Текст книги "Сърцето на Луцифер"

17

Марго Грийн пристигна първа във величествената конферентна зала „Мърчисън“ на музея. Докато сядаше в един от старите кожени столове около масивната дъбова маса от деветнайсети век, тя поглъщаше с очи странните, но и малко стряскащи детайли: трофейните глави на сега застрашени видове, които украсяваха стените; двойката слонски бивни около вратата; африканските маски, кожите на леопард, зебра и лъв. Мърчисън бе направил експедиция в Африка преди повече от век и се бе радвал на кариера на велик бял ловец заедно с по-сериозната професия на антрополог. В отсрещната страна на залата имаше дори две кошчета за отпадъци, изработени от слонски стъпала. Но това бе музей, а един музей не трябва да изхвърля нищо, без значение колко политически некоректно може да стане по-късно.

Марго използва няколкото мига затишие преди да са дошли останалите, за да прегледа бележките си и да систематизира мислите си. Чувстваше нарастващо безпокойство, което не успяваше да потисне. Правилно ли постъпваше? Беше тук от шест седмици и с първия си брой на „Музеология“ като главен редактор сама се бе поставила в центъра на дискусии и спорове. Защо това бе толкова важно за нея?

Но вече знаеше отговора. От лична гледна точка, тя трябваше да защитава нещо, в което вярва. А в професионален план, като главен редактор, това беше най-правилната позиция. Читателите щяха да очакват списанието да излезе с коментар по въпроса. Мълчанието или увъртането, дрънкането на глупости в една уводна статия щяха да се забележат от всички. Затова беше важно да покаже, че „Музеология“ ще продължи да бъде актуална и свързана с животрептящите проблеми на съвремието, без да се страхува от евентуалните конфликти. Това беше нейната възможност да демонстрира пред хората от бранша как тя разбира смисъла на работата си.

Върна се отново към бележките си. Тъй като въпросните експонати бяха собственост на отдела по антропология, техните куратори бяха най-обезпокоени. И понеже нямаше да получи втори шанс да изложи случая пред целия отдел, искаше да го направи по правилния начин.

Започнаха да прииждат и други куратори, кимаха й и бърбореха помежду си, дрънчаха с почти празната кафеварка, която превръщаше в катран остатъците от приготвеното сутринта кафе. Някой си наля една чаша, но побърза да я остави с шумно изтракване и потиснат израз на отвращение. Пристигна и Нора Кели, поздрави сърдечно Марго и седна на мястото си от отсрещната страна на масата. Марго огледа залата.

Всичките десет куратори бяха вече тук.

Последният, който дойде, беше Хюго Менцес, директор на отдел антропология след смъртта на д-р Фрок преди шест години. Менцес отправи към Марго специална усмивка и й кимна, след което седна начело на празната маса. Понеже по-голямата част от статиите в „Музеология“ бяха на антропологична тема, той бе определен да следи работата в списанието. И – подозираше тя – той бе човекът, който я бе назначил на този пост. За разлика от целия останал персонал, който предпочиташе дипломатически куфарчета, Менцес носеше елегантна чанта от платно с дълга дръжка за през рамо на „Джон Чапман и Компания“, топ-производител на ловни и риболовни облекла. В момента изваждаше някакви листове от нея, изравняваше ги и ги подреждаше. После сложи очила за четене, нагласи вратовръзката си и приглади буйната си побеляла коса. Най-накрая погледна часовника си, вдигна живите си сини очи към чакащата група и прочисти гърло.

– Радвам се да ви видя всички тук – каза той; гласът му прозвуча тънко. – Да започваме ли?

Настъпи шумолене на листове.

– Вместо да процедираме по обичайния начин – рече той като погледна Марго, – нека да преминем право на въпроса, който знам, че вълнува умовете на всички ви: случая с Великите маски на Кива.

Ново шумолене на листове, съпроводено с погледи към Марго. Тя изправи гръб и се постара да запази лицето си спокойно и безстрастно. Дълбоко в сърцето си вярваше, че е права и това й даваше силата и увереността, от които имаше нужда.

