Текст книги "Сърцето на Луцифер"

6

Над застоялото мочурище на Литъл Гавърнър Айлънд лежеше плътна мъгла. От мрачината идваха скръбните звуци на влекач, който се носеше надолу по Ийст ривър. Манхатън беше на по-малко от два километра през ледената черна вода, но никакви светлини от града не пробиваха булото на мъглата.

Д’Агоста седеше на предната седалка до шофьорското място, стиснал мрачно дръжката на вратата, докато служебната кола без опознавателни знаци на Лора Хейуърд подскачаше и се люшкаше по неравния път. Фаровете пронизваха тъмнината, двата снопа жълта светлина подскачаха нагоре-надолу, осветявайки за миг изровения коловоз и сухите скелети на дърветата отстрани.

– Мисля, че пропусна един трап – отбеляза той хапливо.

– Голяма работа. Ще те питам направо. Казал си на Сингълтън, че майка ти има рак?

Д’Агоста въздъхна.

– Това беше първото, което ми хрумна.

– Господи, Вини. Неговата майка умря от рак. И знаеш ли какво? Той не е отсъствал и един ден от работа. Направи погребението в неделя. Всички знаят тази история.

– Аз не я знаех. – Д’Агоста трепна като си помисли какво беше казал на капитана тази сутрин. Знаете как е. Точно сега изпитвам нужда да бъда до нея… Както би направил всеки син. Добър ход, Вини, няма що.

– Все още не мога да повярвам, че си вземаш отпуска, за да преследваш брата на Пендъргаст, базирайки се на едно писмо и едно подозрение. Не ме разбирай погрешно: никой не уважава Пендъргаст повече от мен, той беше най-блестящият служител на закона, който съм срещала. Но имаше една фатална слабост, Вини, и ти знаеш коя беше. Той не играеше по правилата. Смяташе, че е над всички нас, глупаците, ограничени от устава. И ми е много неприятно, че усвояваш този подход.

– Не усвоявам този подход.

– Това преследване на брата на Пендъргаст е до такава степен извън служебния правилник, че не е дори забавно. Искам да кажа: какво точно се каниш да правиш, ако намериш този Диоген?

Д’Агоста не отговори. Не беше стигнал чак дотам в плановете си.

Колата се разтресе, когато предната лява гума хлътна в една дупка.

– Сигурен ли си, че това е верният път? – попита тя. – Не мога да повярвам, че тук наблизо има болница.

– Това е верният път.

През мъглата постепенно започнаха да се провиждат размити силуети. С приближаването на колата неясните очертания приеха формата на портал със заострени пръчки от ковано желязо, от двете страни на който се простираше висока десет стъпки тухлена стена, покрита от мъх. Седанът се приближи до затворения портал с архаично караулно помещение отстрани. Върху металната табелка се четеше: Болница „Маунт Мърси“ за душевноболни престъпници.

Появи се някакъв пазач с фенерче в ръка. Д’Агоста се протегна през Хейуърд, за да покаже значката си.

– Лейтенант Д’Агоста. Имам среща с д-р Остром.

Човекът се върна в караулното и се зае да проверява някакъв списък. Миг по-късно вратата изскърца и бавно се отвори. Хейуърд подкара по чакълестата алея към импозантна постройка, чиито бойници и кули бяха почти забулени от спускащата се мъгла. По горния й край Д’Агоста забеляза цяла редица назъбени камъни, като счупени зъби на фона на тъмнината.

– Боже мой! – възкликна Хейуърд, докато надничаше през предното стъкло на колата – Пра-лелята на Пендъргаст е там?

Д’Агоста кимна.

– Очевидно това място някога е било скъп санаториум за туберкулозни милионери. Сега е затвор за душевноболни престъпници, които са били признати за невинни поради невменяемост.

– Какво точно е извършила?

– Констанс ми каза, че е отровила цялото си семейство.

Хейуърд го погледна.

– Цялото си семейство?!

