355 500 произведений, 25 200 авторов.

Электронная библиотека книг » Линкълн Чайлд » Сърцето на Луцифер » Текст книги (страница 14)
Сърцето на Луцифер
  • Текст добавлен: 4 октября 2016, 00:56

Текст книги "Сърцето на Луцифер"


Автор книги: Линкълн Чайлд


Соавторы: Дъглас Престън

Жанр:

   

Триллеры


сообщить о нарушении

Текущая страница: 14 (всего у книги 30 страниц)

31

Марго направи финалната корекция върху последната страница на хелиокопието на „Музеология“ и остави коректурата настрана. Сигурно съм единственият главен редактор в страната, който продължава да работи с разпечатка, помисли си тя. Отпусна се отново на стола с въздишка и погледна часовника си: точно два след полунощ. Прозя се, протегна се, а старият дъбов стол под нея пропука възмутено. Въздъхна отново и се изправи.

Офисите на „Музеология“ се намираха в група задушни стаи на четвъртия полуетаж, наблъскани под стряхата на западното крило на музея. Мръсна капандура пропускаше светлината през деня, но сега изглеждаше като правоъгълник, пълен с мрак и единственият светлик идваше от слаба викторианска лампа, която стърчеше от старинното бюро като метална гъба.

Марго пъхна редактираното копие в плик от кафява хартия и написа кратка бележка до шефа на производствения отдел на списанието. Щеше да го остави в печатарския цех на музея на излизане. Списанието щеше да бъде отпечатано рано сутринта, а до обяд президентът на музея, научният секретар, Менцес и другите шефове на отдели щяха да получат сигналните бройки.

Тя потръпна неволно, почувствала се за миг неуверено. Дали наистина беше неин дълг да започва точи кръстоносен поход? Беше много щастлива, че е отново в музея. Лесно си представяше, че с удоволствие ще продължи да работи тук до края на живота си. Защо да обърква всичко?

Поклати глава. Беше вече твърде късно, а освен това трябваше да го направи. И щом Менцес стоеше зад гърба й, вероятно нямаше да я уволнят.

Изкачи металните стълби и влезе в огромния коридор на петия етаж, който се простираше на дължина четири улични отсечки и за който се твърдеше, че е най-дългият хоризонтален коридор в цял Ню Йорк. Тръгна по него, а токчетата й почукваха по мраморния под. Най-сетне спря пред асансьора и натисна бутона за надолу. В корема на сградата се чу тътен, докато кабината се изкачваше. След около минута вратите се отвориха.

Тя пристъпи вътре и избра втория етаж, като изпита неволно възхищение пред някога тъй елегантния асансьор с неговата месингова решетка от деветнайсети век и старинната, изпъстрена с дребни точици кленова облицовка, вече доста надраскана с времето и употребата. Той скърцаше и стенеше по пътя си надолу, след това спря с потръпване и вратите с трясък се отвориха отново. Тя се отправи през поредица от стари, добре познати й музейни зали – „Африка“, „Азиатски птици“, „Раковини“, „Трилобитна ниша“. Светлините в сандъчетата бяха изгасени, което придаваше на потъналите в сенки експонати в тях призрачен вид.

Спря в полумрака. В един миг спомените от една кошмарна нощ отпреди седем години заплашиха да се върнат. Тя ги отблъсна и ускори крачка, докато стигна до вратата на печатарския отдел, върху която нямаше табелка. Остави копието на място, обърна се и тръгна обратно през ехтящите пусти галерии.

На площадката на втория етаж се спря. Когато разговаря със старейшината на Тано, той й каза, че ако се налага маските непременно да се изложат, то те трябва да бъдат поставени да гледат в правилните посоки. Всяка от четирите маски въплъщаваше духа на една посока на света. Ето защо беше изключително важно да бъдат насочени правилно. Всяко друго подреждане би заплашило света с хаос, или поне така вярваха Тано. Най-вероятно, ако не друго, това щеше да заплаши музея с дори повече разногласия, а това бе нещо, което Марго на всяка цена искаше да избегне. Бе предала информацията на Аштън, но той беше преуморен и раздразнителен и тя силно се съмняваше, че се е погрижил за това.

