Текст книги "Сърцето на Луцифер"
Автор книги: Линкълн Чайлд
Соавторы: Дъглас Престън
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 10 (всего у книги 30 страниц)
– Дръжте се здраво! – каза той. След това превключи на скорост и се изстреля напред, ускорявайки срещу оградата.
– Чакайте! – извика Смитбак. – Никога няма да минете през нея, само ще се… О, по дяволите! – Той се извърна, закривайки лице пред неизбежния катастрофален удар.
Чу се оглушително дрънчене; кратко раздрусване; но ванът продължаваше да ускорява. Смитбак вдигна глава и свали ръцете си, после се огледа. Сърцето му биеше тежко. Видя, че една част от оградата е пометена, а на мястото й зееше правоъгълна дупка.
– Металните тръби бяха вече прерязали, а после заварени обратно на място – произнесе Пендъргаст вместо обяснение, като се движеше много по-бавно и правеше безброй завои през плетеницата от странични улички, докато сваляше перуката и бършеше театралния грим от лицето си с копринена кърпичка. Черният Мерцедес и полицейските коли бяха изчезнали. – Помогнете ми, ако обичате.
Смитбак се пресегна към предната седалка и му помогна да свали евтиното кафяво горнище от полиестер, под което се показаха риза и вратовръзка.
– Ще бъдете ли така любезен да ми подадете сакото?
Смитбак откачи едно добре изгладено сако към костюм от закачалката, която висеше зад предната седалка. Пендъргаст го облече бързо.
– Планирали сте всичко, нали? – каза Смитбак.
Пендъргаст зави по Източна сто трийсет и осма улица.
– Това е случай, в който предварителната подготовка определя разликата между живота и смъртта.
Смитбак изведнъж прозря плана.
– Човекът, който беше след нас… примамихте го на място, където не би могъл да ни последва. Автопаркът не може да се заобиколи.
– Всъщност може, ако изминеш четири-пет километра през задръстените странични улички. – И той зави на север, насочвайки се към магистрала „Шеридън“.
– Е, кой, по дяволите, беше това? Човекът, за когото казвате, че се опитвал да ме убие?
– Както вече споменах, колкото по-малко знаете, толкова по-добре. Въпреки че, трябва да отбележа, високоскоростното преследване и използването на огнестрелно оръжие бяха нехарактерно груби действия за него. Може би е видял, че възможността му се изпарява и се е отчаял. – Той погледна към Смитбак изразително:
– Е, господин Смитбак? Убедихте ли се?
Смитбак кимна бавно.
– Но защо мен! Какво съм направил?
– Това, за съжаление, е тъкмо въпросът, на който не мога да отговоря.
Сърцето на Смитбак едва сега започна да се успокоява и той се почувства изцеден като парцал. Беше изпадал в трудни ситуации с Пендъргаст и преди. И дълбоко в себе си знаеше, че той не би направил нищо такова, ако не бе абсолютно наложително. Внезапно кариерата в „Таймс“ му се видя далеч по-маловажна.
– Дайте ми клетъчния си телефон и портфейла, ако обичате.
Смитбак направи каквото се искаше от него. Пендъргаст ги пъхна в жабката и му подаде скъп кожен сгъваем портфейл.
– Какво е това?
– Новата ви самоличност.
Смитбак го отвори. Нямаше пари, само карта за социална осигуровка и нюйоркска шофьорска книжка.
– Едуард Мърдхауз Джоунс – прочете той.
– Точно така.
– Да, но „Джоунс“? Хайде сега, това е направо клише.
– Тъкмо затова няма да имате трудности да го запомните… Едуард.
Смитбак мушна портфейла в задния си джоб.
– И колко време ще трае това?
– Не много дълго, надявам се.
– Какво разбирате под „не много дълго“? Ден, два?
Отговор не последва.
– Впрочем, къде, по дяволите, ме водите?
– „Ривър Оукс“.