– Майка, баща, съпруг, брат и две деца. Смятала, че са обладани от дявола. Или може би от душите на войниците янки, застреляни от баща й. Изглежда никой не е съвсем сигурен. Както и да е било, стой на разстояние от нея. Очевидно се е измайсторила да намира бръснарски ножчета и да ги крие у себе си. Пратила е двама санитари в спешното за последните дванайсет месеца.

– Тази жена не се шегува.

Отвътре болницата „Маунт Мърси“ миришеше на спирт и влажен камък. Въпреки занемарената мазилка, Д’ Агоста все още виждаше спомена от една елегантна сграда с ръчно гравирани дървени тавани, облицовани стени и подове от поизтъркан мрамор.

Д-р Остром ги чакаше в една звукоизолирана стая на втория етаж. Той беше висок мъж в безупречно бяла лекарска престилка, който дори без да говори, внушаваше, че освен тях го очаква още много работа. Д’Агоста обиколи с поглед скромно обзаведеното помещение. Направи му впечатление, че всичко – масата, пластмасовите столове, осветителната инсталация – беше или заковано за пода, или скрито зад метална мрежа.

Д’Агоста и Хейуърд се представиха на Остром, който кимна учтиво в отговор, но не им подаде ръка.

– Тук сте, за да видите Корнелия Пендъргаст – рече той.

– По молба на нейния племенник.

– И сте запознати с ъ-ъ-ъ… специалните изисквания, които е необходимо да се спазват при такава визита?

– Да.

– Дръжте се на разстояние през цялото време. Не правете резки движения. В никакъв случай не я докосвайте и не й позволявайте да ви докосне. Ще прекарате само няколко минути с нея. Дори малко превишаване на това време може да я доведе до превъзбуда. А е от първостепенно значение да не се превъзбужда. Когато видя индикации за такова нещо, ще бъда принуден да приключа разговора ви незабавно.

– Разбирам.

– Тя не обича да приема непознати и може да не пожелае да ви види. В такъв случай не бих могъл да направя нищо. Дори и да имахте съдебна заповед…

– Кажете й, че съм Амбъргрис Пендъргаст. Брат й. – Това бе името, което Констанс Грийн бе предложила.

Д-р Остром се намръщи.

– Не одобрявам измамите, лейтенант.

– Тогава не го наричайте „измама“. Наречете го „благородна лъжа“. Важно е, докторе. Може да се окаже, че от това зависи човешки живот.

Д-р Остром сякаш се замисли над думите му. После кимна отсечено, обърна се и напусна стаята през тежката метална врата в задната стена.

За няколко минути настъпи пълна тишина. След това, като че от огромно разстояние, до тях достигна гласът на възрастна дама, в който звучаха нотки на раздразнителност и негодувание. Д’Агоста и Хейуърд се спогледаха.

Звукът се приближи. След миг металната врата се отвори отново и в рамката й се появи Корнелия Пендъргаст. Седеше в инвалидна количка, цялата повърхност на която бе облицована в дебела, черна гума. В скута й лежеше малка бродирана възглавничка, върху която бе отпуснала сухите си ръце. Количката буташе самият Остром, а зад него се движеха двама санитари, облечени в подплатени защитни облекла. Тя носеше дълга, старомодна дреха от черна тафта. Изглеждаше мъничка, с ръце като клечки и слабо телосложение; лицето й бе засенчено от траурен воал. На Д’Агоста му изглеждаше невъзможно това крехко създание да е нападнало наскоро с бръснач двама санитари. Когато количката дойде по-наблизо и спря, вълната на негодувание, която се изливаше от устата й, секна.

– Вдигнете воала ми – нареди тя. Южняшкият й акцент беше култивиран, почти британски в модулациите.

Един от санитарите се приближи и – стоейки на една ръка разстояние – вдигна воала с облечената си в ръкавица ръка. Д’Агоста несъзнателно пристъпи напред, загледан с любопитство.

Корнелия Пендъргаст отвърна на погледа му. Тя имаше остро, котешко лице и бледи сини очи. Въпреки напредналите години, осеяната й със старчески петънца кожа имаше невероятно младежка руменина. Когато я погледна, Д’Агоста усети, че пулсът му се ускорява. В съсредоточения й поглед, в линията на скулите и челюстта откри сходство с фините черти на изчезналия си приятел. Приликата би била дори още по-силна, ако не беше блясъкът на лудостта в очите й.