Вместо да слезе по стълбите към охраняемия служебен вход, Марго се обърна наляво и пое към входа на „Свещени образи“. След няколко минути бе там. Вратата към изложбената зала бе проектирана да изглежда като портал към древна хиндуистка гробница в кхмерски стил. Трегерите от дялан камък изобразяваха богове и демони, сплетени в титанична битка. Фигурите бяха представени в устремно движение: летящи апсари (Митични танцьорки, изобразявани в кхмерските храмове – Б. пр.), танцуващи Шиви, богове с трийсет и две ръце, наред с демони, бълващи огън и кобри с човешки глави. Беше достатъчно обезпокоително, тъй че Марго се спря и се запита дали не би било по-добре да свърши тази задача на сутринта. Но утре залата отново щеше се е превърнала в лудница, а и Аштън щеше да е там, по петите й, а с оглед на статията й като нищо щеше да й откаже достъп до маските.

Поклати глава със съжаление. Не можеше да се поддаде на демоните от миналото. Ако сега си тръгнеше, страховете й щяха да са победили.

Тя пристъпи напред и плъзна магнитната си карта през четящото устройство до входа. Чу се тихо изщракване на добре смазани метални механизми и алармената светлинка блесна в зелено. Отвори вратата и влезе, като внимателно я затвори след себе си и се увери, че охранителната система е активирана отново.

Слабоосветената зала беше тиха и празна, сандъчетата тънеха в мрак. Два през нощта бе твърде късен час дори за най-старателния куратор. Въздухът миришеше на прясна дървесина, стърготини и лепило. Повечето от експонатите бяха на място, останалите щяха да бъдат подредени утре. Тук-таме се виждаха кураторски колички, натоварени с предмети, които чакаха да бъдат сложени по местата си. Подът бе осеян със стърготини, парчета плексиглас и електрически кабели. Марго се огледа, като се питаше как ще успеят да открият изложбата само след три дни. Вдигна рамене, доволна, че откриването беше проблем на Аштън, а не неин.

Докато обикаляше първата зала, любопитството й се събуди въпреки чувството на безпокойство. Последния път, когато дойде тук, търсеше Нора и не си направи труда да обърне особено внимание на това, което я заобикаля. Дори в недовършен вид, беше ясно, че изложението ще бъде изключително впечатляващо. Залата представляваше копие на погребалната камера на древната египетска царица Нефертари, която се намираше в Долината на царете в Луксор. Вместо да изобразят неплячкосаната гробница, дизайнерите я бяха реконструирали във вида, в който би изглеждала непосредствено след ограбването. Огромният гранитен саркофаг бе строшен на няколко парчета, а вътрешните ковчези липсваха. Мумията лежеше на една страна, а в гърдите й зееше дупката, която крадците бяха изрязали, за да задигнат златно-лазуритния скарабей, който се поставяше до сърцето като обещание за вечен живот. Тя спря, за да разгледа мумията иззад защитното стъкло, истинско МакКой, чиято табелка потвърждаваше, че експонатът е собственост на музея в Кайро, откъдето е взет назаем.

Тя се зачете в табелката, временно забравила задачата си. Надписът разясняваше, че гробът е бил ограбен скоро след погребението на царицата от самите жреци, определени да я пазят. Крадците изпитвали смъртен ужас от мощта на мъртвата владетелка и се опитали да й я отнемат, като разбият всички погребални предмети, за да ги лишат от свещената им сила. В резултат всичко, което не било заграбено, било потрошено и разхвърляно из цялата погребална камера.

