Текст книги "Сърцето на Луцифер"
Автор книги: Линкълн Чайлд
Соавторы: Дъглас Престън
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 25 (всего у книги 30 страниц)
61
Лора Хейуърд бързо изкачваше стъпалата на манхатънската федерална сграда, а капитан Сингълтън я следваше по петите. Както винаги, той бе облечен спретнато: палто от камилска вълна, марков шал, тънки черни кожени ръкавици. Не бе казал почти нищо по пътя им дотук, но на Хейуърд и без друго не й се говореше.
Бяха минали едва двайсет и четири часа, откак Д’Агоста бе обърнал гръб на кабинета и на ултиматума й, но все едно че бе изтекла цяла година. Хейуърд винаги се бе проявявала като изключително уравновесена личност, но докато влизаше във федералната сграда, я обхвана почти непреодолимо чувство за нереалност. Може би нищо от това не се случваше, може би тя не бе на път към спешен брифинг на ФБР, може би Пендъргаст не бе най-издирваният престъпник в Ню Йорк, а Д’Агоста – неговият съучастник. Може би просто щеше да се събуди и отново щеше да е 21-и януари и апартаментът й все още щеше да мирише на прегорялата лазаня на Вини.
На охранителния пункт тя показа значката и оръжието си и се подписа. Всичко това не можеше да завърши с хепиенд. Защото ако Д’Агоста не бе съучастник на Пендъргаст, то щеше да бъде негова жертва.
Залата за конференции беше просторна, облицована в тъмно дърво. От двете страни на вратата на месингови пръти безжизнено висяха знамената на Ню Йорк и на Съединените щати, а от стените гледаха цветни снимки на изтъкнати политически дейци. В стаята доминираше голяма овална маса, заобиколена от кожени столове. Кафеварката и отрупаната с понички маса, символ на срещите на отделите в НПУ, липсваха. Наместо това пред всеки стол бе сложена половинлитрова бутилка минерална вода.
Непознати мъже и жени в тъмни костюми стояха тук там на малки групички и тихо разговаряха помежду си. Щом Хейуърд и Сингълтън влязоха, групичките бързо се отправиха към столовете. Лора избра най-близкото място, а Сингълтън се отпусна до нея и свали шала и ръкавиците си. Нямаше къде да окачат връхните си дрехи, затова се оказаха единствените двама души в стаята, които носеха палта.
В този момент един висок, набит мъж влезе в залата. По петите му като верни хрътки вървяха двама по-ниски мъже. Всеки от тях носеше куп червени папки под мишница. Високият спря за миг и огледа присъстващите. За разлика от останалите лица в стаята, почти посинели от нюйоркския студ, неговото имаше слънчев загар. Не беше равномерният, изкуствен тен, който се получава в солариум: този човек бе прекарал дълги часове, работейки на някакво слънчево и горещо място. Очите му бяха малки, тесни и изпълнени с раздразнение.
Той се отправи към челното място, където имаше три свободни стола и зае средния. Васалите му седнаха от двете му страни.
– Добро утро – каза мъжът със стържещ лонгайландски акцент, в противоречие с тена си. – Аз съм отговорникът по случая, специален агент Спенсър Кофи, а тук с мен са специални агенти Брукс и Рабинър. С тяхна помощ ще водя издирването на специален агент Пендъргаст.
Мъжът сякаш изплю последната дума и докато я произнасяше, гневът изкриви цялото му лице.
– Фактите, такива каквито са ни известни досега, са следните: Пендъргаст е главен заподозрян за четири убийства. Едно в Ню Орлиънс, едно във Вашингтон и две тук, в Ню Йорк. Имаме доказателства от анализи на ДНК и влакна от четирите сцени на престъпленията и си съдействаме с местните власти, за да получим още улики.
Сингълтън хвърли на Хейуърд многозначителен поглед. Представата на Кофи за „съдействие“ се бе свела до това, че цял легион агенти на ФБР бяха връхлетели в офиса й, бяха въртели хората й на шиш и накрая си бяха взели всичко, което сметнаха, че може да им послужи за доказателство. Каква ирония, че собствената й молба за досието от Куонтико бе всъщност това, което събуди интереса на Кофи.