За миг тишината в стаята бе пълна. Когато пра-леля Корнелия вдигна поглед, Д’Агоста се уплаши, че лъжата му може да предизвика взрив на негодувание.

Но тогава тя се усмихна.

– Скъпи братко. Колко мило, че си бил целия този път, за да ме посетиш. Толкова дълго не си идвал, ах ти, лошо момче! Не че те виня, разбира се – това почти ми идва в повече, като се има предвид, че живея на Север с всички тези варвари янки. – Тя се изсмя късо.

Добре, помисли си Д’Агоста. Констанс му беше казала, че пра-леля Корнелия живее в измислен свят и ще е убедена, че се намира на едно от следните места: Рейвънскрай, имението на съпруга й на север от Ню Йорк сити или в старото фамилно имение на Пендъргаст в Ню Орлиънс. Очевидно днес се намираше в първото.

– Радвам се да те видя, Корнелия – отвърна предпазливо Д’Агоста.

– А коя е тази прелестна млада дама с теб?

– Това е Лора, моята… моята съпруга.

Хейуърд му хвърли многозначителен поглед.

– Колко очарователно! Все се питах кога най-сетне ще се ожениш. Крайно време беше родът Пендъргаст да бъде подсилен с нова кръв. Мога ли да ви предложа нещо освежаващо? Чай, може би? Или, още по-добре, твоят любим ментов джулеп?

Тя изгледа санитарите, които бяха заели възможно най-отдалечената позиция от нея. Те не помръднаха.

– Всичко е наред, благодаря – каза Д’Агоста.

– Толкова по-добре. Прислугата в наши дни е толкова ужасна. – Тя махна с ръка към двамата санитари, които направо подскочиха при това движение. После се приведе напред, сякаш да придаде някаква поверителност на разговора. – Завиждам ти. Животът на Юг е толкова по-изискан. Хората тук не се гордеят да бъдат членове на обслужващата класа.

Д’Агоста кимна съчувствено и му се стори, че се намира в някаква странна, призрачна действителност. Ето, тази елегантна възрастна дама беседваше приятелски с брата, когото самата тя бе отровила преди почти четиридесет години. Той се питаше как точно да подхване разговора и да го тласне в нужната посока. Остром бе казал, че визитата трябва да е кратка. Най-добре да говори направо.

– Как, ъ-ъ-ъ… как е семейството? – попита той.

– Никога няма да простя на съпруга си, че ни доведе тук, в този ветровит хамбар. Не само е мрачно и отегчително, но липсата на всякаква култура е направо шокираща. Скъпите ми деца са единствената ми утеха.

Д’Агоста усети, че го побиват тръпки от любвеобилната усмивка, която съпътстваше това изказване. Запита се дали ги беше гледала как умират.

– Разбира се, няма подходящи за компания съседи. По тази причина дните ми принадлежат изцяло. Опитвам се да се разхождам, защото е добре за здравето ми, но въздухът е толкова влажен, че най-често бързо ме връща вътре. Станала съм бледа като призрак. Ето виж. – И тя надигна тънката си, изкривена ръка от възглавничката, за да му я покаже.

Д’Агоста автоматично пристъпи напред. Остром се намръщи и му кимна да се отдръпне.

– А как са останалите от семейството? – попита Д’Агоста – Отдавна не съм получавал вести от… от племенниците ни.

– Алойзиъс идва да ме види отвреме-навреме. Когато се нуждае от съвет. – Тя се усмихна отново и очите й проблеснаха. – Той е такова добро момче. Внимателен към по-възрастните си роднини. Не като другия.

– Диоген – каза Д’Агоста. Пра-леля Корнелия кимна.

– Диоген. – Тя потръпна. – От деня, в който се роди, беше различен. После се разболя… А тези негови очи… – Тя направи пауза. – Ти знаеш какво казваха за него.