– „Ривър Оукс“? Веселата ферма за откачени милионери?
– Сега сте затормозеният син на инвестиционен банкер от Уолстрийт, който има нужда от спокойствие, почивка, малко разпускаща терапия и изолация от грубия свят навън.
– Чакайте, нямам намерение да се регистрирам в приют за душевноболни…
– Ще видите, че „Ривър Оукс“ е достатъчно луксозно място. Ще разполагате с отделна стая, вкусна храна и елегантна обстановка. Околностите са красиви – за съжаление, в момента са погребани под две стъпки сняг. Има минерален извор, библиотека, зала за игри и всякакви мислими удобства. Намира се в едно бивше имение на Вандербилт в Ълстър. Директорът е много състрадателен човек. Ще бъде извънредно внимателен с вас, уверявам ви. И най-важното – тук сте в пълна безопастност от убиеца, който е решил да сложи край на живота ви. Съжалявам, че не мога да ви кажа повече, наистина.
Смитбак въздъхна.
– Този директор… той ще знае всичко за мен, така ли?
– Дадена му е цялата информация, от която би могъл да се нуждае. Ще се грижат добре за вас. Наистина, гарантира ви се специално отношение.
– И никакви мощни лекарства? Никакви усмирителни ризи, шокова терапия?
Пендъргаст се усмихна леко.
– Нищо такова, повярвайте ми. Ще ви гледат като писано яйце. Един час дневно за консултации, това е всичко. Директорът е напълно информиран, при него са всичките необходими документи.
В първия момент Смитбак не каза нищо.
– Вкусна храна, казвате?
– Колкото пожелаете.
Той се размърда на седалката:
– Ами Нора? Ще се тревожи за мен.
– Както споменах, ще я осведомят, че сте изпратен със специална задача за „Таймс“. При цялата работа, с която е натоварена по откриването на изложбата, едва ли изобщо има време да мисли за вас.
– Ако онези са по петите ми, значи тя е в опасност! Трябва да съм при нея и да я пазя.
– Мога да ви кажа, че в момента Нора не е застрашена в никаква степен. Но ще бъде в опасност, ако вие останете близо до нея. Защото вие сте мишената. Изолирането ви е в неин интерес точно толкова, колкото във ваш. Колкото по-надалече сте, толкова в по-голяма безопасност ще е тя.
Смитбак изпъшка.
– Това ще е направо катастрофа за кариерата ми.
– Кариерата ви много повече ще пострада от ненавременната ви смърт.
Смитбак почувства подутината на портфейла в джоба си. Едуард Мърдхауз Джоунс.
– Съжалявам, но това изобщо не ми харесва.
– Харесва ви или не, спасявам живота ви.
Смитбак не отговори.
– Наясно ли сме с това, господин Смитбак?
– Да – каза той, пронизан от ужасно чувство.
22
Нора Кели се опита да игнорира глъчката от изложбената зала и да съсредоточи вниманието си върху сандъка с пясък пред себе си. Настрана беше извадила предметите, които щяха да бъдат подредени – скелет от пластелин заедно с комплект погребални предмети: безценни изделия от злато, нефрит, цветна керамика, кости и гравирани черупки. От другата страна на обширния сандък беше изправила фотография на действителна гробница – снимката беше направена минути след удивителното откритие. Представляваше погребение от девети век на маянската принцеса Чак Ксел и задължението на Нора бе да го пресъздаде във всички подробности за изложението „Свещени образи“.
Докато размишляваше върху работата си, чу зад гърба си тежкото дишане на един от охранителите, ядосан че е бил изтеглен от обичайното си дежурство в спокойната зала с крайморски птици и набутан в бръмчащия кошер, където кипеше трескава работа, в самия център на „Свещени образи“. Тя го чу да тътри огромното си туловище и да пъшка театрално, сякаш я подканяше да побърза.