Тя се шмугна под ниска каменна арка, чиято тъмна повърхност бе плътно покрита с гравирани образи и внезапно се озова сякаш под земята в ранните християнски катакомби под Рим. Намираше се в тесен проход, издълбан в скалите. От двете страни се редяха ниши, пълни с кости. Някои от нишите бяха украсени с латински надписи, наред с издълбани кръстове и други свещени християнски символи. Беше смущаващо натуралистично, чак до моделите на плъхове, които сякаш тичаха сред костите.

Аштън се беше увлякъл със сенсуалистичните подробности, но Марго бе длъжна да признае, че изглежда ефектно. Това определено щеше да предизвика тълпи.

Тя забърза към едно съвсем различно място, което демонстрираше японската чаена церемония. Това беше спретната градинка, в която растенията и пътечката от заоблени камъчета бяха в безупречен ред. Отвъд нея се намираше сукия – самият чаен павилион. Облекчаващо беше да се озовеш в това открито, подредено пространство след клаустрофобията на катакомбите. Чаеният павилион беше живото въплъщение на чистота и спокойствие със своето полирано дърво, хартиени паравани, седефени апликации и постелки татами, наред с непретенциозните атрибути на церемонията: железният чайник, бамбуковият черпак, ленената покривка. Въпреки това празнотата на павилиона, дълбоките сенки и тъмни ъгли отново започнаха да изнервят Марго.

Време беше да свършва и да се маха оттук.

Бързо премина през чаения павилион и закривуличи към сърцето на изложбата, преминавайки покрай еклектичен парад от изложбени кътове, които включваха тъмна индийска погребална колиба, вигвам, пълен с пясъчни рисунки на навахите и жесток шамански обред на чукчите, в който шаманът трябваше да бъде прикован към земята, за да не бъде открадната душата му от демони.

Най-сетне стигна до четирите маски на Кива. Те стояха под стъклен похлупак в центъра на помещението, поставени на тънки пръчици, и всяка от тях гледаше в различна посока. По кръгообразните стени бе нарисувано внушително изображение на пейзажа в Ню Мексико и всяка маска гледаше към една от четирите свещени планини, които ограждаха земята на Тано.

Марго се взря в тях, внезапно обзета от благоговение пред силата, която излъчваха. Бяха удивително двусмислени маски – жестоки, свирепи и в същото време – преливащи от човечност. Въпреки че бяха на възраст от почти осемстотин години, изглеждаха съвременни с привидната си абстрактно ст; бяха истински шедьоври.

Тя прегледа бележките си, след което се отправи към най-близката карта, за да се ориентира. После започна да проверява всяка маска и се изненада като установи, че всъщност те гледат в правилните посоки. Аштън, при всичките си гръмки фрази, се бе справил. Всъщност, с неудоволствие трябваше да признае, че е събрал една изключителна изложба.

Тя натъпка бележките си обратно в чантата. Тишината и здрачът започваха да я изнервят. Щеше да разгледа останалата част от шоуто някой друг път – на дневна светлина, когато залите гъмжаха от хора.

Тъкмо бе тръгнала обратно, когато чу от съседното помещение силно изтракване, сякаш бе паднала някаква греда.

Тя подкочи, а сърцето й се качи в гърлото. Отмина минута без никакъв друг звук.

След като пулсът й се нормализира, Марго се приближи до арката и се взря в сумрака отвъд. Помещението изобразяваше вътрешността на призрачната пещера „Къщата на ръцете“ в Аризона, нарисувана преди хиляди години от индианците Анасази. Но стаята бе празна и количеството дървесина, което се въргаляше по пода, посказваше, че онова, което бе чула, е било просто греда, небрежно подпряна от някой дърводелец, която най-сетне бе паднала.

Тя си пое дълбоко дъх. Бдителната тишина и призрачността на изложбата най-сетне бяха подействали на нервите й. Това бе всичко. Не мисли за миналото, оттогава музеят се е променил, променил се е напълно. Намираше се на може би най-безопасното място в цял Ню Йорк. Охранителните инсталации бяха подновявани дузина пъти след събитията отпреди седем години. Последната система, която все още се довършваше, представляваше най-доброто, което може да се купи с пари. Никой не би могъл да влезе тук без магнитната карта, а четящото устройство записваше самоличността на всеки, който минеше, както и часа.