– Очевидно е, че имаме работа с душевно-неуравновесен индивид – психологическият профил потвърждава това. Съществува голяма вероятност той да планира още убийства. Вчера следобед е бил засечен на летище „Кенеди“, където се е изплъзнал на охраната и полицейските служители, откраднал е кола и е избягал. Изоставил е собствения си автомобил на един паркинг – Ролс Ройс.
При тези думи през залата мина тих шепот, съпроводен от няколко покашляния и мрачни погледи. Явно Пендъргаст си бе създал повече от полагаемата бройка врагове по време на пребиваването си във ФБР.
– Забелязан е няколко пъти миналата нощ и тази сутрин – макар информацията да не е потвърдена – в няколко магазина и бензиностанции в окръзите Насао и Съфок. Сега разследваме тази следа. Пендъргаст пътува с още един мъж, за когото смятаме, че е лейтенант Винсънт Д’Агоста от НПУ. Освен това току що получихме съобщения за високоскоростно преследване в околностите на Саутхемптън. Предварителните доклади на полицаите-очевидци говорят, че и тук става дума за Пендъргаст и Д’Агоста.
Хейуърд се помръдна неловко на стола си. Сингълтън гледаше право напред.
– В момента наши екипи претърсват апартамента на Пендъргаст на Седемдесет и втора улица и къщата му в Ню Орлиънс. Всяка новополучена информация, която би могла да хвърли светлина върху бъдещите му действия, ще бъде сведена до вас. Създаваме командно-контролен център, който ще позволява бързото разпространение на новите сведения. Ситуацията ще се променя много бързо, затова трябва да сме готови да ревизираме стратегията си според нея.
Кофи къмна към своите хрътки, които се изправиха и обиколиха масата, раздавайки червените папки. На Хейуърд й направи впечатление, че нито тя, нито Сингълтън получиха пап ка. Тя бе смятала, че това ще бъде работна среща, но изглежда специален агент Кофи имаше свои собствени представи как да се справи със случая и нито се нуждаеше, нито пък желаеше намеса от който и да било друг.
– В тези папки ще откриете първоначалните си инструкции и задачи. Ще работите в екипи и към всеки екип ще има по шест полеви агента. Нашият първи приоритет е да изясним действията на Пендъргаст за последните двайсет и четири часа, да потърсим общ модел на поведение, да разположим на ключови места хората си и да затягаме мрежата си, докато го хванем. Не знаем защо кръстосва Лонг Айлънд и спира в магазините и бензиностанциите: от думите на тези, с които разговаряхме изглежда, че търси някого. Ежечасно очаквам лично на мен или на специални агенти Брукс и Рабинър да се представят устни доклади от всеки екип.
Кофи се изправи тежко и обгърна масата с гневния си поглед.
– Няма да захаросвам нещата. Пендъргаст е един от нашите, той знае всички трикове на занаята. Макар да изглежда, че сме го спипали на източен Лонг Айлънд, той все пак би могъл да ни се изплъзне. Ето защо ще хвърлим всички ресурси на Бюрото в тази операция. Трябва да заловим това копеле, и то бързо! Репутацията на Бюрото е поставена на карта.
Той отново измери присъстващите с поглед.
– Някакви въпроси?
– Да – обади се Хейуърд.
Всички очи се обърнаха към нея. Не бе възнамерявала да заговори, но думичката просто се бе изтъркулила неволно.
Кофи я погледна, а тесните му очички се превърнаха на карфици.
– Капитан… ъ-ъ-ъ… Хейуърд, нали?
Тя кимна.
– Слушам ви.
– Не споменахте каква роля ще играе НПУ в преследването.
Веждите на Кофи подскочиха.
– Роля?
– Точно така. Чух много за това, което ФБР ще направи, но нищо за съдействието с НПУ, за което споменахте по-рано.
– Лейтенант Хейуърд, според последни данни, ако сте ме слушали, Пендъргаст се намира в окръг Съфок. Не бихте могли да направите много за нас там.