Но Нора не би позволила да я припират. Това бяха едни от най-важните експонати в цялата изложба. Подреждането на артефактите бе изключително деликатна работа и изискваше свръхвнимание и търпение. Тя отново се опита да игнорира ръмженето от бормашините и воя на трионите, подвикванията и разговорите между работниците, бясното влизане и излизане на куратори, дизайнери и асистенти. А като връх на всичко, заради обновяването на музейната охранителна система, трябваше да зарязват работата си и да излизат отново и отново, докато сензорите бъдат инсталирани и софтуерът – изпробван. Беше пълна лудница.
Нора насочи отново вниманието си върху сандъка с пясък пред себе си. Зае се да подрежда костите, слагаше ги в пясъка според първоначалното им положение на снимката. Принцесата не е била положена в гробницата по гръб, в западен стил, тялото й е било обвито в мумийна превръзка, с дръпнати към лицето колене и сгънати отпред ръце, цялата опакована като вързоп в красиво тъкани одеяла. Изгниването на тъканта бе предизвикало разпадането на скелета – костите се бяха разсипали объркано на пода на гробницата и сега Нора се опитваше да пресъздаде първоначалното им положение.
После следваше разполагането на предметите, открити в гробницата. За разлика от костите, те бяха истински и затова – безценни. Тя сложи на ръцете си чифт памучни ръкавици и вдигна най-големия предмет, тежък нагръдник, с изкована върху него фигура от електрум (Природна, самородна сплав от злато и сребро. – Б.пр.) – ягуар, заобиколен от глифи. Тя го вдигна, омагьосана от поразяващата светлина, която хвърляха златните му извивки и го сложи внимателно върху гръдния кош на скелета. Следваше златна огърлица – нея подреди около шийните прешлени. Около костите на пръстите се виждаха половин дузина златни пръстени. Голяма златна диадема, обсипана с нефрити и тюркоази, обхващаше черепа. Нора аранжира в полукръг глинените съдове, пълни с жертвени дарове от полиран нефрит, тюркоази и лъскави парченца черен обсидиан. Следваше един церемониален обсидианов нож, дълъг почти трийсет сантиметра, с много зъбци, все още достатъчно остри, за да порежат лошо онзи, който не борави с него както трябва.
Тя спря. Последното беше нефритовата маска, струваща милиони; беше изрязана от цял безупречен блок от тъмнозелен нефрит, с рубини и шлифовани кристали от бял кварц в очите и тюркоазени зъби.
– Госпожо – каза охранителят, прекъсвайки унеса й. – Имам почивка в три.
– Знам го – каза Нора сухо.
Тъкмо се канеше да протегне ръка към маската, когато чу гласа на Хюго Менцес – не беше силен, но някакси се издигаше над глъчката и грохота.
– Чудесна работа! – казваше той. – Изумителна!
Нора вдигна очи и видя фигурата му, увенчана с буйна грива, да си проправя път през залата, като пристъпваше внимателно по пода, осеян с електрически кабели, стърготини, парчета от амбалажна хартия с мехурчета и какви ли не други остатъци. Вездесъщата чанта за риболов от памучен плат, която той използваше вместо куфарче, беше преметната през рамото му. Той се ръкуваше, кимаше одобрително, окуражаваше, докато се движеше напред, обръщаше се по име към всички – от дърводелците до кураторите. Всеки получи кимване, усмивка, окуражителна дума. Колко различен бе от Аштън, шеф-кураторът на тази изложба, който смяташе, че е под достойнството му да разговаря с някого, който няма докторска степен.
След злополучното събрание Нора беше бясна на Менцес, задето бе застанал на страната на Марго. Но беше невъзможно да си сърдит на човек като Менцес: той толкова безусловно вярваше в това, което прави и тя лично беше свидетел в колко много случая – важни и маловажни – той бе подкрепял отдела. Не, не можеше да се сърдиш на Хюго Менцес.
Макар че това с Марго Грийн бе различна история.
Менцес се приближи.