Тя отново се обърна, подготвяйки се да тръгне към изхода, като си тананикаше някаква песничка, за да наруши тишината. Но още не бе прекосила тази зала, когато се спря от повторното падане на дърво. Този път – в помещението отпред.

– Ехо? – извика тя, а гласът й прокънтя неестествено високо в празната зала. – Има ли някой там?

Нямаше отговор.

Тя реши, че това сигурно е пазачът, който прави рутинните си обиколки и се препъва в разхвърляните греди. Едно време гардовете обичаха да си пийват нощем от алкохолния консервант, който се пазеше в отдела по ентомология. Предполагам, че някои неща никога не се променят.

Отново се отправи по посока на изхода – пътят й се виеше през полутъмните изложбени зали. Вървеше бързо, а токчетата й чаткаха успокояващо по облицования с плочки под.

С едно внезапно „щрак“ всичко потъна в мрак.

Миг по-късно резервното осветление се включи – редици от флуоресцентни цилиндри по тавана, които пращяха, бръмчаха и примигваха един след друг.

Тя отново се опита да успокои бясно биещото си сърце. Беше глупаво. Не за пръв път се оказваше в музея по време на електрически срив. Това беше много характерно за старата сграда. Нямаше никаква, абсолютно никаква причина да се тревожи.

Едва направила една стъпка, чу поредното изтракване, този път идващо от стаята, която току-що бе напуснала. Звучеше почти преднамерено, сякаш някой нарочно се опитваше да я уплаши.

– Кой е там? – попита тя и се обърна, изпитала внезапен гняв.

Но залата зад нея – оцветена в пурпурно крипта, декорирана със зловещи черни украшения – бе празна.

– Ако това е някаква шега, не ми харесва.

Тя зачака напрегната като пружина, но не последва никакъв звук.

Чудеше се дали не е само съвпадение, просто още една паднала от само себе си греда. А може би изложбата се „наместваше“ след един тежък ден. Тя бръкна в чантата си, като търсеше нещо, което би могла да използва като оръжие. Нямаше нищо подходящо. Преди години, като последица от травмата от „музейните убийства“, носеше пистолет в чантата си. Но се отказа от този навик, още когато напусна музея и отиде да работи в „Джийн Дайн“. Сега се проклинаше, че е свалила гарда.

Тогава забеляза резеца за картон, който лежеше на един тезгях в далечния край на залата. Изтича към него, грабна го и като го протягаше агресивно пред себе си, се насочи към входа.

Последва нов трясък. Този път по-силен от предишните, сякаш някой бе хвърлил нещо.

Сега вече Марго бе сигурна, че има още някой освен нея в изложението – някой, който съвсем съзнателно се опитва да я стресне. Възможно ли беше да е колега, неодобряващ статията й? Щеше да разбере от охраната кой друг е бил в залата и веднага да съобщи за него.

Вървежът й премина в лек бяг. Прекоси японския чаен павилион и тъкмо влизаше в ограбената египетска гробница, когато последва ново остро изщракване. Този път и резервните светлини угаснаха и залата, която нямаше прозорци, се потопи в пълна чернота.

Тя се закова на място, почти парализирана от внезапния прилив на страх и от смразяващото чувство на дежа-вю, тъй като си припомни твърде подобно изживяване на друга изложба преди години в същия този музей.

– Кой е? – извика тя.

– Само аз – отвърна един глас.

32

Смитбак замръзна на място, всичките му сетива бяха напрегнати до краен предел. Огледа се наляво-надясно и впери очи в зеленикавия мрак. Не се чуваше нито звук; никой не се хвърли върху него.

Въображението ми играе номера, реши той. Мястото беше достатъчно призрачно да изопне нервите на всеки.