– Вярно е, но в Манхатън сме пълни с детективи, които са запознати със случая, освен това практически ние открихме всички доказателства…
– Лейтенант – прекъсна я Кофи, – никой не е по-благодарен за помощта на НПУ за това разследване от мен. – Но изражението му изобщо не изглеждаше благодарно, ако не друго – изглеждаше дори по-раздразнено от преди. – В момента обаче случаят излиза извън вашата юрисдикция.
– Извън пряката ни юрисдикция – да. Но той винаги би могъл да се върне в града и като се има предвид, че агент Пендъргаст се издирва заради две убийства, чието разследване водя аз, искам да съм сигурна, че веднъж щом е задържан, ще имам достъп за разпити…
– Нека да не избързваме толкова – сопна се Кофи. – Още е на свобода. Други въпроси?
Залата остана тиха.
– Хубаво. Само още едно нещо. – Гласът му стана по-нисък. – Не искам никой да поема риск. Пендъргаст е въоръжен, отчаян и изключително опасен. В случай на сблъсък един въоръжен отпор ще бъде съвсем на място. С други думи, стреляйте по кучия син. Стреляйте на месо!
62
Джордж Каплан излезе от изградената си от кафеникави тухли къща до Гремърси Парк, поспря се на горната площадка на стълбите, за да оправи кашмиреното си палто, изтръска от него невидима прашинка, стегна безупречната си вратовръзка, потупа джобовете си, вдиша дълбоко мразовития януарски въздух и слезе. Живееше в тих квартал, който лете потъваше в зеленината на стари дървета, а домът му гледаше към самия парк. Дори и сега, през зимата, по виещите се алеи се разхождаха майки с деца, чиято весела глъч се издигаше всред голите клони.
Каплан буквално трепереше от нетърпение. Обаждането бе колкото неочаквано, толкова и приятно. Повечето гемолози прекарваха живота си без да могат да надзърнат в дълбините на камък дори милион пъти по-обикновен и неизвестен от „Сърцето на Луцифер“. Разбира се, той го бе виждал в музея зад дебела стъклена преграда, под отвратително осветление, но досега не бе знаел защо светлината е толкова лоша: ако диамантът бе изложен при подходящото осветление, поне няколко специалисти, в това число и той самият, биха разпознали в него фалшификат. Изключително добър фалшификат, не ще и дума – истински диамант, радиационно облъчен така, че да придобие този невероятен канелен цвят, несъмнено подсилен и с помощта на фиброоптичен светлинен източник, умело монтиран зад камъка. Каплан бе виждал какво ли не през четиридесетгодишната си практика, всякакви измами, фалшификации и двойни игри в занаята. Той се смъмри наум, задето не се бе сетил, че диамант като „Сърцето на Луцифер“ не би могъл да бъде изложен. Нито една компания не би застраховала камък, който е винаги под лъчите на прожекторите и чието местонахождение се знае от целия свят.
„Сърцето на Луцифер“. Колко струваше? Последният червен диамант, предложен за продажба, беше „Червеният дракон“, петкаратов камък, който бе оценен на шестнайсет милиона долара. А този бе десет пъти по-голям, по-добре шлифован и с по-хубав цвят, несъмнено най-красивият цветен диамант в света.
Стойност? Кажете каква да е цена.
