиколки и се препъва в разхвърляните греди. Едно време гардовете обичаха да си пийват нощем от алкохолния консервант, който се пазеше в отдела по ентомология. Предполагам, че някои неща никога не се променят.

Отново се отправи по посока на изхода – пътят й се виеше през полутъмните изложбени зали. Вървеше бързо, а токчетата й чаткаха успокояващо по облицования с плочки под.

С едно внезапно „щрак“ всичко потъна в мрак.

Миг по-късно резервното осветление се включи – редици от флуоресцентни цилиндри по тавана, които пращяха, бръмчаха и примигваха един след друг.

Тя отново се опита да успокои бясно биещото си сърце. Беше глупаво. Не за пръв път се оказваше в музея по време на електрически срив. Това беше много характерно за старата сграда. Нямаше никаква, абсолютно никаква причина да се тревожи.

Едва направила една стъпка, чу поредното изтракване, този път идващо от стаята, която току-що бе напуснала. Звучеше почти преднамерено, сякаш някой нарочно се опитваше да я уплаши.

– Кой е там? – попита тя и се обърна, изпитала внезапен гняв.

Но залата зад нея – оцветена в пурпурно крипта, декорирана със зловещи черни украшения – бе празна.

– Ако това е някаква шега, не ми харесва.

Тя зачака напрегната като пружина, но не последва никакъв звук.

Чудеше се дали не е само съвпадение, просто още една паднала от само себе си греда. А може би изложбата се „наместваше“ след един тежък ден. Тя бръкна в чантата си, като търсеше нещо, което би могла да използва като оръжие. Нямаше нищо подходящо. Преди години, като последица от травмата от „музейните убийства“, носеше пистолет в чантата си. Но се отказа от този навик, още когато напусна музея и отиде да работи в „Джийн Дайн“. Сега се проклинаше, че е свалила гарда.

Тогава забеляза резеца за картон, който лежеше на един тезгях в далечния край на залата. Изтича към него, грабна го и като го протягаше агресивно пред себе си, се насочи към входа.

Последва нов трясък. Този път по-силен от предишните, сякаш някой бе хвърлил нещо.

Сега вече Марго бе сигурна, че има още някой освен нея в изложението – някой, който съвсем съзнателно се опитва да я стресне. Възможно ли беше да е колега, неодобряващ статията й? Щеше да разбере от охраната кой друг е бил в залата и веднага да съобщи за него.

Вървежът й премина в лек бяг. Прекоси японския чаен павилион и тъкмо влизаше в ограбената египетска гробница, когато последва ново остро изщракване. Този път и резервните светлини угаснаха и залата, която нямаше прозорци, се потопи в пълна чернота.

Тя се закова на място, почти парализирана от внезапния прилив на страх и от смразяващото чувство на дежа-вю, тъй като си припомни твърде подобно изживяване на друга изложба преди години в същия този музей.

– Кой е? – извика тя.

– Само аз – отвърна един глас.