– Здравей, Франк – обърна се той към охранителя и сложи ръка на рамото му. – Радвам се да те видя тук.
– Аз също, сър – отговори мъжът като се поизправи и изтри от лицето си навъсената физиономия.
– А-а-а! – обърна се Менцес към Нора – Тази нефритова маска е любимият ми експонат в целия музей. Знаеш ли как са я направили толкова тънка? Полирана е ръчно със стръкове трева. Но предполагам, че вече го знаеш.
– Всъщност, да.
Менцес се засмя.
– Разбира се. Какви ги говоря? Отлична работа, Нора. Това ще е връхната точка на шоуто. Може ли да погледам, докато слагаш маската?
– Разбира се.
Тя взе маската с облечените си в ръкавици ръце с известно страхопочитание. Сложи я внимателно в пясъка над главата, където е била открита и я нагласи с още няколко отмерени движения.
– Една идея по-наляво, Нора.
Тя я премести леко.
– Перфектно. Радвам се, че дойдох навреме, за да видя това нещо. – Той се усмихна, намигна й и продължи да крачи през хаоса, раздвижвайки със самата си поява хората, като ги караше да работят още по-здраво, ако това изобщо бе възможно. Нора трябваше да му признае уменията да общува с подчинените си.
Бе приключила работата, но искаше да провери още веднъж. Тя прехвърли списъка с предмети, сравнявайки със снимката. Разполагаше само с един опит да направи всичко както трябва: след като запечатат сандъка с бронирано нечупливо стъкло, щяха да го отворят чак при закриването на изложбата, след четири месеца.
След като и последната проверка бе направена, незнайно защо съзнанието й се отклони към Бил. Беше се обадил, че отива в Атлантик сити да отразява някаква история и нямаше да се върне до… Тя осъзна, че не беше сигурна кога трябва да се прибере. Звучеше така неопределено. Пък и се бе случило съвсем внезапно. Това ли наистина означаваше да си женен за репортер? Какво стана с убиеца, за когото трябваше да пише? Беше й прозвучал доста странно по телефона – припрян, напрегнат.
Тя въздъхна и поклати глава. Можеше и да е по-добре така, като се имаше предвид, че едва ли щеше да има време да го види покрай цялата тази лудница около откриването. Всичко, както обикновено, излизаше извън всякакво разписание и Аштън беше във войнствено настроение. Можеше да чуе недоволния му глас, който се извисяваше в един далечен ъгъл на залата.
Охранителят изпусна поредната показна въздишка зад гърба й, прекъсвайки мислите й.
– Само една минутка – каза тя през рамо. – Тръгвам веднага щом го запечатаме. – Погледна часовника си. Беше станало три и половина. А беше тук от шест. Канеше се да остане да работи най-малко до полунощ и всяка минута, която пропиляваше сега, щеше да бъде открадната от съня й в края на деня.
Нора се обърна към майстора, който стоеше наблизо и я чакаше да привърши.
– Готов е за запечатване.
След малко една група от млади мъже, ръководени от майстора, се зае да намества чудовищно тежкото стъкло върху гробницата, като съпровождаше всяко движение с мърморене и ругатни.
– Нора?
Тя се обърна. Беше Марго Грийн. Лош момент, както обикновено.
– Здравей, Марго – каза тя.
– Уау! Красив експонат.
Нора изгледа с ъгълчето на окото си намръщеното лице на охранителя и грачещите работници, които се въртяха около сандъка.
– Благодаря. Както сама виждаш, тук наистина сме под голямо напрежение.
– Да, да, виждам. – Тя се поколеба. – Не бих искала да ти отнемам повече време, отколкото се налага.
Тогава не го прави, помисли си Нора и се опита да изобрази фалшива усмивка върху лицето си. Чакаха я още четири сандъка, които трябваше да подреди и запечата. Не би могла да помогне, но гледаше, докато работниците се бореха да поставят стъклото. Ако го изпуснеха…
Марго пристъпи по-наблизо, като понижи глас:
– Исках да се извиня за острия си коментар на събранието.