След като получи телефонното обаждане, Каплан прекара няколко минути в библиотеката си, за да си припомни историята на диаманта. При диамантите обикновено се считаше, че колкото по-малко цвят имат, толкова по-добре. Но това бе вярно само донякъде. Когато един диамант притежаваше дълбока интензивна багра, стойността му рязко скачаше; той ставаше най-редкият от редките – а от всички цветове, които един диамант можеше да притежава, червеният определено бе най-редкия. Каплан знаеше, че от цялата непреработена продукция на диамантени мини „ДеБийрс“, качествените червени екземпляри се появяваха едва веднъж на две години. За „Сърцето на Луцифер“ определението „уникален“ звучеше като клише. Със своите четиридесет и пет карата той бе голям, изрязан във формата на сърце камък, който Американският гемологически институт бе сертифицирал като VVS1 „Fancy Vivid“ с „много много малки включения“, изумително бистър и с „много жив“ блясък. Нямаше друг в света, който дори да се доближава до него. А и този цвят! Не беше рубинен, нито гранатов, всеки от които би бил сам по себе си извънредно рядък. По-скоро притежавашаше интензивен, богат червеникавооранжев цвят, толкова необичаен, че отхвърляше обикновените имена. Някои го наричаха канелен и макар Каплан да смяташе, че е по-червен от истинското канелено, самият той не можеше да намери по-добра дума, с която да го опише. Най-близката аналогия, която му идваше наум, бе за кръв на ярка слънчева светлина, но все пак той бе по-наситен. Нямаше нищо друго в целия свят, което да притежава подобен цвят – нищо! За да открият кое му придаваше такава неповторима багра, учените трябваше да унищожат парченце от диаманта – а това, разбира се, нямаше никога да се случи.
Камъкът имаше кратка, кървава история. Необработеният къс, едно чудовище от сто и четири карата, било открито от копач в река Конго в началото на трийсетте. Поради цвета му той дори не разбрал, че това е диамант и го използвал, за да си плати натрупаните в местен бар дългове. Когато по-късно научил какво е открил, копачът се опитал да си го вземе обратно от бармана, но естествено срещнал отказ. Ето защо една нощ влязъл с взлом в дома на бармана, убил него, жена му и трите им деца и прекарал часовете до сутринта като се опитвал да скрие престъплението си, режейки труповете и хвърляйки парчетата от тях през задната веранда на крокодилите в река Буимай. Бил заловен и по време на процеса за убийството загинали полицейският инспектор и неговият помощник. Полицаите се опитали да застрелят дузина крокодили и да използват съдържанието на стомасите им като доказателство, но станали плячка на озверелите влечуги.
Скъпоценният камък, все още нешлифован, попаднал на черния пазар – както се говори, след още няколко убийства – и по-късно отново излязъл на бял свят в Белгия като собственост на известен с лошата си слава нелегален дилър. Мъжът лошо повредил камъка по време на обработката му, като оставил в него ужасна пукнатина, след което се самоубил. Вече повреденият камък обикалял средите на диамантените търговци известно време и накрая попаднал в ръцете на един израелски шлифовчик на камъни, на име Аренс, един от най-добрите в света. Извършвайки онова, което по-късно било наречено най-брилянтната шлифовка, правена някога, Аренс успял да създаде сърцевиден камък от напукания къс по такъв начин, че да премахне дефекта без да нацепи камъка или да изгуби прекалено много материал. Отнело му осем години да завърши обработката. Работата му се превърнала в легенда. Прекарал три години да наблюдава камъка, още три да се упражнява в рязане и полиране на ни повече, ни по-малко от звеста подобия на оригинала, като експериментирал, за да открие най-добрия начин да запази максимална големина, да избере най-изящната форма и дизайн и в същото време изцяло да премахне опасната пукнатина. Успял подобно Микеланджело, който изваял „Давид“ от зле отцепен мраморен блок, който другите скулптори отхвърлили като неподлежащ на обработка.
Когато Аренс приключил, той бил създал един необикновен сърцевиден камък наред с няколко дузини по-малки камъчета, всички от един и същ къс. Нарекъл големия диамант „Сърцето на Луцифер“ заради мрачната му история, коментирайки за пресата, че е бил „дяволски труден за обработка“.
А после в акт на извънредна щедрост Аренс завещал камъка на Нюйоркския природонаучен музей, който бил посещавал като дете и чиято диамантена зала определила професията му, а оттам – и делото на живота му. Според слуховете продал по-малките камъчета за потресаваща сума, но колкото и да е странно, никой от тях не се появир отново на пазара. Каплан смяташе, че са били използвани за направата на едно-единствено шармантно бижу, чиято собственичка, естествено, искаше да запази самоличността си в тайна.