– Марго Грийн, новият главен редактор на „Музеология“ помоли да разговаря с всички вас. Както знаете, индианците Тано пожелаха да им бъдат върнати Великите маски на Кива, които са централен експонат в предстоящото ни шоу. Като председател на отдела, мое задължение е да предложа на директора разрешение на този проблем: дали да върнем маските, дали да ги запазим или пък да търсим някакво компромисно разрешение. Макар че музеят не е място за прояви на демокрация, ви обещавам, че ще отдам на мнението ви голяма тежест. Искам също така да добавя, че самият директор също ще потърси съвета на Борда и на адвокатите на музея, преди да оповести крайното си решение, така че последната дума не е моя. – Той се усмихна и се обърна към Марго: – А сега, Марго, ще вземеш ли думата? Тя се изправи и огледа стаята.

– Повечето от вас сигурно знаят, че в следващия брой на „Музеология“ възнамерявам да публикувам статия, в която призовавам Великите маски на Кива да бъдат върнати на Тано. Черновата на тази статия обиколи отдела и създаде известно напрежение в администрацията. – Тя преглътна, опитвайки се да прикрие нервното потрепване на гласа си.

Продължи, като разказа за историята на маските и как музеят ги е придобил, като с всяка дума увереността и спокойствието й нарастваха.

– За тези, които не са запознати с индианците Тано – подзе тя, – те живеят в един отдалечен резерват на границата между Ню Мексико и Аризона. Поради изолираността си са запазили автентичния си език, религия и обичаи, като междувременно са стъпили с един крак в съвременния свят. По-малко от двайсет процента от племето са християни. Антрополозите смятат, че са се заселили в настоящата област по поречието на река Тано преди почти хиляда години. Те говорят уникален език, който очевидно няма връзки с никой друг. Казвам ви тези подробности, защото е важно да се подчертае, че тези хора не са индианци само по генотип, които със закъснение се опитват да възвърнат отдавна изгубени традиции. Тано са едно от малкото племена, които никога не са губили традициите си.

Тя направи пауза. Хората я слушаха внимателно и макар да знаеше, че не всички са съгласни с нея, следяха думите й с уважение.

– Племето е разделено на две религиозни групи. Великите маски на Кива се използват единствено когато тези две групи се съберат за религиозните церемонии в голямата кива – кръгло подземно помещение, което изпълнява ролята на църква. Тези церемонии се провеждат само веднъж на четири години. Тано вярват, че така поддържат баланса и хармонията в племето, във всички народи на земята и в цялата природа. Те вярват – и аз не преувеличавам, – че ужасните войни и природни бедствия през последните сто години се дължат на факта, че маските не са при тях, поради което е невъзможно церемонията по възстановяване на равновесието и красотата по света да се изпълни правилно.

Тя продължи да говори през следващите пет минути и завърши доволна, че е успяла да направи относително кратко изказване.

Менцес й благодари и огледа лицата около масата.

– А сега, нека обсъждането започне.

Последва поредното прелистване на хартия. Един тънък глас изписка с леко мрачен тон. Това бе д-р Прайн. Кураторът със смъкнати рамене се изправи тържествено:

– В качеството си на специалист по етруска археология не съм добре запознат с индианците Тано, но смятам, че всичко това е много подозрително. Защо тези Тано така внезапно започнаха да проявяват интерес към маските? Откъде да сме сигурни, че няма просто да си ги вземат и да ги продадат на някой друг? Та те сигурно струват милиони! Изпитвам голямо недоверие към мотивите им.

Марго прехапа устни. Тя помнеше Прайн от времената на аспирантурата си: слабо светило, чиято сила бе намаляла още през изтеклите години. Изследването на живота му беше проучване на етруското гадаене на черен дроб.

– По тази причина и по много други – каканижеше Прайн, – аз съм строг привърженик на задържането на маските. Всъщност, не мога да повярвам, че стоим тук и сериозно обсъждаме връщането им. – И той седна рязко.

Следващият, който се изправи, бе нисък, топчест мъж с голяма плешивина, обкръжена от четинеста червена коса. Казваше се Джордж Аштън, началник-куратор на експозицията „Свещени образи“. Аштън беше способен антрополог, макар и доста темпераментен и лесно раздразним. Сега също изглеждаше раздразнен.