Нора се изправи. Това беше неочаквано.
– Беше неуместно. Всичките ти аргументи бяха добре обосновани и напълно в границите на професионализма. Аз бях тази, която се държа непрофесионално. Само дето… – Марго се поколеба.
– Само дето какво?
– Ти си толкова дяволски… компетентна. И логична. Притесни ме.
Нора дори не знаеше как да отговори. Тя погледна съсредоточено Марго, която се бе изчервила от направеното усилие.
– Самата ти също не си лесен противник – каза най-сетне тя.
– Знам. И двете сме доста инатливи. Но инатът е хубаво нещо – особено ако си жена.
Нора не издържа и се усмихна, този път истински.
– Нека да не го наричаме инат. Да го наречем „смелост да отстояваме убежденията си“.
Марго се засмя.
– Да, звучи по-добре. Въпреки, че мнозина биха го нарекли чиста проба проклетия.
– Хей – каза Нора. – И проклетията е хубаво нещо.
– Както и да е, Нора, просто исках да ти кажа, че съжалявам.
– Оценявам извинението ти. Наистина Благодаря, Марго.
– Ще се видим.
Нора спря, за миг забравила в изненадата си сандъка, и се загледа в стройната фигура на Марго, която си проправяше път през неуправляемия хаос на изложбата.
23
Капитан Лора Хейуърд седеше в пластмасов стол в лабораторията за веществени доказателства на дванайсетия етаж на площад „Полиция“ №1 и правеше съзнателни усилия да не поглежда часовника си. Арчибалд Куинс, шеф на научната секция за изследване на влакна, не спираше: в единия момент се движеше напред-назад около отрупаната с доказателствен материал маса с ръце на гърба, а в следващия жестикулираше бурно. Беше хаотичен, повтарящ се разказ, изпълнен „с много шум и бяс“, но все пак всичко се свеждаше до един лесно разбираем факт: човекът не разполагаше с абсолютно нищо.
Куинс спря по средата на крачката си и се обърна към нея. Беше висок, костелив човек и сякаш се състоеше само от ъгли и ръбове.
– Позволете ми да обобщя.
Слава богу, помисли си Хейуърд. Най-после се виждаше светлина в края на тунела.
– Бяха открити само шепа влакна, внесени на местопрестъплението отвън. Няколко бяха залепнали върху въжето, използвано за връзване на жертвата; другите намерихме на дивана, където Дюшам е бил сложен преди смъртта си. Оттук можем логично да предположим, че съществува обмяна на влакна между убиеца и сцената на убийство. Така ли е?
– Така е.
– Тъй като всички влакна бяха еднакви – по дължина, състав, начин на усукване и тъй нататък – можем да допуснем, че става въпрос за по-скоро първични, отколкото вторични пренасяния. С други думи – това по-скоро са влакна от дрехите на убиеца, отколкото влакна, които са попаднали случайно върху дрехите му.
Хейуърд кимна, като се насилваше да внимава. През целия ден, докато се занимаваше с работата си, бе изпитвала много странно чувство: сякаш плува, носи се откъсната, вън от собственото си тяло. Не знаеше дали това се дължи на изтощението или на рязкото, неочаквано напускане на Д’Агоста. Искаше й се да се вбеси от това, но кой знае защо не можеше да изпита гняв – само скръб. Питаше се къде ли е той, какво прави сега. И още по-настойчиво се питаше как според него едно толкова хубаво нещо можеше да се обърка така.
– Капитане?
Хейуърд осъзна, че във въздуха е увиснал въпрос, а тя не отговаря.
– Извинете?
– Казах: искате ли да видите проба?
Тя се изправи.
– Разбира се.