Каплан сви зад ъгъла на Гремърси Парк и пое на запад към Парк Авеню, където най-лесно щеше да хване такси за към центъра. Имаше половин час, но трафикът по обед е непредвидим, а това бе среща, за която той в никакъв случай не желаеше да закъснява.
Когато спря на ъгъла на „Лекс“ да изчака смяната на светофара, се стресна като видя голяма черна кола да спира до него със смъкнато стъкло на прозореца. Вътре седеше мъж в зелено спортно яке.
– Господи Джордж Каплан?
– Да?
Мъжът се приведе напред, извади значка, която го определяше като лейтенант от НПУ и отвори вратата.
– Влезте, ако обичате.
– Имам важна среща, господин полицай. Защо е всичко това?
– Знам. Застрахователна компания „Уърлд“. Аз ще ви ескортирам.
Каплан внимателно разгледа значката: лейтенант Винсънт Д’Агоста. Беше истинска – Каплан имаше отличен опит в разпознаването на фалшификати – а пък и човекът зад волана със сигурност не би могъл да бъде друго, освен ченге, въпреки необичайния си избор на облекло. А и кой друг би могъл да знае за срещата му?
– Много мило от ваша страна – Каплан се качи, вратата се затвори, ключалките щракнаха и колата набра скорост.
– Охраната ще бъде много солидна – рече полицаят. После кимна към сивата пластмасова кутия на седалката между тях. – Налага се да ви помоля да оставите клетъчния си телефон, портфейла с всичките ви лични документи, оръжие – ако имате такова, както и всичките ви инструменти. Сложете ги в тази кутия до вас. Ще ги предам на на моя колега и ще ви бъдат върнати при трезора, след като са били щателно проверени.
– Наистина ли е необходимо?
– Абсолютно. И съм сигурен, че разбирате защо.
Каплан, не много изненадан предвид обстоятелствата, извади нещата си и ги сложи в кутията. На следващия светофар на Парк Авеню един Ягуар, който ги следваше, се изравни с тях, прозорците и на двете коли се смъкнаха и полицаят връчи кутията на някакъв мъж в другата кола. Когато хвърли поглед на съседния автомобил, Каплан видя, че шофьорът има грижливо подстригана светлоруса коса и носи отлично ушит черен костюм.
– Колегата ви кара твърде необичайна кола за полицай.
– Той е твърде необичаен човек.
Когато светофарът светна зелено, Ягуарът зави надясно, докато полицаят, който караше Каплан, пое на юг.
– Извинете, господин полицай, но би трябвало да карате на север – рече Каплан. – Застрахователна компания „Уърлд“ е в сградата на „Авеню ъв ди Америкас“ номер 1271.
Колата ускори на юг, а полицаят се обърна към него без усмивка.
– Съжалявам, че трябва да ви кажа, господин Каплан, но това е една от уговорките, която няма да можете да спазите.
63
Събраха се в приемната на Харисън Грейнджър, изпълнителен директор на застрахователна компания „Уърлд“. Офисът му бе кацнал високо в кулата на „Уърлд“, гледаше на север от началото на големия каньон на „Авеню ъв ди Америкас“ до самия му край, десетина пресечки по-нататък – тъмния правоъгълник на Сентръл Парк. Точно в един часа Грейнджър – червендалест мъж с големи уши и тясна глава, оплешивяващ, сърдечен и весел – се появи от кабинета си.
– Е, всички ли сме тук? – рече той и се огледа.
Очите на Смитбак пробягаха по присъстващите. В устата си чувстваше вкус на лепило, освен това се потеше. Чудеше се как, по дяволите, се е съгласил да участва в такъв налудничав план. Това, което му се бе сторило като вълнуващо приключение сутринта, като шанс за единствен по рода си журналистически удар, сега изглеждаше напълно смахнато под ярката светлина на реалността: Смитбак бе на път да стане съучастник в много сериозно престъпление – да не говорим, че щеше да обърне гръб на цялата си професионална етика.
Грейнджър се усмихна.
– Сам, ти си по уводните приказки.
Самюъл Бек, шефът на охраната, пристъпи напред и кимна. Въпреки нервността си Смитбак забеляза, че стъпалата на мъжа са малки като на балерина.