– Съгласен съм с д-р Прайн и силно възразявам срещу тази статия. – Той се обърна към Марго, очите му сякаш щяха да изхвърчат всеки момент от кръглото му червено лице, а двойната му брадичка се тресеше от вълнение. – Намирам за много неуместно това, че д-р Грийн повдига въпроса точно сега. Дели ни само седмица от откриването на най-голямото през последните години шоу в музея, струващо почти пет милиона долара. Великите маски на Кива са централен експонат. Ако ги изтеглим, няма начин да открием навреме шоуто. Наистина, д-р Грийн, намирам избраното от вас време за повдигане на въпроса за крайно неудачно. – Той направи достатъчно дълга пауза, за да дари Марго с пламнал от възмущение поглед, след което се обърна към Менцес. – Хюго, предлагам да не повдигаме този въпрос до закриването на шоуто. След това можем да го обсъждаме на спокойствие. Разбира се, връщането на маските е немислимо, но за бога, нека вземем решението след шоуто.

Марго чакаше. Щеше да отговори накрая – ако, разбира се, Менцес й дадеше възможност.

Менцес се усмихна ведро на изпълнения с възмущение куратор.

– За протокола: Джордж, аз бих отбелязал, че времето няма нищо общо с д-р Грийн – то е резултат от полученото от индианците Тано писмо, което бе инспирирано от твоята собствена рекламна кампания за шоуто.

– Да, но трябва ли тя да публикува статията си? – Аштън разсече въздуха с един лист. – Би могла поне да изчака да закрием шоуто! Това ще създаде истински кошмар в рекламата!

– Ние не сме в рекламния бизнес – каза Менцес благо. Марго му хвърли признателен поглед. Беше очаквала подкрепата му, но това беше повече от подкрепа.

– Рекламата е реалност! Не можем просто да седим в кулата си от слонова кост и да игнорираме общественото мнение, нали? Опитвам се да открия шоу при направо ужасни условия и наистина не мога да проумея такъв удар – не и от д-р Грийн и съвсем определено не от теб, Хюго!

Той седна, дишайки тежко. Менцес произнесе тихо:

– Благодаря за мнението ти, Джордж.

Аштън кимна отсечено.

Патриша Уонг, младши изследовател в текстилния отдел, се изправи.

– Проблемът ми изглежда прост. Музеят е придобил маските по неетичен начин, незаконно. Марго показва това ясно в статията си. Тано молят да им ги върнем обратно. Ако ние като музей претендираме да сме етични, би трябвало да ги върнем веднага. При цялото ми уважение, не съм съгласна с д-р Аштън. Да задържим маските за шоуто и да ги показваме пред цял свят, а след това да ги върнем, признавайки, че е неправилно да са у нас – това би изглеждало лицемерно или в най-добрия случай – опортюнистично.

– Чакай, чакай – намеси се друг куратор.

– Благодаря ви, д-р Уонг – каза Менцес, докато жената сядаше на мястото си.

Сега се изправи Нора Кели, висока и стройна, и отметна кестенявата си коса от челото. Тя огледа всички присъстващи спокойно и самоуверено. Марго почувства надигащо се раздразнение.

– Пред нас стоят два въпроса – започна тя. Говореше тихо и разумно. – И първият е дали Марго има правото да публикува статията. Аз мисля, че всички сме съгласни, че редакционната независимост на „Музеология“ трябва да бъде запазена, дори на някои от нас да не им харесва изразеното мнение.

Последва одобрителен шепот, само Аштън бе скръстил ръце и сумтеше силно.

– И аз съм една от тези, които не са съгласни с тази статия.

Започва се, помисли си Марго.

– Това е нещо повече от въпрос на собственост. Искам да кажа, на кого принадлежи Микеланджеловият Давид? Щеше ли да е допустимо италианците да го разтрошат, за да направят мраморни плочки за баня? Ами ако египтяните бяха решили да заравнят Голямата пирамида, за да направят там паркинг? Тяхна ли е тя? Или пък гърците… ако пожелаеха да продадат Партенона на някое казино в Лае Вегас, прави ли щяха да бъдат?