– Става дума за изключително фино влакно от животински произход, каквото никога досега не съм виждал. Идентифицирахме го като извънредно рядък вид кашмир, съчетан с малък процент мохер. Много, много скъп. Както ще забележите, двата типа влакна са били боядисани в черно, преди да бъдат изпредени заедно. Но вижте сама. – И като отстъпи назад, Куинс посочи към стереоскопичния микроскоп, който стоеше встрани от лабораторната маса.
Хейуърд пристъпи напред и погледна през окуляра. Срещу светъл фон бяха разпилени половин дузина тънки черни нишки – лъщящи и много гладки.
Много, много скъпи. Въпреки, че все още чакаше психолог, за да изнесе профила на убиеца, няколко неща бяха вече съвсем очевидни: той – или може би тя – беше много изтънчен, високо интелигентен и разполагаше със средства.
– Боята също не може да бъде идентифицирана. Произведена е от естествено растително багрило, а не от синтетични препарати, но все още не сме в състояние да открием оцветяващия агент. Няма го в нито една база данни, които проверихме. Най-много се приближава до един рядък вид боровинка, която расте по склоновете на Тибет и се използва от местните жители и шерпи.
Хейуърд се дръпна от микроскопа. Докато слушаше, нещо погъделичка съзнанието й. Притежаваше отлични инстинкти и обикновено този лек гъдел означаваше, че две парчета от пъзела започват да си идват на мястото. Но в този момент не можеше да съобрази кои точно могат да бъдат те. Вероятно бе по-уморена, отколкото си мислеше. Трябваше да се прибира, да вечеря рано и след това да се опита да поспи.
– Въпреки, че са много фини, влакната са изключително здраво изпредени – каза Куинс. – Знаете ли какво означава това?
– Извънредно мека и удобна дреха?
– Да Но не това е важното. Такава дреха не се изтърква лесно. И обикновено не се скубе. Оттук и малкият брой влакна.
– И може би свидетелство за борба.
– Така мисля и аз. – Куинс се намръщи. – По правило фактът, че материята е необичайна, е важен за изследователя на влакната. Това помага за идентифицирането на заподозрения. Но тук става въпрос за толкова необичайна материя, че в крайна сметка се получава обратното. В базите данни за текстилни влакна не се откри нищо подобно. А има и друго странно нещо: възрастта на влакното.
– Каква е?
– Тестовете ни сочат, че материята е била изтъкана предки най-малко двайсет години. Все още няма свидетелства, че самата дреха е стара. Влакната не са изтрити. Няма никакво избеляване или повреждане, което би могло да се очаква след дългогодишно използване и химическо чистене. Сякаш материята е излязла от магазина едва вчера.
Куинс най-сетне млъкна и събра длани като за молитва.
– И? – попита Хейуърд.
– Това е. Както казах, всичките ни изследвания удрят на камък. Проверихме текстилните фабрики, производителите на дрехи, всичко. Чуждестранни и наши. Същото е като с въжето. От всичко, което можахме да научим, изглежда сякаш този плат е произведен на луната.
От всичко, което можахме да научим?
– Съжалявам, но това просто не е достатъчно. – Умората и нетърпението придадоха на тона й внезапна острота. – Имаме само шепа доказателства по този случай, д-р Куинс, а тези влакна са едно от най-важните. Сам казахте, че материята е изключително рядка. Ако вече сте проверили фабриките и заводите, значи би трябвало да проверявате и частните шивачи.
При това смъмряне Куинс се отдръпна. Неговите големи, влажни като на куче очи примигаха обидено.
– Но, капитан Хейуърд, всички шивачи в света, това ще е направо като да търсиш игла в…
– Ако материята е толкова фина, както казвате, тогава ще се наложи да се свържете само с най-първокласните и скъпи шивачи. И само в три града: Ню Йорк, Лондон и Хонг Конг.
Хейуърд осъзна, че диша тежко и че гласът й е придобил истерични нотки.
Успокой се, каза си тя.
Неловката тишина, която легна в лабораторията, бе нарушена от тактично прокашляне. Тя се извърна и видя капитан Сингълтън, който стоеше на вратата.