– Господин Джордж Каплан – започна шефът на охраната, – старши сътрудник в Американския гемологически институт.
Каплан, спретнат мъж в черно, с добре поддържана брада тип „катинарче“ и очила без рамки, притежаваше елегантното излъчване на човек от миналия век. Той рязко се поклони и също така бързо се изправи.
– Фредерик Уотсън Колъпи, директор на Нюйоркския природонаучен музей.
Колъпи се здрависа с всички. Не изглеждаше особено доволен, че е тук.
– Уилям Смитбак от „Ню Йорк Таймс“.
Смитбак някак успя да се здрависа на свой ред, а ръката му бе влажна като подерия.
– Харисън Грейнджър, изпълнителен директор на застрахователен холдинг „Уърлд“.
Последва нова поредица ръкостискания.
– Ранд Маркони, финансов директор на „Уърлд“.
О, боже, помисли си Смитбак. Всички тези хора ли щяха да дойдат?
– Фостър Лорд, секретар.
Кимвания и размяна на учтивости.
– Скип Макгигън, ковчежник.
Смитбак се размърда.
– Джейсън Мактийг, служител в охраната.
Напомняше представяне на благородници на официален бал. Тежко въоръженият гард се изправи, кимна, но не подаде ръка.
– И моя милост – Самюъл Бек, директор на охраната на застрахователна компания „Уърлд“. Достатъчно е да кажа, че всички ние сме били проверени и проучени преди да бъдем допуснати. – Той се усмихна кратко на собственото си остроумие, което бе подкрепено от сърдечния смях на Грейнджър.
– Добре тогава, да започваме – каза финансовият директор и протегна ръка към асансьорите.
Те се насочиха към дълбините на сградата, спускайки се първо с един, после с втори, с трети асансьор, кривуличейки през дълги, безименни коридори, преди да стигнат до най-огромната, най-лъскавата, най-блестящата врата на трезор, която някога Смитбак бе виждал. Той се взря във вратата и сърцето му сякаш падна в петите.
Бек се занимаваше със серия ключалки и един скенер на ретина, докато те всички чакаха.
Най-после той се обърна.
– Господа, сега се налага да изчакаме необходимите пет минути, за да се отвори вратата. Този трезор – продължи той гордо – съхранява всички наши оригинални, изпълнителни полици: всички! Застрахователната полица представлява договор, а единствените валидни копия на нашите договори са тук – с покритие от почти половин трилион долара. Те са защитени от най-модерните охранителни системи, измислени до този момент. Този трезор е проектиран да издържи земетресение до девета степен по скалата на Рихтер, пета степен на торнадо и детонация от 100-килотонова атомна бомба.
Смитбак се опитваше да си води записки, но продължаваше да се поти обилно и химикалката се хлъзгаше между пръстите му. Мисли за статията, мисли за статията.
В този миг се чу мек, мелодичен звук.
– А това, господа, е сигналът, че трезорът е отключен. – Бек натисна бравата и до слуха им достигна лекото бръмчене на мотор, след което вратата бавно се отвори. Тя бе изумително плътна, шест стъпки здрава, блестяща, неръждаема стомана.
Пристъпиха напред – въоръженият охранител бе последен – и преминаха през още две масивни врати, преди да се озоват в онова, което очевидно представляваше същинският трезор – широко помещение, облицовано в стомана, с метални касетки от пода до тавана.
Сега напред пристъпи изпълнителният директор, както изглежда, наслаждавайки се на ролята си.
– Вътрешният трезор, господа. Но дори тук не държим диаманта незащитен, където би могъл да изкуши някой от доверените ни служители. Той се съхранява в специален „трезор в трезора“ и за да бъде отворен са нужни най-малко четирима представители на „Уърлд“ – аз, Ранд Маркони, Скип Макгигън и Фостър Лорд.
Тримата мъже, облечени в еднакви сиви костюми, плешиви и достатъчно приличащи си, за да бъдат сбъркани с братя, се усмихнаха при тези думи. Бе очевидно, че не им се случва много често да се поперчат с работата си.