Тя направи пауза.

– Отговорът на тези въпроси е „не“. Тези неща принадлежат на цялото човечество. Те са най-висшият израз на човешкия дух и тяхната ценност надхвърля въпроса за собствеността. Така стоят нещата и с Великите маски на Кива. Да, музеят ги е придобил незаконно. Но те са толкова изключителни, толкова важни и така великолепни, че не могат да бъдат върнати на индианците, за да изчезнат завинаги в тъмнината на кивата. Затова казвам ясно: публикувайте статията. Нека има дискусии. Но, за бога, не връщайте маските. – Тя отново млъкна за миг, после благодари и седна на мястото си.

Марго усети, че по лицето й плъзва червенина. Колкото и да не й се искаше да признае, Нора Кели беше страхотна.

Менцес се огледа, но явно никой повече не искаше да се намесва. Той се обърна към Марго:

– Нещо да добавиш? Сега е времето да говориш.

Тя скочи бързо.

– Да Бих искала да опровергая д-р Кели.

– Заповядай.

– Д-р Кели много удобно пропусна един критичен пункт: маските са религиозни предмети, за разлика от всичко онова, на което се позова.

Нора побърза да се изправи.

– Да не би Партенонът да не е храм? Давид не е ли библейски персонаж? Хеопсовата пирамида не е ли свещена гробница?

– За бога, сега те не са религиозни обекти. Вече никой не отива в Партенона, за да принася в жертва овни!

– Именно. Тези обекти са надхвърлили своята първична ограничена функция. Сега те принадлежат на всички нас, независимо от религията. Така стои въпросът и с Великите маски на Кива. Тано може и да са ги създали с религиозна цел, но сега те са собственост на света.

Марго усети как топлината облива цялото й тяло.

– Д-р Кели, не знам защо, но ми се струва, че логиката ви е по-подходяща за студенти от ниските курсове по философия, отколкото за събрание на антрополози в най-големия природонаучен музей в света.

Последва тишина. Менцес бавно се обърна към Марго и я фиксира със сините си очи. Веждите му бяха свити неодобрително.

– Д-р Грийн, страстта в науката е изумително качество. Но все пак се налага да спазваме известна вежливост.

Тя преглътна.

– Да, д-р Менцес. – Лицето й пламтеше. Как си бе позволила да изгуби контрол? Дори не посмя да вдигне очи и да погледне Нора Кели. Не само, че породи разногласия, но и си създаваше врагове в собствения си отдел.

Няколко души се покашляха нервно, разнесе се шепот.

– Много добре – каза Менцес. Гласът му отново бе придобил успокояваща нотка. – Изслушах мненията и на двете страни и, както изглежда, сме повече или по-малко разделени по равно. Поне тези от нас, които изразиха мнение. Затова взех решение.

Той направи пауза, като обхождаше с поглед цялата група.

– Ще препоръчам две неща на директора: първото е статията да се публикува. Марго заслужава похвала за това, че подхвана дебат със своята добре обоснована статия, издържана в най-добрите традиции на списание „Музеология“.

Той пое дълбоко въздух.

– Втората ми препоръка ще бъде маските да бъдат върнати на Тано. Незабавно.

Всички мълчаха зашеметени. Марго не можеше да повярва – Менцес беше застанал сто процента зад нея. Бе победила. Хвърли поглед към Нора и видя как лицето й порозовява.

– Етиката на нашата професия е ясна – продължи Менцес. – И тази етика твърди, цитирам: „Първата отговорност на антрополога е към хората, които изучава.“ Боли ме повече, отколкото можете да си представите, че музеят ще загуби тези маски. Но трябва да се съглася с д-р Грийн и д-р Уонг. Ако ще даваме етичен пример, то трябва да ги върнем. Да, моментът действително е неподходящ и така се създава огромен проблем за изложбата. Съжалявам, Джордж. Нищо не може да се направи.

– Но загубата за антропологията, за света… – започна Нора.

– Казах, каквото имах да кажа – прекъсна я Менцес и в гласа му се прокрадна нотка на язвителност. – Срещата се закрива.