– Глен – каза тя, питайки се от колко ли време е там.
– Лора – кимна Сингълтън. – Имаш ли нещо против да поговорим?
– Разбира се, че не. – Тя се обърна към Куинс. – Ще очаквам утре да ми докладвате. – След което последва Сингълтън навън.
– Какво става? – попита тя, когато спряха в оживения коридор. – Почти е време за планьорката на Рокър.
Сингълтън не отговори веднага. Беше облечен в елегантен раиран костюм цвят екрю и въпреки че беше късен следобед, бялата му вратовръзка бе толкова безупречна, сякаш току що я бе вързал.
– Обади ми се специален агент Карлтън от нюйоркския клон на Бюрото – каза той, побутвайки я настрани от движението. – Той работеше по искане от Куонтико.
– И какво е искането?
– Чувала ли си името Майкъл Декър?
Тя се замисли за миг и поклати глава.
– Беше от най-големите шефове във ФБР, живееше в шикозен квартал в района на Вашингтон. Бил е убит вчера. Пронизан през устата с щик. Отвратителна работа, и както можеш да си представиш, ФБР са се вкопчили в случая със зъби и нокти. Проверяват колегите на Декър, опитват се да разберат дали може да е някой от миналото му, който е имал сметки за уреждане. – Сингълтън сви рамене. – Изглежда един от колегите му и негов най-близък приятел е бил човек с името Пендъргаст.
Хейуърд го погледна сепнато.
– Агент Пендъргаст?
– Именно. Ти работи с него по убийството на Кътфорт, нали?
– Той се беше включил малко по-рано от мен.
Сингълтън кимна.
– Тъй като агент Пендъргаст почина наскоро – въпреки, че тялото му така и не беше открито, – Карлтън ме помоли да поразпитам някои негови партньори в НПУ. Да проверя дали някога е говорил за Декър, дали е споменавал Декър да е имал врагове. Предположих, че може да знаеш нещо.
Хейуърд се замисли за момент.
– Не, Пендъргаст никога не е говорил за Декър пред мен. – Тя се поколеба. – Но можеш да попиташ лейтенант Д’Агоста, който работеше с него върху поне три случая през последните седем години.
– Така ли?
Хейуърд кимна, като се надяваше изражението й да е останало професионално неутрално. Сингълтън поклати глава.
– Въпросът е, че не мога да намеря Д’Агоста. Не се е явявал от преди обяд, никой друг, работещ по неговия случай, не го е виждал. А по някаква причина не можем да се свържем с него по радиостанцията му. Случайно да знаеш къде е? – Докато Сингълтън говореше, гласът му остана подчертано неутрален, а очите му се спираха разсеяно върху минаващите порай тях хора.
В този момент тя разбра, че той знаеше за нея и Д’Агоста. Почувства внезапно смущение. Значи не е било голяма тайна, както си мислехме. Запита се кога ли Сингълтън щеше да научи, че Д’Агоста се е изнесъл.
Тя облиза устните си.
– Съжалявам. Нямам представа къде може да е лейтенант Д’Агоста.
Той се поколеба.
– Значи Пендъргаст никога не ти е споменавал за Декър?
– Никога. Той наистина беше от хората, които си крият картите, никога не говореше за никого, най-малко пък за себе си. Съжалявам, че не мога да помогна повече.
– Както казах, вероятността бездруго беше малка. Да оставим ФБР сами да се погрижат. – Той най-накрая я погледна. – Да ти взема ли една чаша кафе? Имаме още няколко минути до започването на онази среща.
– Не, благодаря. Налага се първо да звънна на няколко места.
Сингълтън кимна, стисна ръката й и тръгна.
Хейуърд замислено го проследи с поглед как се отдалечава. После бавно се обърна и се насочи към офиса си. В този момент всичко друго изчезна: разговорите, хората, с които се разминаваше; дори прясната и мъчителна болка в сърцето.
Беше направила връзката.