Вътрешният трезор се намираше в далечния край на помещението – поредна метална врата в стената с четири, строени в една линия, ключалки. Над тях светеше малка червена лампичка.
– А сега ще изчакаме външната врата да се затвори, преди да влезем във вътрешния трезор.
Смитбак се заслуша – прещракване, боботене, бръмчене и глух грохот.
– Сега вече сме заключени. И докато вътрешният трезор е отключен, вратата на външния ще остане заключена. Дори да искахме да откраднем диаманта, нямаше да можем да излезем с него! – закиска се Грейнджър. – Господа, извадете ключовете си.
Мъжете извадиха малки ключове от джобовете си.
– Осигурихме маса за господин Каплан – произнесе изпълнителният директор и посочи елегантна масичка наблизо.
Каплан я погледна критично и присви устни с неодобрение.
– Наред ли е всичко? – попита изпълнителният директор.
– Извадете диаманта – каза сухо Каплан. Грейнджър кимна.
– Господа?
Всеки от служителите пъхна ключа си в една от четирите ключалки. Размяна на погледи, след което ключовете се завъртяха едновременно. Малката червена лампичка светна в зелено и сейфът щракна и се отвори. Вътре имаше просто метално сандъче с осем чекмеджета. Върху всяко стоеше етикет с номер.
– Чекмедже номер две – каза изпълнителният директор.
Чекмеджето се отвори; Грейнджър протегна ръка и извади сива метална кутия, която положи почтително върху масичката пред Каплан. Гемологът седна и започна да вади със суетене малък набор от инструменти и лещи, като ги подреждаше прецизно отгоре. Извади навита на руло подложка от черно плюшенено кадифе и я разгъна, оформяйки спретнат квадрат в средата на масата. Всички бяха вперили очи в работата му, застанали в полукръг около него, с изключение на гарда, който стоеше малко по-назад със скръстени пред гърдите ръце.
Най-накрая Каплан надяна чифт хирургически ръкавици.
– Готов съм. Подайте ми ключа.
– Съжалявам, господин Каплан, но правилата изискват аз да отворя кутията – произнесе директорът на охраната. Каплан махна раздразнено с ръка.
– Така да бъде. Само да не го изпуснете, сър. Диамантите може и да са твърди, но се чупят лесно като стъкло.
Бек се наведе над кутията, пъхна ключа и вдигна капака. Всички очи бяха вперени в кутията.
Не го пипайте с голите си потни ръце! – произнесе Каплан остро.
Директорът на охраната се отдръпна. Каплан бръкна в кутията и извади оттам камъка така небрежно, сякаш беше топка за голф, след което го постави върху кадифето пред себе си. Отвори една лупа и се наведе над камъка.
Внезапно той се изправи рязко и заговори с остър, висок, недоволен глас.
– Моля да ме извините, но не мога да работя, заобиколен от цяла тълпа. Моля ви, ако обичате!
– Разбира се, разбира се – кимна Грейнджър. – Нека всички се отдръпнем назад и да оставим господин Каплан да работи на спокойствие.
Те отстъпиха и гемологът отново се наведе да изследва камъка. Вдигна го с тънка щипка с легло от четири зъбци и го огледа, после остави лупата.
– Подайте ми Челси-филтъра – произнесе той остро, без да се обръща към никого конкретно.
– Но какво е това? – попита Бек.
– Продълговатият бял предмет, ей там.
Директорът на охраната го взе и му го подаде. Каплан го пое, отвори го и разгледа камъка отново, като си мърмореше нещо неразбираемо.
– Всичко ли е по вкуса ви, господин Каплан – попита Грейнджър загрижено.
– Не – отвърна мъжът просто. Напрежението в трезора се увеличи.
– Светлината достатъчна ли ви е? – намеси се изпълнителният директор.
Смразяваща тишина.
– Подайте ми тестера. Не, не това. Това.
Бек му подаде странно приспособление със заострен край. Каплан много нежно докосна камъка с него. Чу се кратко бибипкане и уредът светна в зелено.