– Кажи ми.

– Мили боже, Амбъргрис! Нима си забравил?

За един кратък и напрегнат миг на Д’Агоста му се стори, че сянка на скептицизъм прекосява лицето й. Но скоро тя изчезна и чертите й се вглъбиха.

– Кръвта в жилите на рода Пендъргаст е покварена от векове. Но, слава богу, това е подминало мен и теб, Амбъргрис.

На лицето й се изписа подходящо благочестиво изражение.

– Малкият Диоген беше докоснат от развалата от самото начало. Лошо семе, наистина. След внезапното му заболяване тъмната страна на рода достигна у него пълния си разцвет.

Д’Агоста остана мълчалив, не смееше да каже нищо. След миг пра-леля Корнелия се размърда и продължи:

– Беше мизантроп още от начало. И двете момчета бяха самотници, естествено – нали са Пендъргаст, – но при Диоген бе различно. Помня, че малкият Алойзиъс имаше един близък приятел на неговите години, той стана доста известен художник. И, бога ми, наистина прекарваше много време в заблатените ръкави на реката сред каджуните (Жители на щата Луизиана, чиито прадеди са французи и които говорят остаряла форма на френския език. Б.пр.), нещо, на което, разбира се, аз се противопоставях. Но Диоген изобщо нямаше приятели. Нито един! Нали помниш как никое дете не искаше да се приближи до него? Всички се бояха от Диоген до смърт. А болестта влоши нещата още повече.

– Болест?

– Много внезапна – казаха, че било скарлатина. Тъкмо тогава окото му си смени цвета – стана млечно-синьо. Той е сляп с това око, знаеш. – Тя потръпна. – Що се отнася до Алойзиъс, при него беше точно наопаки. Все тормозеха бедното момче. Знаеш, че ние, Пендъргаст, често сме обект на презрение от страна на простолюдието. Мисля, че Алойзиъс беше на десет, когато започна да посещава онзи стар тибетец на улица „Бърбън“ – винаги е имал много необичайни познати. Мъжът му преподаваше всякакви тибетски глупости, сещаш се – непроизносими думи като „чанг“ и „чунг“, нещо такова. Научи Алойзиъс на онова странно бойно изкуство, което ти гарантира, че никога повече няма да те закачат.

– Но побойниците никога не докосваха Диоген.

– Децата имат шесто чувство, що се отнася до тези неща. А като си помисля, че Диоген беше по-малък и по-дребен от Алойзиъс!

– Какви бяха отношенията между двамата братя?

– Амбъргрис, да не би да си започнал да забравяш на стари години, скъпи? Знаеш, че Диоген мразеше по-големия си брат. Диоген не даваше пет пари за никого, освен за майка си, разбира се. Но изглежда Алойзиъс беше в друга категория. Особено след болестта.

Тя замълча и за момент безумните й очи се замъглиха, сякаш се взираше далеч в миналото.

– Сигурно си спомняш мишката, домашният любимец на Алойзиъс.

– О, да. Разбира се.

– Инцитатус я наричаше, по името на любимия кон на император Калигула. По това време четеше Светоний. Обичаше да се разхожда наоколо с малкото животинче на рамо, припявайки: „Нека всички приветстват красивата мишка на Цезар, Инцитатус!“ Знаеш колко се боя от мишки, но това малко бяло създание беше толкова мило и кротичко, че установих, че мога да го понасям. Алойзиъс бе така търпелив с него, толкова го обичаше. На какви номера го учеше само! Инцитатус можеше да върви изправен на задните си лапички. Изпълняваше дузина различни команди. Можеше да ти донесе топче за пинг-понг и да балансира с него на носа си като тюлен. Помниш ли, че ти толкова му се смееше, че направо се боях, че може да ти стане нещо.

– Спомням си.

Пра-леля Корнелия замълча. Дори безстрастните пазачи бяха наострили слух.

– И тогава една сутрин малкият Алойзиъс се събуди и откри дървен кръст, прикрепен за крака на леглото му. Малък кръст, не по-висок от петнайсетина сантиметра. Прекрасно изработен. Инцитатус бе разпънат на него.