Колкото и да му беше неприятна мисълта да остави слабата светлина на котелното отделение, знаеше, че се налага да продължи. Трябваше да намери разтоварителната рампа и – нещо, което бе също тъй важно – да открие добро скривалище близо до нея. Ако се съдеше по последните десет минути, това щеше да му отнеме доста време.

Изчака още пет минути, като се ослушваше, за да е сигурен, че пътят му е чист. После изпълзя от обширното помещение и като се завъртя, започна да маркира пътя си към това, което смяташе за гърба на имението. Бледата светлинка се изгуби и той отново забави крачка, като държеше ръцете си протегнати напред и внимателно тътреше крака, за да не се спъне отново.

Спря се. Причу ли му се нещо? Имаше ли още някой тук?

Сърцето биеше неспокойно в гърдите му и той реше да изчака. Но не чу нищо, освен тихото цвъртене на мишки и след минута възобнови бавното си придвижване.

Внезапно ръцете му докоснаха друга стена: груб камък, хлъзгав от влагата. Той тръгна надясно, като следеше стената с ръце, и скоро се натъкна на перпендикулярна стена, в която имаше нещо като метална врата. Ръцете му опипаха търсещо, докато откри бравата. Сграбчи я и натисна.

Тя не се помръдна.

Пое дълбоко дъх и дръпна с всички сили. Лошо: проклетото нещо изобщо не поддаваше.

Той изруга и отново тръгна покрай стената в обратната посока. След около двайсет крачки стената свършваше и ръцете му увиснаха в празното пространство. Зави зад ъгъла, после спря. Усещаше сърцето в гърлото си.

Внезапно напред светнаха някакви лампи и очертаха завоя на коридора. Някой току що бе включил осветлението. Или пък си е било включено през цялото време? Смитбак спря, изпълнен с нерешителност. Това бе пътят, по който трябваше да тръгне, беше сигурен. А светлината беше добре дошла. Но дали някой не го причакваше там?

Той пристъпи напред, като се придържаше близо до стената и надзърна иззад ъгъла.

Коридорът напред бе осветен от гирлянд от мътни крушки, който висеше от тавана. Бяха малко и на големи разстояния, а светлината, която хвърляха, бе мъждива, но поне виждаше къде върви. Най-хубавото от всичко бе, че коридорът беше празен. Никой не е включвал лампите, реши Смитбак – светели са си през цялото време. Просто не ги е забелязал отначало. Или пък са били твърде далече, за да долови светлината.

Той тръгна бавно. От двете му страни се редяха отворени врати, зеещи бездни от почти непрогледен мрак. Спря се да надзърне в няколко. Винарска изба, редици бутилки и тежки дъбови бурета, обвити в плътна паяжина. Стар склад, шкафове с дървени рафтове, преливащи от пожълтели документи. Билярдна зала със съдран и измачкан филц по масата. Тъкмо каквото човек би очаквал в едно имение, превърнато в лудница за богаташи.

Смитбак продължи, самоувереността му се възвръщаше. Планът беше добър. Сутеренът не можеше да продължава до безкрай. Сигурно вече приближаваше разтоварителната рампа. Трябваше да…

…Ето го пак: гризящото усещане, че го дебнат, че някой умишлено се опитва да прикрие звука на стъпките си с неговите собствени.

Той спря рязко. Не беше сигурен, но му се стори, че чу звука на секнали стъпки. Сякаш, че някой в мрака зад него бе замръзнал, докато прави крачка. Коридорът, поне осветената му част, се простираше празен.

Смитбак облиза устни.

– Пендъргаст? – опита се да каже, но гърлото му беше сухо и прегракнало, а езикът му не искаше да се обърне. Толкова по-добре, защото дълбоко в себе си знаеше, че там отзад има някого, и той не беше Пендъргаст, о боже, не, не беше Пендъргаст…

Отново тръгна напред, а сърцето му щеше да изхвръкне. Изведнъж локвичките бледа светлина пече не изглеждаха благословени. Бяха предателски разкриващи… Внезапно се почувства ужасно сигурен, че някой е включил осветлението, за да го вижда по-добре.