– Хм. Знаем поне, че не е моасанит – произнесе гемологът отсечено и върна приспособлението на Бек, който не изглеждаше очарован от отредената му роля на асистент.
Ново мърморене.
– Поларископа, ако обичате.
След няколко фалстарта Бек му го подаде. Дълго разглеждане, ръмжене.
Каплан се изправи и се огледа, спирайки очи върху всеки един в помещението.
– Доколкото мога да кажа, което не е кой знае колко много, предвид отвратителното осветление тук, по всяка вероятност става дума за фалшификат. Великолепен, но фалшификат.
Надвисна тежка тишина. Смитбак хвърли крадешком поглед към Колъпи. Лицето на президента на музея бе станало мъртвешки бяло.
– Но не сте сигурен, нали? – попита изпълнителният директор с треперещ глас.
– Как мога да съм сигурен? Как можете да очаквате от експерт като мен да изследва диамант с такъв капризен цвят на флуоресцентно осветление.
Тишина.
– Но не трябваше ли да си донесете собствено осветление? – дръзна да попита Грейнджър.
– Собствено осветление?! – извика Каплан. – Сър, простете, но невежеството ви е направо шокиращо. Този диамант е „фенси“ – има цвят, класифициран като жив и човек не може просто ей така да си донесе една стара лампа и да го разглежда на нея! Нуждая се от истинска светлина – при това в точно определен час от деня, различен за северното и за южното полукълбо, за да бъда сигурен. Естествена светлина! Нищо друго няма да свърши работа. Никой не ми спомена, че ще трябва да изследвам най-прекрасния диамант в света на флуоресцентно осветление! Това е оскърбление за професията ми.
– Би трябвало да споменете това, когато се споразумявахме – каза Бек.
– Предполагах, че имам работа с опитна застрахователна компания, добре запозната със спецификата на скъпоценните камъни! Нямах представа, че ще ме карате да изследвам диамант в някакъв задушен трезор в сутерен. Да не говорим за половината дузина хора, които ми дишат в тила и ме гледат, сякаш съм шимпанзе в зоологическа градина. Моето крайно становище е, че става въпрос за вероятен фалшификат, но окончателният резултат може да бъде съобщен след повторно изследване на естествена светлина. – Каплан скръсти ръце и изгледа свирепо изпълнителния директор.
Смитбак преглътна мъчително.
– Е – каза той и взе листите, надявайки се, че си е водил смислени бележки. – Предполагам, че това е всичко. Статията ми е готова.
– Каква статия? – обърна се Колъпи към него. – Няма да има никаква статия. Това е неокончателно.
– Определено съм на същото мнение – произнесе Грейнджър, а гласът му трепереше. – Нека не избързваме с изводите.
Смитбак вдигна рамене.
– Моят източник ми каза, че диамантът е фалшификат. Сега и господин Каплан казва, че може да е фалшификат.
– Ключовата дума тук е може – прекъсна го Грейнджър.
– Един момент – обърна се Колъпи към Каплан. – Нуждаете се от естествена светлина, за да кажете със сигурност?
– Не казах ли точно това току що?
Колъпи погледна изпълнителния директор.
– Няма ли тук някакво място, където камъкът може да бъде разгледан на естествена светлина?
Известно време никой не отговори. Колъпи се изкашля сухо.
– Грейнджър. – Гласът му прозвуча остро. – Съхранението на този камък беше ваша отговорност.
– Можем да занесем камъка в Заседателната зала – отговори Грейнджър. – На осмия етаж. Там светлината е достатъчно силна.
– Извинете, господин Грейнджър – намеси се Бек, – но политиката ни е категорична: диамантът не може да се изнася от трезора.
– Чухте какво каза експертът. Нуждае се от по-добро осветление.
– С цялото ми уважение, сър, но имам инструкции и дори вие не можете да ги променяте.
Изпълнителният директор махна с ръка.
– Глупости! Въпросът е от изключителна важност. Със сигурност можем да нарушим правилата.
– Само с писмено, нотариално заверено пълномощно от застрахования.
– Добре тогава! Ето ви тук самият президент на музея. А Лорд е нотариус, нали Фостър?