Д’Агоста чу как Лора Хейъурд вдишва рязко.

– Нямаше нужда да питаме. Всички знаеха кой го е извършил. Това промени Алойзиъс. Той никога повече не си взе домашен любимец след Инцитатус. Колкото до Диоген, това бе само началото на неговите… хм… експерименти с животни. Котки, кучета, дори домашни птици и добитък започнаха да изчезват. Спомням си един особено неприятен инцидент с козата на съседа…

Тук пра-леля Корнелия спря да говори и започна да се смее тихо. Това продължи дълго време. Д-р Остром се намръщи на Д’Агоста с нарастващо безпокойство и посочи часовника си.

– Кога за последен път видя Диоген? – запита Д’Агоста бързо.

– Два дни след пожара – отвърна старата жена.

– Пожара – повтори Д’Агоста, стараейки се да не прозвучи като въпрос.

– Разбира се. – Внезапно гласът на пра-леля Корнелия изхриптя раздразнено. – Какво друго? Ужасният пожар, който унищожи семейството и тласна съпруга ми да замъкне мен и децата тук, в това студено имение. Далеч от Ню Орлиънс, далеч от всичко онова.

– Мисля, че е време да приключваме – намеси се д-р Остром и кимна на пазачите.

– Разкажи ми за пожара – настоя Д’Агоста.

Лицето на старата жена, което бе станало почти свирепо, сега прие изражение на дълбока скръб. Долната й устна затрепери, ръцете й се свиха под каишките, които ограничаваха движенията й. Въпреки всичко, Д’Агоста не можеше да не се удиви на внезапността, с която настъпваха тези промени у нея.

– Слушайте сега… – започна д-р Остром. Д’Агоста вдигна ръка.

– Една минута. Моля ви. – Когато отново обърна поглед към пра-леля Корнелия, откри, че тя се взира право в него.

– Тази суеверна, ненавистна, невежа тълпа. Те изгориха дома на нашите предци. Дано проклятието на Луцифер тежи над тях и децата им за цяла вечност! По това време Алойзиъс беше на двайсет и учеше в Оксфорд. Но Диоген си беше вкъщи онази нощ. Той видя собствените си майка и баща да изгарят живи. Изражението на лицето му, когато властите го издърпаха от мазето, където се беше скрил… – Тя потрепера – Алойзиъс се завърна два дни по-късно. Дотогава живяхме с роднини в Батон Руж. Помня, че Диоген повика брат си в другата стая и затвори вратата. Бяха вътре само пет минути. Когато Алойзиъс излезе, лицето му беше мъртвешки бяло. А Диоген незабавно излезе и изчезна. Не взе нищо – нито дори дрехи за преобличане. Никога повече не го видях. Редките случаи, в които се е обаждал, бяха или с писмо, или чрез семейните банкери и адвокати, а после – нищо. И така до новината за смъртта му, разбира се.

Настъпи напрегната пауза. Скръбта бе напуснала чертите на възрастната жена и беше оставила лицето й прояснено и спокойно.

– Намирам, че е крайно време за ментовия джулеп, Амбъргрис. – Тя се извърна рязко. – Джон! Три ментови джулепа, добре изстудени, ако обичаш. И сложи лед от ледницата, придава много по-добър вкус.

Остром заговори рязко:

– Съжалявам, но гостите ви ще си вървят.

– Много жалко.

Един от санитарите донесе пластмасова чаша с вода и предпазливо я подаде на старицата, която я пое в съсухрената си ръка.

– Достатъчно, Джон. Свободен си.

Тя се обърна към Д’Агоста:

– Скъпи Амбъргрис, срамота е, че оставяш старата жена да пие сама.

– Беше ми приятно – каза той.

– Надявам се, че ти и прекрасната ти съпруга ще дойдете пак. За мен винаги е удоволствие да те видя… братко. – Тя рязко оголи зъби в полуусмивка-полуозъбване, повдигна осеяната си с петна ръка и отново придърпа черния воал върху лицето си.