Преследва те опасен убиец, изключително опасен убиец с почти свръхестествени способности…

Той се бореше с инстинкта да побегне. Паниката не беше отговор в случая. Трябваше да премисли всичко това. Трябваше да открие тъмно ъгълче, място, където да се скрие. Но преди всичко трябваше да бъде сигурен. Напълно сигурен.

Бързо премина под следващата крушка и навлезе в интервала от мрак отвъд нея. Забави крачка, като се опитваше да пресметне момента правилно. След това, напрягайки се, се завъртя рязко.

Отзад една черна фигура – странно загърната в наметало, се отдръпна от светлината в тъмната забрава на сутерена.

При тази гледка, очаквана, но все пак непоносимо ужасна, опънатите нерви на Смитбак го изоставиха. Той се обърна и хукна като уплашен заек, прекосявайки коридора, без да се замисля за някакви скрити препятствия по пътя си.

Звукът от тежки ботуши зад гърба му го пришпорваше. С горящи дробове Смитбак профуча отвъд последната от крушките в абсолютната, безкрайна, сигурна тъмнина…

И тогава нещо студено и твърдо се стовари върху него и го закова на място. Жестока болка прониза главата и гърдите му. В черепа му избухна бяла светлина. Докато съзнанието му отлиташе и той се отпускаше на земята, последният му спомен за свирепо, здраво като стомана сграбчване, избледня и се скъса.

33

– Кой? – почти изкрещя Марго, насочила резеца срещу звука, като го размахваше напред-назад. – Кой си ти?

– Аз.

– Кой „аз“ и какво, по дяволите, искаш?

– Търся почтен мъж… или жена, както май се оказва в случая. – Гласът беше слаб и почти женствен в акуратността си.

– Не ме приближавай! – извика тя, размахвайки резеца в тъмното. Опита се да успокои туптящото си сърце и да се съсредоточи. Това не беше някой шегаджия: тя чувстваше инстинктивно, че този мъж е опасен. Резервните светлини скоро щяха отново да се включат; трябваше – беше автоматично. Но с всяка изминала секунда тя чувстваше, че ужасът й расте. Дали той беше прекъснал по някакъв начин резервното захранване? Изглеждаше невероятно. Какво ставаше тук?

Борейки се да се вземе в ръце, тя запристъпва напред колкото се може по-тихо, като внимаваше да не настъпи разпилените по земята предмети и размахваше резеца във всички посоки. Имаше бегла представа за разположението на входа, а засега мъжът мълчеше, може би също толкова объркан от мрака, колкото и тя. Достигна отсрещната стена и започна опипом да се придвижва край нея. Изведнъж ръцете й се натъкнаха на хладната стомана на вратата. Изпита огромно облекчение, когато напипа дръжката Извади магнитната си карта от чантата, откри четящото устройство и я прекара през него.

Нищо.

Също толкова бързо, колкото бе дошло, облекчението изчезна, заменено от неясен пулсиращ страх. Разбира се: магнитната ключалка беше електрическа, а токът бе изключен. Марго се опита да отвори вратата, като отчаяно въртеше топката и я блъскаше с цялата си тежест, но тя не се помръдна.

– Когато токът спре – долетя до нея тънкият глас, – охранителната система заключва всичко. Не можеш да излезеш.

– Само се приближи до мен и ще те намушкам – изкрещя тя, завъртайки се с гръб към вратата и отново започна да размахва резеца в тъмното.

– Едва ли искаш да го направиш. От гледката на кръв ми прималява… Прималява ми от удоволствие.

В яснотата на страха си Марго осъзна, че трябва да спре да отговаря. Трябваше да премине в настъпление. Тя се бореше да запази контрол над дишането си, над ужаса, който изпитваше. Трябваше да направи нещо непредвидимо, да го изненада, да размени картите. Направи безшумна крачка напред.

– Какво ти причинява видът на кръвта, Марго? – чу се ласкавият шепот.

Тя отново приближи по посока на гласа.

– Кръвта е такова странно вещество, такъв съвършен, прелестен цвят и така преливаща от живот, пълна с всички тези червени и бели клетки, антитела и хормони. Тя е жива течност; дори разплискана по един мръсен музеен под, тя продължава да живее – поне за известно време.

Направи поредна крачка към гласа. Вече беше много близо. Стегна се и тогава с едно отчаяно движение се хвърли напред и замахна с резеца, описвайки свистяща дъга. Резецът срещна нещо и го проряза. Докато отскачаше, чу объркан шум, заглушен от възклицание на изненада.

Тя чакаше в напрегнатия мрак и се надяваше, че е срязана артерия.

– Бра-а-а-ва, Марго! – долетя пак съскащият глас. – Впечатлен съм. Е, успя да ми съсипеш палтото.

Тя отново започна да кръжи около гласа с намерение да удари повторно. Беше накарала него да се защитава. Ако можеше да го нарани, да отвлече вниманието му, щеше да спечели достатъчно време да изтича обратно до изложбата. А успееше ли да стори това, да изпречи половин дузина помещения между себе си и този отвратителен безтелесен глас, той никога нямаше да успее да я открие в тъмнината. Тя можеше да изчака следващата обиколка на гардовете.

Чу се ниско, глухо хихикане. Изглежда това чудовище кръжеше около нея.

– Марго, Марго, Марго. Не мислиш наистина, че си ме порязала, нали?

Тя замахна и ръката й разсече въздуха.

– Добре, добре – долетя гласът, последван от дрезгав кикот. Кикотът продължаваше и продължаваше, увиснал в чернотата, като стесняваше бавно пръстена около нея.

– Остави ме на мира, или ще те убия! – произнесе Марго и сама се изненада от това колко спокоен звучеше гласът й.

– Колко сме раздразнителни!

Неочаквано Марго хвърли чантата си по посока на гласа, чу я как се удря в нещо и се хвърли след звука със светкавичен замах, който срещна достатъчно съпротивление, за да разбере, че е улучила.

– Боже, боже, още един добър трик. Ти си далеч по-опасна, отколкото бях предположил. И този път наистина ме поряза.

Докато се обръщаше, за да побегне, тя по-скоро почувства, отколкото чу внезапно движение. Хвърли се настрани, но нападателят сграбчи китката й и с едно ужасяващо завъртане, което накара костите й да изпукат, изби резеца. Тя извика и започна да се бори въпреки непоносимата болка, която пронизваше цялата й ръка. Ново извиване на китката и тя изпищя като риташе с крака и нанасяше удари със свободната си ръка, но мъжът я издърпа към себе си с рязко, ужасно движение, от което тя почти изгуби съзнание. Пръстите му бяха като стоманено менгеме.

– Поряза ме – изхриптя той. Блъсна я силно и отстъпи назад.

Тя падна на колене, намираше се близо до припадък от шока и болката в счупената си ръка, но се опитваше да определи къде в тъмното бе паднал резецът.

– Въпреки че съм жесток човек – долетя гласът, – няма да те оставя да страдаш дълго.

Последва друго рязко движение над нея, като мах от бухалка. Тя почувства зашеметяващ, тъп удар отзад, който я накара да падне на земята. В този момент – с чувство на странно неверие – осъзна, че той бе забил нож в гърба й; че беше получила смъртоносен удар. Като драскаше с нокти по пода, тя се опита да се изправи, призовавайки цялата си воля. Напразно. Нещо топло се стичаше по ръката й, спускаше се по пода, като друг вид чернота, която се втурна и я обгърна от всички страни. Последното, което чу, беше дрезгав кикот, който идваше от много далече, като в сън…


    Ваша оценка произведения:

Популярные книги за неделю